Питагор
Питагор (580-497/496 г. пр. Хр.) е роден на йонийския остров Самос и според античните автори е бил ученик на Ферекид, който е имал непосредствено отношение към дейността на Седемте мъдреци и често пъти е бил причисляван към тях[1]. Макар че е невъзможно да бъде поставена под съмнение реалната му историческа личност, биографичните факти за него са крайно оскъдни и противоречиви; за него са изказани най-различни легенди, представящи го като чудотворец или полубог, както и като “най-съвършения мъдрец и езотерист”, като един от “великите посветени” във всички мистерии (“тайни учения”) на гърците и варварите.
Според Аполодор в юношеството си Питагор е пътувал до Милет, за да слуша лекциите на Анаксимандър, а когато на власт дошъл тиранът Поликрат, Питагор (чийто баща работел като художник-занаятчия в двореца) влязъл в остър конфликт с него и завинаги напуснал остров Самос. След като живял около 22 години в Египет (където дори е бил приет в кастата на египетските жреци) и около 12 години във Вавилон, накрая той се завърнал в Гърция.
През това време, обаче, в Гърция били настъпили редица съществени промени. Преди всичко Йония вече била паднала под властта на Персия и йонийската научна, философска и културна мисъл вече била загубила значението си на господствуващ фактор в духовния живот на античното гръцко общество. По същото време, обаче, на Запад, в Южна Италия и Сицилия, в резултат на втората гръцка колонизационна вълна били формирани множество нови гръцки полиси, които, макар и притеснени на север от етруските племена и на юг от картагенците, се утвърждавали като силни икономически и културни центрове. Именно в тези полиси вече се извършвало формирането на италийската научна и философска школа, не само запълваща вакуума на вече несъществуващата йониска школа, но и продължаваща нейната дейност в новите условия и даваща нови отговори на актуалните изисквания на живота[2]. И Питагор се установил да живее в град Кротон, който е бил част от гръцките колониални владения, които, впрочем, били наричани Велика Гърция. По думите на Диоген Лаерций, в тези полиси е била господствуваща аристократическата гражданско-политическа уредба, което управление е било управление на “най-добрите държавни мъже”.[3]
Там той основал своя преподавателска научно-философска школа, дейността на която тясно се преплитала и дори припокривала с дейността на т. нар. Питагорейски съюз (братство или общество), представляващ религиозно-магическо братство на посветените в тайното учение. Този съюз е първата известна на европейската история организирана форма на научен и философски живот, и в него са членували около 200 мъже и 20 жени, приемани след продължителен и изключително строг изпитателен срок и посветителни ритуали. Този съюз е бил не само философска школа и религиозна община, но също така и първият в историята на Европа своеобразен политически клуб, ратуващ за ред и спазване на традицията като главно средство за постигане на хармония и социална справедливост в обществото.
Дейността на Питагорейския съюз е била основана върху общност на имуществото и строго спазване на нормите, съдържащи се в ритуализиран устав, подробно регламентиращ ежедневния живот на членовете му. Съгласно този устав питагорейците живеели заедно и ежедневно изпълнявали определена програма, включваща различни дейности, като напр. обща трапеза, общи разходки, симпозиуми, беседи и строг отчет за извършеното през деня. Членовете на съюза са следвали определена методика на обучение, която придавала особено голямо значение на заниманията с математика, музика и физически (телесни) упражнения. Подобно на орфическите съюзни формирования, членовете на Питагорейската община са изповядвали схващането, че човешкото тяло е временна тъмница (затвор или гроб) за душата, която се стреми да се освободи, да се очисти от греховете, свързани с тялото, и да попадне на “острова на блажените”. В основата на питагорейското схващане била залегнала идеята за безсмъртието на душата и за нейното преселение в други физически (телесни) обекти, което продължава дотогава, докато душата се пречисти и стане годна да обитава “острова на блажените”. Сам Питагор е казвал, че е изчислил, че неговата душа ще странствува след смъртта му в продължение на 207 години.
Като философска школа Питагорейският съюз е имал две основни програмни насоки, а именно т. нар. аксумата, представляваща мистериално ориентирана програма, включваща спазването на изключително строги нравствено-етически норми, и т. нар. математа, представляваща рационално ориентирана програма, включваща естественонаучни и чисто философски възгледи и ментални ориентации. По същество, макар че питагоризмът е изпитал силното влияние на орфизма, той си е останал доминиращо натурфилософски ориентиран феномен, органически включващ в себе си голямото богатство на достъпните за епохата естественонаучни, философски и културни данни и постижения, и представлява уникално достижение на античната мисъл. Като основа на всичкото достъпно за човека знание питагоризмът е считал математиката, при което, както още древните автори са отбелязали, Питагор е извършил велико дело, като е освободил математиката от службата й при търговците, превърнал я е в дедуктивна наука и я е поставил в служба на логиката и научното познание.
Благодарение на своята преподавателска, религиозна и обществено-политическа дейност Питагор се е радвал на висока почит и е успял да завземе властта в града, при което започнал да упражнява и силно политическо влияние върху останалите населени места в региона. В условията на социалнополитическите борби между демоса и аристокрацията Питагор и членовете на неговия съюз заели консервативна позиция и застанали начело на аристократите в борбата им против демократите. Когато към края на VІ век пр. Хр. демосът получил превес, било организирано антипитагорейско въстание (ръководено от Килон), и така той и привържениците му били принудени да емигрират, а самият Питагор се установил да живее в Метапонт, където наскоро след това умрял. През следващото столетие Питайгорейският съюз прекратил самостоятелното си съществуване и повечето от членовете му се пръснали из Гърция и се включили в различни философски школи, като оказали съществено влияние върху идейно-теоретическата им насоченост.
Питагор е бил първият представител на философския идеализъм в античната гръцка философия; той пръв е дал на Вселената наименованието Космос (гр. cosmos – “ред”), тъй като е приемал, че нейната най-важна характеристика е именно вътрешно присъщата й подреденост. Макар че Херодот го нарича “най-великия от елинските мъдреци”[4], самият той не е приемал названието “мъдрец” и, както отбелязва Диоген Лаерций,[5] пръв в историята на древногръцката менталност е дал на себе си названието “философ” (“любомъдър”), с което не само е изоставил широко разпространеното по онова време наименование на интелектуалните усилия на човечеството, но е и поставил качествено нов акцент върху тези усилия, на които е дал и качествено ново наименование.
За главен принцип, залегнал в основата на всичко съществуващо, Питагор е издигнал числото, и във връзка с него е обосновал редица теории и учения[6] в сферата на математиката и геометрията, включително и учението за четните и за нечетните числа, както и получилата широка известност “Питагорова теорема”[7]. Числото той е поставил и в основата на теоретическото обхващане и обяснение на обществено-политическите и социалните процеси и взаимоотношения, при което, например, е обосновал тезата, че справедливостта е изразена в числото четири, тъй като то е първият квадрат (резултат от умножението на числото две на самото себе си), и че същността на справедливостта се състои във “въздаянието на равно за равно”.
Това определение, впрочем, е и първото познато на европейската обществено-политическа мисъл прецизно формулирано теоретично определение на принципа на талиона (“Око за око, зъб за зъб”). Всъщност, в стремежа си да изрази чрез цифрови (математически) характеристики нравствените и политико-правните явления, Питагор е встъпил на историческата сцена като първия представител на европейската мисъл, който е предприел извършването на теоретически анализ на равенството, схващано и разглеждано не само като математически, но именно и като политически и правен феномен; при което той се явява и първият теоретик, определил същността на правото като “равна мяра, нормираща неравни отношения и поведения между неравни индивиди”.
При това както в математическата, така и в обществено-политическата и правната сфера под равенство Питагор е схващал мярата не като “застинала, вечна и неизменна величина”, не като “общ мащаб за различни случаи”, а именно като изменчив и динамичен феномен. И още нещо - за Питагор мярата е встъпвала не като средноаритметична величина, а именно като величина, отразяваща най-разпространеното, най-типичното и най-ценното. С което, впрочем, той е встъпил на историческата сцена и като първия европейски мислител, обосновал тезата, че правото като мяра има ценностна природа и изхожда (т. е. длъжно е да изхожда) от представата за най-ценното в йерархията на ценностите; и че то има предназначението да дава такава ориентация и мотивация на хората, че да ги упътва към поведение, при което те да изхождат именно от най-високата йерархия на ценностите.
Питагор е считал, че властта на боговете най-точно съответствува на принципите и изискванията на справедливостта, поради което и всичко в обществото, включително и държавното устройство, законите и правосъдието, следва да бъде установено в съответствие с изискванията на властта на боговете. Според него след властта на боговете хората трябва да уважават най-много родителите си и законите, при това показваното уважение трябва да бъде по дълбоко вътрешно убеждение и да не е външно и притворно. Като най-голямо зло за хората и обществото Питагор е определял безвластието, което именно той е наричал анархия, и критикувайки анархията е подчертавал, че човешката природа е такава, че човекът не може да остане без надлежно възпитание, ръководство и началство. Главната цел на възпитанието, според Питагор, е подреждане и уравновесяване на индивидуалните и общите дела, хармонизиране на човешките отношения, тъй като именно редът и симетрията са факторите, които определят красотата и доброто, докато безредието и асиметрията носят само безобразие и вреди.
Разглеждайки въпроса за управлението, той подчертава, че ръководителите и началниците, и изобщо всички, които управляват, всички, които упражняват някаква власт върху хората, са длъжни да бъдат не само знаещи, но и хуманни, а и от своя страна управляваните са длъжни не само да бъдат послушни, но и началстволюбиви (да обичат началниците си). Освен това, свързвайки управлението със знанието, Питагор напълно закономерно стига до извода, че най-знаещи и способни да осъществяват дейността по управлението са именно принадлежащите към аристокрацията, а не към демоса. Според него крайно неразумно е да се обръща сериозно внимание на всяко мнение на всекиго, и особено на онези, които принадлежат към тълпата, тъй като малцина са, които имат способността да мислят и да знаят, и като правило те не попадат в тълпата и много рядко са там, където обикновено се събират повечето от хората.
Във връзка с анализа на тези възгледи в литературата е изказано гледището, че политическият идеал на Пигагор се е свеждал до защита на грохналата и загниваща аристократическа прослойка от политическите атаки на демоса[8]. Наистина Питагор е бил създател и ръководител на ясно определящ себе си именно като аристократически политически съюз, какъвто е бил известният Питагорейски съюз, но този факт изисква много по-внимателен анализ, защото ако това наистина е било така, то в такъв случай той е разполагал с възможността просто да се присъедини към традиционно познатата и отдавна съществуваща политическа структура на аристокрацията.
Той, обаче, не е постъпил така, а е създал друга, своя, пак аристократически ориентирана организация, която обаче очевидно е имала по-друга политическа платформа, съществено различна от тази на вече съществуващата. Очевидно е, следователно, че аристократическият политически идеал на Питагор е бил по-различен, по-радикален и по-съвременен от този на староаристократическата политическа структура, че той е бил основан върху преоценката на старите аристократически ценности и полагането на основите на нови такива.
Или иначе казано, Питагор всъщност е бил основател на неоаристократическо реформационно движение, отговарящо на изискванията на тогавашното “ново време”.
[1] Ферекид от Сирос (VІІ-VІ век пр. Хр.) е бил личен ученик на Питак от Митилена, който е един от Седемте мъдреци. За разлика от своя учител, дейността на който е имала преди всичко непосредствено практическа и най-вече държавническа насоченост, Ферекид е проявявал подчертана теоретико-философска нагласа и като последовател на Хезиод е систематизирал повечето от митологичните представи на неговото време, на които правел теоретически анализ. Главната заслуга на неговото дело се изразява в това, че той поставя на централно място въпроса за единното начало на всичко съществуващо и именно това негово светоразбиране има непосредствено отношение към възникването на първите философски учения на Древна Елада, включително и на учението на Питагор.
[2] Любопитно е, че през 50-те и 60-те години на ХХ век в руската комунистическа литература е утвърждавана стратегията на противопоставяне на йонийската и италийската школи, при което втората е определяна като намираща се под силното влияние на религиозните течения, а нейните представители били наричани “реакционни мислители, живеещи в изостанала земеделска Южна Италия”. Виж: Лурье, С. Я., Очерки по истории античной науки. Греция эпохи расцвета, М.-Л., 1947, с. 29-30; Дынник, М. А., История философии, М., 1957, Том 1, с. 82.
[6] Поставената в европейската мисъл за първи път именно от Питагор проблема за взаимоотношението между математиката и обективната реалност и днес все още е предмет на остри дискусии, получили симптоматичното наименование “Питагорийски синдром в науката и философията”. В съвременната наука тази проблема е поставена по най-ясен и недвусмислен начин от И. Кант в “Критика на чистия разум”, след което е намерила определен израз в Общата теория на относителността на А. Айнщайн, в Релативистката теория за гравитацията на А. А. Логунов, както и в редица други теории, включително и особено модерните съвременни теоретични опити да бъдат обхванати и изразени в математически формули както т. нар. политическа реалност, така и т. нар. правна реалност.
[7] Според преданието, когато Питагор открил и формулирал тази теорема, той извършил най-голямото или най-висшето познато на античността жертвоприношение, наречено хекатомба (гр. hekaton – “сто”), като в знак на благодарност за свише предоставеното му “божествено вдъхновение” заклал и поднесъл на боговете сто волове. Във връзка с това Г. В. Ф. Хегел е формулирал оригиналното шегаджийско определение, според което “хекатомбата е триумфално празненство на знанието на човека за сметка на незнанието на воловете”. Все пак, обаче, тук следва изрично да отбележим, че днес с категоричност е доказано, че тази теорема е била известна на вавилонската математика дълго време преди неговото десетгодишно пребиваване във Вавилон, и естествено, преди дадената от него хекатомба.
Няма коментари:
Публикуване на коментар