ПЕТРАРКА И "НЕВЕЖЕСТВОТО НА ЕПОХАТА"

§ 24. Франческо Петрарка

А. Франческо Петрарка (1304-1374) е виден италиански учен, дипломат, поет, ранен хуманист, който наред с Данте Алигиери е бил един от основоположниците на Ренесанса, автор на редица произведения , обект на вниманието на редица изследователи .
Баща му е бил трето семейно поколение юрист и е работил като нотариус във Флоренция, но през 1302 г. започнало преследването му от т. нар. „черни гвелфи” , поради което бил принуден да напусне града и да живее със семейството си като изгнаник. Франческо Петрарка е бил роден в селцето Арецо по време на изгнаничеството на баща му, и макар че по-голямата част от детството си е прекарал в Авиньон и Карпентрас, винаги е подчертавал, че се е чувствувал флорентинец. По настояване на баща си Франческо Петрарка в продължение на десет години е изучавал правни науки в Монпелие (1316-1320) и в Болоня (1320-1326), през което време, обаче, се е интересувал много повече от античната философия и латинската литература, поради което фактически въобще не е завършил пълния курс на юридическото си образование и не е бил получил юридическа диплома.
След смъртта на баща му през 1326 г. той се завърнал в Авиньон, където приел духовен сан, заемал различни служби в църковната йерархия, но продължавал да води светски живот и тъй като разполагал с много свободно време, изцяло се посветил на писането. Неговата първа значима творба от този период е написаната на латински език епопея „Африка”, посветена на видния римски военачалник Сципион Африкански, с която, впрочем, той придобил европейска известност. През 1341 г. получил в Рим високото литературно отличие „поет-лауреат”, с която награда фактически станал първият европеец, получил това признание, каквото не е било давано на никого от времето на Античността.
През 1342 г. се оженил за прелестната Дафна , получил назначение като посланик на папата и предприел многобройни и продължителни пътувания из Европа, пишел много и противопоставяйки се на това, което наричал „невежество на своята епоха”, фактически станал създател на широко разпространената по-късно „концепция за мрачното Средновековие”.
Наред с всичко останало, Франческо Петрарка е считан и за „баща на алпинизма” – на 26 април 1336 г. той, брат му и двама придружители се изкачили на връх Ванту, намиращ се на 1909 метра надморска височина, после описал пътуването си, и тъй като по онова време не е било познато явлението „изкачване на планини само заради изживяването”, датата, на която това било направено от него, била обявена за „рожден ден на алпинизма”.

Б. Един от най-важните и дълбоко вълнуващи моменти от живота на Франческо Петрарка е срещата му през 1327 г. в една от църквите на Авиньон с младата французойка Лаура, в която той се влюбил, останал верен на любовта си към нея дори когато тя вече отдавна е била мъртва и на която посветил произведението „Песенник” (Il Cancone), което впоследствие е оставило изключително дълбоки следи не само в италианската, но и в цялата западноевропейска литература, и което е послужило за основаването на специална литературно-художествена школа, станала известна като „петраркизъм”. Това произведение съдържа 366 сонети, канцони и балади, включително и имащите гражданско-политически характер редица негови произведения, разделени на две части, именувани като „Песни за живота на Лаура” и „Песни за смъртта на Лаура”. Онова, което е най-силно впечатляващо в това произведение, е обстоятелството, че обреклият се на католически монашески сан поет не само пее за любов, не само не възпява Богородица или някоя календарна светица, а възпява една най-обикновена земна жена, възпява нейната презрена от Църквата плът, сърцето и душата й.

В. През 1343 г. Франческо Петрарка написал диалогичния тракт „За презрението към света”, представляващ негов поетично-фантастичен „разговор” с Блажения Августин. Съчинението има характера на изповед на оплетената в съмнения и терзания душа на Франциск (това е името на диалогичния литературен герой), която се мята между „небесните повеления” и „земните желания”. Съгласно текста Августин обвинява Франциск в занимания с „греховни дела”, в това, че вместо да се грижи за спасението на душата си, възпява жените, привързан е към земните радости, обича славата, и го заплашва, че за всичко това той ще дава точен отчет пред вечния съд на Небето. В отговор, в съотвествие с каноните на християнския морал Франциск веднага и напълно се съгласява с Августин, признава греховността на земните си увлечения и обещава да се поправи. В същото време, обаче, той веднага подхваща спор с високоавторитетния католик-богослов, защитава човешката личност и нейните права на личен живот, и накрая заявява, че ще помисли по въпроса за спасението на душата си, но че ще направи това едва когато завърши и изпълни земните си планове.

Г. В трактата си „За средствата против всяка съдба” Франческо Петрарка говори за щастието и нещастието, за славата, за краткотрайния земен живот и за „небесните радости”, при което, разчупвайки и преодолявайки социалните ограничения на своята епоха, се обявава против съсловните различия и защитава равностойността на човешкия живот, независимо дали личността има аристократичен или простонароден произход. В това произведение той пише, че кръвта винаги има един и същ цвят; че ако все пак при някои хора тя е по-светла от тази на други хора, то това се дължи на телесното здраве, а не на произхода; че истински благородният човек съвсем не се ражда с велика душа, а сам себе си прави велик човек чрез великите си дела; че простонародният произход на човек не погубва неговото човешко достойнство; че у богатите хора има повече завист, отколкото радости; че колкото е по-голямо скъперничеството, толкова по-големи са жестокостите; че много по-добре е човек да няма никаква слава, отколкото славата му да е лъжлива.

Д. Специален интерес представлява темата за взаимоотношенията между Франческо Петрарка и папата. Добре известно е, че папата винаги го е бил обсипвал със своето внимание и му е възлагал редица деликатни и важни дипломатически поръчки, но че в същото време в редица свои произведения поетът изключително остро е нападал папите, критикувал е папската курия за нейната алчност за земно богатство и за нейната тираничност. Особено показателно в този аспект е стихотворението му „На папския двор в Рим”, в което пише следното: „Сборище на скърби, обител на злоба дива, / на заблуди школа, на ереси позорен храм, / извор на сълзи, някога ти бе Рим велик, / а днес Вавилон си само на всеки грях и срам; / на вси лъжи горнило, ти зловеща си тюрма, / дето гние доброто, а злото волно цъфти, / за живите ад и мрак си ти до смъртта им - / нима от Бога безнаказен ще останеш ти?”.
В същия политологичен контекст специално внимание заслужава темата за неговото отношение към италианското му Отечество и към представителите на италианската върховна светска власт, най-синтетичен израз на което е следният куплет: „Италио моя! Кървавите рани / по тялото чудно твое / стихът ми не ще излечи, / но тъй ме боли сърцето мое, / че от бреговете на По прекрасни / моят вопъл до Тибър ще прозвучи. / Царю небесен! С любовта велика, / коя те в земната юдол снизи, / родината моя милостиво дари. / О, виж как дребнави раздори / и война безплодна / терзаят жестоко / страната моя родна.”.
Тъй като под влиянието на баща си още от малък мечтаел да види родината си обединена, възродена, свободна и щастлива, когато през май 1347 г. предвожданият от Кола ди Риенци римски народ въстанал, отхвърлил плутокрацията, провъзгласил Римска република по античен образец, обявил суверенитета на римския народ , Франческо Петрарка написал своята знаменита ода, озаглавена „На новия управник на римския народ”, в която изразявал радостта си от събитието и най-вече надеждата си, че Италия ще бъде освободена от властта на тираните.

Е. Специален интерес представлява и темата за юридическите възгледи на Франческо Петрарка, който, съгласно желанието на неговия баща, е трябвало да продължи фамилната традиция и да се утвърди като юрист-четвърто поколение. Тази тема, впрочем, почти не е била подлагана на специално научно внимание, тъй като във всички посветени на поета изследвания вниманието на изследователите е било акцентирано изключително върху неговата любовна поезия, върху отделните обстоятелства на неговия личен живот и най-вече върху характеризирането му като обществена личност и хуманист.
Изключително любопитно в този аспект е неговото незавършено „Писмо до потомците”, в което той с горест констатира, че прекрасните сами по себе си закони на практика се изопачават от човешката безчестност и така служат на користността, а не на справедливостта . Освен това в своя най-ранен трактат от 1346 г. „За уединения живот”, давайки характеристика на занятията на градския делови човек, той пише, че всички, включително и съдиите, в своята професионална дейност се интересуват преди всичко от пичалбата, която могат да получат от продажбата на стоката, с която разполагат, в името на която си служат с измама, уловки и безчестност . Особено показателни са разсъжденията, които поетът е вложил в диалогичния си трактат „За средствата против всяка съдба” , в трактата „За властта на владетелите и императорите”, както и неговите наставнически писма, адресирани до съветника и възпитателя на младия неаполитански крал и до владетеля на Падуа . В тези свои произведения той поставя въпросите за властта, правото, произвола, справедливостта, несправедливостта, тиранията, изборите, узурпирането на властта и пр .

[Публ. на стр.124-130 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]