Александър Македонски
1. Александър[1] Македонски, известен още и като Александър ІІІ Велики (356-323 г. пр. Хр.), официално е бил считан за син на македонския цар Филип ІІ Македонски и неговата съпруга царицата Олимпия (Олимпиада); известен е и като ученик на Аристотел, като македонски цар (336-323 г. пр. Хр.), и най-вече като един от най-великите пълководци и дръзки завоеватели в историята на човечеството.
Главните моменти в неговия живот са: Þ през 336 г. пр. Хр., след убийството на баща му, едва 20-годишен, се възкачил на престола; Þпрез 334 гр. пр. Хр. покорил Гърция и се самообявил за главнокомандуващ гръцките войски във войната на Гърция против Персия; Þпрез 333 г. победил армията на персийския цар Дарий и поставил началото на успешните си военни походи и колонизирането на Изтока; Þна 13 юни 323 г. пр. Хр. умрял във Вавилон на 33-годишна възраст.
2. За баща му Филип, царя на Македония,[2] официално е било считано, че е потомък на зевсовия син Херакъл (Херкулес), а за майката – че е принцеса на Епир, която в изпълнение на традиционния обичай, за да може да получи “право на целомъдрие”, което е било нужно, за да може след това да се омъжи, още като съвсем млада принцеса е била изпратена като жрица (т. е. посредник между хората и боговете) и фактически като хетера в храма-светилище “Тайнствата на Кабирите” на остров Самотраки. Съгласно официалната версия бащата и майката са се били запознали именно в този храм.
Относно раждането и произхода му доминира схващането, че той наистина е роден от Олимпия или непосредствено преди брака й, или по време на брака й с Филип ІІ Македонски, но не е негов биологичен син, тъй като е бил заченат не от него, а от някой от посетителите на храма, преди самото омъжване на майка му, когато тя все още е имала статуса на т. нар. “девица”(“дева”)[3] и принцеса на Епир, но не и на съпруга; а съгласно представите на древните гърци децата, които са заченати по времето, когато майка им е била на “служба на бога”, са “деца на бога” и самите те са или богове, или полубогове.
3. В почти всички исторически изследвания самият Филип ІІ Македонски фигурира като основател на имащата официален държавнически характер експанзионистическа стратегия на монархическата по своя характер Македонска държава към постигане на имперско господство, или иначе казано - на т. нар. “македонски империализъм”, както и на реализирането на тази стратегия и създаването на реална Македонска империя.
Разбира се, самият термин “Македонска империя” може да бъде разглеждан както в доста широко, така и в доста тясно семантично значение. Така напр. доколкото самите владетели на Македония след 315 г. пр. Хр. са били загубили контрола върху голяма част от империята, то може да се счита, че този термин е приложим само относно един доста кратък период от време и това може да бъде считано за тясното семантично значение на термина. Обаче, като се има предвид, че даже и след отделянето им от Македония всички завоювани от Александър Македонски територии са продължили да бъдат управлявани от установените от него македонски династии и при запазването на политическото господство на македонския и на гръцкия елит, то очевидно е, че е напълно възможна употребата на термина и в неговото значително по-широко както пространствено, така и времево, значение; още повече, че и самите древни народи в продължение на почти цялата епоха на елинизма винаги са разглеждали територията на Западна Азия като “ядрото на държавата на Селевкидите”, т. е. като Македонска държава (Makedonike Basileia).
Тъй като самата Македония за изключително кратко време, едва в продължение на живота на две поколения, се е била превърнала от малка и рохкава (нестабилна) държава в огромна “световна” държава, това поставя въпроса за причините, благодарение на които е било станало възможно това “трансформиране”.
Според Р. А. Биллоуз последното е станало възможно преди всичко благодарението на притежавания от Македония изключително висок (според древногръцките мащаби) военно-икономически потенциал, изразяващ се най-вече в това, че: държавата е притежавала мощна селскостопанска база, големи рудни запаси и особено големи запаси от сребро и злато, при което, обаче, най-главният ресурс е било населението, което по онова време е било около 1-1,5 милиона души и няколко пъти е превъзхождало по численост населението на всеки един от най-големите гръцки полиси. Така, използувайки тези именно ресурси, Филип ІІ съумял да създаде огромна и организирана по нов начин македонска армия, основата на която е била фалангата на тежковъоръжената пехота, която съществено се е отличавала от гръцката леко въоръжена фаланга на т. нар. гоплити (полисни опълченци).
Освен това, според Р. А. Биллоуз, избирането на македонските царе е ставало от общоармейското събрание, което е било и официалната най-висша съдебна инстанция, и по този начин то е служело като противовес на могъщата земеделска аристокрация и е представлявало изключително силно разширяване на социалната база на царската власт, благодарение на което е бил сложен край на политическите претенции на различните родове и племенни вождове.
Така, всъщност както централизираната македонска държава, така и самата “македонска нация” в значителна степен са се явявали като своеобразно продължение на македонската армия; което положение е било първообраз и на съществувалата през ХVІІ-ХVІІІ век Пруска държава, за която Мирабо бе казал, че “не е държава, имаща своя армия, а е армия, имаща своя държава”.[4]
Пряко следствие от тази ситуация е бил и македонският империализъм. Армията на Филип ІІ, макар и “национална” в своята основа и формирана по т. нар. конскрипционна система (военнонаборна система; система на предварително записване на подлежащите на военна служба младежи, при което се допуска откуп), по същество е била добре заплащана професионална армия, заемаща централно положение в обществено-политическата организация. Впрочем, може да се каже, че всичките елинистически държави по своята най-дълбока същност са били военни държави, създадени в интерес на армията, и следователно македонският империализъм всъщност е представлявал в най-чист вид историята на гръко-македонския елит, а всяка завоювана територия или движима и консумативна плячка е била считана за една от най-законните придобивки, и е било считано за притежаващо най-висшата степен на легитимност “добито с копието имущество”, а всяка придобита с копието власт е била считана за притежаваща висша сакралност и легитимност.
В изградените от македонските пълководци империи огромна роля са играели новосъздаваните гръцки градове, явяващи се главна база за кадри за армията и за бюрократическия апарат; а един от ключовите механизми за обезпечаване на лоялността на населението в тези градове е била системата на т. нар. евергетизъм, т. е. благодеяние от страна на царете и свързаните с това почести, полагащи се на благодетеля на града. Става въпрос за това, че евергетизмът по своята същност е бил система на официално прикритие на експлоатацията и зависимостта чрез цинично изтикване на преден план на несъществени “благодеяния”, представляващи форма на връщане на населението на една нищожна част от ограбеното, необходима за оцеляването на същото население.
4. Както раждането, така и животът, така и смъртта на Александър Македонски са забулени в мистически мъгли и легенди, изтъкани от изключително умела политическа манипулация и от невероятни факти, в които се съдържа поне толкова истина, колкото поетическата истина в “Илиада”-та на Омир, повярването в която послужило като тласък за предприемането на археологическите разкопки (т. е. до използуването на достъпния и модерен за онова време съответен научен метод), довели до откриването на историческата истина.
Според една от легендите някога край град Ксант в Ликия бликнал извор и изхвърлил от дълбочините си медна плоча, на която пишело, че персийското царство ще бъде пометено от гърците; а посланието на тази легенда очевидно е, че надчовешка висша сила е била планирала появата на Александър Македонски - унищожителя на персийската монархия и завоевателя на цяла Мала Азия, Сирия, Египет, Месопотамия и обширни области на Средна Азия.
Според Плутарх[5] като булка, преди брачната нощ, Олимпия сънувала, че светкавица паднала върху стомаха й, а от удара лумнал голям огън, който се разпаднал на много пламъчета, полетели на всички страни. От своя страна Филип сънувал, че с пръстенов печат запечатва утробата на жена си, и че на печата бил изобразен лъв, а гадателите дали две тълкувания на съня му: че боговете го предупреждават, че е необходимо по-зорко да охранява брачната чест; и че той е запечатал вече заченатото преди неговото участие дете, което носело лъвско сърце.
Пак според Плутарх веднъж, докато Олимпия спяла, царедворците видели, че до нея в леглото й лежала изтегната змия, а след тази перверзна изневяра Филип престанал да спи при нея, като отстъпил брачното си легло на по-могъщия му сексуален съперник; съвременните тълкуватели на този плутархов текст приемат, че очевидците всъщност са били видели пришълец от Космоса - представител на извънземен разум.
Пак според Плутарх, когато ревнуващият Филип веднъж погледнал през ключалката, за да види как точно протичал перверзният секс на жена му със змията, той всъщност “видял бога, който в образа на змия спял със жена му” и бил ослепен и загубил окото си; според съвременните тълкуватели това ослепяване е било резултат от най-обикновен извънземен лазерен лъч. Когато след всичко това Филип се допитал до Делфийския оракул, получил препоръката да почита най-много бог Амон, комуто да принася жертви.
Раждането на Александър е било съпроводено от цяла редица знамения: същият ден се запалил и изгорял храмът на Артемида в Ефес, и според тълкувателите това било станало, защото богинята била предпочела да загуби храма си, но да не пропусне възможността “да бабува” (т. е. да бъде акушерка) при раждането на Александър; същият ден Филип не само постигнал военна победа на бойното поле при Потидея, но и получил три радостни вести – че един от военачалниците му победил в трудната битка с илирийците, че състезателният му кон победил в Олимпийските игри, и че се е родил Александър, а тълкувателите повдигнали самочувствието му, като му обяснили, че синът, роден с три победи, ще бъде непобедим.
Плутарх свидетелствува, че според наблюденията на приближените до Александър неговото тяло винаги е имало изключително висока температура, поради която именно не само дрехите му винаги благоухаели, но и той имал гневлив характер и склонност към пиене; според съвременните тълкуватели, обаче, тази телесна температура разкривала не толкова божествения, колкото извънземния му произход. Още като юноша се проявил като изключително умерен и дори хладен към увлеченията на неговите връстници, при което по напълно неподходящ за възрастта му начин се проявявал като хладен, сериозен, горд, целенасочен, честолюбив и великодушен, при което изобщо не се стремял към каквато и да е слава, към каквато другите край него се стремели.
Все пак, обаче, когато го попитали дали би искал да се състезава на Олимпийските игри, той отговорил, че е готов да се състезава само ако съперниците му са царе; също така, когато в двореца започнали да идват чести съобщения за славните военни победи на баща му Филип, той изказвал пред връстниците си съжалението, че баща му ще завладее всичко и така няма да му остави велико и славно дело, което да бъде извършено от него.
Според Плутарх, когато Александър пораснал и тръгнал на първия си военен поход, майка му го посветила в тайната за неговото раждане и му препоръчала да се стреми само към дела, които са достойни за неговия произход. Вероятно с този именно негов странен произход е свързано и “нечовешкото” му отношение към златото и скъпоценностите, на които той не отдавал абсолютно никакво значение. Така, според една от легендите, когато един войник карал муле, натоварено с царско злато, и след като мулето рухнало от умора и войникът сложил товара на своя гръб, Александър му бил казал да намери още малко сили и да занесе товара до палатката си и да го остави за себе си. Вероятно пак с този именно негов странен произход е свързано и “нечовешкото” му поведение по време на бой, където той пръв се врязвал във вражеските редици и действувал подобно на съвременен танк, а войниците му, които го били виждали как се бие, го считали за безсмъртен.
Според житиеописанията, когато той се биел с войнственото индийско племе на малите, всички видели, че от тялото му се излъчвала странна светлина, а когато бил тежко ранен в шията, той отново се хвърлил в боя веднага след изваждането на стрелата. Когато накрая и при доста странни обстоятелства все пак умрял, въпреки страшната задуха и непоносимата жега, тялото му въобще не било засегнато от каквито и да са процеси на разлагане, и след дългото пътешествие той бил погребан, като трупът му бил останал напълно чист и невредим.
Любопитно е, също така, че най-прочутите антични гръцки оракули единодушно са смятали Александър за въплъщение на бог Зевс-Амон, както и че винаги рационалистично настроените римляни винаги са го считали за бог, като са приемали, че той е бил бог и преди смъртта си; индийците са го считали за земно олицетворение на Буда; евреите са го били обявили за предтеча на Месията; християните са го канонизирали за светия; в легендите на мохамеданите той е известен под името Искендер или Дул-Карнаин, т. е. “човекът с двата рога”, или иначе казано – с атрибутите на бог Амон.
Любопитно е, също така, че от своя страна самият Александър Македонски е бил ангажиран с религията, религиозните ритуали и жреците не само поради политически, но и поради дълбоко лични причини и съображения; и че напр. както началото, така и края на всяко значително начинание и всяка отделна военна битка е било ознаменувано както с неговото лично участие в специалните свещени обреди и празненства, така и с прилагането на специалните мантически и пророчески методи за разкриване волята на боговете. Както отбелязва А. Паляро, обаче, Александър Македонски се е различавал от всички останали видни антични личности, придържащи се към подобни процедури, именно по това, че митическите, мистическите и религиозните фактори при него са били съчетавани и съгласувани с едно изключително и удивително усещане и съобразяване с реалната действителност и с възможностите на нейното развитие и проявление[6].
Според една от легендите когато непобедимият Александър Македонски пристигнал в Индия като завоевател, той узнал, че в един от храмовете се съхранява корона, която може да “разпознава” главите на божествените, светите и великите хора: достатъчно било короната да бъде поставена на главата на претендента и той да излезе от храма и застане на слънце, след което достойните оставали живи, а недостойните умирали веднага или малко по-късно. Напълно убеденият в своята божественост Александър Македонски веднага наредил да поставят на главата му короната и гордо застанал под слънцето. Тогава украсяващите короната огромни рубини блеснали и станало чудо: короната, която дотогава вече е била погубила доста много претендиращи за божественост грешници, пощадила великия пълководец и жреците му оказали божествени почести.
Поласкан от божествения комплимент, Александър Македонски дори и не поискал да я вземе като трофей, макар че тя била много красива и много му харесвала, а наредил да бъде оставена в храма като паметник на неговото величие. Наскоро обаче Александър Македонски почувствувал необичайна болка в главата, после болката се засилвала все повече и повече, а няколко месеци по-късно той починал, без да успее да довърши великите дела, които бил намислил.
Според съвременните специалисти по лазерна технология, лазерът е бил познат още на древните индуси, а короната е била конструирана по такъв начин, че нейните рубини да образуват своеобразен и настроен на строго определена вълна квантов генератор, който, поставен на главата на човек и влизайки във взаимодействие с излъчваните от мозъка му вълни, и ако тези мозъчни вълни не са достатъчно мощни, за да неутрализират тези на квантовия генератор, може да “простреля” един или друг център на мозъка, може да убие на място или да осъди жертвата на по-бавна смърт.
Впрочем, ако се отвори техническата енциклопедия или която и да е книга, посветена на квантовата електроника и лазерната техника, ще се прочете, че първият лазер е бил пуснат в действие през 1960 г. в САЩ от Тиъдър Майман, и че като основен негов конструктивен елемент и т. нар. “активна среда” е бил използуван именно рубинов кристал. От тези източници е видно, че идеята за създаване на оптичен квантов генератор (т. е. лазер), придружена със съответната теоретична обосновка, принадлежи на американските физици Чарлз Таунз и Артър Шавлов и датира от 1958 година. Първият лазерен лъч е бил получен с помощта на рубинови кристали, но после били създадени и лазерни технологии, използуващи стъкло (примесено с различни вещества), хелий, неон, аргон, ксенон и пр. Според целта, за която е необходим, лазерният лъч може да се генерира от различни участъци на светлинния спектър, при което е необходимо да се прецезират мощността, дължината на действие на лъча и другите му характеристики, от които зависи конкретното му действие върху третирания обект, при което лазерът може както да убие, така и да спаси човека - зависи от това какво е неговото предназначение.
5. След убийството[7] през лятото на 336 г. пр. Хр. на Филип ІІ Македонски на престола застанал неговият едва 20-годишен син Александър, който веднага предприел жестоки репресии против повечето от знатните македонски родове, а също така предприел и няколко военни походи в Тракия и Гърция. После, само две години след встъпването му на престола, през 334 г. пр. Хр. той комплектовал армия от 30 хиляди пехотинци и 5 хиляди конници и в Коринт се обявил за предводител на елините в свещената война срещу Персия, като предприел грандиозен военен поход на Изток, който продължил почти 10 години.
6. Известният английски учен Тарн е може би единственият, който приема, че Александър Македонски въобще не се е стремял към “световно господство” и че неговите завоевания въобще не са имали за цел да бъде създавана “световна държава”. Като едно от доказателствата в подкрепа на своята теза той сочи факта, че когато завладял Пенджаб, той въобще не направил абсолютно нищо, за да задържи страната и да я постави под своя власт, а веднага я е дал за управление на друг, и то не на който и да е от своите приближени, а именно на пленения предводител на вражеската армия Пор, когото назначил за независим монарх.
Според английския изследовател този факт е достатъчно красноречиво доказателство, че Александър Македонски въобще не се е интересувал от идеята и целта за установяване на световно господство; и че още редица други факти сочат, че самото завоюване на Индия въобще не е било свързано с осъществяването на някаква световно-държавническа идея на македонския пълководец. Според Тарн самият Александър Македонски е гледал на Индия като на част от империята на Дарий І и за него нахлуването и завладяването на тази територия е било само един необходим и неизбежен етап от завоюването на персийската монархия; т. е. според английския историк онова, към което Александър Македонски се е стремял, всъщност е било единствено да изпита удоволствието от завладяването на Персия, но не и да установява господство над нея, и още по-малко да установява световно господство.[8]
7. Почти всички (и стари, и нови) историци обосноват или поне изхождат от тезата, че Александър Македонски е бил осъществил своя забележителен Източен поход, следвайки своя предварително начертан план за завоюване на света и за установяване на “световно господство” и “световна империя”. Сред поддръжниците на тази теза не съществува единство само относно това кога е била възникнала у него тази идея и дали тя е била претърпяла еволюция или е била непроменима предварително зададена програма.
Според редица съвременни изследователи македонският владетел Александър предварително е бил възприел и издигнал идеята за завладяване на Азия и установяване на световно господство. Така според австрийския изследовател Ф. Шахермайер тази идея е била формирана у него още като юноша и първоначално е била само една мечта, която, при това, съвсем не е била негова, нито дори на неговия баща, а е била взета в готов вид от историята на владетелите на древния Изток[9]; според германския историк Ф. Алтхайм тази идея винаги е била залегнала дълбоко в сърцето му и “Александър въобще не би бил Александър без плана си за световно господство и без установяването на самото световно господство”[10]; според френския изследовател П. Левек мечтата или по-скоро проектът за “универсална империя” е бил възникнал у Александър Македонски в началото на експедицията му.[11]
Какви са основанията за тези гледища?
Нито един от посочените автори не привежда надеждни доказателства или основания за своята теза и дори въобще не изхожда от идеята за необходимост от обосноваване на предложената теза. Може би само Ю. Керст се опитва да обоснове тезата си за наличието на предварителен план, като се позовава на съобщението на Плутарх, че преди похода си Александър Македонски се разпореждал доста щедро с царските имоти и с намиращите се в държавната хазна доходи, като ги раздавал на приятелите си, които, когато го попитали какво ще остави за себе си, той отговорил, че за себе си оставя надеждите; авторът сочи и това, че когато Александър назначил Антипар за свой заместник в Македония, му предоставил доста големи пълномощия и воински сили[12]; което, според Ю. Керст, свидетелствувало за наличието на такъв именно план, в контекста на който били извършвани всичките негови лични и държавнически действия.[13] В случая, обаче, щедростта на Александър Македонски може да има още множество други обяснения и единствено нейното наличие съвсем не е доказателство за това, че тя е била елемент от един такъв замисъл.
Някои автори сочат като имащ известна доказателствена стойност в това отношение легендата за т. нар. “Гордиев възел”. Така според френския историк Жан-Реми Паланк когато Александър разсекъл с меча си възела, той демонстрирал увереност в победата си и древният оракул му предсказал именно “власт над цяла Азия”, и от този именно момент това станала негова честолюбива мечта.[14] Според Жан-Реми Паланк, както и според руския изследовател К. С. Мусиенко[15], тази предварително разпространена легенда е имала идеологическото предназначение да обоснове претенциите на стремежите на македонския владетел да завоюва Азия; според други изследователи, обаче, прецизните съпоставки и хронологии сочат, че тази легенда е била създадена съвсем не предварително, а едва след като Азия вече е била завоювана.[16]
В съответствие с така посочените съображения и аргументи някои автори приемат, че поне в началото на източния поход на Александър Македонски неговата идея (или неговият план) въобще не е излизала извън пределите на намерението му да завоюва Персия (дори много по-малко – “да освободи гърците от персите”), и това е било напълно в рамките на плановете и стремежите както на неговия баща Филип ІІ, така и на всички гърци от онова време.[17]
Според немския историк Ю. Уилкен идеята за световно господство е възниквала и узрявала постепенно и достатъчно ясният й образ е бил формиран едва в края на похода на Александър в Индия, а това личи от речите, които Александър е произнасял пред армията или поне пред нейния команден състав преди и след определени решаващи битки.[18]
В литературата, принадлежаща към т. нар. антиалександровска традиция, обаче, се обоснова тезата, че Александър Македонски доста отдавна е имал завоевателни планове и в съответствие с тях наричал себе си “владетел на цяла Азия” и е изисквал от персийския цар да се обръща към него не като равен с равен, а като към свой господар.
8. Александър Македонски, разбира се, не е бил написал нито един ред, който би могло да бъде интерпретиран като философски или научен (и в частност - политологически или правен) трактат, но неговата мощна и глобална, военно-политическа и държавническа практическа дейност, от една страна, е била израз на определени изходни теоретически възгледи и концепции, а от друга страна, е имала изключително мощен ефект както върху философското и религиозното, така и върху политическото и правното светоусещане и познание.
Почти всички изследователи на живота и дейността на Александър Македонски са единодушни, че по въпросите на религията той е проявявал подчертана веротърпимост и толерантност, и че сам е почитал гръцките богове, и че често пъти е посещавал и икономически е поддържал главните гръцки храмове. Известно е, че през 335 г. пр. Хр. жреците в храма на Аполон в Делфи са били съставили специален официален документ, в който Александър е бил наречен “син на Дионисий”.
Известно е, също така, че оставайки верен на религиозните традиции на Гърция, по време на походите си на Изток Александър Македонски е изразявал почтителност към вероизповеданията на завоюваните от него народи, въздържал се е от извършването на каквито и да е притеснения на местните религиозни култове и на техните служители, при което често пъти даже е предоставял на храмовете богати подаръци. Във връзка с това някои автори дори намират, че е налице ясно очертан контраст между властническия начин на завоюването и управлението, от една страна, и толерантността към религиозните култове върху завоюваните земи, от друга страна.[19]
Разбира се, Александър Македонски превъзходно е разбирал и благоразумно е отчитал мощното политическо значение и сила както на гръцкото, така и на източното, жречество; и че за него е много по-изгодно не само да не се конфронтира с различните религиозни култове и жречески съсловия, но и да ги привлича като мощна социална и идеологическа опора на своите завоевания. Тази негова политико-религиозна стратегия, обаче, е била срещала неимоверни практически трудности, обусловени преди всичко от това, че гръцките религии, които той и неговите войници са изповядвали, на Изток са се “срещали” и дори “сблъсквали” с доста различни и многообразни местни обичаи и религиозни възгледи, с различни степени на религиозното съзнание, с различни обредни форми, както и с различни структури на религиозните организации.
Впрочем, както стратегията, така и проблемите, свързани с нейната практическа реализация, вече са били добре познати като протичащи на историческата сцена феномени, тъй като такава е била стратегията и такива са били и проблемите на персийските завоеватели[20]. С това се обяснява и фактът, че включително до Дарий Ахеменидските царе са били твърде далеч от мисълта да налагат на покорените народи своята религия и да потискат и преследват техните религиозни чувства; с това се обяснява и фактът, че те са встъпвали в Египет като поклонници на египетските богове, в Ерусалим – на Бог Яхве, във Вавилон – на Мардук, а в населените с гърци Малоазийски градове – на гръцките богове. Така персийските царе не само са си били обезпечавали безпроблемност на управлението, но и са налагали основните принципи на изграждането на механизмите на своето световно господство.
Все пак, обаче, прилагането на този принцип на веротърпимост съвсем не е било абсолютно и напр. когато вавилонците обявили въстание и се противопоставили на персите, техните храмове не само били подложени на разрушение, но и златната статуя на бог Мардук била взета и отнесена в Персия като ценен, не заради златото, а заради сакралността и символичността си, военен трофей. По същия начин персийските царе постъпвали и когато гърците започнали ожесточено да се съпротивляват – техните храмове също така били подложени на ожесточени разрушения.
При походите си на Изток Александър Македонски е използувал същата като персийската, религиозна политика, при което, обаче, се е стараел да се възползува от естествените (доколкото ги е имало) антиперсийски настроения сред покорените от Персия народи. И във връзка с това в съответствие с етапите на военните му походи и специфическите местни етнически, конфесионални и исторически особености, се наблюдава и наличието на няколко етапи на търсене на съюз с местните жречески съсловия, при които неговата стратегия е получавала и различни проявни форми.
Така, напр. в страните на Източното Средиземноморие, където е било налице ясно очертано антиперсийско настроение, Александър Македонски е издигал и поставял акцента на своята религиозна политика и на взаимоотношенията си с местното жречество именно върху основата на общата ненавист към персийското владичество. Както свидетелствува старогръцкият историк Ариан (95-115), когато прогонил персийците и освободил лидийците, Александър оповестил, че дарява свободата и разрешава на населението да живее съобразно своите стари закони; в Ефес той извършил жертвоприношение на богинята Артемида и устроил в нейна чест тържествено шествие на цялата си войска в нейното пълно бойно снаряжение; нещо повече – той постановил данъците, които били плащани на персийския цар, да бъдат предоставяни на храма на ефеската богиня и обещал да възмезди не само всички предишни, но и всички бъдещи разходи по поддържането и функционирането на храма.[21]
Същата тази политика Александър Македонски е приложил особено отчетливо и във Вавилон и Египет. Според Ариан, когато Александър влязъл във Вавилон, целият град, начело с най-видните личности, излезли да посрещнат великия пълководец и да му поднесат своето уважение и драгоценните си дарове; както Ариан, така и съвременните изследователи изрично обясняват този факт на почитание с обстоятелството, че за разлика от персийците, които били проявявали нетърпимост към религиозните вярвания на жителите на Вавилон, Александър Македонски подчертано ясно изразил своето уважение към местната религия и не само не направил никакви съществени промени в политическото устройство, не само постановил да бъде възстановено разрушеното от Ксеркс местно светилище, но и сам направил поклонение и жертвоприношение на местния бог[22].
Когато през 332 г. пр. Хр. Александър Македонски завладял Египет, той проявил подчертано уважение към египетските божества и според египетския обичай направил жертвоприношение в Мемфис на бог Апис.[23] Тъй като този негов акт се различавал коренно от поведението на персийските царе Камбиз и Артаксеркс, които били разграбили египетските храмове, той бил посрещнат от жречеството и от населението с изключително голямо уважение, а жреците официално осветили неговата власт над Египет като божествена власт. Освен това той предприел и един изключително опасен богопоклонически поход до оазиса Сива, където се намирал оракулът на Амон, с което посещение имал намерението да постигне една изключително важна за него не само политическа, но и лична цел – да бъде провъзгласен от жреците за “син на бог Амон”, да бъде признат неговият божествен произход и произтичащото и това негово право да управлява Египет като напълно легитимен египетски фараон. Това негово сакрализирае е имало, освен това, и още едно важно съображение – тъй като египетското жречество е било имало изключително голям авторитет сред източните народи, той е разчитал, че неговото обожествяване като “син на Амон” значително ще облекчи бъдещите събития, свързани със завоюването и на другите източни територии.[24]
Тук изрично следва да бъде подчертано, че докато класическият гръцки свят в общи линии е бил останал напълно равнодушен към обожествяването на Александър Македонски, а македонските аристократически кръгове са се отнасяли към това враждебно, то за народите от Изтока постигнатото широкомащабно обожествяване е имало изключително огромно значение, свеждащо се най-вече до това, че е било единствената възможна основа за изграждането и укрепването на единството на доста различните територии на новата огромна държава. И това е било така, защото за народите на Египет върховният владетел абсолютно недвусмислено е бил считан за бог, за народите на Вавилон и Асирия – за представител на бога, а за народите на Персия – ако не личността, то поне властта е била считана за имаща божествен произход. Така, като се има предвид, че именно върху основите на т. нар. божествено право се е изграждала цялата власт на всички източни владетели, напълно очевидно е, че без това негово широкомащабно обожествяване и превръщане в типичен традиционен източен деспот, е било абсолютно невъзможно той да постигне и удържи завоюването и единството на териториите, народите и управленската власт.
Във връзка с това, обаче, възниква и въпросът: “Защо Александър Македонски, след като превъзходно е разбирал политическата и икономическата роля, както и силата на жречеството и религиозните организации, още в самото начало, когато е бил достигнал до непосредствените териториални предели на Персия, изведнъж е променил своето отношение към религията,и по-специално към персийската религия, като не само се е отказал да я използува, но и я подложил на оскверняване и преследване?”
Както е известно, в литературата съществуват известни различния по въпроса за религията в Персия (Ахеменидски Иран), свеждащи се най-вече до решаването на въпроса: “Дали персите от ахеменидския период са били зороастрийци?” Все пак, несъмнено е, че зороастрийската религия е била основна и е имала изключително важно значение в живота на персийското население, и че тази единобожна по своя характер религия е продължила да има важно значение и в периода на господството на династията на Ахеменидите, когато вече е протичал изключително интензивният процес на етнически смесвания и синкретизъм на различните култури и религиозни вярвания на народите, влизащи в персийската държава. Тази религия е била приета и от ахеменидите Дарий І и Ксерк, при което нейните магове, които били считани за ученици и последователи на Заратустра, са били официални жреци при тези царе. Една от най-характерните черти на тази монотеистична религия е бил дуализмът, приемащ извечната борба между Светлината и Тъмнината, силите на Съзиданието и силите на Разрушението, Доброто и Злото, Закона и Беззаконието, в която борба човекът взема най-активно участие, като се приобщава към едната или другата страна. [25]
Според Ф. Шпигел проблемите на Александър Македонски във връзка с Персия са произтичали преди всичко от това, че в Свещената книга на зорастризма “Авеста” е имало един пророчески текст, считан за създаден далеч преди раждането на македонския владетел и покорител на източния свят, в който се е казвало, че в Иран ще се появил цар-тиранин, който ще съкруши истинската вяра и ще доведе до отчаяние вярващите, и че името на този цар ще бъде Сикандър, т. е. Александър.[26]
Според А. Паляро, обаче, най-вероятно е този текст да представлява умело осъществена фалшификация, направена по-късно, в сасанидската епоха, когато името на Александър Македонски вече е предизвиквало ненавист, тъй като династията на Сасанидите е считала себе си за наследница на разрушената от македонския завоевател династия и държава на Ахеменидите.[27] Разбира се, доста вероятно е тази фалшификация да е била направена още в самото начало на източните походи на Александър Македонски, за да бъде използувана за идеологически и политически цели, когато войските му доближат непосредствените персийски граници.
Съществуват и версии, които са изградени върху факта, че зороастрийската религия е била много добре позната на гръцкия свят, и то така, че за нея са писали Питагор, Емпедокъл, Демокрит, Платон, Аристотел и множество други гръцки автори, и че следователно тя е била много добре позната и на самия Александър Македонски, въпреки което, или именно поради което, той е считал зороастрийския свят за органически чужд на неговия свят и е бил настроен зле към него.
Към кръга на този тип обяснителна аргументация следва да бъде отнесена и тази, според която още в началото на своя източен поход Александър Македонски изрично е бил обещал на гърците не само да срине персийската държава, но и персийските богове. Съществуват, обаче, и версии, съгласно които Александър Македонски е бил предприел своя поход на Изток, за да усвои и се посвети на монотеистичното духовно наследие на Заратурстра, което именно не само да издигне като своя идеология, но и след това да наложи като световна идеология.[28] Има и версия, съгласно която Александър Македонски бил заповядал да бъдат преведени на гръцки език всички текстове на “Авеста”, които имат медицински, астрономически и философски характер, и да бъдат унищожени всичките текстове, които имат религиозен характер.
Така или иначе, съгласно всички източници когато Александър Македонски вече се е намирал пред непосредствените персийски граници, между него и персийското зороастрическо жречество е бил налице един пределно остър конфликт и несъвместимост, поради които той, дори и да е искал и колкото да е искал, не е могъл да се опре на това жречество и да използува персийската религия за обосноваване легитимността на своята власт. А това монотеистично жречество е било недостъпно за използуване по начина, по който е било използувано политеистичното жречеството на другите народи, тъй като неговото формиране и функциониране се е осъществявало при коренно различни условия и духовни възгледи и предпоставки; и тъй като съдържащата се у него уникална теза за вечната борба между двете сили в света просто е предпоставяла всичко външно като принадлежащо към силите на Злото, към които е приложима единствено ожесточената съпротива и борба. А от своя страна Александър Македонски, който много добре е разбирал тази особеност, за да елиминира всякаква по-късна съпротива не е разполагал с никаква друга възможност, освен да разруши всичко, свързано с тази религия и този начин на мислене.
От друга страна, обаче, Александър Македонски превъзходно е разбирал (нещо, което много по-късно са успели да прозрят и римляните), че за установяването и поддържането на световното му господство политеистичните религии и обслужващите ги жречески организации и системи са негодни, и че за тази цел е необходима качествено друг тип идеология, а именно монотеистична религия и съответствуваща й друг тип жреческа организованост.
Така, изхождайки от тези именно разбирания, Александър Македонски е приемал за безусловно необходимо да осъществи сближаване на завоюваните от него народи именно върху основата на една обща идеология, да осъществи народностно и държавно единение не върху основата на взаимното зачитане и толерантност между различните същности, а именно върху основата на общото съгласие между носителите на една и съща същност.
Така, изхождайки от тези именно разбирания и съображения, Александър Македонски е счел за необходимо рационалистично трезво и искрено да признае обществената и държавническата значимост на принципите на иранската религиозна доктрина, при което, воден от елинистическата си рационалистичност, все пак е считал за необходимо и да подчертае, че тази доктрина е незавършена и несъвършена.
И най-висш израз на неговото имащо световно-историческо значение прозрение и решение е било проведеното от него помирително пиршество, устроено в знак на помирение на царя с разбунтувалата се войска[29]. Онова, което в случая е най-важното, е че пиршеството било завършило с обща молитва, представляваща всъщност не толкова религиозен, колкото именно имащ изключителна висша стойност политически акт, тъй като своебразен връх на всичко е било това, че обредът е бил извършен едновременно и от гръцките жреци, и от иранските магове.
Във връзка със семантичното тълкуване на този едновременно и религиозен обред, и политико-държавнически акт, А. Паляро справедливо отбелязва, че той въобще не би бил възможен, ако между присъствуващите не е имало съгласие, и че Александър Македонски, всъщност е желаел и на македонците, и на персите не само общо съгласие, но и съзнание за пълно равенство в правата в рамките на единната империя[30].
Във връзка с това А. Паляро специално акцентира върху факта, че действително и преди него историците са лансирали хипотезата за източното влияние върху монархическата концепция на Александър Македонски, но подчертава, че никой преди него не е сочел конкретно именно иранския произход на тази концепция. Той подчертава, че всички опити да бъде обяснен генезисът и същността на монархическата концепция на Александър Македонски, като се изхожда от западната политическа традиция са неудовлетворителни, и че именно принципите на идеологията и на конкретното държавно устройство на Ахеменидската държава са били определящият фактор, залегнал в новата концепция за политическите отношения, предложена от македонския владетел.
Така, бидейки победител на този свят, който гърците отхвърляли като варварски, Александър Македонски едновременно с това успял да проникне в най-дълбоката му същност и да открие очарованието на имперската идея, залегнала в основата на господството на Ахеменидите, при което и да проумее, че досега тази идея просто е била извратена от общия дух на източния деспотизъм. А това е била напълно чуждата за онова време за Запада политическа идея, имаща външно религиозното монотеистично и дуалистично основание, функциониращо като учение за единния Бог и за вечната борба между Доброто и Злото.
И както величието, така и трагедията на Александър Македонски се състои в това, че той пръв в историята на човечеството е проявил “свръхчовешкото” желание да придаде западно съдържание на един велик източен мит за универсалната световна империя.
[1] Любопитно е, че древногръцката дума “Александър” означава “този, който се пази от хората”, и че в латинския език думата е означавала още и “защитник на мъжете”.
[2] Македония е държава край Солунския (Термейския) залив, в долината на Долна Струма, която е граничела с Тракия, Илирия, Епир и Тесалия. Тя е била населявана от т. нар. македонски племена, които по своя произход били сродни на елините от Северна Гърция, като по-всяка вероятност някои от тях са имали по-силна етническа близост с траките и илирите. Основното население е било земеделско и пастирско, което през втората половина на VІ век пр. Хр. вече се формирало като компактно население със силно социалнополитическо и икономическо развитие и установена наследствена царска власт. Робството било съвсем слабо развито и имало изключително патриархален характер. Към края на V век Македония установила активни взаимоотношения със съседните гръцки полиси и участвувала във военни съюзи с тях.
При 13-ия поред цар Филип ІІ Македонски (382-336 г. пр. Хр., цар от 359 до 336 г. пр. Хр.) държавата се формирала като мощна военна монархия със силна централна власт и станала първостепенен военнополитически фактор на Балканите. Постепенно тя присъединявала към себе си съседните й държави, а през 338 г. пр. Хр., по времето на Филип ІІ, подчинила цяла континентална Гърция, като през 337 г. пр. Хр. в Коринт било свикано събрание на представителите на всички гръцки полиси (без Спарта), на което било обявено учредяването на т. нар. Коринтска лига, представляваща своеобразна общогръцка федерация, в която самата Македония официално не участвувала, но на която Филип ІІ Македонски станал главнокомандващ федералните въоръжени сили.
[3] От гледна точка на съвременните представи за почти всички древни народи това наименование е означавало само едно-единствено нещо, а именно “неомъжено момиче”, което често пъти е майка на немалко деца.
[7] Убийството на Филип ІІ Македонски е една от най-вълнуващите и нерешени от историческата наука загадки. То е станало в старата столица на Македония в края на тържествата по случай женитбата на дъщеря му с молоския цар Александър. Убийството е било извършено от съпровождащия го негов личен телохранител Павсаний, а официалната версия е, че някога си, преди много време, Павсаний бил засегнат, понеже един от приятелите на царя го обидил, а царят не го защитил, и че убийството било поради това, че Филип ІІ не удовлетворил искането на Павсаний да накаже този, който го бил обидил. Любопитно е, че когато убиецът побягнал, той бил убит, а това е било в пълно нарушение на македонското законодателство, изискващо арестуване и провеждане на съдебен процес. Още по-любопитно е, че в хода на веднага последвалите жестоки репресии срещу македонските знатни родове, практически въобще не пострадал родът на убиеца. Поради това Плутарх (“Александър”, Х) и Юстин (ІХ, 6, 7) приемат, че в заговора е участвувала Олимпиада, жената на Филип ІІ, както и синът му Александър; още повече, че неотдавна преди гибелта си Филип ІІ се е бил развел с Олимпия и се е бил оженил втори път (за Клеопатра, младата племенница на военачалника Атал; историците днес приемат, че тази смяна на съпругите е била изключително важен политически акт, въплъщавал в някакъв смисъл интересите на македонските благородници и на самия народ срещу чуждите елементи в династията), и така фактически Александър бил загубил статуса си на престолонаследник. Съществуват твърде много версии и варианти на версиите относно убийството на Филип ІІ, а за подробности препоръчваме: Ковалев, С. И., Заговор пажей, ж. Вестник древней истории, М., 1948, № 1; Вершинин, Л. Р., К вопросу об обстоятельствах заговора против Филиппа ІІ Македонского, ж. Вестник древней истории, М., 1990, № 1, с. 139-153.
[16] Шофман, А. С., Идея мирового господства в завоевательных планах Александра Македонского, ж. Вестник древней истории, М., 1969, № 4, с. 98.
[21] Ариан, Походът на Александър, І, 17, 4-10; ІІ, 15, 6; ІІ, 24, 6. Във връзка с това Страбон обаче твърди, че е ставало въпрос само за толкова пари, колкото са били разходите, които са необходими за възстановяванета на храма след предизвикания от Херострат пожар (Страбон, ХІV, 1, 22, с 641).
[22] Ариан, Походът на Александър, ІІІ, 16, 3-4; Mines, K. D., Alexander the Great, London, 1968, p. 129.
[24] Vallois, V., L’oracle Libien et Alexandre, Paris, 1927; Schachermeyr, Fr., Alexander der Grosse, Wien, 1973, S. 244.
Няма коментари:
Публикуване на коментар