СЕРВАНТЕС: ПЕРОТО НА ГЕНИЯ

§ 61. Мигел де Сервантес

А. Мигел де Сервантес (1547-1616) - виден испански писател-романист, драматург и поет, считан (от мнозина анализатори и литературни критици) за най-великия испански творец, съизмерим с Омир, Данте Алигиери и Уйлям Шекспир; автор е на редица литературни произведения и е обект на изследователството внимание на редаца автори[1].

Роден е в градчето Алкала де Енарес, в Кастилия, Централна Испания; произхожда от обедняла дворянска фамилия, баща му е бил лекар. С този именно негов произход, както и с начина му на живот, той е типичен представител на дребното рицарско (хидалгоско) съсловие, което именно първоначално е играло значителна роля в историята на Испания, като е било главният ресурс на интелигенцията и служителите на държавната администрация (и именно от него са произхождали офицерите, лекарите, адвокатите, учените, философите, богословите, поетите); но впоследствие, вече през ХVІ век, западнало и изгубило своето първоначално обществено значение и слава.

В съответствие с установената по онова време социална мода образованието на Мигел де Сервантес започнало в йезуитското училище в град Валядолид, след което продължил обучението си в Мадрид. Първите няколко негови стихотворения били отпечатани именно в Мадрид през 1568 г. - още докато е студент - при това в сборник, съставен по повод смъртта на испанската кралица Елизабет Валоа.

През 1569 г. той се установил в папската столица в Рим, където през следващата (1570) година започнал работа при кардинал Джулио Акуавива. Когато през 1571 г. папата, испанският крал и Венецианската република обявили война на Османската империя, той (на 24-годишна възраст) постъпил в разположения в Неапол испански военен полк, а по време на участието му на 7 октомври 1571 г., в историческата военна битка при Лепанто[2] бил ранен и загубил лявата си ръка[3]. След оздравяването си, макар че разполагал с такава възможност, не се оттеглил от фронта, а продължил да участвува и в други битки – при Наварин и в Тунис. Самият той никъде не е обяснил мотивите си за доброволческото си участие в тази война, но биографите му предполагат, че това вероятно е било продиктувало от младежки стремеж към военна слава, авантюристична жажда за приключения и съзнание на дълбоко вярващ католик.

След края на войната, през 1575 г., снабден с препоръчителни и похвални писма, подписани от самия главнокомандуващ до Хуан Австрийски, Мигел де Сервантес потеглил по море за Испания, но по време на пътуването алжирски пирати нападнали кораба, екипажът и пътниците били пленени и отведени в Алжир, а той бил продаден като „високопоставен роб” на самия бей; след три неуспешни опити за бягство и един неуспешен план за въстание той престоял в Алжир цели пет години, докато през през 1580 г. бил откупен с пари, събрани от семейството му и няколко християнски организации (но не и от държавата). Вероятно с високо основание някои биографи уверено твърдят, че ако беят не го е бил набучил на кол, както е правел с другите непокорни пленници, то това е било именно защото сам се е възхищавал на смелия и сакат испанец.

Така, след 11-годишно отсъствие и на 33-годишна възраст, „героят от Лепанто” и „робът от Алжир” се завърнал в родината си, където заварил затъналите в мизерия полуглух баща, изнемощяла майка и две отчаяни от живота сестри. За да се издържа, той постъпил като служител в държавната администрация - първоначално като доставчик на продукти за флотата на Испанската Армада, а по-късно като бирник (събирач на държавните данъци). На всичко отгоре, тъй като не моел да даде официално задоволително за властта обяснение за липсата на събран от него данък по време на службата му, правителството го вкарвало в затвора няколко пъти.

През същото това време на жестока мизерия и сложни житейски перипетии, само през периода от 1582 до 1585 г. Мигел де Сервантес написал голям брой стихотворения, пасторалния роман „Галатея”, пиесите „Нумансия” и „Алжирски нрави” - от които, разбира се, не спечелил никакви пари, тъй като продажбата им била катастрофална. Според биографите вероято именно по време на честите престои в затвора у него е възникнала идеята в духа на умелото пародиране на рицарската романтична литература да създаде сатиричен роман за историята на мъж, който е обсебен от фантасмагоричната мисъл, че е Странствуващ рицар, опитващ се да върши благородни чудни подвизи.

Когато през 1605 г. (със специално кралско позволение) в Мадрид била издадена първата част на романа, която била озаглавена „Хитроумният идалго Дон Кихот от Ла Манча“, успехът бил толкова силен, че само за две седмици книгата претърпяла три издания, въпреки които, обаче, тежкото финансово сътояние на писателя не било подобрено по никакъв начин. През 1612 г. книгата била преведана и издадена на английски език, а през 1613 г. Сервантес публикувал своите „Поучителни новели“, представляващи колекция от 12 къси истории, включващи романси в италиански стил, описания на криминалния живот в Севиля и скици на необичайни събития и знаци. През 1615 г. е издадена втората част на романа за Дон Кихот, а само четири дни преди смъртта си през април 1616 г. Сервантес написал последните (заключителните) редове на алегоричния си роман „Persiles y Sigismunda”.

Б. Несъмнено най-знаменитата творба на Мигел де Сервантес е романът „Дон Кихот“, в който на фона на описанията на приключенията на знаменития испански благородник и рицар, неговия оръженосец и коня му е направено едно изключително богато художествено и дълбоко философски наситено описание както на специфично испанския начин на живот (в който героизмът и любовта са считани за форми на лудост), така и на търсещия добрината, истината и справедливостта „вечен човек”[4].

Всъщност, наивно и дори дълбоко погрешно би било да се счита, че шедьовърът на испанското Възраждане „Дон Кихот” на Сервантес е възникнал без предхождащи го литературни традиции, тъй като това произведение и неговият автор просто биха били немислими без вече доста дълго време съществуващата традиция на рицарските и на т. нар. плутовски или измамнически романи. А и самият автор на много места в произведението си посочва, че целта му е била да пародира и осмее широко разпространените в Испания рицарски романи, при което, обаче, съвсем не е трудно да се открие, че в същото време формата на тези романи, начинът на изложението им, композицията и стилистичните особености на речта са изключително дълбоко вплетени в тъканта на самия осмиващ и пародиращ ги роман. Така, макар и създавайки художествено произведение с нова и противоположна концептуална насоченост, макар и стараейки се не да ги възвеличи и утвърди, а да ги осмее и окарикатури, Сервантес си служи с традиционната форма на самите рицарски романи.

Както от историческите хроники, така и от традиционните рицарски романи е видно, че един от техните основни или главни мотиви е т. нар. „култ към дамата на сърцето”, в името на който култ рицарите извършвали наистина причудливи деяния. Така напр. немският рицар Улрих фон Лихтенщайн, облечен във фантастичен „костюм на богинята на любовта” пропътувал от Бохемия до Венеция, като през целия път спирал всеки срещнат и го приканвал на дуел, ако не се съгласявал да признае, че именно неговата „дама на сърцето” е най-голямата красавица на света. Широко известен е и случаят с трубадура Пиер Видал, който се облякъл във вълчи кожи, символизиращи името на неговата възлюбена Лоба де Пеноте, но когато отишъл да се представи пред нея, кучетата, които се оказали неграмотни и не разбирали нищо от рицарския култ за служене, просто щели да го разкъсат. В испанските хроники е регистриран случаят с рицаря Суеро де Киньонес, който всеки ден в продължение на един месец заставал пред един мост със завързани на шията тежащи няколко десетки килограми вериги, символизиращи неговото „робство пред дамата на сърцето му”, и приканвал на дуел всеки, който трябвало да мине по моста, ако отказвал да възвеличи божествената красота на неговата любима.

Тъй като рицарските романи на ранното Средновековие продължили да владеят умовете и на хората от ХV и дори на ХVІ век, при което както естетиката на класицизма, така и свързаният с новите географски открития нов дух на сензационност и на чисто материали подбуди осъществили феномена на „новато раждане” или на осъвременяването на рицарската тематика, от която вече се интересували не само членовете на тесния крът на рицарското съсловие, но и новата аристокрация и най-вече новият широк кръг образовани и авантюристично настроени испанци.

В същото време, обаче, широкото разпространение на тези романи и техното жадно търсене било свързано и с един ясно очертан масов феномен, при който разпаленото въображение започнало не само да подхранва най-чудновати илюзии, но и масово да откъсва хиляди хора от техния нормален всекидневен труд и да ги кара да се впускат не само в комични, но и в напълно гибелни авантюри. Именно този феномен бил достатъчно ясно забелязан от водещите интелектуалци, които започнали открито да предупреждават управниците да вземат официални властнически мерки, а от своя страна самите управници предприели почти серийно издаване на множество наредби против разпространението на рицарските романи.

Любопитно е обстоятелството, че в същото време в Испания почти взривоопасно започнала да си пробива път един нов вид литературна продукция, наречена плутовски, авантюристични или измамнически романи, в които били изобразявани приключенията на всякакъв вид авантюристи, измамници и скитници. Наистина плутовските романи си приличали в редица отношения с рицарските романи, но все пак те вече били плод на съвсем новата историческа действителност на Испания, свързана с всеобщата стопанска разруха и обедняване на градовете и селата, в която ситуация хиляди хора, които останали без препитание, били принудени да оцеляват именно чрез авантюри и измами.

Така, в този именно социолно-исторически и културен контекст, се появил знаменитият роман „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес.

В. Литераторите и биографите често пъти спорят или поне възпроизвеждат аспектите на една доста стара визия върху произведенията на почти всички гениални автори, при която, в частност, приложимо към романа „Дон Кихот“, поставят въпросите: „Дали Сервантес действително е преследвал със своя роман скромната цел „да разсее меланхолията на меланхолика, а на веселяка да стане по-весело”?” и „Дали неговият случай е част от многобройните подобни случаи, при които творецът е замислял и целял едно, но се е получило нещо съвсем друго?”.

Така, в литературата е почти широко разпространено гледището, че романът „Дон Кихот“ е един блестащ пример за това, колко малко понякога авторът разбира смисъла и значението на собственото си произведение и как не си дава ясна сметка за неговия действителен духовен размер; и че по своя реален резултат и ефект роматън „Дон Кихот“ е свидетелство за постигането на нещо много по-различно от непосредствената задача, която авторът си е бил поставил. Именно във връзка с това Хайнрих Хайне пише, че перото на гения винаги е по-велико от самия гений, и че то винаги отива много по-далеч, отколкото намеренията на самия писател.

Така или иначе, обаче, от първата до последната страница на романа „Дон Кихот“ лъха мрачният колорит на нерадостната действителност: занемареното стопанство на главния герой; материалната нищета на испанските градове и села; полуразрушените, нечисти и неприветливи ханове и кръчми; прашните и изровени пътища и движещите се по тях хиляди скитници, просяци, каторжници и безделници; както и дълги и мрачни религиозни процесии. От първата до последната страница на романа личи и ежедневната и дори „нормална” същност на жестокото безправие, произвола и униженията. Дори нещо повече – неприветливият и печален пейзаж, на фона на който се разгръща всяко сюжетно действие е „толкова обичайно нормален”, че в романа почти не се среща пейзаж, от който да лъха свежест, аромат на цветя или ободряваща струя на извор или поточе.

Разбира се, съвсем не е случаен и фактът, че от образа на главния герой вече няколко векове наред се интересуват не само, а може би „не толкова”, специалистите по литературна история и теория на литературата, а преди всичко специалистите по психология, психиатрия, социология, политология и дори по философия на правото.

Разбира се, изтъкнатият още в самото начало сюжетен факт, че обеднелият идалго получил разстройство на ума си вледствие денонощното четене на рицарски романи, сам по себе си е „конкретен удар” срещу вредното влияние на този именно тип литература. Това, обаче, съвсем не е най-важното, тъй като при определено наследствено предразположение и съответно психическо състояние същият ефект или резултат би могъл да се получи и под въздействието на какъвто и да е друг вид литературно-художествени, научни, философски или масмедийни писмени тестове или аудиовизуални интерпретации на действителността. Именно поради това същинският идейно-художествен план на автора се разгръща едва от момента, когато вече умствено разстроеният рицар решава да възкреси ранносредновековната институция на странствуващото рицарство, като самият той стане странствуващ рицар. Именно от този момент започва и проявлението на трагикомедийната същност на героя.

Ако се има предвид това, че по своя произход и реална (актуална) социално-политическа насоченост Дон Кихот принадлежи именно към все още съществуващото по негово време испанско рицарско съсловие и представлява обобщен типичен образ на испанската хидалгия на самия ХVІ век, то неговото чудновато желание би изглеждало напълно естествено и дори героично, ако се е било случило в историческата, политическата и социално-психологическата обстановка на времето от поне две-три векове по-рано. Трагикомичната същност на „подвизите” на героя, обаче, произтичат от обстоятелството, че рицарят е предприел своите „героически странствувания” именно в епоха, която дълбоко и изключително съществено се отличава от епохата, когато странствуващото рицарство е било обществено необходим реален исторически факт.

В новата историческа епоха, обаче, то вече отдавна е било загубило своята икономическа, социална, обществено-политическа, юридическа, нравствено-етическа, социално-психологическа и духовна (ментално-психологическа) база, и всеки опит за неговото възкресяване по своята същност има характера на издигането на преден план на определени (имащи изключително широк и дълбок спектър) реставрационни, реформаторски или дори революционни намерения или илюзии.

Именно този аспект на проблемата е бил пределно ясен не само на водещите интелектуалци по онова време, но и на управленския елит, и съвсем не е бил случаен фактът, че ежегодно са били издавани твърде голям брой законодателни и административни актове, забраняващи разпространението на този именно тип романи (ТЕКСТОВЕ), които, несъмнено са били считани като взривоопасно заредени с умело скрит (камуфлиран) пропаганден противообществен и антидържавен подстрекателен умисъл, но в същото време, по силата на вечните рефлекси на всяка власт, са били обявявани за резултат от психиатрично заболяване. И именно тук, в този пункт, несъмнено е било заложено едно от гениалните прозрения на Сервантес, благодарение на което той е създал своя съвсем не епизодичен герой - а герой, в който са заложени най-важните и основни тенденции не само на неговата съвременност, но и на „вечния човек”, съзнанието на когото е дълбоко пропито от героическото достойнство на миналото; което достойнство, в неговата епоха наистина вече е отдавна мъртво, но от възкръсването на което се страхуват именно новите елити.

Така представеният Дон Кихот, разбира се, съвсем не е образ на отвлечен метафизичен герой, впуснал се в „царството на подвизите”, за да търси и реализира някаква „отвлечена правда”, а е пластично изваян жив образ на човек, „обсебен от духа на справедливостта”, зад „явно безумните резсъждения и дела” на когото се крият дълбоко залегналите у него напълно реални и непоносимо болезнени неща, от трезвото виждането и ясното осъзнаване на които всички заобикалящи го бездуховни индивиди се страхуват, но прикриват страха си чрез демонстриране на враждебно, съчувствено или индиферентно отношение.

Г. Поне за нас е странно, че великият английски поет на романтизма Джордж Байрон (1788-1824) е считал Сервантес за виновен за това, че осмивайки рицарските романи, е убил (унищожил) не само самите романи, но и рицарския дух на испанците, и че именно поради това след него Испания се превърнала в третостепенна европейска държава. Поне според нас точно Сервантес е човекът, който, дори и наистина да е бил „убил” рицарските романи, именно чрез образа на Дон Кихот е съхранил и възвеличил не само рицарския дух на испанците, но и рицарския Дух на „вечния човек”, срещу който Дух са воювали и продължават да воюват и днес почти всяко общество и почти всяка държавна власт, стигматично обявявайки го за „лудост”.

От тази именно гледна точка истинското проумяване на дълбокия смисъл на романа на Сервантес преминава съвсем не през диагностичното разбиране на „лудостта на Дон Кихот”, а през диагностицирането на „нормалността на испанското общество”, и най-вече на „нормалността на испанския държавновластнически елит и на испанската държава”.

Тази именно гледна точка позволява да бъде констатирано:

Първо, че както всеки политически елит, така и испанският от онова време е притежавал тайната на алхимическото превръщане на разума в безумие и на безумието в разум;

Второ, че обявеният за лудост разум на Галилео Галилей, Ян Хус, Джордано Бруно и всички останали съвсем не е бил унищожен от безумието (лудостта) на инквизиторитие, а е бил унищожен именно от техния разум;

Трето, че разумът, всъщност, може да служи както на Доброто, така и на Злото;

Четвърто, че превръщането на Испания в третостепенна европейска държава е резултат съвсем не на „убиването на рицарския Дух в испанците” (което, въпреки голямото множество законодателни актове, никога не е било могло да стане), а е резултат именно от „убиването на рицарския Дух” в испанския елит и в онези обществени слоеве, върху които се е крепяла държавната власт;

Пето, че превръщането на Испания в третостепенна европейска държава е резултат на това, че властовите сили са били правили всичко възможно, за да не допуснат превръщането на Алонсо Кехана в Дон Кихот де Ла Манча, както и да свържат името на първия с „Разума”, а името на втория – с „Безумието” („Лудостта”).

---

[1] Вж.: Державин, К., Сервантес и Дон Кихот, Превод от руски, С., 1947; Унамуно, Мигел де, Животът на Дон Кихот и Санчо, в кн.: Унамуно, Мигел де, Естетична проза. Том 2. Животът на Дон Кихот и Санчо. 1905. Как се прави един роман. 1927, превод от испански, С., 1995, с. 5-274; Унамуно, Мигел де, Рицарят на печалния образ, в кн.: Унамуно, Мигел де, Естетична проза. Том 3. Есета, превод от испански, С., 1995, с. 52-69; Константинов, В., Сервантес през погледа на Мигел де Унамуно, в кн.: Константинов, В., Писатели за творчеството, Варна, 2004; William Byron, Cervantes. A Biography, Doubleday & Company, Garden City, Nеw York, 1978; Lokos, Ellen, The Politics of Identity and the Enigma of Cervantine Genealogy, Cervantes and his Postomodern Consituencies by Ann J. Cruz, Routledge (UK), 1998; Garcés, María Antonia, An Erotics of Creation, Cervantes in Algiers: a Captive's Tale, Vanderbilt University Press, 2002; Armas, Frederick A. de, Cervantes and the Italian Renaissance, The Cambridge Companion to Cervantes By Anthony Joseph Cascardi, Cambridge University, 2002; Calvo, Clara, Shakespeare and Cervantes in 1916: The Politics of Language, Shifting the Scene: Shakespeare in European Culture By Ladina Bezzola Lambert, Balz Engler, University of Delaware Press, 2004; Fitzmaurice-Kelly, James, The Youth of Cervantes, The Life of Miguel de Cervantes Saavedra, Kessinger Publishing, 2005; Armas, Frederick A. de, The Exhilaration of Italy, Quixotic Frescoes: Cervantes and Italian Renaissance Art, University of Toronto Press, 2006.

[2]Това е морско сражение, състояло се в Йонийско море в пролива Патрайков край нос Скорфа, при което обединените сили на Свещената лига (Испания, Генуа, Венецианската република, Папската област, Малтийският орден, Сицилия, Неапол, Савоя, Тоскана и Парма) победили Османската империя, която се стремяла да завладее стратегически важните места в Средиземно море и така да придобие военно надмощие в района. Специално това сражение е представлявало отбрана на остров Кипър, за завладяването на който през 1570 г. османският султан Селим ІІ бил предприел военни действия. По онова време военните сили на Обединената Свещена Лига са представлявали най-многочисления и най-мощния в историята на Европа морски флот, главнокомандуващ на който е бил 24-годишният Хуан Австрийски - извънбрачен син на испанския крал Карл V и полубрат на управляващия крал Филип ІІ. Въпреки величавата победа, Свещената Лига не се възползувала от нея и фактически се разпаднала, което дало възможност на султана да възстанови бойните си сили още през пролетта на следващата година, да продължи войната до март 1573 г. и да принуди правителството на Венеция да подпише договор, по силата на който остров Кипър бил отстъпен на Турция и били заплатени големи контрибуции, с което Османската империя се наложила като пълен господар на Източното Средиземно море.

[3]Той е бил получил две рани в гърдите и една в лявата ръка, която именно го осакатила. Когато години по-късно вече бил станал култово известен писател, обичал да се шегува, че „ е жертвал лявата си ръка за голямата слава на дясната”.

[4] Чрез този роман Сервантес е оказал изключително огромно влияние върху развитието и утвърждаването на фикцията не само в художествената проза, но и в останалите форми на културата и дори в науката. Така темата е станала обект на вниманието на италианския оперен композитор Джовани Паизиело (1740-1816), на френския композитор в сферата на лирическата опера Жул Масне (1842-1912), на германския композитор и диригент Рихард Щраус (1864-1949), на руския театрален и кинорежисьор Григорий Козинцев (1905-1973), на американския хореограф Джордж Баланчин (1904-1983), на френския художник, живописец, социален карикатурист и скулптор Оноре Домие (1808-1879), на френския художник, илюстратор, гравьор и скулптор Гюстав Доре (1832-1883).

[Публ. на стр.317-326 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]