2007-08-29

ГЕНОЦИД!

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Ваши Превъзходителства,

І.

1. Поне според моите проучвания вероятно първият виден български специалист в областта на медицината, който публично и официално е обявил, че днешната медицинска практика в България има функцията на (или е инструмент за) геноцид, е проф. Радка Аргирова.

Наистина нейното изказване е крайно фрагментарно и относящо се само за един, общо взето, все още обществено незначителен по своите размери и възприеман като неактуален по своето значение обществен проблем, но все пак в това изказване имплицитно, но пределно ясно се съдържа разбирането за наличие на геноцидна държавна стратегия – на стратегия на относително прикрито и замаскирано, но все пак достатъчно добре формирано и практически наложено целенасочено използуване на медицината и здравеопазването за осъществяване на сравнително по-бързо от естественото постигане на смъртен резултат при определен вид болни, по отношение на които предварително е било взето решение да бъде постигнат такъв резултат.

Става въпрос за това, че на 14 Април 2003 г. в-к „Стандарт” е публикувал интервю с проф. Радка Аргирова, озаглавено „Носителите на HIV вируса са подложени на геноцид”, в което е казано следното: „Сега, ако ме попитат, ще кажа, че у нас се извършва геноцид спрямо болните от СПИН. В доклад на Националния център по заразни и паразитни болести пише, че миналата година са наблюдавани 9 души с HIV инфекция. Извинявайте, но официално от СПИН се лекуват над 60 души. Терапията е безсмислена, ако няма мониторинг. Още повече, че заразяването вече става с мутирал вирус. Страшно е. Това е проблем в целия свят. А никой не обучава медиците у нас. Нашите болни от СПИН са много по-информирани от нашите лекари.”

2. На 22 януари 2005 г. в-к „Черно море публикува интервю с доц. д-р Христо Ганчев - началник на Първа белодробна клиника в Университетската многопрофилна болница за активно лечение (УМБАЛ)Св. Марина” в гр. Варна. За него е уточнено, че: основните научни проблеми, които разработва, са в областта на диагнозата и лечението на белодробния рак и белодробната туберкулоза; има повече от 120 публикации; бил е зам.-ректор на МУ - Варна, главен лекар на Окръжната болница; член е на различни научни и здравни национални и международни организации.

Когато журналистът отбелязва, че „варненски лекари коментират, че има геноцид към възрастните хора”, доц. д-р Христо Ганчев декларира следното: „Никой не се съобразява с финансовите възможности на пенсионерите. Казват, че има български лекарствени препарати, които трябва да заменят чуждите. Но съм абсолютно убеден, че привържениците на тази идея лекуват бащите и майките си в правителствената болница с най-добрите чуждестранни лекарства. Естествено, че където може, чуждите трябва да се заменят с български. Ние произвеждаме много добри медикаменти, повечето от които са по чужд лиценз. Но има скъпи чужди медикаменти, които не трябва да се спират или подменят и държавата да поеме своята отговорност пред възрастните хора. Защото една пенсия от 150 или даже 200 лв. е крайно недостатъчна за провеждането на системно поддържащо лечение, от каквото те се нуждаят. Пенсията за живеене не стига, какво остава за всички останали разходи. В този смисъл Здравната каса е задължена към възрастните хора. За мен тя е безсмислено мероприятие, което обслужва работещите в нея. Пациентът трябва да влезе с парите си в болницата. В момента касата заплаща 125 пътеки. Ако, не дай си Боже, човек се разболее от болест, която не е вписана в 125-те пътеки, и лечението струва много пари, какво ще стане. При всички случаи Здравната каса е мащеха за възрастните българи” ,- категоричен е доц. Ганчев. „Дали ще го наречем геноцид или мащеха, е долу-горе едно и също - става въпрос за това, че днес у нас никой не мисли за възрастните хора на България, за това, че техният брой расте, растат и здравословните им проблеми.”

3. На 06 април 2005 г. във в-к „Монитор” е публикувана статия на журналистката Гергана Костова, озаглавена „Уволняват 90% от болните от рак”, в която се казва, че според председателката на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания Евгения Адърскапочти всички болни от рак българи биват уволнявани от шефовете си, когато те разберат за проблема им”. Тя подчертава, че това е масова практика, въпреки че според Кодекса на труда такива хора не могат да бъдат уволнявани без наличието на специално разрешение на инспекциите по труда.

В статията се цитира мнението и на Весела Капитанска - български представител в Европейската коалиция за борба с рака, според която оставането без работа на тези хора се отразява изключително зле върху тях, и че въпреки болестта си те искат да работят - както да не мислят за смъртта, така и да бъдат полезни.

В статията се казва, че тези, които запазват работното си място след заболяването, са изключително малко, и че най-често това те са успели да направат единствено като крият от колегите си, че страдат от ужасната болест.

4. На 08 юни 2005 г. във в-к „Дневен труд” е публикувана статия на журналистката Боряна Димитрова, според която за първи път в България онкологично болна жена е успява да осъди Министерството на здравеопазването за това, че не й е осигурило животоспасяващо лекарство, и с това е застрашило лечението й. Става въпрос за това, че Пловдивският районен съд е постановил решение, съгласно което е осъдил Министерството да плати на 42-годишната Росица Шкодрова сумата 2 000 лева (равняваща се, впрочем, на една месечна заплата на Министъра на здравеопазването) за причинените й морални вреди от ужаса, който е изживяла, когато е разбрала, че не може да се лекува поради липса на достъпни за паричните й възможности скъпи лекарства, както и да си осигури нужното количество медикаменти за завършване на лечението.

Росица Шкодрова от село Йоаким Груево е била операрана в пловдивската университетска болница от рак, след това й е бил предписан определен курс на лечение, който, обаче, бил прекъснат още след втората процедура, като и е било обяснено, че вече нямат пари, с които да продължат лечението, и че е необходимо тя сама да си набави необходимите скъпи лекарства; тъй като, обаче, тя нямала необходимите за това пари и не могла да си купи лекарствата, които държавата е била длъжна да й осигури, процедурата била прекъсната, и с това лечението й било застрашено.

На 01 септември 2005 г., обаче, медиите съобщиха, че Р. Шкодрова е починала, без да успее да получи присъденото й от съда почти символично обезщетение.

5. На 20 юни 2005 г. във в-к „Дневник публикува статията на журналистката Мария Чипилева, озаглавена „Лекарските нарушения остават ненаказани”, в която се казва, че през миналата година пред Националната здравноосигурителна каса, Министерството на здравеопазването и Българския лекарски съюз са били подадени повече от 5 хиляди жалби на пациенти и медии против грешки и нарушения на лекари, но че последствията за виновниците са почти никакви.

Съобщава се, че има заведени около 30-40 съдебни дела, и че съдът е последното място, към което недоволните пациенти се обръщат за справедливост, но че досега не е регистриран нито един случай, при който да е бил осъден лекар, който е допуснал грешка, в резултат на която е пострадал негов пациент.

6. На 21 юни 2005 г. във в-к „Монитор” публикува статия на журналистката Гергана Костова, в която се казва, че 40-годишната Теодора Захариева, която преди около един месец бе обявила гладна стачка пред Министерството на здравеопазването с искане да й бъде предоставено нужното за лечението й лекарство, е вторият болен от рак, който е завел дело против държавата, тъй като в резултат на периодичното прекъсване на терапията е получила разсейки в черния дроб; съобщава се, че делото е било заведено още на 02 февруари, но първото заседание по него е насрочено едва за 23 юни.

В статия на журналистката Даниела Миткова, публикувана в същия брой на вестника, се казва, че само 13% от хората с увреждания имат възможност да работят, като работните места на 8% от тях са осигурени по линията на праграми на социалното подпомагане; както и че за 72% от инвалидите пенсията е основен източник на средства за препитание, и че величината на месечната пенсия за инвалидност е около 60 лева.

В статията е пропуснато да бъде отбелязано за сравнение, че с всичките тези пари пенсионерът поради инвалидност има възможност да купи: *само по две обикновени кафета на ден и абсолютно нищо друго, в продължение на един месец; *само по един хляб и половина на ден и абсолютно нищо друго, в продължение на един месец.

7. На 28 юни 2005 г. във в-к „Сега” е публикувано интервю с авторитентия адвокат Михаил Екимджиев - защитник на няколко от онкологично болните жени, на които държавата им е отказала достъп до лекарства. Още с първите думи на интервюто си той посочва, че фактът, че е спечелил едно от заведените от него дела срещу Министреството на здравеопазването съвсем не означава, че в България ще бъде възможно да се формира серия от аналогични дела, които да бъдат коректив на институциите; и че това е така, тъй като у нас всеки съдия и съдебен състав няма задължението да решава делата по силата на т. нар. „прецедентен принцип”, а има правото или по-точно задължението да ги решава по силата на т. нар. „свое независимо вътрешно убеждение”; и че именно тази „сила на независимото вътрешното убеждение на всеки отделен съдия” е факторът, поради който хората в България напълно основателно нямат никакво доверие в съдебната система. Или с други думи, в случая младото момче по характерен езоповски начин е изразило мисълта, че т. нар. „независимо вътрешно убеждение на всеки отделен съдия” е прикритие на факта, че неговото мнение е независимо единствено от самия него, и е напълно зависимо от всички възможни извънсъдебни фактори.

След това младият и талантлив адвокат подчертава, че в сравнение с делата по времето на комунистическата власт днес, през 15-те години след политическите промени, съвсем не се е увеличил броят на делата в областта на здравеопазваването, нито се е променил техният характер; и че както и по-рано, така и днес, делата се водят само срещу отделни лекари и отделни медицински заведения, но не и срещу публичнвата власт в сферата на здравеопазването; и че спечеленото от него дело по казуса на онкологично болната Росица Шкодрова е първото, по което е осъден орган на публичната власт – Министерството на здравеопазванвето.

После М. Екимджиев уточнява, че макар и да е спечелил делото, и по закон Министреството на здравеопазването да е длъжно да отговори и да изпълни решението, досега това не е станало, тъй като съвсем не е нова ситуацията, при която българската държава, въпреки претенциите си за демократичност, въобще не изпълнява собствените си закони. Той уточнява, освен това, че тъй като в хода на делото е бил установил наличието на т. нар. престъпление по служба” от страна на държавни служители, той е сезирал Прокуратурата, която е длъжна да проведе наказателно разследване за сключване на сделки, които са неизгодни за държавата и са в полза на конкретни офшорни фирми на приближени на правиштелството лица.

Той, обаче, е пропуснал да уточни, че именно тази е универсалната схема, която Мафията използува, за да ограбва държавното имущество (което, от своя страна е придобито чрез държавно-властническо ограбване на населението) – принадлежни към Мафията държавни служители сключват неизгодни за държавата договори с фирми на Мафията, след което прокурорският и съдебният клан на Мафията оневинява действията на държавните служители, и така приключва всеки отделен и конкретен случай на мафиотско ограбване на държавата и на гражданите. Право е момчето да пропусне да уточни този факт - защото ако го беше уточнило, вече нямаше да е адвокат.

В интервюто си адвокат М. Екимджиев заявява, че в момента има само още едно дело, заведено срещу държавна институция от сферата на здравеопазването, и че всички останали дела, за които се шуми в медиите, всъщност са за т. нар. „лекарски грешки”, по които се търси отговорност не от държавните институции, а от отделни лица.

Тук, разбира се, адвокатът е пропуснал да отбележи, че във всичките тези случаи, всичките тези „отделни лица”, всъщност са или непосредствено държавнонаети като работещи в държавни медицински заведения, или макар и да работят в частни медицински заведения, се намират на специален и по същество таен държавен военен отчет и имат държавни офицерски звания, по линията на които изпълняват задължения и функции, за същността на които обществото не успява да научи почти нищо. Но пропуснато от адвоката уточнение по същество се съдържа в обяснението му, че делата срещу тези „отделни лица” се доказват твърде трудно, тъй като за тях са необходими съдебномедицински експертизи, които, обаче, се правят от „други такива отделни лица”, които поради солидарност дават неверни (неотговарящи на истината) експертизи.

Освен това, макар и достатъчно ясно да подчертава, че в България няма традиция на водене на дела срещу държавата, адвокатът е пропуснал да уточни, че именно институциите на държавата (както на изпълнителната, така и на съдебната власт) са тези, които чрез използуването на потенциалната и реалната сила и директната заплаха на държавата не позволяват да бъде създадена такава традиция, а отделно и самите т. нар. „граждани” на тази държава нямат никакъв рефлекс относно онова, което се нарича „гражданско общество” и „гражданска солидарност”, благодарение на които държавата престава да бъде йерархична над тях обществена структура и става нещо трето - хоризонтално, а не вертикално разположено на тях обществено формиравание.

8. На 26 септември 2005 г. в-к „Дневник публикува статия на журналистката Мария Чипилева, в която се казва, че на 24 и 25 септември се е бил състоял Първият Национален форум на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания, на който са били поканени да присъствуват всички държавни институции, които имат отношение към здравната политика, но те не са уважили поканата и не са дошли; все пак, от Министреството на здравеопазването е бил пристигнал заместник-министърът Емил Райнов, който, обаче, присъствувал само при откриването на форума и произнесъл приветствено слово, след което си отишъл и отказал да участвува в обсъждането на проблемите на онкоболните, а в приветственото си слово в духа на комунистическите времена поискал от участниците на форума да направят така, че изказванията и дейността им да бъде „в унисон с политиката на Министреството”.

9. На 09 септември 2005 г. във в-к „Пари” е поместена информацията, че: всяка година 3100 българки заболяват от рак на гърдата, а 1100 от тях умират”; „в България само 14% от случаите се диагностицират навреме, докато за сравнение в Западна Европа и САЩ този процент е около 50”.

10. На 26 септември 2005 г. в-к „Сега” е помества информацията, че съдът размотава и е отложил разглеждането на делото срещу държавата на Ива - непълнолетната дъщеря на Теодора Захариева.

За сведение следва да бъде уточнено, че съдебният казус се свежда до това, че: ►на онкологично болната Теодора Захариева е било отказано снабдяване с лекарства, тъй като тя е безнадеждно болна и поради това не следва да бъде лекувана, тъй като лечението й ще представлява „неефиктивна държавна инвестиция”; ►че непълнолетна дъщеря на Т. Захариева е завела дело срещу държавата, като се е аргументирала, че спирайки поддържащата терапия на майката, държавата е лишила детето от майчински грижи; ►че формалните аргументи на правосъдния клан на Мафията всъщност обслужват интересите на фармацевтично-медикаментозния клан на същата Мафия.

11. На 8-14 октомври 2005 г. във в-к „Капитал” е публикувана статията на журналистката Десислава НиколоваЖивотът след страшната диагноза е още по-страшен”.

В нея се казва, че:

В България има над 230 хиляди болни от рак, но Правителството осигурява лекарства само за 25% от тях”;

се провежда „дискриминация срещу останалите 75% от онкоболните”;

преди няколко месеци - през юни, организациите на онкоболните са се били обърнали към Европейската комисия, пред която са заявили, че „върху тях се извършва узаконен геноцид”;

въпреки това засега изглежда, че нищо не се е променило”;

след поставената диагноза за болните от рак идва най-страшното, започва кошмарът – операции, химиотерапии, лъчетерапия, търсене на лекарства и понякога уволнение от работа заради дългите болнични;

тъй като в България диспансерите са 12, а три от тях са в София, ако пациентът живее в Сливен, за да направи терапията си, пътува около 60 км до Стара Загора, където по време на терапията пребивава на собствени разноски;

административната процедура по отпускането на медикаменти за лечение е изключително сложна, при което се преминава през общо седем инстанции, като най-краткият срок, в който може да се получи одобрение за получаване на лекарството (но все още не и самото лекарство!) е 26 дни, като през това време пациентът реално не се лекува, а това като правило винаги е фатално, тъй като отсрочването дори и само на един лекарствен прием напълно обезсмисля вече проведеното до тови момент лечение;

хроничният недостиг на лекарства съвсем не се отнася за безплатни такива, и че вече не се преценяват случаите, при които изключително много хора ипотекират имот или разпродават имуществото си, или вземат непоносими банкови кредити, за да си купят необходимия медикамент, който струва около 1 500 лева (което представлява почти десет пъти повече от минималната месечна работна заплата или една десета от стойността на едно средно жилище);

при отпускането на лекарствата съществуват не само финансови, но дори и възрастови ограничения, като на пенсионери и изобщо на хора над 60-годишна възраст такива лекарства не се отпускат, тъй като представляват неизгодна за държавата инвестиция;

докато държавните институции създават тези трагични затруднения за онкоболните, някои от тях са предприели завеждането на съдебни дела, евентуалното обезщетение по които, обаче, ще бъде заплатено съвсем не от виновните за това държавни чиновници от Министерството и от лекарите, които са обрекли пациентите като „безнадеждни” и са предписали да не им се дават лекарства, а от данъкоплатците;

завеждането на съдебните дела не гарантира нищо за онкоболния дори и когато делото бъде спечелено – напр. Росица Шкодрова- първата жена, завела дело срещу държавата, тъй като не й се предоставят необходимите й лекарства, почина докато чакаше дългата съдебна процедура, след което Министерството на здравеопазването е отказало да признае първоинстанционната присъда, като се е аргументирало, че правата на болната, които съдът е признал, че има, но Министерството преди това й е било отказало, са само нейни лични права, които тя е могла да упражнява само в качеството си на болна, и че като такива не могат да се наследяват от нейните здрави наследници.

Впрочем, във въпросната журналистическа статия не е отбелязано, което аз ще отбележа – тъй като българската държава е само едно от най-нискойерархичните структурни звена от системата на създадената от тайните служби Мафия, то и функционалното предназначение на правосъдния клан на тази Мафия е да охранява интересите на останалите нейни кланове, включително и на фармацевтично-медикаментозния клан; поради което същото това „правосъдие” уважава исковете само на една малка част от ищците, което се прави единствено за демагогия и пропаганда, а на останалите ищци масово се отказва уважаване на съдебните искове.

авторитетният адвокат Михаил Екимджиев - защитник на някои от онкоболните казва, че „иституциите са нечувствителни към пациентите, защото никой не им търси сметка”; „виновниците за липсата на лекарства остават анонимни”; „не се налагат дисциплинарни мерки за неполучено от пациента лекарство”, „кариерата на държавния служител или съдията по делото не зависи от това дали е решил навреме и правилно въпроса”, и никой не търси от виновниците нито дисциплинарна, нито имуществена отговорност;

от Министерството на здравеопазването официално са били съобщили на в-к „Капитал”, че и през следващата (2006 г.) средствата за лекарствата ще останат същите, каквито са били за 2005 г., което в превод означава, че онкоболните ще продължат да бъдат изправени пред все по-малки шансове за живот.

12. На 19-25 октомври 2005 г. в-к „Седем” публикува статия на журналистката Венелина Попова, в която се казва, че по време на последния парламентарен контрол Министърът на здравеопазването проф. д-р Радослав Гайдарски е изнесъл пред трибуната на Народното събрание резултатите от официалния здравен скриниг на населението на град Гълъбово, при което се е опитал да постави под съмнение достоверността на величината на официалните данни, като обяснил тази заплашително висока величина със съображоението, че е било възможно и вероятно „този резултат да се дължи на хиперхоспитализация”.

Какво, обаче, означава този негов аргумент?

Според този аргумент въпросната заплашително висока величина на опасното здравно състояние на населението в този град най-вероятно предстнавлява чиста документна измама, тъй като било възможно напълно здрави, но недобросъвестни хора да използуват факта, че здравноосигурителната каса плаща за определен вид заболявания, и че тези хора, водени от желанието да навредят на Министерството на здравеопазването и на Правителството, са си били измислили тези реално несъществуващи лично за тях заболявания, престорили са се на болни, успели са да заблудят лекуващите ги лекари или да влязат в престъпен и злостен антидържавен съюз с тях, и така са се били настанявали за известно време в болниците, където са престоявали водени единствено от злостното желание да ползуват по неправомерен начин безплатното болнично ядене и безплатно отопление, каквито житейски битови екстри те, иначе, ако останат по домовете си, въобще не биха могли да си позволят.

Работата, обаче, е в това, че този аргумент, имащ за цел да постави под съмнение легитимността на скрининговото изследване и да замъгли истината за тежката екологична обстановка в град Гълъбово, е напълно несъвместим с факта, че финансовото състояние на болниците в цяласта страна, включително и във въпросния град, е толкова трагично, че тези заведения не могат да си позволят да лекуват дори и намиращите се в изключително тежко здравословно състояние пациенти, поради което лекарите са принудени да селектират болните и да приемат само най-тежко болните; и че на фона на тази обстановка изказването на професора-министър е напълно кретенско.

Работата е там, че този именно регион е един от най-замърсените не само в България, но и на територията на цяла Европа, и че именно поради тази причина депутатите от Европейския парламент Елс де Грьон и Хилтруд Брайер са били писали специално отворено писмо до министрите от предишното Правителство, с което са настоявали да се вземат спешни мерки по предотвратяване на последиците от последното обгазяване на региона; при което изрично са написали, че никъде другаде в Европа подобни промишлени централи не са причинявали замърсяване с такива мащаби.

В статията изрично е записано: че за собствениците на тези промишлени централи печалбата винаги е била и е много по-важна от здравето на хората; че поради това в общината има увеличаване на онкологичните заболявания, на спонтанните аборти и на инсултите в ранна възраст; и че по отношение на статистическите данни в това отношение въобще не може да бъде приложен аргументът за „хиперхоспитализация”.

В статията, обаче, е пропуснато да бъде препоръчано на комуноидно-фашизоидния професор-министър да обогати аргументацията си относно „хиперхоспитализацията” като отбележи, че тя е изключително широко и дори заплашително тенденциозно разпространена не само върху територията на градската болница, но и върху тази на градските гробища...

Все пак, в статията на журналистката се изтъква, че като аргумент в подкрепа на своята теза професорът-министър е бил посочил, че „по показател вродени аномалии” през 2003 г. в болницата в Гълъбово не е регистрирано нито едно заболяване”, „което означава, че в района няма родени с аномалии деца”, и че „затова твърдението за регистрирани много генетични дефекти не е основателно”. Във връзка с този зашеметяващ аргумент журналистката пита: „Откъде се взеха тогава тези 36 деца с вродени увреждания? Или може би малчуганите „имитират недъзи”?”

13. На 07 юли 2006 г. в електронната медия http://www.actualno.com се съобщава, че по време на публична изява на Националното сдружение на лечебните заведения по онкология с Председател д-р Мария Рачева са били изнесени данни, според коитоВ момента онкоболните в страната са над 200 000, а годишно новорегистрираните са над 23 000”; и че „Профилактиката трябва да стане водещ приоритет в лечението на онкоболните”.

14. На 08 април 2006 г. в-к „Стандарт” публикува статия, озаглавена „Парламентът откри своя д-р Менгеле”, в която журналистът Георги Готев пише, че „Обикновен фашизъм е идеята на депутата Атанас Щерев да се пести от лечението на онкоболните”; тук журналистът сочи, че Атанас Щерев, който освен депутат от НДСВ и шеф на здравната комисия в парламента е и лекар”, „смята, че е „неморално” да се искат повече пари за раково болните, защото и без това са пътници за оня свят”, и че „вместо скъпо лечение на онкоболните средствата да се насочат към профилактика”, „каквато е практиката в Европа”.

В статията си журналистът се позовава на изказването на Евгения Адърска, която е шеф на Асоциацията на онкоболните, „че не може „хуманист, полагал Хипократовата клетва, да зачертава 250 000 живи българи””.

Освен това, Г. Готев изрично пише следното:

„Казаното от народния представител е чист фашизъм! Нацистите са изповядвали идеология, според която хронично болните са излишна тежест за обществото. Тежко болните, сакатите и хората с увреждания са ги товарели на влакове направо за фабриките на смърт. Идеологът на „оздравяването” на арийската нация Йозеф Менгеле бе задочно осъден на смърт при процес, паралелен на Нюрнбергския. За съжаление той успява да избяга в Латинска Америка, където умира на свобода десетилетия по-късно. // Идеологът на оздравяването на българската нация очевидно е г-н Атанас Щерев. Той има такава власт - зам. шеф е на парламентарната комисия по здравеопазването. Освен това днешното ни здравеопазване това и прави - селекция кой да живее и кой да умре. Безплатните лекарства за онкоболни се раздават по усмотрение на лекарите на „специални” пациенти, а останалите - нека си ги купуват на свободния пазар, ако могат. По няколко хиляди лева на месец, какво му плащаш. // Сравненията на г-н Щерев (съжалявам, не мога да го нарека д-р Щерев) с Европа също са цинични. Ще ми се да му обясня, макар че той го знае, че в Европа не се краде като у нас, поради което там лекарствата в някои случаи струват десетки пъти по-евтино. Освен това там здравната система функционира така, че онкоболните получават най-доброто лечение. В много от случаите - успешно. Даже в Турция лекарствата за онкоболни могат да се купят многократно по-евтино, отколкото се фактурират от мафията на доставчиците и се осребряват от НОИ. Свръхпечалбите са от порядъка на стотици проценти. „Стандарт” е разкривал, че избрани чиновници прибират до 1000 лева само за една ампула. Но това очевидно не е проблем, с който г-н Щерев и неговата комисия биха се занимавали. // Пиша тези редове пристрастно, защото съм бил в категорията на онкоболните. Сега съм здрав, но приемам като лична обида подобно отношение от страна на лекари и здравни идеолози. В редакцията се обаждат десетки онкоболни, които зоват за помощ, защото с месеци не са получавали полагаемите им се лекарства. Давам си сметка какво изпитват. Мога да им помогна единствено ако това, което напиша, произведе ефект. Прекъсването на цикъла на лечение е опасно, но още повече те убива усещането, че са те отписали. Веднъж природата, а втори път твоята държава те осъждат на смърт. Убеден съм, че хора като г-н Щерев пребивават в парламента само за да прокарат законодателство, което ще гарантира държавата да налива пари в частните им клиники. И да ги обогати вовеки веков. Въпросът е - защо им позволяваме да го правят. И защо подобни хора, сменили по няколко партии, винаги успяват да бъдат преизбирани, за да ни представляват?”

15. В началото на януари 2007 г. медиите съобщават, че Сметната палата е изпратила на Министерския съвет и на Парламента т. нар. Одит за периода от 2001 до 2005 г., обхващащ управлението на четири министри на здравеопазването (Илко Семерджиев, Божидар Финков, Славчо Богоев и Радослав Гайдарски), в който изрично и ясно е записано следното:

. „В Министерството на здравеопазването е създадена благоприятна среда за корупция при провеждане на търговете за скъпи лекарства. Причините са в липсата на ясна лекарствена политика, отсъствието на надеждна информация за реалните потребности на болните и сериозни недостатъци в наредбите и документацията на ведомството... само една трета от онкоболните са получили лечение с необходимите медикаменти през четирите години. Болните, които имат нужда от скъпи лекарства, нарастват всяка година с 3.4%, а онкоболните - с 10%, така че тенденцията е броят на хората със злокачествени заболявания да нараства изпреварващо спрямо лекуваните със скъпи препарати. Така например през 2005 г. общият брой на болните от рак е 259 000 души, а лечение с медикаменти са получили само 96 000 ( . . . ) МЗ е провеждало търгове за лекарства.. без да се съобразява със заявките на болниците. ( . . . ) Теденцията бюджетът чрез здравното министерство да не финансира изцяло нужните лекарства и консумативи е трайна. ( . . . ) Освен това няма регистър на онкоболните, няма и обобщена годишна заявка за необходимите лекарства.

16. На 13 април 2006 г. в-к „Стандарт” е публикувал интервю с Евгения Адърска - Председател на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания, което е озаглавено „Щерев отписа онкоболните, а НДСВ щедро му прости. Държавата не лекува, а чете смъртни присъди”. В интервюто се казва, че: „Известна е християнската философия, че на всяка грешка има прошка, но тук не става дума за невинна грешка, защото последиците от такава политика спрямо болните води до смърт. По най-цивилизован начин се опитахме да получим подробности за това заседание на парламентарната група на НДСВ. До този момент, без резултат. От медиите научих, че очевидно в НДСВ не са порицали г-н Щерев. За мен е потресаващ фактът, че след скандалните му изказвания реагират само хората, които са засегнати от болестта, а не тези, облечени във власт. Според мен това е квинтесенция на политиката, която се води в здравеопазването спрямо онкоболните. Безкрайно съм разочарована, че никой от институциите не реагира на подобна проява на крещяща нехуманност . Медиите бяха солидарни с онкоболните, но всички, които представляват държавата, си направиха оглушки или решиха, че темата не им е интересна.”

На думите на журналиста Георги ГотевПрави ми впечатление, че у нас съществува непризната практика лекарите да решават кой пациент ще живее и кой ще умре”, Евгения Адърска отговаря: „Даже не мисля, че лекарят го решава. Това е решено предварително по административен път и лекарят също е оставен да работи с това, което има, ако изобщо го има. Това е голям компромис с професионализма. Ние имаме страхотни онколози. Виждам, че тези хора са част от сериозна световна гилдия. Но да ги оставиш да работят като шамани, е безобразие. В същото време те са държавни служители. Те не могат да се изправят с голи гърди срещу министерството.”

Особено показателен за същността на геноцидния и евгеничния (евгенетичния) характер на правителствената стратегия е особено показателен следният пасаж от интервято:

- Има такъв израз: „Лекарства има само за специални болни”.

- Ами тези специални болни са протектирани точно оттам, където се правят рестрикциите. Наистина нещата са стигнали дъното. Ако това не се осъзнае на държавно равнище, ще загубим сума хора.

- Защо обществото ни се оказва толкова безразлично към драмата на онкоболните?

- Знаете ли, аз се срещам с различните лица на страха всеки ден. Хората се страхуват от всичко. Последното, което ги гони като страх, е болестта. Те се страхуват обществото да не ги отрича и сочи с пръст, а то го прави. Страхуват се да не натоварят близките си с болката, която носят, но те неминуемо стават носители на тази болка. Това, което се опитваме в асоциацията, е да помогнем на пациентите да надвият тези страхове. Защото ако накараш хората да бъдат съучастници в тази битка, шансът е много по-голям.”

17. В брой: 39 от 2006 г. на в електронната медия „Сити маркет” (http://city-market.bg) Евгения Адърска съобщава, че: По 30 000 души годишно покосява ракът у нас презпоследните две десетилетия, от тях 17 000 умират”; най-често обяснението за това е, че причината е: в забавянето на диагнозата; късното лечение; лошите резултати от лечението; ниската индивидуална здравна култура; липсата на скринингови програми; нарушенията на изискванията и принципите на лечение, контрол и диспансеризация на онкоболните в цялата страна; недостатъчните средства от бюджета; липсата на строга законова норма за онкологичните заболявания; липсата на контрол по спазванетно на нормите; ниското качество на диагностиката.

18. Центърът за Психологически Изследвания е официална лобистка организация в Социална сфера към българския Парламент; тя е водеща национално представена организация, покриваща всички региони на България и одобрена от Министерския съвет за нейното въздействие върху процеса на развитие в социалната сфера и сферата на хората с увреждания.

На 20 януари 2006 г. Центърът обяви в медиите, че:

а) България е на първо място по смъртност на видове рак, които могат да се лекуват”, тъй като „Днес в онкологията от лечение на практика се възползват едва 25 % от подлежащите на медикаментозно лечение пациенти”, и че „Тази статистика беше официално обявена от Министерството на здравеопазването и до този момент не е отречена, променена или дори коментирана”;

б) „В момента съществува „триаж” спрямо онкоболните в България”, при което е пояснено, че думата „триаж” „е термин от военната медицина”, означаващ „сортиране на пациентите на групи, като се лекуват само тези болни, за които се преценява, че могат да оживеят, а останалите се оставят на произвола на съдбата”.

Моето уточнение в случая се отнася до това, че в този военен термин имплицитно е залегнала и информацията, че хората, по отношение на които се прилага т. нар. „триаж”, всъщност са насилствено заставени да участвуват във война, в която са получили въпросните осакатявания, и по отношение на които осакатявания нямат лична вина, тъй като вината за тях е на Правителството, което ги е въвлекло във войната.

Във връзка с това уточнявам, също така: че дори и „компетентната” (доколкото наистина е такава) прогнозна преценка на подчинените на това Правителство военни лекари относно перспективите за оцеляване на всяка отделна жертва на войната няма и не може да има оневинителна стойност спрямо престъпниците от Правителството; че тези „военни лекари”, дори и наистина да са добросъвестни и да изразяват независимо от Правителството гледище, все пак, съгласно медицинсите и етичните стандарти на Световната здравна организация, са длъжни да приложат пълния набор от стандартно предписаните от медицинската наука процедури и нямат абсолютно никокво право да отказват дължимата в пълния й обем, съдържание и форма медицинска помощ; че твърде висока е вероятността тези „военни лекари”, бидейки подчинени на Правителството и въвлечени в неговата вина, да имат и да изпълняват строго секретна военна инструкция, съгласно която да определят като „безнадеждни” всички или почти всички случаи, които съвсем не са такива.

И най-важното, което искам да уточня относно конкретната за България ситуация, е че почти 80-90 % от днешните български лекари са официално военизирани, и като такива по пряк или косвен начин са подчинети на престъпното Правителство, което е основание за висока степен на предпазливост и дори недоверие от страна на пациентите към техните медицински гледища и заключения.

19. На 19 април 2006 г. във в-к „Новинар” е публикувана статията на журналистката Ванина СтояноваЛекуват болни, без да имат доказан рак”, в която се казва, че по време на дискусия за проблемите на лечението на онкоболните лица доц. д-р Здравка Валерианова от Националния раков регистър е съобщила: че „Повече от половината от пациентите, лекувани от рак на стомаха и на белия дроб, са с недоказана диагноза”; и че масово не се правят хистологични изследвания на туморната тъкан, които изследвания са необходими за доказване на тумора както преди операцията, така и след операцията.

20. На 26 май 2006 г. във в-к „Монитор” е съобщено, че на проведена в София „Кръгла маса” по проблемите на онкоболните д-р Мария Райчева е съобщила, че твърде много са случаите, при които пациентки, болни от рак, биват съветвани и увещавани да бъдат кастрирани (като биофизиологично условие за намаляване на опасността от по-нататъшно развитие на раковитите клетки), при което истинската причина не е медицинската необходимост от това, а е липсата на лекарства за ефективно лечение, и по-точно – липсата на „Золадекс”.

21. На 01 юни 2006 г. във в-к „Дневник” е публикувано изявлението на проф. д-р Иван Черноземски - бивш Министър на здравеопазването и основател на мрежата за лечение на онкологичните заболявания, според когото: през последните 20-24 години „има удвояване на онкоболните в България”, при което всяка година заболяват от рак средно по 30-35 хиляди души; само през досега изтеклите шест месеци от 2006 г. има около 200 хиляди живи онкологично болни лица; и че всяка година умират от онкологични заболявания около 15-18 хиляди души.

22. От официално издаденото в началото на 2006 г. на английски език българско медико-статистическо издание Cancer Incidence in Bulgaria 2003, National Oncological Centre, Bulgarian National Cancer Registry, Editors Sh. Danon, Zdr. Valerianova, Tzv. Ivanova, Volume XIV, Sofia, 2006, е видно, че при изследването на статистическата съвкупност от 2003 г., от една страна, на извършените в България хирургически отстранявания на различните видове рак, и от друга страна, на извършените хистологични изследвания на оперативно отстранената тъкан, е установено, че при повече от половината от пациентите, оперирани и лекувани като имащи рак на стомаха и на белия дроб диагнозата е абсолютно недоказана, и че приблизително същата ситуация е и при пациентите, които са били оперирани и лекувани като имащи други видове раково заболяване.

23. На 09 март 2007 г. във в-к „Стандарт” е публикувана статия на журналиста Николай СТОЯНОВ, в която се казва следното:

Мизерия и смъртоносна болест накараха син да затрие майка си в навечерието на 8 март. Георги Тодоров удуши майка си Галя в центъра на Димитровград. Момчето е кротко и безобидно, твърдят жителите на първомайското село Езерово, където убиецът е живял през последните 2 години. Пред следователите 25-годишният Георги заявил, че майка му сама надянала примката, а синът я дръпнал. Жената се намирала в последна фаза на рак на гърлото и болките й били неописуеми. Часове преди трагедията Георги викнал Бърза помощ. В болницата обаче поискали 100 лева, а мизерстващото семейство нямало тези пари. Георги имал само 30 лева в джоба си. Болките накарали майката Галя да се моли на сина да й помогне да умре.”

ІІ.

В така направено изложение дотук бяха посочени множество гледища и примери на достатъчно ясно и откровено публично използуване от висшите държавни институции на медицината и здравеопазването като инструменти за осъществяване на правителствена (държавна) стратегия на евгеника (евгенетика) и геноцид; а държавните институции, за които става въпрос, са Парламентът, Правителството, Министреството на здравеопазването, Националната здравноосигурителна каса, Прокуратурата и Съдът.

Освен тази форма на организационно обезпечаване на геноцидната стратегия, обаче, съществува и друга, която пак е организирана и обезпечена от държавата, но тази организираност и обезпеченост е прецизно замаскирана и външно изглежда като случаен и независещ от държавата стихиен практически феномен, с който тя уж се опитва да се справи, но все не може да го направи.

Става въпрос за това, че държавата фактически осъществява максимално толериране и поощрение на всевъзможни зловещи практики, извършвани от редица отделни лекари, за които външно и привидно се използуват обяснителни схеми, представящи ги като корупционно или непрофесионално дело на отделни лекари, докато всъщност тези практики съвсем не са такива, а представляват само една от формите на прецизно формулираната и камуфлажно обезпечената тотална практика на престъпна евгеника (евгенетика) и на геноцид.

Днес, тук и сега, обаче, няма да се позовавам на изключително големия брой примери в това отношение, като ще посоча само това, че описанието на тези събития може да бъде намерено не само в почти ежедневните информационни потоци в медиите, а преди всичко в статистиката на специалните институции и в индивидуалните или корпоративните професионални изследвания; към които професионално-експертни описания и анализи Прокуратурата би трябвало да проявява специален служебен интерес.

Още повече, че в тези именно описания и анализи се съдържат изключително много факти и основания за самосезиране и образуване на дела за досъдебни разследвания, включително и за разследване на престъплението геноцид.

Което разследване сегашната българска прокуратура, която е тотално подчинена на българския клан на руската Червена Мафия, очевидно, няма да осъществи. Но за което разследване поне аз непримиримо ще настоявам.

16 март 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-073/16.03.2007 г. до Главния прокурор, Президента, Министъра на здравеопазването, Временния Генерален директор на Световната здравна организация (СЗО), депутати в Европарламента, Европейския омбудсман, Техни превъзходителства посланиците на държавите-членки на ЕС, САЩ и Швейцария, БТА, завеждащата офиса на СЗО в София].

1 коментар:

  1. Анонимен1.07.2008 г., 23:37:00

    Още за лекарствената мафия може да видите на:
    http://anticorruzionebg.blogspot.com/

    ОтговорИзтриване