Овидий
1. Публий Овидий Назон (43 г. пр. Хр. – 17/18 г.) е римски поет-лирик, роден в аристократическа фамилия, получил образованието си в елитни училища в Рим и Атина, пътешествувал в Гърция и Мала Азия и занимавал се известно време с политическа дейност. Автор е на множество лирически произведения: “Любовни елегии” (Amores), “Послания на героини” (Heroides), “Средства за разхубавяване на женското лице” (Medicamina faciei feminae), “Любовно изкуство” (Ars amotoria или Amandi), “Лекове срещу любовта” (Remedia amoris), “Медея” (Medea), “Метаморфози” (Metamorphoses), “Празници” (Fasti), “Скръбни елегии” (Trista), “Писма от Черно море” (Epistolae ex Ponto)[1].
2. До 8 г. (сл. Хр.) Овидий е живял сред слава и почит, но внезапно, по заповед на Октавиан Август и без съдебен процес е бил заточен на брега на Черно море в град Томи, днешния град Констанца в Румъния, където и умира. Относно причината за това преследване и заточение липсват почти каквито и да са преки доказателства, поради което в литературата са обосновани две главни обяснителни тези. Според първата става въпрос за политическо преследване, предизвикано от обстоятелството, че чрез своята силно еротична поезия Овидий по очевидно контрастиращ и имплицитен начин се е бил противопоставял на правителствената политическа стратегия, насочена към възраждане на суровите нрави на предците. Според втората, по същество криминална версия относно причините за заточението, поетът е бил очевидец на някакво извършено лично от Октавиан Август престъпление, най-вероятно свързано с неговата внучка Юлия Младата, по отношение на която императорът лично бил приложил наказанието “заточение”, мотивирано и обосновано с аналогични както и спрямо Овидий аргументи, а именно - за “водене на развратен живот”.
Любопитно е, че включително до ХІХ и дори до ХХ век Овидий, който несъмнено е бил изключително тънък психолог и остроумен наблюдател на съвременния му политически и социален живот, е бил обект на внимание почти единствено на класическата филология, при което като правило е бил постоянно упрекван в риторичност, лекомислие и недостатък на мъжество по време на изгнанието му; във връзка с това, както изрично се отбелязва от някои съвременни автори, по същество Овидий все още е недостатъчно познат и предстои тепърва да бъдат разкривани редица негови съществени черти и характеристики, а като най-често търсения ключ към тяхното разкриване се използува взаимоотношението му с Октавиан Август и причините за заточението му.
Според едно, считано за авторитетно монографично изследване, посветено именно на темата за заточението на Овидий, тайната на неговото заточение няма да бъде разкрита докато не бъдат намерени някакви нови и достатъчно ясно в този аспект исторически материали; все пак, обаче, авторът достатъчно ясно подчертава, че наистина в самите произведения на поета се съдържат съвсем немалко намеци, които могат да бъдат значима опорна точка за разсъждения както за духовния климат на епохата, така и относно конкретните факти[2].
3. Така, ако бъде събрано всичко, което сам Овидий е написал по този повод, ще бъде очертана една, в общи линии, достатъчно добре позната на историците картина. В “Скръбни елегии” (ІІ, 207-209) поетът сочи, че е бил допуснал някаква “грешка”, бил “изпаднал в заблуждение”, видял е бил онова, което не е трябвало да виждат неговите очи (103-104); връщайки се и на други места в творчеството си на тези събития, той пише, че окачествява постъпката си просто като “глупост” и дори твърди, че е пострадал заради своето простодушие (“Скръбни елегии”, І, 5, 41-42; “Писма от Черно море”, І, 7, 44).
От тези текстове става ясно, че според него с тази своя постъпка той е бил нанесъл на Октавиан Август лична обида и е бил наказан не като държавен престъпник, а като личен враг на принцепса, който със свое лично разпореждане го е отпратил далеч от Рим. Според поета (“Скръбни елегии”, ІІ, 125-140) наложеното му наказание е носило наименованието relegatio (“отдалечаване”), а не exilium (“изгнание”), тъй като съгласно практиката отпращаните в изгнание били лишавани от граждански права и имущества, докато той не е бил лишен нито от едното, нито от другото. Все пак, обаче, въпреки това обяснение или уточняване той не е посмял и не е пожелал сам и открито да посочи конкретната причина за това наказание, а с определени намеци се е опитал да обоснове тезата, че причината е в поемата му “Любовно изкуство”, която била предизвикала вредно влияние върху римските нрави (“Скръбни елегии”, ІІ, 7-10; 211-212; 240-256). Тъй като, обаче, тази поема е била написана цели девет години преди неговото “отдалечаване” от Рим, той счита за нужно да подчертае, че се удивлява на факта, че наказанието му е било наложено едва след толкова дълъг срок след извършването на провинението (“Скръбни елегии”, ІІ, 543-546).
Както вече бе посочено, през същата година, в която Овидий е бил “отдалечен” от Рим, същата съдба е сполетяла и Юлия Младша, внучка на Октавиан Август, а след една година, през 9 г. – от Рим е бил изгонен и неговият внук Агрипа Постум. Така внуците му, както, впрочем и изгонената от Рим още през 2 г. негова дъщеря, са били обвинени в “безнравствено поведение, опозоряващо неговия дом”. Сходствата на самите тези обвинения, както и на техните дати, винаги е заставяло учените да ги свързват с обвинението към Овидий, при което е било издигано предположението, че той е бил свидетел на любовно похождение на Юлия Младша и Юний Силан, който, обаче, не е бил наказан, а сам и доброволно е бил напуснал Рим[3].
Във връзка със случая съществено внимание заслужава фактът, че след изгонването на Овидий от Рим всичките негови произведения са били иззети от обществените библиотеки (“Скръбни елегии”, ІІІ, 59-76), както, впрочем, преди това Октавиян Август вече е бил постъпвал с политическите си противници, които били привърженици на режима на Републиката. Позовавайки се на този факт, Д. Марин и Ж. Каркопино приемат, че Овидий е бил политически противник на Август и по-специално че е бил вземал участие в някакви “политически събрания и питагорейски действия” на опозиционно настроената знатна част на обществото, във връзка с която дейност той и демонстративно е бил отказал на императора да се занимава с ангажирана с неговото управление непосредствена политическа дейност[4].
Аргументацията в това отношение, обаче, изглежда немного убедителна, поне що се отнася за отказът на поета да заема държавен пост, тъй като такъв отказ вече са били демонстрирали Вергилий и Хораций, както и редица други слабозначими за историята имена, отказът на които да се занимават с политика като прпавило е разглеждан по-скоро като следствие на политическа индиферентност, а не като политическа принадлежност и демонстративност. Още повече, че и анализът на произведенията на Овидий категорично сочи, че той твърде малко се е интересувал от политиката и че въпреки покровителствуването на високопоставени лица славата му е била свързана единствено с творчеството му. Или иначе казано – Овидий не е бил и въобще не е могъл да бъде такава крупна или значима общественополитическа фигура, че да може да бъде считан за опасен и имащ последователи враг на Октавиан Август.
Наистина мястото на изгнанието на Овидий е било избрано като най-тежкото от всички други възможни за изолация места, тъй като по онова време Томи е бил основан от гръцки колонисти град, заобиколен от тракийски племена, опитващи се да създадат свое племенно одриско държавно обединение, поради което често пъти нападали крепостта и създавали постоянна военна опасност и римското владичество върху този град е имало по-скоро номинален, отколкото фактически характер. Описвайки неудобствата на живота си в Томи, Овидий всъщност въобще не се е решавал да протестира по категоричен начин против самия акт на неговото наказание, а само е искал да бъде изменено мястото на заселването му.
Наистина в “Скръбни елегии” поетът се опитва в известна степен да представи себе си като “поет-изгнаник”, встъпил в някаква борба с деспотичния владетел, но това по-скоро е било “надяване на литературна маска”, което, впрочем, пределно ясно личи в неговите “Писма от Черно море”, имащи характера на типична клиентска поезия, с която той се опитва да предразположи към себе си императора и неговото семейство.
Така в творчеството си от град Томи Овидий постоянно нарича “свой върховен бог” върховния глава на римската държава и неизменно използува всички характерни за идеологията на принцепса формулировки (“Скръбни елегии”, І, 73; ІІ, 50-60; 140-145; ІІІ, 5, 7-10), при което постоянно превъзнася парадния портрет на държавния глава, характеризиращ се, съгласно официалната идеология, със своята “кротост”, “справедливост” и “миролюбие” (“Скръбни елегии”, ІІ, 41-50; 125-130; ІІІ, 1, 40-45). В това свое творчество Овидий дори раболепно отбелязва, че у дома си е направил олтар, посветен именно на Август като “негов върховен бог”, на който той ежедневно отправя молбите си (“Писма от Черно море”, ІV, 8, 1; 9, 105-106; 115-116; ІV, 13, 19-40). Така, повече от очевидно е, че Овидий изобразява себе си именно като напълно лоялен към официалната власт гражданин на Рим.
4. Сред произведенията на Овидий има едно, което доста рядко е четено и за което още по-рядко се споменава и говори, което е една от неговите десет книги, написани по време на понтийското му заточение, и това е поемата-инвектива[5] “Ибис” (Ibis). Като образец за написването на това произведение Овидий е използувал едноименното стихотворение на старогръцкия поет и филолог Калимах (305-240 г. пр. Хр.) както и сходните стихове на старогръцкия поет и филолог от елинистическата епоха Евфорион (ІІІ век пр. Хр.).
Както е известно, ибисът е наименование на египетска птица, на която поверието приписва редица мръсни и нечистоплътни навици и порядки, и в съответствие с използувания от Калимах маниер Овидий използува наименованието, за да назове и характеризира с него своя намиращ се в Рим враг, изричното име на когото не е споменал, но за когото любознателният читател лесно може да се досети. Тъй като по-голямата част от поемата е съставена от безкраен ред от проклятия относно смъртта на този негов враг и е изпълнена с остри и дори цинични или вулгарни думи, още в древността филолозите са недоумявали пред въпроса относно конкретните причини за написването на това доста особено и крайно несъответствуващо на иначе добре познатия елегантен и изискан поетичен стил на Овидий.
Един от най-любопитните, а и най-вероятните отговори на поставения въпрос е, че въпросното произведение на Овидий е автопародия. По своята същност автопародията е доста рядко срещащ се литературно-художествен жанр, тъй като той изисква от неговия автор изключително висока логически издържана трезвеност и рационалистичност, изразяващи се преди всичко в умението да погледне на себе си и на произведенията си “отстрани”, да преодолее своето естествено творческо самолюбие и да може да представи себе си по възможно най-ироничен начин.
А Овидий несъмнено е отговарял на тези изисквания. Преди всичко той през цялата своя творческа кариера почти неизменно е бил показал, че от всички латински поети и писатели е най-малко склонен към самолюбие (“Скръбни елегии”, ІV, 10). И освен това анализът на неговите “Скръбни елегии” и “Писма от Черно море” недвусмислено разкрива, че той е умеел превъзходно да изгражда една достатъчно отчетлива схема на проявление на ограничен кръг повтарящи се мотиви, при което около ключовата тема за сачотничеството са били развивани четири второстепенни теми – за неудобствата, за приятелите, за надеждата за помилване и за утешението в поетичните занимания, всяко то които от своя страна е била допълнително превръщана в гравитационен център на развитието на други подтеми.
Тук, разбира се, възниква и въпросът “Дали Овидий е осъзнавал използуването на тази схематичност?”, но отговорът не би могъл да бъде друг, освен положителен, тъй като използуваният от него жанр съвсем не е бил традиционен и следователно въобще не е бил позволявал да бъде възприеман като нещо самоподразбиращо се. Използуваният от Овидий елегичен жанр е бил създаван от самия него, и той се е проявявал като превъзходен жанров експериментатор, а това несъмнено му е било дало и самочувствието да продължи жанровата експерименталност и в сферата на автопародията.
Тук, разбира се, възниква и въпросът “Дали това не противоречи на общото душевно настроение на Овидий по време на неговото заточение?”, но отговорът също така не би могъл да бъде друг, освен положителен; тъй като характерната за неговите заточенически елегии скръбност не е била нито еднообразна, нито безкрайна, и напр. през втората половина от неговия заточенически живот скръбната и трагическата тематика достатъчно отчетливо и ясно е била заменена с дидактическа тематика. През втората половина от заточеническия си живот Овидий встъпва пред своите читатели не с монотонна депресия, а като преодоляващ и дори преодолял своята дълбока духовна криза, и произведението му “Ибис” бележи този именно негов дълбок духовен прелом, който му е дал възможността да погледне към света от съвсем друга гледна точка. Разбира се, без “Скръбни елегии” и “Писма от Черно море” написването на “Ибис” щеше да е напълно невъзможно и в това си произведение той е подложил на пародиране не само творчеството си, но и целия си живот, цялата си жизнена съдба. А най-дълбокият смисъл на това пародиране е заключен в осъзнаването, че цялата негова вина, заради която е попаднал в Томи, всъщност не е нищо друго, освен само една добре замислена фикция, само един формален, несъществен и лицемерен повод за разиграване на императорския марионетно-репресивен театър, имащ предназначението да отвлече общественото внимание от една същинска сцена към друга, фиктивна и неистинска.
[1] Овидий, Любовные элегии, Перевод с латинского, М., 1963; Овидий, Наука любви, Перевод с латынского, СПбг., 1905; Овидий, Скорбные элегии. Письма с Понта, Перевод с латынского, М., 1978; Овидий, Элегии и малые поэмы, Перевод с латынского, М., 1973; Овидий, Метамарфозы, Перевод с латынского, М., 1977; Овидий, Метаморфози, Превод от латински, С., 1974; Овидий, Метаморфози, Превод от латински, С., 1981; Овидий, Елегии, Превод от латински, С., 1994.
[3] Alexander, W., The culpa of Ovid, The Classical Journal, 1957, Vol. 53, p. 181; Carcopino, J., Rencontres de l’histoire et de la literature Romaine, Paris, 1963, p. 121.
[4] Marin, D., Intorno alle cause dell’esilio di Ovidio a Tomi, Atti del Convegn internazionale ovidiano, Roma, 1959, Vol. I, p. 37; Carcopino, J., Rencontres de l’histoire et de la literature Romaine, Paris, 1963, p. 81-83.
[5] Инвективата (лат. invectivus – “хулещ”, “нападащ с думи”, “изобличителен”) е сатиричен литературен жанр, характеризиращ се с рязко оскърбяване на някого, с изключително висок патос на сатирично отрицание, закономерно използуващ хиперболата, алегорията, иронията, сарказъма и вулгаризма.
[Публикувано като §19 на стр.176-181 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар