Софистите
Една от основните форми на класическата древногръцка философия е представената от софистиката и сократизма антропологическа тенденция, при която главните философски проблеми са сведени до човека и обществото, а основните й раздели са теорията на познанието (гносеологията), диалектиката, риториката, етиката и социално-историческата мисъл. Макар че Платон намира “софистическото изкуство” за известно още на Омир и Хезиод[1], Протагор, който е един от най-видните представители на това направление счита, че възникването на софистиката е резултат едва на настъпилото много по-късно, в периода на разцвета на античното общество, развитие на научното познание и на нуждата от неговото по-широко и системно философско осмисляне, и най-вече на необходимостта от такова обучение на младите хора, което да е ориентирано не към аритметиката, астрономията и геометрията, а към разбирането на обществените дела и към развитието на способността за посвещаване на активна държавническа работа.[2]
Първоначалното значение на древногръцката дума “софист” в най-широкия смисъл на думата е означавало “мъдрец”, при което най-често това наименование е било давано на представителите на художественото творчество и на изкуството, но също така и на постигналите съвършенство в която и да е друга сфера или занаят. В този именно смисъл и Херодот нарича Солон софист, а Аристофан определя дейността на Сократ като софистическа.
През втората половина на V век пр. Хр. обаче наименованието “софист” придобило по-специално значение, а именно на “просветител или учител по красноречие”, “практикуващ теоретико-просветна дейност мислител-философ”, “носител и изразител на рационалистични възгледи върху природата, обществото, държавата, политиката, правото, нравствеността и всичките форми на човешкото общуване със заобикалящия го свят”. През това време софистиката е придобила значението или статуса на своеобразно “антично Просвещение”, на прагматично доближаване на философската мисъл до непосредствените потребности на хората.
От съдържателна гледна точка софистиката е антропологизиране на философския анализ, утвърждаване на човека и осмисляне на творческото субективно начало в духовния живот на античното общество, при което основните нейни раздели са: гнесеологията и логиката, граматиката, етиката, естетиката, риториката и политическата философия. От логическа гледна точка, обаче, тя е едностранчиво разбиране и третиране на формите и законите на мисленето, при което се извършва неправомерно издигане на съдържанието на сетивните данни и на фактите на емпиричния опит до статуса на общотеоретически и общовалидни закони.
Въпреки този несъмнено изключително важен неин дефект, пак от логическа гледна точка софистиката е била първото методически култивирано и системно изложение на философските и научните знания (до софистиката всичките видове знания в античното гръцко общество са били излагани и разпространявани несистемно). Софистите, впрочем, са и първите представители на философската мисъл, които се противопоставят на съдържащата се в идеята за “златния век” представа за регреса и твърдо и последователно лансират идеята за постъпателното и прогресивно по своя характер възходящо развитие на човешкия живот и културата.
Но софистиката не е могла да се формира като единна и хомогенна школа, а е представлявала сравнително ясно определено философско направление[3] с доста пъстро съдържание и разнопосочност на дейността на своите представители. Почти още в началото на възникването на софистиката нейните представители се разделили на т. нар. старши и младши софисти, като първите подчертавали принадлежността си към демократическите възгледи, а вторите - към другите форми на управление.
Централната фигура, която се откроява сред “голямото съзвездие” на софистите, е Протагор от Абдера (481-411 г. пр. Хр.), който пръв нарекъл себе си “софист”, влагайки новото съдържание в думата. Като “пътуващ мислител” той е пребивавал в редица полиси на Древна Гърция, но поддържал близки връзки преди всичко с Перикъл и Еврипид, на които бил оказал силно идеологическо влияние; бил е и законодател на атинската колония Турия в Южна Италия. Автор е на трактатите “Истина” и “За боговете”, като заради втория трактат атиняните са го били обвинили в безбожие и осъдили на смърт, а той, за да избегне смъртното наказание, предприел пътуване за Сицилия и загинал при корабокрушение; трактатът му, обаче, бил публично изгорен и вероятно това е било първото “литературно аутодафе” в лоното на европейската цивилизация. Главният и изходен светогледен тезис, залегнал във възгледите на Протагор е схващането, че “човекът е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват, а на не съществуващите, че те не съществуват”[4]. При това самият Протагор изрично подчертава не толкова относителността на човека като мяра за всички неща, а именно относителността на всичко онова, което се измерва с човешка мяра.
Протагор е бил привърженик на демократическата форма на управление, която е обосновавал с тезиса, че съществуването на обществото и държавата предполага и изисква съпричастността към добродетелта на всички членове на обществено-държавното формирование, при което самата добродетел той схваща като нещо, което се научава и придобива и което не може да бъде вродено или да възниква самопроизволно. Във връзка с това той подчертава, че мъдростта на възпитателя се състои именно в умението му да внуши на хората да се придържат към един общополезен начин на мислене и действие. Особено важно значение Протагор е придавал на възпитанието в дух на уважение и респект към законите на държавата, при което специално е подчертавал възмездно-поправителната функция на наказанието за нарушаването на законите[5]. Протагор е отдавал голямо значение на риториката и е умеел да си служи както с твърде кратки, така и с изключително пространни и сложни речи, при което е участвувал в дискусиите и споровете с такова въодушевление, сила и страст, с каквото се влиза в решаващо бойно сражение[6].
Горгий от Леонтина, т. е. от Сицилия, (483-375 г. пр. Хр.) пристигнал в Атина през 427 г. пр. Хр. като посланик на своя роден град, бил приет изключително възторжено и останал да живее там, като основал школа по риторика, в която срещу доста висока за своето време такса обучавал на изкуството на убедителна и манипулативна реч, представляваща по онова време изключително мощно “оръдие на властта” бъдещите претенденти за високи държавнически длъжности.
Горгий е и първият представител на системно организираната и безупречно изложена теория и практика на риториката, и е първият известен на историята оратор, владеещ до съвършенство умението да държи в напрежение вниманието на своите слушатели. За него риториката е “велико изкуство” и “добродетел”, притежаването на която гарантира едновременно както свободата на индивида, така и неговата власт над другите хора.
За постигането на върховете на риторическото изкуство той препоръчва неизменното спазване на строгите риторически правила, изискващи умението за едновременно боравене с две различни гледни точки, благодарение на което се постига изключително силен респект и може да бъде поставено на сериозно изпитание всяко мнение и може да бъде заблуден и оборен всеки събеседник. Във връзка с това той казва за себе си, че никой никога не е успявал да го изненада, озадачи или затрудни с какъвто и да е въпрос,[7] а във връзка с хонорарите, които той е получавал, за да обучава на това изкуство кандидатите за бъдещи управници на Гърция Платон пише, че те са били много повече, отколкото на който и да е друг.[8]
Хипий от Елада (460-400 г. пр. Хр.) е бил специалист преди всичко по астрономия, математика и музика, но вероятно е и първият специалист по проблемите на мнемотиката (изкуството за доброто запаметяване). Той всъщност е и първият ярко изразен привърженик на естествено-правните учения, който особено рязко е противопоставял т. нар. “природа на нещата” или “закон на природата” (фюсис) и човешкия закон (номос), при което е подчертавал, че човешкият закон е изкуствен, противоестествен, вреден и опасен за хората, че истинската същност на човека е гарантирана само от естествения закон, от произтичащото от природата на нещата право на свободно самоопределение, и че никой не е роб по природа.[9] Главните си аргументи за противопоставяне на човешките закони той извлича от съображението, че те са условни, изменчиви, така както е изменчива и човешката природа, че имат текущ и временен характер, и че зависят от капризната и непостоянна воля на постоянно сменящите се законодатели. В противовес на тези изменчиви и непостоянни писани човешки закони той поставя неписаните закони на природата, спазването на които е еднакво и неизменно във всички страни и всички времена.[10]
Антифонт от Атина (400 - ??? г. пр. Хр.) се е занимавал преди всичко с проблемите на етиката, риториката и политическата философия. Той е един от първите антични мислители, издигнали тезата за естественото (природното) равенство на всички хора, независимо от това дали са елини или са варвари, дали са благородни или обикновени, тъй като всичките имат едни и същи естествени жизнени потребности. Той подчертава, че именно във връзка със задоволяването на тези естествени жизнени потребности е възникнало и неравенството, което, обаче, е възникнало не по силата на законите на природата, а по силата на егоистичните и несправедливи човешки закони.
Разглеждайки въпроса за справедливостта той подчертава, че тя се изразява включително и в това да бъдат спазвани законите на държавата, при което обаче изрично подчертава, че немалко от тези закони са враждебни на човешката природа, и че дори и онези от тях, които са полезни, все пак по своята същност не са нищо друго, освен окови за човешката свобода. Във връзка с нарушаването на законите той отбелязва, че тайното нарушение на държавните закони остава и може да остава без каквито и да са последствия, докато обаче всяко едно нарушаване на законите на природата неминуемо влече след себе си наказание, встъпващо по отношение на нарушителя като непреодолимо бедствие.[11]
Един от най-ярките представители на второто поколение софисти е Трасимах от Халкедон, за когото се знае, че е издигал приоритетното значение на силата и властта. Според него независимо от това в чии ръце е властта и дали законите са създадени по демократичен, олигархичен или тираничен начин или път, хората, които се съобразяват с тях правят това не поради уважение към демокрацията, олигархията или тиранията, а единствено поради респекта и страха си пред силата, която стои зад тези закони. Според него по своята същност справедливостта е благо, чуждо и недостижимо за онези, които се надяват на него; тя е нещо, което се издига като водещ принцип в полза на силния управник, като за слабия и подчинения тя е чиста вреда[12].
[3] Аристотел, обаче, отива още по-далеч, като отрича способността на софистичността дори да образува някакво най-общо философско направление и приема, че за едни хора принадлежността им към софистиката е приемлив начин да оправдават неспособността си да се справят с трудностите на философската материя, а за други тя е приемливо прикритие на пристрастеността им към споровете и изобщо към вербализма, поради което към разсъжденията на първите следва да бъдат прилагани възражения, а към вторите – разобличения. Виж: Аристотел, Meтафизика, ІV, 5.
