СОФИСТИТЕ

Софистите

Една от основните форми на класическата древногръцка философия е представената от софистиката и сократизма антропологическа тенденция, при която главните философски проблеми са сведени до човека и обществото, а основните й раздели са теорията на познанието (гносеологията), диалектиката, риториката, етиката и социално-историческата мисъл. Макар че Платон намира “софистическото изкуство” за известно още на Омир и Хезиод[1], Протагор, който е един от най-видните представители на това направление счита, че възникването на софистиката е резултат едва на настъпилото много по-късно, в периода на разцвета на античното общество, развитие на научното познание и на нуждата от неговото по-широко и системно философско осмисляне, и най-вече на необходимостта от такова обучение на младите хора, което да е ориентирано не към аритметиката, астрономията и геометрията, а към разбирането на обществените дела и към развитието на способността за посвещаване на активна държавническа работа.[2]

Първоначалното значение на древногръцката дума “софист” в най-широкия смисъл на думата е означавало “мъдрец”, при което най-често това наименование е било давано на представителите на художественото творчество и на изкуството, но също така и на постигналите съвършенство в която и да е друга сфера или занаят. В този именно смисъл и Херодот нарича Солон софист, а Аристофан определя дейността на Сократ като софистическа.

През втората половина на V век пр. Хр. обаче наименованието “софист” придобило по-специално значение, а именно на “просветител или учител по красноречие”, “практикуващ теоретико-просветна дейност мислител-философ”, “носител и изразител на рационалистични възгледи върху природата, обществото, държавата, политиката, правото, нравствеността и всичките форми на човешкото общуване със заобикалящия го свят”. През това време софистиката е придобила значението или статуса на своеобразно “антично Просвещение”, на прагматично доближаване на философската мисъл до непосредствените потребности на хората.

От съдържателна гледна точка софистиката е антропологизиране на философския анализ, утвърждаване на човека и осмисляне на творческото субективно начало в духовния живот на античното общество, при което основните нейни раздели са: гнесеологията и логиката, граматиката, етиката, естетиката, риториката и политическата философия. От логическа гледна точка, обаче, тя е едностранчиво разбиране и третиране на формите и законите на мисленето, при което се извършва неправомерно издигане на съдържанието на сетивните данни и на фактите на емпиричния опит до статуса на общотеоретически и общовалидни закони.

Въпреки този несъмнено изключително важен неин дефект, пак от логическа гледна точка софистиката е била първото методически култивирано и системно изложение на философските и научните знания (до софистиката всичките видове знания в античното гръцко общество са били излагани и разпространявани несистемно). Софистите, впрочем, са и първите представители на философската мисъл, които се противопоставят на съдържащата се в идеята за “златния век” представа за регреса и твърдо и последователно лансират идеята за постъпателното и прогресивно по своя характер възходящо развитие на човешкия живот и културата.

Но софистиката не е могла да се формира като единна и хомогенна школа, а е представлявала сравнително ясно определено философско направление[3] с доста пъстро съдържание и разнопосочност на дейността на своите представители. Почти още в началото на възникването на софистиката нейните представители се разделили на т. нар. старши и младши софисти, като първите подчертавали принадлежността си към демократическите възгледи, а вторите - към другите форми на управление.

Централната фигура, която се откроява сред “голямото съзвездие” на софистите, е Протагор от Абдера (481-411 г. пр. Хр.), който пръв нарекъл себе си “софист”, влагайки новото съдържание в думата. Като “пътуващ мислител” той е пребивавал в редица полиси на Древна Гърция, но поддържал близки връзки преди всичко с Перикъл и Еврипид, на които бил оказал силно идеологическо влияние; бил е и законодател на атинската колония Турия в Южна Италия. Автор е на трактатите “Истина” и “За боговете”, като заради втория трактат атиняните са го били обвинили в безбожие и осъдили на смърт, а той, за да избегне смъртното наказание, предприел пътуване за Сицилия и загинал при корабокрушение; трактатът му, обаче, бил публично изгорен и вероятно това е било първото “литературно аутодафе” в лоното на европейската цивилизация. Главният и изходен светогледен тезис, залегнал във възгледите на Протагор е схващането, че “човекът е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват, а на не съществуващите, че те не съществуват”[4]. При това самият Протагор изрично подчертава не толкова относителността на човека като мяра за всички неща, а именно относителността на всичко онова, което се измерва с човешка мяра.

Протагор е бил привърженик на демократическата форма на управление, която е обосновавал с тезиса, че съществуването на обществото и държавата предполага и изисква съпричастността към добродетелта на всички членове на обществено-държавното формирование, при което самата добродетел той схваща като нещо, което се научава и придобива и което не може да бъде вродено или да възниква самопроизволно. Във връзка с това той подчертава, че мъдростта на възпитателя се състои именно в умението му да внуши на хората да се придържат към един общополезен начин на мислене и действие. Особено важно значение Протагор е придавал на възпитанието в дух на уважение и респект към законите на държавата, при което специално е подчертавал възмездно-поправителната функция на наказанието за нарушаването на законите[5]. Протагор е отдавал голямо значение на риториката и е умеел да си служи както с твърде кратки, така и с изключително пространни и сложни речи, при което е участвувал в дискусиите и споровете с такова въодушевление, сила и страст, с каквото се влиза в решаващо бойно сражение[6].

Горгий от Леонтина, т. е. от Сицилия, (483-375 г. пр. Хр.) пристигнал в Атина през 427 г. пр. Хр. като посланик на своя роден град, бил приет изключително възторжено и останал да живее там, като основал школа по риторика, в която срещу доста висока за своето време такса обучавал на изкуството на убедителна и манипулативна реч, представляваща по онова време изключително мощно “оръдие на властта” бъдещите претенденти за високи държавнически длъжности.

Горгий е и първият представител на системно организираната и безупречно изложена теория и практика на риториката, и е първият известен на историята оратор, владеещ до съвършенство умението да държи в напрежение вниманието на своите слушатели. За него риториката е “велико изкуство” и “добродетел”, притежаването на която гарантира едновременно както свободата на индивида, така и неговата власт над другите хора.

За постигането на върховете на риторическото изкуство той препоръчва неизменното спазване на строгите риторически правила, изискващи умението за едновременно боравене с две различни гледни точки, благодарение на което се постига изключително силен респект и може да бъде поставено на сериозно изпитание всяко мнение и може да бъде заблуден и оборен всеки събеседник. Във връзка с това той казва за себе си, че никой никога не е успявал да го изненада, озадачи или затрудни с какъвто и да е въпрос,[7] а във връзка с хонорарите, които той е получавал, за да обучава на това изкуство кандидатите за бъдещи управници на Гърция Платон пише, че те са били много повече, отколкото на който и да е друг.[8]

Хипий от Елада (460-400 г. пр. Хр.) е бил специалист преди всичко по астрономия, математика и музика, но вероятно е и първият специалист по проблемите на мнемотиката (изкуството за доброто запаметяване). Той всъщност е и първият ярко изразен привърженик на естествено-правните учения, който особено рязко е противопоставял т. нар. “природа на нещата” или “закон на природата” (фюсис) и човешкия закон (номос), при което е подчертавал, че човешкият закон е изкуствен, противоестествен, вреден и опасен за хората, че истинската същност на човека е гарантирана само от естествения закон, от произтичащото от природата на нещата право на свободно самоопределение, и че никой не е роб по природа.[9] Главните си аргументи за противопоставяне на човешките закони той извлича от съображението, че те са условни, изменчиви, така както е изменчива и човешката природа, че имат текущ и временен характер, и че зависят от капризната и непостоянна воля на постоянно сменящите се законодатели. В противовес на тези изменчиви и непостоянни писани човешки закони той поставя неписаните закони на природата, спазването на които е еднакво и неизменно във всички страни и всички времена.[10]

Антифонт от Атина (400 - ??? г. пр. Хр.) се е занимавал преди всичко с проблемите на етиката, риториката и политическата философия. Той е един от първите антични мислители, издигнали тезата за естественото (природното) равенство на всички хора, независимо от това дали са елини или са варвари, дали са благородни или обикновени, тъй като всичките имат едни и същи естествени жизнени потребности. Той подчертава, че именно във връзка със задоволяването на тези естествени жизнени потребности е възникнало и неравенството, което, обаче, е възникнало не по силата на законите на природата, а по силата на егоистичните и несправедливи човешки закони.

Разглеждайки въпроса за справедливостта той подчертава, че тя се изразява включително и в това да бъдат спазвани законите на държавата, при което обаче изрично подчертава, че немалко от тези закони са враждебни на човешката природа, и че дори и онези от тях, които са полезни, все пак по своята същност не са нищо друго, освен окови за човешката свобода. Във връзка с нарушаването на законите той отбелязва, че тайното нарушение на държавните закони остава и може да остава без каквито и да са последствия, докато обаче всяко едно нарушаване на законите на природата неминуемо влече след себе си наказание, встъпващо по отношение на нарушителя като непреодолимо бедствие.[11]

Един от най-ярките представители на второто поколение софисти е Трасимах от Халкедон, за когото се знае, че е издигал приоритетното значение на силата и властта. Според него независимо от това в чии ръце е властта и дали законите са създадени по демократичен, олигархичен или тираничен начин или път, хората, които се съобразяват с тях правят това не поради уважение към демокрацията, олигархията или тиранията, а единствено поради респекта и страха си пред силата, която стои зад тези закони. Според него по своята същност справедливостта е благо, чуждо и недостижимо за онези, които се надяват на него; тя е нещо, което се издига като водещ принцип в полза на силния управник, като за слабия и подчинения тя е чиста вреда[12].

---

[1] Платон, Протагор, 316 а.

[2] Платон, Протагор, 318 е.

[3] Аристотел, обаче, отива още по-далеч, като отрича способността на софистичността дори да образува някакво най-общо философско направление и приема, че за едни хора принадлежността им към софистиката е приемлив начин да оправдават неспособността си да се справят с трудностите на философската материя, а за други тя е приемливо прикритие на пристрастеността им към споровете и изобщо към вербализма, поради което към разсъжденията на първите следва да бъдат прилагани възражения, а към вторите – разобличения. Виж: Аристотел, Meтафизика, ІV, 5.

[4] Платон, Теетет, 152 а.

[5] Платон, Протагор, 326 d-e; 327 а; Теетет, 167 с.

[6] Платон, Протагор, 333 е.

[7] Платон, Горгий, 448 а; 449 а; 451 е; 452 е.

[8] Платон, Протагор, 328 е; Менон, 91 е.

[9] Платон, Протагор, 337 d-е.

[10] Ксенофонт, Воспоминания о Сократе, ІV, ІV, 13-14, 19.

[11] Антология мировой философии, М., 1969, Том 1, Часть 1, с. 32-321.

[12] Платон, Държавата, 338 с, 343 c-d.

[Публикувано като §19 на стр.172-176 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

АРИСТОФАН

Аристофан

Комедията е вторият вид гръцка драма, получила официално признание в Атина значително по-късно, отколкото трагедията, и при нейното първоначално “прохождане” при състезанията по време на Дионисиевите празненства тя не е получавала държавна субсидия и е влизала в състава на празненствата само като народна обредна игра. Още при възникването си по своята същност комедията е представлявала изключително своеобразно съчетание на грубите архаични обредни игри на плодородието и на поставянето на най-сложните културни, социални и политически проблеми, стоящи пред античното гръцко общество, благодарение на което карнавалната разпуснатост е била издигната до степента на изключително сериозна обществено-политическа критика, при едновременното запазване на външните форми на обредната игра.

Разглеждайки въпроса за възникването и утвърждаването на комедията, Аристотел (“Поетика”, глава ІV) пише, че тя води своето начало от т. нар. “фалически песни” в чест на боговете на плодородието и преди всичко в чест на Дионис, при ритуалното сценично изпълнение на които винаги се е носел макет на фалос, представляващ общопризнат символ на плодородието. Според него именно по време на такива ритуални игри първоначално били разигравани кратки комически и мимически сценки, в които се отправяли шеги и еротично-сексуални думи по отношение на някои граждани на полиса, като се е смятало, че тези сценки способствуват за победата на производителните сили на живота, тъй като се приемало, че смехът и думите са живототворяща сила.

Освен това самата дума “комедия” означава “песен на комоса”, а “комос” се е наричала всяка “група пияници” или “дружина гуляджий”, които след пиенето организирали шествие, по време на което пеели имащи еротично-сексуален и подигравателен характер песни, като обикновено тези шествия, игри и песни са служели като средство за народен протест или демонстрация против определени обществено-политически порядки; т. е. още с възникването си комедията е имала ясно очертан политически и изобличителен облик или характер.

От времето на възникването и утвърждаването на комедията един от най-известните представители на комедийния жанр е Аристофан (445-386 г. пр. Хр.). Той е написал 44 комедии, от които напълно запазени са само 11, а историческа основа на сюжетите му е времето на кризата на атинската демокрация и краят на класическата епоха. Най-известните негови комедии са “Ахарняни”, “Конници”, “Облаци”, “Оси”, “Мир”, “Птици”, “Лизистрата”, “Жаби”, “Тесмофории”, “Екклезиазус” и “Плутос”. Тези комедии, наред с високото си художествено значение, са и изключително ценни исторически извори, отразяващи културния и политическия живот на Атина в края на V век пр. Хр.

Сред най-ярко изразените политически по своя характер комедии с най-голяма острота се отличава “Конници” (424 г. пр. Хр.), съдържанието на която е било насочено срещу Клеон, който по време на поставянето на комедията е бил влиятелен лидер на радикалното вътрешно опозиционно сред демократите движение, при това се е намирал на върха на славата си след бляскав военен успех срещу спартанците. Сценичното действие на комедията е изградено върху основния принцип на карнавалния ритуал, а именно “преобръщане на обществените отношения” (наричан още и принцип, при който “последните става първи”). Представляващата типичен образец на карнавална комедия “Оси” (422 г. пр. Хр.) представя атинските народни съдилища като играчка в ръцете на ловките демагози.

В руската литературоведческа и историческа книжнина са лансирани две коренно различни гледища относно политическите възгледи на Аристофан, а именно: а) че той е бил идеолог на аристокрацията или на умерените олигарси[1]; и б) че е бил изразител на социалните възгледи и стремежи на атическото селячество[2]. При това привържениците и на двете гледища изрично и ясно подчертават особено важното значение на Аристофан за историята на социално-политическите отношения на Атина по времето на Пелопонеските войни, като обръщат специално внимание, че именно древноатическата комедия като цяло и творчеството на Аристофан в частност са едва ли не единственият литературен източник, в който най-пълно и най-непосредствено, макар и в специфична форма, е отразена социалната позиция на атинското селячество към края на V век пр. Хр.

По своето местожителство и по имущественото си положение като герой в творчеството на Аристофан атинският селянин е представен в повечето случаи като обитател на малко и незабележимо селце и като привикнал към своето село, към овцете, пчелите, маслините и лозето си, а стопанството му носи ярко изразен натурален характер (“Мир”, стих 190 и стихове 1159-1171; “Ахарняни”, стих 33-36 и стих 406; “Облаци”, стих 43-45, стих 47, стих 50 и стих 210; “Оси”, стих 233; “Лизистрата”, стих 852). В “Мир” (стихове 593-594) селяните си спомнят, че в довоенните години са живеели “сладостно и без излишни разходи”, и макар че се споменава, че тези селяни са имали роби, никъде не се говори броят им да е бил особено голям. Така, аристофановският селянин е типичен дребен атически земевладелец, собственик на неголям участък земя, разделен на градини за отглеждане преди всичко на маслини, грозде и плодове, а също така и за ечемик и пшеница. При това, не бива да се забравя, че атическият селянин е в същото време и робовладелец и гражданин на робовладелска република.

Макар че в нито една от своите комедии Аристофан не е поставил в пълен обем въпроса за робството, все пак от цялостното негово творчество достатъчно ясно личи отношението му по този въпрос. Така, в неговите пиеси не само съществуването на робите е представено като нещо напълно естествено и подразбиращо се от само себе си, но като напълно естествени са представени и многобройните сцени или споменавания за физическо насилие върху робите.

И съвсем не е случаен фактът, че Аристофан е считал Еврипид за достоен за смърт, тъй като се е бил осмелил да изведе на сцената роба като стоящ наравно с господаря[3] – в основите на атинската демокрация не е имало абсолютно никакво място за каквото и да е съчувствие към робите и още по-малко за каквато и да е представа за признаване правото на роба да бъде третиран като човешко същество; с едно единствено изключение – на роба е било признато правото да умре с чест в бой за защита на робовладелската атинска държава[4]. Така, тъй като за Аристофан робовладелската характеристика на атинската държава не е представлявала абсолютно никакво основание за недоволство и критика, възниква въпросът: “От какво, всъщност, са предизвикани острите нападки на Аристофан към съвременната му атинска държава?”. “Дали от това, че тя е демократическа?”.

От началото на парабазиса на “Ахарняни” (стихове 630-632) е видно, че още приживе Аристофан е бил принуден да се отбранява от обвинението в антидемократична насоченост на неговите пиеси, а дори и днес редица изследователи приемат, че безпощадната сатира на неговите пиеси е продиктувана именно от олигархическа идеологическа принадлежност на автора им. Работата, обаче, е в това, че Аристофан е считал, че именно войната е причина за всичките недостатъци на съвременната му демокрация и най-вече за безизходното положение на атическите селяни, загубили всичката си земя и доверили се на демагозите.

Той, също така, е считал,[5] че именно измамата е основното средство, което е било използувано от политиците на демоса (демагозите), за да дойдат на власт, и именно в лицето на властвуващите демагози той вижда лицето на лъжата, измамата, лукавството, хитростта. Той е подчертавал, че иначе благоразумният у дома си народ е загубвал способността си да мисли нормално веднага щом попадне под влиянието на речите на ораторите; и че самата популярност на демагозите се дължи преди всичко на това, че населението глупаво им се доверява, като очаква да получи материална поддръжка от политиците, за чието идване на власт е оказал съдействие. Докато истината е, че тези заблуждаващи населението (народа) политици всъщност имат една единствена цел, и това е собственото им обогатяване.

Въпреки яростната критика против отделни политици, обаче, Аристофан никъде и никога не е подлагал на съмнения, на осмиване и на критика основните икономически и политически принципи, върху които се крепи самата същност на атинската демокрация и държавността. Така той никъде не се противопоставя на основния прерогатив на демоса, а именно на суверенното му право да решава всичките държавни дела в Народното събрание, а неговото иронично и саркастично отношение към самото Народното събрание е предизвикано единствено от това, че поради ниските нрави на политиците тази институция проявява подчертано потребителско отношение спрямо държавата. Така, във връзка с това той издига на най-преден план принципа или изискването за високо съзнание за обществен дълг, който принцип, според него се е проявявал и е вдъхновявал няколко поколения атиняни от епохата на гръко-персийските войни[6].

Заслужава внимание обстоятелството, че Аристофан по абсолютно никакъв начин не се противопоставя и не подлага на критика факта, че в икономическо отношение могъществото на атинската демократична държава се е основавало върху нейното хегемонно положение в т. нар. Морски съюз, върху безконтролните разходи за флотата и експлоатацията на съюзниците. Дори нещо повече – той встъпва с високо положителни оценки относно това основно условие за съществуването на атинската демократична държавност, и в редица места в неговите пиеси са изтъкнати като основание за гордост и възхищение много от неговите елементи[7].

Комедиите на Аристофан са изключително важен литературен източник на информация и относно положението на робите в атинската държава. Всъщност, в древната атическа комедия от времето на Аристофан робите нямат онази роля, която имат по-късно, и по онова време са само второстепенни и странични типажи. Така в “Ахарняни” (стихове 396-402) слугите произнасят само няколко реплики, които нямат никакво значение за характеризирането на робството, а след това, в сцените на стихове 1003 и 1097 слугите са характеризирани не като “роби”, а в качеството им на “наемни лица”. В “Облаци” (стихове 56-58, 1485 и сл.) ролята на слугите дава основание да бъдат характеризирани не като роби, а като “наемни лица”. Ролята на слугите в началото на “Оси” е доста значителна, но все пак не съдържа в себе си нищо типично робско. В “Мир” (стихове 824-884, 956-1126) е видима ролята на двама роби, но и в нея не се съдържа нищо типично робско. В “Птици” (стих 1589) слугата произнася само една безцветна фраза, а по-нататък се явява на сцената само като “нямо лице”. В “Лизистрата” (стихове 1216-1240) съща така е твърде кратка и безцветна ролята на слугата. В “Екклезиазус” (стихове 1112-1148) ролята на слугинята е съща така крайно безцветна. Единствено в две от комедиите на Аристофан, а именно в “Жаби” и “Плутос” ролята на слугите е значителна и дава обилен материал за характеризиране на робството.

В тези комедии на Аристофан се съдържат достатъчно данни, даващи отговор на въпроса за географско-етническата принадлежност на робите и начините за тяхното придобиване. Така от “Плутос” (стих 518-521) става ясно, че робите се купуват от идващи от Тесалия т. нар. “андраподисти”, т. е. от ловци, които ловуват свободни хора и ги продават в робство в чужбина. Някои от споменатите от Аристофан имена на робите също така дават достатъчно ясни указания, че техният географско-етнически произход е скитски, фригийски, тракийски, тесалийски, карийски, лидийски и сирийски. При това от пиесите на Аристофан става ясно, че като правило имената на робите са кратки (прости), докато имената на свободните хора са сложно-съставни.

В “Плутос”, обаче, се съдържат и достатъчно сведения относно увеличаването на броя на робите от чисто гръцки произход в резултат на това, че бедният свободен гражданин не можел да плати дълговете си към държавната хазна (данъците си) и е бил продаден; от тези текстове се прави и изводът, че тази практика е била доста стара и традиционна, и че все пак броят на тези роби е бил доста по-малък, отколкото броят на робите, набирани от кръга на варварите. Освен това от някои от текстовете е видно, че самите робовладелци са имали склонността или обичая да поставят “по-високо” и да считат за “по-ценностни” робите, които са се родили в Гърция, макар и да имат варварски произход, отколкото онези, които имат чисто “външен” произход.

Какъв е бил броят на робите по времето на Аристофан не е видно от неговите пиеси, но някои изследователи на античността приемат, че по онова време в Атика е имало между 150 и 300 хиляди роби при около 30 хиляди свободни граждани от мъжки пол. От “Плутос” е видно, че даже най-бедният свободен гръцки гражданин е имал “няколко души” роби, а от “Оси” (1; 2; 433) и “Облаци” (5-7) е видно, че само личните слуги на свободния атински гражданин са няколко, което означава, че той има много повече роби, занимаващи се с производствена дейност.

В пиесите на Аристофан занятието на робите е представено прекалено еднообразно – само някои от тях, преди всичко само споменати, без да са действителни сценични лица, са земеделски работници, а всички останали са домашни прислужници, хора, съпровождащи и придружаващи господаря си и носещи багажа му при всички негови излизания извън дома му. Според тогавашния обичай непритежаването на слуга е било считано за изключително крайна бедност. В една от пиесите му дори е въведен и статусът на “държавен роб”, скит по произход, но в нито една от пиесите не се съдържат никакви сведения за робите, работещи в рудниците, за които се намират достатъчно сведения в други литературни източници. Може би единствените две други робски работи или длъжности, за които се споменава от Аристофан (“Облаци”, 132; “Жаби”, 37; “Конници”, 947; “Оси”, 613) са “домоуправител”, а също така и “привратник” (т. е. стоящ до вратата, към когото следва да се обръща всеки посетител на дома, за да бъде обслужен).

От “Облаци” (стихове 56 и сл.) е видно, че дори за това, че в лампата няма достатъчно масло господарят веднага е готов да накаже роба с побой и да го накара да плаче. За нанасянето на побой се споменава и в “Оси” (стих 3, 440, 449), както и в “Плутос” (стихове 21, 1144). От “Конници” (стих 5) се разбира, че побоят е бил извършван не само от господаря, но и от роба-управител на имота, а от “Плутос” (стихове 276, 875), “Мир” (452), “Лизистрата” (846), “Жаби” (618) е видно, че побоищата са били осъществявани както с юмруци, така и с камшици, и че освен това са съществували и много други и много по-мъчителни наказания, като връзвания, поставяне на нажежено клеймо и дори одиране на части от кожата.

Тъй като всички гърци по онова време са считали робството за необходимо и напълно оправдано естествено положение на нещата, няма нищо удивително, че и Аристофан е поддържал същото мнение. Той, разбира се, съвсем не е бил философ и въобще не си е задавал въпроса за природата на робството, но все пак и съвсем не е изхождал от представата, че робът е “неодушевен предмет”, а и считал че робът е “обикновен човек. Той не само не е приемал роба за “скверен” или “низш”, а дори го е описвал (в “Плутос” и “Жаби”) със симпатични черти, понякога с дребни пороци, но често пъти и като човек с достойнство, каквото липсва на господаря му.

---

[1] Тюменев, А. И., Очерки экономической и социальной истории древней Греции, Пгр., 1922, Том 2, с. 168; Сергеев, В. С., История древней Греции, М., 1939, с. 219; Милушян, А. В., Античная история Греции и Рима, М., 1944, с. 101.

[2] Шеффер, В. А., Афинское гражданство и народное собрание, М., 1891, Том 1, с. 159; Радциг, С. И., История древнегреческой литературы, М.-Л., 1940, с. 246; Тронский, И. М., История античной литературы, Л., 1946, с. 160.

[3] Аристофан, Жаби, стихове 949-951.

[4] Аристофан, Жаби, стихове 190-191, 693-695.

[5] Аристофан, Конници, стихове 137, 205, 280-281, 774-776, 792-793, 798, 801-804, 824-829; Оси, стихове, 836-838, 901, 908-911, 923, 953.

[6] Аристофан, Жените в народното събрание, стихове 306-308.

[7] Аристофан, Конници, стихове 567, 813-816, 819, 1325; Оси, стихове 236, 355, 1091-1098.

[Публикувано като §17 на стр.159-164 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОПА. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

ЕВРИПИД

Еврипид

Еврипид (485/480-406 г. пр. Хр.) е поет и драматург, ученик на софистите Анаксагор, Продик и Протагор и приятел на Сократ. Макар и съвременник на Софокъл, той се проявява като много по-радикален от него, като смело поставя в трагедиите си нови и все още трудно възприемани възгледи за природата, обществото, религията и човека, поради което и до края на живота си е оставал неоценен от своите съвременници. Написал е 92 трагедии и 8 сатирични драми, от които до нас са достигнали само 18 (“Иполит”, “Медея”, “Херакъл”, “Хераклиди”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Орест”, “Вакханки”, “Троянки”, “Електра”, “Йон”, “Елена”, “Ифигения в Таврида”, “Ифигения в Авлида”, “Алкестид”, “Молителки”, “Финикиянките”), в които са отразени духовните и социалните проблеми в епохата на кризиса на атинското общество.

Еврипид живее и твори в епоха, в която робовладението се е разраснало толкова, че е довело до разоряване и обедняване на дребните производители, които вече не можели да издържат на конкуренцията на по-евтината продукция, получена в резултат от робския труд. Това, също така е, време, когато изобилните доходи, които Атина получавала от експлоатацията на съюзните градове и колониите намалявали и започнали да възникват конфликти, в крайна сметка от които се разразила и Пелопонеската война (431-404 г. пр. Хр.), в която била въвлечена цяла Гърция.

Теоретическият израз на кризата в резултат на развитието на частната собственост и разпадането на полисните връзки бил възникването на учението на софистите, които отхвърляли основния принцип на старата полисна етика, която подчинявала поведението на личността на интересите на държавата, и провъзгласявали отделния човек, личността, като самостоятелен извор и творец на обществените, на нравствените и правните норми. Заедно с това на отхвърляне била подложена и традиционната митология, която издигала свещеността на полиса, и постепенно митологията била заменяна от философията.

Така двете основни тенденции на новия мироглед, а именно на обособяването на личността и на критическото отношение към мита, са влезли в рязко противоречие с идеологическата основа на трагедиите на Есхил и Софокъл, но са намерили своя пълен отзвук в трагическите произведения на Еврипид. Така, идейното съдържание и драматургическите нововъдения, залегнали в трагедиите на Еврипид, са срещали рязкото осъждане на консервативната част на атинското общество и са служели като обект на постоянни насмешки в комедийните постановки. Поради тази именно причина, макар че Еврипид е излизал на състезания повече от двадесет пъти, той е получил само пет първи награди, при това петата е посмъртна. След смъртта му, обаче, когато новите обществени отношения били недвусмислено наложени, той станал любимият трагически поет на гърците.

Враждебното настроение на комедията към Еврипид е било свързано и с това, че по негов адрес са били разпространявани най-разнообразни злословия, поради което и древните негови биографии съдържат голямо множество измислици. От всички неща, свързани с биографията му, може би заслужават внимание свидетелствата, че е обичал книгите и често се е уединявал в една пещера край морето, за да чете и да пише, както и сведенията, че е странял от политическия живот и е предпочитал философските и културните занимания пред политическите. Все пак, обаче, въпреки своята уединеност Еврипид не само не е оставал безразличен към острите политически проблеми на полиса, но ги е подлагал на прецизна художествена интерпретация в своите произведения.

Макар че още античната художествена критика е наричала Еврипид “философ и политик на сцената”, самият той не е бил привърженик на нито едно определено философско учение или политическа формация, а освен това и самите негови философски и политически възгледи съвсем не са се отличавали с определена последователност и постоянство. Колебанията му в това отношение са намерили израз преди всичко в двойственото му отношение към атинската демокрация: така, от една страна, той неведнъж е прославял демокрацията като свойство на свободата и равенството и остро е осъждал другите форми на управление и преди всичко тиранията и олигархията; но от друга страна, той не е скривал, че се плаши от паразитната неимуществена хорска маса, която не желае да работи и не само предпочита да бъде издържана от доходите на полиса, но дори мечтае да изземе и разграби натрупаното преди всичко с умел интелектуален и организационен труд имущество на състоятелните слоеве.

Това негово становище е отразено преди всичко и достатъчно ясно в трагедията му “Молителките” (239-245), където в устата на идеалния митологически цар на Атина Тезей са вложени следните думи: “Има три слоя граждани. Едните са богатите, които вечно се стремят към увеличаване на своя имот, и от тях няма полза. Другите са безимотните и непритежаващите средства за живот, които също така са опасни, защото са обхванати от силна завист и поддавайки се на думите на лоши демагози отправят злото си жило срещу тези, които имат. Спасението на държавата е само в средния слой, който именно пази установения държавен ред.”

В трагедията си “Орест” (408 г. пр. Хр., стихове 916-922), която всъщност е написана в последните години от неговия живот, Еврипид се изразява особено съчувствено към земеделците (т. нар. автурги), които сами обработват земята си, макар и разорени от войната и от конкуренцията на робския труд. Също така с особено ярки бои в редица трагедии той рисува и тежкото положение на робите, при което подчертава, че по своя нравствен облик робът често пъти може да стои по-високо и от свободния атинянин. Във връзка с това в творчеството му особено място заема и образът на “благородния роб”, както и на роба, умеещ задълбочено да разсъждава по философските и политическите проблеми на полиса.

Еврипид е и решителен последовател на предприетата от йонийските философи критика на митологията и религията, при което подчертава, че “митовете, които вселяват страх у хората, са доходни за култа на боговете” (“Електра”, стихове 737-738, 744-745). Все пак, към открито и демонстративно отричане на господствуващата по неговото време религия не се е пристъпвало почти от никого поради страх от обвиняване в “неблагочестие”, и в това отношение Еврипид обикновено се е задоволявал с достатъчно ясно формулирани загатвания и изразени съмнения, при които сцените, които външно като че ли водят към тържеството на боговете, всъщност са режисирани така, че да оставят у зрителя внушение за съмнение в тяхната нравствена правота.

Особено голямо внимание Еврипид отделя в своите трагедии и на проблемите, свързани със семейството и преди всичко със зависимото положение на жената, която често пъти е омъжвана от родителите й насила и не може да се отърве от омразния си съпруг (“Медея”). Все пак, наред с традиционните за времето нападки срещу женските недостатъци, у Еврипид се среща и напълно новият за гръцката литература образ на жената-приятелка на мъжа, разделяща с него и радостите, и несгодите на живота.

Важна особеност на стила на Еврипид е тази, че той е много по-силен в критиката, отколкото в позитивното поставяне и решаване на проблемите, поради което именно често пъти се задоволява само с това да постави и опише сценичния сблъсък на противоположните гледища, без да се ангажира с даването на пряк отговор.

[Публикувано като §16 на стр.156-158 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОпа. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].

ХАЙДУШКОТО ХОРО ПРОДЪЛЖАВА С БУЕН РИТЪМ

Ува­жа­е­ми да­ми и гос­по­да,

Твър­де дъл­го вре­ме ние жи­вях­ме с илю­зи­я­та за ед­но прек­рас­но бъ­де­ще, ко­е­то с все­ки из­ми­нат ден по кап­ри­зи­те на стран­на ме­та­мор­фо­за се прев­ръ­ща­ше в кош­мар­но нас­то­я­ще. Се­га е вре­ме да пог­лед­нем трез­во на нас­то­я­ще­то ка­то път към бъ­де­ще­то и да да­дем пред­по­чи­та­ние на ре­а­л­ност­та пред ми­ра­жи­те. Днес ние сме тук, за да по­ка­жем на уп­рав­ля­ва­щи­те, че сме раз­б­ра­ли същ­ност­та на на­шия кош­мар и че сме про­у­ме­ли как да се ос­во­бодим от него.

Сли­за­не­то на То­дор Жив­ков от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на Бъл­га­рия не­съм­не­но е по­вод за на­рас­т­ва­не на на­деж­да­та за де­мок­ра­ти­за­ция на на­ше­то об­щес­т­во, но са­мо по се­бе си то­ва не е га­ран­ция за съ­щин­с­ки де­мок­ра­тич­ни про­ме­ни. Но­ви­ят пар­ти­ен ли­дер на ко­му­нис­ти­те е тво­ре­ние мо­же би не из­ця­ло на са­мия Жив­ков, но във всич­ки слу­чаи той е ге­не­ти­чес­ки об­вър­зан с жив­ко­виз­ма и ние не би­ва да заб­ра­вя­ме то­ва об­с­то­я­тел­с­т­во. По­ли­ти­чес­ки­те изя­ви на Пе­тър Мла­де­нов до­се­га по­каз­ват, че той тър­си на­чин да на­ма­ли со­ци­а­л­но­то нап­ре­же­ние и да при­тъ­пи на­тис­ка на опо­зи­ци­я­та, но ние ня­ма­ме до­ка­за­тел­с­т­ва, че той има на­ме­ре­ние ка­те­го­рич­но да скъ­са с жив­ко­виз­ма ка­то вид не­о­с­та­ли­ни­зъм. От всич­ки нас за­ви­си да­ли ще му поз­во­лим са­мо да ли­бе­ра­ли­зи­ра жив­ко­виз­ма, или ще го при­ну­дим да на­пус­не по­ли­ти­чес­ка­та сце­на, за да ос­во­бо­ди пъ­тя за ис­тин­с­ка­та де­мок­ра­ция.

Бъл­га­рия днес е в кри­за и е из­п­ра­ве­на пред още по-го­ля­ма кри­за. Из­хо­дът се на­ри­ча ДЕ­МОК­РА­ЦИЯ. Из­г­раж­да­не­то на НА­ШИЯ ДЕ­МОК­РА­ТИ­ЧЕН ДОМ ще е на­ше­то спа­се­ние.

Има­ме ли га­ран­ция, че ще има­ме де­мок­ра­ция, че ще има­ме де­мок­ра­ти­чен дом?

Га­ран­ция мо­жем да бъ­дем един­с­т­ве­но ние. От нас за­ви­си да­ли ще има­ме де­мок­ра­ция, да­ли ще на­ме­рим из­ход от кри­за­та.

От ам­во­на на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия ни обе­ща­ват „об­раз­цо­ва пра­во­ва дър­жа­ва“. Не­ка не ги пи­та­ме за ста­ри­те им обе­ща­ния. Пра­во­ва­та дър­жа­ва не мо­же да се сте­пе­ну­ва на мал­ко пра­во­ва, на по­ве­че пра­во­ва и на об­раз­цо­во пра­во­ва. Дър­жа­ва­та или е пра­во­ва, или е неп­ра­во­ва. Ние зна­ем, че бях­ме, и виж­да­ме, че все още сме неп­ра­во­ва то­та­ли­тар­на дър­жа­ва, дър­жа­ва без на­деж­ден ме­ха­ни­зъм за за­щи­та сре­щу про­и­з­во­ла на пар­тий­ни­те и дър­жав­ни­те вел­мо­жи. Не­ка от­х­вър­лим сло­воб­луд­с­т­ве­ни­те обе­ща­ния и да нас­то­я­ва­ме за кон­к­рет­ни ре­зул­та­ти още днес, още ут­ре.

На­ше­то глав­но по­ли­ти­чес­ко ис­ка­не не­ка бъ­де за не­за­бав­на под­го­тов­ка и про­веж­да­не на НА­ЦИ­О­НА­ЛЕН ДИ­А­ЛОГ (кръг­ла ма­са) меж­ду уп­рав­ля­ва­ща­та Ко­му­нис­ти­чес­ка пар­тия и не­за­ви­си­ми­те сдру­же­ния. За да по­ло­жим ос­но­ви­те на бъл­гар­с­кия де­мок­ра­ти­чен дом, тряб­ва да пос­тиг­нем на­ци­о­нал­но спо­ра­зу­ме­ние най-мал­ко по след­ни­те проб­ле­ми:

1. Не­за­бав­на от­мя­на на чл.1 от се­га дейс­т­ву­ва­ща­та Кон­с­ти­ту­ция, обез­пе­ча­ващ ръ­ко­вод­на­та ро­ля на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия;

2. Съз­да­ва­не на но­ва Кон­с­ти­ту­ция, га­ран­ти­ра­ща су­ве­ре­ни­тет на на­ро­да, раз­де­ле­ние на влас­ти­те, пре­зи­ден­т­с­ка ин­с­ти­ту­ция;

3. Съз­да­ва­не на прин­цип­но но­ви за­ко­ни от­нос­но из­бо­ри­те, сво­бо­да­та на пе­ча­та и ин­фор­ма­ци­я­та, сво­бо­да­та на съб­ра­ни­я­та, ми­тин­ги­те и ма­ни­фес­та­ци­и­те, сво­бо­да­та на сдру­же­ни­я­та и по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии. Се­га пред­ло­же­ни­те от пра­ви­тел­с­т­во­то два за­ко­ноп­ро­е­к­та в то­ва от­но­ше­ние са край­но не­у­дов­лет­во­ри­тел­ни, не от­чи­тат мне­ни­е­то на съ­щес­т­ву­ва­щи­те не­за­ви­си­ми сдру­же­ния и съ­дър­жат ко­вар­ни въз­мож­нос­ти за на­ру­ша­ва­не на пра­ва­та на граж­да­ни­те;

4. Да се про­ве­дат сво­бод­ни из­бо­ри до края на след­ва­ща­та го­ди­на, но ед­ва след при­е­ма­не­то на всич­ки нор­ма­тив­ни ак­то­ве, ко­и­то са пред­пос­тав­ка за та­ки­ва из­бо­ри;

5. Да се сфор­ми­рат пар­ла­мен­тар­ни ко­ми­сии с учас­ти­е­то на пред­с­та­ви­те­ли на не­за­ви­си­ми­те сдру­же­ния, за да се раз­г­ле­дат и ре­шат проб­ле­ми­те от­нос­но де­фор­ма­ци­и­те в об­щес­т­ве­ния и сто­пан­с­кия жи­вот в Бъл­га­рия, а съ­що та­ка и въз­мож­нос­ти­те за ре­ша­ва­не­то на ет­ни­чес­кия кон­ф­ликт;

6. Пъл­но ре­а­би­ли­ти­ра­не на всич­ки осъ­де­ни за­ра­ди убеж­де­ни­я­та им.

Ува­жа­е­ми да­ми и гос­по­да,

Дъл­го­го­диш­ни­ят во­дач на хай­душ­ко­то хо­ро е от­с­т­ра­нен, но хо­ро­то про­дъл­жа­ва с бу­ен ри­тъм. Все още не е по­тър­се­на от­го­вор­ност от ни­ко­го и все още се пред­по­чи­та ано­ним­на­та бе­зот­го­вор­ност*.

Оне­зи, ко­и­то гръм­ко на­ри­ча­ха се­бе си „слу­ги на на­ро­да“, до­ка­то всъщ­ност ви­на­ги и нав­ся­къ­де са се дър­жа­ли ка­то бе­зот­го­вор­ни гос­по­да­ри, са все още в гос­по­дар­с­ки­те си крес­ла. Не­що по­ве­че – от те­зи крес­ла те ни при­зо­ва­ват да се бо­рим за пре­у­с­т­ройс­т­во. Ние с вас днес сме тук, за­що­то зна­ем, че но­ви­те пре­у­с­т­рой­чи­ци са пер­со­нал­но оне­зи съ­щи­те, ко­и­то го­ди­ни на­ред на хар­тия ни „да­ря­ва­ха“ с „раз­вит со­ци­а­ли­зъм“, със „зрял со­ци­а­ли­зъм“, а в жи­во­та с жес­то­ка ме­то­дич­ност ни нат­рап­ва­ха гор­чил­ка­та на то­та­лен де­фи­цит – ма­те­ри­а­лен и ду­хо­вен, по­ли­ти­чес­ки, ико­но­ми­чес­ки, нрав­с­т­вен, иде­о­ло­ги­чес­ки. Ние днес сме тук, за­що­то в тех­ни­те при­зи­ви сме поз­на­ли зло­ве­ща­та ме­ло­дия на де­ма­го­ги­я­та, поз­на­ли сме по­ред­на­та ми­мик­рия. Ние днес сме тук, за­що­то сме проз­ре­ли, че ко­га­то но­ви­те пре­у­с­т­рой­чи­ци ни при­зо­ва­ват да се бо­рим за пре­у­с­т­ройс­т­во, те всъщ­ност имат пред­вид точ­но оно­ва, ко­е­то има­ше пред­вид и неп­ре­къс­на­то пре­у­с­т­рой­ва­щи­ят се Жив­ков, а имен­но – да се тру­дим под тях­но­то „мъд­ро ръ­ко­вод­с­т­во“. Не­ка от­х­вър­лим тях­но­то „мъд­ро“ ръ­ко­вод­с­т­во и да приз­на­ем един­с­т­ве­но мъд­рост­та на сво­бод­ния на­род, да въз­к­ре­сим прин­ци­па „Глас на­ро­ден, глас бо­жи“.

Има­ме ли шанс да се ос­во­бо­дим от око­ви­те на на­шия кош­мар?

Ние има­ме шанс!

На­и­с­ти­на, сре­щу нас е ця­ла­та мощ на дър­жав­ния апа­рат, до­ка­то ние раз­по­ла­га­ме един­с­т­ве­но с кри­тич­но­то сло­во, ко­е­то все­ки мо­мент мо­же да ни бъ­де от­не­то, ка­то ни стис­нат за гър­ло­то не са­мо але­го­рич­но, но и съв­сем на­ту­рал­но.

Но ние сме по­е­ли рис­ка и има­ме шанс. Ние зна­ем, че на­ши­ят шанс стру­ва мъ­ки, стра­да­ния, а мо­же би до­ри и жи­во­та. Но ние зна­ем, че то­ва, ко­е­то да­ва сми­съл на жи­во­та, да­ва сми­съл и на смърт­та. В име­то на жи­во­та ние сме длъж­ни да се про­ти­во­пос­та­вим на дър­жав­ния апа­рат един­с­т­ве­но ЧРЕЗ КРИ­ТИЧ­НО­ТО СЛО­ВО! Не­ка все­ки ден, все­ки час, вся­ка ми­ну­та из­ди­га­ме на­ше­то кри­тич­но сло­во нав­ся­къ­де, къ­де­то сме!

То­ва е на­ши­ят път! То­ва е на­ши­ят шанс.

Янко Н. Янков

______________________________________

*През всичките години на т. нар. преход, а, както се надяват неговите архитекти - и за вечни времена (Бел. ред.).

[Реч, произнесена на митинга, организиран от Съюза на демократичните сили на площад "Св. Александър Невски", гр.София, неделя, 10.12.1989 г., 13.00 ч. Публикувана на стр.71-73 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].