Полибий
1. Полибий (210/205/200 - 128/125/120 г. пр. Хр.) е роден в знатен аристократически род в градската община Мегалополия, разположена в Аркадия (Ахайя), в центъра на Пелопонес в Южна Гърция. Неговият баща Ликорт многократно е заемал важни длъжности в Ахейския съюз,[1] бил е стратег и главнокомандуващ съюзната конница, бил е виден политически деец на този съюз. Според Лукиан Полибий е бил физически изключително здрав, почти никога не е боледувал, починал е на преклонна около 85-годишна възраст, при това при нещастен случай - паднал от силно галопиращ кон.
Биографичните сведения за Полибий са твърде оскъдни и за повечето от тях се знае от изложението на събитията в неговата “Всеобща история”, за които самият той казва “Аз бях не само очевидец на повечето от тези събития и дори не само участвувах в тях, а ги и направлявах” (ІІІ, 4, 13), и за които подчертава, че “работата е в това, че аз не само живеех по времето, когато тези събития ставаха, а преди всичко в това, че вниквах в техните подробности повече от всеки друг” (ХХІХ, 5, 3).
Макар че в литературата от ХІХ век са изказани доста песимистически оценки за философската образованост и ерудиция на Полибий, които са срещнали сериозната критика на Ф. Г. Мишченко,[2] от съдържанието на неговата “Всеобща история” и най-вече от произведенията на авторите, които той умело цитира, се прави недвусмисления извод за неговата изключително висока за своето време образованост, както и за философската и политическата му ерудираност, които са били наистина високо оценени от неговите съвременници още докато е бил доста млад. Така напр., макар че в Ахейския съюз е съществувал строг възрастов ценз, съгласно който правото на участие в политическия живот се придобива едва след навършването на 30-годишна възраст (ХХІ, 24, 1-6; ХХІV, 6, 7), но това изискване съвсем не е било приложено по отношение на Полибий, който, без да има навършена тази възраст през 181 г. пр. Хр. е бил избран за посланик на Съюза в Египет (ХХІV, 5).
Началото на неговата същинска политическа кариера обаче е от 169 г. пр. Хр., когато е бил избран на поста “съюзен хипарх” (главнокомандуващ съюзната конница), която длъжност е била втората по значимост в структурата на Ахейския съюз. Главните моменти от дейността му на този изключително важен политически и военен пост, дал му възможност, както той сам казва, “да направлява събитията”, са описани в неговия капитален труд и в най-общи линии са следните: Þполагал е военно-дипломатически усилия за подобряване на отношенията със съюзниците на Рим (ХХVІІ, 18, 7); Þпроизнасял е речи в Народното събрание; Þизпълнявал е специални военно-дипломатически мисии, като е бил изпращан да се среща с главнокомандуващите римската армия в Македония (ХХХVІІІ, 12, 1-3). Според собствените му думи при изпълнението на тези дейности той винаги е изхождал от интересите на Ахейския съюз при отчитане на интересите на Рим (ХХVІІІ, 13) и винаги е поставял обществените и държавните интереси над личните (ХХІХ, 1-3).
По времето, когато е изпълнявал тези длъжности, главната политическа проблема, стояща за решаване пред Ахейския съюз, се е свеждала до отношението към Рим и неговата политика спрямо Пелопонес и Балканите, и във връзка с нея са се били оформили две съперничещи си групировки или политически партии - едната, главните изразители на която са били Полибий и неговият баща Ликорт, е била за запазване на неутралитет и независимост от Рим, а другата, възглавявана от Каликрат, се е стремяла към съюз с Рим и установяване на римски контрол върху Ахейския съюз.
След битката при Пидна през 168 г. пр. Хр., когато по време на Третата Македонска война Рим за втори път разгромил Македония,[3] Гърция фактически била лишена от своята независимост, а специална римска Сенатска комисия, подпомагана от проримски гръцки политически дейци, провела мероприятия по прочистване на всички носители на антиримски настроения, и така Каликрат и неговите привърженици получили възможност да се саморазправят с политическите си съперници.
Така, макар че само първоначално по време на войната на Рим срещу Македония Полибий е бил заемал неутрална позиция, а впоследствие, в резултат на анализа на събитията, започнал да проявява, макар и сдържана, но достатъчно ясна позиция на симпатия към римляните и бил започнал да обосновава тезата за предимствата на римския държавно-политически строй и на римската култура, благодарение преди всичко на настояването на Каликрат през 167 г. пр. Хр. Сенатската комисия обвинила Полибий в симпатия към македонския цар Персей и заедно с няколко хиляди ахейци той бил интерниран в Рим, за да бъде извършено по отношение на него съдебно следствие и да бъде съден от римски съд[4]. С това, всъщност, завършил и т. нар. първи или ахейски период от живота и политическата дейност на Полибий.
Т. нар. втори или римски период от живота и политическата дейност на Полибий обхваща времето от 167 до 155 г. пр. Хр., през което време той пребивавал в столицата на Римската империя като заложник. Формално всички ахейци са били считани за намиращи се в Рим, за да бъдат разследвани и съдени, но фактически те са били разпределени в множество малки градове и села в областта Етрурия, а през 164 г. пр. Хр. по повод официалното искане на ахейския посланик в Рим да получи информация относно хода на съдебния процес Сенатът окончателно определил тяхното положение като “заложници”[5].
Фактически, разбира се, римляните са използували и двата така формулирани формални поводи за задържането на тези хора като средство за разчистване на Балканите от всички, които биха могли да се окажат опасни за римската колониална власт. Участта на изселените е била печална – в местата, където са били разположени, те са били подложени на специален изключително строг режим на третиране, и при всеки опит за бягство са били наказвани със смърт. Според свидетелствуването на Павсаний когато след 17 години Сенатът отменил взетата против тях изселническа мярка, само по-малко от 300 души успели да се завърнат в родните си места, а всички останали били загинали[6].
За разлика от съдбата на всичките ахейски заложници, съдбата на Полибий е била коренно различна. Благодарение на своята изключително висока образованост, дипломатически и военен опит, и най-вече на личните си качества, той още по време на пътуването до Рим съумял да впечатли изключително силно съпровождащия заложниците млад римски нобил и пълководец Сципион Младши (185-129 г. пр. Хр.), който бързо преценил, че умният грък му е жизнено необходим, и направил всичко възможно, за да го превърне в свой наставник и приятел.
В Рим Полибий започнал да се изявява като ревностен почитател на римската държавност и култура, влязъл в т. нар. “кръг на Сципион”, в който и от името на който фактически действувал като военен и политически експерт на римската политическа върхушка, придружавал пълководеца в няколко негови научни, разузнавателни и военни походи, а след окончателната победа на Рим бил изпратен в провинцията, за да участвува в организирането на системата на римското управление в страната на ахейците.
Във връзка с този негов изключително висок статус Т. Момзен деликатно отбелязва, че намиращите се в плен представители на гръцкия елит са го считали за “нелоялен към тях”[7], но някои съвременни изследователи като напр. А. Г. Бокшчанин, Н. А Чистякова, А. Момильяно, Т. В. Блаватская, и др. напълно директно го определят като “искрен и убеден привърженик на проримската ориентация на гръцката политика”, като “виден гръцки политик, който идейно е обосновал необходимостта Гърция да бъде подчинена на Рим”, като “предател на националните интереси”, “предател, преминал на страната на завоевателите на неговата родина” и като “блестящ секретен агент на Рим”[8].
Все пак, обаче, има и автори, които обръщат внимание, че за римските власти е било политически изгодно да представят Полибий като предател на националните гръцки интереси, и така да всяват смут сред ахейците и недоверие към един напълно искрен и истински патриот на Елада, който много добре е разбирал политическите реалии на своето време и в този контекст е действувал възможно най-адекватно.[9]
Работата е там, че по онова време общата политическа ситуация и в частност федеративното движение в Гърция са се намирали в напълно “безизходно състояние”. Несъмнено тогава т. нар. “епоха на гръцките полиси” вече е била окончателно и безвъзвратно отминала и са съществували ясно очертани федеративни тенденции, насочени към обединяване на гърците, и дори самият Аристотел е считал, че елинството е имало историческия шанс и е могло да управлява света, ако е било в състояние да постигне единно държавно устройство.
Бедата, обаче, е била в това, че гръцкият федерализъм е имал изключително тясно регионален характер и са съществували напр. Етолийски, Ахейски, Беотийски и някои други съюзи, нито един от които обаче не се е стремял да обедини цяла Гърция и нито една от малките федерации не е издигала идеята и не си е поставяла по-широки и по-глобални интеграционни задачи. Дори нещо повече – гърците са се намирали в постоянни разпри и раздори помежду си и по същество непрекъснато са правели всичко възможно, за да се отслабват и прекършват крехките тенденции на интеграционния потенциал; така, както свидетелствува Плутарх, след един от завоевателните си походи в земите на съседна Лакония етолийците отвели в робство повече от 50 хиляди души,[10] а така разорената Лакония очевидно не би могла да бъде структурен елемент на мощен държавен съюз.
По онова време Полийбий (ХХХVІІ, 9) бил един от малцината, които превъзходно са разбирали, че Гърция се намира в дълбок икономически, политически и демографски упадък, че македонските интеграционни претенции са били основани не върху принципите на обединението, а върху подчинението, и че повечето от гръцките полиси инстинктивно (рефлексивно) са отхвърляли този тип консолидация. Той много добре е знаел и разбирал, че след като в края на ІІІ век пр. Хр. Ахейският съюз се оказал в зависимост от Македония, лидерите на Съюза са изживявали това изключително болезнено. Полибий много добре е знаел и разбирал, че катастрофалното положение, което е било достигнато в резултат на двувековни непрекъснати войни, обхванали живота на шест-седем поколения, е поставяло под въпрос самото съществуване на елинския народ. И в контекста на всичко това той много добре е разбирал, че самата Гърция въобще не е в състояние със собствени сили да постигне каквото и да е обединение и политически стабилитет, и че всъщност то би могло да бъде постигнало само благодарение на военната сила на Рим.
Но има и още нещо, което е не по-малко важно; и то е, че Полибий превъзходно е разбирал, че: Þстандартите на личната честност при римляните са много по-високи от тези на неговите гръцки съвременници (ХVІІІ, 34-35)[11]; Þза римляните, за разлика от гърците, няма нищо по-срамно от това да се поддадат на подкуп или да се обогатят чрез непристойни средства и начини (VІ, 56, 2); Þпри римляните, за разлика от гърците, богобоязнеността и неприкосновеността на чуждото (обществено и лично) имущество е основа на обществения живот и на държавността (VІ, 56, 7); Þримляните, за разлика от гърците, са изключително мъдри, справедливи, скромни, неподкупни и верни на дълга си (VІ, 14, 7-9; ХVІІІ, 35, 1-2).
При което, както справедливо отбелязват някои съвременни изследователи[12], в случая въобще не става и не може да става въпрос за безпринципно, угодническо и апологетическо отношение на самия Полибий към Рим, а за напълно искрено възхищение и уважение към противника на един политически лидер, който, в контекста на хаоса и анархията в неговата родина изключително много би искал неговият народ да е носител на такива именно качества.
В този смисъл онова, което Полибий е написал в своята “История” за Рим и римляните, и което често пъти днес, поради повърхностност и некомпетентност или поради недостойна тенденциозност, се представя като писмено засвидетелствуван апологетичен акт, всъщност е наистина в известна степен пристрастно, но все пак преди всичко реално описание на единствената позната му “държава с идеална форма на управление”. Полибий не е могъл да не забележи и да не оцени изключително високо онова, което почти напълно е липсвало при гърците, а именно грамадната целеустременост, дисциплинираност и организационни способности на римския характер, както и ясната и твърда организация и йерархия на римската държавност.
В никакъв случай не бива, обаче да бъде пренебрегван фактът, че Полибий достатъчно ясно и недвусмислено е писал, че не харесва немалко неща у квиритите, и че това съвсем не е в състояние да попречи на общото му уважение към римляните, при което въобще не могат да бъдат намерени каквито и да са убедителни основания за съмнения и упреци към неговата искреност. За изследователите днес е пределно ясно, че един от изходните и най-важните въпроси, които Полибий си е поставял, е бил: “Кои са морално по-чисти и по-възвишени – гърците или римляните?; че според най-искреното мнение на Полибий това са били римляните; че именно поради тяхното морално превъзходство римляните са тези, които имат не само правото, но и задължението да владеят и управляват Гърция; и че за самите гърци е много по-добре да се подчиняват на един силен владетел, който е в състояние да ги принуди да прекратят многовековните си балкански междуособици.
И най-важното, което в никакъв случай не бива да бъде пренебрегвано, е че написаното от Полибий е било предназначено не само и дори не толкова за римляните, колкото най-вече за гърците, на които именно той се е опитвал да обясни, че техният морал и тяхната държавност са исторически обречени, че римският морал и римската държавност са много по-висши и исторически перспективни, и че поради всичко това римското господство над гърците е благо[13]. И именно върху тази изходна постановка е базиран и чисто научният (и напълно изключващ апологетиката!) интерес на Полибий към Рим и римляните, а именно интересът да бъде даден отговор на въпросите: “Как и защо римляните са успели да покорят толкова много народи?”, “Как и защо светът е попаднал под управлението на Рим и римляните?”.
И тъй като Полибий превъзходно е разбирал, че за да може да даде наистина верен и точен отговор на така поставения въпрос, на него му е необходимо информационно общуване с римляните и с институциите на римската държава, той не само се е постарал да постигне такава възможност, но дори успял да получи изключително високия политически статус, който му е дал възможността лично да изследва имащите най-висока степен на държавна секретност архиви на римския Сенат.
И информационното общуване на Полийбий с римляните и с институциите на римската държава му е било необходимо далеч не само поради чисто научни цели. Попадайки в положението на пленник и заложник, изключително високо образованият грък още в самото начало прагматично е проумял още две стратегически важни неща: Þче е поставен пред опасността да попадне в катастрофален духовен вакуум, който би могъл да преодолее и запълни единствено ако има възможността да общува с духовния елит на римския нобилитет; и Þче ако успее да постигне такъв тип общуване, той би могъл да се опита да окаже определено въздействие не само върху хода на политическите процеси, засягащи неговата родна Гърция (като се опита да прокара и наложи принципите на мирното съвместно съществуване между гърците и римляните[14]), но и върху световните политически процеси.
Разбира се, днес би било израз на нереално хипотетично съчинителство твърдението, че още в самото начало Полибий е имал нещо като превъзходно разработени стратегически и оперативно-технически планове в този аспект, но не по-малко нереално би било ако се твърди, че той, макар и високообразован политически лидер и виден военен стратег, живеещ в епоха, в която войната е начин на живот, въобще не е бил мислел в тази насока.
Още от самото начало на всичките 16 години заложничество Полибий е общувал с много римляни, но е дружал само с най-видните представители на римската аристокрация, които са виждали в него не изгнаника, а интелектуалеца и необикновената личност. Самият той съобщава, че неговото запознаване и началото на дружбата му със Сципион Младши е станало когато той му бил дал няколко книги и после двамата беседвали по тях (ХХХІІ, 9, 4). Акцентирайки върху този момент, Р. Макмилън пише, че това е била типична среща между двама изключително умни за своето време мъже, при която римският интелектуалец веднага е проумял какъв неимоверен късмет е за него познанството му с високо начетения грък, и веднага е заявил готовността си да се учи от него[15]. От своя страна самият Полибий е подчертавал, че се гордее с дружбата си със Сципион, която сравнява с дружбата между баща и син (ХХV, 9, 3-4; ХХХІІ, 10, 12; ХХХІІ, 11, 1). И макар че някои страници от неговия труд наистина биха могли да бъдат характеризирани като истински политически панегирик за видния римски държавник (ХХХІІ, 8-16; ХХХVІ, 8, 1-5), дружбата между тях е била основана единствено върху високото уважение и респект към интелигентността на другия, без каквито и да са користни съображения и до самата смърт на Полибий.
Още от самото начало и до края на всичките 16 години заложничество Полибий неизменно се е придържал към превъзходно осъзнатата и обективно избрана линия на поведение да не живее с усещането, че се намира във вражеска среда и да не оцелява с цената на предателство и низкопоклонничество, каквито са били навиците в добре познатите му висши елинистически среди, а като истински мъдрец да съумее да се постави така, че да превръща враговете си в искрени приятели и да бъде уважаван от римския политически елит. Поради това и срещаното в литературата твърдение на някои повърхностни и “класово ориентирани” историци, че Полибий е бил “римски угодник”, “предател на класата и нацията си”, няма абсолютно нищо общо с истината, за което, разбира се, свидетелствуват достатъчно много известни на историята факти от неговия живот, някои от които са описани от самия него (ІХ, 10, 2-3; ХІІ, 5, 1-3; ХХІV, 12, 3-5; ХХХІ, 12; ХХХІ, 19, 7; ХХХІ, 20; ХХХV, 6, 1; ХХХV, 6, 3-4).
Преди всичко Полибий, който превъзходно е виждал и познавал не само качествата, но и недостатъците както на римляните, така и на Сената, съвсем не ги е премълчавал, а открито ги е обсъждал и осъждал, и на някои от аспектите на неговите критически изказвания е обърнал внимание и самият Цицерон. Имало е, разбира се, и случаи, при които той, макар предварително много добре да е знаел какво стратегическо решение е било взето на най-високо държавническо (сенатско) ниво, макар и да не го е одобрявал, просто е премълчавал, но в тези отделни и конкретни случаи всъщност е действувал така съвсем не поради страх или угодничество, а воден единствено от съображението на порядъчния човек, стараещ се да не навреди както на Рим, така и на хората, които са му доверили въпросната информация.
Спирайки се върху и обсъждайки тези именно често пъти изключително рисковани негови поведенчески актове[16], някои съвременни историци се опитват да лансират тезата, че той ги е бил предприемал не заради друго, а защото зад него са стояли и от реализирането на тези събития са били заинтересовани определени мощни вътрешноримски политически сили, и дори че всичко това е било организирано със специалното разрешение лично на Спицион[17]. В повечето от случаите, за които става въпрос, обаче, тези аргументи или съображения са лишени от всякаква основателност и сериозност, тъй като напълно естествените разногласия сред римския нобилитет никога не са стигали до степен, при която представата за т. нар. “римски интереси” да може да има нееднозначно интерпретиране. Което означава, че в повечето от случаите (какъвто е бил напр. случаят с бягството на Деметрий) никой в Рим, включително и Спицион, не би имал нито интереса, нито смелостта да одобри тези действия на Полибий.
Специално внимание заслужава епизодът, при който след края на Ахейската война римският Сенат изпратил Полибий като член на Сенатската комисия, имаща задачата да уреди следвоенното устройство на Елада. В тази връзка някои автори пишат, че там той е “защитавал римските интереси”[18], но други доста убедително обосновават тезата, че той е действувал не в интерес на Рим, а изключително в интерес на гърците, на които е успял да осигури напълно облекчени условия на окупационно съществуване[19], при което всеки полис запазвал правото си на собственост върху полисната територия, правото на самоуправление и дори на собствен съд[20].
Ето защо във всичките случаи, при които Полибий е поемал риска и е действувал в достатъчно ясен разрез с интересите на Рим, той го е правел не заради някаква своя лична изгода, от каквато, впрочем, въобще не е имал нужда, а единствено воден от своето чувство за справедливост и хуманизъм. И именно това е бил онзи фактор, който изключително силно е впечатлявал както римляните, така и гърците, и то така, че и на едните, и на другите дори и през ум не им е минавало да искат от него друг тип политическо и нравствено поведение. Впрочем римляните, които в политическата си практика съвсем не са се отказвали от услугите на свои подставени и стриктно контролирани лица, като правило винаги са се отнасяли към тях с презрение и абсолютно никога не са се и опитвали да използуват Полибий за изпълняване на някакви недостойни мисии, а винаги са се отнасяли към него като към изключително дълбоко уважаван политически съветник и най-вече като към искрен приятел.
2. По време на пребиваването си в Рим, от 168 до 140 г. пр. Хр., Полибий написал няколко книги. Историците считат за безспорно установен факт, че неговото първо произведение е представлявало биография на видния стратег на Ахейския съюз Филопемен от Мегалополис (253-183 г. пр. Хр.), а според П. Педеш този труд е бил написан специално за Сципион.[21] Известни са и заглавията на редица други негови произведения, които не са запазени до наши дни, но за които се знае, че са били посветени на военната организация на римската армия, тактиката на военните действия, екваториалните обитатели на земята, историята на някои от римските войни, както и на някои негови географски изследователски пътешествия.
Впрочем, за тези трудове не съществуват основания да се счита, че са били написани по време на пребиваването му в Рим, тъй като е възможно да са написани и след завръщането му в Гърция (което, впрочем е станало след като, ползувайки римския флот, извършил няколко продължителни научни експедиции в земите на средиземноморското крайбрежие и атлантическото крайбрежие на Африка[22]).
Капиталният и световно известен (още от древността и до наши дни) труд на Полибий е “Всеобща история”[23] в 40 книги, която обхващала епохата на Пуническите войни. От нея са запазени напълно само първите пет книги (от останалите са известни само отделни фрагменти), които днес са първокласен източник за Първата и Втората Пуническа война. За нея се знае, че е написана по време на пребиваването на автора й в Рим, но някои изследователи предполагат, че тя е била довършена по-късно, след завръщането му в Гърция.
Пространството, обхванато в неговата “Всеобща история”и схващано като пространството на “целия свят”, в съответствие с данните на европоцентричната древна география и светоглед е разпростряно върху териториите, схващани като крайбрежни земи на Средиземно море, при което понятието “Изток” означава “елинистическите държави и преди всичко Гърция и Македония”, а понятието “Запад” – “римската държава”; при което и двете понятия са схванати като имащи много повече политическа, отколкото географска, натовареност.
Освен това, началото на времето, което Полибий е положил като начало на “Всеобщата история”, е определено във висока степен двойнствено: от една страна в труда съществува достатъчно ясно определена линия на изложение, съгласно която “началото на света”, а следователно и “началото на историческото време”, е започнало с възникването на елинизма; но от друга страна, определено доминираща е тенденцията на изложение, съгласно която “началото на историята” е започнало след победата на Рим над Картаген, когато римляните са получили възможността да обърнат своя завоевателен поглед на Изток и да “разпрострат ръката си” върху земите на Македония, Елада и азиатските държави, и когато именно римската държава уверено е започнала да се формира като “световна държава”. При което авторът е дал и съвсем конкретна дата – третата година на 140-та олимпиада, т. е. 217 г. пр. Хр. (І, 3, 6). А “краят” на неговата “Всеобща история” хронологично е свързан със 146 г. пр. Хр., когато Рим окончателно укрепва господството си върху Македония и Гърция, разрушава Коринт и напълно разбива Ахейския съюз и неговите патриотични изблици.
Така представеното в тези параметри изложение на “световната“ (схващана като “всеобща” или “всемирна”) история, разкрива и философско-историческата специфика на самото понятие, главните съдържателни белези на което са сведени до това, че географският аспект е използуван само във връзка с необходимостта от “привързване” на повестованието към определен регион на “света”, при което самият Ойкумен (т. е. “цялата населена част на света”) е ограничен и представен като политическа арена и място, където се разгарят най-важните за целия свят събития (а именно войни, гибел и разцвет на държави) и където традиционните географски ориентири се запълват с ново съдържание и се превръщат в политически ориентири.
Съществено внимание заслужават и използуваните от Полибий понятия “Изток” и “Запад”. В литературата е изказано мнение, че тъй като Полибий е построил своето изложение върху основата на достатъчно отчетливото отделно разглеждане на събитията, ставащи на “Запад” и на “Изток” (първо в Рим, а после и в Азия, Египет и Гърция), то това е доказателство, че той е схващал “света” като “антиномично географски разделен и разграничен”[24].
За някои съвременни автори може и наистина да е примамлива идеята да бъде “открито”, че модерната през последното столетие идея е била формулирана още от Полибий, но внимателният поглед разкрива, че творчеството на историка не дава никакви убедителни доказателства за наличието у него на какъвто и да е “идеен зачатък” в тази насока, тъй като този начин на изложение при него има единствено техническа, а не идейна стойност,.
Дори нещо повече – поне според нас, преднамерено или не, Полибий е направил всичко възможно да не допусне неговото изложение да изглежда като имащо антиномичен характер, и в съответствие с доминиращата в античността представа е наблягал върху ойкуменичността, т. е. върху единството на света и специално върху единството между “Запада” и “Изтока”. Неговата представа за механизма или причините на това единство е била изградена върху основата на идеята за “пресечните точки на съдбата” (І, 4, 4-6), която съвсем не е била схващана като имаща локална (специфично “източна” или специфично “западна”) изразна форма и значение, а е била схващана именно като “еднакво разпростираща се над целия Ойкумен”.
Разглеждайки въпроса за причините или мотивите, подбудили го да напише тази книга, той се позовава преди всичко на “необичайността на събитията”, съставляващи политическата история на съвременния му Рим, която необичайност се състои най-вече в това, че само за някакви си непълни петдесет и три години римляните са успели да подчинят почти целия известен свят (І, 1, 3). Тъй като по своите философски възгледи Полибий е бил привърженик на стоицизма, той се е опитвал да открие и даде причинно обяснение на тези силно впечатляващи света исторически събития, при което в крайна сметка е бил принуден да обоснове тезата, че повечето от историческите събития, включително и най-важните, се дължат на случайността и късмета. В същото време, макар и като грък-заложник и апологет на Рим да е считал, че само Рим е способен да спаси Гърция от политическия хаос, той достатъчно ясно и отчетливо се е опитвал да отделя апологетиката от науката и да открие и опише общата причина за успехите на римляните.
Така, насочвайки търсенията си в тази насока, той е обосновал тезата, че в основата на всичките успехи на римляните стои тяхната религия, която именно се е проявявала като мощен фактор за сплотяване на всички римски граждани и е обуславяла същността на римското политическо устройство, мъдро съчетаващо в себе си както елементите на монархията в институцията на консулите (макар че тяхната власт съвсем не е била монархия, а е била диархия), така и елементите на аристократизма, залегнали във властта на Сената, както и елементите на демократизма, залегнали във властта на Народното събрание (VI, 2-3; VI, 6-9, 11-18).
Цялостното историко-политическо учение на Полибий, изложено във “Всеобща история”, е изникнало от неговото възторжено преклонение пред могъщата римска държава, която е възникнала и се е утвърдила като “нечувана и невиждана форма на държавно образувание, съвършено различна от познатите дотогава”. Като основен или изходен елемент на това учение той е поставил и обосновал своята Теория за органическото развитие на обществото в съответствие с “природния ред”.
Така, в съответствие с тази теория неговото учение за възникването на организираното общество и на държавата се опира върху представата за съществуването на потопа или някакво друго стихийно бедствие (чума и пр.), погубило почти целия човешки род, след което започва новият или сегашният цикъл или период на човешкото развитие. Така, малцината разпръснали се оцелели хора, неизбежно и напълно закономерно, по силата на факта на своята прекалена индивидуална беззащитност и слабост, отново се събират, за да бъдат заедно така, както са били заедно и преди потопа, за да си оказват взаимопомощ и взаимозащита. Според Полибий тяхното поведение е дълбоко вътрешно присъщо на всички хора, както и на всички животни, които след обединяването си, по силата на законите на самата природа, се поставят в подчинение на най-силния индивид. В самото начало единовластието се основава изключително върху основата на силата на едните и на слабостта на другите, но постепенно сред хората са започнали да се установяват дружески връзки и взаимоотношения, основани вече върху разума и пълната доброволност, и така от този именно момент е възникнала царската власт и управление, както и първите етически критерии (VI, 5, 1-4).
Според Полибий етическите критерии са се развили върху основата на естествената житейска практика, съществуваща при отношенията между децата и родителите, при взаимопомощта в случаите на настъпила беда, както и върху основата на чувството за благодарност. Така, в зависимост от конкретното развитие на тези взаимоотношения у хората постепенно са се формирали представите за добро и за зло, за обща и индивидуална полза или вреда. По този именно начин се е наложила представата, че всичко, което носи обща полза, трябва всячески да бъде поддържано и поощрявано, а всичко, което носи обща вреда - да бъде подлагано на изгонване, отстраняване и презрение.
В процеса на практическото установяване и налагане на тези представи се е появило правото и институциите на съда, които, напълно естествено, са били поставени в ръцете на владетеля (управителя), който пък е приел задължението да действува разумно и справедливо. Така, според Полибий, по този именно начин едноличният владетел се е превърнал в цар, и така “царството на разсъдъка е сменило господството на смелостта и силата” (VI, 6).
3. При разглеждането на въпроса за причините или мотивите, подбудили го да напише тази книга, той се позовава, освен на “необичайността на събитията” (за което вече стана дума по-горе), още и на “несъвършенството на известните му исторически произведения”. В малкото достигнали до нас части от общия текст на неговото произведение не се срещат някакви специални съдържателни изказвания на Полибий относно трудовете на Херодот и Тукидид, а в изложението името на първия се среща само на едно място, и то във връзка с либийския лотос (ХІІ, 2), а на втория – само във връзка с един от трудовете на древногръцкия историк Теопомп[25] (VІІІ, 13, 3). Изключително често, обаче, се среща името на Ефор[26], отношението към когото е нееднозначно: макар и наричайки неговата “Всеобща история на Гърция” “изключителен труд” и “първа “всеобща история” (V, 33, 2), Полибий сочи редица негови сериозни недостатъци (V, 45, 1; VІ, 20, 5; ІХ, 1, 4; ХІІ, 28), сред които изброява: описание на голямо множество с нищо не свързани събития, неразбиране разликата между критския и спартанския държавен строй, неразбиране на различните видове подходи към историята, съединяване на крайно разнородни материали и пр.
В контекста на така посочените имена и аргументи Полибий пише (І, 4, 2-3), че: Þвсичките дотогавашни историци са описвали отделни войни и някои от съпровождащите ги събития; Þпо същество никой от тях не си е бил поставял задачата за написването на същинска “всеобща история”; Þникой не се е опитвал да изследва и да обедини събитията, засягащи съдбата на целия свят; Þникой не се е опитвал да изследва кога и как е започнало обединяването на историята на света и да създаде наука на това; Þникой не е схващал “историята” преди всичко именно като “политическа, държавническа” история.
При това Полибий дава и отговор на въпроса “Защо досега това не е било направено от никого?”, при което обосновава тезата, че то не е било направено поради три изключително важни причини, условия или предпоставки: Þтъй като едва отскоро са станали известни всичките морета и земи и поради това едва отскоро е възникнала необходимостта историкът да престане да се позовава на описанията на поетите и баснописците като на исторически свидетелства (ІV, 40, 2); и Þтъй като едва отскоро достиженията на точните науки и на изкуствата са дали възможност за формирането на такива знания, които представляват истинска наука (Х, 47, 12), благодарение на която, от своя страна, е станало възможно да бъде подчинено на определени строги и ясни правила всичко онова, което по-рано е било считано по-скоро за израз на случайността (ІХ, 3, 6); Þтъй като написването на една “всеобща” и при това “политическа” история по същество поставя качествено нови изисквания към личността на историка, които не са могли да бъдат удовлетворени от дотогавашните историци, а именно: не само четене и умозрително изучаване на страните (земите), градовете, реките, хората и пр., а и лични пътешествия, всестранна самоподготовка във всичките области на знанието, теоретическо и практическо познаване на военното дело, на държавните устройства на различните страни (ХІІ, 25 с-d).
Във връзка с изискванията към личността на историка Полибий изрично подчертава, че той е длъжен да се стреми към безгрешност и достоверност на всичките части на своето историческо съчинение (XVI, 20, 2), и че е извинимо да превъзнася своето отечество само ако това не противоречи на действителността, но е непростимо в името на любовта към отечеството си преднамерено да изопачава историческите факти, тъй като в такъв случай той по нищо няма да се отличава от онези, които пишат срещу заплащане (XVI, 14, 6-8).
В своята “Всеобща история” Полибий се е постарал да приложи в историческото повестование принципите и методите на рационализма – той, макар и да е признавал полезността от вярата в Бога като средство за обуздаване на тълпата, е отричал намесата на боговете в живота на хората и държавите. Той е обособил съществуването на два решаващи фактори, действуващи в историята – закономерност и случайност, и е отбелязал, че представата за движението на историята в затворен цикъл или кръг, в който се повтарят едни и същи явления, е непълна и неточна, тъй като случайността и съдбата са в състояние непрекъснато да внасят в историческия процес ново съдържание.
Според Полибий задачата на изучаването на историята е в намирането на познание за причините за връзките между станалите в миналото събития. Той приема, че ако от историята бъде иззето обяснението относно причините за извършването на дадено историческо събитие, то от историята ще остане само една забава, напълно лишена от поучителност (III, 21, 12). Според него само благодарение на изпълнението на своята обяснителна задача историята има своята универсална ценност, което нейно качество й придава значимост не просто заради нейните истинност и доказателственост сами по себе си, а поради това, че историята служи като наставница, като школа и опитно поле на политическия живот за сменящите се едно след друго поколения от хора.
Вероятно следвайки Аристотел, Полибий представя своята обща концепция за историята по следния начин: “Въобще хората, надявайки се да получат от отделните исторически събития представа за цялата историческа картина, според мен постъпват така, както онези, които при вида на разкъсаните отделни части на живото и някога красиво тяло си представят, че по достатъчно ясен начин съзерцават жизнената сила на самото живо същество. Ако обаче изведнъж човек съумее да събере и съедини тези разпокъсани части и да възстанови цялото тяло такова, каквото е било, с всичките му присъщи по времето на живота прелести, и след това вече възстановеното тяло отново бъде показано на първоначалните зрители, то те несъмнено веднага ще се убедят, че по-рано представите им за цялото са били твърде далеч от истината. Наистина по която и да е част може да бъде получена определена представа за цялото, но по същата тази отделна част е невъзможно да бъде позната цялата истина за цялото.
Следователно, изучаването на историята по отделните нейни части дава и може да даде твърде малко знания за размера и същността на цялото. А достигането на такива знания може да бъде получено само чрез съединяването на всичките отделни части в едно единно цяло. И само при прилагането на такъв подход историкът може да открие и опише истинските уроци на историята и да се наслади на самата история.” (І, 4, 7-11).
4. В съответствие с така посочените от самия Полибий негови виждания и схематични планове относно същността и съдържанието на историята, той е поставил и решаването на въпроса относно подреждането на историческия материал, при който е поставил в центъра на “световната история” именно историята на “световната държава” – Римската държава. Пак в пълно съответствие с тези виждания Полибий е взел на разположение и методите за изследване на така избрания исторически предмет, относно който предварително и достатъчно ясно е предпоставил схващането си, че историята е и може да бъде само история на управлението на царете, история на войните и пр., т. е. “държавна”, “политическа”. И тъй като това е “особен вид история, занимаваща се със съдбата на държавите”, която “непрекъснато се променя и изисква нови описания”, то, според Полибий, иначе казано тази история може да бъде само “история на полезността”, т е. “прагматическа история”.
В съвременната научна литература употребеният от Полибий термин “прагматическа история” е предизвикал определена полемика. Така напр. в осъществения от Ф. Г. Мищенко превод на труда на Полибий този термин е преведен на руски език като “история на действителните събития” (ІІІ, 47, 8), “правдива история” (ХІІ, 25а, 1; ХІІ, 27а, 1) и “политическа история” (ХХХVІ, 17, 1; ХХХVІІ, 9, 1)[27]. Против този превод обаче са се изказали М. Гелцер[28] и А. И. Немировский[29], които приемат, че думата “прагматическа” е употребена от Полибий в значението й на “съвременна”, без с нея да е обозначен “методът на обяснение на причините”, без да има значението “политическа история” и без да е обърната към потомците, тъй като е обърната само към съвременниците.
Мнението на така посочените двама автори, обаче, едва ли би могло да бъде считано за обосновано и убедително. Така напр. в текста на своето изложение на историческия материал Полибий е включил описанието на доста събития, станали няколко десетилетия преди неговото раждане, на които той съвсем не се е считал за “съвременник”, а на определено място достатъчно ясно и изрично е посочил, че направеното от него “писмено повестование на събитията” е “предназначено за потомството”, поради което трябва да бъде “свободно от всякаква неистина” (ХХХVІІІ, 6, 8).
Интерес заслужава и специфично лингвистичният анализ на А. А. Тахо-Годи на употребения от Полибий термин, при който анализ авторът доста убедително развива тезата, че най-адекватното лингвистично обосновано тълкуване на “прагматическа история” е нейното схващане именно като “държавна и политическа история”, при което акцентът е поставен най-вече върху: държавно-политическите феномени, пространствено-времевата подреденост на събитията и наличието на причинна връзка между тях[30]. В този именно смисъл Полибий нарича своята история още и “аподейктическа (“доказателствена”, “достоверна” и “логически необходима”) история” (ІІ, 37, 3; ІІІ, 1, 3; ІV, 40, 1).
5. Впрочем, въпросът за значението на причинната връзка между събитията в тезата на Полибий за историята заслужава специално внимание.
Анализът разкрива, че при разглеждането на историческите събития Полибий винаги е поставял пред себе си три изходни въпроси, а именно: “Как?”, “Кога?” и “Защо?”. Впрочем, както идеята за написването, така и самото съдържание на неговия труд “Всеобща история” са тотално пронизани от въпроса”Как, кога и защо светът се оказа под властта на римляните?” (ІІІ, 1, 4), при което всички частни въпроси, свързани по някакъв начин с решаването на този основен въпрос, са поставени и разгледани изключително като “политико-правна тематика” (VІ, 4, 12; VІІ, 38, 4; VІІІ, 32, 13).
Изхождайки от тезата, че “най-важните елементи на историята са онези, които засягат изясняването на събитията и обстоятелствата, и особено на техните причини” (ІІІ, 32, 6), Полибий е формулирал параметрите и съдържанието на такива понятия като “начало” (“архе”), “повод” (“профасис”) и “причина” (“аития”), които стоят в основата на неговата “философия” (или “теория”) на историята”. Така, според него, “Причината и поводът винаги и във всичко заемат първо място, а началото – трето; от своя страна началото на всяко нещо представлява първите крачки, водещи към изпълнение на вече приетото решение, при което причините предшествуват решенията и плановете” (ІІІ, 6, 6, 7).
Особено внимание Полибий отделя на разглеждането и обсъждането на причините, поводите и началото на войните, при което многочислените описания на войните той съпровожда с примери, специално привлечени за онагледяване и сравнителен анализ (ІІІ, 6, 3-5), при което се стреми да разграничава обективното и субективното, при това като набляга най-вече върху психическото състояние на конкретните исторически лица (ІХ, 22), без обаче да навлиза в дълбочината на социално-икономическите явления, а само като се плъзга върху плоскостта на историческата събитийност.
Учението на Полибий за причинността е неразривно свързано и с неговите възгледи или представи за т. нар. “съдба” (“историческа съдба”), при което е налице известна противоречивост: така, от една страна той приема, че по своята същност римските завоевания представляват “проявление на силата на съдбата” (VІІІ, 4, 3-4), но от друга страна твърди, че Рим е постигнал победите си не с помощта на съдбата, а по напълно естествен начин – “благодарение на прецизните и велики начинания” (І, 63, 9).
Освен причината, като важен фактор на историческия процес Полибий счита още и историческите дейци (“историческите личности”, “дейците на историята”), които според него “не са и не могат да бъдат съсредоточие на пороците” (VІІІ, 9-11) и по отношение на които историкът е длъжен да се въздържа от каквато и да е неумереност както при осъждането им, така и при възхваляването им (ХІІ, 15, 9). В разсъжденията си във връзка с историческите дейци Полибий често пъти подчертава, че техните исторически значими действия се намират в изключително тясна зависимост както от природата или характера им, така и от политическата действителност, които често пъти са доста противоречиво съчетани; така напр. спартанският цар Клеомен по своята природа и в проявите в частния си живот е бил изключително кротък човек, но в политическите си прояви е бил жесток тиранин.
Важно място в системата на факторите на историческия процес Полибий е отделил на географската среда, при което, обаче, макар и при обяснението на събитията да използува изключително често и интензивно доста широк кръг елементи на географската среда (ІІІ, 71, 1; ІІІ, 36-38; ІV, 21, 1-3; V, 21, 2-9; V, 93, 5), той по същество никога не пропуска да свърже изложението на географските ориентири с политическите и да изведе на преден план именно политическите. По-нататък, при описанието и нализа на политическите фактори, той винаги извежда на преден план държавния фактор и най-вече политическото устройство на държавата (І, 15, 5; ІІІ, 2, 6; V-, 12; VІІІ, 2, 3; ХХІХ, 8).
Важно място в системата на факторите на историческия процес Полибий е отделил на т. нар. историческо движение, което в съответствие с представите на античната философия е схващал като безкрайно по своите времеви измерения, но крайно и ограничено по своята пространственост. В съответствие с астрономическите и космическите представи, и най-вече с представите за движението на небесния свод, историческото движение е било схващано като напълно материално и вечно възвръщащо се в крайните предели на универсаллното космическо кълбо.
В частност най-концентрираният израз на концепцията на Полибий за това движение е въплътен в неговото схващане за еволюцията на формите на държавата, които форми са разглеждани именно като форми на историческото движение, като форми, подчинени на изискването за превръщане в своята противоположност. При разкриването на същностните характеристики на историческото движение Полибий подчертава две съществени неща, дълбоко залегнали в неговата концепция, а именно: Þче историческото движение никога не протича хаотично, а винаги е добре подредено; и Þче то винаги протича циклично, в рамките на затворен кръг (т. нар. “исторически кръговрат”) и при детайлно ясно очертани стадии.
Така, след обосноваването на своето виждане относно факторите на историческия процес, Полибий по същество е “построил историко-философския мост” към специфично политико-правната проблематика. Или иначе казано, Полибий превъзходно е разбирал, че адекватното разглеждане и разбиране на всичко, отнасящо се към сферата на политиката и правото, по същество е невъзможно без да бъде поставено в контекста на универсалните “всемирни” или “всеобщи” връзки, в основата на които стои и представата за времето. Така погледнато, от този контекст става пределно ясно, че времето, което той поставя като начало на своята “всеобща история”, а именно времето на встъпването на Рим на световната сцена като световна държава, по своята същност не е нищо друго, освен “ново политическо и държавно време”, категорично скъсало със старото полисно по своя характер време.
6. При разглеждането на въпроса за произхода на държавата Полибий общо взето следва възгледите на Платон за социално-историческата обусловеност на държавността, като заедно с това подчертава, че Платоновото изложение в този аспект е твърде заплетено и многословно, и че той, за разлика от него, се стреми към кратък и ясен разказ по проблемите на политическата история, който да е напълно достъпен за разбирането на обикновения читател (VІ, 5, 1-4). И макар че Полибий общо взето следва Платон и в редица други отношения (напр. като подчертава т. нар. “следпотопност” на човешката история и развитието на обществените институти, както и като отдава важно значение на информацията, съдържаща се в митовете), той несъмнено е направил подчертан опит да преодолее характерната за Платон априорност, като в основата на схващането си относно произхода и еволюцията на държавата умело е съчетал митологическата с логико-хипотетическата конструкция; тук, всъщност, става въпрос за това, че в своята аргументация Полибий е използувал т. нар. метод на импликативност на съжденията, характеризиращ се с условността и хипотетичността, намиращи израз в естествения език преди всичко в логическите формулировки от типа “ако ..., то...” или “когато ..., тогава ...”[31].
В крайна сметка, обаче, влиянието на философията на Платон върху историческата концепция на Полибий е вън от всякакво съмнение, което се потвърждава не само от общата схема на разсъжденията, но и от редица отделни детайли на концепцията на историка. С известна, макар и по-малка степен на основателност може да се каже, че и Аристотел е имал своето несъмнено влияние, при което неизменно следва да се има предвид, че Полибий е преди всичко стоик, т. е. принадлежен към характерните за стоицизма философски възгледи.
В концепцията на Полибий е отделено особено внимание на анализа на субекта на властвуването и на използуваните от него механизми на властта (VІ, 11, 6), при което е подчертано, че на първоначалния, додържавния стадий от развитието на обществото властвуването се е осъществявало от вожда и се е характеризирало преди всичко със своя силов характер, докато на държавния стадий то се осъществява от царя и се характеризира най-вече със своя правен характер.
В неговата концепция е отделено особено внимание и на анализа на извънправните механизми за управление на обществото и най-вече на религията, като в тази връзка изрично и достатъчно ясно е подчертано, че тъй като тълпата няма нищо общо с мъдростта, поради което е лекомислена и изпълнена с нечестиви въжделения, с неразумни страсти и с дух на насилие, то нейното управление следва да бъде основано не само върху правото и насилието, а и върху използуването на характерната за тълпата внушаемост и най-вече на нейната склонност да вярва в боговете.
Така, според Полибий, след като древните осъзнали всичко това, те “пресметливо внушили на тълпата идеята за боговете и за преизподнята”, като по този начин превърнали религията в средство за управление на тълпата. Тази идея, впрочем, е изходна и в различен контекст и лингвистичен израз се среща на няколко места. Така напр. той подчертава, че ако държавата се състоеше от мъдреци, то тя нямаше да има нужда от идеята за боговете (VІ, 56), а разглеждайки въпроса за римската държава подчертава, че там религиозността е основа на държавността и че без богобоязнеността на римските граждани римската държава никога не е щяла да постигне никакъв успех, не е щяла да победи картагенците и не е щяла да стане световна държава (VІ, 56).
7. В основата на правните възгледи на Полибий изключително дълбоко са залегнали характерните за античността представи за правото като израз на справедливостта, при което справедливостта е схващана най-вече като основание и мотив за постъпките на хората и държавите, както и за взаимоотношенията между тях (ХХІ, 21, 9; ХХІ, 24, 12). В центъра на вниманието на Полибий в този аспект е поставен въпросът за естествено-историческия генезис на етико-правните понятия и е отделено специално внимание на анализа на редица термини от древногръцката правна терминология, сред които са и напр. “евномия” (“благозаконие”), “дике” (“правда, справедливост”), “темис” (“справедливост”), “номос” (“закон”), “дисноме” (“беззаконие”) и други.
Разглеждайки въпроса за произхода на правото, Полибий напълно определено го свързва с произхода на държавата и подчертава, че правото е възникнало тогава, когато господството на вождовете над еднородната тълпа, “господството на телесната сила и на страха” (VІ, 4, 2; VІ, 5, 7), са започнал да отстъпват на изискванията за смекчаване на властта и за човешки отношения, които именно изисквания са залегнали в основата на правото. Той подчертава, че в историята на всяка държава са присъщи две начала, а именно на обичаите и на законите, от характера на които именно (от това дали са добри или са лоши) зависи и характерът на държавата, или казано на съвременен език - които са основните структуроопределящи елементи на обществения живот (VІ, 47, 3-4).
Разсъждавайки върху същностните черти на обичаите и на законите, Полибий проявява ясно очертаната тенденция да ги отъждествява и разграничава по редица формални и съдържателни белези, при което специално обичаите той определя като: Þисторически предшествуващи законите и понякога като определящи съдържанието на законите; Þосветени от светостта на вековете; Þправила, регулиращи най-вече онези отношения в обществото, които имат преди всичко политически характер.[32] При употребата на понятието за законност, обаче, той не прави никаква разлика между обичаите и законите и определя законността като спазване на нормите и на обичаите и на законите, при това както от гражданите, така и от носителите на властта.
[1] Този съюз е бил създаден през 280 г.пр. Хр. като антимакедонска коалиция, обхващаща 60 полиси, и е бил разпуснат през 146 г. пр. Хр., след завладяването на Пелопонес от Рим.
[2] Мищенко, Ф. Г., Федеративная Эллада и Полибий, в: Полибий, Всеобщая история в сорока книгах, М., 1890, Том 1.
[3] Когато през ІІІ век пр. Хр. Рим започнал своята военна експанзия на Балканския полуостров, той водил три войни с Македония, а именно през 215-205, 200-197 и 171-168 г. пр. Хр., като през 168 г. Македония била окончателно разгромена и разделена на три автономни области. По-късно, през 148 г. пр. Хр., заедно с Елада Македония се превърнала в римска провинция, наричана Македония и Ахайя.
[8] Бокшанин, А. Г., Парфия и Рим, М., 1960, Том 1, с. 35; Чистякова, Н. А., Вулих, Н. В., История античной литературы, М., 1972, с. 234, с. 303; Momigliano, A., Essays in Ancient in Modern Historiography, Oxford, 1977, p. 68; Блаватская, Т. В., Из истории греческой интеллигенции эллинистического времени, М., 1983, с. 46.
[9] Тыжов, А. Я., Политическая миссия Полибия в Элладе, сб. Город и государство в древних обществах, Л., 1989, с. 113; Беликов, А. П., Полибий между греками и римлянами: оценка политической деятельности историка, ж. Вестник древней истории, М., 2003, № 3, с. 152.
[11] Макар и подчертавайки варварското невежество на римляните {напр. при разграбването на Коринт, когато не обръщали никакво внимание на безценните картини на гръцките майстори (ХХХІХ, 13, 2)}, Полибий е бил впечатляван много по-силно не от тези, а от съвсем други характерни техни черти - от тези на живеещия в селските общини обикновен римски народ, който е бил не само по-прост от гръцкия селянин, но и много по-неизкушен, по-честен и по-добродетелен, тъй като за гърците честността и добродетелта са били считани за второстепенни и нискостепенни качества. (В този смисъл виж и: Финрей, Г., Греция под римским владычеством, М., 1877, с. 12).
Коментирайки същия факт, убеденият гръкофил и дълбок изследовател на античността Ю. В. Андреев отбелязва, че гърците винаги са ценили като най-високи качества хитроумието, ловкостта и умението да бъде измамен другият, които именно умения са считали за проява на висша надареност и проява на аристократизма на човешката натура (Андреев, Ю. В., Цена свободы и гармонии. Несколько штрихов к портрету греческой цивилизации, СПбг., 1998, с. 46, с. 387).
В същия контекст заслужава внимание и един текст от Авъл Гелий (І, 4; ХІХ, 9), където се казва, че когато на един гръцки пир гръцките домакини започнали да издевателствуват над присъствуващия представител на Рим, той им отговорил, че те наистина са ненадминати, но най-вече в лекомислието и корупцията, в които области са истински корифеи.
[12] Виж напр. Куманецкий, К., История культуры древней Греции и Рима, М., 1990, с. 213; Тыжов, А. Я., Черты политической теории Полибия, сб. Античное общество. Проблемы политической истории, СПбг., 1997, с. 82.
[13] В този смисъл виж и: Walbank, F. W., Polybius, Berkley, 1972, p. 3-6; Тыжов, А. Я., Политическая миссия Полибия в Элладе, сб. Город и государство в древних обществах, Л., 1989; Тыжов, А. Я., Полибий и его “Всеобщая история”, в: Полибий, Всеобщая история, СПбг., 1994, Том 1, с. 31; Тыжов, А. Я., Черты политической теории Полибия, сб. Античное общество. Проблемы политической истории, СПбг., 1997, с. 83.
[14] Полибий е първият познат на историята военен стратег, политически лидер и учен, който, изхождайки от съображението, че не е възможно да бъде запазена независимостта на Елада, поради което е необходимо да бъдат избегнати ненужните жертви, и освен това, взирайки се далеч в бъдещето и на другите народи, теоретически е разработвал и практически е прилагал принципите на мирното съвместно съществуване. Според някои автори, той го е правел, тъй като подобно на повечето от своите просветени съвременници се е поддавал на обаянието на силата и е бил склонен не само да признава неизбежността, но и да счита за “справедливост” и “легитимност” “непреодолимото наличие на свършения факт” (Мишченко, Ф. Г., Федеративная Эллада и Полибий, в: Полибий, Всеобщая история, М., 1890, Том 1, с. ССІІІ). Според други автори той е бил предприел тази стратегия върху основата на предварително формулираната и приета компромисна позиция, съгласно която римляните са народ, който не може да бъде причислен нито към елините, нито към варварите (Никишин, В. О., Чужеземцы в произведениях Цицерона, Цезаря и Саллюстия. К вопросу о сущности римского “шовинизма” в І в. до н. э., М., 1999, с. 79; Никишин, В. О., Эллины, римляне и варвары: эволюция понятий в эпоху римского владычества, сб. Ставропольский альманах общества интеллектуальной истории, Ставрополь, 2002, Вып. 2, с. 150). Трета група автори, обаче, категорично приемат, че както за всеки елин, така и за Полибий светът се е делял на две части, а именно “ние” (т. е. елините) и “те” (т. е. варварите); че Полибий, макар и признавайки римското господство, макар и отнасяйки се към римската власт напълно лоялно, все пак се е отнасял към нея подчертано сдържано и категорично е считал римляните за варвари; че както всички гърци не е правел съществена разлика между римлянин и магаре и отношението му към тях е било напълно подобаващо и произтичащо от този постулат, и че самите римляни много добре са знаели тази негова позиция (Беликов, А. П., Полибий между греками и римлянами: оценка политической деятельности историка, ж. Вестник древней истории, М., 2003, № 3, с.155-156). Впрочем, за съпоставка заслужава тук да бъде отбелязано и това, че и забележителният римски историк и писател Публий Корнелий Тацит, макар и възхищавайки се на нравите на германците, никога не е преставал да ги счита за варвари.
[16] Като напр. прецизното и успешно организиране през 164 г. пр. Хр. на бягството на наследника на селевкидския трон Деметрий (Димитрий), когото Сенатът още от 175 г. пр. Хр. е държал в Рим като заложник и по този начин е бил лишил от възможността да осъществи законното си право на власт и да заеме трона, като на негово място със съдействието на Рим и с цел отслабване на Селевкидското царство е бил поставен малолетният Антиох Евпатор. При анализа на събитията, свързани с бягството, следва неизменно да се има предвид и фактът, че след като през 162 г. пр. Хр. Деметрий заел трона и започнал всячески да се старае да получи благоразположението на римския Сенат, за да бъде признат за легитимен цар, Сенатът никога не го е признал за такъв и винаги го е считал за “заклет враг на Рим” и чрез дипломатически интриги подтикнал Египет и Пергам да се обявят срещу него, благодарение на което през 150 г. пр. Хр. Деметрий паднал от власт, а след неговата смърт, пак благодарение на интригите на Рим, единството на Селевкидската империя фактически било унищожено. (Виж: Полибий, ХХХІ, 12; ХХХІ, 19, 7; ХХХІ, 20; ХХХІІ, 4, 2).
[17] Pais, E., Histoire romaine, Paris, 1926, Vol. 1, p. 579 ; Тыжов, А. Я., Полибий в Риме, сб. Античная гражданская община. Проблемы социально-политического развития и идеологии, Л., 1986, с. 98; Мирзаев, С. Б., Полибий, М., 1986, с. 16, с. 107.
[19] Тыжов, А. Я., Политическая миссия Полибия в Элладе, сб. Город и государство в древних обществах, Л., 1989, с. 107-115; Павсаний свидетелствува, че на площада в Мегалопол е била издигната паметна стела, на която е било записано, че е посветена на “знаменития мъж Полибий, който много е пътешествувал, станал съюзник на римляните и успял да смекчи техния гняв против Елада” (VІІІ, 30, 4); според него в един храм недалеч от Мегалопол е имало барелеф, на който е била написано: “Елада нямаше да пострада толкова, ако беше следвала указанията на Полибий. После, когато грешката бе станала, само Полибий помогна на Елада” (VІІІ, 31, 1).
[20] Кудрявцев, О. В., Ахайя в системе римской провинциальной политики, ж. Вестник древней истории, М., 1952, № 2, с. 79-99.
[22] За някои от заслужаващите внимание аспекти на тези експедиции виж: Циркин, Ю.Б., Путешествие Полибия вдоль атлантических берегов, ж. Вестник древей истории, М., 1975, № 4.
[23] Полибий, Всеобщая история в сорока книгах, Перевод с греческого Ф. Г. Мищенко, М., 1890-1899, Том 1-3; Полибий, Всеобщая история, СПбг., 1994; Polybius, Histoire, Text traductione presente et annote par Denis Roussel, Paris, 1970.
[25] Теопомп, наричан още и Теопомп от Хиос (377-320/300 г. пр. Хр.), е древногръцки ритор и историк, ученик на Исократ, странствуващ софист, считан за представител на т. нар. риторическа и психологизирана историография и най-вече за последовател на Тукидид. Написал е 12 книги, най-известните от които са: Þ“Гръцка история” (“Hellenika”) в 12 книги, което съчинение, според плановете на автора, е трябвало да бъде продължение на историята на Тукидид; Þ “История на Филип Македонски” (“Philippika”) в 58 книги. Заслужава внимание фактът, че именно той е историкът, нарушил забраната на градското управление на Ефес за произнасяне на името на Херострат, който, за да се прослави, през 356 г. пр. Хр. запалил храма на богинята Артемида Ефеска; и така, благодарение на нарушението на тази забрана, днес ние знаем за събитието.
[26] Ефор (Ephores) е древногръцки историк, съвременник на Теопомп, съставител на първата “Всеобща история на Гърция”, от която до наши дни са дошли само няколко фрагменти. Описанието е имало просветителско-развлекателен и по същество аполитически характер.
[27] Полибий, Всеобщая история в сорока книгах, Перевод с греческого Ф. Г. Мищенко, М., 1890-1899, Том 1-3.
[30] Тахо-Годи, А. А., Эллинистическое понимание термина “история” и родственных с ними, в: Вопросы классической филологии, М., 1969, Том 2, с. 126 и сл.
[31] Напр.: “Ако човешкият род бе загинал от потопа или от чума, тогава заедно с него щяха да загинат и всички обществени учреждения” (V, 5).
[32] В тази връзка той изтъква, че тъй като в Римската държава не е имало конституция, правното положение на Сената е било регламентирано преди всичко от нормите на обичая (схващан като съвкупност от неписани правила) и на политическата практика.
[Публикувано като §8 на стр.66-88 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ.- С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар