§ 79. Реформацията
А. В съществуващата литература както при самото дефиниране на същността на Реформацията, така и при определянето на нейните времеви параметри и същностни проявни форми често пъти се срещат изрични или имплицитно изразени гледища, някои от които не само не съвпадат поне приблизително с другите, но и явно им противоречат или взаимно се игнорират. Именно във връзка с това, поне според нас, е необходимо по-ясно и по-прецизирано намиране на отговора на въпроса: „Дали Реформацията е била „чисто религиозно движение” или е била „обществено-политическо движение”, камуфлирано като религиозно?”.
Без тук да се ангажираме с наше мнение по въпроса ще отбележим, че в редица речници, справочници и трактати Реформацията е определена преди всичко като „широко” „масово” „социално-политическо движение”, „социално-религиозно движение”, „идеологическо движение”, „антифеодално движение”, „движение на зараждащата се буржоазия”, насочено „против феодалния строй”; което „движение”, при това, за да прикрие същинската си политическа същност и за да може чрез манипулативна измама да въвлече повече народ, било замаскирано (камуфлирано) като „религиозно” и „антикатолическо”; и което, въпреки социално-политическите си цели, все пак „сложило началото на протестанизма”, или в резултат на което „се родила протестантската църква”.
Разбира се, за човек, който е „неизкушен” в сферата на политическата технология, масовата манипулация и елитарната конспиративистика, е доста трудно да си представи как точно едно „антифеодално социално-политическото движение на селяни и буржоазия” може да „роди” „християнска църква”; още повече, че историята на самата Реформация недвусмислено свидетелствува, че тя - поне официално и номинално - никога не е била замисляна като политическо движение и винаги е имала „официален религиозен характер”, била е „официално религиозно движение”.
Все пак, обаче, в съществуващата литература остава открит въпросът: „Как точно „зараждащата се буржоазия” е била съумяла да използува назрелите социални условия за извършването на религиозни промени и за създаването на протестантската църква; и как точно, след като е била постигнала целените религиозни промени, е продължила борбата си за извършването на социално-политически промени?”.
Или малко по-иначе казано: „Как точно „религиозната Реформация” е прераснала в социално-политическа Реформация; и каква е „идеологическата връзка” между двете?”.
Б. По своята най-дълбока същност Реформацията в Западна Европа е била движение за реформиране на католицизма с цел да бъде извършено „възвръщане към Христовите Скрижали”. Самото нейно начало е започнало първо в Англия с дейността на Джон Уиклиф; после тя се е проявила в Бохемия с дейността на Ян Хус; но най-голем обществен резонанс Реформацията получила в Швейцария и Германия с дейността на Жан Калвин, Улрих Цвингли и Мартин Лутер.
При това самият феномен на Реформацията съвсем не е уникален, а води своето същинско начало още от апостол Павел, който е бил издигнал тезата за „свободен достъп до Словото Божие, Спасението Божие и Царството Божие на всеки човек и всеки народ”, който „свободен достъп”, от своя страна, е изисквал въвеждане на богослужението на достъпен и разбираем от всички език. После, още в периода на ранното Средновековие, Свети Бернал от Клерво (1090-1153), който бил цистерциански монах и вдъхновител на Ордена на Тамплиерите и на Втория кръстонoсен поход, встъпвайки против теологическия рационализъм на П. Абелар, в някои от творбите си се е опитвал да положи основите на своеобразно обновление на римокатолическите институти. След това църковните събори в Констанца и Базел недвусмислено са си били поставили задачата „да реформират Църквата в главата и членовете й”, но постигнатите на тех резултати са били крайно незадоволителни. Острата нужда от църковни реформи предизвикала във Франция през 1484 г. бурни дебати в Генералните щати (Парламента), а през 1493 г. - и в Духовното Събрание.
Осъзнавайки необходимостта от поемането на инициативата в свои ръце, папа Юлий VІ свикал за 1 май 1512 г. Петия Църковен събор в Латеран, но изключително широко разпространеното очакване, че този Събор ще реши проблемите останало излъгано, тъй като приетите серия от декрети по същество имали предназначението не да решат проблемите, а да ги затлачат. Така, според редица европейски изследователи, по онова време папството не е било имало никакво сериозно намерение „да задоволи огромната жажда на европейския християнски свят към божественото” и се е опитвало да извършва „реформистки имитации”, които да не достигат до дълбочината, необходима за решаването на проблемите.
Според тези изследователи, още по онова време дори и сред най-обикновените църковни служители е било широко разпространено гледището, че извършваните в течение на векове реформи в Католическата Църква са имали предназначението да се свеждат най-много до „живота в Църквата, но не и до нейната структура, не и до догмите й, не и до светите тайнства и до йерархията” - или най-общо казано, реформите са били ограничавани в сферата на „борбата срещу някои крайности”, в сферата на реформирането на нравите, но не и на учението.
Така, според тези изследователи, Римокатолическата Църква е била изпуснала шанса да вземе в свои ръце инициативата за същинското решаване на вече широко и дълбоко проникналите проблеми, а именно обновлението на самата догматика, и със същинското решаване на тези проблеми в континентална Европа са се били заели Лутер, Цвингли и Калвин, а в Англия – Джон Нокс и самият крал, които наложили в родината си Англиканската Реформация от калвинистки тип, довела до създаването на Англиканската църква.
В. Разбира се, колкото и отделни изследователи да се опитват да представят Реформацията единствено или най-вече като „религиозно движение”, абсурдно е да бъде игнорирано обстоятелството, че тя е била и „общественополитическо движение”, и че в нейната най-дълбока духовна тъкан винаги и неизменно е бил вплетен и общественополитически мисловен и идеен слой.
От съвременна гледна точка като феномен Реформацията е ретроспективна периодизация, прилагана спрямо онези европейски движения за църковни реформи, които са били започнали в периода около 1520 г. и бързо са се били изострили, и които са виждали своята мисия като „продължение на каузата на Евангелието”, като „обновление или възвръщане към неопетнените извори на библейското християнство, към истинската християнска вяра”. Основната цел на реформаторите от посочения период е била да доведат до „вътрешно прекръстване на индивидите” и „преминаването им от лъжливата към истинската вяра”. Според лидерите на Реформацията всичкото онова, което дотогава е било приемано за християнска църква, всъщност е било сбор от аристотелиански, а следователно езически, понятия за добродетел, създадени, за да обслужват папството, а не истинската вяра на паството.
Според лидерите на Реформацията не е нищо друго, освен истинска пародия, широко разпространената теза на римокатолическата църква, съгласно която, за да заслужат спасение на душата си, вярващите трябва да извършват „добри дела”, и най-вече да спазват определени, създадени за тази цел, ритуали и действия. Според тех постигането на такава задача по този начин е невъзможно, защото истинските „добри дела” предполагат „добра воля”, която грешната човешка природа не може да постигне; а истинската библейска доктрина гласи, че човешката природа е напълно неспособна да заслужи спасение като „възнаграждение” за „праведно поведение”, и че поради своята милост Бог „прочиства” грешниците независимо от техната греховност чрез спасителната дейност на Исус Христос; и че „покръстването” от лъжливата в истинската вяра се осъществява чрез вярата в силата на Евангелието.
При това, съществено внимание заслужава обстоятелството, че лидерите на Реформацията, макар и да са се стремели да „включат в служене на Реформацията” светските владетели, все пак не са считали за нужно да формулират своя теория за държавното управление; и това е било така, тъй като според обичайните за врмето и за дейността им „разграничения” те са се стараели да концентрират вниманието си върху духовните, а не върху преходните мирски въпроси, което „разграничение” впоследствие е било заложено в разграничението между „религия” и „политика”.
Все пак, обаче, това разграничение не е било могло да бъде „абсолютно” или поне „строго”, защото в същото време държавното устройство и религията са били изключително тесно свързани и фактически не е била правена съществена разлика между „грях” и „престъпление”, а светският закон е преследвал и наказвал включително и редица деяния, които са имали характера на „грях”. Освен това, въпросното „разграничение” е имало твърде условен характер и поради обстоятелството, че Църквата не само е била част от обществения ред, но дори, по силата на светските закони, се е ползувала с известни доста високи привилегии; а и папството почти никога не е спирало да проявява претенциите си да има върховенство върху светския правен и битов ред. Именно в контекста на всичко това лидерите на Реформацията напълно естствено и доста бързо са били стигнали до извода за необходимостта от отрицание и противопоставяне на папските претенции, и в техната интерпретация понятието „Църква” придобило съвсем друго значение, коренно различно от папската интерпретация: според реформаторите „църквата е равнозначна на паството, а не на папството”; което изключително оригинално синтетично определение, впрочем, превъзходно запазвало схващането за универсалността на Църквата.
Също така съществено внимание заслужава и обстоятелството, че лидерите на Реформацията категорично отрекли римокатолическото разграничение на християните на две класи или съсловия – на управляващо духовническо съсловие и на управлявано мирско съсловие, и издигнали тезата, че „като духовна ценност всички християни са равноценни (равнопоставени)”; така, чрез тази формулировка съставената от фалшиви вярващи (псевдовярващи) т. нар. „видима църква” била обречена да изчезне и да отстъпи мястото си на съставената от истинските вярващи т. нар. „невидима църква”, която именно е и „паството”.
Г. Възникването на Реформацията несъмнено предизвикало във Ватикана ответна реакция и контрастратегия, станала известна като контрареформация, изразяваща се преди всичко в организиране и провеждане на гонения и преследвания срещу реформаторите, а също така и в предприемането на редица промени в Църквата, които имали характера на алтернатива на Реформацията, а не на искрени подбуди за същински реформи.
В най-общ план същността на контрареформацията се изразява в следното:
Първо, извършване на несъществено вътрешно обновление на католическата Църква, свеждащо се най-вече до създаването на нови религиозни ордени и провеждане на финансова реформа, чрез които „обновителни акции” се целяло постигането на ефект, даващ привидното впечатление за наличието на сериозна високойерархична загриженост за прочистване на Църквата и за подмамаване на протестантите да се върнат в „бащиното лоно”;
Второ, бил свикан и проведен т. нар.Тридентски събор, проведен от 1545 до 1563 г. в град Тридент (Трент), на който събор и двете страни официално възлагали надежди за „постигане на примириение”, но в действителност съборът се превърнал в съд над протестантите. Все пак, през този период били създадени поредица нови моменти в догматиката на католическата Църква, в резултат на които отлъчили се от нея количествено мощни протестантски групи от Австрия, Полша и Чехия са върнати в лоното на папската Църква.
Трето, папа Павел ІІІ узаконил Ордена на йезуитите и въвел Инквизицията, която вече (още през 1480 г.) била основана в Испания от Торквемада и функционирала като орган за изтребление на еретиците. Като основател на йезуитския монашески орден „Общество на Исуса” встъпил Игнатий Лойола (1491-1556) - испански благородник, който през 1523 г. се посветил да служи на Бога, а през 1540 г. заедно с още шестима негови поддръжници образувал ядрото на новия орден, който само шест години по-късно вече набраявал около 6000 души., отличавал се със строга дисциплина, живот в пълна бедност, обет за целомъдрие, безпрекословно послушание на вишестоящия, донасяне на вишестоящия за думите и постъпките на равните и нисшестоящите, пълно подчинение на папата; орденът бил организиран на военни начала, и дори водачите били наричани офицери, а начело на ордена стоял генерал. В същото време папите предприели стратегия на даване на много привилегии на йезуитите, които били наричани „черната гвардия на Ватикана”, и които именно застанали начело на контрареформацията и започнали да провеждат стратегия на систематични гонения и убийства на протестанти.
Четвърто, тъй като сблъсъкът между католици и протестанти не само бил неизбежен, но и придобил изключително остри форми, в крайна сметка възникнала т. нар. Тридесетгодишната война. През 1608 г. протестантските князе се били обединили в т. нар. „Евангелски съюз”, срещу който застанала основаната през 1609 г. от принцовете-католици т. нар. „Католическа лига”. Войната пламнала през 1618 г. в Бохемия (поради окупирането на Прага), но тъй като преди всичко поради противоречията между лутерани и калвинисти протестантите били разпокъсани, през 1620 г. Лигата удържала победа; през 1625-1629 г. във войната се намесил датският крал Християн ІV, който застанал на страната на протестантите, обаче бил разгромен от Фердинанд ІІ, след което протестантските князе били лишени от достойнство, власт и земя и прогонени на север. Все пак протестанството било спасено от краля на Швеция Густав Адолф; в решителната битка при Лютцен през 1632 г. Католическата лига била разбита, но самият Густав Адолф паднал убит. В крайна сметка протестантите не успели да си върнат Южна Германия, но на страната на протестантите застанала Франция, която искала да се възползува от слабостта и изтощението на католическа Испания и на Свещената Римска империя; войната завършила през 1648 г. с подписването на Вестфалския мир, в резултат на което Холандия и Швейцария били признати за протестантски, във Франция, Швеция и Прусия протестантите придобили значителни територии, а Лутеранството и Калвинизмът официално получили религиозно признание.
Пето, Централна и Южна Америка приели римокатолицизма от Испания и Португалия; през 1565 г. испанците успели да въведат за кратко време католицизма във Флорида, а по-късно и в Ню Мексико, Аризона и Калифорния, а французите го внесли в Квебек; през 1634 г. католицизмът навлезъл в Мериленд, а ирландците и германците, които започнали да пристигат след 1850 г., били римокатолици. Все пак, обаче, католицизмът не успял да пусне корен в тринадесетте североамерикански щати, които останали протестантски.
Забележка: Западноевропейската Реформация, която като правило стои на преден план на вниманието на всички изследователи, всъщност е била най-малкото трета поред в Европа, като е била предшествувана от Кирилометодиевската и Богомилската, а няколко века по-късно е била последвана от т. нар. „Нова Реформация”. Докато обаче през Средновековието Мартин Лутер така или иначе изрично е бил заявявал, че Реформацията, в която е въвлечен, не е социална или политическа, а е религиозна, то възникналата по-късно „Нова Реформация” изрично и ясно заявява, че е „насочена към човека като цяло” и включва както неговите религиозни, така и общественополитическите, философските, естетическите и пр. възможни възгледи, които подлежат на хуманизиране. В порядъка само на споменаване ще посочим т. нар. „Бахайско учение”, учението на Екуменизма, теософското учение на Елена Блаватска, антропософското учение на Рудолф Щайнер, както и учението на Петър Дънов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар