§ 66. Томазо Кампанела
А. Томазо Кампанела (1568-1639), рожденното име на който е Джовани Доменико, е виден италиански философ, теолог, политик, учен, реформатор, поет и астролог, автор на няколко произведения[1] и обект на вниманието на редица изследователи[2].
Той е роден в малкия град Стило, в Калабрия - Южна Италия, в семейството на неграмотен обущар; тръгнал на училище на петгодишна възраст и веднага поразил всички с необикновената си памет и способности. На 14-годишна възраст станал член (брат) на Доминиканския монашески орден и получил монашеското име Томазо, но когато вече станал 18-годишен, встъпил в конфликт не само с учителите в провинциалното манастирско училище, но и с вековната традиция на Ордена и богословските авторитети, и заради своето „престъпно” свободомислие бил принуден да напусне Италия.
След завръщането му през 1594 г. той бил обвинен в ерес, арестуван и настанен в същия затвор, в който вече се е намирал Джордано Бруно, чийто произведения и идеи той, несъмнено, вече е познавал[3]; през май 1595 г. Томазо Кампанела е бил осъден от инквизицията на публично покаяние и затваряне при изключително строг режим в римския манастирски затвор „Света Сабина” (намиращ се на Авентинския хълм); през декември 1595 г. той получил право на облекчен режим и бил преместен в Доминиканския манастир „Света Мария” в центъра на Рим, но относителната му свобада траяла само два месеци, след което инквизицията възобновила следствието и го изпратила в единична килия в неаполитански затвор; откъдето, обаче, след десет месеци престояване в затворите, бил освободен, тъй като обвинението пропаднало и не било доказано.
След освобождаването му той останал в Неапол, където участвувал в редица диспути, но тъй като съществувала нова опасност да бъде арестуван, през юли 1598 г. заминал за родното си градче, където продължил публичните си проповеди и тайните си беседи относно изграждането на нова, свободна държава, основана върху развалините на намиращото се под испанска власт Неаполитанско вицекралство. През август 1599 г., обаче, поради предателство били арестувани 150 заговорници, а самият Кампанела бил обвинен като главен организатор на антииспанския заговор и бил застрашен от смъртна присъда; тогава, за да избегне смъртната присъда, Кампанела предприел сложна игра, при която се преструвал на луд, и тъй като бил освидетелствуван от най-добрите лекари по онова време, които дали заключение, че лудостта му е съмнителна, през юни 1601 г. той бил подложен на 40-часово т. нар. „изпитание”, след което инквизицията отстъпила от намерението си да му даде смъртна присъда и го осъдила на доживетен затвор.
През май 1626 г., след почти 27 (двадесет и седем) години престои в затворите, благодарение на застъпничеството на самия папа Урбан VІІІ (1623-1644) Томазо Кампанела бил освободен, но само няколко седмици по-късно бил отново арестуван и върнат в затвора. Все пак, благодарение на новото застъпничество на папата накрая, на 5 юли 1626 г., той отново напуснал неаполитанския кралски затвор, но този път не за да получи свобода, а за да бъде настанен в Римския инквизиционен затвор, където през август 1626 г. получил право да смени затворническата килия със стая, в която да може да пише; през март 1627 г.му позволили да има секретар, на когото да диктува, а през април 1628 г. „великодушно” му било разрешено да се раздхожда не само в стаята, а и в целия инквизиционен затвор, което обстоятелство било считано като решителна крачка към неговата реабилитация.
През юли 1628 г. той получил правото да смени инквизиционния затвор с общ наказателен режим в Доминиканския манастир; през септември му разрешили да направи „благочестива разходка по улиците на Рим”, за да посети седем църкви, а в началото на 1629 г. окончателно бил реабилитаран и освободен, кято книгите му били извадени от Списъка на забранените книги.
Последните години от живота си, от 1629 до 1639 г., той прекарал във Франция, където, благодарение на самия кардинал Ришельо, получил пенсия и благосклонен прием.
Б. Обширното и многобройно литературно наследство на Томазо Кампанела включва повече от 30 хиляди ръкописни страници по философия, астрология, математика, риторика, медицина, богословие, политически памфлети и стихове, поставили в затруднение редица от неговите изследователи, които са търсели отговор на въпросите, свързани с неговите философски и политически възгледи. Все пак като най-известни в политологическо отношение творби почти единодушно са считани „Philosophia realis” , „Questiones sull’optima republica” („За най-добрата държава”) - и особено „Градът на слънцето” (ит. „La сitta del Sole”, лат. „Civitas Solis”), благодарение на която той е придобил известност, нареждаща го сред т. нар. „велики писатели- утописти”, и в частност към създателите на утопическия социализъм.
При това изключително странно е обстоятелство, че страстният заговорнически ръководител и противник на испанското владичество в Италия, прекарал в затвора няколко десетилетия от живота си като „платежна цена” заради тази си именно политическа позиция, е посветил специален трактат на испанската монархия, в който дава съвети на испанския монарх защо и как трябва да подчини Холандия, обосновава правото на испанската корона да владее западното полукълбо и дава конкретни препоръки на подчиненото на испанската власт Неаполитанско вицекралство как да увеличи доходите си.
Освен това, странно е, че Томазо Кампанела, бидейки един от най-изявените създатели на комунистическата утопия, издига като свой идеал тезата за Световна монархия под егидата на папата.
Странно е, също така, и че обвиненият в ерес затворник на католическата инквизиция е развил и обосновал страстни трактати, в които енергично е изявил подкрепата си за реализиране на идеята да бъдат католицизирани всички живеещи на Земята народи; теоретически и католикоапологетически е обосновал редица опровержения на лутерианството и калвинизма, при което е издигнал идеята да бъде създадена (учредена) специална католическа конгрегация (братство, обединение, дружество), именувана „Пропаганда на вярата”, която да се занимава изключително с подготовката на мисионери, които да разпространяват католицизма в целия свят.
Странно е и това, че изобличителят на макиавелизма в същото време дава на владетелите такива съвети, на които биха завидели дори и най-ревностните последователи на флорентинския идеолог.
Странно е и обстоятелството, че многократно обвиняваният в безбожие Томазо Кампанела не само пише изключително детайлни опровержания на безбожието и безбожниците, но и, макар и бидейки последовател на материализма и сенсуализма, съчинява многотомен богословски тактат, посветен на предопределението, непорочното зачатие, възкресението и благодатта. Странно е и обстоятелството, че проявявайки се като защитник на Галилео Галилей, Томазо Кампанела съставя пространни астрологически трактати и хороскопи, чрез които напълно искрено се опитва чрез магически средства да отстрани надвисналата над папа Урбан VІІІ напълно естествена „смъртна опасност” поради старост.
А всичкото това, напълно естествено поставя въпроса „В състояние ли са съчиненията на Томазо Кампанела да дадат вярна характеристика на неговите истински възгледи?”, и още по-точно - „Искрено негови или поръчково-спекулативни и властническоизгодни са обосноваваните от него възгледи?”.
Разбира се, първите съмнения и открити обвинения в сферата на искреността на възгледите на Томазо Кампанела са били издигнати и обосновани от инквизитерите, експертите на Конгрегацията и членовете на Доминиканския монашески орден. Всъщност, същинският създател на теорията за симулацията на Кампанела (за симулационния характер на филоиспанските и теократическите възгледи на Кампанела) е Луиджи Амабиле[4], който, бидейки поразен от очевидното разминаване между радикализма на Кампанела (демонстриран от него като безстрашен организатор на напълно реалния масов заговор срещу испанското владичество) и религиозно-политическата му позиция (разкрита в „Испанската монархия”, „Монархията Месия” и „Победеният атеизъм”), стигнал до извода, че истинските възгледи на философа са изразени от него само в ранните му натурфилософски съчинения и в „Градът на Слънцето”, и че всичките му происпански и богословски произведения са израз не на неговите вътрешни убеждения, а на „крайните обстоятелства, които са го били притискали от всички страни”.
Сред съвременните изследователи тази концепция, впрочем, се поддържа и от А. Е. Щекли, който подчертава, че повечето от произведенията на Томазо Кампанела „будят недоумение”, ако бъдат осмисляни вън от конкретните обстоятелства на неговия живот, в контекста на които са били написани - тъй като почти всичките от тях са били написани в затворнически условия, в които той е бил поставен, и безизходното му положение го е заставяло да притворствува и хитрува, като създава текстове, чрез които цели да измами съдиите и да даде неверно тълкуване на своите истински действия и мисли[5].
В контекста на тези разсъждения в крайна сметка „се оказва”, че почти през целия си т. нар. „зрял житейски период” Томазо Кампанела е бил зает единствено с това „да се стреми да заблуди враговете си, като им доказва, че е техен привърженик”; и че чрез този тип аргументи, лансирвани пред съвременния читател, по същество се цели да бъде постигнат ефектът на някаква своеобразна форма на „духовно и политическо пречистване” на конкретния реален средновековен автор от всичките онези характеризиращи го белези, които днес изглеждат компрометиращи за „идеалния образ”, който този тип аргументатори се стремят да му наложат пред съвременната културна и политическа публика.
При това, този тип аргументатори като че ли пропускат да проумеят, че така всъщност издигат и утвърждават като „идеален” именно образа на ловкия и хитруващ лицемер, който се стреми да заблуди не само разследващите го обвинители и съдии (което, разбира се, е понятно и оправдано), но се стреми и да създаде тотално фалшив образ и смисъл на целия си живот, включително и на своята най-съкровена сакрална, нравствена, политическа и поетическа същност.
Разбира се, тук става въпрос преди всичко за моралната отговорност на публичната личност от сферата на философията, политиката, науката и художественото творчество, която отговорност се простира не само в рамките на (и по отношение на хората от) епохата, в която тази личност е живяла, но и толкова далеч назад или напред във времето, колкото името на тази личност е съумяло да се наложи като значимо.
При това, разбира се, макар и с известна условност и резерви, би могло да се приеме, че някои реално съществуващи нравствено укорими факти и обстоятелства наистина биха могли да бъдат „извадени от контекста на укоримостта”; и че такива биха могли да бъдат напр. онези факти, които личността е създавала, бидейки водена от определени чисто юридически стратегически или тактически съображения, имащи за цел да бъде постигнато житейско оцеляване в контекста на жесток, несправедлив и противоправен съдебен процес; при това в тези случаи за такъв „снизходителен” или „очистителен” ефект би могло да се пледира единствено ако спасяването на обвиняемия или подсъдимия не е ставало за сметка на унищожаването на други (виновни или абсолютно невинни) лица. И още нещо – за такъв „очистителен ефект” би могло да се пледира и само при уславие, че теза факти и обостоятелства не са излизали извън папките или залите на съответните съдебни процеси и не са били имали никаква друга, освен именно строго процесуалната им правна, фунция.
В този именно смисъл всичките онези написани от Томазо Кампанела текстове, в които той е демонстрирал или подчертавал своята верноподаническа принадлежност към испанската власт и римската църква, и които не са излизали вън от пределите на самия съдебен процес, наистина биха могли да бъдат „извадени от контекста на укоримостта”. Когато, обаче, става дума за неговите литературни, научни или философски произведения, тогава този именно „неукорителен подход” не само е неуместен, но е и крайно несправедлив и дори зловещ, тъй като в тези случаи поради самия сугестивен характер на тези произведения те влизат в механизма на формирането на онова обществено мнение или настроение, което се съдържа в самите тектове или в авторитета, с който се ползува техният автор. Особен интерес в този аспект представлява изследването на Л. Фирпо, от което е видно, че именно по времето, докато Томазо Кампанела е в затвора, са били интензивно функционирали текстовете на точно 60 (шейсет) отделни негови произведения, някои от които са били издавани 29 пъти, други – 26 пъти, трети – 20 пъти, четвърти – 8, пети – 7 пъти, и т. н., като всичките тези произведения са имали точно онзи изключително силно укорим смисъл и значение, които са го представяли именно като предан испанофил и ортодоксално зловещ идеолог на инквизицията.
В. Разбира се, единственото условие за намирането на вярното и точно решение на проблемата за същността на възгледите на Томазо Кампанела е категоричното противопоставяне на тезата за техното деление на „искрени” и „симулативни” и приемането на тезата, че „всичките са еднакво искрени и истински”. При това приемането на тази теза има и несъмненото предимство, че макар и външно и формално да изглежда, че с нея фактически се усложнява проблематиката и намирането на верното решение, по същество проблематиката е поставена именно пред необходимостта да бъде търсено и намерено верното решение, а не да бъде търсено оправданието на някаква предварително зададена или формулирана идеологическа предпоставка.
Разбира се, напълно основателно и справедливо е да се приеме, че възгледите на седемдесетгодишния философ, имащ зад гърба си неколко десетилетия мъчителни размишления в условията на затворническите стени, не могат и не трябва да съвпадат с неговите първи прозрения като юноша, влязъл в конфликт със схоластическите традиции на Доминиканския монашески орден. В същото време, обаче, справедливостта и основателността изисква да потърсим отговор на въпроса: „Запазена ли е била през целите тези десетилетия някаква основна линия на мислене и поведение и може ли да се говори за наличието на някаква негова последователност и верност към някакви главни принципи, или всичко постоянно е било поставяне на радикално преразглеждане и пререшаване?”
Какви са фактите в случая?
След доста дълго следствие неаполитанските инквизитори се произнесли на 8 януари 1603 г., като приели, че уличеният в ерес Томазо Кампанела е виновен, и му наложили доживотен затвор, а през август същата година неговите съчинения били внесени в т. нар. Индекс на забранените книги. Макар че както при всяко правосъдие, така и при инквизиционното често пъти се е случвало да бъдат осъждани невинни хора, в случая обаче казусът съвсем не е бил такъв: макар и уличеният да е отричал вината си, фактите са били недвусмислени и са разкривали, че обвиняемият е бил нарушил не толкова някакви отделни норми на правоверното католичество, колкото е отричал самата същност на християнството, тъй като е говорел, че природата е Бог, и е отричал както троичността на Бога, така и божествената същност на Исус Христос; отричал е съществуването както на рая, така и на ада, така и безсмъртието на душата, и е твърдял, че така наречените „чудеса” не са нищо друго, освен напълно естествена магия или фокусничество, каквото самият той е в състояние да направи. Така, в крайна сметка, дори и да приемем, че въобще не става и не може да става въпрос за атеизъм, несъмнено следва да приемем, че въпросът се свежда до антикатолически или антихристиянски характер на неговите проповеди, извършвани в контекста на подготовката на калабрийското въстание.
Проблемата обаче е в това, че точно тези или аналогичните на тези негови възгледи самият той по-късно изрично, ясно и категорично е подложил на същностно опровергаване в написаните в затвора негови произведения. Тук става въпрос не за напълно разбираемото възможно отричане на фактите, съдържащи се в инквизиционния процес или в съдебния процес за заговора, а за отричане от основни светогледни, идеологически и политически възгледи, разгледани вън от контекста на един съдебен процес; при това за отричане, което няма, не може да има и не е имало абсолютно никакво юридическо значение относно съмия съдебен процес, процедурата по който вече отдавна е била приключила без каквато и да е възможност за преразглеждане, подновяване и оневинително отменяне на присъдата поради недоказаност.
Тук става въпрос за това, че въпросното отричане от посочените възгледи е било направено от Томазо Кампанела вън и напълно независимо от съдебния процес, при което самият Кампанела, макар и да не се е признавал за виновен, все пак пределно ясно е знаел и е разбирал, че тези негови отричания от възгледите му нямат и не могат да имат абсолютно никакво съдебно-процесуално значение и не могат да поставят под каквото и да е съмнение фактическата и юридическата основателност на наложената му присъда[6].
Така, връщайки се отново към същността на проблематиката подчертаваме това, че през 1598-1599 г. Томазо Кампанела в разгара на заговорническата подготовка на Калабрийското въстание срещу светската държавна власт е провеждал публични проповеди и тайни беседи, в които е обосновавал и поддържал възгледи, които няколко години по-късно публично е опровергавал; и че проблемата се състои в намирането на точен, ясен и верен отговор на въпроса относно явното противоречие между неговите предишни и по-късни възгледи.
Както вече бе отбелязано, в процеса на търсенето на този отговор Луиджи Амабиле бе създал своята теория за симулацията, предназначението на която е било да „спаси” единството на светогледа на Томазо Кампанела, като изхвърли от него невписващите се в схемата произведения.
В процеса на търсенето на този отговор Дж. Ди Наполи бе издигнал тезата за монолитното единство на философията на Кампанела като философия на католическата реставрация, при което е подложил цялото негово творчество под ортодоксалната теологическа схема по пътя на игнорирането на редица безспорни исторически факти и на необоснованото подлагане на преразглеждане на всичките факти и на целия инквизиционен процес[7].
В процеса на търсенето на този отговор Романо Америо е издигнал тезата за несъмненото наличие на ранния неортодоксален (натуралистически-пантеистически) период и за наличието на късния ортодоксално-католически период, при което различието е обосновано чрез „естествената еволюция на възгледите на мислителя”, имаща характера на „завръщане на блудния син в лоното на ортодоксалния католицизъм”. При това, според Романо Америо, посочения „обрат” във въгледите на Кампанела (имащ характера на искрен преход към ортодоксията, извършен в резултат на мощна и дълбока вътрешна духовна криза) е бил станал именно след периода на написването на „Градът на Слънцето”[8], което именно произведение има характера на най-пълен израз на неговите антихристиянски и пантеистически философски възгледи.
В контекста на същата теза се вписва и гледището на Дж. Спини, според когото чрез произведението си „Победеният атеизъм” Томазо Кампанела фактически е извършил публично покаяние и прощаване със своето собствено минало, като е опровергал и отхвърлил онези именно антихристиянски възгледи, към които се бил придържал по времето на своята младост[9].
Проучвайки прецизно почти цялата литература, свързана с Томазо Кампанела, руският изследовател Александър Х. Горфункел пише, че действително съществуват множество текстове, написани лично от Кампанела в края на живота му, от които по недвусмислен начин е видно, че по време на престоя си в затвора той напълно искрено се е бил обърнал към Бога[10].
Според нас, обаче, в случая става въпрос за съвсем друг вариант на развитието и решението на казуса, а именно за това, че бидейки жестока тоталитарна структура, Католическата църква като цяло и в частност нейният изключително жесток Инквизиционен апарат съвсем не са преследвали простата цел, наречена физическо изтребление на определени части от населението и определени личности, а са имали за цел да постигнат такова дълбоко манипулативно-модериращо проникване в най-съкровените вътрешни личностнови структури, при което индивидуалната личност да бъде превръщана в масова марионетна фигура, напълно отговаряща на моделните изисквания и напълно неспособна да разчупи моделната схема и да има свои собствени характеристични параметри. При изграждането на този именно моделиращ механизъм Католическата църква и нейният Инквизиционен апарат несъмнено са се учели от и са ползували опита на далеч превъзхождащата ги в този аспект Източна православна (Византийска) Църква; по-късно опитът на тези две институции е бил творчески използуван и усъвършенствуван от Съветския комунистически режим.
В този именно смисъл, според нас, въпросното т. нар. „обръщане към Бога” на Томазо Кампанела съвсем не е било резултат на негово лично, доброволно и суверенно взето решение, а е било резултат от тоталното смазване и унищожение на съдържащата се в него „суверенна Божия искра” и на превръщането му в тотален марионетен персонаж.
Г. Почти всички биографи на Томазо Кампанела са единодушни, че неговите „планове” за дълбоки преобразования на човешкото общество и за установяване на нов, справедлив, естествен и разумен строй на общественото управление той неизменно е свързвал именно с осъществяването на „космически преврат, гибел и обновление на света”, извършени или осъществени „в огъня” и „чрез огъня”; и че самата „необходимост от” и „неизбежност на” „радикалните промени” той неизменно е обосновавал чрез библейските пророчества, откровенията на средновековните светци и предсказанията на древните мъдреци.
В този именно ментален или умонастроителен контекст в това отношение той винаги се е позовавал на наличието на определен „факторен комплекс” или „механизъм на осъществяването” на посочените космически или божествено предначертани тенденции и цели, като е обръщал специално внимание на „необичайните земни природни явления” и „небесните знамения”; в частност, при обосноваването на своята „радикална политическа теория” той е обръщал специално внимание преди всичко на феномени като земетресенията, епидемиите, наводненията, масовия неурожай и настъпилото вследствие на това масово недохранване и глад на населението, появяването на нови звезди и комети, появяването на неочаквани отклонения в движението на небесните тела (светила). И именно всичко това е „встъпвало в аргументационния арсенал” на калабарийския философ и революционер като „безспорно доказателство или свидетелство” за наближаващия „край на света”, след настъпването на който ще бъде установено „царството Божие на Земята”, т. е. очакваният и обосноваваният от него „но и справедлив обществен строй”.
При това целият този „аргументационен арсенал” Томазо Кампанела е използувал и изтъквал съвсем не за да „създаде манипулативна революционна ситуация”, като увлече след себе си невежите и суеверни масови социални своеве на неговото време, на които е разчитал за успеха на калабрийския заговор, съвсем не и за да заблуди инквизиционните и светските кралски съдии, а именно защото напълно искрено е вярвал и е бил убеден във всичко това.
Прецизният анализ на неговото творчество напълно недвусмислено разкрива, че идеята за приближаващата се и предстоящата „космическа катастрофа” пронизва целия му светоглед, и че дори в неговите най-строги и очевидно трезви „Политически афоризми” (чрез които именно, според неговите собствени, думи той е „основал и обосновал” своята „политическа наука”) ходът на логически напълно ясните и трезви негови политически разсъждения почти винаги завършва в сферата на поетическите озарения или дори на пророческите видения, в които диалектиката на Хераклит е неразривно свързана с мистиката на числата на Питагор.
При това не само анализът на неговите възгледи, развити в труда му, посветен на проблемите на „Християнската монархия”, но и анализът на цялото му творчество недвусмислено разкриват, че неговите разсъждения въобще не са били излизали извън рамките на вече добре познатите на и умело използуваните от Католическата църква модели на богословско и обществено-политическо ментално умонастроение; и че в „страгетическия мозък” на Католическата църковна институция всичките тези „умонастроителни модели” са имали характера на „карти”, включени в колодата на управленската покерна игра, използуването на които е зависело съвсем не от самата „карта”, а от „картоиграча”; и че в конкретния случай Томазо Кампанела е бил виртуозно използуван от „Римския картоиграч” както чрез пребиваването му (и по време на пребиваването му) в затвора, така и чрез факта на великодушното му реабилитиране и освобождаване, така и чрез тоталния контрол върху него по време на „свободата”, на която той се е „радвал” във Франция („под крилото” на неговия изключително и неограничено мощен покровител кардинал Ришельо).
Впрочем, именно в трактата си за „Християнската монархия” Томазо Кампанела пише, че каквито и промени да настъпват в сектите, религиите и другите главни форми на общественото организиране, в крайна сметка човечеството по необходимост се връща в своето първоначално естествено състояние, напълно съвпадащо с божественото държавно устройство, и че именно в съответствие с пророчествата и по силата на естествения кръговрат на нещата и сега човечеството трябва да извърви пътя и да премине към своето първоначално невинно естествено състояние[11].
От своя страна анализът на съдържанието, което Томазо Кампанела влага в понятието „естествен кръговрат на нещата” разкрива, че в неговата философска система то е равнозначно или еднозначно на понятието „естествено-историческа закономерност” - която, когато е непозната и непроумяна, бива наричана „фатум”, „участ”, „съдба” или „случайност”, но когато е осъзната, според неговото изрично изразено мнение, „се въплощава в благоразумие на човешкото поведение”, „в съобразяване с обстоятелствата, в които е въплътен ходът на нещата”; и когато, според него, хората следват „предвестията на Съдбата”, всичките техни дела процъфтяват, а когато вървят против Съдбата, то те се оказват в затруднение[12]. Разбира се, както в проповедите си по време на заговора, така и в разсъжденията си след провала на планираната революция, Томазо Кампанела неизменно е изтъквал и подчертавал включването в „причинния механъзим на промените” на непоносимо тежкото положение на калабрийските селяни, на тежкия гнет върху другите социални слоеве, на раздорите в градовете, на турските набези и на нападенията на местните бандити, на общата предразположеност на хората към идеята за промени - но всичко това винаги и неизменно е свързвал в схемата на единния общ причинен и поличбен механизъм, в който са влизали и наводненията по поречието на Тибър, движението на звездите по техните орбити, особеностите на орбитите на Слънцето, Земята, Луната, и пр.
Д. В изследователската и пропагандната литература е писано твърде много относно т. нар. „източници на утопията” на Томазо Кампанела, при което е обръщано изключително съществено внимание на т. нар. „литературни източници”, към които са били причислявани както Платон, така и неговият непосредствен предшественик Томас Мор и, разбира се, цялата плеада авторитетни християнски писатели - от отците на Църквата до Тома Аквински.
Тъй като в най-дълбоката основа на неговата утопия е била залегнала идеята за общинността (комунитарността), Томазо Кампанела почти разточително е използувал и се е позовавал не само на общинната (комунитарната) теория и практика на първите християни в Александрия, не само на общинния начин на живот на западноевропейските клирици до епохата на папа Урбан І (222-230), но и на източноевропейския (византийския) аскетичен начин на живот на монасите, който цариградският патриарх Свети Йоан Златоуст (347-407) горещо препоръчвал да бъде внедрен като начин на живот в цялата държава.
При това, специално внимание заслужава и обстоятелството, че комунистическата утопия на Томазо Кампанела е била уточнявана и формулирана не само в резултат на неговата „библиотечна” дейност като учен-ерудит, но и като следствие на неговата непосредствена организационно-политическа заговорническа дейност, насочена към практическото разрушаване на съществуващия в Калабрия общественополитически строй и изграждането на основите на бъдещата „идеална държава” – първоначално в неговия роден град, после в Калабрия, после в цяла Италия, и накрая - в целия свят.
Изключително любопитно е обстоятелството, че макар и в преводите и анализите на политически левоориентираните изследователи да се говори, че в неговите очи „идеалната държава” е била тъждествена на „републикански обществен строй”, прецизното вникване разкрива, че тази негова теория и крехката реализирана революционно-заговорническа практика никога не е излизала вън от рамките на идеята за „Световна християнска монархия”. Още по-любопитно е обстоятелството, че в материалите по инквизиционното и особено по светското съдебно дело се съдържат текстове, съгласно които самият Томазо Кампанела напълно искрено е вярвал, че след „окончателната победа на революцията” именно той ще бъде „върховният монарх на света”. При това тази негова „увереност” е била свързана не само с неговото несъмнено неумерено честолюбие, не само с обстоятелството, че така или иначе именно той е бил главният идеолог, вдъхновител и организатор на въстанието, но и с мистичното хилиастично обстоятелство, че „революционно-преобразователното начинание” е било предприето именно в началото на „новото хилядолетие” след 1600 година.
Несъмнено висока степен на внимание заслужа и съпоставката както между „общия план на преобразованията”, формулиран при организирането на калабрийския заговор и съдържанието на преобразованията, „реализирани” в „Градът на Слънцето”, така и между повечето от най-характерните детайли на двете (политическата и художествено-литературната) хипотези. Поне според нас въпросната съпоставка разкрива пълно тъждество на най-важните и най-значимите пунктове или структури на общественото строителство.
Така, и в двата модели първите неща, които новото комунистическо (комунитарно, общинно) обществено устройсто цели да наложи, са:
Първо, пълно унищожение на моногамното семейство и тоталното въвеждане и налагане на полигамията (пълната общност на жените и пълната общност на мъжете); тъй като именно моногамията е поддържащият стълб на частната собственост, а полигамията е гаранцията за общността на имуществата; и тъй като именно взаимоотношенията между хората от втория тип по никакъв начин не позволяват и не могат да позволят на отделния човек да се превърне в личност, и така фактически го обричат завинаги да бъде едно от хилядите, милионните или милиардните копия, които по нищо не се различават едно от друго;
Второ, пълното въвеждане на отличителните бели одежди като външен характерен белег на всички членове на общината (комуната); така дълбоката семантична същност на въпросните „бели одежди” по същество се свежда до това, че „белият цвят” фактически има само „идеологическа камуфлажна функция”, която няма нищо общо със семантиката на самия цвят, и която се свежда до това, че самите „одежди” имат единствената функция на „униформа”; по същество тук става въпрос за това, че успоредно с тоталното вътрешно ментално-поведенческо унифициране на човека, наложено от първото изискване, е необходимо да бъде осъществено и неговото външно униформиране;
Трето, издигането и налагането на астрологията като тотална духовна власт и идеология, и едновременно с това осъществяването на пълно съединение между духовната и светската (политическата) власти;
Четвърто, тъй като най-дълбоката същност на осъществяването на посоченото по-горе първо изискване се свежда до „тотално обобществяване на собствеността и фактическо одържавяване на всички средства за производство”, то интересите на обществото и държавата напълно закономерно налагат необходимостта от тотален обществен (държавен) контрол върху самия „производствен процес”, върху самия „производствен резултат”, и най-вече върху самия „консумативен процес”.
При това съвсем не е случаен фактът, че при първото изискване на обобществяване (одържавяване) е подложена не само собствеността върху вещите, схващани като „средство за производство” и като „средство за консумация”, но и собствеността върху пола, също така схващана както като „средство за производство”, така и като „средство за консумация”. Така, като пряко и напълно закономерно следствие от реализацията на първото изискване произтича и необходимостта от налагане на тотален обществено-държавен контрол върху самата „сексуална консумация” и най-вече върху самото „производство на потомството”. Точно това, макар и изказано чрез други думи, изрично, ясно и недвусмислено е записано в текста на „Градът на Слънцето”, където контролът в тази сфера е издигнат и обоснован като „свещено задължение” на общината (комуната).
[1] Вж.: Кампанелла, Т., Об ощущении вещей, перевод А. Воден, в кн.: Деборин, А., Книга для чтения по истории философии, М., 1924, Том 1; Кампанелла, Т., Город Солнца, М., 1947; Кампанелла, Т., Город Солнца, перевод с латынского и комментарий Ф. А. Петровского, Вступительная статья В. П. Волгина, М., 1954; Кампанелла, Т., О наилучшем государстве, Приложение к кн. Кампанелла, Т., Город Солнца, М., 1954; Кампанелла, Т., Философия, доказанная ощущениями, приложение к кн.: Горфункель, А. Х., Томмазо Кампанелла, М., 1969, с. 229-236; Кампанела, Т., Градът на Слънцето, Превод от латински, С., 1971; Campanella, T., Del senso delle cose. A cura di A. Bruers, Bari, 1925; Campanella, T., Lettere. A cura di V. Spampanato, Bari, 1927; Campanella, T., Epilogo magno. A cura di C. Ottavani, Roma, 1939; Campanella, T., Quod reminiscentur. A cura di R. Amerio, Padova, 1939; Campanella, T., Aforismi Politici. A cura di L. Firpo, Torino, 1941; Campanella, T., Antiveneti. A cura di L. Firpo, Firenze, 1945; Campanella, T., Dio e la predestinazione, Firenze, Vol. 1-2, 1949-1951; Campanella, T., Tutte le opera. A cura di L. Firpo, Milano, 1954, Vol. 1; Campanella, T., De Sancta Monotriade, Roma, 1958; Campanella, T., Cristologia, Roma, 1958, Vol. 1-2; Campanella, T., Vita Christi, Roma, 1962, Vol. 1-2; Campanella, T., Cosmologia, Roma, 1964.
[2]Вж.: Ковалевский, М.М., Развитие идей государственной необходимости и общественной правды в Италии. Ботеро и Кампанелла, ж. Вопросы философии и психологии, М., 1896, кн. 1; Кроче, Б., Коммунизм Томмазо Кампанеллы, в кн.: Кроче, Б., Исторический материализм и марксисткая экономия, СПбг., 1902; Лафарг, П., Кампанелла. Страницы из истории социализма, Перевод с немецского, ПБг., 1919; второе издание, М.-Л., 1926; Вольский, С., Фома Кампанелла, М., 1925; Волгин, В. П., Коммунистическая утопия Кампанеллы, Вступительная статья к: Кампанелла, Т., Город Солнца, М., 1947, с. 7-20; Рутенбург, В. И., Кампанелла, Л., 1956; Штекли, А., Кампанелла. Биография, М., 1959; Щекли, А., Кампанела. Биография, Превод от руски, С., 1961; Штекли, А. Э., Кампанелла. Биография, 3-ое издание, М., 1966; Горфункель, А. Х., Томмазо Кампанелла, М., 1969; Штекли, А. Э., Источниковедческие аспекты изучения „Города Солнца”, сб. Средние века, М., 1971, вып. 41; Штекли, А. Э., Из истории создания „Города солнца”. К критике господствующей текстологической теории, сб. Средние века, М., 1976, Том 40, с. 154-171; Штекли, А. Э., „Город солнца”: утопия и наука. Исследование утопии Кампанеллы, М., 1978; Львов, С. Л., Гражданин Города Солнца: Повесть о Томмазо Кампанелле, 2-ое издание, М., 1981; Blanchet, L., Campanella, Paris, 1920; De Mattei, R., La politica di Campanella, Roma, 1927; Treves, P., La filosofia politica di Tommaso Campanella, Bari, 1930; De Mattei, R., Studi Campanelliani, Firenze, 1934; Firpo, L., Bibliografia degli scritti di Tommaso Campanella, Torino, 1940; Fripo, L., Ricerche Campanelliane, Firenze, 1947; Amerio, R., Campanella, Brescia, 1947; Fripo, L., Campanella nel sec. XIX, Napoli, 1956; Corsano, A., Tommaso campanella, Bari, 1961; Fripo, L., L’iconografia di Tommaso Сampanella, Firence, 1964; Badaloni, N., Tomaso Сampanella, Milano, 1965.
[3] Изследиователите не разполагат с изрични и недвусмислени сведения за лично познанство между двамата, но А. Корсано, позовавайки се на редица заслужаващи внимание съображения, е обосновал предположението, че двамата са се срещали в затвора и са водели философски беседи.
[4] Вж.: Amabile, L., Fra Tommasio Campanella, la sua congiura, i suoi processi e la sua pazzia, Napoli, 1882, Vol. 1, p. 147.
[6] Наистина в съвременната изследователска литература съществува гледище, застъпено от един-единствен автор (и това е Дж. Ди Наполи), което гледище отхвърля фактическата и юридическата основателност на осъждането на Томазо Кампанела. Това гледище е основано върху заключението на адвоката на обвиняемия, в което се говори за наистина незначителни обвинения, но в случая става въпрос, че този адвокат е бил встъпил в съдебния процес по обвинението в заговор срещу светската власт (т. е. за извършването на реални противодържавни заговорнически действия), а не в инквизиционния процес по обвинението в ерес (т. е. за наличието на възгледи, противоположни на официалните), а във въпросната си пледоария е коментирал незначителността на обвиненията по инквизиционния процес, а не по процеса за заговор срещу светската власт. При това самият Кампанела след освобождаването и в края на живота си недвусмислено е казвал, че от смъртната присъда е бил спасен единствено поради умелото симулиране на налична лудост, и по същество съвсем не е отричал реалното съществуване на фактите, подкрепящи обвинението му като ръководител на заговорниците. Вж.: Di Napoli, G., Il problema dell’ortodossia Campaneliana, Euntes docete, XV_, fasc. 1, Roma, 1963, p. 65-71.
Няма коментари:
Публикуване на коментар