МАРТИН ЛУТЕР: РЕФОРМАЦИЯТА

§ 43. Мартин Лутер

А. Мартин Лутер (1483-1546) е виден германски теолог и професор по теология, духовен баща на протестанската Реформация, автор на няколко основополагащи богословски трактати[1] и обект на изследователското внимание на множество автори[2].

Той е роден в саксонския германски град Айслебен, Тюгингия; баща му е бил миньор, втори син в семейството; семейството е живяло бедно, сурово и равнодушно към религията. През 1497 г. Мартин Лутер е записан да учи в Магдебургската гимназия, където, общо взето, също е бил равнодушен към религията. Когато, обаче, през 1498 г. бащата изпратил сина си да учи в гимназията в град Айзенах, Мартин Лутер попаднал в дома на благочестиви християни, които оказали силно влияние върху него, и така той, наскоро след това, през 1501 г., вече като студент по философия и право в престижния Ерфуртски университет, започнал всекидневно да ходи на църква и да изучава Библията.

През 1503 г. Мартин Лутер получил първата степен на висшето си образование - Бакалавър по хуманитарни науки, а през 1505 г. получил Магистърска степен и с това изпълнил желанието на баща си да получи юридическо образование. Тъй като, обаче, почти през цялото време на следването си е бил обсебен от идеята за духовното спасение, духовната му криза се задълбочила, когато през лятото на 1505 г. той бил ударен от гръм, а негов приятел загинал от насилствена смърт, той използувал тези обстоятелства като спонтатен мотив да се отправи веднага към близкия Августински манастир, където станал монах и се отдал на самоизтезателни безсънни нощи. Именно по това време се запознал с професора по богословие д-р Щаупиц, който не само станал негов духовен наставник, но и му съдействувал да бъде посветен през 1507 г. в свещенически сан, а през 1508 г. - да бъде назначен за професор по теология, логика и етика във Витенбергския университет. През 1510-1511 г. той пребивава в Рим, и докато при влизането в града бил паднал на колене и възкликнал „Поздравявам те, свещени Рим!”, то при напускането на града заявил, че „Ако съществува ад, то Рим е въздигнат върху неговите основи”.

След завръщането си от Рим той защитил през 1512 г. дисертация, с която получил учената степен „доктор” и званието „професор” по библейско богословие. През август 1513 г. младият професор започнал своята първа серия от лекции, посветени на теми от Псалмите. Тъй като в продължение на няколко години ежедневно започнал да се сблъсква с вече масово наложената от папата практика на опрощаване на греховете чрез т. нар. „система на индулгенциите”[3], през октомври 1516 г. той публично и за първи път поставил въпроса за индулгенциите, а на 31 октомври 1517 г. написал своите прословути 95 тезиси и ги окачил на вратата на дворцовата катедрала във Витенберг, от който именно момент започнала и историята на Реформацията.

На пръв поглед в „тезисите” на Мартин Лутер става въпрос главно за индулгенциите, но в същото време е достатъчно ясно видно, че е поставена под съмнение суверенната власт на папата, и само в частност неговото право да опрощава греховете по принцип, и още по-вече – да прави това срещу парични средства, или иначе казано - да превърне вярата в търговия. Самият папа Лъв (Леон) Х (1513-1522) много добре схванал това и наредил на своя представител в Аусбург кардинал Кайетан да разговаря с Мартин Лутер и да му предложи да се откаже (да се отрече) от изложените в тезисите идеи, но Лутер категорично заявил, че е невъзможно да се отрече от убежденията си, тъй като те са основани върху Светото писание, съдържателната същност на което не може да бъде променяна дори и от папата.

В отговор на това като изобличител на Мартин Лутер встъпил професорът по теология от университета в Инголщат Йохан Ек, в резултат на което двамата се срещнали в Лайпциг, където в продължение на три седмици провели публичен диспут.

Именно след диспута Мартин Лутер написал най-важните си съчинения „Обръщение към вярващите немски благородници за подобряване на състоянието на християнството”, „За вавилонския плен на Църквата” и „За свободата на християнина”, главното съдържание на които вече е било насочено съвсем не към полемика с Католическата църква, а към обосноваването на необходимостта от създаването на Нова християнска Църква. Именно тези три съчинения съдържат и същинската Програма на Реформацията, и именно чрез тях Мартин Лутер станал толкова популярен сред немското общество, че почти единодушно бил признат за немски национален лидер.

Когато на 12 януари 1519 г. на 59-годишна възраст умрял Императорът на Свещената Римска империя Максимилиян І (1459-1519), той бил наследен от младия и наскоро (преди три години) всъпил на престола като крал на Испания Карл V (1500-1558), който като ярестен поддръжник на папата проявявал подчертано силен рефлекс към „изтребването на всички еретици”. Именно с цел да го унищожи той поканил Мартин Лутер на свиканата от него през април 1521 г. конференция във Вормс, и макар, че „бунтовникът” бил предупреден от високопоставени приятели каква е истинската цел на поканата, той отишъл на конференцията, където публично отказал да се отрече от убежденията си. Тъй като, обаче, все пак Лутер бил ентусиазирано поддържан от повечето германски принцове, в края на април той бил поставен под официална кралска охрана и тръгнал на път обратно за Витенберг. Все пак, в същото време, за да угоди на папата, Законодателното събрание във Вормс обявило Мартин Лутер за намиращ се „извън закона”, а с това поставило под заплаха всеки, който му помага по какъвто и да е начин, и задължавало всеки да го предеде на съда. Именно тогава „неизвестни” въоръжени конници нападнали кралската охрана и отвлекли Лутер в неизвестна насока. Всъщност, това било направено от саксонския владетел (курфюрст) Фридрих Мъдри, който го спасил от опасността кралската охрана да го върне и да го предаде на кралския съд; така в продължение на девет месеци Мартин Лутер останал скрит в разположения в планините на Тюрингия замък във Вартбург[4], където, в ново противоречие с едикта от Вормс, извършил своят прословут превод от латински на немски език на Библията[5], а първото печтано издание на книгата излязло още през септември 1521 година.

Докато Мартин Лутер е бил скрит в замъка във Вартбург, във Витенберг възникнала радикална групировка, която предприела коренни преобразования в Църквата, като отменила литургията, затворила редица манастири, освободила от обета за безбрачие монасите и предприела унищожаване на иконите и статуите. Това го принудило да напусне убежището си и да се яви сред населението във Витенберг, където призовал към умереност, и макар че след една седмица обстановката била успокоена, събитията ясно показали, че в германското Реформационно движение съществуват различни по своя характер и крайни цели течения[6].

През 1521 г. Мартин Лутер написал трактата „За монашеската клетва”, в който остро критикувал т. нар. „система на целибат”, съгласно която мъжете и жените поемат „клетва за безбрачие” и стават монаси и монахини, и призовавал всички, които са били положили такава клетва, да се отрекат от нея, да напуснат манастирите и да създадат семейства. Тъй като, обаче, все пак по онова време съгласно нормите на католическата църква престъпването на тази клетва съставлява наказвано със смърт престъпление, и тъй като през 1523 г. той получил писмо от група монахини, които искали от него съвет как да избегнат грозящото ги смъртно наказание, ако последват съветите му, Мартин Лутер и няколко души негови приятели съставили план за бягството на монахините от манастира и укриването им, а през 1525 г. самият той сключил официален с Катерина фон Бора, която била една от същата група (и с която после отгледал шест деца).

Тъй като през 1529 г. реформаторското движение върху германските и швейцарските територии вече се е било намирало в състояние не само на възход, но и на разпокъсаност; и тъй като през същата година императорът свикал в Спирес сесия на Парламента, на която предложил законопроекти, целящи да спрат и ликвидират реформационното движение, но част от принцовете отхвълили проектите; Филип фон Хесе, който бил една от силните фигури при провалянето на императорските цели, решил да се опита да постигне политическо обединяване на всички евангелисти и така да застане срещу властта на Рим и на императора. За целта той поканил Мартин Лутер и Улрих Цвингли да се срещнат в неговия замък в Марбург, за да дискутират доктриналните си ръзличия и перспективите да се обединят; в продължение на три дни срещата (дискусията, конференцията) се състояла през октомври 1529 г., но до съгласие и обединение не се стигнало, тъй като привържениците на Цвингли отхвърлили една от 15-те точки на съставените от М. Лутер т. нар. „15 Марбургски текстове”.

През януари 1530 г. императърът обявил, че свиква през април заседание на Парламента в Аугсбург, където самият той ще ръководи вземането на решения за налагане на ред в църковната сфера. Заседанията на Парламента, обаче, се протакат в продължение на пет месеци, а през това време, през юни 1530 г., Лутер и Меланхтон излагат и обосновават т. нар. „Аугсбургско изповедание на вярата”, в което излагат доктриналната позиция на лутеранството. През 1535 г. Мартин Лутер категорично и официално се разграничава от радикалните анабаптисти.

Б. Несъмнено най-великата теологична творба на Мартин Лутер е „Робството на волята”, и съвсем неслучайно когато през 1537 г. е бил обсъждан въпросът за пълното издание на неговите трудове, самият той изрично казал, че никой от тях не заслужава да бъде запазен, освен „Катехизиса за деца” и „Робството на волята”; защото само те, всяко в своята област, са „правилни” (justum). Това гледище, впрочем, е било застъпено и от най-авторитетните изследователи на личността и творческото дело на Мартин Лутер, които определят неговото съчинение като “диалектически и полемичен шедьовър”, като „пълно и завършено въплъщение на реформистките схващания на автора”, като „най-систематичното изявление, което Лутер е успял да направи”, и най-вече като „в същинския смисъл на думата „Манифест на Реформацията””.

Същинският характер на това произведение най-ясно се откроява и разкрива при неговото сравняване с брошурата, в отговор на чийто текст то е написано. „Diatribe” на Еразъм Ротердамски несъмнено е елегантно и привлекателно написано произведение, но то в никакъв случай не е сред кръга на най-значителните написани от него произведения. При това както биографите, така и самият Еразъм са признавали, че той не е имал нито някакъв особен интерес към тази тема, нито желанието да пише по нея, поради което и самото произведение разкрива „наличието на много ученост, но малка проницателност” и отразява онова, което и самият негов автор е признавал, а именно: че той е преди всичко учен и библейски изследовател, но не и теолог. При това почти всички изследователи на Еразъм Ротердамски са единодушни, че той е „съзнателно неясен по въпроса, който разглежда”, и при това „пише по дебата за свободната воля като коментатор и критик, а не като участник в него”, и че неговата главна идея е, че „въпросът за свободната воля не принадлежи към значителните въпроси”.

От своя страна, обаче, решението на проблемета, което Мартин Лутер дава в „Робството на волята” по повод така изразеното гледище на Еразъм Ротердамски, има съвсем друга същност и характер. Така, директно обръщайки се към Еразъм, германският теолог пише: „Единствен вие атакувахте истинското нещо, тоест, същността. Вие не ми досаждате с тези външни въпроси относно папството, чистилището, индулгенциите и другите подобни дреболии и ... единствено вие видяхте опорната точка, на която стои всичко, и се прицелихте в жизнения център. За това сърдечно ви благодаря; защото за мен е по-приятно да се занимавам с този въпрос”. След това в хода на своето изложение Мартин Лутер изрично и недвусмислено декларира, че според него въпросът за „свободната воля” съвсем не е академичен въпрос, а е теологичен въпрос, въпрос за цялото благовестие на Божията благодат, а следователно е въпрос за Божията истина. „Колкото за това, че по този въпрос споря доста остро, то аз признавам грешката си, ако това въобще е грешка, но според мен то не е грешка, а е чудесна радост, идваща от това, че така аз заявявам свидетелство за моята принадлежност към Божията кауза. И нека Бог потвърди това свидетелство в последния ден!”.

Така, според повечето биографи и изследователи на творчеството на Мартин Лутер, удивителната острота на неговия език е продиктувана от констатацията му, че „Божието благовестие е в опасност” и по-точно казано от това, че са засегнати самите извори на Лутеровата религия. Това, разбира се, е „отговор”, но все още непълен, неудовлетворителен и неадекватен отговор, защото от тази гледна точка е тотално пренебрегнат въпросът за доктриналните изходни основания на гледището на самия Еразъм Ротердамски. А погледнато от тази позиция, отговорът се съдържа в констатацията, че различията в трактовката и решението на въпросите, свързани със „свободата на волята”, се дължи на различните схващания на двамата автори относно същността на християнството.

Така, според Еразъм Ротердамски по своята най-дълбока същност християнството е морал, със свободно добавена минимална доктринална изява; при това неговото желание е съвременното му християнство да се върне към „апостолската простота” в учението и в живота, като това бъде постигнато преди всичко чрез премахване на суеверията и злините, които са се промъкнали в живота на Църквата през вековете. Така, от тази гледна точка, Реформацията, която е защитавана от Еразъм Ротердамски, всъщност е третирана като „курс на отслябване” на порочното (опороченото) християнство чрез премахване на нездравословните излишни наслоения, а защитаваната от него „Христова философия”, колкото и наистина да изглежда като „изчистена проста версия на християнството”, по своята практическа същност и насоченост не надхвърля параметрите на „голия пожелателен морализъм”, не е свързана нито с „практиката на вярата”, нито с теологичното догматизиране, към които самият Еразъм не само не е проявявал никакъв афинитет, но дори е демонстрирал достатъчно ясно изразен скептицизъм. При това Еразъм Ротердемски, който съвсем не е бил „доктринално безразличен” в сферата на вярата, е приемал, че в сферата на вярата няма никакво значение каква точно е истината, защото подробностите на доктрината не засягат нито ежедневния живот на християнина, нито съдбата му в бъдещия свят, и че поради това колкото и човек да е сигурен, че Църквата греши в нещо, той никога не е оправдан, ако смущава християнството по този въпрос (както Мартин Лутер прави това), и че мирът в Църквата има по-голяма стойност от което и да е теологично учение. Според Еразъм всеки човек, който е член на Църквата, трябва да се проявява като мъдър и да не се занимава с проблемите на доктриналното определяне, а да се грижи единствено за това да води живота си според моралния закон на Исус Христос. Поради това и, според него, конкретният въпрос „Дали волята на човека е свободна или не?” може спокойно да бъде пренебрегнат, още повече, че каквото и решение да бъде давано на този въпрос, то не може да оказва съществено влияние върху стремежа на човека да спазва Христовия закон, а може само да го обърква и обезсърчава. В този смисъл, според Еразъм, мъдростта и смирението изискват от човека да не се задълбочава твърде много в такива неразбираеми сфери, и за самата християнска църква е много по-добре в нейното лоно да няма такива авантюристични стремежи.

Отношението на Мартин Лутер към така изложения проблемен кръг, обаче е много по-различно. За него християнството е преди всичко „въпрос на доктрина”, тъй като преди всичко е „въпрос на вяра”, „вярата е свързана с истината”, а истината е свързана с „упованието в Бога”, и поради всичко това „християнството е или доктрина, или нещо”. Именно в непосредствена връзка с тази негова теза като теолог и реформатор Мартин Лутер е бил издигнал тезата „Не се занимавам с живота, а с ученията”, по която теза, впрочем, той се е отличавал от всички реформатори преди него. Именно в непосредствена връзка с това самият той казва: „Онези, които са живеели преди мен, са атакували злия и скандален живот на папата, а аз атакувам самото негово учение”; и именно поради това Мартин Лутер няма абсолютно нищо общо със схващането на Еразъм Ротердамски за „недогматичното християнство”; именно поради това за Мартин Лутер „доктрината”, „догмата”, „твърденията” съвсем не са „лекомислени рационализации на религиозния опит”, а съдържат в себе си откритата Божия истина.

Така, в трактата „Робството на волята” Мартин Лутер всъщност встъпва не толкова като „памфлетист”, не толкова и като „проповедник”, а преди всичко като „дълбоко систематичен теолог и мислител”, макар че този именно факт на пръв поглед остава дълбоко скрит зад характерните за автора парадоксални и хиперболични форми на изразяване, както и зад припряният и груб език.

В. Най-главни моменти в учението на Мартин Лутер са: ►Човек се оправдава с вяра, а не чрез делата (позоваването на) на закона; ►Папата не е непогрешим; ►Църковните събори са могли да допуснат грешки (и поради това легитимни или безгрешни са само първите четири вселенски събори); ►Местната (локалната) църква е независима; ►Само две са новозаветните тайнства: Господната вечеря и водното кръщение; ►Всеки вярващ е свещеник на Бога[7].

---

[1] Вж.: Възвисяване до Христос. Малък катехезис с обяснения от Мартин Лутер, С., 1994; Лутер, Мартин, Поробената воля, С., 1998; Лутер, Мартин, Робството на волята, Отговор на трактата на Еразъм „За свободната воля”, С., 2000; Лутер, Мартин, Коментар върху посланието на апостол Павел към Галатяните, С., 2002; Luther, Martin, Martin Luthers Ausgewählte Schriften, Berlin, 1916; Luther, Martin, Der kleine Katechismus, Dr. Martin Luthers mit erläuternden Sprüchen und einem Anhang, München, 1953; Luther, Martin, An den christlichen Adel deutscher Nation, Von der Freiheit eines Christenmenschen, Sendbrief vom Dolmetschen, Stuttgart, 1970; Luther, Martin, An den christlichen Adel deutscher Nation, Von der Freiheit eines Christenmenschen, Sendbrief vom Dolmetschen, Stuttgart, 1970; Luther, Martin, Der kleine Katechismus, Dr. Martin Luthers Gebete - Sprüche – Lider, Gütersloh, 1981.

[2] Вж.: Парсамов, С. С., Лютер и немецская Реформация в освещении Герхарда Риттера, сб. Средние века, М., 1975, вып. 39; Оратори на немската реформация, С., 1984; Соловьев, Э. Ю., Непобежденный еретик: Мартин Лютер и его время, М., 1984; Фехлауер, А., Мартин Лутер – живот и вяра. Биография, Превод от английски, С., 1994; Брендлер, Герхард, Мартин Лутер: теология и революция, М., 2000; Booth, E., Luther. 1483-1546, Paris, 1934; Meurer, Moritz, Luther´s Leben aus den Quellen erzählt, Leipzig, 1870; Burk, Carl, Martin Luther, Stuttgart, 1883; Buchwald, Georg, Doktor Martin Luther. Ein Lebensbild für das deutsche Haus, Leipzig--Berlin, 1902;.Warneck, Martin, Luther als Erzieher, Berlin, 1902; Manz, Gustav, Martin Luther im deutschen Wort und Lied, Berlin, 1917; Gogarten, Friedrich, Martin Luther Predigten. Ausgewählt und mit einem Nachwort versehen, Jena, 1927; Clemen, Otto, Luthers Werke in Auswahl, Band 1-4, Bonn- Berlin, 1912-1934; Buchenwald, Reinhard, Luthers Briefe, In Auswahl, Leipzig, 1933; Bornkamm, Heinrich, Luther und das Alte Testament, Tübingen, 1948; Boehmer, Heinrich, Der junge Luther, Leipzig, 1951; Kroker, Ernst, Katarina von Bora, Martin Luthers´Frau, ein Lebens und Charakterbild, Berlin, 1956; Stauffer, Richard, Le catholicisme a la decouverte de Luther, Neuchatel et Paris, 1966; Baumann, Richard, Luthers Eid und Bann, Aschaffenburg, Paul Pattloch Verlag, 1977; Landgraf, Wolfgang, Martin Luther - Reformator und Rebell Biografie, Berlin, 1982; Meisner, Michael, Martin Luther. Heiliger oder Rebell, München – Zürich, 1982; Brendler, Gerhard, Martin Luther - Theologie und Revolution, Berlin, 1983; Stauffer, Richard, La Reforme, Paris, 1998.

[3] Първоначално т. нар. „индулгенция” (лат. indulgentia – „милост”) е представлявала писмо или документ, издаден от църквата срещу заплащане на определена сума, който документ е имал функцията да освобождава от изпълнението на определено земно задължение или наказание, като напр. постене за известно време, поклонническо посещение на определени свети места (като Ерусалим или Рим) и други. Постепенно, обаче, с течение на времето обикновените хора започнали да считат, че чрез този документ фактически получават опрощение и освобождаване от извършените от тях грехове, а църквата не само не направила никакви усилия, за да отстрани и поправи това заблуждение, но дори поощрявала постъпването на парични средства върху основата му, и така продажбата на индулгенции се превърнала в силно доходоносна дейност. Истински „бум” в продажбата на индулгенциите обаче, настъпил, когато възникнала нуждата от много пари за построяването на църквата „Свети Петър” в Рим.

[4] По онова време Германия се е състояла от около 300 отделни различни по териториална големина и населенческа численост провинции и частни имоти, не е имало централно правителство, като някои от провинциите били ръководени от принцове, други - от епископи на Католическата църква, а трети - често пъти състоящи се само от няколко декари имот и разположени върху тях дворци - били под напълно автономния контрол на лица, принадлежащи към рицарското съсловие. Всичките така характеризирани територии официално били част съвсем не от някаква „единна Германия”, а от т. нар. Свещена Римска империя, върху която Императорът фактически имал съвсем символична власт, а принцовете управлявали териториите си почти пълновластно и често пъти без да се съобразяват с волята на императора. В продължение на много години преди, а и по времето на Лутер, най-влиятелната управляваща организация фактически е била Римската католическа църква, чийто служители упражнявали не само духовна, но и фактическа светска власт. Съгласно папски декрет от 1223 г. само свещениците (но не и обикновените хора) са имали правото да притежават Библия, при това само на латински език, а правото да тълкува Писанието е притежавал единствено папата.

[5] Наред с всичко останало този именно превод има и своето основополагащо историческо значение за създаването на единния национален немски литературен език, какъвто до този момен не е имало. Този превод дал възможност да бъде създадена през 1578 г. и Първата новонемска граматика. Отчитайки този именно принос на Мартин Лутер, в своя прословут труд „Диалектика на природата” Фридрих Енгелс пише, че „Лутер изчистил не само авгиевите обори на църквата, но и оборите на немския език, като създал немска проза и съчинил текст и мелодия на този пропит с чувство на победата хорал, който станал Марсилезата на ХVІ век”.

[6] През това време са се изявявали и редица други видни реформационно настроени личности, каквито са били Филип Меланхтон, Улрих Цвингли и Жан Калвин, в съответствие с което били формирани и три отделни течения, а именно лутеранство, калвинизъм и анабаптизъм.

[7] Любопитно е, че анализирайки тези именно най-главни моменти от учението на Мартин Лутер, неговият сънародник Карл Маркс пише следното: „Лутер разби робството по набожност, защото постави на негово място робството по убеждение. Той разби вярата в авторитета, защото възстанови авторитета на вярата. Той превърна поповете в миряни, защото превърна миряните в свещенослужители. Той освободи човека от външната религиозност, защото направи религиозността вътрешен свят на човека.”.

[Публ. на стр.231-240 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]

САВОНАРОЛА И ОКАЯНАТА ЦЪРКВА

§ 35. Джироламо Савонарола

А. Джироламо Савонарола (1452-1498) е виден италиански политически деец, проповедник-реформатор на Църквата, член на Доминиканския религиозен орден, третият радикален реформатор в историята на Църквата (далеч предшествуващ тезисите на Мартин Лутер)[1]; автор е на редица произведения[2], обект на вниманишето на редица изследователи[3].

Той е роден в семейството на лекар в гр. Ферара и бил получил високо за своето време образование; през 1479 г. се завърнал във Ферара, където започнал да изнася публични проповеди; през 1491 г. е избран за приор на абатството „Свети Марко” във Флоренция, където наред с лекциите и проповедите си започнал да се занимава и с практическа политическа дейност, и теоритически обосновал своята цялостна концепция за реформиране на Църквата и на обществените отношения.

Той е критикувал и отхвърлял проявяващото се по негово време хуманистично движение и е бил концентрирал своето внимание преди всичко върху идеята за преустройство на Църквата в духа на първото християнство. Когато през 1494 г. била ликвидирана властта на Медичите, управлението на града било предоставено в негови ръце, и той провел редица реформи, като освободил бедняците от дългове и прогонил лихварите; но се превърнал в диктатор и въвел манастирски принципи на организация на обществения живот в града, като задължил населението да посещава църквите, да бъдат изгорени езическите книги, а музикалните инструменти и художествените произведения да бъдат унищожени.

Първоначално папа Александър VI му забранил да произнася проповеди, а през 1497 г. го отлъчил от Църквата. Савонарола, обаче, не признал легитимността на отлъчването и издигнал призив за свикването на Църковен Събор, който да разгледа престъпленията на папата. Под натиска на папата Синьорията във Флоренция изправила Джироламо Савонарола пред съд, на който той бил обвинен в множество прегрешения и престъпления, бил обесен, а после тялото му било изгорено. Макар че от цялото творчество на Савонарола католическата църква е била поставила в Индекса на забранените книги единствено съчиненията му за пророчеството, все пак след неговото физическо премахване всичко, което е било свързано с неговото име, е било поставено под вековна цензура.

Б. В края на XV век римската църква е била “притисната в клещите” на италианските и европейските политически интереси, които й придавали напълно светски характер и я вкарвали в остра морална криза; от тази именно криза се е опитвал да я изведе Савонарола, който настоявал за извършване на реформа в Църквата, като за целта предлагал да бъде свикан общоцърковен събор.

Всъщност, Савонарола съвсем не е първият, който е поставял въпроса за извършването на църковна реформа. За извършването на реформа в Църквата, макар и с друга терминология, се е говорело още от ХІ век, когато ключовите фигури са били хора, свързали своята дейност с т. нар. Бенедиктински орден, организирал своите манастири като „Небесно копие на Земята” и пропагандиращ тезата за завръщане към първоначалната чистота на християнството чрез цялостно вътрешно обновление, преминаващо през монашеския аскетизъм. Така, в основания през 910 г. бенедиктински манастир в Клюни (Бургундия) свети Одон, който е абат от 927 до 942 г., утвърдил проект за реформа в Църквата, и освен това написал и разпространил обширната си поема “Размишление”, в която подробно излагал схващането си в този аспект. В тази поема той горчиво отбелязва, че “навсякъде в света се вихри злата сила на желанието”, и че плътта е изначалният корен на всички грехове и най-страшният от всички пороци. След това той обосновава възгледа, че духовническите функции на представителите на християнската църква са несъвместими със скверността; че поради това църква трябва да бъде реформирана, като бъде цялостно ориентирана към монашеския живот, представляващ най-висш синтез на изначалното християнство, характеризиращо се с презрение към земните ценности и пълно отхвърляне на плътските удоволствия и на стремежа към власт.

Джироламо Савонарола живее по времето, когато Флоренция е град-държава, възникнал през Средновековието върху социалната и религиозната основа на съсловните професионални организации на занаятчиите от определена професия в даден град, наречени цехове или арти. Институциите на Флоренция са били оформени и приели своя окончателен вид в периода от 1293 до1295 г., когато именно са били изработени т. нар. Статути на справедливостта. По своята същност тези статути са представлявали “извънредни закони”, които от една страна са имали характера на “политически остракизъм”, тъй като главното им предназначение е било „да отклоняват от заемането на обществени длъжности” т. нар. magnati или grandi, т. е. благородници, изрично изброени в поименен списък; а от друга страна - са има характера на “политически фаворизъм”, тъй като са имали предназначението да поставят принадлежността към цеховите организации като задължително условие за участие в политическия живот, и по-специално за избор и дейност в различните магистратури.

През 1329 г., с цел да бъдат избегнати честите изборни периоди и свързаните с тях размирици, била въведена специална изборна система, наречена imborsazione[4], състояща се от две отделни фази: squittino, т. е. гласуване или определяне на различни длъжности чрез вече установената изборна процедура, провеждана нормално на всеки пет години, и tratta, т. е. теглене на жребий, когато изтече мандата на всяка отделна магистратура. През 1343 г. била установена пропорционалност в заеманите политически длъжности от отделните групи цехове[5], при която пропорционалност всяка група цехове е разполагала с една трета от политическите длъжности. След въстанието през 1378 г. на наемните работници, наречени чомпи, обаче, средните цехове били слети с младшите, при което разпределението на длъжностите станало три четвърти за седемте старши цехове и една четвърт за четиринадесетте младши цехове.

През 1382 г. дребните занаятчии във Флоренция били смазани и започнал т. нар. олигархически период, който продължил до 1434 г., (когато Медичите встъпили във властта) и през който период политическата власт се е намирала изцяло в ръцете на колективния правителствен орган, наречен Синьория, имащ мандат само два месеци, но притежаващ изключително широки пълномощия във всички области на вътрешната и външната политика. Преди да вземе каквото и да е решение, Синьорията извършвала консултации с двете Колегии (едната - състояща се от 16-те началници на народните дружини, и другата - състояща се от 12-те Boni homines), като при вземането на най-важните решения тя имала правото да излъчва и да формира специална консултативна комисия, наречена pratica, включваща представители на трите основни магистратури, а именно Синьорията и двете Колегии (т. нар. Tre Maggiori), както и авторитетни граждани, неучаствуващи в нито един от тези три органи. Синьорията е бил единственият орган, имащ правото на законодателна инициатива, но за да влязат в сила изготвените от него законопроекти, след това е трябвало да бъдат одобрени първо от Съвета на народа, а след това и от Съвета на общината, който е бил единствената институция, в която са имали право да участвуват благородниците.

През 1434 г. властта във Флоренция преминала в ръцете на Медичите. Преди да дойдат на власт, те проявявали завидно умение да остават встрани от повечето политическите интриги и да се занимават преди всичко със своите банкерски дела. Началото на управлението на т. нар. Първи Медичи е било установено от Съвета на общината с решение от 4-6 октомври 1434 г., и е продължило до 1494 г., като след смъртта на бащата властта е била предавана на сина[6].

Всъщност, в историческата литература съществуват две различни гледища относно властта на Първите Медичи. Според едното гледище, въпреки своето изключително голямо могъщество, Медичите са си оставали „граждани на Флоренция” (cittadini) - в смисъл, че са били „членове на управляващата класа” или по-точно напълно са покривали формулата „пръв сред равните” (primus inter pares), а членовете на фамилията никога не са заемали други длъжности, освен тези, които са „достойни и за другите граждани”. Според другото гледище, Медичите са били пълни господари на града-държава и напълно самостоятелно са определяли цялата вътрешна и външна политика, като са упражнявали еднолична власт, която накрая - при последния - преминала в тирания. В своето изследване Николай Рубинщайн обаче подчертава, че управлението на Първите Медичи винаги е имало „комплексен характер” и се е проявявало „едновременно и като авторитарно, и като либерално”, т. е. „с прояви на еднолична власт, въпреки които никога не се е стигало до скъсване с дългата либерална традиция на Флоренция”[7].

Джироламо Савонарола, живее, също така, и по времето, когато християнският свят в Европа е пронизан от остро недоволство от окаяното състояние на Църквата, породено от нейната подчертана привързаност към земните блага и към светската власт, и когато всички папи постоянно са се намирали под заплахата да бъде сложен край на папската монархия, а върховната власт да премине към Събора, който да се превърне в редовен управителен и контролен орган на Църквата.

Един трактат, който Савонарола написал на латински език в доминиканския манастир на Болоня през април 1475 г., е озаглавен „Презрението към света”, и отразява онази форма на масово светско благочестие, която като „светски братства” по това време се е зараждала в Холандия и други страни на Северна Европа, и е била ориентирана към посветения на Бога вътрешен живот на светския човек, и която по времето на Медичите е била получила изключително високата си степен на развитие във Флоренция. Влиянието на тези светски братства е било изключително силно във всички области на живота във Флоренция.

През 1484 г. Савонарола започнал да чете във Флоренция лекции и проповеди, в които подчертавал, че същността на християнския морал и на дълга на духовенството се свежда до това да подражават на Исус Христос и да съблюдават изискването за крайна бедност. През януари 1491 г. разширил кръга на темите на своите проповеди и на лекциите си, при което започнал все по-подчертано да развива идеята, че корумпираните светски и духовни власти пречат на евангелизирането на широките обществени слоеве, че в Италия предстоят сътресения и че е необходимо Църквата да бъде реформирана. Властите очевидно били недоволни от съдържанието и въздействието върху хората на тези проповеди и лекции, но въпреки това след няколко месеци, през лятото на същата година, той е издигнат в църковната йерархия. Междувременно от 1491 до 1494 г. във Флоренция протичат редица важни политически събития, в които Савонарола взема дейно участие, и придобива славата на пророк и спасител на града.

След изгонването на Медичите през 1494 г. Савонарола издига план за реформиране на институциите за управление на Флоренция - включително и за гласуването на нова конституция, в която да бъде гарантирано най-широкото участие в политическия живот на занаятчиите, да бъде гарантирана нова икономическа и политическа динамика. В този план и в проповедите си той, без да пропуска факта, че Флоренция е търговски град, в който циркулират много пари, подчертавал, че най-справедливият светски закон е този, който най-много се доближава до пропагандираната от Евангелието идея за бедността. Така, издигайки идеята за материалното процъфтяване на Флоренция, той не се отнасял враждебно към личното богатство, а по-скоро се стараел да издигне прегради, които да не позволят на личното богатство да влияе върху социалния мир.

Като доминиканец Савонарола е последовател на възгледите на Тома Аквински, и в съответствие с тях приема, че управлението на един човек по принцип е за предпочитане пред управлението на много хора - стига този човек да е справедлив. В същото време, обаче, той развива възгледите си, които далеч надхвърлят съдържанието на томизма. Така, той подчертава, че Италия не е страна, която трябва да се управлява от монарси, тъй като владетелите й лесно се израждат в тирани, и че що се отнася до Флоренция, то тук едноличната власт може да бъде установена само под формата на тирания. Във връзка с въпроса за тиранията Савонарола обосновава възгледа, че съществуват два вида тирани: едните са законни владетели, които по право управляват своите територии, но поради пороците си се превръщат от законни владетели в тирани; а другите са граждани, които нямат законното право да управляват, но са успели да узурпират властта на Синьорията и я превръщат в тирания; и това са хора, много по-страшни от първите, защото те си присвояват нещо, което не им принадлежи, и поради това заслужават да увиснат на бесилото.

Според редица изследователи Савонарола е „теоретик на републиканските свободи”.

Интересът на Савонарола към въпроса за природата на държавата и нейното функциониране е подчертан най-вече във неговия философски трактат Compеndium totius philosophiae, написан през 1484 г. В него, макар и да твърди, че на теория и на практика монархията е най-висшата форма на управление, той изразява становището, че в Италия едноличната власт най-често се изражда в тирания. Тази идея по-късно изразява и в проповедите си.

Най-важното политическо завещание на Савонарола все пак си остава неговият „Трактат за управлението на град Флоренция”, написан през 1498 г. Показателно е, че този трактат е написан на италиански, а не на латински език, и идеите са представени в прост дидактичен план, за да бъдат достъпни на повечето хора.

Върху характера на политическата мисъл на Савонарола е оказало изключително съществено влияние е неговият кратък, но драматичен политически опит. Политическата мисъл на Савонарола е повлияла редица флорентински автори след него, и един от тях е Николо Макиавели.

---

[1] Сред протестантските среди широко е разпространено схващането, че Реформацията в Западна Европа е започнала от момента, когато през 1517 г. Мартин Лутер обявил своите тезиси върху вратата на църквата във Витенберг. Тази широко разпространена представа, обаче, не отговаря на историческите факти, тъй като първият радикален реформатор е англичанинът Джон Уиклиф (1320-1384), вторият е Ян Хус (1371-1415) в Чехия и Бохемия, а третият е италианецът Джироламо Савонарола.

[2] Вж.: Савонарола, Дж., Трактат об управлении Флоренцией, сб. Средние века, М., 2002, вып. 63.

[3] Вж.: Осокин, Н. Х., Савонарола и Флоренция: Историческая монография, Казань, 1865, Часть 1-2; Виллари, П., Джироламо Савонарола и его время, Перевод с итальянского, СПБг., 1913, Часть 1-2; Краснова, И. А., Политическое устройство Флоренции в представлении Джироламо Савонаролы, сб. Средние века, М., 1994, вып. 57; Мариети, М., Савoнарола, Превод от френски, С., 2001; Romeo De Maio, Savonarola e la curia romana, Roma, 1969; Franco Cordero, Savonarola, Bari, 1986-1988, Vol. 1-4; Pierre Antonetti, Savonarole, le prophete desarme, Paris, 1991; Ivan Cloulas, Savonarole ou la revolution de Dieu, Paris, 1994; Marietti, M., Savonarole, Paris, 1997.

[4] От im – частица за отрицаване; в случая имаща значението на „изваждане” и borsa – „кесия”, т. е. „изваждане от кесията”.

[5] По онова време във Флоренция броят на цеховете е бил окончателно установен като непроменяем и е наброявал 21, при което те са били разделяни на три категории: 7 старши, 5 средни и 9 младши.

[6] Така: Козимо е управлявал от 1434 до 1464 г; неговият син Пиеро е управлявал от 1464 до 1469 г; внукът Лоренцо Великолепни е управлявал от 1469 до 1492 г.; правнукът Пиеро е управлявал от 1492 до 1494 г.. Това са т. нар. „Първи Медичи” - наименование, въведено от историците, за да се отличават Медичите от XV век от династията, която е управлявала през следващия век.

[7] Rubinstein, N., Il governo di Firenze sotto I Medici. 1434-1494, Firenze, La Nuova Italia, 1971.

[Публ. на стр.184-192 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]