ДОСИЕТО-ФАЛШИФИКАТ

Относно:

1) изключително многобройните ми в продължение на две десетилетия

официални искания за личен и публичен достъп до документите

на престъпната комунистическа Държавна сигурност;

2) за предоставянето на тези документи на следствените, прокурорските

и съдебните органи;

3) и най-вече - за ефективно търсене на наказателна и всякаква друга

отговорност от всяко отделно персонално отговорно престъпно лице,

за всяко отделно престъпление, свързано с мероприятията на ДС и

извършено както по времето на класическия комунистически режим,

така и по времето на действуващия от 1990 г. до наши дни

посткомунистически мафиотски режим, установен и поддържан от

трансформираните и трансмутиралите структури на Държавна сигурност;

4) за ефективно търсене на наказателна и всякаква друга отговорност

от долнопробните политически проститутки и подлоги

на сегашните специални служби на Правителството и на Мафията,

избрани и назначени като ръководни и редови членове

на Комисията по досиетата

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слугински величия на българския мафиотски режим,

ваши Превъзходителства - представители и функционери

на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,

ваши Превъзходителства - членове

на чуждестранния дипломатическия корпус в България,

ваши продажни представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,

І.

Разбира се, обръщайки се към абсолютно всички вас, аз превъзходно разбирам, че поне засега и поне за обозримото бъдеще думите ми са „хвърлени на вятъра”, тъй като:

1) В България цялата държавна власт (Първата, Втората и Третата) е част от нискойерархичния слугинаж на създадената от КГБ и ДС Червена мафия (провеждаща стратегията на динамично единство на привидно взаимноизключващите се проевропейска и проевразийска ориентации);

2) Почти цялата „Четвърта власт” е яхната от Мафията (като цяло и в частност – от нейните специални държавно-властнически институционални структури), и така фактически съвсем малко са медиите, които изпълняват своята същинска функция, при което докато политическият слугинаж на Мафията се радва на изключителен медиен комфорт, то противниците на мафиотския режим са подложени на тотално игнориране и допускане в медийното пространство на имената им само дотолкова, доколкото това може да бъде осъществено в демоничен контекст;

3) В съответствие с установеното и установяващото се геоикономическо и геополитическо парцелиране всички официални представители на т. нар. Запад, макар и превъзходно да знаят и да разбират, че цялата българска държавна власт от 1990 г. до днес е била и продължава да е само една нискойерархична колониално-туземна административна структура на руската Червена Мафия, все пак официално приемат кръвожадните мафиотски престъпници като свои „демократични партньори” и се отнасят към техните престъпления като към „невинни колатерални лудории”; при което престъпниците, от своя страна, им отвръщат много по-почтено, като ги наричат „свои мафиотски партньори”;

4) В целия този контекст на противогражданско конвергентно функциониране на Западните и на Източноевропейските елити Правото е принесено в жертва на античовешките геоикономически, геополитически и мафиотски интереси на западните и източните елити, при което и едните, и другите се оказват еднакво заинтересовани от пълното унищожаване на всички възможни рефлекси на гражданско поведение, и най-вече - от пълното унищожаване на всички възможни висококвалифицирани и високомотивирани личности, които са способни компетентно и неотклонно да настояват за търсене на наказателна и всякаква друга отговорност от всеки индивидуален престъпен деец, използувал и използуващ държавната власт от 1944 г. до наши дни;

5) В целия този контекст на противогражданско конвергентно функциониране на Западните и на Източноевропейските елити пределно ясно е очертана стратегията, най-дълбоката същност на която е формулирана още от гениалния политико-полицейски интригант Жозеф Фуше (1759-1820), който като Министър на вътрешните работи на няколко последователно сменящи се уж противостоящи си политически режими на Франция по превъзходен и ненадминат начин е формулирал тезата, че управляващата класа на една намираща се в състояние на нестабилност държава може да поддържа властта си, като систематично обявява за подозрителен и недостоен всеки истински противник на престъпната власт; тъй като обявяването на един истински противник на властта за подозрителен е присъда, която му отнема най-ценното, което той притежава – достойното му минало, доверието и уважението, без които той не може да бъде облечен във власт, чрез която валидно и реално да поиска отговорност от управляващите заради извършените от тях престъпления.

6) Така, в целия този зловещ контекст на античовешко конвергиране на западните и източните елити като напълно естествена е наложена и се налага онази политическа и юридическа алхимия, благодарение на която кръвожадните комунистически и посткомунистическите мафиотски престъпници съумяват - от една страна - да представят себе си едновременно и като герои, и като невинни жертви, а техните жертви – като демони и дори палачи на режима.

ІІ.

Впрочем фактът, че ръководните и редовите членове на т. нар. Комисия по разкриването на досиетата е съставена от долнопробни политически проститутки и подлоги на сегашните специални служби на Правителството и на Мафията, е факт, който, макар и с по-различни (от моите!) думи вече официално и публично е констатиран и заявен в медиите, така че по същество акцентът тук съвсем не е в конкретните квалификационни термини и изрази относно явлението, а е в категоричната констатация на съществуването на явлението.

Така, без тук да навлизам в сферата на т.нар. „тематичен преглед на печата”, ще отбележа само, че:

1) Авторитетни експерти и журналисти достатъчно ясно и категорично заявиха, че обявяването на поредния „списъчен състав” на лицата, които са били (и са) ангажирани с престъпленията на Държавна сигурност и на нейните днешни посткомунистически мафиотски трансформации, по своята същност не е нищо друго, освен поредната оперативна манипулация на общественото мнение, представена като финал на 17-годишната одисея („Досиетата – манипулацията продължава”, „правят обществото на маймуна с т. нар. вадене на тайните архиви”);

2) „Вече куп отговорни фактори поставиха под съмнение изчерпателността на списъците”, като председателят на бившата аналогична Комисия достатъчно авторитенто е заявил, че неоповестените имена са поне толкова, колкото са обявените сега, но че най-вероятно е предположението, че на всеки един разкрит има поне двама пропуснати и скрити;

3) Видна лява депутатка е заявила, че е укрита принадлежността на хора, които в момента се намират на най-актуални места и имат най-сериозно участие в обществено-политическия живот на страната;

4) Достатъчно отговорни фактори твърдят, че са скрити имената на много агенти, които в момента принадлежат към властовия елит;

5) Бивш шеф на шпионското ведомство категорично е заявил, че съществува една голяма категория агенти, чиито имена обществото никога няма да научи, и че това са хора, които принадлежат към политическия, научния и журналистическия елит;

6) Сегашната Комисия по разкриването на досиетата фактически е действувала и действува като част от специалните тайни служби и получава и оповестява точно толкова информация, колкото пожелаят настоящите шефове на службите и вътрешният министър;

7) В самия Закон има изричен текст, който забранява да бъдат обявявани имената на онези агенти на бившата Държавна сигурност, които сега са реактивирани като агенти на новите специални служби, и с това фактически са поставени или в служба на НАТО, Европейския съюз и САЩ, или са внедрени там като „троянски кон”;

8) Акцията на т. нар. „обществен катарзис” е напълно компрометирана, тъй като както от Комисията, така и от обществото се укрива информация , а „обществото просто го будалкат” и фактически се скриват „едрите риби”, които са измислили и организирали ограбването на обществото и държавата.

ІІІ.

Фактът, че ръководните и редовите членове на т. нар. Комисия по разкриването на досиетата е съставена от долнопробни политически проститутки и подлоги на сегашните специални служби на Правителството и на Мафията, е факт, пределно ясно очертан и очевиден и в конкретния случай лично с мен.

Дори нещо много повече – моят конкретен личен случай или казус е абсолютно ясно и недвусмислено доказателство за това, че ръководните и редовите членове на посочената Комисия са ПРЕСТЪПНИЦИ, фактически принадлежащи към поредния престъпен ешелон на ДС, и че като такива са участвували в извършването на напълно конкретно престъпление против мен, увреждащо и увредило моите гарантирани от Закона права и интереси.

Преди да пристъпя към конкретно описание на параметрите на извършеното против мен престъпно деяние, изрично и ясно уточнявам, че настоящето мое официално искане за разследване в това направление е предшествувано от изключително голям брой други искания за разследвания на множество други конкретни престъпления, извършени от други индивидуални престъпни дейци, при използуването на същото „оръжие на престъплението”, което е използувано и при това престъпление.

Освен това държа изрично и ясно да подчертая, че последното официално писмено описание на поредните факти и обстоятелства в това отношение е предоставено на и официално е регистрирано в електронната и в книжната деловодна документация както на посочената тук Комисия, така и на Главния прокурор на България, и че това е станало само преди около две седмици – съответно на 22 и на 24 август 2007 г.

Подчертавам, също така, че същият текст е бил официално предоставен на почти всички български електронни и печатни медии, но е бил публикуван единствено в три, при това базирани в чужбина, български медии (виж: http://www.eurochicago.com/modules/AMS/article.php?storyid=673; http://www.epochtimes-bg.com/2007-01/2007-08-24_16.htm ;

http://www.budilnik.com/?act=showpost&postid=2554).

Публикуван е, разбира се, и в моя личен Web site: http://iankov.blogspot.com/2007_08_01_archive.html .

Подчертавам също така, че макар че посоченият текст бе предоставен на българските медии още на 22 август, за неговото съдържание не бе споменато абсолютно нищо в нито една от тези медии; при което, малко по-късно, на 04 септември, същите тези медии с изключително голяма охота публикуваха фалшификаците, съдържащи се в престъпното твърдение на посочената Комисия. С което всичките тези медии доказаха по абсолютно недвусмислен и категоричен начин, че съвсем не принадлежат към така наречената „Четвърта власт”, а са само послушна агентурна слугинска структура на специалните служби на Мафията и на Правителството.

Най-страшното в този аспект обаче е това, че абсолютно същият нулев информационен ефект бе постигнат не само в сферата на официалните български медии, но и в така наречената Блогосфера, където моето писмо бе предоставено на изключително голямо множество собственици на блогове (частни информационни сайтове), поведението на които по абсолютно никакъв начин не се отличаваше от това на обяздените от Мафията и специалните служби официални медии.

ІV.

1) Припомням ви, че както от текстовете на книгите ми, така и от текстовете на публикуваните в Интернет протоколи от заседанието на Националната политическа кръгла маса през 1990 г. е видно, че именно аз съм този, който пръв е поискал пълното разсекретяване на всички досиета на тайните комунистически служби и тяхното предоставяне на вниманието на обществеността и на следствените и съдебните органи.

Припомням ви, че от стенографските дневници на Великото Народно събрание е видно, че и там, пак през 1990-1991 г. и пак аз пръв съм поставил искането за решаването на тази стояща пред българското общество задача.

2) Припомням ви, че от стенографските дневници на Великото Народно събрание е видно, че по повод и във връзка с тогавашната публикация във в-к „Факс” съм произнесъл специална реч в Парламента, с която изрично и ясно съм посочил, че още предния ден съм заявил пред Главния прокурор, че става въпрос за фалшификат, и съм поискал да образува наказателно производство, а в Парламента съм апелирал за парламентарно разследване.

3) Припомням ви, че от архива на Министерството на Вътрешните работи и досегашните Комисии (с който новата или поредна Комисия би следвало да разполага) и от архива на Главния прокурор е пределно ясно видно, че в продължение на почти 14 (четиринадесет) години изключително интензивно съм искал да получа достъп до т. нар. „Агентурно досие”, което през цялото това време интензивно е било приписвано на мен, и съм настоявал за наказателно разследване на всички, които са ангажирани с тази фалшификация и с нейното оперативно-манипулативно използуване против мен в политическото и медийното пространство.

4) Припомням ви, че когато едва през 1998 г. получих достъп до една съвсем малка част от документацията, която се отнася до мен (при това без т. нар. „Агентурно досие”, до което ми бе отказан какъвто и да е достъп!), аз открих, че съществуват няколко изключително ясни и недвусмислени доказателства, че е имало специални т. нар. „Оперативни планове”, задачата на които е била да бъдат изработени серия от фалшификати, чрез които да бъде осъществено моето компрометиране както пред българите, с които се срещам, така и пред чуждите граждани, с които също така съм имал изключително интензивни срещи.

На тази именно тема съм посветил официалните си писма, адресирани до и регистрирани в канцелариите на Президента, Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи, текстовете на които писма, впрочем, са публикувани и в том 3 и том 4 на моята документална книжна поредица „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

а) така, в писмото ми от 05 август 1998 г. изрично и ясно съм посочил, че от стр. 5 и стр. 119-120 на папката, озаглавена „Дело № 13304, ДОР „Смешник” е видно, че още през октомври 1976 г. и през февруари-март 1977 г. е имало строго секретни оперативни планове, задачата на които е била в рамките на Научно-техническото управление (отдел) на ДС да бъдат събрани ръкописно написани от мен текстове както на български език, така и на няколко чужди езици; тези материали трябва да бъдат събирани в специална „почеркова банка”; тези материали трябва да бъдат систематично обновявани така, че последните да не бъдат по-стари от шест месеци; тези материали трябва да бъдат заложени и използувани както в т. нар. „Система-2” за прилагане на почерково издирване, така и за осъществяване на ефективен контрол върху обекта, като изработените компрометиращи фалшификати бъдат предоставяни на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”;

б) така, в същото писмо от 05 август 1998 г. съм посочил, че от стр. 73-78 на Том 1 на Дело № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че съгласно точка 9 на специалния строго секретен оперативен план е било възложено следното: „Съвместно с отдел 01, управление 04 ДС и ВГУ да се проведе комбинация чрез изпращаните от обекта писма до посолствата, с оглед компрометирането му пред тях”.

Като се има предвид, че посоченото „управление 04 ДС” е било именно т. нар. „Научно-техническо управление”, пределно ясно е, че става въпрос за изработване на серия от т. нар. „комбинации от текстове”, за предоставяне на дипломатите, с които се срещам, за да бъда компрометиран пред тях.

в) така, в същото писмо от 05 август 1998 г. съм посочил, че от стр. 9-18 на Дело № 24491, ЛДОР „Твърдоглавия” е видно, че е имало утвърдено строго секретно оперативно мероприятие, съгласно което е било необходимо сред хората, с които се срещам, да бъде разпространяван слухът, че съм луд и че съм агент.

г) така, в писмото ми от 06 март 1999 г. съм посочил, че доцент д-р Емил Георгиев - бивш преподавател от Юридическия факултет на Софийския университет и бивш висш служител на Държавния съвет и на Съвета по законодателството при Държавния съвет по времето на Тодор Живков, е изразил пред мен готовността си да бъде разпитан като свидетел относно обстоятелството, че лично е участвувал в изработването на проектотекст на строго секретен Указ на Държавния съвет, съгласно който Указ Държавна сигурност е била получила правото да изготвя и да използува в дейността си специални документални фалшификати, легитимирани като автентични.

Изрично и ясно посочвам, че това мое писмо е било адресирано и е било регистрирано до и при Президента, Главния прокурор, Директора на Главно управление на архивите при Министерския съвет, Министъра на вътрешните работи, всички дипломатически представители в София и тогавашните докладчици на ПАСЕ.

Изрично и ясно подчертавам, също така, че доцент д-р Емил Георгиев е бил официално разпитан от военния следовател по следственото дело и изрично, ясно и в писмено протоколиран вид (начин, форма) е декларирал горепосоченото обстоятелство.

V.

1) Както е известно, на 21 май 2001 г. тогавашната Комисия, известна като „Комисията Андреев”, публикува т. нар. „Списък на агентите”, в който бе посочено и моето име.

Същата Комисия никога – нито преди, нито след обявяването на Списъка – не ми е била дала каквато и да е възможност да видя и да се запозная с документацията, върху основата на която бе извършено включването на моето име във въпросния Списък.

Дори нещо повече, самият Председател на Комисията впоследствие многократно е заявявал, че тогава членовете на Комисията по принцип не са имали достъп до папките с досиетата и по същество са извършвали обявяването върху основата на онова, което им е било поднасяно наготово от съответните служби на МВР; а специално относно моя случай изрично, публично и многократно е заявявал, че въобще не е бил виждал никаква документация.

Само две седмици след това, на 08 юни 2001 г., регистрирах в канцеларията на Главния прокурор изрично и ясно искане за извършване на спешно разследване на фалшивите документи, обявени като досие, принадлежащо на мен.

2) На 08 октомври 2001 г. отново предявих пред Главния прокурор официално искане за извършване на спешно разследване на престъплението, изразяващо се в изготвяне на фалшиви документи, намиращи се в архива на МВР и обявени като „мое досие”.

3) На 12 декември 2001 г. регистрирах в канцеларията на „Комисията Андреев” специално писмено искане с изричен текст: „Настоявам за пълен достъп за мен и за пълен достъп на абсолютно всеки (т. е. за пълна публичност) до абсолютно всички материали, свързани с мен и членовете на моето семейство”.

4) Впоследствие такова искане съм предявил към „Комисията Андрееев”, Главния прокурор и Министъра на вътрешните работи и с писмата ми, имащи следните дати: ►25 декември 2001 г.; ►26 декември 2001 г.; ►27 декември 2001 г.; ►28 декември 2001 г.; ►29 декември 2001 г.; ►20 февруари 2002 г.; ►21 февруари 2002 г.; ►22 февруари 2002 г.; ►26 февруари 2002 г.; ►27 февруари 2002 г.; ►28 февруари 2002 г.; ►01 март 2002 г.; ►02 март 2002 г.; ►03 март 2002 г.; ►04 март 2002 г.; ►05 март 2002 г.; ►07 март 2002 г.; ►08 март 2002 г.; ►21 март 2002 г.; ►25 март 2002 г.; ►26 март 2002 г.; ►15 април 2002 г.; ►16 април 2002 г.; ►17 април 2002 г.; ►02 септември 2002 г.; ►29 октомври 2002 г.; ►17 декември 2002 г.; ►07 февруари 2003 г.; ►08 февруари 2003 г.; ►21 февруари 2003 г.; ►04 август 2003 г.; ►05 август 2003 г.; ►06 август 2003 г.

5) От април 2002 г. до февруари 2003 г. извърших нотариална заверка на почти двадесет (20) пълномощни, чрез които упълномощавах видни журналисти и експерти да имат напълно неограничен достъп до абсолютно всички т. нар. „Документи”, намиращи се в архива на ДС/МВР и отнасящи се за мен.

Впоследствие почти всичките ми казаха, че са били подложени на специални разговори, убеждавания и директни заплашвания да се откажат от интереса си към въпросната „документация”, и че в контекста на така отправените към тях заплахи те са предпочели да се съобразят с исканията на специалните служби.

6) Тъй като единствено видният юрист, криминалист, журналист, писател и бивш полковник от криминалните служби на МВР Богдан Тонев Кръстев отказа да се подчини на заплахите и продължи да настоява за достъп до въпросната документация, на 31 януари 2003 г. по отношение на него бе извършено оперативно мероприятие, при което той по чудо оцеля, след като бе направен опит да бъде блъснат под мотрисата в софийското метро.

За станалото събитие г-н Кръстев поиска прокурорско разследване и официално и публично заяви, че е бил обект на специално покушение, както и че непосредствен виновник за покушението е Министърът на вътрешните работи Георги Петканов. Така, след известно време, Министър Г. Петканов бе принуден да извърши официално разсекретяване на въпросното „Агентурно досие” и разреши не само достъп, но и получаване на ксерокскопия от същото.

7) Така, едва след 14-годишни перипетии аз най-после получих достъп до т. нар. „Агентурно дело”, заведено на мое име, и на 04 август 2003 г. най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, изричното и пределно ясното заключение на който гласи, че текстовете, намиращи се в посоченото дело, не са писани и не са подписани от мен – тоест, че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат.

8) Същият ден, на 04 август 2003 г., написах и регистрирах официално писмо, адресирано до Главния прокурор и до Министъра на вътрешните работи, в което изрично и ясно съм написал следното: „Като имам предвид фактите, че: Þпрез последните десетина години в България станаха “обичайни” убийствата и покушенията върху живота, здравето и имуществото на почти всички, които поради своите действия са неудобни на най-висшите етажи на мафията; Þче двама други експерти преди това изрично ми заявиха, че се страхуват да заявят публично своето експертно мнение; и Þче цялата държавна машина в продължение на много години досега доста упорито е правела абсолютно всичко възможно, за да ми попречи да докажа истината, намирам за уместно и необходимо да заявя пред Вас, че според мен съществува немалка степен на вероятност Димитър Генадиев Костов да бъде превърнат в обект на някакъв тип сериозни покушения от заинтересованите за това престъпни структури и лица. // 04 август 2003 г. // Янко Н. Янков .//”

9) На другия ден, на 05 август 2003 г., написах и регистрирах официално писмо, адресирано до Главния прокурор и до Министъра на вътрешните работи, в което изрично и ясно съм написал, че от стр. 9-18 на Дело № 24491, ЛДОР „Твърдоглавия” е видно, че съгласно строго секретен план е била изработена „фиктивна офицерска военна книжка”, която е била предоставена на едно лице, което е било изпратено при мен, за да се представи като репресиран от властите висш военен, на когото аз трябва да повярвам и който впоследствие да послужи като лъжесвидетел по делото срещу мен.

С това мое писмо изрично и ясно съм поставил искането да бъда разследвана практиката на Държавна сигурност, изразяваща се в „изготвяне на фиктивни лични документи” и други подобни книжа, както и да бъдат разследвани специалистите, занимаващи се с така посочената фалшификаторска дейност.

10) Така, на 20 август 2003 г. регистрирах (№ 3588) в канцеларията на Главния прокурор моето ново официално искане за образуване на наказателно разследване и преследване на всички виновни лица, извършили посочената серия от престъпления, изразяващи се в изготвянето и използуването на въпросния фалшификат.

11) На 11 септември 2003 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор искане за разследване, в което изрично и ясно съм записал, че е необходимо да бъде разпитан като свидетел бившият Министър на вътрешните работи генерал Богомил Бонев, който в интервю за в-к „24 часа” от 24 октомври 1997 г., стр. 11, е заявил, че „Досиетата са били унищожавани селективно, а някои от оперативните работници навремето са измисляли вербовки”.

12) После, с Постановление на военния прокурор от 02 февруари 2004 г. е образувано следствено дело № ХVІ-3/2004 г., по което е прието за установено, че „неизвестно лице” от МВР е извършило „манипулации с документи” с цел да причини и е причинило вреда на гражданското лице Янко Николов Янков, но че наказателното производство следва да бъде прекратено, тъй като отговорността е погасена поради давност.

13) Тъй като достъп до документацията на това следствено дело ми бе даден едва след лятото на 2006 г., едва тогава получих официалната възможност да протестирам против и да разглася подробностите относно съвсем новите престъпления, свързани с това дело и извършени от днешните български извъндържавни мафиотски и държавни специални служби.

а) На 24 юли 2006 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор и публикувал в Интернет (http://iankov.com/letters-031.php) писмо с индекс LPC-Embassy-031/24 юли 2006 г. съдържащо искане за разследване, в което в частност съм посочил, че: ►е необходимо да бъде извършено разследване на причините за настъпилата през февруари смърт на експерта-графолог Димитър Генадиев Костов, починал от „инфаркт”, и то непосредствено след като е бил разпитван точно три пъти във връзка с дадената от него експертиза, при което върху него е бил упражнен изключително силен натиск да се откаже от експертизата, но той твърдо и неотклонно е продължил да я поддържа; ►моето категорично лично мнение е, че неговата смърт е резултат от упражнен върху него елиминационен медикаментозен тероризъм.

б) На 25 август 2006 г. съм регистрирал в канцеларията на Главния прокурор и публикувал в Интернет (http://iankov.com/letters-042.php ) писмо с индекс LPC-Embassy-042/25 август 2006 г., съдържащо искане за разследване, в което в частност съм посочил, че: ►е необходимо да бъде извършено разследване на причините за настъпилата през февруари смърт на титулярния следовател по делото-военния следовател подполковник Димитър Евгениев Пашов, починал от „инфаркт” на 39-годишна възраст; ►специално внимание заслужава обстоятелството, че двамата (експертът и следователят по делото) са починали съответно на 05 и на 19 февруари 2006 г. - и двамата от „инфаркт”, и двамата без да са боледували от каквото и да е; ►след смъртта на следователя от папката на следственото дело са изчезнали множество документи, за които, обаче, все пак има безспорни доказателства, че са съществували.

14) На 27 юли 2007 г. съм изпратил по електронната поща и съм регистрирал в канцелариите на Комисията по досиетата и на Главния прокурор специално писмено искане както за ново тотално разследване на всички факти и обстоятелства, свързани с фалшификацията на т. нар. „Агентурно досие” и с мистериозната смърт на двамата специалисти, които бяха доказали факта на фалшификацията, така и с искане Комисията да оповести експертното и следствено-прокурорското заключение относно фалшификацията.

15) На 22 и на 24 август 2007 г. съм изпратил по електронната поща и съответно съм регистрирал в канцелариите на Комисията по досиетата и на Главния прокурор ново специално и доста обширно писмено искане както за ново тотално разследване, така и за това, Комисията да огласи (оповести) експертното и следствено-прокурорското заключение относно фалшификацията.

16) На 24 август 2007 г. проведох телефонен разговор с Екатерина Бончева- член на Комисията, от която узнах, че сред ръководителите и членовете на Комисията господствува гледището, че: а) „съгласно най-дълбокия смисъл на Закона” Комисията е била длъжна да счита, че „обективна истина” е само онова, което се съдържа в папките на архивата на Държавна сигурност; б) Комисията няма право нито да извършва собствени проучвания относно истинността на архивната документация, нито да се позовава на заключенията на експертите и на следствено-съдебните органи, в които заключения по категоричен начин е доказано, че става въпрос за фалшификация; в) Комисията ще представи като свое официално гледище именно само и единствено онова гледище, което й е дадено от службите, които досега са съхранявали архивите.

17) На 04 септември 2007 г. Комисията по досиетата оповести своя пореден Списък, в който официално бе включено и моето име, без да бъде оповестен фактът, че по надлежния предвиден от българското Право ред и по официален начин е признато, че въпросното агентурно дело е фалшификат.

17) От 04 до 12 септември продуцентът и режисьорът на пребиваващата в България германска национална телевизия ZDF както лично, така и чрез своите асистенти няколко пъти бяха разговаряли по телефона и бяха искали да се срещнат с Екатерина Бончева или с някой друг от ръководителите или членовете на Комисията, от които да получат по-обстойно обяснение на въпроса относно включването на моето име в Списъка на Комисията, но ... в изпълнение на волята на своите господари от Мафията и от специалните правителствени служби никой не пожела да се срещне с телевизионния екип.

VІ.

ваши престъпни нискойерархични държавновластнически слугински величия на българския мафиотски режим,

ваши Превъзходителства - представители и функционери на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,

ваши Превъзходителства - членове на чуждестранния дипломатическия корпус в България,

ваши продажни представители на Четвъртата власт – властта на свободното слово,

Като имам предвид целокупния си досегашен личен опит от срещите ми с вашето отношение към Правото и Справедливостта в посткомунистическа България, намирам, че имам всичките основания да предполагам, че е пълно безумие от моя страна да разчитам на вашата човешка и професионална Съвест, но все пак и въпреки това се обръщам към вас с искане да направите всичко, което е необходимо съгласно изискванията на Правото.

В частност, изрично, ясно и категорично настоявам да бъде извършено разследване и да бъде обезпечено наказателно преследване срещу членовете на Комисията по досиетата, които в пълно противоречие с истината са извършили престъпна манипулация с намиращите се при тях фалшиви архивни материали на Държавна сигурност и с това са увредили моите гарантирани от закона права и интереси.

14 Септември 2007 г. Янко Янков

[Изпратено на 14 септември 2007 г. до ръководството и членовете на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, Главния прокурор, Президента на Европейския парламент, Президента на Европейската комисия (ЕК), Еврокомисаря по правосъдието, свободите и сигурността, Еврокомисаря по разширението на ЕС, Европейския омбудсман, Посланиците на държавите от ЕС, ЕК на ЕС, САЩ и Швейцария, останалите членове на дипломатическия корпус в и за България, български и чуждестранни медии].

ШВЕЙЦАРИЯ

Адрес за кореспонденция:

Янко Янков

ж. к. “Дианабад”,

Блок 4, етаж 6, ап. 38,

1172 София

http://iankov.com

****************************

17 ноември 2006 г.

Към:

LPC-Euro-Just-01/ 13 ноември 2006 г.;

LPC-Euro-Just-02/ 17 ноември 2006 г.;

Pascal Couchepin

Conseiller federal

Departement federal de l’interieur – DFI

Inselgasse 1

3003 Bern

Suisse

До г-н Паскал Кушпен

Федерален Министър на вътрешните работи

Берн, Швейцария

Информационно копие:

До техни Превъзходителства Посланиците,

акредитирани в София, България от:

1) Обединено Кралство Великобритания и Северна Ирландия;

2) Кралство Белгия;

3) Федерална Република Германия;

4) Република Франция;

5) Кралство Холандия;

6) Делегацията на Европейската комисия;

7) Съединените Американски Щати;

8) Конфедерация Швейцария.

Господин Министър,

І.

Приложено, представям Ви екземпляр от книгата на Николай Михайлов, озаглавена „Янко Янков. Биобиблиография”, издадена в София през 2006 г., която следва да бъде считана като неразделна част от настоящето мое писмено (изпратено с препоръчана поща), официално, изрично и недвусмислено искане за получаване на политическо убежище лично за мен, съпругата ми и непълнолетната ми дъщеря.

Уведомявам Ви, че доказателствата за факта на моето и на семейството ми преследване, както и за факта на политическия характер на това преследване (осъществявано от управляващия мафиотски елит, създаден от комунистическите тайни служби) ще предоставя лично на съответния непосредствено сезиран със случая федерален швейцарски властнически орган, и че това ще стане в близките дни, при моето и на членовете на семейството ми пристигане в Швейцария. Тогава лично ще предоставя както посочената книга, така и следните документални масиви:

1) Книжни екземпляри на моите така наречени „Заключителни писма до Мафията”, адресирани до българските официални властнически институции (преди всичко Президента и Главния прокурор) и изпращани от 29 септември 2005 г. до 10 ноември 2006 г.

Във връзка с това Ви уведомявам, че: а) книжни екземпляри от всичките тези писма са били надлежно и своевременно предоставяни на Техни Превъзходителства Посланиците, акредитирани в България от държавите-членки на Европейския съюз, Европейската комисия на ЕС, САЩ и Швейцария; б) отделно от това, на посочените дипломатически представители съм предоставил и компютърен диск с електронен запис на текстовете на същите тези писма; в) текстовете на същите тези писма са публикувани в ИНТЕРНЕТ на адрес: http://iankov.com; г) текстовете на тези писма са подготвени за отпечатване като Том 7 на моята книжна поредица, озаглавена „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

2) Книжен екземпляр на моето първо писмо от така наречените „Писма до Европайски и световни институции и лидери”.

Във връзка с това писмо уточнявам, че: ►то е адресирано до г-н Джон Рийд - Министър на вътрешните работи на Великобритания, и е изпратено с препоръчана пощенска пратка, подадена в София на 14 ноември 2006 г.; ►след изтичането на известен разумен срок на т. нар. „добронамерено и куртоазно дипломатическо изчакване на отговор от адресата” това писмо ще бъде публикувано в ИНТЕРНЕТ и в Том 8 на посочената моя документална поредица; ►освен това, буквалното или преразказаното съдържание на това писмо ще бъде предоставено на европейската и световната общественост.

Уточнявам, също така, че настоящето мое писмо до Вас, Господин Министър, има статуса на второ писмо от посочената епистоларна поредица и му предстои същата „съдба”.

3) Екземпляри на томове 1, 2, 3, 4, 5 и 6 на моята книжна поредица, озаглавена „Документ за самоличност. Политическа документалистика”.

Уточнявам, че томове 4, 5 и 6 имат подзаглавие „Кого защитава Запъдът – Човешките права или Червената Мафия?”.

4) Екземпляри на книгите ми: а) „Българският тероризъм”, второ, преработено и допълнено издание; б) „Секретните служби и научните кадри в БАН и СУ, (Политическа документалистика)”, Книга Първа; в) „Политическите убийства, Кн. І. Кой уби Володя Наков”.

ІІ.

Господин Министър,

Специално обръщам Вашето внимание върху обстоятелството, че както в документалните ми книги, така и в посочените две епистоларни поредици Вие ще намерите текстовете на множество мои официални писмени искания за властнически проверки и разследвания, главното съдържание на които се свежда до това, че редица изрично и поименно посочени от мен (свързани с Мафията и с държавната власт) личности ясно, недвусмислено и с цинично заплашителна откровеност са казвали не само пред мен, но и пред множество мои приятели и колеги, че:

А) по време на дейността на всички български правителства от 1990 г. до днес специалните (тайни) служби на българската държава са били получили изричното или конклудентното съгласие на съответните западни институции относно това да бъде абсолютно безнаказно обезпечено (не само сравнително „елегантно”, но включително и чрез най-брутален престъпен начин) не само моето отстраняване от българската политическа и юридическа сцена, но и моето и на членовете на семейството ми физическо ликвидиране;

Б) необходимостта да бъде постъпено по този начин произтича от това, че: ►аз по абсолютно недвусмислен и категоричен начин съм показал, че нямам абсолютно никакво намерение да спра да искам и да настоявам за наказателна отговорност за всички престъпни деяния, извършени от всички изрично и конкретно посочени личности (индивидуални лица), които по някакъв официален или секретен (таен) начин са били свързани с предишната и сегашната държавна власт, и именно в качеството си на такиви са били извършили съответните престъпни деяния; ►тази именно моя непримиримост към престъпниците от българския филиал на КГБ и руската Червена мафия създава известни затруднения не само на самите тях, но и на Запада, тъй като именно тях (тоест - комунистическите и мафиотските престъпници) Западът е избрал за и легитимирал като свои „демократични партньори”, във връзка с което е поел и задължението да защитава с всички средства както тяхната „безупречна” лична репутация, така и „безупречната” репутация на престъпните финансови авоари, намиращи се в западните банки.

Специално обръщам Вашето внимание, Господин Министър, и върху обстоятелството, че досега както официалните български държавни институции, така и западните дипломатически мисии в София не са реагирали по абсолютно никакъв изричен и ясен (потвърдителен или опровергателен) начин на тези мои твърдения и искания за проверки и разследвания.

ІІІ.

Освен това, специално обръщам Вашето внимание, Господин Министър, и върху обстоятелството, че, позовавайки се на и извличайки аргументите си от така посочения цялостен доказателствен масив относно моята политическа, юридическа и научно-изследователска дейност, моето искане за получаване на политическо убежище в Швейцария за мен, съпругата ми и непълнолетната ми дъщеря е неразривно свързано със желанието и стремежа ми да реализирам следните три цели:

Първо: да спася от физическо унищожение последните останали живи членове на семейството ми, след като по вина на официалната българска държавна власт и на йерархично стоящия над нея управляващ елит на Червената Мафия са били унищожени по абсолютно престъпен начин баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.

Във връзка с това изрично и ясно подчертавам, че за себе си нямам такава непосредствена цел.

Второ: да продължа обществено-политическата и правозащитната си дейност, като създам и регистрирам (съгласно изискванията на швейцарското право) организация, наречена „Право и Справедливост”, главната цел на която да бъде:

►събиране на доказателства за престъпната дейност, извършена от отделни личности, които по официален или секретен (таен) начин са били свързани с официалната българска държавна власт или с Мафията, и които именно в качеството си на такива са били извършили своята съответна престъпна дейност;

►извършване на официална информационна дейност, насочена към мотивиране на швейцарската и останалата европейска и световна общественост и властническа институционалност за приобщаване към идеята и практиката за търсене на наказателна отговорност за всяко отделно престъпление, извършено от всеки отделен престъпен деец;

►извършване на всякаква, необходима за подпомагане на правосъдието конкретна дейност, насочена към реализирането на търсената наказателна отговорност.

Трето: да довърша научно-изследователската си дейност по редица теми, по-главните от които са: ►„Политическите убийства. Книга Втора”; ►„Политическите убийства. Книга Трета”; ►„Зеленото чудовище от Държавна сигурност: Фантом или реалност е българският медикаментозен тероризъм”; ►„Кутията на Пандора. Една калейдоскопична визия върху тероризма”; ►„Българският манталитет и неговите политически измерения”; ►„Легитимните основи на политическата власт в България”; ►„Червената мафия. Политологичен анализ на посткомунистическата престъпност; ► „Социално-политическият преход”; ►„Пътят към Европа. България в полето на ценностните периферии и геополитическите стратегии”; ►„Политическата митология”; ►„Психология на политиката”; ►„Политическият медикализъм. Болестта в полето на политическата власт”; ►„Терапия на инакомислието. Медицината като репресивен инструмент на комунистическата власт”.

ІV.

Господин Министър,

Като изразявам надеждата си, че настоящето мое писмо ще бъде посрещнато, прието и оценено съобразно вековните хуманистични принципи, характерни за швейцарската властническа традиция, приемете моите и на българските ми съмишленици поздравления и благопожелания.

17 ноември 2006 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Euro-Just-02/17.11.2006 г.]

ОВИДИЙ

Овидий

1. Публий Овидий Назон (43 г. пр. Хр. – 17/18 г.) е римски поет-лирик, роден в аристократическа фамилия, получил образованието си в елитни училища в Рим и Атина, пътешествувал в Гърция и Мала Азия и занимавал се известно време с политическа дейност. Автор е на множество лирически произведения: “Любовни елегии” (Amores), “Послания на героини” (Heroides), “Средства за разхубавяване на женското лице” (Medicamina faciei feminae), “Любовно изкуство” (Ars amotoria или Amandi), “Лекове срещу любовта” (Remedia amoris), “Медея” (Medea), “Метаморфози” (Metamorphoses), “Празници” (Fasti), “Скръбни елегии” (Trista), “Писма от Черно море” (Epistolae ex Ponto)[1].

2. До 8 г. (сл. Хр.) Овидий е живял сред слава и почит, но внезапно, по заповед на Октавиан Август и без съдебен процес е бил заточен на брега на Черно море в град Томи, днешния град Констанца в Румъния, където и умира. Относно причината за това преследване и заточение липсват почти каквито и да са преки доказателства, поради което в литературата са обосновани две главни обяснителни тези. Според първата става въпрос за политическо преследване, предизвикано от обстоятелството, че чрез своята силно еротична поезия Овидий по очевидно контрастиращ и имплицитен начин се е бил противопоставял на правителствената политическа стратегия, насочена към възраждане на суровите нрави на предците. Според втората, по същество криминална версия относно причините за заточението, поетът е бил очевидец на някакво извършено лично от Октавиан Август престъпление, най-вероятно свързано с неговата внучка Юлия Младата, по отношение на която императорът лично бил приложил наказанието “заточение”, мотивирано и обосновано с аналогични както и спрямо Овидий аргументи, а именно - за “водене на развратен живот”.

Любопитно е, че включително до ХІХ и дори до ХХ век Овидий, който несъмнено е бил изключително тънък психолог и остроумен наблюдател на съвременния му политически и социален живот, е бил обект на внимание почти единствено на класическата филология, при което като правило е бил постоянно упрекван в риторичност, лекомислие и недостатък на мъжество по време на изгнанието му; във връзка с това, както изрично се отбелязва от някои съвременни автори, по същество Овидий все още е недостатъчно познат и предстои тепърва да бъдат разкривани редица негови съществени черти и характеристики, а като най-често търсения ключ към тяхното разкриване се използува взаимоотношението му с Октавиан Август и причините за заточението му.

Според едно, считано за авторитетно монографично изследване, посветено именно на темата за заточението на Овидий, тайната на неговото заточение няма да бъде разкрита докато не бъдат намерени някакви нови и достатъчно ясно в този аспект исторически материали; все пак, обаче, авторът достатъчно ясно подчертава, че наистина в самите произведения на поета се съдържат съвсем немалко намеци, които могат да бъдат значима опорна точка за разсъждения както за духовния климат на епохата, така и относно конкретните факти[2].

3. Така, ако бъде събрано всичко, което сам Овидий е написал по този повод, ще бъде очертана една, в общи линии, достатъчно добре позната на историците картина. В “Скръбни елегии” (ІІ, 207-209) поетът сочи, че е бил допуснал някаква “грешка”, бил “изпаднал в заблуждение”, видял е бил онова, което не е трябвало да виждат неговите очи (103-104); връщайки се и на други места в творчеството си на тези събития, той пише, че окачествява постъпката си просто като “глупост” и дори твърди, че е пострадал заради своето простодушие (“Скръбни елегии”, І, 5, 41-42; “Писма от Черно море”, І, 7, 44).

От тези текстове става ясно, че според него с тази своя постъпка той е бил нанесъл на Октавиан Август лична обида и е бил наказан не като държавен престъпник, а като личен враг на принцепса, който със свое лично разпореждане го е отпратил далеч от Рим. Според поета (“Скръбни елегии”, ІІ, 125-140) наложеното му наказание е носило наименованието relegatio (“отдалечаване”), а не exilium (“изгнание”), тъй като съгласно практиката отпращаните в изгнание били лишавани от граждански права и имущества, докато той не е бил лишен нито от едното, нито от другото. Все пак, обаче, въпреки това обяснение или уточняване той не е посмял и не е пожелал сам и открито да посочи конкретната причина за това наказание, а с определени намеци се е опитал да обоснове тезата, че причината е в поемата му “Любовно изкуство”, която била предизвикала вредно влияние върху римските нрави (“Скръбни елегии”, ІІ, 7-10; 211-212; 240-256). Тъй като, обаче, тази поема е била написана цели девет години преди неговото “отдалечаване” от Рим, той счита за нужно да подчертае, че се удивлява на факта, че наказанието му е било наложено едва след толкова дълъг срок след извършването на провинението (“Скръбни елегии”, ІІ, 543-546).

Както вече бе посочено, през същата година, в която Овидий е бил “отдалечен” от Рим, същата съдба е сполетяла и Юлия Младша, внучка на Октавиан Август, а след една година, през 9 г. – от Рим е бил изгонен и неговият внук Агрипа Постум. Така внуците му, както, впрочем и изгонената от Рим още през 2 г. негова дъщеря, са били обвинени в “безнравствено поведение, опозоряващо неговия дом”. Сходствата на самите тези обвинения, както и на техните дати, винаги е заставяло учените да ги свързват с обвинението към Овидий, при което е било издигано предположението, че той е бил свидетел на любовно похождение на Юлия Младша и Юний Силан, който, обаче, не е бил наказан, а сам и доброволно е бил напуснал Рим[3].

Във връзка със случая съществено внимание заслужава фактът, че след изгонването на Овидий от Рим всичките негови произведения са били иззети от обществените библиотеки (“Скръбни елегии”, ІІІ, 59-76), както, впрочем, преди това Октавиян Август вече е бил постъпвал с политическите си противници, които били привърженици на режима на Републиката. Позовавайки се на този факт, Д. Марин и Ж. Каркопино приемат, че Овидий е бил политически противник на Август и по-специално че е бил вземал участие в някакви “политически събрания и питагорейски действия” на опозиционно настроената знатна част на обществото, във връзка с която дейност той и демонстративно е бил отказал на императора да се занимава с ангажирана с неговото управление непосредствена политическа дейност[4].

Аргументацията в това отношение, обаче, изглежда немного убедителна, поне що се отнася за отказът на поета да заема държавен пост, тъй като такъв отказ вече са били демонстрирали Вергилий и Хораций, както и редица други слабозначими за историята имена, отказът на които да се занимават с политика като прпавило е разглеждан по-скоро като следствие на политическа индиферентност, а не като политическа принадлежност и демонстративност. Още повече, че и анализът на произведенията на Овидий категорично сочи, че той твърде малко се е интересувал от политиката и че въпреки покровителствуването на високопоставени лица славата му е била свързана единствено с творчеството му. Или иначе казано – Овидий не е бил и въобще не е могъл да бъде такава крупна или значима общественополитическа фигура, че да може да бъде считан за опасен и имащ последователи враг на Октавиан Август.

Наистина мястото на изгнанието на Овидий е било избрано като най-тежкото от всички други възможни за изолация места, тъй като по онова време Томи е бил основан от гръцки колонисти град, заобиколен от тракийски племена, опитващи се да създадат свое племенно одриско държавно обединение, поради което често пъти нападали крепостта и създавали постоянна военна опасност и римското владичество върху този град е имало по-скоро номинален, отколкото фактически характер. Описвайки неудобствата на живота си в Томи, Овидий всъщност въобще не се е решавал да протестира по категоричен начин против самия акт на неговото наказание, а само е искал да бъде изменено мястото на заселването му.

Наистина в “Скръбни елегии” поетът се опитва в известна степен да представи себе си като “поет-изгнаник”, встъпил в някаква борба с деспотичния владетел, но това по-скоро е било “надяване на литературна маска”, което, впрочем, пределно ясно личи в неговите “Писма от Черно море”, имащи характера на типична клиентска поезия, с която той се опитва да предразположи към себе си императора и неговото семейство.

Така в творчеството си от град Томи Овидий постоянно нарича “свой върховен бог” върховния глава на римската държава и неизменно използува всички характерни за идеологията на принцепса формулировки (“Скръбни елегии”, І, 73; ІІ, 50-60; 140-145; ІІІ, 5, 7-10), при което постоянно превъзнася парадния портрет на държавния глава, характеризиращ се, съгласно официалната идеология, със своята “кротост”, “справедливост” и “миролюбие” (“Скръбни елегии”, ІІ, 41-50; 125-130; ІІІ, 1, 40-45). В това свое творчество Овидий дори раболепно отбелязва, че у дома си е направил олтар, посветен именно на Август като “негов върховен бог”, на който той ежедневно отправя молбите си (“Писма от Черно море”, ІV, 8, 1; 9, 105-106; 115-116; ІV, 13, 19-40). Така, повече от очевидно е, че Овидий изобразява себе си именно като напълно лоялен към официалната власт гражданин на Рим.

4. Сред произведенията на Овидий има едно, което доста рядко е четено и за което още по-рядко се споменава и говори, което е една от неговите десет книги, написани по време на понтийското му заточение, и това е поемата-инвектива[5] “Ибис” (Ibis). Като образец за написването на това произведение Овидий е използувал едноименното стихотворение на старогръцкия поет и филолог Калимах (305-240 г. пр. Хр.) както и сходните стихове на старогръцкия поет и филолог от елинистическата епоха Евфорион (ІІІ век пр. Хр.).

Както е известно, ибисът е наименование на египетска птица, на която поверието приписва редица мръсни и нечистоплътни навици и порядки, и в съответствие с използувания от Калимах маниер Овидий използува наименованието, за да назове и характеризира с него своя намиращ се в Рим враг, изричното име на когото не е споменал, но за когото любознателният читател лесно може да се досети. Тъй като по-голямата част от поемата е съставена от безкраен ред от проклятия относно смъртта на този негов враг и е изпълнена с остри и дори цинични или вулгарни думи, още в древността филолозите са недоумявали пред въпроса относно конкретните причини за написването на това доста особено и крайно несъответствуващо на иначе добре познатия елегантен и изискан поетичен стил на Овидий.

Един от най-любопитните, а и най-вероятните отговори на поставения въпрос е, че въпросното произведение на Овидий е автопародия. По своята същност автопародията е доста рядко срещащ се литературно-художествен жанр, тъй като той изисква от неговия автор изключително висока логически издържана трезвеност и рационалистичност, изразяващи се преди всичко в умението да погледне на себе си и на произведенията си “отстрани”, да преодолее своето естествено творческо самолюбие и да може да представи себе си по възможно най-ироничен начин.

А Овидий несъмнено е отговарял на тези изисквания. Преди всичко той през цялата своя творческа кариера почти неизменно е бил показал, че от всички латински поети и писатели е най-малко склонен към самолюбие (“Скръбни елегии”, ІV, 10). И освен това анализът на неговите “Скръбни елегии” и “Писма от Черно море” недвусмислено разкрива, че той е умеел превъзходно да изгражда една достатъчно отчетлива схема на проявление на ограничен кръг повтарящи се мотиви, при което около ключовата тема за сачотничеството са били развивани четири второстепенни теми – за неудобствата, за приятелите, за надеждата за помилване и за утешението в поетичните занимания, всяко то които от своя страна е била допълнително превръщана в гравитационен център на развитието на други подтеми.

Тук, разбира се, възниква и въпросът “Дали Овидий е осъзнавал използуването на тази схематичност?”, но отговорът не би могъл да бъде друг, освен положителен, тъй като използуваният от него жанр съвсем не е бил традиционен и следователно въобще не е бил позволявал да бъде възприеман като нещо самоподразбиращо се. Използуваният от Овидий елегичен жанр е бил създаван от самия него, и той се е проявявал като превъзходен жанров експериментатор, а това несъмнено му е било дало и самочувствието да продължи жанровата експерименталност и в сферата на автопародията.

Тук, разбира се, възниква и въпросът “Дали това не противоречи на общото душевно настроение на Овидий по време на неговото заточение?”, но отговорът също така не би могъл да бъде друг, освен положителен; тъй като характерната за неговите заточенически елегии скръбност не е била нито еднообразна, нито безкрайна, и напр. през втората половина от неговия заточенически живот скръбната и трагическата тематика достатъчно отчетливо и ясно е била заменена с дидактическа тематика. През втората половина от заточеническия си живот Овидий встъпва пред своите читатели не с монотонна депресия, а като преодоляващ и дори преодолял своята дълбока духовна криза, и произведението му “Ибис” бележи този именно негов дълбок духовен прелом, който му е дал възможността да погледне към света от съвсем друга гледна точка. Разбира се, без “Скръбни елегии” и “Писма от Черно море” написването на “Ибис” щеше да е напълно невъзможно и в това си произведение той е подложил на пародиране не само творчеството си, но и целия си живот, цялата си жизнена съдба. А най-дълбокият смисъл на това пародиране е заключен в осъзнаването, че цялата негова вина, заради която е попаднал в Томи, всъщност не е нищо друго, освен само една добре замислена фикция, само един формален, несъществен и лицемерен повод за разиграване на императорския марионетно-репресивен театър, имащ предназначението да отвлече общественото внимание от една същинска сцена към друга, фиктивна и неистинска.

---

[1] Овидий, Любовные элегии, Перевод с латинского, М., 1963; Овидий, Наука любви, Перевод с латынского, СПбг., 1905; Овидий, Скорбные элегии. Письма с Понта, Перевод с латынского, М., 1978; Овидий, Элегии и малые поэмы, Перевод с латынского, М., 1973; Овидий, Метамарфозы, Перевод с латынского, М., 1977; Овидий, Метаморфози, Превод от латински, С., 1974; Овидий, Метаморфози, Превод от латински, С., 1981; Овидий, Елегии, Превод от латински, С., 1994.

[2] Thibault, C. J., The Mystery of Ovid’s Exile, Los Angeles, 1964, p. 116-121.

[3] Alexander, W., The culpa of Ovid, The Classical Journal, 1957, Vol. 53, p. 181; Carcopino, J., Rencontres de l’histoire et de la literature Romaine, Paris, 1963, p. 121.

[4] Marin, D., Intorno alle cause dell’esilio di Ovidio a Tomi, Atti del Convegn internazionale ovidiano, Roma, 1959, Vol. I, p. 37; Carcopino, J., Rencontres de l’histoire et de la literature Romaine, Paris, 1963, p. 81-83.

[5] Инвективата (лат. invectivus – “хулещ”, “нападащ с думи”, “изобличителен”) е сатиричен литературен жанр, характеризиращ се с рязко оскърбяване на някого, с изключително висок патос на сатирично отрицание, закономерно използуващ хиперболата, алегорията, иронията, сарказъма и вулгаризма.

[Публикувано като §19 на стр.176-181 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].