Сенека Стари
1. Луций Аней Сенека, наричан още и Сенека Ритора или Сенека Стари (54 г. пр. Хр. – 39/40 г.) е виден римски прозаик и оратор, принадлежащ към коннишкото съсловие, първоначално получил риторическото си образованието в Испания, където е роден, а после и в Рим, и имал възможността да контактува с най-известните оратори на неговото време.
Той е автор на някакво историческо съчинение, което не е достигнало до наши дни, както и на напълно запазен до наше време сборник декламации, озаглавен “Сентенции, композиция и стил на оратори и ритори” (Oratorum et rhetorum sententiae, divisions, colores),[1] написан, както той сам твърди, по искане на неговите трима синове.
Сенека Стари принадлежи към епохата на първоначалното утвърждаване на императорската власт и е непосредствен свидетел на упадъка на висшето красноречие, както и на упадъка на обществения живот, който упадък го е вълнувал изключително силно и за който е търсел обяснителни причини. В този си труд, обръщайки се към синовете си и предлагайки им различни образци на красноречието, той подчертава, че в Рим красноречието е процъфтявало само по времето на Цицерон, когато са се раждали и развивали риторични таланти, и откогато изкуството на изящното слово става все по-лошо и по-лошо (Контроверсий, І, 7). В този си труд той е доразвил една своя доста стара идея относно петте възрасти на историческото развитие и е обосновал тезата, че Рим вече се намира във възрастта на своята старост, на общата деморализация и на пагубната за ума и таланта развратеност (Контроверсий, І, 8-9).
2. Разбира се, както и всяко друго литературно явление, така и съдбата на красноречието е тясно свързана с общественополитическия и културния живот, разцветът или упадъкът на които се отразява и в красноречието. Поради това и промените в римското общество, настъпили с установяването на принципата на Октавиан Август, напълно закономерно са намерили своето съответно отражение и в съдържанието и формата на ораторското изкуство, при което неблагоприятната за политическото красноречие нова обстановка в условията на монархическия режим напълно е отстранила най-важното условие, необходимо за развитието на красноречието, а именно възможността му да влияе върху хода на събитията.
Така, в новата обстановка Римският Сенат вече въобще не е разглеждал дела, имащи политическа важност, поради което обсъжданията в него вече загубили своето естествено значение и действеност, а класическите риторични форми на общуването както в обществото, така и в Сената, които доскоро са били главното средство за отстояване на политическите идеали и за функциониране на обществения живот, според думите на Тацит вече били почти напълно отстранени и заменени с “неизменната тишина”, при което положение “безпрекословното политическо и житейско подчинение умиротворило почти напълно и самото красноречие”[2].
Наистина съдебното красноречие все пак продължило да съществува, но в новите условия политически процеси въобще не е имало и Сенатът, освен че вече в изключително висока степен е бил загубил своята самостоятелност, ограничил и дейността си до разглеждането само на граждански и криминални дела. Което от своя страна довело до формирането на качествено “нова мода” в красноречието, което било превърнато в показно (епидейктическо) красноречие, което, по думите на Цицерон “е годно само за забавление и за парадиране”,[3] и което от силно действен житейски фактор фактически се превърнало и било сведено единствено до качеството му на безобиден художествено-литературен жанр, получил наименованието “декламация”.
Наистина това наименование е било съществувало и по-рано, като първоначално е имало чисто вокално значение и е обозначавало ясна, гръмка и отчетлива реч, както и изисквания за упражняване, водещо до формирането на устойчивост и гъвкавост на гласа, а после, по времето на Цицерон, е обозначавало домашно риторично упражнение, репетиция преди същинското произнасяне на речта.[4]
По времето на принципата на Октавиан Август декламациите наистина запазили своя учебен характер, значението си на упражняване върху определена измислена тема, но наред с това до края на империята те придобили и значението на демонстративна публична изява, имаща характера на състезание по изкуството за следване на (придържане към) определен, считан за нормативен, речеви образец.
От своя страна класическите (допринципатните) декламации са били разделяни на два вида: свазории, отнасящи се към леките упражнения, както и към съвещателния и увещателния вид красноречиви изяви, употребявани в ситуациите на затруднено положение, когато трябва да бъде направен някакъв избор, да бъде предприета определена постъпка или да бъде отказано нейното осъществяване; и контраверсия, отнасяща се към сложните упражнения, както и към съдебните речи, използувани при спорни и заплетени казуси, при което главните стратегии са се свеждали до изтъкването на доводи и съображения, опровергаващи или отстояващи определено положение или теза. След установяването на идеологията и практиката на принципата, обаче, и от двата видове декламации били останали само въображаемите ситуации и убеждения, върху основата на които се развивали идеите за морално-психологическия конфликт между закона и справедливостта, между закона и чувствата и между буквата на закона и духът на закона.
Така, отчитайки тези основни риторични феномени, още в предисловието на своето съчинение Сенека Стари подчертава разширяващата се разлика между стария и новия тип декламации и свързаните с тях изменения в риторичната терминология,[5] при което сочи, че новата терминология засяга и класическата, установената още от Цицерон терминология и класификация на речите, като имплицитно внушава идеята, че при новите условия декламацията е “обширно и разнообразно изкуство” (ІІІ, 11) и вече съвсем не е средство за достигането на определена цел, а е самоцел, характеризираща се с външни театрални ефекти, че тя е елемент от внушително театрално зрелище.
3. От текста на съчинението достатъчно ясно личи, че пристъпвайки към неговото написване той е имал ясно определена цел: да предпази от забвение и изопачения думите на знаменитите оратори от миналото и да възпита у синовете си изискан риторичен вкус, давайки им примери “на какво следва да подражават, и какво да избягват” (ІІ, 4, 12; ІХ, 2, 27). Тази негова риторическа антология, както днес я наричат, се състои от една книга свазории и десет книги контраверсии, пет от които (ІІІ-VІ и VІІІ) днес са представени в извлечения, направени през ІV-V век.
Книги І-ІV, VІІ и Х са снабдени с предисловия, написани във формата на обръщения към синовете му и включват общи въпроси, спомени, съобщават разнообразни сведения за живота и за маниера на речта на различни оратори и ритори. В тях Сенека Стари проявява доста силен критицизъм към представителите на ораторското изкуство в Рим и различните части на империята от времето на принципата на Октавиан Август и Тиберий. Контраверсиите започват с кратко и сухо обозначаване на факта, подлежащ на разглеждане и обсъждане, и продължават с трактовката на една и съща тема в три аспекти: Þсентенция (sententia), представляваща стегнато и заострено изразена мисъл, разкриваща мнението на декламатора относно виновността или невиновността на обвиняемото лице в дадения казус; Þразделение (divisio), представляващо анализ на делото, план на построение и изложение и ясна координация на аргументите, разкриване на различните доводи и юридически обосновавания, както и вариантите на тяхното разположение в най-ефективен ред. Смисълът на този аспект е да бъде ясно очертано дали обвиняемият е имал правото да извърши действието, което е извършил; да бъде разгледан въпросът за справедливостта и преди всичко дали е бил длъжен да постъпи по начина, по който е постъпил, при което се взема отношение и по въпроса дали действието е морално оправдано дори и в случаите, в които не противоречи на закона.; и Þразцветка (color), представляваща образна трактовка на темата, реконструкция и доразкриване на характеристиката на казуса, разкриване на мотивировките на постъпките и събитията, при което в зависимост от фантазията на декламатора се прави описателна и драматургическа характеристика, предлага се въображаем монолог или диалог на действуващите лица. Тук следва да бъде подчертано, че думата разцветка (color) е била употребявана от Сенека Стари нетерминологически в духа на схващането на Цицерон[6] за обозначаването на най-общия колорит на стила, мислите или окраските на цялостната реч, и че след него думата вече е станала риторичен термин.
В сборника на Сенека Стари са включени 74 контраверсии, половината от които по наказателноправни теми, а драгата половина – по гражданскоправни. Основния критичен материал авторът е съсредоточил в предисловията и в спорадическите забележки, критериите на неговите оценки не се отличават с особена оригиналност, но в повечето случаи са заимствувани от цицероновската традиция. Все пак, обаче, макар че авторът е ориентиран доминиращо към старата или класическата представа за “идеалния оратор”, той приема и редица елементи, страни и прийоми на новата риторична школа или тенденция, или поне онези от тях, които спомагат за по-голяма ясност и ефективност на речта. Критицизмът на Сенека Стари е насочен преди всичко към екстравагантността и безвкусицата, доминиращи сред новите декламатори, и по същество представлява важно звено в стратегията, насочена към възстановяване на класическата и републиканска по своя характер риторическа доктрина.
Сенека Млади
1. Луций Аней Сенека Млади (1/3/4-65 г.) е римски философ, поет и прозаик, талантлив оратор, виден политически и държавен деец, основател и един от най-изтъкнатите представители на римската (т. нар. Нова) стоическа философия, акцентирана най-вече в областта на етиката и представляваща последен и заключителен етап в историята на стоицизма.
Роден е в град Кордуба (днес Кордова), провинция Бетика в Южна Испания, която тогава е била римска провинция. Произхожда от богат аристократически род, син на Луций Аней Сенека Стари. Тъй като на младини е страдал от бронхиална астма, той често пъти е бил спохождан от мисълта за самоубийство; и тъй като още на младини е бил счел, че яденето на месна храна е безнравствено, станал пълен вегетарианец, благодарение на което започнал да възприема живота като лек и приятен, но впоследствие се отказал от вегетарианството, за да не бъде заподозрян като последовател на религиозна секта, която по онова време била преследвана от римския закон.
През 30-те години Сенека Млади се е занимавал с адвокатска дейност, а през периода от 37 до 41 г., по време на управлението на император Калигула, е бил член на Сената и актуално известен адвокат и писател. Според историците след като младият и талантлив оратор бил произнесъл една блестяща реч в Сената, това предизвикало неимоверна завист у император Клавдий и през 41 г. той наредил да го убият, но една от императорските наложници успяла да убеди императора, че Сенека е безнадеждно болен и без това скоро ще умре, поради което не си заслужава да го убива директно. През същата година Месалина, съпругата на Клавдий, го обвинила в прелюбодеяние с една от племенниците на императора, и след като Клавдий склонил да не го убие, го изпратил на заточение в Корсика. След почти девет години заточение, след като Месалина била убита през 48 г. и съпруга на Клавдий станала Агрипина, тя се застъпила за него и през 49 г. той бил не само освободен, но и назначен за възпитател (наставник) на сина й - младия Нерон.
Когато по-късно, през 54 г., в хода на дворцовите интриги Клавдий е отровен и на престола встъпил 16-годишният Нерон, Сенека станал негов най-близък съветник и автор на речите му, а благосклонността на императора му дала възможност да натрупа огромно благосъстояние. При убийството през 59 г. на Агрипина, майката на Нерон, той поддържал версията за самоубийство, с което фактически оправдавал убийството й, което изострило взаимоотношенията му с императора, и той започнал да губи влиянието си върху него. После, успоредно с увеличаването на броя на престъпленията на Нерон се увеличавали и интригите срещу Сенека, а след смъртта на Бурр през 62 г. той се оттеглил от политическата си дейност и се отдал само на интелектуални занимания. Това му оттегляне, обаче, още повече засилило подозренията против него на Нерон и през 65 г. той бил заподозрян в косвено участие в организирания от Калпурний Пизон заговор против императора и бил принуден да се самоубие по класическия римски образец, като си прерязал вените.
Хронологията на повечето от произведенията му е спорна, а редица от неговите съчиненията са известни само като заглавия. Автор е на 120 “Нравствени писма (послания) до Луций” (Epistolae morales ad Lucilium), на посветен на метеорологическите явления трактат в 7 книги, озаглавен “Естественонаучни въпроси” (Naturales quaestiones), на остроумната и злобна менипова сатира “Отиквяването на божествения Клавдий” или “Превръщането на божествения Клавдий в тиква” (Divi Claudii apocolocyntosis), както и на диалозите: “За благодеянията” (De beneficiis), “За гнева” (De ira), “За снизходителността” (De clementia), “За твърдостта на мъдрия” (De Constantia sapientis), “За провидението” (De providentia), “За отдиха” (De otio), “За щастливия живот” (De vita beata), “За краткостта на живота” (De brevitate vitae). Автор е, също така, и на девет трагедии: “Медея” (Medea), “Едип” (Oedipus), “Федра или Иполит” (Phaedra vel Hipolytus), “Агамемнон” (Agamemnon), “Троянките или Хекуба” (Troades vel Hecuba), “Тиест” (Tyestes), “Финикийките или Тиваида“ (Phoenissae vel Thebais), “Обезумелият Херкулес” (Hercules Furens), “Херкулес на Ета” (Hercules Oetaeus)[7].
2. Макар и животът на Сенека Млади да е бил осеян с редица житейски и политически компромиси[8], теоретическото му наследство е белязано от безукорно последователната защита на каузата на философията. При това той достатъчно ясно се е проявявал като противник на т. нар. чиста, умозрителна и откъсната от житейската практика философия, при което е определял философията като такова знание, което надхвърля повърхностните представи за живота, което се съобразява с културните ценности на миналото и формира духа на човека, което дава възможност на човека да изгражда свой собствен стил на поведение и което представлява надеждно средство за духовно усъвършенствуване на хората. Той подчертава, че именно философията е интелектуалният инструмент, благодарение на който човек може да отграничава прикриващите се под формата на добродетели пороци - страхливостта, която се представя като предпазливост; леността и мързелът, които се представят като умереност; наглостта, която се прикрива под маската на смело предизвикателство; както и прикриващите се зад привидната почтеност безсрамие и липса на вътрешни задръжки.
Според него в едно общество, което е дълбоко обременено от деформиращите образци на злото именно философията е призвана да бъде искрен наставник и водител, противодействуващ на разминаването на морала и практиката, да бъде своеобразна медицина на човешката душа и надеждна опора на индивида. Във връзка с това изрично издига и подчертава епикурейската максима, че “свободата на личността преминава през робството на философията”. Според него така както политиката показва на човека как не трябва да се живее, така и философията показва единствената и най-сигурната гаранция за “нравственото здраве”.
Заслужава внимание фактът, че във философията на Сенека Млади етиката не е изместила напълно физиката, и натурфилософските възгледи все още имат свой собствен терен и представляват теоретична алтернатива на механичния атомизъм. За Сенека Млади светът е “направляван” от провидението и представлява динамична природа както с вътрешна кохезия между елементите, така и с вътрешно напрежение между тях[9]. Според него именно “действието на духа” е “движещата жизнена сила на всички неща” и “най-активния елемент на природата”[10], а следващите основни елементи са въздухът, огънят, водата и земята, като самият живот възниква от влагата и завършва в огъня, който завладява и обхваща в себе си целия свят, предизвиквайки “световен пожар”.
Според него “материята тъне в неподвижност”, но е “готова да стане всичко, ако бъде приведена в движение”, а в движение тя може да бъде приведена само от разума, който има способността да придава на природата всякаква форма и да извайва всякакви предмети, и така всяко нещо се състои от това, което го създава, и от онова, от което е създадено[11]. В натурфилософското стоическо учение на Сенека Млади действуващото в природата “активно начало” встъпва като разум, логос, съдба, провидение, бог (представен в образа на Юпитер и като “вселенска мисъл”)[12]. При това най-характерната черта на всичките натурфилософски определения в учението на Сенека Млади е, че те служат като непосредствена теоретическа предпоставка за етиката, идеите на която са достатъчно ясно дистанцирани от всички крайности и твърдо ориентирани към умереността, хармонията и добродетелта.
Според Сенека Млади всеки човек е длъжен да държи душата си готова за поход към добродетелта и щастието, но за да може това да бъде осъществено, е необходимо постигането на пълна независимост от външните блага – от богатствата, славата и пр., тъй като “добродетелта е независима от материалното благополучие”, “свободата на индивида не може да минава през робството на тялото”; и поради това “най-унизително е съществуването на онези, които всичко измерват с мярката на плътта”; тъй като “онова, което моделира истинския облик на човека, са неговите вътрешни блага, сред които най-важното е разумът ( мъдростта)”.
Една от най-характерните черти на моралната философия на Сенека Млади е нейният индивидуализъм, намерил най-пълен израз в изискването “човек да принадлежи на себе си и да бъде господар на себе си”, защото “който притежава макар и само себе си, всъщност притежава всичко”, всъщност “притежава способността да постъпва доблестно, да издържа на изпитанията на външните условия”, което е и “единствената гаранция за оцеляване на личността”. Разглеждайки въпроса за нравственото съвършенство, той го определя като “доминация на разума и добродетелта” и подчертава, че така както “Фидий е имал способността да твори произведения на изкуството не само от слонова кост, но и от бронз, мрамор или камък, по същия начин и философът (мъдрецът) има способността да показва добродетелта както в условията на богатството, така и в условията на бедността, както в условията на родината, така и в изгнание, както като пълководец, така и както войник, и както като здрав, така и като инвалид”[13].
[1] Annaei Senecae, Oratorum et rhetorum sententiae, divisions, colores, Recognovit A. Kiessling, Lipsiae, 1872.
[5] Доколкото ни е известно в съвременната литература най-пълното и най-подробното разглеждане на тези изменения в риторичната терминология от онова време се съдържа единствено в: Clarke, M. L., The Thesis in the Roman Rhetorical schools of the Republic, Classical Quarterly, 1951q Vol. 45, p. 159-166; Clarke, M. L., Rhetoric at Rome. A Historical Survey,
[7] Сенека, Нравственные письма к Луцилию, Перевод с латинского, М., 1977; Сенека, Трагедии, Перевод с латинского, М., 1983; Сенека, Избрани писма, Превод от латински, С., 1911; Сенека, За краткостта на живота, Превод от латински, С., 1926; Сенека, За щастливия живот, Превод от латински, С., 1927; Сенека, Отиквяването на божествения Клавдий, в: Грейвз, Р., Клавдий, Превод от английски, С., 1972; Сенека, Едип, в: Антични трагедии, Превод от латински, С., 1977; Сенека, Избрани диалози, Превод от латински, С., 1987; Сенека, Нравствени писма към Луцилий, Превод от латински, С., 1994-1996, Том 1-2; Сенека, Нравствени писма към Луцилий, Превод от латински, Второ издание, С., 2000; Сенека, За благодеянията. За снизходителността, Превод от латински, С., 2001; Сенека, Диалози, Превод от латински, С., 2002.
[8] Във връзка с което римският историк Дион Касий остроумно подчертава, че Сенека никога не е живеел в съответствие с пропагандираните от него принципи. Така напр. той е проповядвал бедност, но се е стремял към прекомерно обогатяване и е живеел като богаташ. Естествено, това разминаване между думи и дела е било превъзходно осъзнавано и от самия Сенека Млади, който изрично е писал за него и цинично го е оправдавал: “Казват ми, че животът ми не е в съгласие с учението ми. В това навремето са били упреквани и Платон, и Епикур, и Зенон. Всички философи всъщност говорят не за това как самите те живеят, а за това как трябва да се живее. Аз говоря за добродетелта, а не за себе си, и водя борба с пороците, включително и със собствените и когато смогна, тогава ще живея както трябва. Сега, обаче, не съществуват основания да бъда презиран заради хубавите ми думи, заради сърцето ми и заради напълно чистите ми помисли.” (Сенека, За щастливия живот, ХVІІІ, 1). Нещо повече: на друго место той остроумно пише, че “най-краткият път към богатството преминава през презрението на богатството” (Сенека, Нравствени писма към Луцилий, 62, 3).
Няма коментари:
Публикуване на коментар