§ 28. Ян Хус
А. Ян Хус (1371-1415) е роден в село Хусинец, недалеч от Прахтице, в подножието на Бохемската гора (планината Шумава), при извора на река Вълтава, недалеч от границата с Бавария. Точният месец и дата на неговото раждане не са установени, но една представителна група историци, изхождащи от стереотипната марксическа представа, че бедността е предпоставка за революционна биография, а неграмотността е условие за обвързване с народните маси, обосновават тезата, че родителите му са били сиромаси. Друга група изследователи, обаче, изхождайки от много по-сериозни критерии приемат тезата, че неговите родители наистина са били недостатъчно грамотни, но все пак достатъчно заможни, за да му обезпечат онзи минимум икономическа стабилност, без който той въобще не би могъл да стане това, което е станал. Впрочем, съществува и трета група изследователи, които приемат, че нито имотното състояние, нито общественото положение на родителите на Ян Хус са имали някакво значение за неговото формиране, и че единственият решаващ фактор в това отношение са били личностните му качества, интелектуалните му възможности, безграничната му любов както към науката, така и към отечеството, ценностната му ориентация, степента на гражданската му съвест и социалната му активност. Все пак, обаче, не друг, а самият Ян Хус изрично и в писмен вид обръща специално внимание на обстоятелството, че като студент е бил изпаднал в дълбока бедност, недоимъци и недояждане, и че именно поради това обстоятелство той временно е бил изпаднал в „лошото намерение” да стане свещеник и да придобие материалните облаги, до които никога не се е бил докосвал; и в тази връзка отбелязва, че едва когато е разбрал смисъла на Светото писание, той е успял да проумее и недостойния характер на това свое намерение.
Впрочем, така или иначе младият Ян Хус в крайна сметка е успял да преодолее тежките битови пречки така, че през 1393 г. завършил с блестящ успех висшето си образование и защитил учената степен „бакалавър на свободните изкуства”; през 1394 г. защитил степента „бакалавър по теология”; през 1396 г. станал „магистър на свободните изкуства”; през 1398 г. бил избран за професор; през 1401 г. бил избран за декан на Философския факултет в Карловия университет в Прага и отделно от това ръкоположен в духовен свещенически сан, а през 1402 г. бил избран на ректор на Университета.
След избирането му за ректор, обаче, Ян Хус се оказал в центъра на сложни и коварни интриги както между двамата папи, които по време на „Великия разкол” заемали два папски престоли (единият в Рим, а другият – в Авиньон), така и между папите и императора, в резултат на което станал обект на множество канонични и светски обвинения. В крайна сметка през март 1411 г. Ян Хус бил отлъчен за трети път от църквата, сетне последвало краткотрайно примирие между него и папата, а след произнасянето на Великденската му проповед през 1413 г. оставането му в Прага вече станало невъзможно, и той заминал в изгнание, където прекарал около две години. В крайна сметка по време на изгнанието неговите възгледи във връзка с конфликта му със Светия престол и необходимостта от Реформация получили своята крайна радикализация, а схващанията му започнали да губят своя предимно книжен характер и придобивали много по-голяма и по-остра практическа насоченост.
След като през декември 1413 г. папа Йоан ХХІІІ издал була за свикване на Вселенски Църковен събор в град Констанц (намиращ се край река Рейн) и неговите представители уверили император Сигизмунд, че целта на събора е да бъдат решени проблемите, свързани с многобройните еретически учения и движения, последният поканил Ян Хус да участвува в Събора и обещал да му предостави защитна грамота за безопасно пътуване до Констанц и обратно; действително грамотата била издадена, но на нейния носител тя била дадена едва след като той все пак благополучно бил пристигнал в Констанц един ден преди откриването на Събора на 5 ноември 1414 г.; и освен това се оказало, че императорът въобще не се е бил погрижил да бъде обезпечено нейното изпълнение. Така, на 28 ноември 1414 г. Ян Хус бил арестуван и хвърлен в затвора, и след като той отхвърлил направеното му предложение да се откаже от възгледите си, на 6 юли 1415 г. папският легат прочел присъдата, а императорът лично издал нареждане на стражите да предадат професора на палача, който го поставил на кладата[1].
Б. Ян Хус е живял и действувал в епохата на разцвет на средновековния свят и пълно формиране и функциониране на обществено-политическите структури, на бурно развитие и процъфтяване на градовете като административни, занаятчийски, търговски, културни и цивилизационни центрове и средища, както и центрове на неспокойна вътрешна и международна икономическа, социална и обществено-политическа дейност. По онова време, в края на ХІV и началото на ХV век, Кралство Чехия макар и да е било включено в състава на Свещената Римска империя, все пак е притежавало висока степен на самостоятелност във вътрешната и външната политика, а васалната му зависимост от Империята в доста висока степен е имала формален хорактер: чешкият крал е имал право да участвува и като избирател, и като кандидат при избора на император, а самата Чехия е била една от най-крупните държави не само на Централна Европа, но и на Земята. Освен това върху историческия живот и самочувствието на Кралство Чехия изключително високо влияние е била оказала смяната на управляващата династия, когато след смъртта на крал Вацлав ІІІ (1305-1306) настъпил краят на стария кралски род на Пршемисловците; след краткото завземане на престола от временни фигури било поставено началото на Люксембургската династия, която управлявала Чехия в продължение на повече от един век; на 11 юли 1346 г. чешкият крал Карел І бил избран за Император на Свещената Римска империя, която управлявал под името Карл ІV (1346-1378).
Така, благодарение на тази историческа ситуация именно при Карл ІV Чехия била достигнала върховете на своя политически подем, стопанско развитие и духовна култура, а град Прага се превърнал от седалище на васален крал в център на европейска Империя и на европейския политически живот. Обаче после, когато на престола застанал Вацлав ІV (1378-1419), който въобще не е могъл да се равнява на великия си баща нито по управленски способности, нито по подготовката си като дипломат и хуманист, върху характера на неговото управление съдбоносто се отразили както предизвиканата от „Великия разкол” през 1378 – 1417 г. криза на католическата църква, така и задълбочаването на вътрешните противоречия в чешкото общество, така и антинемската насоченост на процеса на формирането на чешката народност и чешкото национално самочувствие, и в резултат именно на всичко това се появили духовните и обществено-политическите предпоставки и условия, благодарение на които възникнало и учението на Ян Хус.
В историографията, посветената на Ян Хус и неговото дело, са формирани няколко, като правило взаимноизключващи се, гледища, съгласно които: ►от гледна точка на чешката историопис той е саможертвал се национален герой, към когото всички следва да се отнасят с преклонение; ►от гледна точка на католицизма той е еретик; ►от гледна точка на протестантството той е личност, към която всички следва да се отнасят с уважение и почит; ►от гледна точка на православието той е негов защитник; ►от гледна точка на идеологията той е велик идеолог.
Съществуването на тези гледища несъмнено е резултат както от факта, че Ян Хус е изключително сложна, в много отношения почти неразгадана, но във всички случаи забележителна личност, така и от факта, че макар и чех по народностна принадлежност, по своята духовна същност той отдавна принадлежи не само на родината си, но и на Европа, и дори на човечеството. Сред факторите, които го издигат на висотата на исторически значима личност не само от национално, но и от европейско, и дори от световно равнище, се нарежда и фактът, че той, макар и осъден като еретик от католически църковен събор, манипулиран лично от папа Йоан ХХІІІ (1409-1415), той всъщност е бил много по-католик от всичките онези висши духовни представители на католицизма, които са проявили „висшата милост” да го осъдят на „безкръвна смърт”, включително и от император Сигизмунд І, който имал „смелостта да се опълчи срещу папата”, като му даде своята светска „Защитна грамота”, но ... имал и подлостта не само да се погрижи тя да не бъде спазена, но и лично да участвува в съдебния процес и да издаде разпореждането за предаването на Ян Хус на палача за изпълнение на присъдата.
Днес, повече от шест векове след трагичната гибел на Ян Хус, редица изследователи на неговото дело приемат, че все още не всичко се знае за неговата личност, за възгледите и за делото му, че все още не са достатъчно прецизно проучени неговите социално-религиозни и общественополитически възгледи, в името на които той бе дал живата си.
В. По времето, когато Ян Хус е формирал и защитавал своите социалнорелигиозни и общественополитически възгледи и схващания, римската курия все още е продължавала да бъде единственият официален център на средновековното общество в Западна Европа, но Църквата вече е била разтърсвана от изключително дълбоки и непримирими вътрешни противоречия. Така, след Авиньонския плен на папите (1309-1337) настъпил „Великият разкол” (1378-1417), по време на който френската група кардинали не само наложила свой представител на папския престол, но дори преместила управлението на Църквата в Лион, а после отново в Авиньон; редица историци, изследващи този период от историята на папския престол недвусмислено застъпват гледището, че по това време Църквата е била управлявана от истински злодеи и престъпници.
Впрочем, въпреки тези дълбоки вътрешни противоречия, провежданата по това време от папския престол политика продължавала да следва отдавна утвърдената стратегия на превръщане и поддържане на отделните европейски кралства и империи във феодални ленове на Църквата, и в папските були неизменно се съдържала тезата, че светската власт е и трябва да бъде подчинена на духовната, т. е., че кралете и императорите са длъжни да служат на Църквата и да се подчиняват на папата, който има право да налага всякакъв вид наказания над тях за всякакви видове допуснати грехове и грешки. По това време един от най-искрено убедените и енергични привърженици на този войнствуващ папоцезаризъм е бил и кралят на Чехия Карел І, който, заради заслугите му в това отношение впоследствие получил подкрепата на Римската курия и под името Карл ІV станал Император на Свещената Римска империя; и който после се отблагодарил на Църквата, като предоставил на Инквизицията възможността да свирепствува в цялата империя и постоянно да изгаря на кладите осъдени от трибунала еретици. Със същата преданност към Църквата се е характеризирал и Император Сигизмунд, който именно лично организирал инквизиционния съд над Ян Хус.
Разбира се, една от най-естествените и неизбежни реакции на инквизиционната стратегия на Църквата, наред със стихийните бягства зад граница, бунтове и ереси, е било и напълно съзнателното и теоретично обосновано възникване, формиране и отстоянаве на Реформацията, представляваща непреклонен протест срещу освещаваната от Църквата дълбоко деморализирана и покварена общественополитическа система, а сред великите предвестници на появилото се един век по-късно Реформационно движение[2] е бил и Ян Хус.
От гледна точка на историческата закономерност неговата поява, разбира се, съвсем не е била случайна, тъй като по онова време кралство Чехия е съчетавало в себе си както единството, така и противоречията на Свещената Римска империя, и е представлявала своеобразно обективирана синтетична форма, модел или образец на картината на живота в цяла Централна и Западна Европа, и тъй като именно там най-напред е било започнало формирането на подготвителния етап на победоносния реформационен конфликт. От своя страна тази историческа закономерност е била получила своето превъзходно съчетение с изключително високите личностни качества на самия Ян Хус, който благодарение на тях вече е бил успял да се домогне до най-напредничавите идеи на своето време и да стане техен непреклонен последовател и защитник[3].
Особено внимание в това отношение заслужават възгледите и борбата на Ян Хус за реформиране на Църквата (обосновани както в специалния му трактат „За Църквата”, така и в редица други трактати), с които той всъщност изключително далеч е бил надхвърлил границите на теологията и е навлязъл в територията на общественополитическата теория и практика; и във връзка с които в историческата литература са изказани няколко различни мнения и оценки за неговите теоретически възгледи и практическа роля в общественополитическата сфера.
Така напр. някои автори, квалифицирайки го като „предреформационен мислител” и „идеолог на най-голямото предреформационно движение в Европа”, всъщност го поставят извън границите на Реформацията в Чехия и Европа[4]. Други автори го определят като непосредствен идеолог и активен деец на Чешкото реформационно и националноосвободително движение и като „предвестник на Европейската Реформация”[5]. Трети автори, принадлежащи изключително към марксическото направление в историческата литерутара, наблягат върху революционния характер на неговата идеология и практика[6]. Четвърта група автори, позовавайки се на безспорно установения факт, че Ян Хус е чел, преписвал и коментирал трудовете на английския учен-ересиарх и професор в Оксфордския университет Джон Уйклиф (1320-1348), приемат, че Ян Хус несъмнено се е намирал под влиянието на английската еретическа теория и практита и в този смисъл съвсем не е напълно самостоятелен и оригинален предшественик на реформисткото движение в Европа[7].
В основата на теологическата и общественополитическата доктрина на Ян Хус централно място заема неговата категорична критика на възглавяваната от папството католическа Църква, при което напълно изходно положение е заемала критиката на папската теза, че папата и кардиналите са равни на апостолите и най-вече на апостол Петър. Тук, в този аспект Ян Хус изрично и ясно е писал, че: ►мнозина от папите не живеят съгласно Божиите изисквания и не следват живота на Исус Христос; ►заемането на длъжността папа съвсем не е в състояние да направи човека светец; ►мнозина от папите и кардиналите дори не могат да бъдат действителни членове на Църквата, тъй като постоянно изпадат в лъжепророчество, ереси и грехове, поради което по нищо не се различават от всички смъртни хора; ►съвсем не е случаен фактът, че думата папа въобще не се среща в Светото писание; ►Исус Христос нито се е нуждаел, нито се нуждае от папската институция; ►църковните имущества следва да бъдат секуларизирани; ►тезата за непогрешимостта на папата следва да бъде безусловно отхвърлена; ►всичките привилегии на духовенството трябва да бъдат отнети; ►неотложна е необходимостта от образуването на национална чешка държава, в която богослужението да се извършва не на латински, а на чешки език; ►светските панове и църковните прелати са еднакво алчни и жестоки при ограбването на населението и фактически принадлежат към една категория – тази на ненужните и опасните за общественото устройство.
От повечето от текстовете на проповедите на Ян Хус е видно, че при оценяване характера на обществената структура и отношения той съвсем не се проявява като страничен или обикновен наблюдател, а енергично и твърдо встъпва като дълбоко идейно и духовно ангажиран общественополитически трибун, не само прецизно улавящ назряващите конфликти, но и еднакно дистанциращ се както от служителите на Църквата, така и от тези на светската власт. Особен интерес представляват и онези текстове от проповедите на Ян Хус, в които действуващата правна система и правораздавателната практика са подложени на изключително рязка критика, изтъкваща беззаконието и печалбарството, които тази система налага и поддържа.
Г. След изгарянето на Ян Хус 452 депутати-благородници от Сейма в Прага гласували и изпратили до Събора в Констанц специално протестно писмо, а в почти цялото чешко кралство многобройните негови последователи подложили на тотално отделяне от населението католическите църковни организации и на техно място започнали изграждането на самостоятелни еретични общини, в които се извършвали хусистки обреди. Дори нещо повече - сред крайно радикализираните последователи на Ян Хус били издигнати искания не само за реформи в Църквата, но в обществото и в държавата, а след предприетите от властите репресии на 30 юли 1419 г. в Прага избухнало въстание, в резултат на което градският съвет и немските органи на управление били разтурени, а крал Вацлав ІV бил принуден да освободи престола. Все пак, обаче, тъй като хусисткото движение се разцепило на два лагери (т. нар. чашници или каликстинци, пледиращи за запазване на монархията, и т. нар. таборити, представляващи революционния лагер на хусизма), които се раздирали от вътрешни противоречия, в крайна сметка чашниците се съюзили с немците и поели управлението; таборитите били разгромени, Люксембургската династия била възстановена, а хусисткото движение като активно действуваща политическа сила било окончателно разгромено.
[1] Заслужава да бъде отбелязан фактът, че само една година по-късно, на 30 май 1416 г., точно на същото място бил изгорен на клада и Йероним Пражки – един от най-добрите приятели на Ян Хус. Наистина когато от него официално били поискали да се откаже публично от трудовете на Джон Уйклиф и Ян Хус, той първоначално се стъписал пред смъртната опасност и изрекъл исканото от него отричане, но после бързо възстановил психическото си равновесие, отказал се от направеното отричане и решително обявил възгледите на Уйклиф и Хус за правилни (Итальянские гуманисты ХV века о церкви и религии, М., 1963, с. 97).
[2] Тъй като необходимостта от постигането на тези резултати е била предусетена най-напред именно в Чехия и именно от Ян Хус, намираме за уместно тук да отбележим, че в резултат на Реформацията са били постигнати следните резултати: а) била е създадена качествено нова църковна организация с три основни разклонения – лутерианство, калвинизъм и англиканство; б) освобождавайки се от върховната власт на папската институция и нейната йерархия и култ, нова реформирана протестантска църква избрала своя демократична ръководна институция и обявила за единствен източник на вярата Светото писание; в) в молитвените домове литургиите били напълно отхвълени и вместо тях се пеели песни и се произнасяли проповеди; г) мястото на духовниците като посредници между Бога и вярващите било заето от пасторите, които нямали претенцията да бъдат посредници, а имали функцията единствено да разясняват на вярващите истините на вярата; д) принципът на социалния произход и принадлежност бил заменен с личностните качества на индивида, професионалната му квалификация и социалната му активност; е) докато М. Лутер обявил за основен принцип този за спасението чрез вярата, то Жан Калвин дал ново обяснение на идеята за предопределението; ж) в англиканската църква била запазена йерахията на католицизма, но били въведени някои от догмите на лутерианството и калвинизма.
[3] Във връзка с това заслужава внимание фактът, че издигнатата и енергично защитавана от него идея за самостоятелно национално обособяване развитие на Чехия е станала реалност съвсем скоро след тръгичната му смърт, когато на 30 юли 1419 г. в Прага пламнало възглавяваното от Ян Желивски въстание срещу Империята, в резултат на което през август Чехия станала свободна и независима държава; впрочем, първата практическа стъпка и победа в това отношение е била дело именно на Ян Хус, и това е било постигнатото от него освобождаване на Карловия университет от монопола на немските професори, както и езиковоправописната реформа, която не само обогатила чешкия език, но и създала предпоставките, които са били необходими за формирането у чехите на нов начин на мислене.
[6] Вж.: Рубцов, Б. Т., Гусисткие войны, М., 1955; Мацек, Й., Табор в гусистком революционном движении, М., 1956-1959, Том 1-2; Озолин, А. И., Из истории гусисткого революционного движения, Саратов, 1962; Озолин, А. И., Бургерская оппозиция в гусистком движении, Саратов, 1973.
[7] Вж.: Novotny, V., Jan Hus, Zivot a uceni, Oraha, 1919. Впрочем, напълно несъмнен е фактът, че Дж. Уйклиф е бил оказал известно въздействие върху разбиранията и дори върху личния живот на Ян Хус, но несъмнен е и фактът, че както вижданията, така и личната съдба на великия чех съвсем не могат да бъдат обяснени единствено чрез влиянието на безспорно знаменития англичанин. Както идейните, така и ситуационните, така и личностните влияния са напълно нормално явление и те не само може, но дори задължително трябва да се имат предвид в научните анализи, но в същото време научноотговорният анализатор се характеризира с това, че отдава на тези влияния точно толкова значение, колкото е техната реална роля, без да се опитва да ги преувеличава или принизява за сметка на истинската историческа роля на съответните идеи, личности и ситуации.
Ние приемаме, че специално в случая с Ян Хус несъмнено съществуващото реално влияние на Дж. Уйклиф съвсем не е надхвърляло ролята или функцията на спомагателно средство, пример, модел и аргументация, и че то е било станало възможно само и единствено благодарение на обстоятелството, че и двамата са се намирали в състояние на своеобразен рецептор или антена на своето време, улавяща не само регионалните, но и глобалните вибрации на исторически значимите процеси и тенденции. И че съвсем отделен и различен е въпросът относно мястото и значението, което това влияние е заело в конкретната форма на проявление на идейната или поведенческата конструкция на обекта на влиянието. А в този конкретен случай както идейната, така и личната съдба на двамата е и си остава коренно различна, като причината за това е както в различната локалноисторическа обстановка, така и в различната личностнова характеристика или особеност на двамата. Така, докато Дж. Уйклиф се е радвал на подкрепата на английския кралски двор и не е бил обект на сериозни преследвания, то Ян Хус е защитил идеите си с цената на собствения си живот; освен това, докато Дж. Уйклиф е бил останал смирен служител на Църквата и дори в нейна угода понякога е нападал светската власт, то Ян Хус е станал решителен и непреклонен противник не само на папството, но и на самата католическа църква; също така, заставайки на позицията на еретизма, и двамата са демаскирвали покварата на Църквата и са призовавали за възстановяване на принципите на ранното християнство, като, обаче, в началото Ян Хус все пак е бил много по-близо до правоверния католицизъм, отколкото Дж. Уйклиф.
При това, без ни най-малко да принизяваме истинската величава роля на Ян Хус, следва да отбележим, че върху неговото идейно и практическо поле са били оказали своето влияние или въздействие редица значими за чешкото общество личности от историята и съвремието, сред които особено силно е било влиянието на бенедиктинския монах Конрад Валдхаузер (1320-1369), на Ян Милич и Матей Янов (1350-1393), които са проповядавали висока нравственост и енергично са бичували разкоша и разврата на висшия папски клир.
[Публ. на стр.145-154от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар