§ 69. Съдбата на римското право
А. След падането на Западната Римска империя през август 476 г. специално върху територията на Италийския полуостров, с център Равена, било образувано самостоятелното саксонско (херулско) кралство на Одоакър (???-493), който се отнесъл към последния римски император Ромул Августул (475-476) съвсем не по варварски, а го изпратил да живее в Неапол, осигурил му голяма годишна издръжка и оставил непокътнато завареното римско законодателство. През 493 г. кралството на Одоакър било разрушено от предвожданите от Теодорих Велики (454-526) остготи, които установили и наложили своето държавно управление, но тъй като самият остготски владетел бил встъпил във владението на тази територия не толкова като суверенен завоевател, колкото като представител и наместник на Византия (включително и като представител на едно от византийските християнски верски изповедания), римското право продължило да бъде действуващо право върху цялата територия, върху която се простирала упражнаваната от него власт. Споровете за престолонаследието, които били възникнали след смъртта на Теодорих през 526 г. завършили с това, че през 555 г. територията на Италийския полуостров отново било подчинена на Юстиниан и върху нея отново влезли в сила и били наложени нормите на римското право („Corpus Juris Civilis”).
След смъртта на Юстиниан през 565 г. територията била подложена на набезите на лангобардите, които през 568 г. окончателно я откъснали от Византия, понеже и върху всичките останали бивши земи на Западната Римска империя вече били образувани държавите на бургундите, вестготите, франките, вандалите и пр., с това фактически за римското право вече била настъпила „нова епоха”, твърде дълго време считана за „тъмна епоха”, през която неговото действие било прекратено и то било изчезнало. Във връзка с това, когато през ХІ век в Болоня бил възобновен интересът към Римското право, то било провъзгласено за „възкръснало от мъртвите”, но извършените през ХІХ век изследвания и най-вече тези на берлинския професор и пруски министър Фридрих фон Савиньи (1779-1861) наложили съвсем новия възглед, съгласно който нашествието на германските завоеватели не е било прекратило действието на римското право върху завареното коренно население, което (както и до този момент) продължило да се намира и да живее под властта на римското право (в някои населени места под разпоредбите на доюстиниановското, а в други – на юстиниановското) - така, както и покорителите продължили да живеят, подчинявайки се на нормите на своето право.
Дори нещо повече – някои от германските крале проявили още по-голяма далновидност в този аспект и издали специални официални сборници на римското право, в редица от които нормите на римското право били обединявани с нормите на готското право. Освен това, важно значение както за съхраняването на римското право, така и за разширяването на сферата на неговото действие имало и обстоятелството, че в своите официални взаимоотношения както между отделните църковни учреждения (манастирите и прочее), така и между своите служители Църквата прилагала единствено римското право и признавала принципа „Ecclesia vivit lege romana” („Църквата живее по римския закон”).
Постепенно обаче, успоредно с развитието и утвърждаването на естествения икономически и граждански оборот, прилагането на римското право към завареното римско население и отделно от това прилагането на германското право към населението на завоевателите довеждало да редица съществени трудности за правораздаването. Трудностите се усложнавяли и от обстоятелството, че сред самите германци не е съществувало единно (общо) право, и всяко отделно племе е притежавало свои отделни правни обичаи, често пъти съвсем различни от обичаите на други германски племена. Така отново, както някога в самата Римска държава, възникнала необходимостта (потребността) от нова и по-съвършенна правна регламентация, удовлетворяваща нуждите на новия етап в развитието на икономическия и гражданския оборот. И тъй като постепенно започвало да става ясно, че несъвършените германски обичаи не са в състояние да удовлетворяват новите изисквания, римското право започнало да ги измества и елиминира от употреба; при което този процес се оказал изключително здраво свързан с аналогични процеси и в останалите сфери на културата, като напр. религията, изкуството, науката, включително и науката за правото, и в частност науката за римското право. Освен това, доколкото постепенно все повече и повече ставало ясно, че изучаването на римското право в рамките на различните школи на „Свободните изкуства” („Artium liberalium”) не е достатъчно и все повече е нараснала необходимостта от неговото специално и обстоятелствено изучаване (за специалните нужди преди всичко на съдебната и нотариалната система), то, както това вече отдавна е било станало в Рим, възникнала и се наложила и необходимостта от т. нар. „Сведущи в обучението по право” („Juris lectione peritus”), тоест, възникването на специалните юридически школи, в които учениците продължавали делото на своя учител.
В историческите източници в този аспект се споменава съществуването на такива школи в Рим, Болоня, Равена, Орлеан, Павия, Прованс и пр., каккто и за съществуването на специална учебна юридическа литература, издавана от съотвентите учители, а също така и за съществуването на практически справочни сборници от нормативните актове (източниците) на римското право. Впрочем, съвременната наука разкрива, че литературната работа над източниците на римското право съвсем не е била прекратена след Юстиниан, а е продължавала и е намирала своето отражение в т. нар. „глосаторски текстове”, представляващи бележки, правени (извършвани) от преписвачите или читателите, които вмъквали своите тълкувателни или коментарни текстове или между редовете (glossa interlinearis), или в полетета (glossa marginalis) на самия текст на законодателния акт (паметник).
Постепенно, вече през Х и особено през ХІ век, се появили и първите самостоятелни юридически произведения, каквито са били напр. анонимните „Quaestiones ac monita” („Изследвания и предупреждения”, разглеждащо въпросите на лангобардското и римското право), „Compendium juris” („Съкратено изложение на правото”, състоящо се от въпроси и отговори на различни юридически казуси), „Epitome exactis regibus” („Извадки от отговорите на запитаните царе”, представляващо сборник от обяснения на различните юридически термини). Сред юридическите произведения обаче най-голям интерес за изследователите са представлявали „Exceptiones legum romanarum” („Извадки от римските закони”, написано или съставено през ХІ век от някой си Петри, наричан още и Petri exceptionis), както и „Brachylogus juris civilis” („Съкратено изложение на цивилното право”, написано в Орлеан в края на ХІ или началото на ХІІ век, и открито от Иохан Аппел през ХVІ век в Кенигсбърг; счита се принадлежащо към Болонската школа).
Няма никакво съмнение, че в Болоня още преди ХІ век вече е била достатъчно развита школата на „Свободните изкуства” („Artium liberalium”), и че дори там вече са осъществявали своята дейност редица дипломирани в Равена или Павия Legum doctores („доктори по право”), но когато през ХІ век вече е бил създаден Болонският университет, той веднага е станал световно известен, включително и като център на теорията на юриспруденцията. Все пак, обаче, в строгия смисъл на думата началото на Болонската юридическа школа се свързва преди всичко с името на Ирнерий, биографични сведения за когото не съществуват, но името на когото се среща за първи път в съдебните протоколи от 1113 г. в качеството му на авторитетен съдия, и през 1118 г. в качеството му на авторитетен посредник на император Хенрих V при неговото контактуване с народа по повод обяваването за недействителен изборът на папа Хеласий ІІ. Освен това името му се свързва и с обстоятелството, че той е бил преподавател по риторика и диалектика, и че след неговата смърт делото му е било продължено от неговите най-близки ученици, известни като „Quattuor doctores” („Четирите доктори”), имената на които са Bulgaris, Martinus, Jacobus и Hugo. В резултат на постоянно нарастващата слава на Болонската школа през 1158 г. тя получила известни привилегии от императора на Свещената Римска империя Фридрих І Барбароса (1125-1190) и постепенно започнала да придобива корпоративен характер на учреждение, превръщайки се в университет, успоредно с което се превръщал в корпорация и преподавателският (професорският) състав на школата, в резултат на което за включването (постъпването) в този състав вече били наложени изискванията за спазване на процедурата, наречена promotio[1], която в случая се изразявала в защита и получаване на учената степен doctor („доктор”); за което, от своя страна, било необходимо полагане на специални изпити и провеждане на публичен диспут (conventus). В същото време, обаче, самите взаимоотношения между преподавателите и студентите все още не са били придобили институционален характер и са имали изключително частен характкер: както и в дотогавашните школи професорите четели лекциите си у дома си, техни слушатели били само онези, които лично плащали на преподавателя определената от него такса за обучението[2].
Именно с възникването и утвърждаването на Болонската школа започнал бурният разцвет и се утвърдило изключително важното значение на римското право в културата и в юриспруденцията, които до този момент (т. нар. „доболонски период”) били имали само статуса на „справочен материал за решаването на спорните въпроси”. В този именно смисъл голямото европейско и дори световно цивилизационно значение на школата на Ирнерий се изразява в това, че именно тя е издигнала значението на римското право и на науката за него на такова качествено ниво, благодарение на което те са придобили централно място в новата култура и управленска практика на средновековното общество, и в частност на средновековната държава.
Скоро по подобие на Болоня не само започнало създаването на редица други университети - както в Италия (Падуа, Пиза, Перуджа и т. н.), така и във Франция (Париж, Монпелие и др.), но и вече съществуващите стари юридически школи, като напр. тази в Орлеан, започнали да възприемат и да прилагат методите, които вече били прилагани в Болоня. С което фактически в юриспруденцията на цяла Европа било установено и наложено качествено новото (все пак глосатарско по своя характер) „болонско направление”, „болонско мислене” или „болонски манталитет”.
Б. През втората половина на ХІІІ век в теорията и практиката на юриспруденцията започнал поврат, изразяващ се в смяна на дотогавашното глосатарско направление с т. нар. постглосатарско или коментаторно направление (или подход), чийто основатели или родоначалници са французинът Jacobus de Ravanis (????-1296) и испанецът Раймунд Лул или Лулий (1234-1315). Най-общата характерна черта на направлението е това, че неговите представители изтъквали преди всичко своята принадлежност към философията и богословието, и едва на второстепенно по значение място поставяли принадлежността си към правото; както и че именно те са първите, пренесли в правото и юриспруденцията модерния за онова време философски и схоластичен по своята същност метод на изследване на явленията и процесите, с въвеждането и налагането на който започнал и залезът на първенствуващото значение на Болонската школа.
За Jacobus de Ravanis се знае почти само това, че е бил „inciperet leges” („занимаващ се с правото”) „Magnus philosophus” („Велик философ”) и „Мagister in theologia” („Магистър по теология”).
За Раймунд Лул се знае, че е бил изключително известен през Средновековието философ, блестящ придворен в Арагонския двор, който внезапно изоставил светския живот и блестящата си професионална кариера, за да се отдаде на богословието и християнския живот, в името на които предприемал чести и рисковани мисии сред мюсюлманите, при една от които (в Тунис) бил убит с камъни. Известно е, също така, че той е бил последователен привърженик на съчетаването на правото и изкуството - който метод, впрочем, е намерил своето отражение не само в съдържанието, но дори и в самите заглавия на неговите трактати: „Ars de jure” („Изкуството на правото”), „Ars juris particularis” („Изкуството на партикуларното право”), „Ars utriusque juris sive ars brevis de inventione mediorum juris civilis” („Изкуството на правото за всеки, или кратко наставление за намиране сърцевината на гражданското право”).
Друг виден представител на коментаторното направление в правото и юриспруденцията е бил и Бартол де Саксоферрато (1313/1314-1357), латинизираното име на който е Bartolus de Saxoferrato, който е живял и работил в Перуджа и е основател на мощното и значимо за онова време течение или направление в средновековната юриспруденция, наречено „бартолизъм”, привържениците на което били наричани „бартолисти”.
С течение на времето, особено в процеса на зараждането и утвърждаването на хуманизма, философско-схоластическото коментаторно направление в правото и юриспруденцията, разбира се, също така започнало да отслабва и да отстъпва своето място на хуманистичната юридическа школа, и още през началото на ХVІ век то окончателно загубило своето интелектуално, културно и институционално значение.
В. Феноменът, който изключително отдавна е известен в юридическата и историческата литература като „рецепция на римското право”, несъмнено принадлежи към ключовите явления на европейското общество, свързан е с най-дълбоката същност на европейските културни, социалноикономически, политически и идеологически процеси, и след знаменитите изследвания на Ф. К. Савиньи неизбежно е обект на изключително голям научноизследователски интерес[3]. Всъщност, самият термин „рецепция” (лат. recepto – „прием”, „приемане”) като правило се прилага в науката за обозночаване на процеса на заимствуване, усвояване и асимилация на римското право от чуждите му модели на културно и правно общественополитическо и държавно организиране.
От гледна точка на немския правовед Ф. Прингщайм, понятието „рецепция” е толкова широко по своето значение, че е твърде лесно в неговото съдържание да бъде включено и всичото онова, което то въобще не означава; но все пак по принцип то е свързано най-вече с възприемането както на определен чужд метод или философско-юридическо гледище, така и на конкретната чужда правна система, каквато в случая е била римската; освен това, според него, не всяко заимствуване на чуждото право има характера на „рецепция”, тъй като такъв характер има единствено доброволното възприемане, а не насилственото налагане[4]. Все пак, независимо от наличието на редица концептуални нюанси, в научноизследователската литература се смята за общоприето схващането, че именно възприемането на елементите на римската правна култура от средновековната е онова, което следва да бъде схващано като „рецепция на римското право”.
Като правило началото на рецепцията на римското право в Западна Европа се датира (се свързва с) периода от края на ХІ и началото на ХІІ век и с дейността на т. нар. Болонска юридическа школа, и най-вече с нейното утвърждаване като Болонски университет, при което този начален етап на рецепцията се определя изключително като обхващащ периода от ХІ до ХІІІ век „глосаторски етап”[5]. Истината, обаче, е че тази представа не отговаря на действителността, тъй като рецептирането на римското право фактически е било започнало още през ІV век. В този именно смисъл следва да се говори за наличието на две традиции в началния етап на рецепцията на римското право, а именно: на „варварска традиция” и на схоластическо-университетска традиция; които, при наличието на различна техна степен на проявление или доминиране са се развивали и проявявали сравнително успоредно още от ІV век, като едва през ХІ век „варварската традиция” фактически е отстъпила своето място на университетската традиция.
[2] Според Одофред студентите невинаги са били акуратни при внасянето на таксата; „Scholares non sunt boni pagatores, quia volunt scire, sed nolunt solverе; Scire volunt omnes, mercedem solvere nemo” („Студентите са нечестни, тъй като искат да знаят, но не искат да платят за това; Да знаят искат всички, но да плащат не иска никой”.
[3] По тази тема е написано колосално количество литература, но ние препоръчваме само следната: Муромцев, С. А., Рецепция римского права на Западе, М., 1886; Сокольский, В. В., Очерк истории науки и литературы римского права в ранний период средних веков, ж. Журнал Министерства народного просвящения, М., 1891, № 2, с. 273-325; Вормс, А., Болонский университет и римское право в средние века, сб. Книга для чтения по истории средних веков, под ред. проф. П. Г. Виноградова, М., 1903, Вып. 2, с. 197-321; Виноградов, П. Г., Римское право в средновековой Европе, М., 1910; Липшиц, Е. Э., Право и суд в Византии в ІV – VІІІ вв., М., 1976; Томсинов, В. А., Значение римского права в общественной жизни Западной Европы в ХІ – ХІІ вв., сб. Древнее право, М., 1997, с. 112-119; Томсинов, В. А., Римское право в средневеконой Англии, сб. Античная древность и средние века. Проблемы социального развития, Свердловск, 1985, с. 122-134; Берман, Х., Западная традиция права, перевод с английского, М.,; Харитонов, Е. О., Рецепция римского приватного права, Одесса, 1997; Hazeltine, H. D., Roman Law and Canon Law in the Мiddle Ages, in: The Cambridge Medieval History, Vol. 5; Carlin, M.-L., La penetration du droit romain dans les actes de la practique provencale. XI – XIII siècle, Paris, 1967; Berman, H., Law and revolution. The formation of western legal tradition, Cambridge, London, 1983.
[Публ. на стр.387-394 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар