УЙЛЯМ ШЕКСПИР

§ 65. Уилям Шекспир

А. Уилям Шекспир (1564-1616) е знаменит английски драматург и поет, признат за най-значимия писател в англоезичната литература и европейската култура; автор на голямо множество разнообразни по своя жанр произведения (трагедии, комедии, песни, лирични и повестователни поеми, сонети и пиеси)[1], обект на изследователското внимание на голямо множество автори[2].

Той е живял само 52 години, писал е само в продължение на около 25 години, но е оставил изключително по своите количествени и качествени характеристики творчество, заради което е признат за най-големия английски национален поет и най-цитирания в англоезичната литература автор; наричан е „бардът на Ейвън” и „лебедът на Ейвън”; неговите произведения са преведени на повече от сто живи езици в света, а пиесите му се играят на всички географски точки в света.

·Вещицата от Портобело

·Порно

·Дневникът на един маг

·Алхимикът / луксозно издание

·Бялата крепост

·Професия проститутка

·9.99 лв.

·Захир

·Вероника решава да умре / луксозно издание

• Петата планина / луксозно издание

Той е роден през в град Стартфорд край река Ейвън, в южната част на графство Уоруикшър, Англия; датата на раждането му е неизвестна, но традиционно се приема, че това е 23 април (на която дата е и починал!). Баща му е бил заможен производител и търговец на кожени изделия, градски съветник, кмет на града и градски мирови съдия, и е имал семеен герб; майка му е била дъщеря на богат селянин, принадлежащ към благородно потекло. Той е бил третото от осемте деца в семейството.

През 1582 г., когато е на 18-годишна възраст, той се оженил за Ан Хатауей, която е дъщеря на местен селянин и е с осем години по-възрастна от него; от брака им се раждат три деца, а единственият му син е починал на 11-годишна възраст.

За времето след женитбата му от 1582 до 1592 г. историците не разполагат с почти никакви сведения, но се предполага, че през това време е работил като занаятчия, учител, помощник в адвокатска кантора и странствуващ актьор. През 1592 година, обаче, той вече е известен талантлив персонаж (актьор и драматург) от театралния живот на Лондон, а в края на 1594 г. вече е частичен собственик на трупа (компания) за театрални представления, известна като „Мъжете на Лорд Чембърлейн”, придобила наименованието си от името на нейния аристократичен спонсор. Тъй като трупата е била получила изключително голяма известност, след възкачването си през 1603 г. на престола като монарх Джеймс І (1566-1625) поел покровителството над нея и тя станала известна като „Мъжете на Краля”.

Б. Уилям Шекспир е автор на 11 трагедии[3], 13 комедии[4], 7 исторически драми[5], 4 романси[6], 2 загубени пиеси[7], 3 апокрифни произведения[8], 154 сонети и голямо множество стихотворения. Според биографите самият автор никога не е бил вземал каквото и да е участие в публикуването на собствените му произведения и дори не е бил проявавал какъвто и да е интерес в това отношение - той просто е предоставял манускриптите на пиесите за трупата си, а това е било така, тъй като по онова време театралните компании са смятали, че не е изгодно за бизнеса им да публикуват текстовете на представленията си, тъй като така те могат да станат достъпни и за други театрални формирования; именно поради това самият Шекспир се е интересувал единствено от представянето на пиесите на сцената. Все пак, обаче, 18 (осемнадесет) от пиесите му, макар с не особено достоверен и точен текст, са били публикувани като евтини малки издания, за които авторът не е бил получил абсолютно никакъв хонорар, тъй като по онова време издателствата заплащали на приносителя на манускрипта, без да се интересуват кой е авторът.

В крайна сметка двама от приятелите на Шекспир (Хеминг и Конел), събрали общо 36 (тридесет и шест) негови пиеси, 18 (осемнадесет), от които непубликувани дотогава, и седем години след смъртта на автора, през 1623 г., ги издали като фолио, което е известно като „Първо фолио” и в което пиесите са били разделени на три групи като трагедии, комедии и исторически пиеси; едва няколко века по-късно, в съвременния културен контекст, някои от пиесите са били отделени и обособени в четвърта група, известна като „романси” или „трагикомедии”.

В. Още В. Г. Белински е писал, че поне по негово време често пъти видни представители на културата са сочели Шекспир като представител на „чистото изкуство”; но това, всъщност, е възможно най-неудачното и ней-неверното твърдение, тъй като, макар и да изтъква несъмнения творчески гений на автора в сферата на изкуството, по абсолютно неверен и недопустим начин налага внушение за непълноценност на останалите аспекти на неговото творчество, в богатото съдържание на които биват откривани най-модерните схващания в сферата на философията, историята, психологията и държавното управление[9]; а днес с пълно основание бихме могли да добивим – и в политическата наука.

През 1611 г., когато е на 47-годишна възраст, пет години преди смъртта си, Уилям Шекспир написал последното си велико произведение „Бурята”; което, може би, е и последното му произведение въобще, тъй като след него той е написал единствено драматическата хроника „Хенри VІІІ”, художествените достойнства на която са толкова оспорими, че са поставили въпроса относно неговото авторство - още повече, че в това произведение се съдържат нехарактерни за Шекспир ласкателства към монарха. В този смисъл именно „Бурята” е произведението, което може да бъде считано за „завещанието на гения”, за неговата последна дума.

По своята конструктивна същност „Бурята” е произведение, което отвежда читателя от света на реалността и историческите събития във фантастично-приказния свят на вълшебството и магията; в който свят, обаче, съвсем не са отменени най-суровите закони на живота, нито демоничните сили на Злото, порока и престъплението; поради което главната или основната конструктивна сила в този свят си остава именно Злото. При това в „Бурята” е представен и образът на „идеалния обществен ред” на „Златния век”, който (поне в утопията на Гонзало) се свежда изключително в рамките на възхвалата на първобитното и канибалистично по своята същност естествено и преди всичко потребително (но не и производително) комунистическо обществено състояние, основано върху стремежа към задоволяване на естествените (преди всичко биофизиологически и животински, отколкото чисто човешки) потребности чрез използуването на милостите на природата, и върху почти пълната бездуховност.

Всъщност, именно чрез разкриването на утопията на Гонзало Уилям Шекспир обрисува теоретическите характеристики на една от възможностите за изява на историческия процес - която възможност, очевидно, не само въобще не го вдъхновява, но му е напълно чужда, и е подложена на насмешките и иронията на Себастиян и Антонио.

В тази именно сцена по изключително превъзходен начин е разкрито саркастичното отношение на великия драматург към широко шествуващите по неговото време мечти, желания и блянове както на християнската, така и на светската социално-политическа фантастика.

---

[1] Вж.: Шекспир, У., Полное собрание сочинений, в 8-ми томах, М., 1957-1960, Том 1-8; Шекспир, У., Макбет, С., 2004; Шекспир, У., Венецианският търговец, С., 2000; Шекспир, У., Ромео и Жулиета, С., 2004; Шекспир, У., Хапливите прозрения на Уилям Шекспир, двуезично издание, С., 2005; Шекспир, У., Сън в лятна нощ, С., 2006; Шекспир, У., Хамлет, С., 2006; Шекспир, У., Поезия, С., 2007; Шекспир, У., Отело, С., 2007; Шекспир, У., Напразни усилия на любовта, С., 2008; Шекспир, У., Много шум за нищо, С., 2008; Шекспир, У., Сонети, С., 2006, С., 2008.

[2] Вж.: Lee, S. A., Life of Shakespeare, London, 1898; Pollard, A. W., Shakespeare’s fight with the pirate, London, 1920; Chambers, E. K., William Shakespearе. A Study of Facts and Problems, Oxford, 1930; Wilson, J. D., The Essential Shakespeare, Cambridge, 1932; Fripp, E. J., Shakespeare: Man and Artist, London, 1938, Vol. 1-2; Palmer, J., Political Characters of Shakespeare, London, 1945; Sykes, C. M., Alias William Shakespeare?, London, 1947; Spalding, R., The philosophy of Shakespeare, Oxford, 1953; Hoffman, C., The Man who was Shakespeare, London, 1955; Bush, G., Shakespearе and English Condition, Cambridge, 1956; Holzapfel, R. M., Shakespeare’s Secret, Dublin, 1961; Sen Gupta, S. C., Shakespeare’s Historical Plays, Oxford, 1964; Eagleton, T., Shakespeare and Society, London, 1967; Akrigg, G., Shakespeare and the Earl of Southampton, London, 1968; Burgess, A., Shakespeare, London, 1972; Zesmer, D. M., Guide to Shakespeare, New York, 1976; Schoenbaum, S., William Shakspeare. A compact documentary Life, New York, 1977; Шестов, Л., Шекспир и его критик Брандес, СПбг., 1898; Коган, П. С., Вильям Шекспир, М., 1931; Аксенов, И. А., Шекспир, М., 1937; Морозов, М. М., Шекспир, М., 1947; Шведов, Ю. Ф., Исторические хроники Шекспира, М., 1964; Урнов, М. В., Д. М. Урнов, Шекспир, его герои и его время, М., 1964; второе издание, М., 1969; Левидова, И. М., Шекспир. Библиография русских переводов и критической литературы на русском языке. 1748-1962, М., 1964; Левидова, И. М., Шекспир. Библиографический указатель русских переводов и критической литературы на русском языке. 1963-1975, М., 1978; Фридштейн, Ю. Г., Шекспир. Библиографический указатель русских переводов и критической литературы на русском языке. 1976-1987, М., 1989; Пинский, Л. Е., Шекспир. Основные начала драматургии, М., 1971; Вистин, А., Проблемы общественно-политической борьбы в исторических хрониках Шекспира, сб. Эстетика и жизнь, М., 1973, Вып. 2, с. 259-288; Тенев, Л., Хамлет. Литературно-критичен анализ, 2-ро издание, С., 1973; Аникст, А. А., Первые издания пьес Шекспира, М., 1974; Барг, М. А., Шекспир и история, М., 1976; Шведов, Ю. Ф., Вильям Шекспир. Исследования, М., 1977; Шурбанов, Ал., Ренесансовият хуманизъм и лириката на Шекспир, С., 1980; Бърджис, А., Шекспир, Превод от английски, С., 1983; Шонбаум, С., Уилям Шекспир. Кратка документална биография, Превод от английски, С., 1985; Минков, М., Шекспир. Епоха и творчество, С., 1992; Гельман, З., Шекспир и химия, ж. Высшее образование, М., 1997, № 4; Брандес, Г., Шекспир. Жизнь и произведения, М., 1997; Гилилов, И., Играта Уилям Шекспир или Тайната на Великия Феникс, Превод от руски, С., 2002; Карасев, Л. В., Ромео и Джульетта. История болезни, ж. Вопросы философии, М., 2002, № 10, с. 86-91; Касавин, И. Т., Космологический и эпистемологический дискурс в театре Уильяма Шекспира, ж. Вопросы философии, М., 2007, № 4, с. 114-131.

[3] „Ромео и Жулиета” (Romeo and Juliet), „Макбет” (Macbeth), „Крал Лир” (King Lear), „Хамлет” (Hamlet), „Отело” (Othello), „Тит Андроник” (Titus Andronicus), „Юлий Цезар” (Julius Caesar), „Антоний и Клеопатра” (Antony and Cleopatra), „Кориолан” (Coriolanus), „Троил и Кресида” (Troilus and Cressida) и „Тимон от Атина” (Timon of Athens).

[4] „Комедия от грешки” (The Comedy of Errors), „Всичко е добре, когато свършва добре” (All's Well That Ends Well), „Както ви се харесва” (As You Like It), „Сън в лятна нощ” (A Midsummer Night's Dream), „Много шум за нищо” (Much Ado About Nothing), „Мяра за мяра” (Measure for Measure), „Укротяване на опърничавата” (Taming of the Shrew), „Дванайста нощ” (Twelfth Night or What You Will), ”Венецианският търговец” (The Merchant of Venice), „Веселите уиндзорки” (The Merry Wives of Windsor), „Напразни усилия на любовта” (Love's Labour's Lost'), „Двамата веронци” (The Two Gentlemen of Verona) и „Двамата знатни сродници” (The Two Noble Kinsmen).

[5] „Ричард III” (Richard III), „Ричард II” (Richard II), „Хенри VI”, част 1-3 (Henry VI, part 1-3), „Хенри V” (Henry V), „Хенри IV”, част 1-2 (Henry IV, part 1-2), „Хенри VIII” (Henry VIII) и „Крал Джон” (King John).

[6] „Бурята” (The Tempest), „Перикъл” (Pericles, Prince of Tyre), „Цимбелин” (Cymbeline) и „Зимна приказка” (The Winter's Tale).

[7] „Победоносните усилия на любовта” (Love's Labour's Won) и „Карденио” (Cardenio).

[8] „Едмънд Храбрият” (Edmund Ironside), „Едуард III” (Edward III) и „Сър Томас Мор” (Sir Thomas Moore).

[9] Вж.: Белинский, В. Г., Собрание сочинений, в 3-х томах, М., 1948, Том 3, с. 796.

[Публ. на стр.336-341 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

ЕВРИПИД

Еврипид

Еврипид (485/480-406 г. пр. Хр.) е поет и драматург, ученик на софистите Анаксагор, Продик и Протагор и приятел на Сократ. Макар и съвременник на Софокъл, той се проявява като много по-радикален от него, като смело поставя в трагедиите си нови и все още трудно възприемани възгледи за природата, обществото, религията и човека, поради което и до края на живота си е оставал неоценен от своите съвременници. Написал е 92 трагедии и 8 сатирични драми, от които до нас са достигнали само 18 (“Иполит”, “Медея”, “Херакъл”, “Хераклиди”, “Хекуба”, “Андромаха”, “Орест”, “Вакханки”, “Троянки”, “Електра”, “Йон”, “Елена”, “Ифигения в Таврида”, “Ифигения в Авлида”, “Алкестид”, “Молителки”, “Финикиянките”), в които са отразени духовните и социалните проблеми в епохата на кризиса на атинското общество.

Еврипид живее и твори в епоха, в която робовладението се е разраснало толкова, че е довело до разоряване и обедняване на дребните производители, които вече не можели да издържат на конкуренцията на по-евтината продукция, получена в резултат от робския труд. Това, също така е, време, когато изобилните доходи, които Атина получавала от експлоатацията на съюзните градове и колониите намалявали и започнали да възникват конфликти, в крайна сметка от които се разразила и Пелопонеската война (431-404 г. пр. Хр.), в която била въвлечена цяла Гърция.

Теоретическият израз на кризата в резултат на развитието на частната собственост и разпадането на полисните връзки бил възникването на учението на софистите, които отхвърляли основния принцип на старата полисна етика, която подчинявала поведението на личността на интересите на държавата, и провъзгласявали отделния човек, личността, като самостоятелен извор и творец на обществените, на нравствените и правните норми. Заедно с това на отхвърляне била подложена и традиционната митология, която издигала свещеността на полиса, и постепенно митологията била заменяна от философията.

Така двете основни тенденции на новия мироглед, а именно на обособяването на личността и на критическото отношение към мита, са влезли в рязко противоречие с идеологическата основа на трагедиите на Есхил и Софокъл, но са намерили своя пълен отзвук в трагическите произведения на Еврипид. Така, идейното съдържание и драматургическите нововъдения, залегнали в трагедиите на Еврипид, са срещали рязкото осъждане на консервативната част на атинското общество и са служели като обект на постоянни насмешки в комедийните постановки. Поради тази именно причина, макар че Еврипид е излизал на състезания повече от двадесет пъти, той е получил само пет първи награди, при това петата е посмъртна. След смъртта му, обаче, когато новите обществени отношения били недвусмислено наложени, той станал любимият трагически поет на гърците.

Враждебното настроение на комедията към Еврипид е било свързано и с това, че по негов адрес са били разпространявани най-разнообразни злословия, поради което и древните негови биографии съдържат голямо множество измислици. От всички неща, свързани с биографията му, може би заслужават внимание свидетелствата, че е обичал книгите и често се е уединявал в една пещера край морето, за да чете и да пише, както и сведенията, че е странял от политическия живот и е предпочитал философските и културните занимания пред политическите. Все пак, обаче, въпреки своята уединеност Еврипид не само не е оставал безразличен към острите политически проблеми на полиса, но ги е подлагал на прецизна художествена интерпретация в своите произведения.

Макар че още античната художествена критика е наричала Еврипид “философ и политик на сцената”, самият той не е бил привърженик на нито едно определено философско учение или политическа формация, а освен това и самите негови философски и политически възгледи съвсем не са се отличавали с определена последователност и постоянство. Колебанията му в това отношение са намерили израз преди всичко в двойственото му отношение към атинската демокрация: така, от една страна, той неведнъж е прославял демокрацията като свойство на свободата и равенството и остро е осъждал другите форми на управление и преди всичко тиранията и олигархията; но от друга страна, той не е скривал, че се плаши от паразитната неимуществена хорска маса, която не желае да работи и не само предпочита да бъде издържана от доходите на полиса, но дори мечтае да изземе и разграби натрупаното преди всичко с умел интелектуален и организационен труд имущество на състоятелните слоеве.

Това негово становище е отразено преди всичко и достатъчно ясно в трагедията му “Молителките” (239-245), където в устата на идеалния митологически цар на Атина Тезей са вложени следните думи: “Има три слоя граждани. Едните са богатите, които вечно се стремят към увеличаване на своя имот, и от тях няма полза. Другите са безимотните и непритежаващите средства за живот, които също така са опасни, защото са обхванати от силна завист и поддавайки се на думите на лоши демагози отправят злото си жило срещу тези, които имат. Спасението на държавата е само в средния слой, който именно пази установения държавен ред.”

В трагедията си “Орест” (408 г. пр. Хр., стихове 916-922), която всъщност е написана в последните години от неговия живот, Еврипид се изразява особено съчувствено към земеделците (т. нар. автурги), които сами обработват земята си, макар и разорени от войната и от конкуренцията на робския труд. Също така с особено ярки бои в редица трагедии той рисува и тежкото положение на робите, при което подчертава, че по своя нравствен облик робът често пъти може да стои по-високо и от свободния атинянин. Във връзка с това в творчеството му особено място заема и образът на “благородния роб”, както и на роба, умеещ задълбочено да разсъждава по философските и политическите проблеми на полиса.

Еврипид е и решителен последовател на предприетата от йонийските философи критика на митологията и религията, при което подчертава, че “митовете, които вселяват страх у хората, са доходни за култа на боговете” (“Електра”, стихове 737-738, 744-745). Все пак, към открито и демонстративно отричане на господствуващата по неговото време религия не се е пристъпвало почти от никого поради страх от обвиняване в “неблагочестие”, и в това отношение Еврипид обикновено се е задоволявал с достатъчно ясно формулирани загатвания и изразени съмнения, при които сцените, които външно като че ли водят към тържеството на боговете, всъщност са режисирани така, че да оставят у зрителя внушение за съмнение в тяхната нравствена правота.

Особено голямо внимание Еврипид отделя в своите трагедии и на проблемите, свързани със семейството и преди всичко със зависимото положение на жената, която често пъти е омъжвана от родителите й насила и не може да се отърве от омразния си съпруг (“Медея”). Все пак, наред с традиционните за времето нападки срещу женските недостатъци, у Еврипид се среща и напълно новият за гръцката литература образ на жената-приятелка на мъжа, разделяща с него и радостите, и несгодите на живота.

Важна особеност на стила на Еврипид е тази, че той е много по-силен в критиката, отколкото в позитивното поставяне и решаване на проблемите, поради което именно често пъти се задоволява само с това да постави и опише сценичния сблъсък на противоположните гледища, без да се ангажира с даването на пряк отговор.

[Публикувано като §16 на стр.156-158 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 2. ДРЕВНА ЕВРОпа. ГЪРЦИЯ. - С., "Янус", 2006. - 452 с.].