§ 35. Джироламо Савонарола
А. Джироламо Савонарола (1452-1498) е виден италиански политически деец, проповедник-реформатор на Църквата, член на Доминиканския религиозен орден, третият радикален реформатор в историята на Църквата (далеч предшествуващ тезисите на Мартин Лутер)[1]; автор е на редица произведения[2], обект на вниманишето на редица изследователи[3].
Той е роден в семейството на лекар в гр. Ферара и бил получил високо за своето време образование; през 1479 г. се завърнал във Ферара, където започнал да изнася публични проповеди; през 1491 г. е избран за приор на абатството „Свети Марко” във Флоренция, където наред с лекциите и проповедите си започнал да се занимава и с практическа политическа дейност, и теоритически обосновал своята цялостна концепция за реформиране на Църквата и на обществените отношения.
Той е критикувал и отхвърлял проявяващото се по негово време хуманистично движение и е бил концентрирал своето внимание преди всичко върху идеята за преустройство на Църквата в духа на първото християнство. Когато през 1494 г. била ликвидирана властта на Медичите, управлението на града било предоставено в негови ръце, и той провел редица реформи, като освободил бедняците от дългове и прогонил лихварите; но се превърнал в диктатор и въвел манастирски принципи на организация на обществения живот в града, като задължил населението да посещава църквите, да бъдат изгорени езическите книги, а музикалните инструменти и художествените произведения да бъдат унищожени.
Първоначално папа Александър VI му забранил да произнася проповеди, а през 1497 г. го отлъчил от Църквата. Савонарола, обаче, не признал легитимността на отлъчването и издигнал призив за свикването на Църковен Събор, който да разгледа престъпленията на папата. Под натиска на папата Синьорията във Флоренция изправила Джироламо Савонарола пред съд, на който той бил обвинен в множество прегрешения и престъпления, бил обесен, а после тялото му било изгорено. Макар че от цялото творчество на Савонарола католическата църква е била поставила в Индекса на забранените книги единствено съчиненията му за пророчеството, все пак след неговото физическо премахване всичко, което е било свързано с неговото име, е било поставено под вековна цензура.
Б. В края на XV век римската църква е била “притисната в клещите” на италианските и европейските политически интереси, които й придавали напълно светски характер и я вкарвали в остра морална криза; от тази именно криза се е опитвал да я изведе Савонарола, който настоявал за извършване на реформа в Църквата, като за целта предлагал да бъде свикан общоцърковен събор.
Всъщност, Савонарола съвсем не е първият, който е поставял въпроса за извършването на църковна реформа. За извършването на реформа в Църквата, макар и с друга терминология, се е говорело още от ХІ век, когато ключовите фигури са били хора, свързали своята дейност с т. нар. Бенедиктински орден, организирал своите манастири като „Небесно копие на Земята” и пропагандиращ тезата за завръщане към първоначалната чистота на християнството чрез цялостно вътрешно обновление, преминаващо през монашеския аскетизъм. Така, в основания през 910 г. бенедиктински манастир в Клюни (Бургундия) свети Одон, който е абат от 927 до 942 г., утвърдил проект за реформа в Църквата, и освен това написал и разпространил обширната си поема “Размишление”, в която подробно излагал схващането си в този аспект. В тази поема той горчиво отбелязва, че “навсякъде в света се вихри злата сила на желанието”, и че плътта е изначалният корен на всички грехове и най-страшният от всички пороци. След това той обосновава възгледа, че духовническите функции на представителите на християнската църква са несъвместими със скверността; че поради това църква трябва да бъде реформирана, като бъде цялостно ориентирана към монашеския живот, представляващ най-висш синтез на изначалното християнство, характеризиращо се с презрение към земните ценности и пълно отхвърляне на плътските удоволствия и на стремежа към власт.
Джироламо Савонарола живее по времето, когато Флоренция е град-държава, възникнал през Средновековието върху социалната и религиозната основа на съсловните професионални организации на занаятчиите от определена професия в даден град, наречени цехове или арти. Институциите на Флоренция са били оформени и приели своя окончателен вид в периода от 1293 до1295 г., когато именно са били изработени т. нар. Статути на справедливостта. По своята същност тези статути са представлявали “извънредни закони”, които от една страна са имали характера на “политически остракизъм”, тъй като главното им предназначение е било „да отклоняват от заемането на обществени длъжности” т. нар. magnati или grandi, т. е. благородници, изрично изброени в поименен списък; а от друга страна - са има характера на “политически фаворизъм”, тъй като са имали предназначението да поставят принадлежността към цеховите организации като задължително условие за участие в политическия живот, и по-специално за избор и дейност в различните магистратури.
През 1329 г., с цел да бъдат избегнати честите изборни периоди и свързаните с тях размирици, била въведена специална изборна система, наречена imborsazione[4], състояща се от две отделни фази: squittino, т. е. гласуване или определяне на различни длъжности чрез вече установената изборна процедура, провеждана нормално на всеки пет години, и tratta, т. е. теглене на жребий, когато изтече мандата на всяка отделна магистратура. През 1343 г. била установена пропорционалност в заеманите политически длъжности от отделните групи цехове[5], при която пропорционалност всяка група цехове е разполагала с една трета от политическите длъжности. След въстанието през 1378 г. на наемните работници, наречени чомпи, обаче, средните цехове били слети с младшите, при което разпределението на длъжностите станало три четвърти за седемте старши цехове и една четвърт за четиринадесетте младши цехове.
През 1382 г. дребните занаятчии във Флоренция били смазани и започнал т. нар. олигархически период, който продължил до 1434 г., (когато Медичите встъпили във властта) и през който период политическата власт се е намирала изцяло в ръцете на колективния правителствен орган, наречен Синьория, имащ мандат само два месеци, но притежаващ изключително широки пълномощия във всички области на вътрешната и външната политика. Преди да вземе каквото и да е решение, Синьорията извършвала консултации с двете Колегии (едната - състояща се от 16-те началници на народните дружини, и другата - състояща се от 12-те Boni homines), като при вземането на най-важните решения тя имала правото да излъчва и да формира специална консултативна комисия, наречена pratica, включваща представители на трите основни магистратури, а именно Синьорията и двете Колегии (т. нар. Tre Maggiori), както и авторитетни граждани, неучаствуващи в нито един от тези три органи. Синьорията е бил единственият орган, имащ правото на законодателна инициатива, но за да влязат в сила изготвените от него законопроекти, след това е трябвало да бъдат одобрени първо от Съвета на народа, а след това и от Съвета на общината, който е бил единствената институция, в която са имали право да участвуват благородниците.
През 1434 г. властта във Флоренция преминала в ръцете на Медичите. Преди да дойдат на власт, те проявявали завидно умение да остават встрани от повечето политическите интриги и да се занимават преди всичко със своите банкерски дела. Началото на управлението на т. нар. Първи Медичи е било установено от Съвета на общината с решение от 4-6 октомври 1434 г., и е продължило до 1494 г., като след смъртта на бащата властта е била предавана на сина[6].
Всъщност, в историческата литература съществуват две различни гледища относно властта на Първите Медичи. Според едното гледище, въпреки своето изключително голямо могъщество, Медичите са си оставали „граждани на Флоренция” (cittadini) - в смисъл, че са били „членове на управляващата класа” или по-точно напълно са покривали формулата „пръв сред равните” (primus inter pares), а членовете на фамилията никога не са заемали други длъжности, освен тези, които са „достойни и за другите граждани”. Според другото гледище, Медичите са били пълни господари на града-държава и напълно самостоятелно са определяли цялата вътрешна и външна политика, като са упражнявали еднолична власт, която накрая - при последния - преминала в тирания. В своето изследване Николай Рубинщайн обаче подчертава, че управлението на Първите Медичи винаги е имало „комплексен характер” и се е проявявало „едновременно и като авторитарно, и като либерално”, т. е. „с прояви на еднолична власт, въпреки които никога не се е стигало до скъсване с дългата либерална традиция на Флоренция”[7].
Джироламо Савонарола, живее, също така, и по времето, когато християнският свят в Европа е пронизан от остро недоволство от окаяното състояние на Църквата, породено от нейната подчертана привързаност към земните блага и към светската власт, и когато всички папи постоянно са се намирали под заплахата да бъде сложен край на папската монархия, а върховната власт да премине към Събора, който да се превърне в редовен управителен и контролен орган на Църквата.
Един трактат, който Савонарола написал на латински език в доминиканския манастир на Болоня през април 1475 г., е озаглавен „Презрението към света”, и отразява онази форма на масово светско благочестие, която като „светски братства” по това време се е зараждала в Холандия и други страни на Северна Европа, и е била ориентирана към посветения на Бога вътрешен живот на светския човек, и която по времето на Медичите е била получила изключително високата си степен на развитие във Флоренция. Влиянието на тези светски братства е било изключително силно във всички области на живота във Флоренция.
През 1484 г. Савонарола започнал да чете във Флоренция лекции и проповеди, в които подчертавал, че същността на християнския морал и на дълга на духовенството се свежда до това да подражават на Исус Христос и да съблюдават изискването за крайна бедност. През януари 1491 г. разширил кръга на темите на своите проповеди и на лекциите си, при което започнал все по-подчертано да развива идеята, че корумпираните светски и духовни власти пречат на евангелизирането на широките обществени слоеве, че в Италия предстоят сътресения и че е необходимо Църквата да бъде реформирана. Властите очевидно били недоволни от съдържанието и въздействието върху хората на тези проповеди и лекции, но въпреки това след няколко месеци, през лятото на същата година, той е издигнат в църковната йерархия. Междувременно от 1491 до 1494 г. във Флоренция протичат редица важни политически събития, в които Савонарола взема дейно участие, и придобива славата на пророк и спасител на града.
След изгонването на Медичите през 1494 г. Савонарола издига план за реформиране на институциите за управление на Флоренция - включително и за гласуването на нова конституция, в която да бъде гарантирано най-широкото участие в политическия живот на занаятчиите, да бъде гарантирана нова икономическа и политическа динамика. В този план и в проповедите си той, без да пропуска факта, че Флоренция е търговски град, в който циркулират много пари, подчертавал, че най-справедливият светски закон е този, който най-много се доближава до пропагандираната от Евангелието идея за бедността. Така, издигайки идеята за материалното процъфтяване на Флоренция, той не се отнасял враждебно към личното богатство, а по-скоро се стараел да издигне прегради, които да не позволят на личното богатство да влияе върху социалния мир.
Като доминиканец Савонарола е последовател на възгледите на Тома Аквински, и в съответствие с тях приема, че управлението на един човек по принцип е за предпочитане пред управлението на много хора - стига този човек да е справедлив. В същото време, обаче, той развива възгледите си, които далеч надхвърлят съдържанието на томизма. Така, той подчертава, че Италия не е страна, която трябва да се управлява от монарси, тъй като владетелите й лесно се израждат в тирани, и че що се отнася до Флоренция, то тук едноличната власт може да бъде установена само под формата на тирания. Във връзка с въпроса за тиранията Савонарола обосновава възгледа, че съществуват два вида тирани: едните са законни владетели, които по право управляват своите територии, но поради пороците си се превръщат от законни владетели в тирани; а другите са граждани, които нямат законното право да управляват, но са успели да узурпират властта на Синьорията и я превръщат в тирания; и това са хора, много по-страшни от първите, защото те си присвояват нещо, което не им принадлежи, и поради това заслужават да увиснат на бесилото.
Според редица изследователи Савонарола е „теоретик на републиканските свободи”.
Интересът на Савонарола към въпроса за природата на държавата и нейното функциониране е подчертан най-вече във неговия философски трактат Compеndium totius philosophiae, написан през 1484 г. В него, макар и да твърди, че на теория и на практика монархията е най-висшата форма на управление, той изразява становището, че в Италия едноличната власт най-често се изражда в тирания. Тази идея по-късно изразява и в проповедите си.
Най-важното политическо завещание на Савонарола все пак си остава неговият „Трактат за управлението на град Флоренция”, написан през 1498 г. Показателно е, че този трактат е написан на италиански, а не на латински език, и идеите са представени в прост дидактичен план, за да бъдат достъпни на повечето хора.
Върху характера на политическата мисъл на Савонарола е оказало изключително съществено влияние е неговият кратък, но драматичен политически опит. Политическата мисъл на Савонарола е повлияла редица флорентински автори след него, и един от тях е Николо Макиавели.
[1] Сред протестантските среди широко е разпространено схващането, че Реформацията в Западна Европа е започнала от момента, когато през 1517 г. Мартин Лутер обявил своите тезиси върху вратата на църквата във Витенберг. Тази широко разпространена представа, обаче, не отговаря на историческите факти, тъй като първият радикален реформатор е англичанинът Джон Уиклиф (1320-1384), вторият е Ян Хус (1371-1415) в Чехия и Бохемия, а третият е италианецът Джироламо Савонарола.
[3] Вж.: Осокин, Н. Х., Савонарола и Флоренция: Историческая монография, Казань, 1865, Часть 1-2; Виллари, П., Джироламо Савонарола и его время, Перевод с итальянского, СПБг., 1913, Часть 1-2; Краснова, И. А., Политическое устройство Флоренции в представлении Джироламо Савонаролы, сб. Средние века, М., 1994, вып. 57; Мариети, М., Савoнарола, Превод от френски, С., 2001; Romeo De Maio, Savonarola e la curia romana, Roma, 1969; Franco Cordero, Savonarola, Bari, 1986-1988, Vol. 1-4; Pierre Antonetti, Savonarole, le prophete desarme, Paris, 1991; Ivan Cloulas, Savonarole ou la revolution de Dieu, Paris, 1994; Marietti, M., Savonarole, Paris, 1997.
[4] От im – частица за отрицаване; в случая имаща значението на „изваждане” и borsa – „кесия”, т. е. „изваждане от кесията”.
[5] По онова време във Флоренция броят на цеховете е бил окончателно установен като непроменяем и е наброявал 21, при което те са били разделяни на три категории: 7 старши, 5 средни и 9 младши.
[6] Така: Козимо е управлявал от 1434 до 1464 г; неговият син Пиеро е управлявал от 1464 до 1469 г; внукът Лоренцо Великолепни е управлявал от 1469 до 1492 г.; правнукът Пиеро е управлявал от 1492 до 1494 г.. Това са т. нар. „Първи Медичи” - наименование, въведено от историците, за да се отличават Медичите от XV век от династията, която е управлявала през следващия век.
[Публ. на стр.184-192 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар