Публий Вергилий Марон (лат. P. Vergilius Maro) (70-19 г. пр. Хр) е крупен римски поет-епик, идеологически знаменосец на възникващата Римска империя, признат за най-славния поет на императорския Рим.
Още в древността животът му е бил предмет на многобройни легенди, но още древните биографи са разполагали и с редица точни биографически сведения за него, източник на повечето от които е неговият приятел - поетът Варий. Произхождал е от низшите слоеве на свободното население на Северно-италийския район, баща му бил занаятчия, успял да подобри значително имотното си положение поне толкова, колкото е било необходимо, за да може да даде на сина си през 50-те години в Рим блестящо образование, предоставящо му възможност да упражнява адвокатска практика. Адвокатската кариера, обаче, съвсем не се удавала на младия Вергилий, който, според античния биограф Елий Донат (Donatus), бил изключително стеснителен, нямал никаква ораторска дарба и говорел толкова бавно, че по говора приличал много повече на почти неук човек. Ето защо и младият адвокат се появил в съда само един-единствен път, след което се отдал на поезията и съчинявал лирични стихотворения.
През младостта си Вергилий изпитал “двояко идейно влияние”: от една страна той се е намирал под влиянието на т. нар. неотерическа поезия,[1] в съответствие със жанровото своеобразие на която сътворил редица юношески стихотворения, които били публикувани едва след смъртта му и съставлявали съдържанието на неголям сборник, известен със заглавието “Малки стихотворения” (Catalepton), както и поемите “Комарът” и “Цирис”[2]; от друга страна той се е намирал и под изключително мощното влияние на епикурейството, което именно го подбудило да се прости с риториката и перспективите на адвокатската практика, и както сам казва, “да насочи кораба си в блаженото пристанище, устремявайки се към мъдрите думи на великия Сирон”, при което дори бил готов да пожертвува и поезията си с надеждата “да освободи живота си от всяка грижа”[3].
През този именно неотерически и епикурейски период Вергилий се запознал и установил тесни приятелски взаимоотношения с Варий и Хораций, и така всъщност бил формиран кръгът на най-видните представители на бъдещия т. нар. Августов класицизъм.
2. Фактът, че Вергилий е бил един от най-видните идеологически представители на римската култура, известна като “Култура на Августовия век”, изисква и “хвърлянето на известна светлина” както върху личността на самия император Октавиан Август, така и върху обществено-политическата и културната ситуация на неговото време.
Гай Юлий Цезар Октавиан Август е официалното име на Гай Октавий, живял от 63 до 14 г. пр. Хр., станал основоположник на едноличната власт в римската държава, установена след гражданските войни при Втория триумвират и станала известна с наименованието принципат. Като близък роднина на Гай Юлий Цезар той бил осиновен от него през 44 г. пр. Хр., а като негов наследник след смъртта му (заедно с Марк Антоний и Лепид) участвувал в т. нар. Втори триумвират.
След победата му през 31 г. пр. Хр. в гражданската война срещу Марк Антоний той станал пълновластен господар на римската държава, като получил от Сената постоянни изключителни права и пълномощия, които дотогава били давани само временно, както и след като приел титлата “Август” (т. е. “възвеличен”, с оттенък на “свещен”)[4].
Макар че и след извършените от Сената през 27 и през 23 г. пр. Хр. държавни реформи републиканските магистратури били запазени, те фактически нямали никакво значение и роля в политическия живот на държавата и по същество реформата е била монархическа, в резултат на което Октавиан Август фактически управлявал (до смъртта си през 14 г. пр. Хр.) римската държава в качеството си на император.
Установеният от него политически режим официално е бил основан върху лицемерното и демагогско твърдение, че той е възстановил римската република (макар че е съсредоточавал в ръцете си всичките основни функции на републиканските магистрати – консули, претори, трибуни и пр.) и че е установил трайния римски мир (макар че през цялото му управление са били водени непрекъснати войни по всички краища на света). Наред с реформите в държавно-политическата сфера, той извършил и редица реформи в социалната и културната сфера, при което с помощта на приближения му Меценат насърчавал развитието на изкуствата. В края на живота си обявил за наследник на властта осиновения си син Тиберий, а след смъртта му бил официално обожествен и чествуван като бог, заедно с богинята Рома (Деа Рома).
С така посочения двойнствен или демагогски характер се е отличавала и идеологията на установения “нов строй”. Тъй като все пак политическият строй фактически е бил изменен радикално, отвличането на вниманието от това обстоятелство и въобще от въпросите на държавното устройство било осъществявано чрез акцентиране на идеологията върху необходимостта от нравствена реформа като фактор за решаване на социално-политическите проблеми. Така идеолозите на “новия строй” актуализирали по-старите изказвания на Панатий и по-новите на Цицерон, които твърдели, че нравственият фактор има не по-малко значение от законодателния, и поставяйки тези изказвания в качествено нов политически контекст обосновали нова идеологическа концепция, която по същество давала качествено ново съдържание на старите изказвания в този аспект. По този повод напр. Хораций възкликва: “Каква е ползата от новите закони, ако преди това не са създадени добри нрави?”, а държавната машина предприела мощна стратегия, насочена към “религиозна и нравствена реставрация”, към “възстановяване на обичаите на прадедите”, при което на преден план било изтикано изискването за “преклонение пред политическото минало на Рим”, за “възстановяване на старите и вече отдавна забравените култове и празненства”, и най-вече за “гражданско благочестие”.
Така идеологическият акцент, насочен към идеализацията на миналото, давал възможност настоящето да бъде обяснявано не чрез разкриване на истинските причини и аргументи, намиращи се в самото това настояще, а чрез фалшиви причини и аргументи, по същество снемащи отговорността от същинските виновници за сегашното състояние на нещата. От своя страна новата идеология и пропаганда създавала качествено нов политически контекст, който давал възможност на Август, макар и официално да се отказвал от обоготворяването на неговата личност, да “приема на драго сърце” възродените по същество “обоготворителни” ритуали, прилагани в миналото към елинистическите владетели, при което и той като тях бил представян за “Спасител” на народа, за “Нов Аполон”, “Нов Меркурий” или “Нов Хермес”, за “Победител на мрака и злото”, за “Дарител на богатството и благата на културата”.
Така Август, официално издигайки тезата, че е наследник на Гай Юлий Цезар и официално поставяйки началото всички следващи императори да носят титлата “цезар”, по същество бил провъзгласен за бог и поставил началото на т. нар. култ към императорите, които след смъртта им вече официално били считани за богове (и така фактически бил оставен като съвсем незначителен фактът, че приживе те официално не били считани за богове).
Всъщност, официалният възглед на Август за неговата политическа власт и държавническа дейност е бил най-ясно изразен от самия него в съставения лично от него литературен документ, известен като “Делата” (Res gestae) или “Делата на Август” (Res gestae divi Augusti). В този документ той изброявал заслугите и разходите, които бил направил в областта на вътрешната и външната политика “в полза на държавата и на римския народ”, при което особено силно подчертавал ролята си на “Освободител на народа и държавата” и “факта на предаването в ръцете на Сената и народа на онази върховна власт, която той имал правото да упражнява по силата на общото съгласие”. В този литературен документ Август се е самопредставил като “всепризнат носител на идеалния сбор от добродетели” – като носител на “мъжеството и милосърдието, справедливостта и благочестието”; при това и самото изложение на литературния материал в този документ е така построено, че описаните извършени от него “Велики дела” да служат като илюстрация на притежаваните от него “Велики качества”.
Всъщност, в древността и преди всичко в елинистическия свят, е бил широко разпространен литературният жанр, известен като “дела на богове и царе”, и в този аспект “Делата на Август” не са нещо необичайно. Освен това формално Август въобще не изразява каквито и да са претенции за божественост и чинопоклонно се придържа към официалните традиционни римски представи. Този документ, обаче, е бил съставен от него немного време преди смъртта му, което се счита за недвусмислено свидетелство, че той е разчитал именно на посмъртно обожествяване.
Разбира се, би било прекалено пресилено да се твърди, че “новата идеология” на Август е била повсеместно поддържана, тъй като социално-икономическите и политическите слоеве, върху които се крепяла неговата власт, са виждали смисъла на своето “помирение” с принципите и елементите на империята единствено в това, че те са инструмент или средство за излизане от дълбоката и продължителна криза, настъпила в обществото след гражданските войни. В този политически контекст Август несъмнено е бил поставен пред силната опозиционна съпротива както на слоевете, които не са били съгласни на “помирение”, така и с онези, за които “помирението” е било временно, условно и ситуативно.
Ето защо и провежданите от Август реформи са били осъществявани постепенно, бавно, смекчено, често пъти с отменяне в определен неблагоприятен момент и нововъвеждане при по-благоприятен момент; и така, когато през 14 г. пр. Хр. той умрял, фактически се оказало, че империята вече е била установена съвсем трайно, че вече никой не мисли за възстановяване на републиканския строй, и че най-съществената духовна характеристика на обществото може да бъде сведена към онова, което се нарича “тенденция към успокояване”, “жажда за стабилизиране”, “възприемане на новия ред като неизбежен и единствено правилен”.
Вътрешното логическо и идеологическо обосноваване на тази “нова духовност”, обаче, се е оказало съвсем не така лесно и бързо, както политическото и външно фактическото. Тоновете на оптимистично и лирично ликуване по повод “новия разцвет” на римската държавност били изключително дълбоко примесени и заредени с мотиви на дълбока умора, скръб и смирение, тъй като в новите условия традиционното (и консервативно по своята същност) римско общество вече било загубило чувството, че е способно да управлява съдбата си и започнало охотно и дори пристрастно да “се вслушва” в “нови гласове”, предлагащи “нови варианти на стари пророчества” и всевъзможни фантазии за “управляващи света тайнствени сили”.
Така именно прииждащите от Изток религиозно-мистически учения, които по време на разцвета на републиката не намирали почти никаква благодатна основа за своето развитие, сега вече получили и официално държавническо насърчение. А в тази “нова духовна обстановка” напълно естествено философията била ако не напълно изтласкана извън обществената сфера, то поне сведена до коментиране на старите учения в тесните предели на етиката на частния живот, или както изключително сполучливо се бил изразил Сенека – “философията била сведена до филология”. Така, в условията на тази умело дирижирана от държавата “нова духовна обстановка” хората от всички слоеве на римското общество били трескаво стимулирани да се затворят единствено в областта на нравственото си самоусъвършенствуване и частните си интереси, да изоставят характерната за духовността от времето на Катон “хаотична разпиляност на жизнеусещането” си и да се обърнат към “мирогледното вглъбяване”, при което да изработват у себе си преди всичко търпение и готовност да приемат “ударите” или “даровете” на Съдбата.
Все пак, обаче, в условията на тази “нова духовна обстановка” по личното нареждане на Август неговият приятел Гай Цилний Меценат (74-8 г. пр. Хр.) организирал т. нар. “кръг на Меценат”, който станал най-важният духовен и културен център на епохата, и в който едни от водещите и най-значими фигури били Вергилий и Хораций. Тук, разбира се, следва да бъде отбелязан и фактът, че успоредно с този напълно подчинен на държавата литературен кръг е имало и други, сравнително по-независими или дори до известна степен опозиционни, литературни групировки, които били създадени около прочутия пълководец и оратор Валерий Корвин Месала (64 г. пр. Хр. – 13 г.) и около авторитетния държавник, оратор и историк Гай Азиний Полион (76 г. пр. Хр. – 4 г.).
3. Първото значително произведение на Вергилий е неговият сборник “Буколики” (Bucolica)[5], наричан още и “Еклоги” (Eclogae)[6], написан около 42-39 г. пр. Хр., чрез който се прославя и спечелва благосклонността на ценителите на литературата Полион и Меценат, които осигуряват на автора щедра материална подкрепа при установяването му в Рим след 41 г. пр. Хр. Видно и от самото заглавие, с този поетичен сборник поетът възпроизвежда или дори копира жанра на овчарските идилии, въведен в литературата от сиракузкия поет Теокрит. Обаче, докато Теокрит е рисувал овчарите с известен доминиращ оттенък на ирония и подчертано превъзходство на културата на автора над примитивизма на овчарите, то при Вергилий тази “дистанция” между автора и неговите действуващи лица напълно отсъствува и напълно определено личи авторовото съчувствие към неговите литературни герои. И една от най-съществените причини за това е фактът, че “новата идеология”, проповядваща бягство от политическия живот и от социалната действителност и препоръчваща “отдаване на любов и поезия”, е изграждала образа на овчарите като хора, въплъщаващи идеала за освободения от всякакви граждански задължения частен живот.
При това живеещите в дълбоките дебри на провинцията Вергилиеви овчари се оказват превъзходни персонажи, не само произнасящи нежни и чувствителни стихове на всякаква тема, но и изключително добре осведомени за всички столични висши литературни спорове и всички свързани с поетите клюки. Поради тази очевидна нереалност на обстановката авторът е внесъл и още една съществена нереалност – бягството от политическата действителност е осъществено чрез заселване в “идеалния овчарски свят на аркадците”, географското локализиране на който е поставено там, където, естествено, не съществуват никакви реални аркадци (край бреговете на Североиталийската река Минчо край Мантуа).
При Вергилий на преден план е изтъкнато единството на настроението и емоционално-патетичната страна на стихосложението, почти демонстративно пренебрегващо същността на битовите детайли, с което овчарите, макар и бидейки главният литературен персонаж, окончателно придобиват абсолютно условен образ; който образ, при това, е запълнен с нови нереалистични елементи – докато Теокритовите овчари изявяват любовната си мъка с изключително висока доза ирония, то Вергилиевите овчари поднасят любовните си излияния с напрегнатата емоция на страстта и високо трагически патос. И все пак, въпреки доминирането на изключително букологическия колорит, актуалната историческа действителност се вплита в абстрактната художествена тъкан на произведението, за да бъде подчертан един, впрочем, действителен факт, станал през 41 г. пр. Хр., при който благодарение застъпничеството на поета и на неговия патрон Гай Полион, Октавиан Август лично се разпоредил неговите войници да върнат конфискувания малък чифлик на един селянин и изцяло възстановил неговите права.
В станалата особено прочута четвърта еклога, посветена лично на консула от 40 г. пр. Хр. Гай Азиний Полион, след като авторът призовава овчарската муза “да пее за по-важни неща”, с тъмен и тържествен оракулски стил предсказва настъпването на “нова ера”, свързана с предстоящото раждане през същата година на някакво дете, носещо едновременно и човешки, и божествени черти, което ще стане владетел на света, ще донесе края на железния век и ще постави началото на златния век. Тази еклога е била привлякла вниманието на коментаторите на Вергилий още през древността и на нея е посветена огромна литература, в която са очертани три линии на тълкуване – конкретно-историческа, митологическа и християнска, които, впрочем, намират своите ентусиазирани привърженици включително и днес.
Привържениците на конкретно-историческата тълкувателна линия свързват текста на стихотворението с очакването въпросното раждане да стане в някое от видните римски семейства и преди всичко в семействата на Октавиан Август, Антоний или Полион, комуто именно е било посветено самото стихотворение и чийто син по-късно уверявал, че става въпрос точно за него. Привържениците на митологическата тълкувателна линия свързват текста не с раждането на някакво реално момче, не и с някакви реални и конкретни негови родители, а с условното раждане на онези най-общи и абстрактни технологически и обществено-политически условия и предпоставки, свързани с и водещи до обновяването на света. И привържениците на третата, християнската тълкувателна линия, разглеждат тази част от текста на поемата като пророчество, свързано с раждането на Исус Христос, поради което Църквата винаги е изразявала своето изключително уважение към езическия поет.
“Буколиките” не само издигнали Вергилий и го поставили сред първите римски поети, но и поради съдържащите се в тях текстове, разкриващи готовността му да възхвалява новия политически ред, го сближили с управляващите върхове, като съвсем скоро след тяхното публикуване той, заедно със своя стар приятел Варий, били възторжено приети в т. нар. “кръг на Меценат”, който, всъщност, е бил и личният интелектуален кръг на самия император Октавиан Август.
4. Несъмнена азбучна истина е, че както в Древна Гърция, така и в Рим развитието преди всичко на производството и търговията, както и развитието на всички останали аспекти на обществения феномен постепенно, но неизменно са водели до разлагане на старата колективистична по своята същност гражданска община и до усилване и налагане на личностновите (индивидуалистическите) тенденции, а успоредно с това и до разрушаване на стария родов морал и на традиционната вяра в него. Азбучна истина е и че в хода на този неизбежен исторически процес и като ментален отзвук от него в художествената и философската литература почти непрекъснато са се появявали романтични призиви за възвръщане към и запазване на патриархалната сплотеност и свързания с нея морал.
И в контекста на тази тенденция, особено след ожесточените граждански войни през І век пр. Хр., римското общество се оказало същинска арена на сблъсъка между реалния исторически процес и романтическите идеали за “Златния век на обществото на патриархалното съгласие”, които идеали от една страна засилвали монархичните тежнения за Спасителя-Цар, а от друга страна подклаждали кипежа на религиозните идеи и тежненията за Спасителя-Бог. И ако в Древна Гърция този кипеж напълно естествено довел историческия процес до появата на Македонската монархия и изключително лекото подчиняване под нейната власт на много народи от Елада до Индия, то в Древен Рим същият този кипеж довел до появата на специфичната държавно-политическа форма, известна като цезаризъм.
В края на режима на републиката в Древен Рим все по-настойчиво и по-силно били поставяни на дневен ред разсъжденията, свързани с единовластието, при което най-главната и най-съществената черта на тези разсъждения е била свързана с характеризирането на “очаквания бъдещ вожд” именно като “силен и справедлив”; при това специално след времето на опустошителните междуособни граждански войни и особено за земеделските слоеве най-характерните черти на образа на този вожд са се свеждали до неговото възприемане най-вече като “Вожд-Спасител”, но същевременно и като “Вожд-Демократ”, опиращ се върху властта на републиканския Сенат, където са събрани “най-добрите хора”. Любопитно е, също така, че образът на този “бъдещ вожд” е бил обилно украсяван с черти, принадлежащи към философско-стоическата палитра.
Някои от аспектите на образа на този “демократически вожд”, защитаващ свободата на робовладелската върхушка, са представени в творчеството на Салюстий, който хвали и възвеличава древните царе, царували преди властта им да бъде извратена в деспотизъм.[7] Редица от аспектите на образа на този вожд са представени и в творчеството на Цицерон, който, превъзнасяйки полибиевския смесен тип държава, признава като най-добра властта именно на монархичния вожд, който носи качествата на “укротител или усмирител на държавата” (moderator rei publicae), “управител или ръководител на отечеството” (patriae rector), “грижещ се за благото на гражданите, даващ на държавата мощ, слава и проявяващ доблест” (virtus), “родител на народа” (parens populo).[8]
Тук, разбира се, нашата задача е да се опитаме да проследим “Как възникналата в Рим проблема за единната власт, унаследила от гръцката теория и практика идеите за разграничението между “демократическия вожд” и “тиранина”, се е отразила в творчеството на Вергилий и в неговото отношение към властта на Август?”.
След “Буколиките” и след приемането на Вергилий в интелектуалния “кръг на Меценат”, и фактически в кръга на самия император Октавиан Август, в продължение на седем години поетът работил и през 29 г. пр. Хр. завършил дидактическата си поема “Георгики” (Georgica), т. е. “За земеделието”, издадена в четири книги и посветена на неговите икономически благодетели и политически наставници Октавиан Август и Меценат.
Избраната от поета тема във висока степен отговаряла на личните наклонности на автора и била обществено-политически актуална, тъй като въпросът за възстановяването на дребното земевладение и за настаняване на част от градските паразитни маси (т. нар. пролетарии) върху земя, с оглед тяхното политическо неутрализиране в градовете, вече е бил многократно поставян на официално обсъждане в политическите институции и кръгове, а след гражданските войни бил станал особено остър.
Структурно книгата е разделена на четири части, посветени на обработването на земята, отглеждането на дърветата и преди всичко на лозята, отглеждането на животните (скотовъдството) и пчеларството, при което, разбира се, книгата съвсем не е била предназначена да бъде практически учебник, какъвто по онова време е бил трактатът на Марк Теренций Варон “За селското стопанство” (De re rustica). Тук, в това негово произведение, дидактическата задача на Вергилий естествено се е свеждала съвсем не в излагане на агрономически знания, а в проповядване на нравствената ценност на земеделския труд, в разкриване на неговите радости и най-вече в прослава на земеделския начин на живот. В съответствие с тази именно задача самият Вергилий е наричал своето произведение “Аскрийска песен”, с което недвусмислено и ясно е подчертавал, че смята себе си за продължител на поезията на Хезиод (Хезиод от Аскра, Хезиод Аскрийски).
И наистина когато в произведението си Вергилий подчертава, че “всичко е победил упоритият труд”[9], той доста плътно се доближава до “Дела и дни” на Хезиод, но разликата между произведенията на двамата е колосална – докато в произведението на Хезиод е обрисувана реалистичната картина на суровия селски бит, разкриваща тежкото положение на селячеството, то в произведението на римския поет воалът на утопията за “Златния век” е обгърнал селския живот много по-плътно, отколкото в произведението на гръцкия; и то толкова плътно, че “безмерно щастливите земеделци” сами не съумяват да узнаят “своето благо”, сами не разбират, колко щастлив е техният живот[10].
Тук, разбира се, възхвалата на спокойния трудов и напълно аполитичен селски живот, както и на пряко свързаните с него примитивни нрави, е неразривно подчинено на задачите на имперската политика, заставяща епикурейството на автора да отстъпи пред неговата идеологическа ангажираност. Така, в съответствие с идеологическите императиви на новата власт Вергилий първо подчертава епикурейската и лукрецианската теза за щастието, определяща като щастлив знаещия същността на нещата, и веднага след това подчертава тезата на новата идеология, съгласно която не по-малко щастлив е и незнаещият: “Щастлив е този, който може да разбере причината на нещата и е стъпкал с крака всякакъв страх и всякаква вяра в неумолимата съдба; но щастлив е и онзи, който познава полските богове и Пан, и стария Силван, и сестрите-нимфи”[11]. Така, селянинът на Вергилий е представен като несъзнателно достигащ чрез незнанието си до същото жизнено блаженство, до което мъдрецът достига чрез върха на знанието си.
При така очертаната дълбоко идеологическа вътрешна същност на “Георгики”-те напълно закономерно се вплитат текстовете на многобройните т. нар. стихотворни или лирически отстъпления, в които именно е кондензиран целият заряд на произведението – описанието на идиличния селски живот всъщност се оказва изходна стратегическа позиция, необходима на автора, за да може да използува гледната точка на стоящия далеч от политиката селянин, от която именно да обсипе Октавиан Август със щедри възхвали.
5. Най-пълното идеологическо и художествено въплъщение на новото схващане, очертано в първите две значими творби на Вергилий, е намерило своя израз в “Енеида”-та, която именно е и най-показателният художествено-политически паметник от тази бурна и преходна епоха от историята на Рим.
От историческите свидетелства е видно, че почти всички в Рим много добре са знаели, че Октавиан Август е имал огромното желание да бъде направен герой в епоса на някой виден поет, и че в “Георгики”-те Вергилий изрично е обещал да състави поема за него. От поета се е очаквало да състави една традиционна за римската литература поема с митологическа перспектива, в която да обоснове троянския произход на рода на Юлиевците, към който, след осиновяването му от Юлий Цезар, е станал принадлежен и Октавиан Август.
Още в самото начало на работата си над поемата Вергилий, обаче, поставил съвсем друг акцент, който по същество е бил в състояние да уязви личното честолюбие на императора, но който все пак напълно е съответствувал на императорската религиозно-консервативна политика; така, Вергилий решил да постави себе си не като раболепен придворен ласкател, а като търсач на истината, и в съответствие с това да напише не политически манифест, а поема, с която да влезе в съревнование със самия Омир. Така, той решил да покаже на преден план не историята на самия Октавиан Август, а историята на Рим, при което да разкрие, че тази история е не по-малко героична и не по-малко човешки значима, отколкото историята на скитанията на Одисей и битката за Троя.
И така митът за Еней всъщност е бил избран не просто защото цезаровият род на юлиевците е претендирал, че е водел своето начало от Асканий, сина на Еней, второто име на когото е било Ilus, което по-късно било променено на Iulus; както и не защото юлиевците претендирали, че имат божествен произход, тъй като са потомци на Венера (Афродита), която е била майка на Еней; а преди всичко защото именно с Еней е било свързано формирането на Рим като държавен и човешки идеал, който идеал е намерил своето крайно въплъщение в Августовския Рим[12]. В този именно смисъл, особено характерното за т. нар. съветско вергилиеведение схващане, че Вергилий е бил раболепен певец за Августовския принципат и че е призовавал римляните към сляпо подчинение на властта на Август[13], просто не отговаря на историческата истина. При това, особено внимание заслужава обстоятелството, че така посоченият държавен и човешки идеал е намирал своето окончателно въплъщение в Августовския Рим “не в непосредствено сегашния Рим”, а в отдалечената историческа перспектива.
Задачата, която си е бил поставил Вергилий, а именно да възобнови големия митологически епос и дори да влезе в съревнование с Омир, е била изключително трудна преди всичко защото е означавала пълен разрив и конфликт с естетическите принципи на александризма, тъй като поемата е трябвало да бъде създадена все пак във високо съответствие с омировия стил, но едновременно и да задоволява новите идеологически нужди на изтънчения вкус. Темата е поставяла и специфични трудности, тъй като главният герой по същество е бил беглец, напуснал загиващото си отечество, поради което третирането му е изисквало специални усилия, насочени към преодоляване на естественото читателско отрицателно отношение. Също така политическият мит за троянския произход на Рим е имал изключително голяма и дори остра актуалност, тъй като на този мит се позовавали привържениците на идеята центърът на империята да бъде пренесен на Изток, а самият Юлий Цезар е замислял да възстанови град Троя и да го направи столица на империята, и в този смисъл разработеният от Вергилий мит е трябвало да се противопостави на тази тенденция.
Според историческите сведения през 26 г. пр. Хр. Вергилий бил съставил предварителен план на поемата, съгласно който тя трябва да се състои от 12 книги, и едва след няколко години сметнал за възможно да прочете на Август някои от вече общо взето оформените основи на отделните книги; после, когато през 19 г. пр. Хр. черновата била придобила сравнително завършен вид, той определил още три години за нейното обработване, но внезапната му смърт на 21 септември 19 г. пр. Хр. осуетила плановете му. Тъй като преди смъртта си той бил поискал да изгори незавършената си поема и в завещанието си се бил разпоредил да не бъде публикувано посмъртно нищо, което не е било издадено от самия него, Октавиан Август се противопоставил на последното желание на поета и поръчал творбата да бъде издадена, при това напълно в съответствие с античната практика – без каквито и да са редакционни поправки.
Водещата концепция на “Енеида”-та се съдържа още във встъпителните стихове, където Вергилий заявява, че възпява подвизите на героя, който по волята на съдбата е бил много подхвърлян и по земя, и по море, и много е преживял на война (І, 1-5). За просветения античен читател самата тази формулировка недвусмислено е разкривала намерението на автора да обедини в едно цяло двете отделни омирови тематики (на “Одисея”-та и на “Илиада”-та), като Еней бъде представен не като “беглец по своя воля”, а като “беглец по волята на съдбата”, изискваща от него да “основе град и да пренесе боговете си в Лациум” (І, 5-7); при което всяко негово изпитание е представено не толкова като мит или останал в дълбокото минало исторически факт, колкото именно като мит и минало, които са вечно живи в съвременността, и то така, че представляват начало на приготвеното от съдбата римско величие.
Впоследствие това именно различие и едновременно взаимопреплитане на митологическото и историческото повестование е дало основание на някои литературни анализатори да обосноват тезата, че именно Вергилий е бил първият, който ясно е правел разграничение между митологическото и историческото художествено време, при което умело е използувал митологическия материал при интерпретацията на историческото време и историческия материал при интерпретацията на митологическото.[14]
Несъмнено принципният и най-важният въпрос, на който съвременният читател трябва преди всичко да си отговори, е: “Доколко съответствува на реалността този идеален период, който е описан в “Енеида”-та като време на Августовския принципат?” Анализът разкрива като несъмнено това, че така както в образа на Еней е даден идеалният образ на държавния деец, който трябва да служи като пример за подражание и на самия Октавиан Август, така и времето на неговото управление е не толкова нещо реално-историческо, колкото е именно исторически идеал, изискващ и търсещ своето въплъщение в съвременността.
При Вергилий именно съвременността е възловата точка и именно тя съединява в себе си глобалните линии на повестованието, демонстрирайки крайните резултати в символически образи и картини, съдържащи историческо обобщение и равносметка. При това при Вергилий обществено-политическата съвременност встъпва със силно наситени митологически черти и както при романтичните приказки се схваща като “благополучен край на множеството трагически перипетии”. В същото време, обаче, така както самият император в своето произведение “Делата на Август” умело е избягвал преките споменавания за неотдавнашните исторически събития и е говорел за гражданските войни в доста завоалирана форма, така и Вергилий използува езика на митологията и оставя читателя сам да прави аналогията между митологическото минало и съвременността. В тази връзка в своите анализи М. М. Покровски изключително убедително е показал, че целият разказ във втората книга, отнасящ се до гибелта на Троя, е запълнен с изключително живи детайли, взети направо от съвсем неотдавнашната история[15].
6. Особено внимание заслужава въпросът за патриотизма на Вергилий.
Известно е, че както почти всички земевладелци, така и ранният Вергилий е издигал като свой идеал стоящия далеч от политическите разпри селски живот, категорично е бил против всяка гражданска война и е считал за същински патриот единствено земеделеца, който е поддържал отечеството, като е разоравал и обработвал земята.[16] Също така е известно, че още в “Георгики”-те Вергилий е прославял римската героическа древност, към която именно във висока степен е пренасял своя патриотизъм, както и че в патриотичното славословие за Италия,[17] която той величае и определя като носеща чертите на “Златния век”, той отделя изключително голямо внимание именно на земеделието и на “общото съгласие на гражданите”, при което е свързвал патриотизма с представите си за единната власт.
Пак в “Георгики”-те той е конкретизирал своя патриотичен идеал най-вече чрез картината за живота на пчелите, у които е налице “пълно единомислие”, всичко е общо, всичко придобито се складира за общо ползуване, всички работят заедно и отдъхват заедно; правейки определен намек за своята съвременност, Вергилий напълно ясно и определено подчертава, че именно пчелите най-добре знаят какво е отечество и цар (царица), което се доказва с постоянната им готовност да умрат за тях. Тук, в тези негови представи, несъмнено са намерили израз схващанията на привържениците на стоическата философия за “единомислието” и за “справедливия вожд”.
Това се доказва и от по-нататъшните разсъждения на автора, който, позовавайки се на тези именно особености от живота на пчелите, ги представя като притежаващи частици от “разлетия в природата” “божествен разум” (divinae mentis) и “божествения ефир”[18]. Принадлежността на описанието именно към стоическата философия[19] се потвърждава и от един пасаж от “Енеида”, където не само се използува напълно стоическа терминология, но и неслучайно душите, които очакват поредното си появяване в света, където “ще трябва отново с други тела да се свържат”, са сравнени с пчели[20].
След края на гражданските войни и идването на Октавиан Август на власт схващането на Вергилий за патриотизма е получило нови акценти: Þтой поставя на входа на подземното царство “смъртоносната война” (“войната, която докарва гибел”) и “безумното несъгласие” (“раздорът безумен”)[21]; Þв подземното царство като търпящи наказание са посочени “продалите отечеството си за злато” (“продалите на тирани за злато своята родина”), а като блаженствуващи (“пир пируват и с радост пеят”) онези, които “са паднали смъртно ранени в битка за своята родина”[22]; ÞАнхиз порицава войната на Цезар с Помпей и приканва децата “да не привикват към граждански битки” и “да не насочват мощните си сили против отечеството” (“сърцето родно”)[23]; Þв преизподнята са поставени като наказани и “тези, които в граждански битки безбожни са влезли”, и робите, които “са изменили на своите господари (стопани)”[24].
В неразривна връзка с патриотизма Вергилий е поставил въпроса за единната власт, който, впрочем, както свидетелствува Дион Касий, по искане на самия Октавиан Август е бил поставен за широко обществено обсъждане, в което е била разглеждана и тезата за тиранията и за популярната монархия; и при което обсъждане е било предложено създаването именно на популярна монархия, която следва да се опира върху Сената и съсловието на конниците, тъй като в специфичните римски (за разлика от източните) условия “е трудно да бъде направен преход от свободата към тиранията и свободните народи да бъдат превърнати в роби”[25].
И съвсем неслучайно в речта си през 27 г. пр. Хр. Август сам рисува себе си именно като демократически вожд, патриот и умиротворител, който е постигнал желаното “гражданско съгласие”, и като човек, готов да предаде властта на най-добрите и най-умните (т. е. на Сената), като човек, спасил родината от беди, и който поставя отечеството като най-висше благо. Същата тази идея е залегнала по-късно и в знаменитите Res gestae, където Август отново е подчертал, че той не е узурпатор, и че е бил овладял властта “с общо съгласие”.
Така, тази именно идея, развита включително и от самия Октавиан Август, е поставена като изходна и в развития от Вергилий в “Енеида” възглед за единната власт и за патриотизма, концентриран преди всичко в характеристиките на вождовете: Þтака напр. Еней с ораторско майсторство привежда цял комплекс от аргументи, доказващи неизбежността на падането на Троя и на необходимостта от бягство от родния град (от родината, от отечеството); Þявилият се в съня на Еней Хектор го успокоява, като му казва: “О, бягай, сине Венерин, спаси се от тези пожари, че рухва славната Троя! Врагът я владее! Достатъчно жертви паднаха вече за цар и родина.”[26]; бягството на Еней от родината го сближава с Дидона, която също така е беглец, и тази тяхна обща съдба на бегълци от любимото им отечество подтиква и поддържа нейната любов към Еней[27]; Þзаради отечеството, воден от гневно желание да отмъсти за вече загиващата родина и за да накаже виновницата, Еней е готов да убие Елена[28]; Þза да засили патриотизма на Еней, поетът изобразява сцената със съня, в който му казват: “Там е родината наша и там са родени предците ни”[29]; Þидеята за патриотизма движи всички действия на Еней и в обяснението си с Дидона той заявява, че именно Аполон му е заповядал да плава към италийските земи и да завоюва новото си отечество, при което завоевателната война с италийците (които несъмнено също защитават своята родина) е представена като патриотична във висша степен.
Вергилий вижда именно патриотизма на Еней като първа и най-характерна негова черта на демократически вожд;[30] при това, разбира се, не само той е представен като патриот – като такъв е представен и Анхиз, който не желае да “търпи изгнание” (“отказа да стане изгнаник и надживее погрома на Троя”) и даже е съгласен да остане без погребение (“лесно без гроб и без почит последна ще мина”)[31].
Като втора традиционна черта на демократическия вожд Вергилий сочи неговото благочестие, при което линията на обрисуването му е насочена към категоричното му отграничаване от тиранина, който като правило е безбожник; какъвто е бил напр. опожарявалият храмовете на гръцките богове Ксеркс в “Перси” на Есхил, както и всички гръцки вождове, които са били нападнали Тива (освен Амфиарий). Впрочем, Вергилий сочи благочестието като характерно не само за Еней, но и за цялата “Енеида”.
Трета характерна черта на демократическия вожд, според Вергилий, е доблестта (virtus); така, обръщайки се към младия Асканий, Еней му казва: “Научи се от мене на доблест (храброст) и също трудности как да понасяш”[32].
Като четвърта и пета традиционна черта на демократическия вожд Вергилий сочи неговата справедливост (iusticia) и милосърдие (clementia); така напр. старият Дранц казва, че не знае от кое да изпитва по-голяма възхита – дали от военните подвизи на Еней, или от неговата справедливост[33]; освен това, докато в “Илиада” Ахил сразява Хектор, като остава напълно глух на неговите молби[34], то Еней, след като поразява Турн в бедрото и чува думите му за пощада, “спира с отпусната десница”, готов да го пощади, и го пробожда с меча си едва когато вижда, че той се е обкичил с пояса на младия Палант, когото е бил погубил[35].
Съществено внимание заслужава и още нещо: в “Енеида” дори и бог Юпитер, който въобще не зависи от съдбата и комуто се подчиняват всички богове, за разлика от Омировия или Есхиловия бог Зевс в “Прометей”, съвсем не е тиранин, а е “грижовен управител (владетел)”; оглеждайки своите владения по суша и по море, се тревожел за бедствията, сполетели троянците[36]; освен това, събранието на боговете твърде много наподобява заседанията на римския Сенат[37].
[1] Неотерици (гр.-лат. neoterici –“нови писатели”, “писатели на новия стил”) са били наричани писателите и поетите, принадлежащи към групата или кръга на Публий Валерий Катон и Гай Валерий Катул, които са приемали за образец на своето литературно творчество александрийската традиция на Калимах и неговите последователи. Те са се придържали към артистични възгледи за изкуството и са се стремели към изобразяване на нюансирани чувства и постигане на съвършено овладяна художествена форма.
[2] Без да се впускаме в литературни спорове само ще отбележим, че често пъти се среща гледището, според което авторството на Вергилий върху тези две поеми, както и върху част от стихотворенията в посочения сборник, е съмнително.
[4] Тази титла е била поучена за първи път именно от него, след което, обаче, тя се превърнала не само в част от неговото име, но и в част от името на римските императори.
[5] Публий Вергилий Марон, Буколики. Георгики. Энеида, Перевод с латынского, М., 1979; Публий Вергилий Марон, Буколики, Георгики, Енеида, Превод от латински, С., 1980.
[6] В литературознанието с термина еклога се обозначава “отделно избрано малко произведение или част от произведение от един автор”, при което това наименование, като правило, е било давано преди всичко на идиличните стихотворни произведения. В правото с този термин се обозначава Византийският сборник от закони, издаден през 726 г. от император Лъв ІІІ.
[9] В предишното му произведение главният мотив е “любовта побеждава всичко”. Въпреки това, обаче, между двете произведения не съществува никакво противоречие или дори и най-малък дисонанс, тъй като докато в “Буколики”-те той представя селския живот откъм свободното време, което той дава и откъм идиличната му страна, то в “Георгики”-те селският живот е представен откъм трудната и трудовата му страна.
[12] В този именно смисъл виж: Michel, A., Virgile et la politique imperial, Vergiliana, Leiden, 1971, p. 212.
[14] Brisson, J., Temps historique et temps mythique dans L’Eneide, Vergiliana, Leiden, 1971, p. 56-70.
[19] Стоицизмът, впрочем, е изтласкал епикуреизма у Вергилий още на най-ранните етапи на формирането и утвърждаването на неговия светоглед.
Няма коментари:
Публикуване на коментар