§ 65. Уилям Шекспир
А. Уилям Шекспир (1564-1616) е знаменит английски драматург и поет, признат за най-значимия писател в англоезичната литература и европейската култура; автор на голямо множество разнообразни по своя жанр произведения (трагедии, комедии, песни, лирични и повестователни поеми, сонети и пиеси)[1], обект на изследователското внимание на голямо множество автори[2].
Той е живял само 52 години, писал е само в продължение на около 25 години, но е оставил изключително по своите количествени и качествени характеристики творчество, заради което е признат за най-големия английски национален поет и най-цитирания в англоезичната литература автор; наричан е „бардът на Ейвън” и „лебедът на Ейвън”; неговите произведения са преведени на повече от сто живи езици в света, а пиесите му се играят на всички географски точки в света.
Той е роден през в град Стартфорд край река Ейвън, в южната част на графство Уоруикшър, Англия; датата на раждането му е неизвестна, но традиционно се приема, че това е 23 април (на която дата е и починал!). Баща му е бил заможен производител и търговец на кожени изделия, градски съветник, кмет на града и градски мирови съдия, и е имал семеен герб; майка му е била дъщеря на богат селянин, принадлежащ към благородно потекло. Той е бил третото от осемте деца в семейството.
През 1582 г., когато е на 18-годишна възраст, той се оженил за Ан Хатауей, която е дъщеря на местен селянин и е с осем години по-възрастна от него; от брака им се раждат три деца, а единственият му син е починал на 11-годишна възраст.
За времето след женитбата му от 1582 до 1592 г. историците не разполагат с почти никакви сведения, но се предполага, че през това време е работил като занаятчия, учител, помощник в адвокатска кантора и странствуващ актьор. През 1592 година, обаче, той вече е известен талантлив персонаж (актьор и драматург) от театралния живот на Лондон, а в края на 1594 г. вече е частичен собственик на трупа (компания) за театрални представления, известна като „Мъжете на Лорд Чембърлейн”, придобила наименованието си от името на нейния аристократичен спонсор. Тъй като трупата е била получила изключително голяма известност, след възкачването си през 1603 г. на престола като монарх Джеймс І (1566-1625) поел покровителството над нея и тя станала известна като „Мъжете на Краля”.
Б. Уилям Шекспир е автор на 11 трагедии[3], 13 комедии[4], 7 исторически драми[5], 4 романси[6], 2 загубени пиеси[7], 3 апокрифни произведения[8], 154 сонети и голямо множество стихотворения. Според биографите самият автор никога не е бил вземал каквото и да е участие в публикуването на собствените му произведения и дори не е бил проявавал какъвто и да е интерес в това отношение - той просто е предоставял манускриптите на пиесите за трупата си, а това е било така, тъй като по онова време театралните компании са смятали, че не е изгодно за бизнеса им да публикуват текстовете на представленията си, тъй като така те могат да станат достъпни и за други театрални формирования; именно поради това самият Шекспир се е интересувал единствено от представянето на пиесите на сцената. Все пак, обаче, 18 (осемнадесет) от пиесите му, макар с не особено достоверен и точен текст, са били публикувани като евтини малки издания, за които авторът не е бил получил абсолютно никакъв хонорар, тъй като по онова време издателствата заплащали на приносителя на манускрипта, без да се интересуват кой е авторът.
В крайна сметка двама от приятелите на Шекспир (Хеминг и Конел), събрали общо 36 (тридесет и шест) негови пиеси, 18 (осемнадесет), от които непубликувани дотогава, и седем години след смъртта на автора, през 1623 г., ги издали като фолио, което е известно като „Първо фолио” и в което пиесите са били разделени на три групи като трагедии, комедии и исторически пиеси; едва няколко века по-късно, в съвременния културен контекст, някои от пиесите са били отделени и обособени в четвърта група, известна като „романси” или „трагикомедии”.
В. Още В. Г. Белински е писал, че поне по негово време често пъти видни представители на културата са сочели Шекспир като представител на „чистото изкуство”; но това, всъщност, е възможно най-неудачното и ней-неверното твърдение, тъй като, макар и да изтъква несъмнения творчески гений на автора в сферата на изкуството, по абсолютно неверен и недопустим начин налага внушение за непълноценност на останалите аспекти на неговото творчество, в богатото съдържание на които биват откривани най-модерните схващания в сферата на философията, историята, психологията и държавното управление[9]; а днес с пълно основание бихме могли да добивим – и в политическата наука.
През 1611 г., когато е на 47-годишна възраст, пет години преди смъртта си, Уилям Шекспир написал последното си велико произведение „Бурята”; което, може би, е и последното му произведение въобще, тъй като след него той е написал единствено драматическата хроника „Хенри VІІІ”, художествените достойнства на която са толкова оспорими, че са поставили въпроса относно неговото авторство - още повече, че в това произведение се съдържат нехарактерни за Шекспир ласкателства към монарха. В този смисъл именно „Бурята” е произведението, което може да бъде считано за „завещанието на гения”, за неговата последна дума.
По своята конструктивна същност „Бурята” е произведение, което отвежда читателя от света на реалността и историческите събития във фантастично-приказния свят на вълшебството и магията; в който свят, обаче, съвсем не са отменени най-суровите закони на живота, нито демоничните сили на Злото, порока и престъплението; поради което главната или основната конструктивна сила в този свят си остава именно Злото. При това в „Бурята” е представен и образът на „идеалния обществен ред” на „Златния век”, който (поне в утопията на Гонзало) се свежда изключително в рамките на възхвалата на първобитното и канибалистично по своята същност естествено и преди всичко потребително (но не и производително) комунистическо обществено състояние, основано върху стремежа към задоволяване на естествените (преди всичко биофизиологически и животински, отколкото чисто човешки) потребности чрез използуването на милостите на природата, и върху почти пълната бездуховност.
Всъщност, именно чрез разкриването на утопията на Гонзало Уилям Шекспир обрисува теоретическите характеристики на една от възможностите за изява на историческия процес - която възможност, очевидно, не само въобще не го вдъхновява, но му е напълно чужда, и е подложена на насмешките и иронията на Себастиян и Антонио.
В тази именно сцена по изключително превъзходен начин е разкрито саркастичното отношение на великия драматург към широко шествуващите по неговото време мечти, желания и блянове както на християнската, така и на светската социално-политическа фантастика.
[1] Вж.: Шекспир, У., Полное собрание сочинений, в 8-ми томах, М., 1957-1960, Том 1-8; Шекспир, У., Макбет, С., 2004; Шекспир, У., Венецианският търговец, С., 2000; Шекспир, У., Ромео и Жулиета, С., 2004; Шекспир, У., Хапливите прозрения на Уилям Шекспир, двуезично издание, С., 2005; Шекспир, У., Сън в лятна нощ, С., 2006; Шекспир, У., Хамлет, С., 2006; Шекспир, У., Поезия, С., 2007; Шекспир, У., Отело, С., 2007; Шекспир, У., Напразни усилия на любовта, С., 2008; Шекспир, У., Много шум за нищо, С., 2008; Шекспир, У., Сонети, С., 2006, С., 2008.
[2] Вж.: Lee, S. A., Life of Shakespeare, London, 1898; Pollard, A. W., Shakespeare’s fight with the pirate, London, 1920; Chambers, E. K., William Shakespearе. A Study of Facts and Problems, Oxford, 1930; Wilson, J. D., The Essential Shakespeare, Cambridge, 1932; Fripp, E. J., Shakespeare: Man and Artist, London, 1938, Vol. 1-2; Palmer, J., Political Characters of Shakespeare, London, 1945; Sykes, C. M., Alias William Shakespeare?, London, 1947; Spalding, R., The philosophy of Shakespeare, Oxford, 1953; Hoffman, C., The Man who was Shakespeare, London, 1955; Bush, G., Shakespearе and English Condition, Cambridge, 1956; Holzapfel, R. M., Shakespeare’s Secret, Dublin, 1961; Sen Gupta, S. C., Shakespeare’s Historical Plays, Oxford, 1964; Eagleton, T., Shakespeare and Society, London, 1967; Akrigg, G., Shakespeare and the Earl of Southampton, London, 1968; Burgess, A., Shakespeare, London, 1972; Zesmer, D. M., Guide to Shakespeare, New York, 1976; Schoenbaum, S., William Shakspeare. A compact documentary Life, New York, 1977; Шестов, Л., Шекспир и его критик Брандес, СПбг., 1898; Коган, П. С., Вильям Шекспир, М., 1931; Аксенов, И. А., Шекспир, М., 1937; Морозов, М. М., Шекспир, М., 1947; Шведов, Ю. Ф., Исторические хроники Шекспира, М., 1964; Урнов, М. В., Д. М. Урнов, Шекспир, его герои и его время, М., 1964; второе издание, М., 1969; Левидова, И. М., Шекспир. Библиография русских переводов и критической литературы на русском языке. 1748-1962, М., 1964; Левидова, И. М., Шекспир. Библиографический указатель русских переводов и критической литературы на русском языке. 1963-1975, М., 1978; Фридштейн, Ю. Г., Шекспир. Библиографический указатель русских переводов и критической литературы на русском языке. 1976-1987, М., 1989; Пинский, Л. Е., Шекспир. Основные начала драматургии, М., 1971; Вистин, А., Проблемы общественно-политической борьбы в исторических хрониках Шекспира, сб. Эстетика и жизнь, М., 1973, Вып. 2, с. 259-288; Тенев, Л., Хамлет. Литературно-критичен анализ, 2-ро издание, С., 1973; Аникст, А. А., Первые издания пьес Шекспира, М., 1974; Барг, М. А., Шекспир и история, М., 1976; Шведов, Ю. Ф., Вильям Шекспир. Исследования, М., 1977; Шурбанов, Ал., Ренесансовият хуманизъм и лириката на Шекспир, С., 1980; Бърджис, А., Шекспир, Превод от английски, С., 1983; Шонбаум, С., Уилям Шекспир. Кратка документална биография, Превод от английски, С., 1985; Минков, М., Шекспир. Епоха и творчество, С., 1992; Гельман, З., Шекспир и химия, ж. Высшее образование, М., 1997, № 4; Брандес, Г., Шекспир. Жизнь и произведения, М., 1997; Гилилов, И., Играта Уилям Шекспир или Тайната на Великия Феникс, Превод от руски, С., 2002; Карасев, Л. В., Ромео и Джульетта. История болезни, ж. Вопросы философии, М., 2002, № 10, с. 86-91; Касавин, И. Т., Космологический и эпистемологический дискурс в театре Уильяма Шекспира, ж. Вопросы философии, М., 2007, № 4, с. 114-131.
[3] „Ромео и Жулиета” (Romeo and Juliet), „Макбет” (Macbeth), „Крал Лир” (King Lear), „Хамлет” (Hamlet), „Отело” (Othello), „Тит Андроник” (Titus Andronicus), „Юлий Цезар” (Julius Caesar), „Антоний и Клеопатра” (Antony and Cleopatra), „Кориолан” (Coriolanus), „Троил и Кресида” (Troilus and Cressida) и „Тимон от Атина” (Timon of Athens).
[4] „Комедия от грешки” (The Comedy of Errors), „Всичко е добре, когато свършва добре” (All's Well That Ends Well), „Както ви се харесва” (As You Like It), „Сън в лятна нощ” (A Midsummer Night's Dream), „Много шум за нищо” (Much Ado About Nothing), „Мяра за мяра” (Measure for Measure), „Укротяване на опърничавата” (Taming of the Shrew), „Дванайста нощ” (Twelfth Night or What You Will), ”Венецианският търговец” (The Merchant of Venice), „Веселите уиндзорки” (The Merry Wives of Windsor), „Напразни усилия на любовта” (Love's Labour's Lost'), „Двамата веронци” (The Two Gentlemen of Verona) и „Двамата знатни сродници” (The Two Noble Kinsmen).
[5] „Ричард III” (Richard III), „Ричард II” (Richard II), „Хенри VI”, част 1-3 (Henry VI, part 1-3), „Хенри V” (Henry V), „Хенри IV”, част 1-2 (Henry IV, part 1-2), „Хенри VIII” (Henry VIII) и „Крал Джон” (King John).
[6] „Бурята” (The Tempest), „Перикъл” (Pericles, Prince of Tyre), „Цимбелин” (Cymbeline) и „Зимна приказка” (The Winter's Tale).
[Публ. на стр.336-341 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар