Квинтилиан
1. Марк Фабий Квинтилиан (35/36-100) е виден римски писател, учител по риторика и оратор. Роден е в град Калагурис, сега Калаора, в Испания, получил е образование в Рим, баща му е бил собственик на риторска школа, а самият той, след като се проявил като блестящ адвокат, станал основател на първата държавна риторска школа, открита по времето на император Веспасиан, а по времето на император Домициан бил възпитател на неговите племенници и удостоен с консулски отличия. Тъй като преобразуването на риторската школа в държавно учреждение по същество означава поставяне на риториката в служба на императора, може да се счита, че Квинтилиан е и първият официален императорски ритор и изразител на императорските политически стратегии в сферата на красноречието, встъпили, впрочем, като нов литературен стил, специфичен за императорската епоха.
В трактата “Върху причините за упадъка на красноречието” (De causis corruptae eloquentiae)[1] е обосновал тезата, че упадъкът на красноречието по негово време съвсем не е свързан с политически причини, а е обусловен от отказа на ораторите да следват риторичния нормативен стил на Цицерон и от лошото обучение на ораторите в частните риторски школи.
Автор е и на два сборници “Декламации” (Declamationes), в които подробно са разработени схеми и модели на речи и са обосновани различни напътствия относно речевата практика. Най-значителното му произведение е съдържащият 12 книги трактат “Обучението на оратора” (Institutio oratoria)[2], публикуван през 95-96 г., което, всъщност, е и най-обширното антично ръководство по риторика, в което подробно са проследени всички етапи в развитието на оратора от детството до зрялата му възраст, и което съдържа изключително много информация, отнасяща се към сферата на граматиката, правото, историята, естетиката и етиката.
2. “Обучението на оратора” е обширен, съдържателен и прецизно систематизиран труд по ораторско изкуство и ораторско обучение, който, според самият Квинтилиан, е бил провъзгласен за единствено правилния трактат в тази област. Естетическите критерии, които са определяли риторичните възгледи на Квинтилиан, са представени в този труд в достатъчно ясен и недвусмислен вид като сведени преди всичко до изисквания към съвършенството на формата и най-вече към безукорността на стила, без, обаче, да се стига до пренебрегване или безразличие към съдържанието.
Квинтилиан е бил противник на “съблазнителните пороци на новия високопарен стил” и е препоръчвал следването на “идеала за златната среда”. Своя идеал за красноречие той е изразил в гледището, че “изобилието трябва да има своите предели, блясъкът – мъжествена сдържаност, а изобретателността да бъде разумна”, при което “речта трябва да бъде достатъчно дълга, но не прекомерно, достатъчно изискана, но не и предвзета, достатъчно смела, но не и дръзка, достатъчно сериозна, но не и унила, достатъчно дълбокомислена, но не и тежка за възприемане, достатъчно весела и жизнерадостна, но не и лекомислена, достатъчно шеговита, но не и разпусната, достатъчно величествена, но не и многословна”[3]. Очевидно е, разбира се, че този негов идеал е съвсем близък до цицероновския, и това съвсем не е случайно, тъй като и на други места Квинтилиан изрично е подчертавал, че успехи в ораторското изкуство ще може да постигне само онзи, който харесва и се придържа към стила на Цицерон.[4] В съответствие с основните граждански и риторически препоръки на Цицерон, Квинтилиан пише, че неговата цел е да направи от своите ученици “мъдри римляни”, “истински обществени мъже”, “опитни практици, а не откъснати от държавните дела философи”, при което подчертава, че наистина досега такъв съвършен оратор не е съществувал, но че все пак може да бъде създаден в бъдеще[5].
Няма коментари:
Публикуване на коментар