Цицерон
1. Марк Тулий Цицерон[1] (106-43 г. пр. Хр.) е изключителен римски оратор, блестящ писател, честолюбив[2] политически деец-тираноборец[3], един от последните защитници на идеалите на римския републиканизъм[4], един от най-видните римски философи[5], един от най-образованите хора на древността, оставил многобройни произведения в най-разнообразни жанрове, в които (особено в произведенията му “За държавата” и “За законите”) се съдържа най-важната информация за историята, политиката и правото на Рим, за римската държавност и за римското общество. И най-главното – той е човекът, в личността на когото е намерил израз най-висшият синтез на римската и гръцката култура, бавно, трудно и прецизно подготвян от дългия процес на елинизацията на римското общество, държавност и култура.
Той е роден в градчето Арпинум, отрасъл и възпитан в семейство, принадлежащо към богатото римско съсловие на “конниците”; получил е отлично за онова време образование и превъзходна езикова култура, дала му възможност впоследствие да стане основател и на т. нар. класическа латинска изящна прозаична словесност, известна още и като “езикът на Цицерон”[6], наложил се като валиден и днес стилистически образец[7]. Неговото дошло до наши дни импозантно наследство (което съвсем не е пълно!) надминава по своя обем всичко запазило се от който и да е римски писател[8] - това са петдесет и осем речи, серия трактати по философия и риторика и около 800 писма.
За да обезпечи политическа или адвокатска кариера на децата си, баща му (майка му била починала още когато той е бил твърде малък) се преселил в Рим и направил всичко възможно едва 7-годишният Марк и 3-годишният му по-малък брат Квинт да бъдат обучавани от най-известните учители. Така още съвсем младият Марк Тулий Цицерон получил възможността да бъде обучаван в най-престижните училища, а малко по-късно, в практическото обучение на форума[9] - да бъде напътствуван от престарелия Квинт Муций Сцевола и от неговия племенник, които принадлежали към т. нар. Сципионов кръг или кръжок, и които се намирали под мощното влияние на философията на Панатий.
След кратко, около едногодишно, пребиваване в армията и участие в Съюзническата война под командуването на Сула, Цицерон се завърнал към научните си занимания. Тъй като по време на първата война на Рим срещу Митридат[10] римляните били изгонени от Мала Азия и техните привърженици се оттеглили заедно с войските, като техен привърженик в Рим попаднал и ръководителят на т. нар. “Нова Академия” философът Пилон (Филон) Лариски, при когото младият Цицерон отишъл да се учи, и от когото именно, в процеса на писането на т. нар. “фиктивни речи”, усвоил до съвършенство изкуството на спора и аргументацията. Самият Цицерон по-късно многократно е казвал, че младостта му изцяло е била отдадена на учение, на което той посвещавал всичките си дни и нощи. Именно по време на обучението си по философия, право и риторика той съставил и първия си трактат[11], представляващ нещо като учебно помагало, коeто е достигнало до наши дни и е известно под наименованието “За подбора на материала по риторика” (De inventione).
Първата достигнала до нас съдебна реч на Цицерон (“За Квинкций”) е от 81 г. пр. Хр. и е по делото на някой си Квинкций, и макар че процедурата е протичала в рамките на чисто граждански процес и се е отнасяла за имуществен спор, то му дало възможност да се изяви достатъчно ярко, като отправил силни политически нападки към нобилитета, който злоупотребявал с влиянието си в обществото.
Началото на същинската кариера на Цицерон е от следващата, 80-та г. пр. Хр., когато защитавал интересите на Секст Росций, убит от негови роднини, които, ползувайки се от протекцията на някои влиятелни политически лица, близки на самия диктатор Сула, искали да завладеят имуществото на убития не само като представят за убиец неговия донякъде смахнат син, но и като по незаконен начин включили името му със стара дата в т. нар. проскрипционни списъци, изискващи конфискация и разпродажба на имуществото. Сред адвокатското съсловие е бил предварително известен характерът на делото и никой от известните адвокати не искал да поеме защитата, но това всъщност се оказало превъзходна за младия Цицерон ситуация, дала му възможност, без да засяга лично самия Сула, да подложи в речта си (“За Секст Росций”) неговия режим на сдържана, но силна критика[12].
Тази именно реч и последвалото оправдаване на сина на убития веднага донесли на Цицерон не само гръмка слава, но и опасност от отмъщение на Сула и неговите приближени, поради което той и брат му Квинт предприели двегодишно пътешествие в Гърция и Мала Азия, където продължили обучението си[13]. През тези две години Сула доброволно се отказал от диктаторските си пълномощия и се оттеглил във владенията си, където наскоро умрял; създаденият от него режим също така се оказал нетраен, и през 78 г. пр. Хр. това дало възможност на вече не само културно обогатения, но и почти напълно променения[14] Цицерон да се завърне в Рим, където се оженил[15] и близо две години се отдал на семейството си, без да се занимава с адвокатство и политика.
През 76 г. пр. Хр. Цицерон бил избран за квестор,[16] който именно избор може да бъде считан за начало на неговата обществено-политическа кариера. След края на квесторския му мандат бил избран в състава на Сената и там бързо започнал да се проявява като талантлив оратор. Междувременно той бил поканен в Сицилия да поеме защитата на интересите на областта и да се яви в съда като обвинител по делото срещу квестора Верес, който бил извършил големи финансови злоупотреби. След произнасянето на първата му реч в първото заседание по делото, той написал пет речи, предназначени за второто заседание, които, обаче, така и не произнесъл, тъй като обвиняемият доброволно заминал в изгнание, не се явил в съда и делото било спечелено; впоследствие тези речи, озаглавени “Против Верес”, били публикувани и днес са считани не само за изключително ценен исторически извор, но и за първокласен паметник на литературата и на ораторското изкуство. Със спечелването на това дело Цицерон станал най-популярният адвокат в Рим.
През 66-64 г. пр. Хр. Цицерон заемал длъжността претор (ръководител на съдебното ведомство), а от началото на 63 г. пр. Хр. встъпил на изборната длъжност консул. В съвременната литература доста обстойно са описани и анализирани събитията, станали по времето на неговия консулат, при което немалко автори подчертават, че личната роля на Цицерон в тези събития е прекомерно преувеличена от самия него, и че значително по-късно той много често се е връщал в произведенията си към “заслугите” си от този период с такова самохвалство, каквото не е било считано за нормално и приемливо дори и от твърде либералните по онова време римски нрави. Според изследователите Цицерон трескаво е търсел историци и поети, които да опишат и възхвалят неговите “велики консулски дела”, но тъй като не е могъл да намери такива, сам се захванал и съчинил поемите “За своето консулствуване” и “За своето време”, които не са стигнали до наши дни, и които не са цитирани в литературата от никой друг, освен от самия им автор. Що се отнася до речите, произнесени по време на консулата му, то от тях и днес с най-голяма популярност се ползуват т. нар. “Речи против Катилина”, наричани още и Катилинарии.
Всъщност, конфликтът между Катилина[17] и Цицерон е бил възникнал още по време на предизборната им борба за консулския пост. Историкът Гай Салюстий Крисп описва Катилина като произхождащ от знатен род и отличаващ се с голяма духовна и физическа сила, но имащ изключително лош и покварен характер, обичащ разприте, грабежите и убийствата, с които “калявал младостта си”, като лъжлив, коварен и непостоянен, алчен за чуждото и прахосник на своето, буен в страстите си и непритежаващ никакво благоразумие. При това той е бил не само привърженик на Сула, но и обладан от страстното желание да завземе държавната власт и да последва неговия диктаторски пример. В разказа на Салюстий образът на Катилина е въздигнат в ранг на символ и олицетворение на порочността и злодейството, стигнали дори дотам, че той прелъстил една жрица на Веста и убил внука си. Около Катилина се били събирали “всички безсрамници, клетвопрестъпници, фалшификатори на завещания, разорили се младежи и ветерани”, цялата деградирала част на римското общество; а опирайки се върху тях, той възнамерявал “да съкруши републиката”[18].
Следователно, напълно разбираемо е, че и Цицерон, главният противник на Катилина, не би имал никакви основания да обрисува неговия образ с по-светли тонове. Така, още в първата Катилинария Цицерон издига на преден план изключително политически обвинения, при което подчертава, че е разбираемо, че Тиберий Гракх е бил убит заради опита му да направи една незначителна промяна в съществуващия държавен строй, но не е разбираемо това, че днес е търпян Катилина, който се стреми “да удави целия свят в кръв и да го изтреби с огън”[19]. Обръщайки се непосредствено към Катилина, Цицерон характеризира политическите му намерения като открито посягане върху цялата държава и обричане на гибел и опустошение на храмовете, домовете на гражданите и на цялата страна.
По-късно и в останалите Катилинарии мотивът за заплахата над самата държава и стремежът Рим да бъде предаден във “властта” на огъня и меча продължават да бъдат изтъквани като основно обвинение, при което Цицерон не си дава никакъв труд да анализира в детайли политическата програма на заговорниците. Що се отнася до дадената от Цицерон характеристика на моралния облик на Катилина[20], то в този аспект е налице както пълно съвпадение с обрисувания от Салюстий портрет, така и с портрета, обрисуван от Плутарх[21].
Днес, разбира се, е трудно да бъде даден отговор на въпроса: “До каква степен така обрисуваният портрет на Катилина отговаря на действителността?”, но внимателният поглед върху текстовете и на Салюстий, и на Цицерон разкрива, че така описаният от тях образ на Катилина в много отношения явно противоречи на собствените им оценки, поставени в други контекстуални разположения. Така напр. от тях е видно, че политическата кариера на Катилина дълго време е вървяла съвсем стандартно и благополучно, подобно на много подобни кариери на млади римляни от аристократически семейства. През 73 г. пр. Хр., обаче, той бил съдебно обвинен в кощунствена връзка с весталката Фабия, която, впрочем, била сестра на съпругата на Цицерон, което обстоятелство дава по-друг ракурс на взаимоотношенията между двамата. Тогава, благодарение на защитата на видния адвокат Квинт Лутаций Катул обвиняемият е бил оправдан като несъмнено невинен, а през 66 г. пр. Хр. е бил избран за претор и управител на провинция Африка.
Серията на неговите неуспехи започнала през 65 г. пр. Хр., когато той поставил кандидатурата си за участие в изборите за една от няколкото консулски длъжности и се наложило да оттегли кандидатурата си, тъй като от управляваната от него провинция пристигнала делегация, която внесла в Сената жалба против него. Заслужава внимание и фактът, че точно по същото време били направени публични разкрития, че двамата избрани консули са били избрани чрез подкупи и измами, и обществената обстановка била облъчена от идеята, че тази корупционност съвсем не може да бъде отстранена по легитимен път, а единственият начин за нейното отстраняване е завземането на властта чрез заговор и налагането на справедливостта и правото чрез диктатура. Точно в контекста на този духовен климат младият Катилина предприел стъпките си на нелегитимния заговорнически път на политическата борба; в заговора взели участие още няколко души “от знатен произход и с отчаяна смелост”, които възнамерявали да убият новоизбраните консули в деня на встъпването им в длъжност и да “възстановят легитимните си права, потъпкани от тях”.
Любопитно е, че разкритият от Цицерон заговор фактически въобще не се е бил състоял, и че срещу заговорниците не били предприети абсолютно никакви официални наказателни мерки на държавата. В съвременната историческа литература обяснението на този странен факт обикновено се свежда до заключението, че в заговора са били участвували доста влиятелни политически дейци (каквито несъмнено са били Крас и Цезар), но повечето изследователи приемат, че подобно съображение е явно твърде много пресилено – по онова време Цезар въобще не е бил известен, а влиятелността му е била още по-малка; Крас е бил известен, но неговото влияние е било нищожно в сравнение с многобройните привърженици на Помпей, който е бил вражески настроен срещу него. А от всичко това е повече от очевидно, че никой не бил отдавал никакво значение на този заговор; впрочем, дори и самият Цицерон съобщава за заговора съвсем бегло и единственият, който говори за него малко по-обстойно, е Салюстий, при което и двамата въобще не споменават за участието в заговора на Цезар и на Крас.
Нека обърнем внимание и на още нещо. Когато през 65 г. пр. Хр. Катилина бил подведен под съдебна отговорност по жалбата на африканската делегация, делото се проточило толкова дълго, колкото е било необходимо да му бъде попречено да участвува в следващите консулски избори през 64 г., след което бил напълно оправдан. Всичко това било станало точно в същото време, когато Цицерон заявявал, че въобще не се съмнява във вината му, но че все пак е готов да се яви в съда като негов адвокат, и ... умело е подготвял своето участие в следващите избори.
Така, след като чрез въпросния абсолютно неоснователен съдебен иск на Катилина му е било ефективно попречено да участвува в консулските избори през 65 и 64 г. пр. Хр,. той съвсем не се отчаял и се кандидатирал и за изборите през 63 г. пр. Хр. и тъй като издигнал изключително умела програма (за отмяна на всички стари дългове към държавата), името му станало доста популярно и много римляни били готови да гласуват за него. Заслужава внимание и изрично съобщавания от Салюстий (“Катилина”, 21) факт, че по време на предизборната си кампания Катилина изрично и ясно е говорел, че има намерение да реализира програмата си само след като и само ако бъде избран по напълно легален начин на консулската длъжност.
В тези избори се състезавали седем претенденти за две консулски длъжности, и според единодушното мнение на всички тогавашни съвременници, както и на всички днешни историци, най-добрите шансове за успех е имал именно Катилина, а Цицерон, поради произхода си, е имал най-малкия шанс. Съдбата, обаче, се произнесла в полза на Цицерон и против Катилина само благодарение на едно абсолютно неочаквано обстоятелство: един от незначителните участници в “заговора”, пропилелият състоянието си аристократ Квинт Курий, за да впечатли любовницата си най-подробно й разказал всичко, което знаел, и така то станало достояние на целия град, а изборите били спечелени от Цицерон и от Гай Антоний.
Заслужава внимание още и следното: дори и след всичко това Катилина въобще не се бил отказал от легалния път към завземането на консулската власт и започнал да се подготвя за изборите през 62 г. пр. Хр., и тъй като все още не бил предприел никакви конкретни противозаконни действия, Цицерон, вече в качеството си на консул, предприел изчаквателна стратегия, за да нанесе удара си. Катилина, който много добре знаел, че Цицерон го дебне на всяка крачка, публично заявил, че е готов да отиде да живее в къщата на Цицерон, за да му е подръка и да докаже, че не се занимава с нищо противозаконно и въобще не заговорничи срещу него. В изборите през 62 г. пр. Хр. за двете места се състезавали четирима претенденти, между които и Катилина, а след като единият от тях сам се оттеглил, шансовете на Катилина станали доста високи. Тогава именно Катилина допуснал грешка – когато Катон заявил в Сената, че възнамерява да подведе под съдебна отговорност Катилина, той непредпазливо отвърнал, че ако враговете му разпалят пожар, заплашващ благополучието и съдбата му, то той ще потуши огъня не с вода, а с развалини.[22]
Тези именно негови думи били експонирани като “заплаха за държавата”, и на 20 октомври 63 г. пр. Хр. Цицерон поставил в Сената искането да бъдат отложени изборите, след което Сенатът взел решение за обявяване на извънредно положение, дал на двамата консули неограничени пълномощия за управлението на държавата и отказал да отмени изборите. Изборите се състояли, но атмосферата вече не била в полза на Катилина и той за четвърти път ги загубил.
Така, едва след този неуспех Катилина поел пътя на нелегитимната борба, спешно свикал заговорниците, двама от тях решили да убият Цицерон, но не могли да стигнат до него, след което на 8 ноември спешно било свикано извънредно заседание на Сената, на което именно Цицерон произнесъл първата си реч против Катилина, която била изградена по всички правила на ораторското изкуство, имала голям успех сред сенаторите, и ... въпреки всичко малцина в Рим повярвали на съдържанието й. Катилина благоразумно напуснал Рим и пристигнал във военния лагер в Етрурия, където си присвоил почетните знаци на консул.
В последвалите събития, повечето от които представлявали задкулисни игри и интриги, в крайна сметка Цицерон успял да получи добре организирани от него “оригинални и убедителни” писмени доказателства за противодържавната дейност на заговорниците и наредил да бъдат арестувани, а на 5 декември 63 г. пр. Хр. – удушени без да бъдат съдени от формален съд, по силата на извънредните пълномощия, които Цицерон бил получил. След екзекутирането им Цицерон се явил пред насъбралата се на Форума тълпа и произнесъл първата и единствената си еднословна реч, състояща се само от думата vixerunt (“те изживяха живота си”), които били обичайният начин за съобщаване във възможно най-мека форма на вестта за изпълнението на смъртна присъда.
След прибързаната и напълно противозаконна по отношение на действуващото по онова време в Рим наказателно право екзекуция на петимата видни участници в заговора със специално решение на Народното събрание Цицерон бил обявен за “спасител-консул” и му било присъдено почетното звание “Баща на отечеството” (Pater patriae). Славата му обаче била краткотрайна и съвсем наскоро след това фактическата власт преминала в ръцете на триумвирите Помпей, Цезар и Крас, и тъй като Цицерон бил изправен пред опасността да бъде обвинен за противозаконната екзекуция, през 58 г. пр. Хр. той заминал в доброволно изгнание.
През 57 г. пр. Хр. той се завърнал в Рим при условията на изключително стеснена свобода и задължение да не пречи на плановете на триумвирите. Тогава именно, през април 56 г. пр. Хр., в “Писмо до Атик” (ІV, 6, 2) той казал следното: “Ако аз говоря за държавните дела това, което трябва, мен ме считат за побъркан; ако говоря това, което е необходимо – за раболепен; а ако мълча – за потискан и пленник”, а в другите си писма открито признава не само пълното крушение на политическите си планове, но и, че като адвокат в крайна сметка се оказва оръдие в ръцете на триумвирите, защитник на техните интереси и съдебни процеси.
През 51 г. пр. Хр. той бил изпратен като проконсул в провинцията Каликия в Мала Азия и след победата над няколко планински племена, които изтребил, войниците му го провъзгласили за техен “император” – почетна титла, давана от общите събрания на войниците на пълководците, отличили се с голям военен успех[23]. В Рим се върнал през 50 г. пр. Хр. и през 48 г. се помирил с Цезар, като се отказал от всякаква политическа дейност. Едва след убийството на Цезар (което станало на 15 март 44 г.пр. Хр.) той застанал начело на сенатската партия и повел борба против Антоний, който бил смятан за наследник на Цезар, а литературен паметник на тази борба са 14-те речи против Антоний, станали известни като “Филипики против Марк Антоний”.
Когато Антоний и Октавиан се помирили и съставили т. нар. “Втори триумвират”, Антоний категорично настоял за включването на Цицерон в т. нар. проскрипционен списък и обявил висока награда за главата му; на 7 декември 43 г., когато бил на 64-годишна възраст, Цицерон бил убит, главата и ръцете му били отсечени и предадени на Антоний, който платил десет пъти по-висока сума от обявената награда и сложил главата на масата си, за да се наслаждава докато обядва, през което време, впрочем, жена му Фулвия набождала карфици върху езика на Цицерон. После главата и ръцете на Цицерон били поставени на ораторската трибуна на Форума. Плутарх е оставил изключително патетично описание за края на живота на Цицерон[24], а Апиан с висока доза болезнен сарказъм отбелязва, че когато на форума били изложени главата и ръцете на Цицерон, там, за да ги види, се събрал много повече народ, отколкото преди това се е събирал, за да го слуша[25].
2. През периода от 55 до 51 г. пр. Хр. Цицерон завършил три теоретически трактати, а именно “За оратора”, “За държавата” и “За законите”.
2. а) Трактатът “За оратора” (De оratore) е посветен на теорията на красноречието и представлява написан в три книги диалог, следващ маниера на диалозите на Платон и Аристотел; действието се развива през есента на 91 г. пр. Хр. в тускуланската вила на Луциний Крас, а главните участници в диалога са стопанинът на дома, Марк Антоний и няколко други видни оратори и законоведи.
В първата книга на трактата се говори за оратора, за неговите качества и за основните изисквания към него; във втората книга става въпрос за подбора и подреждането на риторичния материал; а в третата – за стила и формата на изложението. Що се отнася до теоретическите и практическите извори, които Цицерон следва в този трактат, то за тях е безспорно установено, че по същество са учението и възгледите на представителите на т. нар. “Нова Академия” и преди всичко възгледите на Пилон (Филон) от Лариса.
Най-важната особеност на този трактат е тази, че той няма нищо общо с подхода на по-ранния му трактат в този аспект (“За подбора на материала по риторика”), и че макар и в него се отделя известно внимание на техниката на красноречието, тук техническите аспекти имат само чисто допълнително и нискостепенно значение, като главната насока на изследването е образът на човека, способен и достоен да изпълнява функцията на оратора. Оттук произтичат и онези високи изисквания, които Цицерон поставя пред оратора, и които по същество той е сравнявал с изискванията относно дейността на пълководеца – да бъде преди всичко философски образован човек, блестящо да познава юриспруденцията и историята, и едва след като е постигнато наличието на всичко това, може да бъдат поставяни и разглеждани въпросите, свързани с темперамента, такта, усета и владеенето на определен набор от технически похвати[26].
Освен чисто риторическото, този трактат има и високо историческо значение, тъй като именно в него Цицерон е изложил най-пълно и най-ярко историческите си възгледи. Така, според него ораторът не само може да пише и пише история, но и именно чрез него самата история постига безсмъртие; характеризирайки историята, той в панегирически стил пише, че тя е “свидетел на времето, светлина на истината, безсмъртие на паметта, наставник на живота и вестител на миналото”.[27] Дори нещо повече – според него човек, който не е истински, първокласен оратор, въобще не е в състояние да се занимава с история, тъй като историята се развива и усъвършенствува в пряка връзка и зависимост от развитието и състоянието на риториката.[28] Така, според него, в крайна сметка историята не е нещо друго, освен раздел от ораторското изкуство, който за съжаление все още не е достатъчно добре развит у римляните.
Обосновавайки така поставената теза, Цицерон веднага бърза да подчертае, че макар и да е раздел на риториката, историята в никакъв случай не може да се родее с поезията, тъй като задачата на поезията е да доставя на хората удоволствие, докато задачата на историята е да съобщава истината, поради което при тях действуват различен тип закони. А що се отнася до самите “закони на историята”, то те според него се свеждат до това, че “първият закон на историята гласи, че никой не трябва да посмее да каже каквато и да е лъжа, че никой не трябва да посмее да премълчи каквато и да е истина, и че всеки трябва да пише така, че написаното да не предизвиква никакво подозрение, никакво пристрастие и никаква враждебност”[29].
Така, изхождайки от тези “закони на историята”, Цицерон формулира и напътствията си, отправени към оратора и към оратора-историк, при което подчертава, че и двамата работят с един и същ материал – фактите и думите. В тази връзка той подчертава, че излагането на фактите изисква най-вече изключително точна локализация във времето и описание на мястото на действието, при което и двамата са длъжни да отделят особено голямо внимание на въпроса за последователността на действията, намеренията на действуващите лица и начина на протичането на действията, както и да разкрият всички следствия и причини, като обърнат съществено внимание на прочутите личности и на техните характери. После, при разглеждането на въпроса за излагането на думите, Цицерон подчертава, че изложението трябва да е спокойно и непринудено, потокът на думите да е плавен и гъвкав, и то така, че думите да убеждават, да утешават, да учат и да предпазват[30].
2. б) Трактатът “За държавата” (De republica) е написан през периода от 54 до 51 г. пр. Хр., състои се от шест книги и по същество представлява достатъчно видимо подражание на Платон, включително и относно допълнението, което Платон е направил към своята “Политика” със специално написания труд “Закони”. Любопитно е, че почти до началото на ХІХ век текстът на този трактат е бил считан за загубен и е бил известен само по отделни цитати и споменавания за него от древните автори. По време на Възраждането това съчинение е било безрезултатно търсено изключително интензивно във всички европейски библиотеки, но е било открито във Ватиканската библиотека от кардинал Анджело Май, който издал ръкописа за първи път през 1822 г.
Както трактатът “За оратора”, така и трактатът “За държавата” е написан по маниера на диалозите на Платон, като действието се развива в извънградския чифлик на Публий Сципион Африкански Младши, времето на действието са т. нар. Латински празници през 129 г. пр. Хр., а главното действуващо лице е домакинът. В едно от писмата до брат си Квинт авторът пише, че по време на работата си над произведението многократно е променял замисъла и конструкцията на изложението, като един от замислите му е бил да направи главни действуващи лица себе си и брат си, но накрая решил времето на действието да бъде в епохата, когато римската държава е процъфтявала.
Една от централните теми на този трактат е била темата за произхода на държавата и на правото, и тъй като в своето творчество винаги се е ръководел от идеята “да обединява всичко най-добро”[31] дори от напълно различни философски учения и системи, този негов подход естествено пронизва и схващанията му за произхода и същността на държавата и правото. В най-ранните си трактати и речи Цицерон е приемал, че основната причина за обединяването на хората и възникването на държавата е в тяхната слабост, взаимна вражда и невъзможността да се отбраняват от дивите зверове поединично.
По-късно обаче, в “За държавата” (I, 39), той вече полемизира с привържениците на този възглед (какъвто е напр. Полибий) и приема, че причина за обединяването на хората и за възникването на държавата е вроденият стремеж на човека към общуване, неговият “обществен импулс”, поради което даже и хората, което са способни да организират живота си така, че да не изпитват никаква нужда от нищо, все пак не могат да живеят извън обществото на себеподобните си.
Освен това, тъй като в диалога “За оратора” Цицерон първоначално говори за силата на словото и красноречието като причина за обединяването на хората в държавата, после същата тази гледна точка е подложена на разгърната критика, за да бъде накрая отново обоснована тезата, че все пак “разумът и словесният дар” (ratio et oratio) са неща, които отличават хората от дивите зверове, че те са единствените възможни форми на връзка в общочовешки мащаб, че без тяхната помощ е невъзможно каквото и да е общуване, поради което те имат своето изключително важно значение за обединяването на хората в организирано общество.[32]
В съответствие със застъпваната от Панетий гледна точка Цицерон приема също така и идеята, че държавата и собствеността са изначално свързани помежду си, поради което охраната на собствеността е причина или, във всеки случай, една от причините, за образуването на държавата. Според него собствеността не е природно и не е естествено явление, а е възникнала върху основата на завладяването на някои от общите за природата неща или по силата на определено съглашение или на закона. В съответствие с общоприетите още от Платон и Аристотел възгледи Цицерон приема, че държавата е възникнала от семейството, и в “За държавата” (I, 38) изрично подчертава елементарния и даже “училищния” характер на този извод. В последния си философски трактат “За задълженията” (De off.,) той пише, че “първоначалните връзки са положени в брака и съпружеството, след това в появата на децата, после в единството на дома и общността на имуществото, а всичкото това вече е началото на държавата” (principium urbis et quasi seminarium rei publicae).[33]
По същество всички антични теории за държавата са се развивали в ограничените параметри на двата основни въпроси, а именно за държавните форми и за най-добрата държавна форма, при което като водещо се е налагало учението за смесената форма на държавно устройство. Проникването на въпросното учение в Рим е последица преди всичко на елинистичното влияние и е свързано най-вече с дейността на Полибий и съвсем неслучайно изложенията на теорията за смесеното устройство е вложено именно в устата на Сципион, към чийто кръг е принадлежал и Полибий.
Така, според сципионовото изложение в “За държавата” (І, 39) “държавата е дело на народа” (res populi), тя се е появила в резултат от вродената необходимост на хората да живеят заедно и представлява сбор от хора, свързани с общо право и общи интереси. След изброяването на основните форми на държавното устройство, а именно монархия, аристокрация и демокрация, той отбелязва, че нито една от тях не е съвършена и главният им недостатък е, че всяка от тях поотделно е неустойчива и лесно се изражда в съответна извратена форма, в резултат на което се появяват кръговрати от сменящи се държавни форми, при което като стабилна се проявява само четвъртата форма – смесената форма (І, 45), чийто предимства са “великото равенство” и “устойчивостта”.
В непосредствена връзка с учението за държавата е и учението за държавния деец, развито в пета и в шеста книга на диалога “За държавата”, състоянието на които, обаче, не може да ни даде ясна представа за концепцията на Цицерон. Но редица детайли на останалите глави на трактата, както и явните предпочитания на автора по отношение на “царската власт” в сравнение с другите “чисти форми”, са дали основание на редица изследователи да обосноват извода, че Цицерон пропагандира именно монархическия идеал за държавния деец.
Според И. Фогт, обаче, идеалът на Цицерон съвсем не е монархията, а е онази форма на ръководство на аристокрацията, която е функционирала още в най-далечното минало на римската държава и е била схващана като “държавата на предците”, която при нужда е имала способността да се превръща във форма на лично ръководство[34]. Позовавайки се на стиха на Квинт Ений, където е споменато, че “държавният строй и мъжете са стълбът на римската държава”, той обосновава тезата, че Цицерон е смятал, че разцветът на държавата се дължи на взаимодействието на тези два фактори, и че за възстановяването на предишния разцвет на държавата е необходимо преди всичко провеждането на нравствена реформа, която, обаче, може да бъде проведена само от такъв ръководен деец, който, за да може да бъде реформатор, е носител на високи нравствени и граждански достойнства, правещи го именно управител на държавата (Rector rei publice, Rector covitatis). А прецизният анализ на текста на трактата “За държавата” дава категорично основание за извода, че при Цицерон терминът Rector е свързан с представата не за монарха, а именно за “аристократа-реформатор”.
Това гледище, впрочем, е в пълно съзвучие с представата на Цицерон за задачите, които този политически (държавен) деец трябва да решава, и за начина, по който трябва да се намесва в държавните дела, която представа той е развил в една от речите си, където определя собствената си норма на поведение като норма на идеалния държавен деец: “Аз извършвах консулските си задължения, без да извърша нищо без съвета на Сената, нищо без одобрението на римския народ, като винаги защитавах курията на рострите, а в Сената – народа, винаги обединявах народа с първенците и конниците - със Сената”. Така, обосновавайки този именно начин на поведение като идеален Цицерон подчертава, че самият той е действувал така, докато е бил консул, но че когато държавните институции или магистрати се окажат неспособни да отговорят на изискванията в това отношение, тогава този идеален начин на поведение трябва да бъде осъществен от “най-добрия гражданин”, който може да бъде и частно лице, действуващо именно като “ректор”, като “пазител на държавата”.
2. в) Трактатът “За законите” (De legibus) е бил замислен и написан като допълнение към диалога “За държавата”, но е останал недовършен. Също така е написан под формата на диалог, времето на провеждането на който, обаче, вече е в напълно съвременната на автора обстановка, а участниците в диалога са Цицерон, брат му Квинт и Тит Помпоний Атик. Предполага се, че цялото произведение се е състояло от шест книги, но до нас са достигнали само три, като най-обработена и завършена е първата книга, макар че в нея се срещат доста празни места.
Първата книга на трактата съдържа разсъждения за естественото право, втората – за божественото право, а третата – за магистратите. Като литературни извори за написването на този трактат Цицерон е използувал съчиненията на Платон и съчинението “За законите” на най-плодовития автор на стоическата школа Хрисип. Несъмнено е, също така, и влиянието на Панетий.
Съществено внимание заслужават възгледите на Цицерон за произхода и същността на правото. Впрочем, той е един от първите автори в историята на човечеството, които правят достатъчно ясно разграничение между понятията “право” и “закон”, а също така е и автор на една от първите систематики относно зависимостта между един или друг тип (категория) право и степента на общност между хората.
Така, в първата книга на трактата “За задълженията” се говори за следните степени или градации на обществото: Þнай-широка или “безпределна” (infinita) степен на общност, обхващаща цялото човечество, и това е т. нар. “човешко общество” (societas); Þпо-тясна или средна степен на общност, обхващаща т. нар. “племе” или “народност” (gens); Þнай-тясна степен на общност, обхващаща т. нар. “гражданска община” (civitas). В третата книга на трактата Цицерон прави ясно разграничение между ius civile и ius gentium, при което изрично подчертава, че първото не може да бъде считано за гентилно право, докато, обаче, ius gentium във всички случаи едновременно с това е и ius civile.[35] В тази връзка той отново се обръща към тезата си за “степените на общност между хората”, при което подчертава, че тази степен на общност, която се обозначава като civitas, несъмнено съответствува на ius civile, но що се отнася до ius gentium, то съответствува както на степента на общност gens, така и на степента на общност societas.
Тази теза на Цицерон всъщност показва, че по неговото време ius gentium е било трактовано толкова разширително, че е било разглеждано не само като право, разпространяващо се върху всички свободни хора, но и като ius nаturale, т. е. като висш и вечен закон, даден от самата природа или от боговете. При това в третата книга на трактата има съвсем ясен пасаж, който напълно определено свидетелствува, че Цицерон е отъждествявал ius gentium с естественото право (“За задълженията”, III, 23) или е считал, че естественото право (ratio naturae) е основата на ius gentium. Така, накратко резюмирано, според Цицерон общността civitas съответствува на ius civile, общността gens съответствува на ius gentium, а общността societas – на ratio naturae (т. е. ius naturale).
Провеждайки разграничението между схващанията за “закон” при гърците и при римляните Цицерон подчертава, че възникването на правото се извежда от закона, че законът логически и исторически предшествува правото, че законът всъщност е “силата на самата природа”, “мисъл и съзнание на разумния човек”, “критерий за правото и безправието”. Поради това, според него, при обосноваване на правото следва да се изхожда от онзи висш за всички векове и народи закон, който е възникнал по-рано от всичките писани закони, по-рано от всякакви държави.[36]
Цицерон е разглеждал закона и като главна форма на връзка на хората с боговете. Според него няма нищо по-хубаво от разума, а тъй като разумът е присъщ както на човека, така и на божествата, то първата връзка между човека и божеството е именно разумът; но тъй като разумът е закон, следователно хората са свързани с боговете също така и чрез законите; а всичките хора, като свързани помежду си с общи права и закони, представляват единна община (civitas), поради което и целият свят може да бъде разглеждан като една община на боговете и на хората.
В трактата “За законите” (I, 35) Цицерон пише, че “първо, ние сме снабдени и украсени като че ли от дарове на боговете; второ, при хората съществува едно равно за всички и общо правило на живота, и всичките те са свързани, така да се каже, от природното чувство за снизходителност и благожелателност, а също така и от общността на правото”.
Така в логическата конструкция на Цицерон чувството за социална общност, на влечение на хората един към друг е не само заложено в самата природа, но е и тясно свързано с понятието “справедливост”. Според него “справедливостта въобще не съществува, ако тя не е основана върху природата, а тази, която се основава върху сметките и изгодата, се унищожава от съображенията на някоя друга изгода.” Ако природата не бъде считана като основание на правото и на законите, то всичките доблести - благородството, любовта към ближния, чувството за дълг, желанието да се служи на ближния, чувството за благодарност – всичко това се унищожава, тъй като тези чувства са възникнали и могат да възникнат само защото хората по своята природа са склонни да обичат другите, което именно е и основата на правото[37].
Така, според Цицерон, основата на правото е не мнението на хората, а природата; не създадените от хората писани закони, а природният, естественият закон, който е едновременно и висш разум, и справедливост, и който служи като свързваща нишка между хората и боговете. И като се ръководят от този именно природен закон хората са и могат да бъдат способни да отличават правото от безправието, честното от позорното, доброто от злото, и да се стремят към чест и справедливост, както и да приемат, че няма нищо по-несправедливо от желанието за награда или отплата за оказаната справедливост.[38]
Още в трактата “За държавата” Цицерон дава определение на т. нар. “истински закон”, който той определя като някакъв правилен, постоянен и вечен тезис, съответствуващ на природата на нещата и разпростиращ се над всички хора, и който чрез заповеди и забрани ги призовава към изпълняване на дълга им[39]. После, в диалога “За законите” Цицерон вече акцентира върху необходимостта от цялостно обхващане на въпроса за правото чрез изясняване първо на самата негова природа и едва след това чрез разглеждане на законите, върху които се управлява държавата, както и чрез разглеждане на т. нар. граждански права.
Така, в крайна сметка той стига до определение, че “законът е заложеният в природата най-висш разум, който ни повелява да вършим онова, което следва да се върши, и ни забранява да вършим обратното”; Цицерон уточнява, че “законът е точно този разум, който прониква в човешкия ум и се закрепва и усъвършенствува в него”; че “понятието за правото и за безправието трябва да се извежда от закона, който именно е мерилото (мярката) за тях”; и че когато се установява правото, трябва да се тръгва от онзи висш закон, който е общ за всички времена и е възникнал много по-рано от всички писани закони, много по-рано и от възникването на каквато и да е държава”[40].
3. Днес, разбира се, всеки, завършил университет има достатъчно висока представа относно същността и характера на т. нар. хуманитарни науки, но все пак и днес малцина се онези, които знаят, че това словосъчетание е прозвучало за първи път на латински език през 62 г. пр. Хр., и че то е било казано от Марк Тулий Цицерон, произнасящ защитна реч пред римския съд в полза на гръцкия поет Авъл Лициний Архий, занимаващ се със studuis humanitatis[41]. Именно Цицерон се е проявил като първия римски мислител, разработил собствена концепция за образованието, в състава на която е бил положен нов философско-етически идеал, ключов и най-концентриран израз на който станал терминът humanitis.
Разбира се, многобройни са преводите на този термин на различни езици, като всички преводи са поставени в зависимост от интерпретацията, а тя в повечето случаи е изключително широка. Може би като пръв лингвистичен и терминологичен еквивалент на humanitis трябва да бъде считана трактовката на Авъл Гелий, който съвсем не използува гръцкото philantropia (“човеколюбие”), а предпочита paideia (“образование”, “образованост”)[42].
Дословно същият етимологически и терминологически подход е използуван и в знаменитите трактати на Вернер Йегер[43], както и от Мартин Хайдегер, който отбелязва, че за образованите гърци именно образоваността е била считана за тъждествена на най-висшето човешко съвършенство и добродетел,[44] с което, всъщност, на термина достатъчно отчетливо е придадено значението и на нравствена категория. Непосредствената връзка на термина humanitis с нравствените категории е подчертано в литературата и от други автори[45].
Терминът humanitis се среща във всички трактати на Цицерон и в повечето от неговите речи и писма, при което той е употребен в пет ключови значения: 1) като “образование”, “образованост”, “просвещение”[46]; 2) като “интелектуална доблест на човека”[47]; 3) като “традиционна римска категория на морала” и като “качествено нова за политическия елит и за системата на ценностите на Древен Рим добродетел”[48]; 4) като “форма на човешко общежитие, противоположна на варварската и считана за цивилизована”[49]; 5) като “собствено философска категория, отнасяща се за самата човешка същност и поставена в опозицията humanitas-immanitas”[50].
[1] Етимологията на името е свързана със съществителното име cicer, ciceris, използувано за обозначаване на едногодишното бобово растение, известно като грах, леблебия или нахут. В латинския език фонетичното произношение на думата е цицеро, на името - Цицерон, а в гръцкия – кикеро и Кикерон. Според Плутарх (Цицерон, І) наименованието Цицерон е т. нар. прякорно наименование, дадено на рода Тулий понеже един от родовите предци бил имал широк и сплескан нос с бразда на върха, подобно на грахова шушулка. Според друга версия става въпрос за това, че един от предците бил добър градинар и отглеждал чудесен грах. Пак според Плутарх, още съвсем младият адвокат се е гордеел особено много с този родов прякор и когато в началото на политическата му кариера бил посъветван да смени името си, той категорично отказал.
[2] Плутарх отбелязва, че у Цицерон е имал “вродено честолюбие”, у него е била “вродена слабостта към почестите и славата” (Плутарх, Сочинения, М., 1983, с. 337).
[3] Чието име, по думите на Касий Дион (44, 30) е било скандирано по улиците на Рим като символ на свободата.
[4] Загинал, впрочем, заедно с Римската република, с което образът му пред потомците бил обкръжен не само от славата, но и от светостта.
[5] Според някои автори Цицерон е бил не просто “един от главните”, а най-главният участник и двигател на процеса на зараждането и утвърждаването на римската философия (Хрестоматия по эллинистическо-римской философии, Свердловск, 1987, с. 3).
[6] Съществува, впрочем, и технически печатарски шрифт, наречен “цицер” или “цицерон”, размерите на който са 12 пункта и който е получил името си от това, че с него за първи път е била напечатана книгата “Писмата на Цицерон”.
[7] Въпросът за изящната словесност на Цицерон съвсем не е така еднозначен, както би могло да се помисли на пръв поглед, когато се говори за изящност в сферата на словесността. Цицерон, очевидно, е отнасял към изящността на словесността не само елегантността и дълбоката съдържателност, не само виртуозното остроумие, но и изключително острото злоезичие, злъчност и язвителност, включително дори и бруталността, към които често пъти се е придържал и които са му били създавали твърде много смъртни врагове.
[8] Освен от християнските писатели, които, обаче, по-скоро принадлежат към края на Античността и началото на Средновековието.
[9] В Древен Рим форумът (лат. forum – “площад”) е бил политическият център за произнасяне на речи, както и съдебният център за раздаване на правосъдие, а също така и търговският център за извършване на сделки. Съгласно изключително древния обичай всеки, който се е стремял да получи политическа или адвокатска длъжност, освен блестящото познаване на Дванадесетте римски таблици е трябвало да премине и практическо обучение на форума, което се е състояло в слушане на произнасяните на форума речи на прочути оратори, в присъствие по време на консултациите, давани от известните юристи, в съпровождане на бележити политически дейци от дома им до форума или курията и обратно.
[10] Митридат ІV Евпатор, известен още и като Митридат Понтийски (132-63 г. пр. Хр.) е бил цар на Понтийското царство и Рим е водил с него три войни – през 98-84 г. пр. Хр., през 83-81 г. пр. Хр. и през 74-63 г. пр. Хр., като през Третата война той бил разбит, и за да не попадне в плен се самоубил.
[11] Имащ, впрочем, чисто компилативен характер и оценяван от самия Цицерон като “незряло и недовършено произведение” .
[12] Всъщност, тази реч на Цицерон е обект на доста противоречиви оценки. Така, според Т. И. Кузнецова тази реч е изпълнена с разобличения на нобилитета и показва, че Цицерон е бил всецяло отдаден на интересите на демократическата опозиция, на интересите на конниците и че дори е встъпвал от името на това съсловие (Кузнецова, Т. И., Речи Цицерона против Верреса, сб. Цицерон, М., 1958, с. 79). Съвсем противоположно е гледището на А. А. Мотус, според когото с тази си реч Цицерон всячески е възхвалявал Сула и извършения от него преврат и е свидетелство за това, че той въобще не се е колебаел по въпроса за присъединяването си към партията на Сула и е изразявал пълна лоялност към неговия режим (Мотус, А. А.,Общественно-политические взгляды Цицерона, сб. Ученые записки Ленинградского государственного педагогического института, Исторический факультет, Л., 1955, Том 102, с. 382).
[13] Според Плутарх по време на пребиваването на Цицерон в Гърция и обучението му при знаменития Аполоний Молон, след като младият римлянин произнесъл учебната си реч на превъзходен гръцки език, знаменитият му учител му казал, че се възхищава на словесното му изкуство, но че скърби за съдбата на Гърция, тъй като единственото предимство и последната гордост на гърците - тяхното красноречие, вече, благодарение на него, им е било отнето от римляните. Плутарх, Цицерон, 4.
[14] Една от изключително важните промени е била в сферата на риториката и напълно категорично може да бъде твърдението, че преди това пътуване Цицерон е бил горещ привърженик на т. нар. азиатска школа в красноречието (азиатизъм), а след него - високоталантлив привърженик на т. нар. атическа школа (атицизъм). Азиатизмът се е бил появил в Мала Азия и най-общо се е характеризирал с надутост, преструване, маниерност, стремеж към външни ефекти и патетичност. Атицизмът се е характеризирал най-общо с простота, краткост и ясност.
[15] Съпругата му Теренция е била от знатно и заможно семейство и според историците той се бил оженил за нея воден от любов, но не към нея, а към парите на семейството й. Тя му родила дъщеря и син и след 30 години брачен живот, в същата година, когато любимата му 34-годишна дъщеря Тулия се развела с третия си съпруг, Цицерон се развел с Теренция, пак воден от любов към парите на друга жена, чрез която разчитал да поправи силно разклатеното си парично положение (Касий Дион, 46, 18, 3; Плутарх, Цицерон, 41).
[16] В Древния Рим длъжността квестор (quaestor) е била градска (общинска) магистратска длъжност, съчетаваща функцията на съдия-следовател и ръководител на финансите. Заемането на тази длъжност първоначално е ставало с назначаване с акт на консула, а след 447 г. пр. Хр. длъжността е била заемана след избор от народа и е била част от структурата на Сената.
[17] Луций Сергий Катилина (108-62 г. пр. Хр.) е бил виден римски политически деец, оглавил през 60-те години на І век пр. Хр. последното демократическо движение в Рим. Организирал заговор от видни римски граждани, сред които бил и Цезар, и издигнал демократична програма, предвиждаща сваляне на олигархическата власт, проскрипции на богаташите, раздаване на земи и пр., но заговорът бил разкрит от Цицерон по време на консулството му през 63 г. пр. Хр. и след решителна битка между 3-хилядния отряд на заговорниците и войските на Сената, Катилина бил разбит и загинал.
[20] Цицерон го определя като: обкръжен с последната измет; ненадминат в Италия приятел на всеки отровител, гладиатор, бандит, разбойник, убиец, фалшификатор на завещания, мошеник, гуляйджия, прахосник, прелюбодеец, проститутка, прелъстител на младежи, развратник и отцепник.
[21] Според Плутарх и Салюстий Катилина се е бил намирал в престъпна връзка със собствената си дъщеря и бил убил родния си брат; освен това, когато заговорниците се събрали и се заклели един пред друг, за да скрепят клетвата си те направили жертвоприношение, при което убили един човек и яли от месото му. (Плутарх, Цицерон, 10; Салустий, Заговорът на Катилина, 22).
[23] Първоначално, във все още републиканския Рим, титлата император (imperator, от лат. impero – “заповядвам”) е била почетна и е била свързана с чисто военната сфера. На пълководците, получили тази титла заради военните си прояви, им се полагал т. нар. триумф (лат. triumphus), представляващ тържествено посрещане в столицата и чествуване, като право на триумф са имали само онези пълководци, които напълно са разбили враговете (victoria iusta) и в едно сражение са погубили най-малко пет хиляди неприятелски войници.
[41] Някои изследователи отнасят първата употреба на тази дума като термин към по-ранния период, известен като “епоха на Сципионовия интелектуален кръг” (Scullard, H. H., Scipo Aemilianus and Roman politics, / Journal of Roman Studies, 1960, Vol. 50, p. 60). Съществуват, обаче, сериозни основания за неприемане на тази датировка. Преди всичко Полибий и Панетий са писали на гръцки език, а съчиненията на Панетий не са запазени; Сципион Младши и Гай Лелий не са оставили след себе си никакви писмени свидетелства; в пиесите на Теренций такъв термин въобще не се среща. При това знаменитата сентенция на Теренций “Homo sum, nihil humanum a me alienum puto“ (“Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”) е била по-скоро своеобразен лозунг, издигнат от просветената римска аристокрация, и в нея се открива преди всичко акцент на оправдание на човешката безцеремонност, а не акцент на проповед на хуманизма (Теренций, Самонаказващият се, 75-79). Така че именно Цицерон следва да бъде считан за автора, в съчиненията на който този термин се е появил за първи път. При това, разбира се, трябва да се има предвид и фактът, че “Сципионовият кръг” несъмнено е бил оказал изключително мощно влияние върху интелектуалното формиране на Цицерон, както и че творчеството на Цицерон може да бъде разглеждано като най-висш синтез на идеалите на този кръг.
[43] Jaeger, W., Humanism and theology, Milwakkee, 1943, p. 20-21; Jaeger, W., Paideia, New York, 1944.
[44] Хайдеггер, М., Письмо о гуманизме, в: Хайдеггер, М., Время и бытие, Перевод с немецского, М., 1993, с. 196.
[45] Cary, M., Life and thought in the Greek and Roman world, London, 1957; Grant, M., The World of Rome, London, 1960.
[46] Най-типичната употреба с това значение е в “Реч против Гай Веррес” (4, 98), “Реч в защита на Луций Луциний Мурена” (61) и “За Архий” (2), в трактата “За държавата” (І, 28) и в диалога “За оратора” (І, 16; ІІІ, 15).
[47] В “Реч в защита на Авъл Клуенций Габит” (95), в “Реч в защита на Луций Луциний Мурена” (36), в диалога “За старостта” (І).
[50] В “Реч против Гай Веррес” (108-109), в “Реч в защита на Гай Рабирий” (2), “Реч в защита на Луций Луциний Мурена” (66), в диалога “За оратора” (8).
[Публикувано като §9 на стр.89-108 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар