§ 74. Рицарството
За повечето хора значението на наименованието „рицар” и „рицарство” не надхвърля представите, които са си били изградили по време на юношеството върху основата на увлекателните повестования за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, за Тристан и Изолда, както и върху основата на романите на Сервантес и Валтер Скот. Но, разбира се, истината, макар и несъмнено да включва в себе си и въпросната романтична и поетична представа, все пак е преди всичко дълбоко прозаична и в много отношения съвсем различна.
Рицарството (от нем. Ritter – „ездач”, „конник”) е феномен, характерен преди всичко за феодална Средновековна Западна Европа, възникнал първоначално при франките като професионално военно-земеделско съсловие, впоследствие получил значително развитие, усъвършенствуване и нови, включително и съвременни, смислови измерения и значения[1].
В своята традиционна историческа интерпретация рицарството има поне три основни измерения, а именно военно, социално и религиозно.
От военна гледна точка това е било система на организиране и използуване на най-мощната и най-ефективната за своето време бойна сила, имаща характера на т. нар. „тежка кавалерия”, наричана още и „конница”, а самият рицар, макар и да е бил йерархично рангово организиран, по същество не е бил нищо друго, освен „войник”, „конник”, който се е отличавал от войниците, принадлежащи към доминиращата преди това пехотна форма на военно организиране, по това, че е участвувал в боя, намирайки се върху гърба на коня, а не върху краката си. Така, от военноорганизационна гледна точка възникването и утвърждаването на рицарството е резултат от западането на бойната ефективност на пехотно организираната армия и утвърждаването на бойната ефективност на конноорганизираната армия; при това, от военноинструментална гледна точка рицарството се е характеризирало с пет отличителни белези, а именно: собствените оръжия[2], конете[3], придружителите[4], рангово организираната пехотна или конна въоръжена свита (екскортът) и флагът (знамето)[5].
От социална гледна точка рицарството по време на своето възникване е представлявало система за военно организиране на най-низшите слоеве на населението; но впоследствие, по време на вече икономически развитото и обществено-политически утвърденото средновековно общество, рицарството се превърнало в изключително скъпоструваща благородническа ранговойерархично организирана професия, изискваща влагането на голямо количество парични ресурси, осигуряването на които е било извършвано преди всичко чрез експлоатацията на собственото наследствено или временно предоставено от владетеля земеделско владение. Тъй като, обаче, по своя статусноорганизационен принцип самото рицарство не е било наследствено, неговото придобиване е ставало чрез системата на специалното обучение и специалното ритуално рангово посвещаване в рицарско звание. В условията на мирновременна обстановка икономически обезпечените рицари често пъти се превръщали в т. нар. „странствуващи рицари”, търсещи приключения и слава; тъй като, обаче, голямата част от рицарите били посвещавани, без да бъдат подсигурявани с поземлени владения, в мирновременна обстановка те само формално принадлежали към статуса на „странствуващи рицари”, и фактически били търсещи препитание скитници и разбойници, а понякога съзнателно се превръщали в професионални противници на властта, често пъти обвеяни с романтичния ореол на защитници на угнетените и онеправданите (Робин Худ, Айвънхоу).
От религиозна гледна точка, особено по времето на и след кръстоносните походи, рицарството вече е представлявало идеологически организирана институция с ясно оформени и значително хуманизирани традиции[6], подчинени на изискването да се служи в защита на църквата, краля, слабите и беззащитните – и, разбира се - на дамата на сърцето. Така, бидейки поставено преди всичко под зависимостта на църквата и нейните идеологически изисквания, рицарството и самото водене на войната били силно ритуализирани и значително хуманизирани, при което било обособено в организационните рамки на т. нар. „рицарски ордени” („рицарски общества”), най-известните от които са били напр. Орденът на тамплиерите, Орденът на Тевтонските рицари, Орденът на хоспиталиерите и редица други. Така, с постепенното поставяне на рицарството под идеологическата и организационна зависимост от Църквата то започнало да губи своя първоначален характер на светско войнство и се превръщало в имаща духовносакрален характер социална каста.
В своето знаменито изследване видният холандски учен Йохан Хьойзинха пише, че тъй като общо взето целият идеен свят на Средновоковието е бил изпъстрен с религиозни представи, то не само идеалите на рицарството напълно естествено са били пропити от тези представи, но дори на свой ред самите религиозни представи са попадали под омайващото влияние на идеите на рицарството, във връзка с което героичната схватка на Архангел Михаил е обрисувана като имаща характера на „военен подвиг” и „рицарска храброст”, а самият Архангел Михаил е представен като „родоначалник на рицарството”; вътрешната връзка между религиозното преживяване и посвещаването в рицарство е представена като религиозно тайнство, равнопоставено на тайнството на кръщението или на брака[7]. Така, в резултат на това взаимопреплитане между религията (и по-точно на християнството) и рицарския идеал в крайна сметка се е било стигнало дотам, че възприемането на света и в частност на обществото се е извършвало именно в духа на рицарския идеал; че рицарската фикция била станала единствената форма, с помощта на която писателите от онова време започнали да разбират и да обясняват събитията; че рицарството било станало не само сюблимна форма на светския живот, но и форма на световъзприятие и светообяснение; и че в резултат на това навсякъде, където средните и низшите слоеве се подчинявали на ползата като движеща сила на своето поведение, то аристокрацията, подчинявайки се на представата за „образцовия рицар”, издигала като движеща сила на своето поведение високомерието, честолюбието и славолюбието, които в твърде висока степен представлявали закъсняла или дори неадекватна форма на подражание на посочените от Буркхарт черти на ренесансовия човек и респективно на античните образци.
[1] На въпросите относно рицарството е посветена огромна по обем и разнообразна по характер литература, по-важните (според нас) заглавия от която са: Писарев, Ю. И., Место служилого рыцарства в социально-политической жизни Англии ХІІ века, сб. Средние века, М., 1973, вып. 37, с. 82-106; Бессмертный, Ю. Л., Рыцарство и знать Х – ХІІІ вв. в представлевиях современников, сб. Идеология феодального общества в Западной Европе: проблемы культуры и социально-культурных представлений средневековья в зарубежной историографии, М., 1980, с. 196-221; Кардини, Ф., Истоки средневекового рыцарства, перевод с итальянского, М., 1987; Малинин, Ю. П., Рыцарская этика в поздневековой Франции. ХІV – ХV вв., сб. Средние века, М., 1989, Вып. 52; Флори, Ж., Повседневная жизнь рыцарей. Средние века, М., 2006; Gautier, La Chevalerie, Paris, 1884; Schreckenstein, R. von, Die Ritterwürde und der Ritterstand, Freiburg, 1886;
[2] По начало средновековната армия не е била пригодена за воденето на т. нар. „далекобойни сражения” и използуването на лъковете и арбалетите е било слабо застъпено; при това, в съответствие с редица предписания на Църквата относно воденето на хуманна и достойна война, рицарите са били ориентирани преди вкичко към т. нар. „близък бой” и използуването като нападетелни оръжия на пиката и меча, а като защитни (отбранителни) оръжия – т. нар. „доспехи”, състоящи се от бронята или ризницата, техническите характеристики на които са еволюирали успоредно с развитието на технологиите.
[3] Минималната рицарска екипировка е изисквала използуването на три броя, имащи различно предназначение, коне: боен кон, кон за езда и товарен кон.
[4] Към минималната рицарска екипировка са принадлежали най-малко четири придружители: водач на конете, оръженосец, помагач при яхването на бойния кон и пазач на пленниците.
[5] Това е бил личен характерен знак за рицаря, даващ синтетична информация за неговия социален и семеен статус.
[Публ. на стр.426-430 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар