2009-01-24

МАРТИН ЛУТЕР: РЕФОРМАЦИЯТА


§ 43. Мартин Лутер

А. Мартин Лутер (1483-1546) е виден германски теолог и професор по теология, духовен баща на протестанската Реформация, автор на няколко основополагащи богословски трактати[1] и обект на изследователското внимание на множество автори[2].

Той е роден в саксонския германски град Айслебен, Тюгингия; баща му е бил миньор, втори син в семейството; семейството е живяло бедно, сурово и равнодушно към религията. През 1497 г. Мартин Лутер е записан да учи в Магдебургската гимназия, където, общо взето, също е бил равнодушен към религията. Когато, обаче, през 1498 г. бащата изпратил сина си да учи в гимназията в град Айзенах, Мартин Лутер попаднал в дома на благочестиви християни, които оказали силно влияние върху него, и така той, наскоро след това, през 1501 г., вече като студент по философия и право в престижния Ерфуртски университет, започнал всекидневно да ходи на църква и да изучава Библията.

През 1503 г. Мартин Лутер получил първата степен на висшето си образование - Бакалавър по хуманитарни науки, а през 1505 г. получил Магистърска степен и с това изпълнил желанието на баща си да получи юридическо образование. Тъй като, обаче, почти през цялото време на следването си е бил обсебен от идеята за духовното спасение, духовната му криза се задълбочила, когато през лятото на 1505 г. той бил ударен от гръм, а негов приятел загинал от насилствена смърт, той използувал тези обстоятелства като спонтатен мотив да се отправи веднага към близкия Августински манастир, където станал монах и се отдал на самоизтезателни безсънни нощи. Именно по това време се запознал с професора по богословие д-р Щаупиц, който не само станал негов духовен наставник, но и му съдействувал да бъде посветен през 1507 г. в свещенически сан, а през 1508 г. - да бъде назначен за професор по теология, логика и етика във Витенбергския университет. През 1510-1511 г. той пребивава в Рим, и докато при влизането в града бил паднал на колене и възкликнал „Поздравявам те, свещени Рим!”, то при напускането на града заявил, че „Ако съществува ад, то Рим е въздигнат върху неговите основи”.

След завръщането си от Рим той защитил през 1512 г. дисертация, с която получил учената степен „доктор” и званието „професор” по библейско богословие. През август 1513 г. младият професор започнал своята първа серия от лекции, посветени на теми от Псалмите. Тъй като в продължение на няколко години ежедневно започнал да се сблъсква с вече масово наложената от папата практика на опрощаване на греховете чрез т. нар. „система на индулгенциите[3], през октомври 1516 г. той публично и за първи път поставил въпроса за индулгенциите, а на 31 октомври 1517 г. написал своите прословути 95 тезиси и ги окачил на вратата на дворцовата катедрала във Витенберг, от който именно момент започнала и историята на Реформацията.

На пръв поглед в „тезисите” на Мартин Лутер става въпрос главно за индулгенциите, но в същото време е достатъчно ясно видно, че е поставена под съмнение суверенната власт на папата, и само в частност неговото право да опрощава греховете по принцип, и още по-вече – да прави това срещу парични средства, или иначе казано - да превърне вярата в търговия. Самият папа Лъв (Леон) Х (1513-1522) много добре схванал това и наредил на своя представител в Аусбург кардинал Кайетан да разговаря с Мартин Лутер и да му предложи да се откаже (да се отрече) от изложените в тезисите идеи, но Лутер категорично заявил, че е невъзможно да се отрече от убежденията си, тъй като те са основани върху Светото писание, съдържателната същност на което не може да бъде променяна дори и от папата.

В отговор на това като изобличител на Мартин Лутер встъпил професорът по теология от университета в Инголщат Йохан Ек, в резултат на което двамата се срещнали в Лайпциг, където в продължение на три седмици провели публичен диспут.

Именно след диспута Мартин Лутер написал най-важните си съчинения „Обръщение към вярващите немски благородници за подобряване на състоянието на християнството”, „За вавилонския плен на Църквата” и „За свободата на християнина”, главното съдържание на които вече е било насочено съвсем не към полемика с Католическата църква, а към обосноваването на необходимостта от създаването на Нова християнска Църква. Именно тези три съчинения съдържат и същинската Програма на Реформацията, и именно чрез тях Мартин Лутер станал толкова популярен сред немското общество, че почти единодушно бил признат за немски национален лидер.

Когато на 12 януари 1519 г. на 59-годишна възраст умрял Императорът на Свещената Римска империя Максимилиян І (1459-1519), той бил наследен от младия и наскоро (преди три години) всъпил на престола като крал на Испания Карл V (1500-1558), който като ярестен поддръжник на папата проявявал подчертано силен рефлекс към „изтребването на всички еретици”. Именно с цел да го унищожи той поканил Мартин Лутер на свиканата от него през април 1521 г. конференция във Вормс, и макар, че „бунтовникът” бил предупреден от високопоставени приятели каква е истинската цел на поканата, той отишъл на конференцията, където публично отказал да се отрече от убежденията си. Тъй като, обаче, все пак Лутер бил ентусиазирано поддържан от повечето германски принцове, в края на април той бил поставен под официална кралска охрана и тръгнал на път обратно за Витенберг. Все пак, в същото време, за да угоди на папата, Законодателното събрание във Вормс обявило Мартин Лутер за намиращ се „извън закона”, а с това поставило под заплаха всеки, който му помага по какъвто и да е начин, и задължавало всеки да го предеде на съда. Именно тогава „неизвестни” въоръжени конници нападнали кралската охрана и отвлекли Лутер в неизвестна насока. Всъщност, това било направено от саксонския владетел (курфюрст) Фридрих Мъдри, който го спасил от опасността кралската охрана да го върне и да го предаде на кралския съд; така в продължение на девет месеци Мартин Лутер останал скрит в разположения в планините на Тюрингия замък във Вартбург[4], където, в ново противоречие с едикта от Вормс, извършил своят прословут превод от латински на немски език на Библията[5], а първото печтано издание на книгата излязло още през септември 1521 година.

Докато Мартин Лутер е бил скрит в замъка във Вартбург, във Витенберг възникнала радикална групировка, която предприела коренни преобразования в Църквата, като отменила литургията, затворила редица манастири, освободила от обета за безбрачие монасите и предприела унищожаване на иконите и статуите. Това го принудило да напусне убежището си и да се яви сред населението във Витенберг, където призовал към умереност, и макар че след една седмица обстановката била успокоена, събитията ясно показали, че в германското Реформационно движение съществуват различни по своя характер и крайни цели течения[6].

През 1521 г. Мартин Лутер написал трактата „За монашеската клетва”, в който остро критикувал т. нар. „система на целибат”, съгласно която мъжете и жените поемат „клетва за безбрачие” и стават монаси и монахини, и призовавал всички, които са били положили такава клетва, да се отрекат от нея, да напуснат манастирите и да създадат семейства. Тъй като, обаче, все пак по онова време съгласно нормите на католическата църква престъпването на тази клетва съставлява наказвано със смърт престъпление, и тъй като през 1523 г. той получил писмо от група монахини, които искали от него съвет как да избегнат грозящото ги смъртно наказание, ако последват съветите му, Мартин Лутер и няколко души негови приятели съставили план за бягството на монахините от манастира и укриването им, а през 1525 г. самият той сключил официален с Катерина фон Бора, която била една от същата група (и с която после отгледал шест деца).

Тъй като през 1529 г. реформаторското движение върху германските и швейцарските територии вече се е било намирало в състояние не само на възход, но и на разпокъсаност; и тъй като през същата година императорът свикал в Спирес сесия на Парламента, на която предложил законопроекти, целящи да спрат и ликвидират реформационното движение, но част от принцовете отхвълили проектите; Филип фон Хесе, който бил една от силните фигури при провалянето на императорските цели, решил да се опита да постигне политическо обединяване на всички евангелисти и така да застане срещу властта на Рим и на императора. За целта той поканил Мартин Лутер и Улрих Цвингли да се срещнат в неговия замък в Марбург, за да дискутират доктриналните си ръзличия и перспективите да се обединят; в продължение на три дни срещата (дискусията, конференцията) се състояла през октомври 1529 г., но до съгласие и обединение не се стигнало, тъй като привържениците на Цвингли отхвърлили една от 15-те точки на съставените от М. Лутер т. нар. „15 Марбургски текстове”.

През януари 1530 г. императърът обявил, че свиква през април заседание на Парламента в Аугсбург, където самият той ще ръководи вземането на решения за налагане на ред в църковната сфера. Заседанията на Парламента, обаче, се протакат в продължение на пет месеци, а през това време, през юни 1530 г., Лутер и Меланхтон излагат и обосновават т. нар. „Аугсбургско изповедание на вярата”, в което излагат доктриналната позиция на лутеранството. През 1535 г. Мартин Лутер категорично и официално се разграничава от радикалните анабаптисти.

Б. Несъмнено най-великата теологична творба на Мартин Лутер е Робството на волята”, и съвсем неслучайно когато през 1537 г. е бил обсъждан въпросът за пълното издание на неговите трудове, самият той изрично казал, че никой от тях не заслужава да бъде запазен, освен „Катехизиса за деца” и „Робството на волята”; защото само те, всяко в своята област, са „правилни” (justum). Това гледище, впрочем, е било застъпено и от най-авторитетните изследователи на личността и творческото дело на Мартин Лутер, които определят неговото съчинение като “диалектически и полемичен шедьовър”, като „пълно и завършено въплъщение на реформистките схващания на автора”, като „най-систематичното изявление, което Лутер е успял да направи”, и най-вече като „в същинския смисъл на думата „Манифест на Реформацията””.

Същинският характер на това произведение най-ясно се откроява и разкрива при неговото сравняване с брошурата, в отговор на чийто текст то е написано. Diatribe на Еразъм Ротердамски несъмнено е елегантно и привлекателно написано произведение, но то в никакъв случай не е сред кръга на най-значителните написани от него произведения. При това както биографите, така и самият Еразъм са признавали, че той не е имал нито някакъв особен интерес към тази тема, нито желанието да пише по нея, поради което и самото произведение разкрива „наличието на много ученост, но малка проницателност” и отразява онова, което и самият негов автор е признавал, а именно: че той е преди всичко учен и библейски изследовател, но не и теолог. При това почти всички изследователи на Еразъм Ротердамски са единодушни, че той е „съзнателно неясен по въпроса, който разглежда”, и при това „пише по дебата за свободната воля като коментатор и критик, а не като участник в него”, и че неговата главна идея е, че „въпросът за свободната воля не принадлежи към значителните въпроси”.

От своя страна, обаче, решението на проблемета, което Мартин Лутер дава в Робството на волята” по повод така изразеното гледище на Еразъм Ротердамски, има съвсем друга същност и характер. Така, директно обръщайки се към Еразъм, германският теолог пише: „Единствен вие атакувахте истинското нещо, тоест, същността. Вие не ми досаждате с тези външни въпроси относно папството, чистилището, индулгенциите и другите подобни дреболии и ... единствено вие видяхте опорната точка, на която стои всичко, и се прицелихте в жизнения център. За това сърдечно ви благодаря; защото за мен е по-приятно да се занимавам с този въпрос”. След това в хода на своето изложение Мартин Лутер изрично и недвусмислено декларира, че според него въпросът за „свободната воля” съвсем не е академичен въпрос, а е теологичен въпрос, въпрос за цялото благовестие на Божията благодат, а следователно е въпрос за Божията истина. „Колкото за това, че по този въпрос споря доста остро, то аз признавам грешката си, ако това въобще е грешка, но според мен то не е грешка, а е чудесна радост, идваща от това, че така аз заявявам свидетелство за моята принадлежност към Божията кауза. И нека Бог потвърди това свидетелство в последния ден!”.

Така, според повечето биографи и изследователи на творчеството на Мартин Лутер, удивителната острота на неговия език е продиктувана от констатацията му, че „Божието благовестие е в опасност” и по-точно казано от това, че са засегнати самите извори на Лутеровата религия. Това, разбира се, е „отговор”, но все още непълен, неудовлетворителен и неадекватен отговор, защото от тази гледна точка е тотално пренебрегнат въпросът за доктриналните изходни основания на гледището на самия Еразъм Ротердамски. А погледнато от тази позиция, отговорът се съдържа в констатацията, че различията в трактовката и решението на въпросите, свързани със „свободата на волята”, се дължи на различните схващания на двамата автори относно същността на християнството.

Така, според Еразъм Ротердамски по своята най-дълбока същност християнството е морал, със свободно добавена минимална доктринална изява; при това неговото желание е съвременното му християнство да се върне към „апостолската простота” в учението и в живота, като това бъде постигнато преди всичко чрез премахване на суеверията и злините, които са се промъкнали в живота на Църквата през вековете. Така, от тази гледна точка, Реформацията, която е защитавана от Еразъм Ротердамски, всъщност е третирана като „курс на отслябване” на порочното (опороченото) християнство чрез премахване на нездравословните излишни наслоения, а защитаваната от него „Христова философия”, колкото и наистина да изглежда като „изчистена проста версия на християнството”, по своята практическа същност и насоченост не надхвърля параметрите на „голия пожелателен морализъм”, не е свързана нито с „практиката на вярата”, нито с теологичното догматизиране, към които самият Еразъм не само не е проявявал никакъв афинитет, но дори е демонстрирал достатъчно ясно изразен скептицизъм. При това Еразъм Ротердемски, който съвсем не е бил „доктринално безразличен” в сферата на вярата, е приемал, че в сферата на вярата няма никакво значение каква точно е истината, защото подробностите на доктрината не засягат нито ежедневния живот на християнина, нито съдбата му в бъдещия свят, и че поради това колкото и човек да е сигурен, че Църквата греши в нещо, той никога не е оправдан, ако смущава християнството по този въпрос (както Мартин Лутер прави това), и че мирът в Църквата има по-голяма стойност от което и да е теологично учение. Според Еразъм всеки човек, който е член на Църквата, трябва да се проявява като мъдър и да не се занимава с проблемите на доктриналното определяне, а да се грижи единствено за това да води живота си според моралния закон на Исус Христос. Поради това и, според него, конкретният въпрос „Дали волята на човека е свободна или не?” може спокойно да бъде пренебрегнат, още повече, че каквото и решение да бъде давано на този въпрос, то не може да оказва съществено влияние върху стремежа на човека да спазва Христовия закон, а може само да го обърква и обезсърчава. В този смисъл, според Еразъм, мъдростта и смирението изискват от човека да не се задълбочава твърде много в такива неразбираеми сфери, и за самата християнска църква е много по-добре в нейното лоно да няма такива авантюристични стремежи.

Отношението на Мартин Лутер към така изложения проблемен кръг, обаче е много по-различно. За него християнството е преди всичко „въпрос на доктрина”, тъй като преди всичко е „въпрос на вяра”, „вярата е свързана с истината”, а истината е свързана с „упованието в Бога”, и поради всичко това „християнството е или доктрина, или нещо”. Именно в непосредствена връзка с тази негова теза като теолог и реформатор Мартин Лутер е бил издигнал тезата „Не се занимавам с живота, а с ученията”, по която теза, впрочем, той се е отличавал от всички реформатори преди него. Именно в непосредствена връзка с това самият той казва: „Онези, които са живеели преди мен, са атакували злия и скандален живот на папата, а аз атакувам самото негово учение”; и именно поради това Мартин Лутер няма абсолютно нищо общо със схващането на Еразъм Ротердамски занедогматичното християнство”; именно поради това за Мартин Лутер „доктрината”, „догмата”, „твърденията” съвсем не са „лекомислени рационализации на религиозния опит”, а съдържат в себе си откритата Божия истина.

Така, в трактата Робството на волята Мартин Лутер всъщност встъпва не толкова като „памфлетист”, не толкова и като „проповедник”, а преди всичко като „дълбоко систематичен теолог и мислител”, макар че този именно факт на пръв поглед остава дълбоко скрит зад характерните за автора парадоксални и хиперболични форми на изразяване, както и зад припряният и груб език.

В. Най-главни моменти в учението на Мартин Лутер са: Човек се оправдава с вяра, а не чрез делата (позоваването на) на закона; Папата не е непогрешим; Църковните събори са могли да допуснат грешки (и поради това легитимни или безгрешни са само първите четири вселенски събори); Местната (локалната) църква е независима; Само две са новозаветните тайнства: Господната вечеря и водното кръщение; Всеки вярващ е свещеник на Бога[7].


[1] Вж.: Възвисяване до Христос. Малък катехезис с обяснения от Мартин Лутер, С., 1994; Лутер, Мартин, Поробената воля, С., 1998; Лутер, Мартин, Робството на волята, Отговор на трактата на Еразъм „За свободната воля”, С., 2000; Лутер, Мартин, Коментар върху посланието на апостол Павел към Галатяните, С., 2002; Luther, Martin, Martin Luthers Ausgewählte Schriften, Berlin, 1916; Luther, Martin, Der kleine Katechismus, Dr. Martin Luthers mit erläuternden Sprüchen und einem Anhang, München, 1953; Luther, Martin, An den christlichen Adel deutscher Nation, Von der Freiheit eines Christenmenschen, Sendbrief vom Dolmetschen, Stuttgart, 1970; Luther, Martin, An den christlichen Adel deutscher Nation, Von der Freiheit eines Christenmenschen, Sendbrief vom Dolmetschen, Stuttgart, 1970; Luther, Martin, Der kleine Katechismus, Dr. Martin Luthers Gebete - SprücheLider, Gütersloh, 1981.

[2] Вж.: Парсамов, С. С., Лютер и немецская Реформация в освещении Герхарда Риттера, сб. Средние века, М., 1975, вып. 39; Оратори на немската реформация, С., 1984; Соловьев, Э. Ю., Непобежденный еретик: Мартин Лютер и его время, М., 1984; Фехлауер, А., Мартин Лутер – живот и вяра. Биография, Превод от английски, С., 1994; Брендлер, Герхард, Мартин Лутер: теология и революция, М., 2000; Booth, E., Luther. 1483-1546, Paris, 1934; Meurer, Moritz, Luther´s Leben aus den Quellen erzählt, Leipzig, 1870; Burk, Carl, Martin Luther, Stuttgart, 1883; Buchwald, Georg, Doktor Martin Luther. Ein Lebensbild für das deutsche Haus, Leipzig--Berlin, 1902;.Warneck, Martin, Luther als Erzieher, Berlin, 1902; Manz, Gustav, Martin Luther im deutschen Wort und Lied, Berlin, 1917; Gogarten, Friedrich, Martin Luther Predigten. Ausgewählt und mit einem Nachwort versehen, Jena, 1927; Clemen, Otto, Luthers Werke in Auswahl, Band 1-4, Bonn- Berlin, 1912-1934; Buchenwald, Reinhard, Luthers Briefe, In Auswahl, Leipzig, 1933; Bornkamm, Heinrich, Luther und das Alte Testament, Tübingen, 1948; Boehmer, Heinrich, Der junge Luther, Leipzig, 1951; Kroker, Ernst, Katarina von Bora, Martin Luthers´Frau, ein Lebens und Charakterbild, Berlin, 1956; Stauffer, Richard, Le catholicisme a la decouverte de Luther, Neuchatel et Paris, 1966; Baumann, Richard, Luthers Eid und Bann, Aschaffenburg, Paul Pattloch Verlag, 1977; Landgraf, Wolfgang, Martin Luther - Reformator und Rebell Biografie, Berlin, 1982; Meisner, Michael, Martin Luther. Heiliger oder Rebell, München Zürich, 1982; Brendler, Gerhard, Martin Luther - Theologie und Revolution, Berlin, 1983; Stauffer, Richard, La Reforme, Paris, 1998.

[3] Първоначално т. нар. „индулгенция” (лат. indulgentia – „милост”) е представлявала писмо или документ, издаден от църквата срещу заплащане на определена сума, който документ е имал функцията да освобождава от изпълнението на определено земно задължение или наказание, като напр. постене за известно време, поклонническо посещение на определени свети места (като Ерусалим или Рим) и други. Постепенно, обаче, с течение на времето обикновените хора започнали да считат, че чрез този документ фактически получават опрощение и освобождаване от извършените от тях грехове, а църквата не само не направила никакви усилия, за да отстрани и поправи това заблуждение, но дори поощрявала постъпването на парични средства върху основата му, и така продажбата на индулгенции се превърнала в силно доходоносна дейност. Истински „бум” в продажбата на индулгенциите обаче, настъпил, когато възникнала нуждата от много пари за построяването на църквата „Свети Петър” в Рим.

[4] По онова време Германия се е състояла от около 300 отделни различни по териториална големина и населенческа численост провинции и частни имоти, не е имало централно правителство, като някои от провинциите били ръководени от принцове, други - от епископи на Католическата църква, а трети - често пъти състоящи се само от няколко декари имот и разположени върху тях дворци - били под напълно автономния контрол на лица, принадлежащи към рицарското съсловие. Всичките така характеризирани територии официално били част съвсем не от някаква „единна Германия”, а от т. нар. Свещена Римска империя, върху която Императорът фактически имал съвсем символична власт, а принцовете управлявали териториите си почти пълновластно и често пъти без да се съобразяват с волята на императора. В продължение на много години преди, а и по времето на Лутер, най-влиятелната управляваща организация фактически е била Римската католическа църква, чийто служители упражнявали не само духовна, но и фактическа светска власт. Съгласно папски декрет от 1223 г. само свещениците (но не и обикновените хора) са имали правото да притежават Библия, при това само на латински език, а правото да тълкува Писанието е притежавал единствено папата.

[5] Наред с всичко останало този именно превод има и своето основополагащо историческо значение за създаването на единния национален немски литературен език, какъвто до този момен не е имало. Този превод дал възможност да бъде създадена през 1578 г. и Първата новонемска граматика. Отчитайки този именно принос на Мартин Лутер, в своя прословут труд „Диалектика на природатаФридрих Енгелс пише, че „Лутер изчистил не само авгиевите обори на църквата, но и оборите на немския език, като създал немска проза и съчинил текст и мелодия на този пропит с чувство на победата хорал, който станал Марсилезата на ХVІ век”.

[6] През това време са се изявявали и редица други видни реформационно настроени личности, каквито са били Филип Меланхтон, Улрих Цвингли и Жан Калвин, в съответствие с което били формирани и три отделни течения, а именно лутеранство, калвинизъм и анабаптизъм.

[7] Любопитно е, че анализирайки тези именно най-главни моменти от учението на Мартин Лутер, неговият сънародник Карл Маркс пише следното: „Лутер разби робството по набожност, защото постави на негово място робството по убеждение. Той разби вярата в авторитета, защото възстанови авторитета на вярата. Той превърна поповете в миряни, защото превърна миряните в свещенослужители. Той освободи човека от външната религиозност, защото направи религиозността вътрешен свят на човека.”.



[
Публ. на стр.231-240 от книгата на проф.
Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Публикуване на коментар