Гай Салюстий Крисп
1. Гай Салюстий Крисп (86-35 г. пр. н. е.) е римски политик и историк, сподвижник на Цезар. Произхожда от старинно плебейско, но състоятелно семейство от сабинския град Амитери и още от най-ранни години целенасочено се е стремял към политическа кариера.
Бил е известен като превъзходен оратор, заемал е редица висши държавнически длъжности. Така, през 54 г. пр. Хр. е бил избран за квестор, а през 52 г. пр. Хр. – за т. нар. народен трибун, и като такъв рязко се е противопоставял на Цицерон и неговите съмишленици.
През 50 г. пр. Хр. неговите политически противници го обвинили в аморално поведение и по настояване на нобилите бил изваден от списъка на сенаторите, но по-късно Цезар го възстановил в Сената. По време на гражданската война се сражавал на страната на Цезар, който след това, през 46 г. пр. Хр., го назначил за претор с проконсулски пълномощия в новата провинция Африка. Там той се обогатил толкова, че след като се завърнал в Рим, създал знаменития разкошен парк, известен като “Градината на Салюстий” (Horti Sallustiani).
След смъртта на Цезар през 44 г. пр. Хр. Салюстий приключил с обществено-политическата си кариера и до края на живота си през 35 г. пр. Хр. се отдал само на литературно-исторически занимания.
2. Още като действуващ политически и държавен деец той създал т. нар. Малки Салюстиеви съчинения (Sallustiana minora), представляващи политически листовки, принадлежността на които като свързани с него дълго време е била оспорвана, като сред тях особено ярко се откроява един пасквил против Цицерон, известен като Invectiva in Ciceronem (“Хули към Цицерон”). Неговото основно литературно наследство се състои от два политически памфлети – “Писма (Послания) до Цезар за държавата ” (Espistulae ad Caesarem de republica)[1], две неголеми монографии – “Заговорът на Катилина” или “Войната с Катилина” (“Coniuratio Catilinae”), написан през 63 г. пр. Хр., и “Войната с Югурта” или “Югуртинската война” (“Bellum Iugurthinum”)[2], както и от и “История” (“Historiae”)[3].
Характерна черта на всичките тези произведения на Салюстий е рязко враждебното отношение към сенатската олигархия, но макар и отнасящ се враждебно към нобилитета, той не е идеализирал и плебейските маси от населението и е приемал, че за оздравяване на държавата е нужно да бъдат създадени нови селища, в които да бъдат насилствено разселени плебеите.
Впрочем, въпросът за автентичността на двете “Писма” или “Послания” на Салюстий, т. е. за тяхната принадлежност именно на перото на Салюстий, е спорен почти още от XVI век. Тези две писма, заедно с някои други извлечения от произведенията на Салюстий, са били открити в ръкопис, намиращ се в библиотеката на Ватикана още от Х век. През XVIII век, след проведен щателен анализ на езиковите данни, Г. Иордан стигнал до извода, че тези две писма съвсем не са писани от Салюстий, а всъщност представляват езиково-стилистични “упражнения на ритор”, удачно имитиращ стила на Салюстий. Този възглед е бил доминиращ до края на XIX век.
В началото на ХХ век тази гледна точка е била преразгледана от Р. Пелман (1904 г.) и Едуард Майер (1922 г.), които “пренесли” момента на написването на тези писма към периода на Гражданските войни през I век пр. Хр. и по този начин решили и въпроса за тяхното авторство, като ги причислили към творчеството на Салюстий. През 60-те години, обаче, видният познавач на тази епоха Р. Сайм написал специален труд, посветен на Салюстий, в който по същество е отречено неговото авторство върху тези писма[4]. Така, очевидно, въпросът за авторството на тези две писма принадлежи към онези исторически значими въпроси, чието решаване не може да бъде еднозначно и окончателно, и при които е въпрос на авторов усет приемането на едното или на другото гледище.
В “Послание до Цезар за държавата ” Салюстий приканва Цезар да застане начело на борбата против “кликата на нобилитета”, за “освобождаването на римския плебс от тежкото робство”, и в тази връзка предлага проект за реформи на държавния строй. Тук той подчертава, че плебеите са развратени и декласирани от безделие, плутократите са бездарни и са монополизирали магистратурите, като са затворили достъпа до тях за талантливите хора от другите съсловия; че шествува брутално користолюбие, което е най-злият враг на човешкия дух; и че поради всичко това обществото се нуждае от Цезар, който е призван да го промени. В “Посланието” се подчертава необходимостта Цезар “да унищожи всички пари” и да отстрани монопола на богатите върху държавните и съдебните длъжности. Салюстий подчертава, че “богатството не трябва да бъде съперник на добродетелта” и че “спечеленото с добродетел богатство” заслужава уважение и зачитане и не бива да бъде засягано от реформата; като такова той очевидно е смятал придобитото от него богатство по време на преторската му дейност в провинция Африка.
В написаната през 63 г. пр. Хр. монография “Заговорът на Катилина”, посветена на съвсем скорошните събития, изложението започва с характеристика на Катилина и завършва с описание на неговата героична смърт. Като централна фигура Катилина е даден на фона на разлагането на римското общество и като продукт на същото разлагане. Прилагайки стила на историко-философското разсъждаване и обобщаване, Салюстий прави схематичен преглед на римската история, при което ползува теорията на Платон за процеса на постепенното влошаване на съвършената държава и обосновава тезата, че след победата над Картаген идеалният държавен строй на Рим започнал да се изражда, и че главната причина за това е засилването на честолюбието и користолюбието. Така, според него, последната степен на израждането на римското общество е появата на тираните, а образът на Катилина е даден като почти точно копие на образа на тирана в “Държавата” на Платон.
Обосновавайки тезата, че разложението е обхванало всичките слоеве на римското общество, Салюстий подчертава, че коренът на злото в държавата е плутократичната олигархия, и че Катилина е произлязъл именно от средата на развратения нобилитет. Самият заговор е представен като резултат от нравствената поквара на обществото и най-вече на определени висши негови слоеве. Етапите на описания заговор са разгърнати като сценично драматургично действие в пиеса с няколко главни лица, при което фигурата на несъмнено несимпатичния на автора Цицерон е оставена без ярко осветление и в най-силните моменти в разказа е отделено особено внимание на сценичното действие на Цезар и Катон Младши, “които са надарени с голяма добродетел, но с различен характер” (глава 53).
Всъщност, една от най-добрите страници от монографията е именно посветената на сравнителната характеристика на тези две фигури, и тя е построена така, че на всеки от противниците са приписани такива достойнства, каквито липсват при другия. Така, на високото качество на Цезар като оратор и политически лидер е противопоставена непреклонната морална твърдост на Катон, и така именно липсата на морална твърдост е най-силният упрек, който в късните години от живота си Салюстий отправя към своя някогашен политически идол. Същинските си собствени разсъждения Салюстий влага не в устата на Цезар, а на републиканеца Катон, като все пак се старае да опази Цезар от обвинения в тайно съдействие на движението на Катилина, и не е изключено този именно текст по същество да е полемика с издадените след смъртта на Цицерон негови (недостигнали до нас) мемоари, в които е изложена задкулисната страна на събитията от 63 г. пр. Хр.
Втората монография - “Войната с Югурта”, отвежда читателя към малко по-отдалеченото минало, при което скандалното поведение на аристократическите дейци в проточилата се от 111 до 106 г. пр. Хр. борба с нумидийския цар Югурта е схванато като удобен сценичен материал да бъдат показани користолюбието и продажността на римската аристокрация и нейните беззакония, при което развоят на войната е изложен на фона на борбата на политическите партии в Рим. Тук, според Салюстий, римският нобилитет дори и в лицето на своя най-добър представител, неподкупния, но високомерен Метел, се е оказал напълно неспособен да завърши войната, и като действителен герой на римския народ е показан демократическият пълководец Марий.
Любопитно е, че макар по своите художествени похвати втората монография на Салюстий удивително много да напомня първата, в нея обаче той вече се е отказал от схемата за развитието на римското общество, и “за идеалния строй на Древния Рим” вече не се говори нищо. И напр. гражданският мир, който предшествувал разрушаването на Картаген, вече е интерпретиран не като резултат от нравствено и политическо достойнство, а като резултат от страх пред външния враг. Тук, впрочем, се съдържа и доста любопитният текст, който разкрива, че още през ІІ век пр. Хр. някои представители на нобилитета превъзходно са разбирали и прилагали стратегията “за полезния страх от външните врагове”, в съответствие с която са предлагали Картаген да бъде запазен като плашило, задържащо проявлението на вътрешнополитическите страсти и борби в Рим.
Както в първата, така и във втората монография същинското изложение е предшествувано от увод, имащ предназначението да обоснове философските възгледи на Салюстий за дуализма на духовното и телесното и за необходимостта от преодоляване на телесното начало, което обрича човека така, че не само го прави зависим от външните условия, но и го прави жертва на случая. Така, в тези философски уводи Салюстий се старае да внуши и подчертае, че “истинският държавен мъж” е и трябва да бъде преди всичко “човек на духа”, “издигнал се над случайностите и поради това способен да ги владее”.
Като последно съчинение на Салюстий, “Историята” е най-зрялото, но за съжаление от него до нас са достигнали само отделни фрагменти.
3. Особено внимание заслужава получилата именно при Салюстий най-пълен и най-адекватен теоретичен израз т. нар. теория за упадъка и необходимостта от нравствени реформи.
Възгледите на Салюстий за упадъка на нравите са били формирани постепенно, в продължение на цялата му литературна дейност, при което, в зависимост от постоянно менящата се политическа обстановка и от теоретическите лутания на автора, са били подлагани на постоянни уточнения и модификации. Те са били формирани върху основата на изказванията на авторите преди него и най-вече върху възгледите, развити от Посидоний.
Всъщност, в най-дълбоката основа на тази теория е залегнала митологичната и вечно жива или непрекъснато възкръсваща представа за характеризиращото се като “Златен век” най-далечно човешко минало. Тази представа е била съставна част на почти всички антични гръцки политически концепции, като един от първите нейни представители е Сократ, от когото именно тя е взета и доразвита от неговите ученици и последователи – Ксенофонт, Исократ и Платон, а последният от тях дори доста пряко е заявявал, че идеалният държавен строй е съществувал в Атина точно 9 хиляди години преди него.[5]
Върху “римската културна почва” гръцкият възглед за “Златния век”, както, впрочем и останалите политически възгледи, е претърпял определена модификация, изразяваща се най-вече в това, че самата гръцка лингвистична формула е била заменена с латинска формула, която на пръв поглед напълно съвпада с нея по своето съдържание. Става въпрос за формулата mores maiorum - “по обичая (по закона) на дедите”, която също, както и гръцката, е имала предвид именно “златния век”, който също така е бил локализиран в миналото.
В същото време, обаче, в латинската модификация схващането е било допълнително изместено, така че по същество се е наблягало не толкова върху “обичаите” и “законите”, колкото именно върху “нравите”. Оттук именно, от тази смяна на акцента, се създава и базата за възникването на учението за “упадъка на нравите” като главна причина за отслабване и дори за гибелта на държавата, и като предпоставка за извършването на нравствена реформа.
Учението за упадъка на нравите е имало напълно определен политически смисъл и насоченост, и е било използувано като идеологическо оръдие за политическа борба, поради което е било широко разпространено преди всичко сред ангажираните с политика управляващи слоеве на римското общество. Неговата сравнително широка разпространеност е била обусловена от обстоятелството, че то се е опирало върху една от основните категории на римската полисна организация, а именно почитането на нравите, обичаите и законите на предците, към което римляните са били възпитавани в семейството, рода и общината още от най-ранна възраст.
От най-древните латински прозаически произведения е видно, че в основата на нравствените изисквания в този аспект е бил залегнал преди всичко образът на “идеалния мъж” (vir bonus), така както са го схващали предците – като “добър земеделец” и “добър стопанин”[6]. В тази връзка Катон е говорел за “гнусотиите” (flagitia), които са разлагали древните морални устои и са предизвиквали “кризис” в обществото. Тези “гнусотии” той е считал за “нови” явления, “нововъзникнали”, “възникнали в новото време”, и във връзка с това е приемал, че кризисът е “все още излечим”.
Историческите факти свидетелствуват, че този възглед е бил споделян и от основната част от населението, поради което разпространението на кризиса е било локализирано и дори за известно време преустановено от цензорските мероприятия на Катон. За осъществяването на тази задача Катон е използувал единственото средство, което е могла да му предложи римската традиция, а именно “строгостта” (severitas). Все пак, обаче, въпреки енергичното осъществяване на строгите цензорски мероприятия на Катон, проведените реформи са имали само временен успех и са послужили като убедителен аргумент, че е необходимо прилагането и на други мероприятия и средства.
Както всяка община, така и античната римска нравственост се е изграждала върху намиращите се под надзора на общината традиции, който надзор е обезпечавал чистотата на общинския нравствен начин на живот. Което, разбира се, е възможно само дотолкова, доколкото действията и постъпките на отделните лица са били достъпни за контролното въздействие върху тях на общинските санкционни механизми, само доколкото общината е била в реално състояние да влияе върху “нарушителите”.
Така, всъщност, границите на проявлението на общинския римски морал са били обусловени от това, доколко личността се е намирала в сферата на действието на санкционните механизми. Когато, обаче, отделното лице се е придвижвало териториално така, че е излизало извън обсега на полисната власт, то вече е придобивало реалната възможност да не признава тази власт и да извършва постъпки, несъответствуващи на изискванията на тази власт. Което за първи път практически и осезаемо е станало тогава, когато малката община, групирана около Рим, се е била разраснала толкова много, че е започнала да излиза първоначално на общоиталийската арена, а по-късно и на световната арена.
Разбира се, за всеки римлянин, където и да се е намирал той, първоначално решаващо значение за неговото индивидуално поведение е имало мнението на общината, и всяко откъсване от територията и менталната атмосфера на тази община е било равносилно на “гражданска” и дори на реална физическа смърт. Но тъй като това откъсване от римската община обикновено е ставало по начин, съдържащ в себе си онази технологична и военна мощ, която е давала възможност на римлянина, намирайки се върху чужда територия, да бъде посрещан от местното население с високи почести и божествено страхопочитание, той постепенно се е откъсвал от изискванията на традиционната римска полисна нравственост, придобивал е относителна независимост от нея и тя във все по-малка степен е встъпвала като фактор и регулатор на неговото индивидуално и групово поведение.
Така именно започнало формирането на новата римска нравственост, съответствуваща на новото положение на Рим, действуващ не като община, а като световна държава. Ето защо главната причина за кризиса на древноримската нравственост е била естествената криза на полисната организация, превръщаща се в държавна организация с нови механизми на функциониране, в основата на които вече е била залегнала представата за “нееднаквото имуществено положение” и “нееднаквото правно положение” на различните групи и други структурни формирования на обществото.
Този процес, естествено, е намерил съответния израз и в римската литература и историография. Така напр. Страбон отбелязва, че Фабий Пиктор е считал, че римляните за първи път са “вкусили сладостта на богатството” през периода на Третата Самнитска война през 298-290 г. пр. Хр.[7] Валерий Максим говори за склонността на римляните към по-малко строг начин на живот, която склонност започнала да се проявява към края на Втората Пуническа (Картагенска) война през 201 г. пр. Хр. и пораженията на Филип Македонски през 197 г. пр. Хр.[8] Тит Ливий счита, че семената на разточителността са били внесени в Рим през 187 г. пр. Хр. със завръщането от Азия на окупационната войска[9]. Полибий приема, че изчезването на древната скромност и пестеливост е свързано с войната при Пидна, където римляните побеждават през 168 г. пр. Хр. македонската армия[10]. Салюстий се позовава на Посидоний, според когото периодът на упадъка започва от времето на разрушаването на Картаген през 146 г. пр. Хр.[11]
Така, очевидно, самите римски историци проявяват изключително сериозни колебания относно датирането на началния етап на процеса на кризиса на нравите на римското общество. Римските стоици, обаче, насочват своето изследователско внимание не толкова към историческия аспект, колкото към същностния, съдържателния аспект на проблемата.
Така, при интерпретацията на тази проблематика Полибий заема преходна позиция между общотеоретическите гледища на елинските класически мислители и конкретно-практическите виждания на римските исторически и политически дейци. От една страна той приема, че съдбата на всяка държава е подчинена на неизбежните органически закони на нейното установяване и унищожаване; но от друга страна той насочва разсъжденията си не към отвлечено теоретическо равнище, а към конкретно-историческите условия, при което, без изрично да назовава римското общество и държава, все пак има предвид кризата на нравствеността в същото общество[12]. Възгледите на Полибий в този аспект, обаче, все още не са и не могат да бъдат определени като самостоятелна теория, и в най-добрия случай могат да бъдат разглеждани като “зародиш на римската теория за кризата на нравствеността”.
Поради това първата теория за упадъка на нравите в античен Рим принадлежи не на Полибий, а на Посидоний. Тъй като, обаче, запазените до наши дни фрагменти от неговите произведения съвсем не са достатъчни за изграждане на пълна представа за теорията му, неудобството се преодолява до известна висока степен чрез използуването на няколко от книгите на Диодор, от които се извлича изключително съществена информация в този аспект[13].
Днес се приема за установено, че Посидоний е доразвил фрагментарно изказаните от Полибий (а вероятно и от Панетий) разсъждения относно историческата съдба на Рим, и така е създал своя теория, непосредствено отнасяща се към въпросите на разложението на римското общество и нравствената деградация на самите римляни. Основните елементи на теорията на Посидоний са били: а) картина на “Златния век”; б) ролята на Пуническите войни и разрушаването на Картаген като каузален механизъм на падението на нравите и приемането на 146 г. пр. Хр. като ясно определена времева граница, след която започва разложението на обществото, алчността, користолюбието и другите характеристики и причини на упадъка на нравите. За възгледите на Посидоний е характерно преди всичко както ясното придържане на разсъжденията към конкретно-историческите факти, така и ясното придържане към философската интерпретация на тези факти.
Най-ранният и явно недостатъчно съвършен вариант на теорията на Салюстий за упадъка на нравите е фиксиран в едно от двете негови писма, адресирани до Юлий Цезар. Както вече бе посочено, авторството на Салюстии върху тези две писма е спорно, но ако приемем, че те са негово авторско дело, закономерно ще трябва да приемем, че именно в това писмо се съдържат исторически първите наброски към неговата теория за упадъка на нравите. В него Салюстий е описал достатъчно мрачна картина на състоянието на нравите в Рим – той говори за непомерния разкош и за алчността, царящи в обществото, както и за междуособните войни, за тайните убийства и престъпления, за масовите избивания, за гибелта на деца и жени, за разрушаване на жилищата. Тук той гневно се обръща към онези, които в тези тежки дни, въпреки ужасите и страданията, се отдават на наслаждения, пир и разврат.
Разглеждайки въпроса за причините за разложението на нравите, Салюстий пише, че те навсякъде са едни и същи – непомерната алчност и липсата на нравствено съвършенство, изразяващо се в презиране на богатството и на телесните наслаждения, в упражняване в труд, търпение и добри начинания. В съответствие с тези виждания за причината Салюстий закономерно приема, че нейното преодоляване може да стане преди всичко чрез унищожаване на разкоша и пресичане на любовта към парите и богатството. Което, според него, може да стане най-вече чрез възстановяване на древните закони, обичаи, учреждения и нравствени позиции и възгледи. Той естествено си дава ясна сметка, че това съвсем е може да стане лесно и просто, но подчертава, че точно то е онова нещо, в името на което си заслужава държавата да вземе съответни мерки. После, към “второстепенните мерки” в този аспект той отнася унищожаването на търговията и преди всичко на търговията с държавни длъжности, в регулиране на срока на военната служба, и пр.
Естествено, най-пълно изразяване на теорията на Салюстий се съдържа в неговите по-късни трудове, и преди всичко в известната му монография “Заговорът на Катилина”. В този труд той разделя историята на римската държава на три големи “периоди” или “цикли”.
Към първия период Салюстий отнася основаването на Рим от троянците, които, сливайки се с аборигените, са образували единна община, в която хората са живеели все още без закони, но свободно и в общо съгласие. Тази преуспяваща община, обаче, е започнала да предизвиква завистта на съседните царе и народи, които започнали да извършват нападения, които римляните мъжествено отблъсквали. През този период властта е принадлежала на царя, но всичките държави дела са били обслужвани от старейшините (“отците”, paters). Когато царската власт започнала да се изражда в тирания, римляните сменили държавното устройство и поставили начело на държавата изборните и ежегодно сменяеми консули[14].
Вторият период, за който е характерна изборната власт, свободата и високонравственият живот на обществото, е описан много по-подробно от Салюстий и именно това, според него, е “Златният век” на римската история. При всички граждани през този период се проявява необичаен подем на чувството за собствено достойнство, на стремежа към слава и геройски и доблестни деяния, тъй като именно те били считани за истинското богатство. В обществото през този период се култивирали добри нрави, царило съгласие, порядъчността заменяла изцяло нуждата от писани закони. Римската държава била охранявана от две основни средства – безстрашието по време на война и неподкупността и справедливостта в мирно време. Този период, според Салюстий, е продължавал до времето на разрушаването на Картаген[15].
Именно през третия период, според Салюстий, се проявява упадъкът на нравите. Той започва след съдбовното разрушаване на Картаген, и от този момент е началото на всичките смутове и раздори, началото на разложението на римската държава и на обществото. Основните причини за това разложение според Салюстий са “две страсти” или “два пороци”, които интензивно се проявяват през този период, а именно: Þжаждата за власт и честолюбието (ambitio), и Þстрастта към парите и користолюбието (avaritia)[16]. По силата на тези причини върховната власт в държавата от най-справедлива се изражда в тирания, в най-бруталната и жестоката; всички се отдават на грабеж и разбойничество, и дори армията, която някога се е славела със своята закаленост, се е отдала на разкош и разпътство. Така, през този период римското общество окончателно потънало в пороци и престъпления, започнало да уважава богатството, започнало да счита добродетелите за недостойнство, бедността - за позор, честността - за неблагоразумие.
В това произведение на Салюстий като основна причина за упадъка е посочено възникването и разгръщането първоначално на първия порок - ambitio, а после и възникването и разгръщането на втория порок - avaritia. Възниква, обаче закономерният въпрос: “Къде, в коя среда са се развивали тези пороци?”
Отговорът на Салюстий не е съвсем директен, но все пак е достатъчно ясен – тъй като в резултат на тези именно пороци властта в държавата се е изродила от най-справедливата в най-жестоката и неприемливата, то напълно логично следва изводът, че тези пороци са се били настанили най-напред и преди всичко именно сред тези слоеве и личности, на които е принадлежала държавната власт, и едва по-късно разложението е засегнало и “народа”. При обосноваването на този отговор Салюстий несъмнено е изхождал от представата, че нравственото разложение на нобилитета и нравственото разложение на народа са два отделни етапи на един и същ общ процес на разложение, при което, обаче, в самото начало разложението е било обхванало преди всичко нобилитета, и едва по-късно то се е разпростряло и сред народа; именно поради това на тези два процеси той е отделил две отделни групи глави от книгата си[17].
Така, по-внимателният анализ на произведенията на Салюстий разкрива, че при разглеждането на въпроса за причините за упадъка на римската държава и римското общество авторът е прибягвал до използуването на абстрактната теоретико-нравствена фразеология само в качеството й на “димна завеса”, прикриваща преките нападки срещу нобилитета, при което водещата мисъл на автора е, че в основата на причинната верига за упадъка и гибелта на римското общество и държавата стои преди всичко развратеността и безнравствеността на нобилитета.
В произведенията на Салюстий, посветени на въпроса за упадъка на нравите, сериозно и значимо място е отделено и на въпроса за “нравствената регенерация на обществото” и “моралната реформа”. Този въпрос е бил поставен в центъра на теоретическите възгледи на Салюстий още в писмото му до Цезар, но впоследствие, в следващите му произведения, той не е повдиган и не получава развитие. Напълно възможно е причините да се съдържат в “засилването на политическите съображения” на автора в по-късния етап от неговото развитие за сметка на неговите “исторически съображения”. Възможно е, също така, и при писането на трактата “Заговорът на Катилина” да са надделели съображения от жанрово естество, т. е. съображението, че историческият характер на монографията не позволява внасянето в нея на текст, имащ неисторически характер.
[1] Саллюстий Крисп, Гай, Письма к Цезарю – старцу о государственных делах, ж. Вестник древней истории, М., 1950, № 1.
[2] Саллюстий Крисп, Гай, Заговор Катилины. Война с Югуртой, Перевод с латынского, в сб. Историки Рима, М., 1970; Саллюстий Крисп, Гай, Сочинения, Перевод с латынского, М. 1981; Салустий Крисп, Гай, Заговорът на Катилина. Войната с Югурта, Превод от латински, С., 1972; Салустий Крисп, Гай, Исторически съчинения, Превод от латински, С., 1982.
Няма коментари:
Публикуване на коментар