§ 67. Хуго Гроций
А. Хуго Гроций, рожденото холандско име на който е Хуго ван Грот (1583-1645), е виден философ, юрист, християнски апологет, драматург, поет и държавен деец, основател на международното право и на теорията на естественото право, автор на множество научни изследвания, трактати и други произведения[1], обект на изследователското внимание на множество автори[2]; от 1980 г. в негова чест холандските юристи са започнали да издават специален ежегодник, озаглавен “Гроциана”(Grotiana).
Той е роден на 10 април 1583 г. в холандския град Делфте. Неговият дядо, който е бил бургундски дворянин, се оженил във Франкфурт-на-Майн за дъщерята на холандеца Грот и взел нейната фамилия, а баща му Йохан (Ян) де Грот се преместил в Холандия, където бил назначен за куратор в прочутия Лайденски университет. Още като дете малкият Хуго пишел на латински език превъзходни стихове, а на 11-12 годишна възраст постъпил студент в Лайденския университет, където ректор бил чичо му Корнелиус; там изучавал древните класици и философия, с което детските му години фактически преминали в средата на университетската интелигенция.
На 14-годишна възраст защитил тезиси по математика, философия и право, а през 1598 г., когато е все още само на 15-годишна възраст, завършил Лайденския университет, веднага бил включен в дипломатическия екип на управителя на френската провинция Холандия Ян ван Олденбарневелт, бил приет лично от краля на Франция Хенри ІV Наварски (1589-1610), когото възхитил със знанията си, и още по време на дипломатическата му мисия във Франция защитил докторат и станал доктор по право в Орлеанския университет.
Веднага след завръщането си в Холандия направил главоломна за онези времена професионална кариера, като през 1599 г. станал адвокат в Хага, а през 1601 г., на 18-годишна възраст бил назначен на длъжността „официален историограф на Холандската република” (според други данни обаче това е било станало през 1603 г., когато той е бил на 20-годишна възраст).
През 1604 г. по поръчение на създаденото в Холандия т. нар. Индийско търговско дружество („Дружество за търговия с Индия”), той пише трактат на тема „Коментарии за правото на придобиване“ (De iure praedae Commentarius), който е бил предвиден за цялостно публикуване, но поради неизвестни причини е бил публикуван само частично. Главното предназначение на този труд е било да бъде теоретически обоснована стратегията на противопоставяне и отхвърляне на претенциите на португалците и испанците за изключително господство над моретата. По това време излиза и книгата му „За древността и за строя на Батавската република”, посветена на историята на Холандия и обосноваваща неййните права на независимост от Испания.
През 1607 г., на 24-годишна възраст, Хуго Гроций е назначен за Главен адвокат на Холандия, защитник на държавните интереси.
През 1609 г. Холандия придобива независимост от Испания и цялата енергия на политическите сили вече се насочва към вътрешно-политически борби; и Хуго Гроций се включва в тях.
През 1613 г. той участвува в англо-холандските преговори в Лондон по уреждането на конфликта между двете държави, предизвикан от конкурентната борба за завладяване на индийските пазари. През същата 1613 г. той, като юридически представител на Ротердам в Генералните щати на Холандия, издигнал тезата и защитавал идеята за веротърпимост, като се противопоставил на фанатическите догмати на ортодоксалните калвинисти, и така всъщност се оказал участник в религиозно-политическата борба, която се водела в Холандия между партията на средната буржоазия и партията на търговската олигархия.
През 1618 г. той е осъден на доживотен затвор и конфискация на имуществото. След две години престой в затвора, през 1621 г., той успял да избяга и се заселил във Франция, където бил посрещнат с почести, а Людовик ХІІІ даже му дал пенсия.
През 1625 г., в разгара на тридесетгодишната война, той издал книгата „За правото на война и мир. Три книги, в които се обяснява естественото право и правото на народите, а също и принципите на публичното право”. В знак на благодарност за гостоприемството на френския крал той посветил книгата на краля. Книгата имала изключително голям успех и била претърпяла повече от 200 издания, а името на автора станало известно на цяла Европа.
Въпреки това, обаче, книгата била посрещната с унищожителна критика. Две години след нейното публикуване тя била включена в специалния списък на папата за забранените книги, и е била извадена от този списък едва през 1900 г. По повод на това, че тази книга действително е претрупана с цитати, Волтер нарекъл Хуго Гроций „компилатор на цитати”; Жан-Жак Русо се изказал, че Хуго Гроций „притежава безпорядъчна ерудиция”; в своите „Лекции по история на философията” Хегел заявил, че „вече никой не чете Гроций”; руския философ и правовед П. И. Новгородцев пише, че „значението на Гроций е силно преувеличено”.
Все пак, въпреки унищожителните критики, трудно може да бъде намерен някакъв претендиращ за по-пълен обзор анализ на историята на правната мисъл, в който да не бъдат анализирани идеите на Хуго Гроций, а това несъмнено е признание от научните кръгове.
Но Хуго Гроций е бил признат и от някои официални политически и държавнически кръгове. Така по препоръка на шведската кралица Христина той е бил назначен за посланик на Швеция в Париж, а през 1644 г. бил освободен от дипломатическите си задължения и шведското правителство му предоставило пенсия.
На път за Стокхолм, през 1645 г., той преминал през Холандия, където бил посрещан изключително топло, и този факт го накарал да се опита да реши въпроса с присъдата си и да се завърне в родината си. Поради това той отклонил предложението да стане държавен съветник в Швеция и през август 1645 г. тръгнал на път за Холандия. На 28 август 1645 г., обаче, починал, без да успее да се завърне в родината си.
Според официалните биобиблиографски изследвания неговите публикации са: ►Adamus exil (The Exile of Adam; tragedy), The Hague, 1601; ►De republica emendanda (To Improve the Dutch Republic; manuscript 1601), pub. The Hague, 1984; ►Parallelon rerumpublicarum (Comparison of Constitutions; manuscript 1601-02), pub. Haarlem 1801-03; ►De Indis (On the Indies; manuscript 1604-05), pub. 1868 as De Jure Praedae; ►Commentary on the Law of Prize and Booty, ed. Martine Julia van Ittersum (Liberty Fund, 2006); ►Christus patiens (The Passion of Christ; tragedy), Leiden, 1608; ►Mare Liberum (The Free Seas; from chapter 12 of De Indis), Leiden, 1609; ►The Free Sea, ed. David Armitage (Liberty Fund, 2004); ►De antiquitate reipublicae Batavicae (On the Antiquity of the Batavian Republic), Leiden, 1610; ►The Antiquity of the Batavian Republic, ed. Jan Waszink (van Gorcum, 2000); ►Meletius (manuscript 1611), pub. Leiden, 1988; ►Meletius, ed. G.H.M. Posthumus Meyjes (Brill, 1988); ►Annales et Historiae de rebus Belgicus (Annals and History of the Low Countries; manuscript 1612), pub. Amsterdam, 1657; ►The Annals and History of the Low-Countries-wars, ed. Thomas Manley (London, 1665); ►Ordinum Hollandiae ac Westfrisiae pietas (The Piety of the States of Holland and Westfriesland), Leiden, 1613; ►Ordinum Hollandiae ac Westfrisiae pietas, ed. Edwin Rabbie (Brill, 1995); ►De imperio summarum potestatum circa sacra (On the power of sovereigns concerning religious affairs; manuscript 1614-17), pub. Paris, 1647; ►De imperio summarum potestatum circa sacra, ed. Harm-Jan van Dam (Brill, 2001); ►De satisfactione Christi adversus Faustum Socinum (On the satisfaction of Christ against [the doctrines of] Faustus Socinus), Leiden, 1617; ►Defensio fidei catholicae de satisfactione Christi, ed. Edwin Rabbie (van Gorcum, 1990); ►Inleydinge tot de Hollantsche rechtsgeleertheit (Introduction to Dutch Jurisprudence; written in Loevenstein), pub. The Hague, 1631; ►The Jurisprudence of Holland, ed. R.W. Lee (Oxford, 1926); ►Bewijs van den waaren godsdienst (Proof of the True Religion; didactic poem), Rotterdam, 1622; ►Apologeticus (Defense of the actions which led to his arrest), Paris, 1922; ►De jure belli ac pacis (On the Laws of War and Peace), Paris, 1625 (2nd ed. Amsterdam 1631); ►The Rights of War and Peace, ed. Richard Tuck (Liberty Fund, 2005); ►De veritate religionis Christianae (On the Truth of the Christian religion), Paris, 1627; ►The Truth of the Christian Religion, ed. John Clarke (Edinburgh, 1819); ►Sophompaneas (Joseph; tragedy), Amsterdam, 1635; ►De origine gentium Americanarum dissertatio (Dissertation of the origin of the American peoples), Paris 1642; ►Via ad pacem ecclesiasticam (The way to religious peace), Paris, 1642; ►Annotationes in Vetus Testamentum (Commentaries on the Old Testament), Amsterdam, 1644; ►Annotationes in Novum Testamentum (Commentaries on the New Testament), Amsterdam and Paris, 1641-50; ►De fato (On Destiny), Paris, 1648.
Б. Основната работа на Хуго Гроциx е „За правото на войната и мира” и именно тя му е създала най-голям авторитет и слава във всички страни. Много от твърденията на Х. Гроций в тази книга са били признавани за аксиоми без каквото и да е обсъждане. След смъртта му, обаче, ситуацията в това отношение се изменила. Първата критика против учението на Х. Гроций се е появила през 1653 г. с публикуваната в Амстердам книга на хелмщадския професор И. Фелден, озаглавена „Annotata in Hug. Grotium De Iure Belli et Pacis”, в която авторът се изказвал както против метода, така и против резултатите от изследванията на Х. Гроций. По мнението на И. Фелден Хуго Гроций е лишен от изкуството да доказва, и неговото естествено международно право е просто една измислица. Всъщност, критиката на И. Фалден положила основите на спорове, които в много отношения продължават и днес и във връзка с които учените са разделени на три “лагери”:
1) Първите - активните последователи на Хуго Гроций - го считат за „първооткривател” в сферата преди всичко на международното право, но също така и на редица други науки и на всеки друг изучаем и свързан с правото въпрос. Така напр. Н. М. Коркунов пише, че „по справедливост като истинският основател на новата етика трябва да бъде признат Хуго Гроций”[3]. Към аналогична гледна точка се придържа и Н. А. Захаров, според когото „Гроций се счита за един от най-крупните държавоведи на новото време и баща на науката за международното право”[4]. Н. И. Палиенко, обаче, приема, че Хуго Гроций е основоположник само на една от многобройните направления на школата на естественото право, при което го признава за “баща” или основател единствено на “рационалистическото естествено право”[5]. За „баща” или основател на науката за международното право Хуго Гроций е признат и от Ф. Мартенс, Ч. Фенуик и много други юристи-международници[6].
Последователите на Хуго Гроций най-общо могат да бъдат обособени в три основни направления:
а) Тези, на които много повече им импонират естествено-правните елементи на неговото учение, съставляващи школата на естественото право, или на абстрактно-философското направление. Към тях се отнасят: Самуел фон Пуфендорф (1632-1694), Кристиан Томазий (1655-1728), Кристиян фон Волф (1679-1754), Е. де Ваттел (1714-1767), Жан Барбейрак (1674-1744), и др.;
б) Тези, които са привлечени много повече от аспектите на документално-правния анализ и са всецяло отдадени преди всичко на чисто фактическата страна на съдържанието на трудовете на Хуго Гроций, които могат да бъдат обединени в т. нар. позитивноправно направление. Към тях се отнасят Р. Зеч (1590-1660), С. Райхел (1628-1691), Габриел-Боно де Мабли (1709-1785), И. Мозер (1701-1785), К. Бейнкерсгук (1673-1743), Г. Мартинес (1756-1821), и др.;
в) Тези, които могат да бъдат обединени в т. нар. естествено-позитивно направление, считано за умерено и типично гроцианско направление. Негови представители са: Р. Филимор, Ф. Лист, А. Гефтер, Л. Опенхайм, Г. Бонфис, Г. Триппел, Дж. Уестлейн, П. Фоший, Т. Холланд, В. Лоуренс, Д. Мур, Г. Уитън, и др.
2) Вторите, обратно, достатъчно активно и често пъти недостатъчно обосновано отричат съществуването на какъвто и да е принос на Хуго Гроций в науката и дори обосноваността на всяко едно негово мнение. Така напр. Г. Ф. Шершеневич пише, че „Хуго Гроций се счита за основател на науката за международното право, но е трудно да бъде признат за основател на науката човек, които не е дал на тази наука твърди основи”[7]. П. И. Новгородцев е още по-категоричен в това отношение и пише, че „въпреки новите изследвания, достатъчно упоритата традиция продължава да нарича родоначалник на естественото право и на цялата нова философия на правото Хуго Гроций, но това всъщност не е нищо друго, освен предразсъдък, породен от преувеличената оценка на неговите заслугите от страна на неговите немски ученици и поклонници”[8].
Изключително остро и категорично отрицателно в това отношение е мнението на германския изследовател А. Ласон, според когото „в сферата на философските възгледи върху правото Хуго Гроций не е направил почти никаква крачка напред, и напр. принципът, благодарение на който направлението, произтичащо от него, е получило наименованието социална школа, всъщност е само опит да бъдат отнесени правните институти към социалната природа на човека, и освен това, този принцип е известен много по-отдавна”. Според А. Ласон „при Хуго Гроций няма ясни понятия, и той постоянно смесва публичното и частното право, заимствува произволно без разбиране и без каквато и да е връзка и други понятия, и даже основното понятие „естествено право” той превръща в такова право, което противоречи на всичко обществено установено”. Така, според А. Ласон „значението на Хуго Гроций се състои много повече в тласъка, който той е дал, отколкото в неговия собствен принос в науката”[9].
3) Третата група автори представляват т. нар. „умерено течение” в изследванията относно Хуго Гроций, които се стараят да дадат обективна характеристика на неговото творчество и насочват усилията и аргументациите си към разкриване на влиянието на предшествениците върху възгледите на Хуго Гроций, както и влиянието на Гроций върху неговите привърженици[10].
В. Наистина Хуго Гроций е труден за четене автор, а главна причина за това е фактът, че неговите разсъждения са изключително много претрупани с цитати. Това обаче е предизвикано не от неговото небалансирано желание да блесне със своята ерудиция, а е свързано с методологията на изследванията на правото, която Хуго Гроций е бил приел и към която се е придържал.
Въпреки демонстрираната голяма широта на неговите интелектуални интереси, Хуго Гроций е и винаги си е оставал юрист, а правото винаги е било основният предмет на неговите научни изследвания. В книгата си „За правото на войната и мира” той, както сам изрично е заявявал, се е стараел да придаде на юриспруденцията научна форма, каквато тя, по негово мнение, до този момент, въпреки предприетите от много хора опити, не е имала. Според него науката оперира с вечни и неизменни категории, и поради това занимаващият се с наука юрист е длъжен да намери някакви общи признаци на правото, съществуващи винаги и навсякъде, независимо от изменчивата воля на хората. Във връзка с това той подчертава, че научният проблем тук всъщност винаги е опирал до това - да бъде отделено онова, което е възникнало по пътя на установяването от хората, от това, което произтича от самата природа на нещата.
Според него произтичащото от природата на нещата винаги пребивава като тъждествено на самото себе си, поради което без особен труд може да бъде приведено в научна форма; докато възникналото по пътя на установяването често е било променяно с течение на времето в различните места, поради което е лишено от някаква научна системност. Така, в първия случай става въпрос за естественото право, а във втория – за позитивното или волеустановеното право. Фактът на съществуването на вечното и неизменното естествено право се доказва от Хуго Гроций с помощта на два методи: априори - от първите начала, същността на който метод се състои в намиране на необходимото съответствие или несъответствие на нещата с разумната и общителна природа на човека; и апостериори - от произтичащите следствия, който метод се състои в отделянето на това, което се признава за такова от всички или в краен случай от най-образованите народи[11]. Така, Хуго Гроций предлага да бъдат използувани рационално-логическия и емпирическия (индуктивния) метод на изследване. Според него макар и последният метод да не може да доведе до намирането на абсолютно истинни изводи, той все пак е доста важен за всички сфери на знанието и е препоръчителен за използуване от философите, историците, политическите дейци, писателите, поетите и пр.
Продължавайки античната традиция, Хуго Гроций отъждествява правото и справедливостта; той пише: „право е това, което не противоречи на справедливостта”, а „на справедливостта противоречи само това, което е против природата на съществата, притежаваща разум”[12]. Обаче, както самият автор отбелязва, това определение е дадено по-скоро като „отрицателно определение”, а не като „положително”, и това обстоятелство налага необходимостта от допълнителни уточнявания.
Опирайки се върху аристотелевското схващане за справедливостта като действуваща при два вида взаимоотношения, а именно при взаимоотношенията между равните и при взаимоотношенията между господствуващите и подчинените, Хуго Гроций прави анализ на понятието „право”, което разглежда като притежаващо три различни значения.
Първият вид право той определя като право на равенство, а справедливостта, в случая, в съответствие с Аристотел, той нарича „уравняваща справедливост”. Това право той разглежда като залегнало в основите на естественото право. Той подчертава, че именно от правото на равенство зависи или произтича присъщото на личността нравствено качество, по силата на което личността има правото законно да владее нещо или да действува по един или друг начин. При което, според него, това присъщо на личността нравствено качество може да бъде съвършено или несъвършено; като първото се нарича „способност”, която се съотнася с действието и по същество тук става дума за т. нар. субективно или налично право, а второто се нарича „съответствие”, което се съотнася с възможността, и по същество тук става въпрос за „възможност за обладаване на права”. Така, именно субективното право, или иначе казано „съвършеното нравствено качество”, Хуго Гроций нарича „право в собствения или тесния смисъл на думата”, към което той отнася „както властта над самия себе си” (която именно власт той нарича „свобода”), така и „властта над другите лица” (каквато е напр. родителската власт или господарската власт), също така и „властта над вещите”, (каквато именно е „собствеността”- пълна (неограничена) и частична (ограничена). В този случай той разглежда правото като „качество на отношенията” и като построено върху началата на „взаимните права и задължения на субектите”, които той разглежда като два видове – „низши”, т. е. като отношения между частните лица; и „висши”, - като отношения заради общото благо. Или казано с други думи – тук Гроций прави разграничение между частно право и публично право.
Вторият вид право той определя като право на господство. Третият вид право според него са „правила на нравствените постъпки, изискващи изпълнението на някакви надлежни действия”[13].
Според Хуго Гроций източник на естественото право е природата на човека, която съществено се отличава от природата на всички други живи същества, тъй като човекът е надарен с разум, реч и общителност. Той пише: „към присъщите на човека свойства се отнасят стремежът към общуване, или така наречената общителност, но не всяка общителност, а именно стремежът към спокойно и ръководено от собствения разум общуване на човека със себеподобните му”. Тъй като, обаче, такова общуване е възможно само при съблюдаването от всички участници в него на определени правила, Хуго Гроций подчертава, че поради това наред със свойствената на човека преобладаваща наклонност към общуване, във връзка с която той единствен сред всички останали живи същества е надарен с орган на речта, следва да бъде призната присъщата му способност към знание и деятелност, съответствуващи на тези именно общи правила за общуване.
И оттук именно, според него, следва изводът, че „майка на естественото право е самата природа на човека”, която по неизбежност поражда вечните, неизменни и независещи от чиято и да е воля норми на поведение – нормите на естественото право[14]. По-нататък той подчертава, че това естествено право е „толкова непоклатимо, че не може да бъде изменено даже и от самия Бог”, и че „макар божественото всемогъщество и да е безмерно, все пак може да бъде набелязано и нещо, върху което то не се разпростира”, при което подчертава, че има и други такива, неподвластни на божествената намеса сфери, каквито са напр. това, че Бог не може да направи така, че две по две да не дава четири, както и да превърне в добро онова, което по своя вътрешен смисъл е зло[15].
При това Хуго Гроций подчертава, че съществуването на естественото право не противоречи на волята на Бога, тъй като Той е творец на човека, и съответно на всичките негови свойства. Поради това, казва Гроций, естественото право е съответствуващо на разумната природа на човека предписание на здравия разум за извършването или неизвършването на едно или друго действие, признато като морално необходимо или морално позорно, и следователно едно такова действие е или предписано, или забранено от самия Бог като създател на природата[16]. Така нормите на естественото право са въплъщение на доброто и се извеждат от волята на Бога, което именно им придава и притежаваната от тях абсолютна неизменност.
Заедно с това Хуго Гроций, разбира се, не отъждествява нормите на морала и нормите на естественото право, и към последните той отнася такива изисквания, като въздържане от посягане върху чуждо имущество, връщане на получената чужда вещ и възмездяване на собственика за получените от нея изгоди, изпълнение на дадените обещания, възмездяването на виновно нанесените щети, въздаяние всекиму заслуженото от него наказание[17].
В структурата на неговата теза тези норми са вечни и неизменни - но като учен, превъзходно познаващ както историята, така и съвременната му действителност, Хуго Гроций не пропуска да отбележи, че тези норми действуват далеч не винаги и не навсякъде. Търсейки отговор на въпроса „Какви са причините за това?”, той приема, че проблемата се свежда преди всичко до това, че нерядко всъщност става въпрос за създаване на илюзията за изменчивост на самите норми, тъй като те се разпростират върху изменчиви отношения, а и естественото право предписва правилата си не въобще, а с оглед на вече известния ред на нещата. Така, в контекста на казаното напр. правото на собственост в този му вид, в който то съществува, е установено по волята на човека; а веднъж установено, всяко похищение върху него против волята на собственика е престъпно по силата на естественото право; и именно поради тази причина Еврипид в трагедията „Елена” твърди, че кражбата е „неугодно Богу дело”, Улпиан определя кражбата като „позорно по своята природа дело”, а Павел приема, че кражбата е забранена като противоречаща на естественото право[18].
Накрая - и то според него е най-важното - естественото право се среща само при народите, които са образовани и надарени с право и със здрав разум[19]. И като аргументация в този аспект Хуго Гроций привежда мнението на философа от ІІІ век пр. Хр. Порфирий, философа от І век пр. Хр. Андроник Родоски, Плутарх и Аристотел.
Все пак, обаче, обилното позоваване на древните автори не бива да въвежда съвременния изследовател в заблуждение относно наличието на съвпадение между техните възгледи и тези на Хуго Гроций, тъй като за античните автори „образоваността” винаги е била неизменно свързвана с принадлежността към етноса, към който принадлежи съответният автор, и по този начин тя е била схващана като „колективно достояние” или като имаща „колективна същност”; докато за Хуго Гроций „образоваността” по същество означава принадлежност към буржоазното общество, при което, обаче, тя е схващана като „индивидуално достояние” или като имаща „индивидуална същност”, като пронизана от индивидуализъм.
И в този смисъл в трактовката на Хуго Гроций докато при древните естественото право е било творение на обществеността, то при съвременните условия естественото право е творение на отделните индивиди, които реализират своите стремежи, най-главното от които е стремежът им да живеят според правото; при което, обаче, и в двата случаи правото и нравственият начин на живот съвпадат. Поради което Хуго Гроций не се съгласява и се противопоставя на онези свои съвременници, които считат, че правото и ползата са неразделими; според него човек постъпва според правото, тъй като то съответствува на неговата природа, която го подбужда към общуване, включително и към правно общуване - даже и тогава, когато той не се нуждае от абсолютно нищо и не търси никаква конкретна полза[20]. Така, на въпросното основание Хуго Гроций разграничава правото и политиката, същността на която се свежда до това, в условията на различни обстоятелства да се действува по съображения за целесъобразност[21]. Все пак, както той изрично подчертава, разбира се, полезността не е чужда и на правото, но само в тези негови части, които са свързани с политиката.
Г. В теорията на Хуго Гроций волеустоновеното право се подразделя на божествено и човешко. Според него божествено волеустановеното право има за свой непосредствен източник волята на Бога, без обаче това да означава, че то съвпада с естественото право и без това да означава, че Бог установява някакво право, противно на естественото право - като се приема, че правото, схващано като система от норми, винаги нещо предписва, забранява или позволява, и именно последното, т. е. позволяването, може по волята на Бога да бъде ограничено. По този начин божественото право съвпада с християнската нравственост, която именно предписва проявлението на висока чистота, каквато естественото право само по себе си не може да изисква[22]. Така напр. по естественото право човек е длъжен да предприема мерки за запазване на своя живот, но християнският закон предписва да се върви и към смъртта в името на живота на другите[23]. Или накратко казано – божественото право предписва система от религиозно-нравствени норми и по същество няма непосредствено отношение към позитивното, т. е. към човешко волеустановеното право.
Според Хуго Гроций човешко волеустановеното право е вътрешно-държавно право и международно право (право на народите), и то има за свой непосредствен източник съглашението между хората, народите и държавите, като именно съгласието е факторът, който му придава неговата общозадължителност. Поради което, тъй като „майка на естественото право” е самата природа на човека, то като „майка на вътрешнодържавното право” встъпва само задължението, поето по взаимно съгласие; и тъй като последното приема своята сила от естественото право, то всъщност природата може да бъде считана за “прародител” на вътрешнодържавното право. А що се отнася домеждународното право, то неговото възникване произтича по силата на взаимното съглашение както между всички държави, така и между повечето от тях[24].
Така, тъй като човешкото право има конвенционален характер и поради това не може да не бъде свързано с ползите и интересите на тези, които го установяват, то следва да се приеме, че именно ползата е била послужила като повод за възникване на вътрешнодържавното право, тъй като самото общество и подчинението в него са възникнали и са установени заради осъществяването и поддържането на някакви ползи и интереси. А оттук следва, че и тези, които предписват законите, естествено преследват осъществяването на някакви техни ползи и интереси. Същото се отнася и за международното право, нормите на което се установяват не в интерес на всяка отделна човешка общност, а в интерес на обширната съвкупност на всичките такива общности[25].
Така, Хуго Гроций по същество не противопоставя естественото право, свързано с и олицетворяващо справедливостта, на човешкото право, свързано с и олицетворяващо полезността. Дори напротив – в неговата концепция те встъпват не само като взаимно предполагащи се едно друго, но и като единна нормативна система, съдържаща и носеща в себе си едновременно и полезността, и справедливостта. Поради това и Хуго Гроций изрично и обстойно възразява срещу гледището на видния представител на древногръцкия академичен философски скептицизъм Карнеад от Кирена (214-129 г. пр. Хр.), според когото хората винаги и навсякъде се стремят само към собствените си изгоди и интереси, и че поради това справедливостта или въобще не съществува, или е най-голямата глупост[26].
Хуго Гроций подчертава, че доколкото спазването на правото дава на хората и на народите усещането за спокойствие, сигурност и увереност за бъдещето, то те дотолкова и се стремят да живеят в съответствие с общите правила, независимо от това дали непосредственият им източник е разумната човешка природа или е съглашението между хората. Във връзка с това той изрично пише, че „няма обществен съюз, който би могъл да се съхранява в безопасност без право”[27]. А при такава постановка на проблемата, като че ли в цялостната концепция на Хуго Гроций напълно отпада въпросът за съотношението между правото и силата, правото и принуждението. Това, впрочем, е напълно логично и в контекста на съображението, че според изричното гледище на автора „не е възможно хората да бъдат принуждавани със сила към съблюдаване на справедливостта”. В същото време, според изричното схващане на Хуго Гроций, встъпващото във формата на закони и други предписания позитивно право не само неизменно предполага и възможността за принуждение, но е и немислимо без принуждението. Във връзка с това той изрично пише, че „правото не получава своето външно осъществяване, ако то е лишено от силата, необходима за неговото привеждане в живота”, а от цялостната му концепция става ясно, че носител на тази сила е именно държавата[28].
Д. Хуго Гроций е привърженик на договорната теория за произхода на държавата, един от съществените елементи на която е представата за съществуването на т. нар. „додържавно естествено състояние”, характеризиращо се с простота на живота, общност на имуществата и чувство за взаимна привързаност. Постепенно, обаче, животът се е усложнявал, като са се развивали изкуствата, земеделието и скотовъдството, в резултат на което хората постепенно започнали да осъзнават съществуващите вътре в тях различни способности, обуславящи съществуването на различията между самите тях, от които именно различия произтичали не само съревнованията между хората, но и убийствата. Така, накрая била утвърдена частната собственост, при това не толкова като акт само на личната воля, колкото като акт на съглашение, изразено изрично и явно по пътя на разделянето или мълчаливо и подразбиращо се по пътя на завладяването[29].
Тъй като, обаче, според Хуго Гроций съглашението за разделянето на собствеността не само въобще не е могло да гарантира реда и сигурността на хората и семействата, а дори напротив - още по-остро е наложило необходимостта от организираща и налагаща ред сила - поради това хората дошли до идеята за необходимостта от образуването на държавата. Така възникването на държавата и на гражданската власт е било обусловено не от външната по отношение на хората божествена повеля, а от произтичащата от самите хора вътрешна доброволност; която доброволност, от своя страна пък е била основана върху постигнатото в резултат на практическия опит убеждение на отделните разсеяни и необединени хора и семейства относно това, че всичките те поотделно са безсилни и неспособни да се противопоставят на насилието.
При разглеждането на въпроса за същността на държавата и на държавната власт той е един от първите идеолози, които се обявяват против средновековното църковно-теологическо обяснение за произхода на държавата. В този аспект той подчертава, че „необходимо е да бъде отбелязано, че първоначално хората са се обединили в държава не по повелята на Бога, а доброволно, след като чрез опита си са се били убедили в безсилието на отделните разпръснати семейства да се защитят и противопоставят на насилието, и именно оттук води своето начало произходът на гражданската власт”[30].
Така формулираната от Хуго Гроций теория за възникването и за същността на държавата се е появила като теоретично обоснован отговор на практическите нужди от участие в политическата власт и в дейността на държавата на излизащата на историческата сцена европейска буржоазия. Именно в контекста на обосноваването на тези нужди на новата обществено-политическа сила Хуго Гроций пише, че „държавата е съвършен съюз на свободни хора, сключен заради необходимостта от съблюдаване на техните права и общи ползи”[31]. Така, според него, държавата е призвана да осъществява функции, към които се отнасят законотворчеството, непосредственото управление и правосъдието, откъдето именно и произтичат и т. нар. „признаци на държавата”, каквито са притежаването на собствени закони, на собствени съдилища и на собствени длъжностни лица. При което сферата на дейност на държавата е ограничена само в рамките на т. нар. публични (общи) дела, като в частните дела държавата може да се намесва само в такава степен, в каквато това е необходимо за поддържането на общото спокойствие[32].
В същото време, обаче, Хуго Гроций не се съгласява с възгледа, че тези „свободни хора” са в състояние да управляват страната, и отхвърля идеята за безусловния народен суверенитет, като подчертава, че всеки достатъчно надарен разум много добре разбира, че когато върховната власт навсякъде и неограничено бъде предоставена на народа, то това може да доведе само до изключително много бедствия. Поради което, според него, правото на народа следва да се свежда само до това - да участвува в избори, на които да избира тези, върху които да пренесе цялата управленческа власт и на които безусловно да се подчинява[33].
Според Хуго Гроций държавната власт притежава т. нар. суверенитет или върховенство, който именно я характеризира като „власт, действията на която не са подчинени на никаква друга власт и не могат да бъдат отменени от никаква чужда власт по каквото и да е нейно усмотрение”[34]. Така, за разлика от Жан Боден, според когото носител на суверенитета е личността на владетеля (или владетелите), Хуго Гроций обосновава схващането, че в общия и в особения смисъл на думата съществуват два носители на суверенитета. „Подобно на това, както общият носител на зрението е тялото, а собственият носител е окото, така и общият носител на върховната власт е висшият и съвършен съюз - държавата”, а носител на върховната власт в собствения смисъл на думата е „или едно, или няколко лица, стоящи начело съобразно законите и нравите на един или друг народ”[35].
Така, според него, носител на суверенитета в общия смисъл на думата е държавата като такава, а самият суверенитет се превръща и встъпва като свойство на държавата независимо от смяната на владетелите или на формите на управлението. „Целият римски народ е бил един и същ както при царете, така и при консулите и при императорите”, уточнява в тази връзка Хуго Гроций[36].
Обосноваването на два носители на суверенитета (в общ и в особен смисъл на думата) позволява на Хуго Гроций, освен това, от една страна, да обоснова и схващането, че върховната власт е единна и неделима, а от друга страна - да развие и едно пространно схващане за разделението на властите. Така, според него, суверенитетът на държавата като съвършен съюз е единен и неделим, при което, обаче, на ниво носител на суверенитета в собствения смисъл на думата вече може да се говори за разделение на властите. Заслужава внимание обстоятелството, че Хуго Гроций, макар и явно да симпатизира на монархията, все пак в духа на античните схващания приема и възможността за съществуването не само на други, но и на смесени форми на управление. „Тъй като в държавните дела няма нещо, което би било съвършено свободно от каквито и да е недостатъци, поради това и правото следва да бъде извеждано не от това, което би изглеждало на един или друг като най-доброто, а от волята, служеща като източник на самото право”[37].
В теоретическата схема на Хуго Гроций държавата, схващана като явление, разглеждано независимо от конкретните исторически примери и форми на управление, встъпва като „способ и форма на битие на народа”, и в това й качество тя е представена като изградена от четири елементи: народ, върховна власт, територия и общо право.
Според него народът представлява „някакво единно цяло”, имащо „единно битие” или „единен дух”. Съществуването на народа и на държавата е взаимно обусловено: докато съществува народът, съществува и създадената от него държава, а самият народ съществува дотогава, докато се съхраняват неговите свързващи звена, а именно властта и правото, разпростиращи своето действие върху дадената територия. При което Хуго Гроций разграничава юридическите и политическите характеристики на държавата и подчертава, че за политика те са едни, а за юриста – други[38]. И тъй като той счита себе си за юрист, а не за политик, поради това и анализира държавата от нейната юридическа гледна точка и в юридически термини. Така, властта, принадлежаща на суверена в собствения смисъл на думата се разглежда от него като „особена” и поддаваща се на частно-правни аналогии, и напр. суверенът може да притежава властта си върху основата на правото на собствеността, върху основата на узуфрукта (лат. usufructus – право да се използува доходът от нещо, собствеността и владението на което си остава чуждо) и върху правото на временно ползуване. В това отношение той се позовава върху римската история и сочи, че напр. римските диктатори са били получавали своята власт като „право на временно ползуване”, властта на римските царе (императори) е била основана върху „правото на узуфрукта”, а някои от владетелите са имали и „правото на пълната собственост”[39].
Разглеждайки въпросите, свързани с властта, основана върху правото на пълната собственост, Хуго Гроций подчертава, че тя се придобива или по пътя на справедливата война, или по волята на самия народ, който, макар и в редки случаи, може сам доброволно и безусловно да се подчини на владетеля, и в тези случаи владетелят е напълно свободен да се разпорежда с властта по свое собствено усмотрение, включително и до степен на нейното отчуждаване в чужда полза.
По същество, обаче, тази по своята същност патримонална теория за държавата, доста трудно се вписва в общата канава на разсъжденията на нейния автор, и неговата явна симпатия е на страната на владеенето на властта по силата на правото на узуфрукта.
Съгласно узуфрукталната теория за държавата: ãвластта винаги се връчва по волята на народа; ãвластта никога не може да бъде безгранична; ãвладетелят не притежава право да отчуждава властта и държавната собственост, доходите от които могет да бъдат предназначени само за покриване разходите на държавата и за поддържане на кралското достойнство; ãако владетелят е лишен от възможността да изпълнява своите задължения, то властта се поема от регентство, ако съществуването на такова е предвидено съгласно основните държавни закони, или - при отсъствие на регентство - властта се поема от „съгласието на народа”; ãвластта на владетеля се ограничава и от обещанията, които той дава на поданиците си или на Бога; ãследва да се прави разграничение между действията на владетеля като носител на върховната власт и като частно лице, като във втория случай върху него се разпростира действието на цялото вътрешнодържавно законодателство - така, както върху всеки друг член на държавата; ãнародът може да ограничава властта на владетеля чрез закони, и всички негови действия, извършени въпреки тези ограничения, могат да бъдат изцяло или частично обявени за недействителни, тъй като народът напълно запазва правата си; ãв случаите на смърт на избрания монарх или на прекратяване на династията му, властта отново се възвръща на народа; ãсъществуват, освен това, и много други моменти, при които народът следва да изрази своето мнение[40].
Така, при внимателния преглед на характеристиките на узуфрукталната държава би могло да се очертае схващането, че Хуго Гроций по същество е описал и е стигнал до идеята за народния суверенитет, при който владетелят-узуфруктарий практически е само ползувател, а не собственик на властта. До такава идея, обаче, самият Хуго Гроций не само не е бил стигнал, но е и посветил немалко страници, за да обоснове опровегаването й. Работа се е състояла в това, че по негово мнение признаването на правото на народния суверенитет е предполагало и изисквало и признаване на правото на народа да се съпротивлява на властта, което той е схващал като абсолютно неприемливо. „Следва да бъде отхвърлено мнението на тези, които приемат, че суверенитетът изцяло принадлежи на народа, и то така, че всеки владетел, който злоупотребява с властта, следва да бъде детрониран и наказан”, тъй като едно такова „мнение може да послужи като причина за много бедствия”[41].
Поради това Хуго Гроций щателно анализира и опровергава всички аргументи, които по негово мнение биха могли да бъдат използувани като доказателство за възможността суверенитетът да принадлежи на народа.
В концепцията на Хуго Гроций е залегнало схващането, че „всяко правителство се учредява заради тези, които са управлявани, а не заради тези, които управляват”, и подчертава, че съгласно общото правило целта на държава е да бъде постигната полза на поданиците (с. 132). Той подчертава, също така, и че владетелят е длъжен да се подчинява на естественото право и на Божиите заповеди, при което поданиците не са длъжни да се подчиняват на онези заповеди, които противоречат на естественото право и на Божиите заповеди (с. 132). В естествена връзка с това е и схващането му, че по своята природа всички имат право да се противопоставят на причиняваното им насилие, при все че най-добре е да понасят причинените им от върховната власт обиди, отколкото да им се съпротивляват (с. 159).
И все пак, във връзка с признаването на естественото право на съпротива срещу насилието, Хуго Гроций изрично подчертава, че тъй като държавата е установена заради общественото спокойствие, на нея и принадлежи върховното право, което й е необходимо за осъществяването на тези й цели; и поради това държавата може да наложи забрана върху използуването на всеобщото право на съпротива заради запазването на обществения мир и държавния ред; тъй като ако бъде запазено и използувано всеобщото право на съпротива, то тогава държавата вече няма да е държава, а ще е безредна тълпа (с. 159). Така, в крайна сметка, според него, съпротивата е възможна, но само в изключително редки случаи, когато става въпрос за живот и за смърт (с. 166), и по общо правило гражданската война е по-лоша от незаконното управление (с.174); поради което много по-добре е когато частните лица не разсъждават по въпросите на народните дела, а оставят това на властвуващите (с.174-175).
· Същността на възгледите на Хуго Гроций за държавната власт се проследява и по примерите, които той подбира от историята на политическата мисъл и държавната власт. Така, той издига тезиса, че „съществуват царе, които не са подчинени на постановленията на народа, и за това свидетелствува както свещената, така и гражданската история”; Тук той се позовава на Евангелие от Лука, където е казано „И Христос каза: „Царете господствуват над народите””, както и на Хораций, който казва: „властта на страшните царе се простира над техните стада, а над тях самите се простира само властта на Юпитер”; позовава се и на Марк Аврелий, който казва „Никой, освен Бог, не може да бъде съдия над императора”; позовава се и на Дион Касий, който счита, че „владетелят е независим и може да постъпва така, както му е угодно, и може да не прави онова, което не му е угодно”; позовава се и на отговора на император Валентин на войниците, които са го избрали за император, който казва: „Да ме изберете за ваш император е нещо, които е във вашата власт, но след като вече сте ме избрали, то онова, което вие ще правите, зависи не от вашата, а от моята воля. Вие в качеството си на поданици сте длъжни да се подчинявате, а аз мога да се съобразявам единствено със себе си”; позовава се и на Тацит, според когото „така, както вие понасяте бедствената суша, прекомерните дъждове и другите стихийни бедствия, така точно вие сте длъжни да понасяте и разточителността и скъперничеството на управляващите, тъй като пороците ще съществуват, докато на света съществуват и хората”; при обосноваването на своите възгледи той се позовава и на редица други исторически събития и факти.
Е. Изключително съществен интерес представлява и анализът на гроциевската структура на правната система.
Първият елемент от структурата на неговата концепция за правната система е концепцията за естественото право.
Встъпвайки против идеята за божествения произход на правото, Хуго Гроций предлага и обосновава своя собствена концепция за естественото право и доказва, че човекът е същество от по-висш порядък, отличаващо се от всички други животни, тъй като на него са му свойствени общителността, речта, способността за знание и деятелността, а именно присъщото само на човешкия разум съблюдаване на правилата на общежитието „са източник на така нареченото право в собствения смисъл на думата”.
Към основните принципи на това право той отнася: ►въздържане от чуждо имущество; ►връщане на получената чужда вещ; ►обезщетяване на изгодите, получени от чуждата вещ; ►задължение за спазване на обещанията; ►задължение за обезщетяване на вредите, причинени по наша вина; ►въздаване на хората на заслуженото от тях наказание; ►благоразумната съразмерност при възмездителното разпределение между отделните лица и организации на причисляваните и предоставяните им блага, при оказване на разпределително предпочитание към най-умните пред по-малко умните, на родните пред чужденците, на бедните пред богатите, доколкото това е съобразно с реалните действия на всеки от тях и с природата на всяка вещ.
Във връзка с тези принципи той подчертава, че техното съблюдаване е присъщо на човешкия разум, на човешката природа, на естественото право и на справедливостта, както и че „майка на тези естествени права и принципи е самата природа на човека, която го подбужда да се стреми към взаимно общуване, дори когато не се нуждае от нищо друго”[42].
Вторият елемент от структурата на неговата концепция за правната система е концепцията за божественото право.
Провъзгласявайки естественото право, основано върху природата на човека, и считайки, че правото съществува, даже и ако бъде допуснато, че Бог не съществува, Хуго Гроций все пак, наред с обосноваването на съществуването на естественото право признава и обосновава съществуването и на божественото право, източник на което е самият Бог. В това отношение той изрично пише, че „освен първото, естественото право, съществува и друг източник на правото, а именно произтичащото от волята на Бога, като изискването безпрекословно да се подчиняваме на това право ни го налага самият наш разум. Но и самото естествено право, или общителността от която то произтича, както и така наричаното право в най-широк смисъл на думата, макар и да произтича от вътрешните и присъщите само на човека начала, с пълно основание може да бъде приписано като произтичащо от самия Бог, тъй като на самия Него Му е било угодно на нас да ни бъдат присъщи такива именно начала”[43]. След това, продължавайки същата тема, Хуго Гроций изрично се позовава на Йоан Златоуст, който казва, че „когато аз говоря за природата, то аз разбирам Бога, тъй като той именно е създателят на природата”, както и на Хризип, съгласно който „тъй като става въпрос за доброто и за злото, не може да бъде намерено друго начало или друг източник на справедливостта, освен Юпитер и общата природа”[44].
В тази връзка заслужава да бъде отбелязано, че едва ли би могло да бъде считано за основателно гледището, изказано от някои автори, като напр. Б. И. Съйромятников, че „Хуго Гроций е подчинил „божественото право” на „естественото право” и църквата – на държавата”[45].
Когато Хуго Гроций говори за сферата на „божественото право”, то той винаги и неизменно го поставя като стоящо над и ограничаващо сферата на „естественото право”, и в същото време, признавайки „вечната и неизменната природа на човека”, той неизбежно признава и „вечното, независимо и неизменното „естествено право””. Тук, разбира се, възниква логическата възможност „естественото право” да бъде схванато и разгледано като „вечно и неизменно” в смисъл и на „независимо от волята на Бога”. Възможността да бъде направена такава крачка, естествено, е била много добре разбирана и осъзнавана от самия Хуго Гроций, но към нейното извършване той въобще не е бил готов да пристъпи, и в това отношение изрично, ясно и недвусмислено той е издигнал тезиса, че „естественото право” също така зависи от волята на Бога и се явява едно от проявленията на Божията воля.
Третият елемент от структурата на неговата концепция за правната система е концепцията за вътрешнодържавното право.
От концепцията си за „естественото право” Хуго Гроций извежда и концепцията си за вътрешнодържавното право, необходимо за подреждането на нещата в обществото, за установяване на принципите на подчинението на едно или на повече лица, за съдействие по изпълнението на обещанията или на постановленията на управляващите, и пр. Според Хуго Гроций доколкото в основата на подчинението на мнозинството на властта на малцинството стои ползата, то тя е и послужила като повод за образуване на вътрешно-държавното право.
Тук вниманието на Хуго Гроций е насочено преди всичко към въпросите, отнасящи се към гражданското, семейно-брачното и наказателното право, при което най-детайлно е разработена и представена характеристиката на имуществените отношения, възникващи върху основата на частната собственост. Той цитира Юстиниан, който казва, че първоначално всичко като цяло и неразделно е било общо и е представлявало единно общо достояние на всички, при което всеки човек е могъл да завладее за удовлетворяване на своите нужди всичко, което би пожелал, и да употреби всичко, от което би бил в състояние да се възползува; в съответствие с Юстиниан той подчертава, че това именно „първоначално правоползуване”, когато все още не е имало частна собственост, е заменяло напълно частната собственост, и е било напълно гарантирано, тъй като никой не е могъл да отнеме вещта от онзи, който пръв я е завладял, и не е можел да наруши неговото право да ползува завладяната вещ. След това той подчертава, че когато впоследствие „общото имущество намаляло”, хората осъзнали необходимостта от частната собственост, възникването на която станало не чрез еднократен акт на личната воля на ползувателя, а чрез явно или мълчаливо изразеното съглашение, по силата на което другите започнали да се въздържат от претенции и посегателства върху вече придобитата по пътя на завладяването вещ[46].
Така, обяснявайки възникването на правото на собственост, той подчертава, че по своя произход и същност то е възникнало и установено по волята на човека, но веднъж възникнало и установено, по силата на естественото право всяко посегателство върху него е посегателство върху чуждата воля и е престъпно; но, казва той, „следва да се има предвид и това, че така придобитото право може да бъде отнето от поданиците на държавата по волята на владетеля по силата на две основания: или като наказание, или по силата на правото на върховната собственост”[47].
Четвъртият елемент от структурата на неговата концепция за правната система е концепцията за международното право.
Именно на Хуго Гроций принадлежи заслугата за изграждането на стройната система на буржоазното международно право. Още със своя най-ранен трактат „Коментарий за правото на добиването” той е един от първите, които издигат и обосновават тезиса за необходимостта международните спорове да бъдат решавани не с помощта на силата, а с помощта на правото и преди всичко на принципите за международното сътрудничество между държавите, при което издига следните основни ръководни принципи: ►право на народите на свободно сътрудничество с всички народи; ►публичната и частната собственост на народите не може да бъде отчуждена нито по силата на откриването, давността или обичая, нито по силата на папско дарение; ►откритото море и правото на плаване в него не са обект на собственост (на завладяване, на давностен срок, на позоваване на обичай или на дарствен документ); ►всеки народ има право да търгува с други народи и това право не може да бъде обект на узурпация или дарение.
После, в „Прологомените към книгата „За правото на война и мир”“ той отбелязва, че „подобно на това, както законите на всяка държава преследват придобиването на определена полза, точно така правата са възникнали по силата на взаимното съглашение както между всички държави, така и между повечето от тях. И се оказва дори, че подобен род права са възникнали в интерес на обширната съвкупност от всичките такива съобщности, и това е именно онова, което се нарича право на народите”.
Ж. Учението на Хуго Гроций за войната е едно от основните учения в неговота теоретическа система, при което самото понятие „война” е определено твърде широко - той приема, че „войната е състояние на борба при използуването на силата като такава”[48].
Според него войната не е забранена нито от божественото, нито от естественото, нито от международното право, тъй като тя произтича от естествения ред на нещата, при който всяко живо същество е заинтересовано да се грижи за собственото си самосъхранение и да защитава себе си с помощта на сила, като силата е оправдана във всички случаи, при които не се нарушава нечие чуждо право. Този принцип, според него, е валиден както за всяко живо същество, така и за частните лица, така и за държавата, като от държавите се водят „публични войни”, а от частните лица – „частни войни”, за воденето на които на човека са дадени ръцете (с. 181). Правото на водене на „частни войни”, обаче, е принципно ограничено след създаването на държавата и най-вече на съдебната власт, когато именно влиза в сила принципът, че никой не може да бъде съдия по своето собствено дело. „И макар, че държавните съдии са установени не от природата, а от човешката воля, те са не по-малко съвършени създания на природата и са напълно пригодени за обезпечаване на спокойствието на хората”; и поради това, според него, обръщането към съдиите е от изключителна важност за всеки, който е проникнат от грижата за делата си, и само в случаите, при които е невъзможно човек да се обърне за съдебна защита, той е свободен да използува своето естествено право на самозащита (с. 119).
„Публичните войни” се водят по решение на върховната власт в държавата в областта на тези отношения, където отсъствува или е прекратено действието на съдебната власт (с. 196). Те могат да се водят както против други държави, така и против частни лица, а справедлива причина за воденето на война може да бъде само извършеното от другата страна правонарушение, при което само тези нарушения, които са основание за предявяване на съдебни искове едновременно с това са и могат да бъдат причини за обявяване на война, а всичките тези основания (и за исковете, и за войните) Хуго Гроций черпи от римското частно право.
При това, както той подчертава, както исковете, така и войните са възможни както по повод вече извършено правонарушение, така и по повод все още неизвършено такова, като напр. при необходимост от подсигуряване срещу грозяща опасност от причиняване на вреди, или на някакво насилие, или на нанасяне на обида. Накратко, справедливите причини за войните се свеждат до самозащитата, до възвръщане на имущества и до налагане на наказание (с. 178).
Според ХугоГроций казаното, разбира се, съвсем не означава, че във всички случаи на правонарушение следва да бъде предприемана и водена война. Напротив, той изрично и ясно предупреждава, че преди всичко следва да бъде отчитана възможността за допускане на грешки, при които някой да не е обмислил и преценил достатъчно прецизно основанията си за наличие на право и да е предприел неоснователна война. Поради това, според него, много по-благоразумно и по-правилно е въздържанието от право на война (с. 547), тъй като въобще мирът е по-добър от войната. А ако все пак войната вече е започната, то трябва да се помни, че във всеки случай нейната крайна цел е именно мирът, и поради това тя следва да бъде водена по възможност с хуманни способи при съблюдаване на границата, наречена „права и добросъвестност” (67).
[1] Вж.: Grotius, H., De iure praedae, Oxford, 1950; Grotius, H., De iure belli ac pacis, Oxford, 1925; Grotius, Hugo, The Rights of War and Peace, Book I, Introduction by Tuck, Richard, Indianapolis, Liberty Fund, 2005; Гроций, Г., О праве войны и мира. Три книги, Перевод с латынского, М., 1948, Кн. 1-3; Гроций, Г., О праве войны и мира. Три книги, в которых объясняются естественное право и право народов, а таже принципы публичного права, Перевод с латынского, М., 1956.
[2] Вж.: Vreeland, Hamilton, Hugo Grotius: The Father of the Modern Science of International Law, New York, Oxford University Press, 1917; Knight, W. S. M., The Life and Works of Hugo Grotius, London, 1925; Vollenhoven, Cornelius van, Grotius and Geneva, Bibliotheca Visseriana, vol. vi, 1926; Knight, W. S. M., The Life and Works of Hugo Grotius, London, 1931; Lauterpacht, Hersch, The Grotian Tradition in International Law, British Yearbook of International Law, 1946; Dumbauld, Edward, The Life and Legal Writings of Hugo Grotius, Norman, University of Oklahoma Press, 1969; Edwards, Charles S., Hugo Grotius: The Miracle of Holland, Chicago, Nelson Hall, 1981; Haggenmacher, Peter, Grotius et la doctrine de la guerre juste, Paris, Presses Universitaires de France, 1983; Haakonssen, Knud, Grotius and the History of Political Thought, Political Theory, vol. 13, №. 2, May, 1985, р. 239-265; Hugo Grotius and International Relations, ed. Bull, Kingsbury and Roberts, New York, Clarendon Press, 1990; Hugo Grotius, Theologian, ed. Nellen and Rabbie, New York, E. J. Brill, 1994; Tuck, Richard, The Rights of War and Peace: Political Thought and the International Order from Grotius to Kant, New York, Oxford, 1999; Ittersum, Martine Julia van, Hugo Grotius, Natural Rights Theories and the Rise of Dutch Power in the East Indies 1595-1615, Boston, Brill, 2006; Stumpf, Christoph A., The Grotian Theology of International Law: Hugo Grotius and the Moral Fundament of International Relations, Berlin, Walter de Gruyter, 2006; Nellen, Henk J. M., Hugo de Groot: Een leven in strijd om de vrede (official Dutch State biography), The Hague, Balans Publishing, 2007; Денисов, А. И., Гуго Гроций о праве. Вступление к: Гроций, Г., О праве войны и мира, М., 1948; Казарин, А. И., Гуго Гроций как политический мыслитель, ж. Вестник истории мировой культуры, М., 1958, № 6 (12), с. 59-83; Буткевич, В. Г., Политико-правовые взгляды Гуго Гроция, ж. Советское государство и право, М., 1984, № 9, с. 80-88.
[5]Вж.: Палиенко, Н. И., Учение о существе права и правовой связанности государства, Харьков, 1908, с. 28.
[6]Вж.: Мартенс, Ф., Современное международное право цивилизованных народов, СПбг., 1898, Том 1, с. 157; Fenwick, Ch., Two Representatives of the Grotian School, American Journal of International Law, 1914, Vol. 8, N 1, p. 38-50; Vecchio del G., Grovio y la fundacion del derecho internacional, Revista espanola de derech internacional, 1959, Vol. 12, N 3, p. 361-366.
[10] Вж.: Panebianco, M., Hugo Grotius – a historian of international law, in: The Italian Yeаrbook of International Law, Milano, 1976, Vol. 2, p. 153-164; Fortuin, H., Grotius and the Netherlands in the 20 Century, in: Netherland Yearbook of International Law, Leiden, 1970, Vol. 1, p. 72-81; Kuight, W., Grotius in England, in: Transaction of the Grotius Society, New York-London, 1862, Vol. 5, p. 1-39, 127-145.
[Публ. на стр.358-385 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар