§ 73. Науката
А. В традиционната лексика под наука обикновено се разбира онзи специфичен вид познание (познавателна дейност) и специфичен отрасъл на културата, който се проявява като сфера на изследователската човешка дейност, насочена към производството на нови знания за заобикалящия човека свят и за самия него; най-дълбокият социален смисъл и значение на науката винаги е бил и ще си остане именно „производството на нови знания”, тъй като: *знанието е сила, а силата е предпоставка и възможност за ново знание; *силният е привилегирован да знае включително и онова, което слабият трябва да не знае, за да бъде слаб; *знанието е сила за знаещия, но незнанието също така е сила, само че не за незнаещия, а пак за знаещия.
Днес, разбира се, се прави строго разграничение между научното знание и другите типове знание, каквито са напр. всекидневното знание, религиозното знание-вяра, изкуството, митологията, интуицията, социалните утопии, религиозно-нравствения опит на Изтока и пр., но по времето на Средновековието всичко това, наред с магията, астрологията, окултизма се е намирало в органически неразчленено единство; в това число, разбира се, и политическата и правната наука са били компонент на това единство, и в този смисъл съвременният поглед върху политическите и правните учения на Средновековието е невъзможен без разкриването на същността на това единство. Специално тук нашата цел, разбира се, съвсем не е да разкриваме изключително голямото разнообразие на въпросното единство, а само в порядъка на енциклопедичното маркиране да обърнем внимание върху факта на това единство и неговото значение за пълноценното разкриване на съвременното съдържание на политическите и правните учения.
Б. Леонардо да Винчи (1452-1519) е знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор, художник и философ, за когото често пъти се казва, че е първообраз на ренесансовия човек и всеобхватен гений. Той е масово прочут най-вече заради картините си (най-известните от които са „Тайната вечеря” и „Мона Лиза”); след това е известен заради многобройните си изобретения; известен е и с приносите си в сферата на анатомията на човешкото тяло, астрономията и инженерството, и почти не е познат с философските си трудове, които имат своята не по-малко значима стойност, тъй като цялото му изключително многообразно творчество по своята същност не е нищо друго, освен изкуствоведски и естественонаучен увод към неговата философска мисъл. Обект е на вниманието на голямо множество изследователи[1].
Той е роден в град Винчи, Италия, и е незаконен син на местния нотариус; за майка му се знае, че е била обикновена селянка, но има хипотеза, че е била робиня от Близкия Изток; през 1464 г. Леонардо учи живопис във Флоренция, и след завършването на обучението си през 1472 г. е записан в цеховата организация на флорентинските художници; през 1478 г. той получил първата си голяма поръчка – да нарисува олтарната икона в капелата на кметството, но тъй като работел изключително бавно, през 1483 г. поръчката била дадена на друг; поради затрудненото материално положение и невъзможността да реализира творческите си планове той напуснал Флоренция и се установил в Милано, където духовният климат бил по-друг: докато във Флоренция били ценени най-много поезията и философията (а художественота дейност била считана за механична техническа и занаятчийска дейност), то в Милано на почит били математическите и природните науки, а миланските херцози отделяли специално внимание най-вече на инженерството (и преди всичко на военното инженерство). Така, през 1482 г. той предложил услугите си като инженер (като предложил всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия) и като архитект, скулптор и живописец, и бил назначен за член на колегията от инженери на херцога (ingenarii ducales). През 1487-1490 г. той участвувал в конкурса за построяване на купола на Миланската катедрала, но не бил одобрен.
Макар че по време на 16-годишния му престой в Милано той разработил голям брой най-различни проекти, този период от живота му фактически завършил с катастрофа – тъй като през лятото на 1499 г. френските войски превзели Милано, в края на годината той напуснал града и се завърнал във Флоренция. През 1506 г. обаче отново се завърнал в Милано, където престоял до 1513 г., когато се настанил в Рим, където през 1514-1515 г. създал шедьовъра си „Мона Лиза“. През 1516 г. се установил във Франция по покана лично на френския крал Франсуа І, където останал до края на живота си.
Любопитно е, че в своето изключително прецизно изследване по история на Западната философия италианските автори Джовани Реале и Дарио Антисери обръщат внимание на обстоятелството, че докато в представата на почти всички съвременни интелектуалци Леонардо да Винчи е маестро-художник, в дипломата му той е архитект и инженер, за френския крал Франсуа І е най-великият философ, а за италианския живописец, архитект и писател Джорджо Вазари (1511-1574) той също е „най-великият философ”, но ... иронично поставен в кавички, тъй като капризно е предпочитал да философствува, вместо да бъде християнин. Впрочем, според посочените италиански изследователи Леонардо да Винчи е „човек на Възраждането” не само защото е „мислител от универсален тип” (т. е. неограничен само в една област на знанието), но и защото в неговите разсъждения присъствуват онези „следи на неоплатонизма”, които, макар и без техната мистико-анимистична същност, са сведени до легитимирането на идеята за механистистическия строеж на цялата природа. Освен това, според тех, плътно наситените с догадки и гениални прозрения виждания на Леонардо да Винчи никога не са излизали вън от пределите на „занимателния опит”, и никога не са били достигали онази систематичност, която е характерна за същинската наука, по същество представляват нещо средно между експеримент и коментар; и това е така, защото Леонардо никога не е бил проявявал никакъв интерес към корпусно организираното като (във вид на) наука знание[2].
В. Йохан Рейхлин (1455-1522) е виден немски хуманист и филолог, един от най-добрите специалисти по древни езици, преди всичко по латински и особено по иврит и древногръцки. Бил е личен съветник на императора на Германия и близък приятел и последовател на Джовани Пико делла Мирандора, който по онова време е бил ръководител на Платоновата Академия Козимо Медичи. Идеите на Йохан Рейхлин са изложени в съчиненията му чрез сложна и прецизно разработена система от символи, имащи характера на „символическа теология”, обосноваваща божествения характер на света.
Г. Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) е италиански учен, възгледите на който представляват съчетение от неоплатонизъм и учението на кабалата. Той пръв пренася кабалистичното познание в светския хуманитаристичен научен център или Академия във Флоренция, която академия е била създадена от аристократа Козимо Медичи (1389-1464). Именно Мирандола за първи път събира в библиотеката си съществуващата неголяма по своя обем кабалистична литература, състояща се най-вече от преводи, направени от Флавий Матридат (приел християнството еврейски мислител от Сицилия), които преводи били направени по поръчка на папа Сикст IV, а след това (през 1486 г.) - и по поръчка на самия Мирандола.
Д. Николай Коперник (1473-1543) е световно известен средновековен астроном, матеметик и икономист, професионален медик (лекар) и доктор по каноническо право, известен най-вече с разработената от него т. нар. хелиоцентрична система за строежа на Вселената, обект на изследотателското внимание на редица автори[3].
Той е роден в Торун, който бил полска провинция на Прусия, но впоследствие бил включен в територията на самостоятелната полска държава; етнически е бил германец, но е смятал себе си за поляк. Баща му е бил заможен търговец и влиятелен правителствен чиновник, но починал по време на чумна епидемия, когато малкият Николай бил едва десетгодишен, поради което той бил отгледан и възпитан от брата на майка му. През периода от 1491 до 1495 г. той учи астрономия и философия в университета в Краков, след което бил назначен за каноник; през 1496 г. постъпил в университета в Болоня, където бил студент по специалността каноническо право, но едновременно с това изучавал и астрономия; през 1499 г. получил магистърската степен in utroque jure. След това постъпил в университета в Падуа, къдено следвал медицина и извършвал астрономични наблюдения. През лятото на 1503 г. получил от университета във Ферара научната степен доктор по каноническо право; същата година се завърнал в Полша, където бил назначен за професор в университета в Краков, на която длъжност останал само в продължение на седем години, през което време се занимавал единствено с астрономически наблюдения и изпълнявал административни поръчения.
През 1510 г. той се преселил в град Фромборк, където останал до края на живота си, като изпълнявал длъжността си на католически каноник; през свободното си време изучавал и развивал астрономията и упражнявал лекарската си професия, която му осигурявала висока за онова време финансова независимост и му носела висока слава на медик, лекувал и излекувал множество, включително и високопоставени, личности.
Благодарение на дългогодишните си астрономически наблюдения и научни изследвания Николай Коперник създал т. нар. хелиоцентрична система за строежа на Вселената, която била изложена в обосновавания от него в продължение на 40 години трактат „За въртенето на небесните сфери” („De revolutionibus orbitum coelestium”); съгласно неговата теория не Земята, а Слънцето се намира в центъра на Вселената, а другите планети обикалят около него, както и че съществуват още много други подобни системи. Впрочем, идеята за хелиоцентризма е била изказана още в древността от Аристарх Самоски, а заради поддържането на същата идея в Рим вече е бил изгорен Джордано Бруно; заслугата на Николай Коперник се е състояла в нейното прецизно научно обосноваване и в научното оборване на официално поддържаната от Църквата теория за геоцентризма (създадена от Клавдий Птоломей).
Обоснованато от Николай Коперник учение нанесло силен удар върху господствуващите и непоколебими дотогава средновековни църковни догми, и довело не само до бурното развитие на астрономията, но и на естествознанието и на цялата наука, и най-вече - до коренни изменения в начина на мислене и в подхода при изучаване на околния свят, без които би била немислима естественонаучната революция от ХVІ и ХVІІ век.
Е. Микеланжело Буонароти (1475-1564), пълното име на когото е Микеланджело ди Лодовико ди Лионардо ди Буонаррота Симони, е виден италиански скулптор, живописец, архитект, поет и мислител - един от най-великите майстори на Ренесанса; обект е на вниманието на множество изследователи[4].
Той е роден в град Капрезе, край Арецо (Тоскана, Италия); баща му е бил градски съветник; в детството си е учил във Флоренция; през 1488 г. против волята на баща си постъпил като ученик в местното занаятчиско художествено училище, където се обучавал три години, и откъдето получил препоръка да учи в привилегированото училище на Лоренцо Медичи във Флоренция; през 1490-1492 г. той учил в това училище, но го напуснал, тъй като след смъртта на Лоренцо неговият приемник Пиеро де Медичи отказал да спонсорира обучението му; през 1496 г. кардинал Сан-Джорджо го поканил в Рим, където останал до края на живота си.
Според П. М. Бицили кулминационната точка на Ренесанса е била постигната в изкуството от Микеланжело, а в мисълта – от Джордано Бруно[5]; при това Микеланжело (подобно на Леанардо) е художник-мислител, изразяващ се и в сонети, които заемат изключително място в историята на литературата, и които са написани на език, към който автърот се отнася към думата така, както скулпторът към глината – мачка я, дроби я, разчупва я, за да намери формата, която е адекватна на мисълта. Всъщност, цялото многообхватно творчество на Микеланжело е подчинено на идеята за титаничната борба между Формата и Материята.
При това изключително любопитно е: първо, че както и при Леонардо, така и при Микеланжело изключително мощно е представено и наложено новото възприемане на Бога, встъпващ не само като „идея на идеите” и „форма на формите”, не само като „сливащ се с Природата първодвигател, творец и художник”, не само като „нравствена сила, стояща и действуваща отвъд доброто и злото”, но и като Личност, намираща радост в създаването на все нови и нови форми, и най-вече като Сила, поставяща преграда пред човешките стремежи към титаничност; второ, че съвършеният човек е представен като мислител и деец, труженик, борец и мъченик на идеята; трето, че т. нар. енергетична концепция за живота при него е получила своята връхна точка на художествено проявление - така, както същата концепция е получила връхната си точка на проявление в обществено-политическия живот в творчеството на Николо Макиавели.
Ж. Джероламо Фракастро (1478-1553) е италиански лекар, астроном и поет, роден във Верона, след дипломирането си в Падуа прекарал целия си живот във Верона. Главната или водещата идея, която обосновавал в произведенията си, е била тази за привличането на сходните и отблъскването на несходните феномени. Когато през 1495 г. при обсадата на Неапол от краля на галите Карл VІІІ се появила непознатата дотогава в Еврапа и пренесена от Америка заразна болест, позната като „испанска болест” и като „френска болест”, именно той е лекарят, който пръв й дал наименованието „сифилис” и описал нейните медицински характеристики (което, впрочем, направил не в страго научен трактат, а в поема, посветена на митологичния персонаж - овчаря Сифил, който разгневил боговете, и те го наказали чрез отвратителната болест). Именно по този повод той пръв обосновал идеята, че инфекциите се разпространяват чрез контакт и предаване на специални невидими частици, наричани от него „семена на болестта”, които бързо се размножавали, с което всъщност обосновал теорията за микробите, които по онова време все още не са били познати.
З. Парацелз (1493-1541), истинското име на който е Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, е роден в Швейцария немскоговорящ швейцарец; баща му е бил лекар; самият той е лекар (завършил медицина във Вюрцбург и Ферара), естественик, алхимик, астролог и философ (автор на широко известно произведение, озаглавено „Окултна философия”), професор в университета в Базел (1527-1528), борил се против църковната схоластика и стремял се да постави медицината върху научни основи, поставяйки в нейната основа идеята за химическата същност на биологическите процеси.
Той е създател на т. нар. ятрохимия и на т. нар. „ново учение за лекарствата”, което е считал не за универсално, а за „специфично учение”. Всъщност, както всички, които по онова време са се занимавали с наука, така и Парацелз, не е правил никаква разлика между химията, алхимията и хомеопатията, между науката и паранауката; както всички, така и той е практикувал магия и демонология, а колегите му от Университета напълно искрено са вярвали, че той „владее тайната на философския камък” и може да удължи човешкия живот до неколко столетия. Самият той, обаче, починал внезапно на 48-годишна възраст, а според повечето изследователи е бил убит от университетските му колеги.
И. Джероламо Кардано (1501-1576) е италиански лекар и професор по медицина, знаменит математик и писител, автор на голямо множество най-разнообразни по своя характер произведения и научни трактати.
Й. Бернардино Телезио (1509-1588) е роден в град Козенца, Италия; още от малък получил добро хуманитаррно образование, а през 1535 г. завършил Падуанския университет. През 1553 г. се завърнал в родния си град, където основал т. нар. Academia Telesiana или Academia Cosentina, имаща за задача опитното изучаване на природата и на нейните закони и да създаде радикално нов тип физическа наука, тотално различаваща се от господствуващата по онова време аристотелова физика.
Той, всъщност, е един от най-видните представители на европейската натурфилософия, и с неговото име и неговата академия е свързано възникването и утвърждаването на т. нар. сенсуализъм или хилозоизъм, представляващ философско учение или направление в теорията на познанието, според което именно „сетивата и възприятието са основен и достоверен източник на познанието” и „всички форми на материята притежават чувствителност, жизненост и одушевеност от природата”. Неговата „нова физика” всъщност е формулирана като „учение за тотално живата материя”, представляващо типичен образец на геометричния холистичен подход, утвърждаващ идеята, че „всяко нещо съдържа духовната причина за самото себе си”; че именно Духът, неизменно присъствуващ във всяко нещо, е основната причина за неговото съществуване и проявление.
Неговото основно съчинение е „За природата на нещата съгласно тяхното собствено начало” (издадено в една книга през 1565 г. и в девет книги през 1586 г.); автор е и на редица други съчинения („За земетресенията”, „За кометите”, „За мълниите”, „За парата”)[6] и е обект на изследователското внимание на редица автори[7].
К. Пиер Рамус (1515-1572) е един от най-ярките учени на Франция от времето на ХVІ век - философ, математик, педагог, страстен привърженик на идеите за реформи в образованието, рязък критик на средновековния аристотелизъм и схоластическата традиция, виден пропагандатор на светския научен светоглед, автор на голямо множество учебници и трактати и обект на вниманието на редица изследователи[8].
Името на Пиер Рамус се е ползувало с изключително широка популярност през ХVІ и ХVІІ век и съвсем неслучайно във своя „Философски речник” Волтер го сочи както като изключителен философ за своето време, така и като изключително добродетелен човек, имал нещастието да живее във век на тотална престъпност; той го сочи и като човек, който е бил преследван през целия му живот, който е бил убит съвсем не от обикновени престъпници, а от професори и студенти, които после са влачели окървавените му останки пред вратите на всички колежи (университетски факултети), за да демонстрират не само „направеното от тях в прослава на Аристотел справедливо възмездие”, но и за да постигнат педагогическия ефект на „поучение за католическите и набожните души”[9].
Впрочем, през ХVІІІ век името на Пиер Рамус е било почти забравено, и едва в края на ХІХ и началото на ХХ век постепенно е започнало да получава полагащото му се научно внимание на изследователите.
Пиер Рамус е бил роден в малкото селце Кю (Cuth, Cut), разположено между градовете Суасон и Нуайон в северната френска провинция Пикардия. Неговото семейство, макар и по произход да е принадлежало към дворянското съсловие, е живеело в условията на крайна бедност, тъй като през 1468 г. цялото имущество на дядо му е било разграбено по време на протичащите в Лиеж военни действия, след което семейството на дядо му напуснало родния си град, преместило се в селцето Кю и започнало да се занимава със земеделие, продуктите на което не стигали дари за прехрана. Така, едва 12-годишен, малкият Пиер бил заставен от обстоятелставата сам да се грижи за препитанието си и станал слуга в семейството на знатен военен, който в същото време следвал като студент в един от най-знаменитите колежи на Парижкия университет, и във връзка с което, изпълнявайки слугинските си задължения, младият Пиер започнал да придружава своя господар при неговите посещения в колежа; където, записвайки се с латинизираното име Петрус Рамус, не само успял да завърши целия курс на университетското обучение, но и впоследствие бил въведен като университетски преподавател.
Така: през 1527 г. Пиер Рамус започнал началото на своето университетско обучение; през 1536 г. защитил и получил учената степен „магистър на изкуствата”; през 1543 г. излезли от печат неговите първи съчинения; през 1544 г. бил издаден кралски едикт, осъждащ неговите възгледи; през 1547 г. бил реабилитиран; през 1551 г. получил кралска професура и бил назначен в катедрата по риторика и философия в „Колеж дьо Франс”; през 1561 г. той приел протестанството; през 1568-1570 г. пребивавал в Германия и Швейцария; през септември 1570 г. се завърнал в Париж; и на 25 август 1572 г., по време на трагичната т. нар. „Вартоломеевска нощ”, когато били избити повече от 50 000 (петдесет хиляди) души, той бил убит, обезглавен и хвърлен в Сена.
Строго погледнато, Пиер Рамус не е писал специални общественополитически трактати и не е автор на каквато и да е общественополитическа теория, но както всичките му научни трактати, така и трагическият край на неговия живот, са имали изключително мощно влияние върху общественополитическото мислене не само във Франция, но и в редица други страни на Средновековна Европа.
Л. Тихо Брахе (1546-1601) е датски астроном, астролог и алхимик, посветил целия си живот на систематично наблюдаване на небето[10]. През май 1576 г. със специален указ на датско-норвежкия крал Фредерик ІІ той получил правото на пожизнено владение върху островите Вен, както и правото върху значителна сума пари, които да бъдат вложени за изграждането на астрономическа обсерватория (която била наречена „Ураниборг”, т. е. „Небесен замък”). През 1597 г., обаче, новият крал на Дания Кристиян ІV не само лишил Тихо Брахе от правото на владеене на острова и от финансовата поддръжка, но дори забранил астрономията като наука, тъй като тя не е в състояние да носи приходи на короната. Поради това Тихо Брахе се премистил в Прага, където станал придворен математик и астролог при Императора на Свещената Римска империя Рудолф ІІ.
М. Джордано Бруно (1548-1600) е италиански астроном, математик, философ и окултист, автор на редица произведения, обект на изследователското внимание на редица автори[11]. Той е роден в Нолано край Неапол, Италия; когато на 13-годишна възраст постъпил в Доминиканския манастир, където станал монах, неговото кръщелно име Филипо били заменено с монашеското име Джордано Бруно Нолано. В манастира, при досега му с богатата библиотека, той развил траен интерес към философията. През 1567 г., когато е едва 19-годишен, срещу него бил възбуден съдебен процес по подозрение в ерес, но то останало незавършено поради липса на достатъчно доказателства. През 1572 г. той постъпил във висшата богословска школа на Доминиканския орден, след блестящото завършване на която бил назначен за професор по теология. През 1576 г. срещу него било възбудено ново дело, но този път за убийство на събрат-монах, който бил доносник на инквизицията срещу него, но и това дело останало незавършено поради наличието на много подозрения и никакви доказателства. Все пак, обаче, това обстоятелство наложило той да предприеме пътя на странствуването, и така след известно време пристигнал в Женева, където приел калвинизма и станал слушател на лекциите в Женевския университет; по повод на една от лекциите на един от апологетите на калвинизма той издал брошура, в която посочвал 20 груби грешки, но тъй като калвинистката консистория е не по-малко жестока от католическата инквизиция[12], вместо очаквания диспут той бил арестуван и хвърлен в затвора; после след публично унищожаване на брошурата и двукратно изправяне пред консисторията, където той официално „се покаял” и „отрекъл” от възгледите си, бил освободен и незабавно заминал за Франция. От края на 1579 г. до есента на 1581 г. той пребивавал в Тулуза, където първоначално преподавал частни уроци, а после спечелил конкурс и бил назначен за редовен професор по философия.
През 1581 г. заминал за Париж, където станал професор, притежаващ свой собствен метод на преподаване, който сам определял като „организирано познание”, благодарение на който метод си спечелил не само славата на превъзходен преподавател, но и на магьосник. Тъй като славата му стигнала и до крал Анри ІІІ, той бил повикан в двореца, станал кралски фаворит и умело използувал височайшето покровителство, за да напише и издаде редица книги.
През април 1583 г. отишъл в Англия, където в продължение на две години живеел при френския посланик, преподавал в Оксфордския университет и написал няколко трактати. През октомври 1585 г. се завърнал във Франция, тъй като Френската монархия била обявила война срещу Англия, след което започнало неговото странничество из Европа в продължение на 15 години, през което време се сблъсквал със силна враждебност и откази да му бъде дадена професорска работа.
През есента на 1591 г. бил подмамен (от един от неговите ученици и подставени от Инквизицията фалшииви последователи) да отиде във Венеция и Падуа, и през май 1592 г. бил предаден на Венецианската инквизиция, която го поставилва под арест. На 27 февруари 1593 г. той бил окован във вериги и отведен в „оловния затвор” в Рим, където, за да се опитат да го принудят да се отрече от възгледите си, го подлагали на всекидневен физически и психически натиск и проточвали съдебния процес срещу него, продължил седем години. Тъй като в крайна сметка той категорично отказал да приеме условията на Инквизицията, за да живее, на 8 февруари 1600 г. е осъден на „смърт без проливане на кръв”, и на 17 февруари 1600 г. е изгорен на кладата.
Основните или най-главните съчинения на Джордано Бруно са: „Пир върху пепел“, „За безмерното“, „За песента на Цирцея“, „За триумфиращото животно“, „За сенките на идеите“, „Изкуството на запаметяването“, „Кратка система и допълнение към Лулиевото изкуство”, „Вечерята на тримерната сряда”, „За безкрайната вселена и световете”, и комедията „Свещеник”.
Видните италиански изследователи на Западната философия Джовани Реале и Дарио Антисери подчертават, че „шифърът” към разбирането на идеите на Джордано Бруно е заложен в техния радикално магико-геометричен характер и в невъзможността му да се впише в рамките на официалната християнска ортодокдия[13].
За него Вселената е безкарайна и в нея има безкрайно много светове; основна единица на Битието е монадата, която, схващана в три смисъли: ---като метафизична единица, схващана като „атом” или „най-малкото и неделимо тяло”; ---като физична единица, също схващана като „атом” или „най-малкото и неделимо тяло”; и като математическа единица, възприемана като точка.
Вилхелм Дилтай определя Джордано Бруно като „същинския философ на италианския Ренесанс”. Без официално и изрично да отрича съществуването на Бога, той всъщност Го „зачерква” във своята философия, напълно приравнявайки го с Природата (определяйки го като „непознаваем в себе си” и „проявяващ се в Природата”); според него не Бог, а Вселената е „всеобщият център на всички неща”, и подобно на Леонардо да Винчи и Микеанжело сравнява Бог или Природата с „творческия човек”, схващан или разбиран изключително като „художник” или „скулптор”, създаващ „форми, на които подчинява материята”, при което разликата е само в това, че човекът разполага с вече предоставена му материя и не му се налага да я създава по същество, а разполага единствено с възможността да променя формите й. Все пак, според него, задачата на човека е „да осъзнае своето Божествено начало”, „да осъзнае и осмисли онова, което му е дадено” от Бога (Природата), и бидейки овладян от „Божествената любов”, която той, всъщност, схваща като „екстаз”, да почувствува божествената вътрешна хармония и да действува съобразно изискванията на нейните закони.
Н. Галилео Галилей (1564-1642) е роден в град Пиза именит италиански мислител от епохата на Възраждането - философ, поет, литературен критик, математик, физик, астроном, астролог, основоположник на съвременното експериментално естествознание и наука, основател на класическата механика, автор на голямо множество изследвания и теоретически трактати[14], обект на изследователското внимание на множество автори[15]; той е направил множество открития в различни научни области, редица от които засилвали позицията на хелиоцинтрическата система на Коперник, и поради това през 1633 г. послужили като „фактическо основание” на Инквизицията да го обвини в „коперниканство” (еретизъм); изправен пред съда, той съумял да избегне опасността да бъде жив изгорен на кладата, но книгите му били изгорени, било му забрането да се занимава с научна дейност, бил поставен под изключително строг надзор, ослепял и умрял; през 1971 г. католическата църква отменила присъдата и го реабилитирала.
Галилео Галилей е бил първото от седемте деца на родителите си, които произлизали от дребен благороднически род (баща му е бил музикален теоретик, композитор и музикант); до десетгодишна възраст той е бил възпитаван и обучаван у дома им в Пиза, след което, през 1574 г., семейството се преместило във Флоренция, където обучението му било възложено първо на местния свещеник, а после - на близкия манастир, в който получил високоавторитетното за онова време средно религиозно образование. През 1579 г. той се завърнал във Флоренция, а през 1581 г. постъпил в университета в Пиза, където изучавал медицина, философия и математика. През 1589 г. получил преподавателска работа в Пизанския университет, а наскоро след това станал преподавател в университета в Падуа, където не само извършил някои от най-важните си открития, но и, въпреки че е бил дълбоко вярващ католик, станал баща на три извънбрачни деца (родени от Марина Гамба през 1600 г., 1601 г. и 1606 г.).
През 1610 г. той получил почетна длъжност в двора на неговия бивш студент Великия херцог на Тоскана Козимо Медичи; през 1614 г. един от римските проповедници (Томазо Качини) осъдил публично коперниканските възгледи на Галилей относно движението на Земята; той заминал за Рим, за да се защити, но през 1616 г. кардинал Роберто Беламино официално му връчил забрана да защитава или преподава астрономия, тъй като астрономическите му възгледи противоречат на Светото Писание. През октомври 1632 г. е изправен пред съда на Инквизицията и получил осъдителна присъда, принуждаваща го да се отрече от книгите си и да изживее остатъка от живота си в затвор (по-късно присъдата е променена, като затворническите условия са заменени с условията на нещо като домашен арест при изключително строг ежедневен надзор). През 1638 г., когато вече е почти напълно ослепял, той публикувал в Лайден последната си книга „Две нови науки” („Due nuove scienze“), и на 8 януари 1642 г. умрял в присъствието на един от неговите учениците, сина му и представител на Инквизицията.
От строго формална гледна точка главният или основният принос на Галилео Галилей е съсредоточен в сферата на математиката, логиката, физиката, астрономията, техническите открития и изобретения; и макар че (от същата гледна точка) той не е бил написал нито един специален трактат от сферата на общественополитическите и правните идеи и учения, съвсем не са малко онези интелектуалци, за които неговият „гениален божествен дар”, даден в полза на човечеството, е именно в тази сфера.
Защото той е един от най-авторитетните представители на онзи „извисил се над човешката история сборен екип от гениални личности”, който е предопределял и формирал менталните параметри на предстоящите да се случат през следващите векове съдбовни за човечеството бъдещи събития преди всичко именно в духовния климат и сферата на общественополитическите отношения.
О. Йохан Кеплер (1571-1630) е германски математик, астроном и астролог, ключова фигура на Научната революция от ХVІ – ХVІІ век, често пъти наричан „първият теоретичен астрофизик”, а съвременният американски астроном, астробиолог и поруляризотор на науката Карл Сейгън (1934-1996) го нарича „Последният научен астролог”[16].
Още от детските си години е проявявал специфичен интерес към астрономията; завършил Тюбингенския университет, имал е намерение да стане протестантски пастор, но получил покана да чете лекции по математика в университета в град Грац, където се установил и преподавал от 1594 до 1600 г. През 1600 г. се преместил в Прага при Тихо Брахе, след смъртта на който заел мястото му на придворен астроном. През 1612 г. се преместил в Линц, а през 1626 г. – в Улм. През 1628 г. станал официален военен съветник на генерал Валенщайн, при когото единствeната му задача е била да иpработва военнооперативни хороскопи. Освен в астрономията той има големи приноси с сферата на оптиката и конструирането на телескопите.
Най-известните негови научни трwдове са: „Свещената загадка на Космоса” (Mysterium cosmographicum, 1596, второ издание 1621 г.); „Оптическият дял на Астрономията” (Astronomiae Pars Optica, 1604); „Относно новата звезда до крака на Змиеносеца” (De Stella nova in pede Serpentarii, 1604); „Новата астрономия”, (Astronomia nova, 1609; „Разговори с пратеника на звездите”, (Dissertatio cum Nuncio Sidereo , 1610); „Диоптрика” (Dioptrice,1611); „За шестоъгълната снежинка” (De nive sexangula, 1611); „Нова стереометрия на винените бъчви” (Nova stereometria doliorum vinariorum, 1615); „Епитом на Коперниковата астрономия” (Epitome astronomiae Copernicanae, публикувана на три части в периода от 1618 до1621 г.); „Хармонията на световете” (Harmonices Mundi, 1619); „Рудолфови таблици” (Tabulae Rudolphinae, 1627); „Сънищата” (Somnium, 1634).
[1] Вж.: Леонардо да Винчи, Бележниците на Леонардо, С., 2005; Леонардо да Винчи, Животът на Леонардо да Винчи, С., 2006; Леонардо да Винчи, Предсказания. Леонардо да Винчи, С., 2006; Леонардо да Винчи, Полное собрание живописи и графики, М., 2007; Константинов, Венцеслав, Леонардо да Винчи през погледа на Пол Валери, в кн. Константинов, Венцеслав, Писатели за творчеството, Варна, 2004; Чарлс Никъл, Леонардо да Винчи: Полетите на мисълта, С., 2006; Тейш Джесика, Трейси Бар, Леонардо Да Винчи For Dummies, С., 2006; Leonardo da Vinci by A. Gastev, Moscow, 1972; The Art of the Italian Renaissance. Architecture. Sculpture. Painting. Drawing, Könemann, 1995; The Notebooks of Leonardo Da Vinci, (Volume 1-2), by Leonardo Da Vinci. Dover Pubns, 1975; Leonardo: The Artist and the Man, by Serge Bramly, Sian Reynolds, Penguin USA, 1995; Leonardo Da Vinci: The Mind of the Renaissance (Discoveries), by Alessandro Vezzosi (Editor), Harry N Abrams, 1997; The How to Think Like Leonardo Da Vinci Workbook and Notebook : Your Personal Companion to How to Think Like Leonardo Da Vinci, by Michael J. Gelb, Bantam Books, 1999; How to Think Like Leonardo da Vinci: Seven Steps to Genius Every Day, by Michael J. Gelb, Dell Books, 2000; Leonardo on Painting: An Anthology of Writings by Leonardo da Vinci with a Selection of Documents Relating to His Career, by Martin Kemp (Editor), Margaret Walker (Translator), Yale Univ. Press, 2001; Leonardo Da Vinci: The Complete Paintings and Drawings, by Frank Zollner, Johannes Nathan, TASCHEN America Llc, 2003; Leonardo Da Vinci, The Last Supper , by Vito Zani, Rizzoli, 2003.
[2] Вж.: Реале, Дж., Д. Антисери, Западная философия от истоков до наших дней, Том 3. Новое время. От Леонардо до Канта, Перевод с итальянского, СПбг., 1996, с. 4-5.
[3] Вж.: Веселовский, И. Н., Ю. А. Белый, Николай Коперник, М., 1974; Armitage, Angus, (1951). The World of Copernicus, New York, 1951; Kuhn, Thomas, The Copernican Revolution: Planetary Astronomy in the Development of Western Thought, Cambridge, MA: Harvard University Press, 1957; Koyré, Alexandre, The Astronomical Revolution: Copernicus – Kepler – Borelli, Ithaca, New York Cornell University Press, 1973; Rosen, Edward, Copernicus and his Successors, London, Hambledon Press, 1995; Finocchiaro, Maurice A., (1989). The Galileo Affair: A Documentary History, Berkeley, CA, 1989; McMullin, Ernan, ed., The Church and Galileo, Notre Dame, in: University of Notre Dame Press, 2005; Repcheck, Jack, Copernicus' Secret: How the Scientific Revolution Began, New York, Simon & Schuster, 2007.
[4] Вж.: Микеланджело. Жизнь. Творчество, Сост. В. Н. Гращенков, вступительная статья В. Н. Лазарева, М., 1964; Ротенберг Е. И., Микеланджело, М., 1964; Ирвинг Стоун , Муки и радости, М., 1971; Микеланджело и его время, Под ред. Е. И. Ротенберга, Н. М. Чегодаевой, М., 1978; Микеланджело. Поэзия. Письма. Суждения современников, составитель В. Н. Гращенков, М., 1983; Дажина, В. Д., Микеланджело. Рисунок в его творчестве, М., 1987; Wallace, William E., Michelangelo: Skulptur, Malerei, Archtektur, Köln, Monte von DuMont, 1999; Gilles Néret, Michelangelo, Köln, Taschen, 1999.
[6] Вж.: Varii de naturalibus rebus libelli, pt. 1-8, Venetia, 1590; De rerurn natura juxta propria principia, vol 1-2, Cosenza, 1965-74.
[7] Вж.: Горфункель, А. Х., Материализм и богословие в философии Б. Телезио, в сб.: Итальянское Возрождение, Л., 1966; Fioreпtino F., В. Telesio, vol. 1-2, Firenze, 1872-74; Gentile G., B., Telesio, Bari, 1911; Troilo E., B. Telesio, Modena, 1924; Soleri G., Telesio, Brescia, 1944.
[8] Вж.: Грановский, Т. Н., Сочинения, М., 1892, Том 2, с. 377-383; Львов, С. Л., Жизнь и смерть Петра Рамуса. Исторический очерк, ж. Новый мир, М., 1967, № 9, с. 184-230; Матвиевская, Г. Н., Рамус. 1515-1572, М., 1981; Desmaze, Ch. P., Ramus, sa vie, ses ecrits, sa mort, Paris, 1864; Lobstein, P., Petrus Ramus als Theologe, Strasbourg, 1878; Graves, F. P., Peter Ramus and the educational reformation of the sixteenth century, New York, 1912; Barroux, R., Pierre de la Ramee et son influence philosophique: essay sur l’histoire de l’idee de la method a l’epoque de la Renaissance, in: Ecole nationale des Chartes. Position des theses. 1922, Paris, 1922, p. 13-20; Howell, W. S., Ramus and English rhetoric. 1547-1681, in: Quart. J. Speech, 1951, Vol. 37, p. 299-310; Ong, W. J., Ramus. Method and Decay of Dialogue, Cambridge, 1958; Ong, W. J., Ramus and Talon Inventory, Cambridge, 1958.
[9] Вж.: Voltaire, F. M. A., Dictionnaire philosophique, in: Oeuvres completes, Paris, 1867, Tom 8, p. 177-178.
[10] J. L. E. Dreyer, Tycho Brahe: A Picture of Scientific Life and Work in the Sixteenth Century, Edinburgh, Adam & Charles Black, 1890, 2nd ed., New York, Dover, 1963; C. Doris Hellman, Was Tycho Brahe as Influential as He Thought?, British Journal for the History of Science, № 1, 1963, р. 295-324; Victor E. Thoren, The Lord of Uraniborg: A Biography of Tycho Brahe, Cambridge, Cambridge University Press, 1990; Ann Blair, Tycho Brahe's Critique of Copernicus and the Copernican System, Journal for the History of Ideas, № 51, 1990, р. 355-377.
[11] Вж.: Kessler, John, Giordano Bruno: The Forgotten Philosopher, Rationalist Association, 1900; Yates, Frances, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition, University of Chicago Press, 1964; Couliana, Ioan P., Eros and Magic in the Renaissance, University of Chicago Press, 1987; Mendoza, Ramon G., (1995). The Acentric Labyrinth. Giordano Bruno's Prelude to Contemporary Cosmology, Element Books Ltd., 1995; McIntyre, J. Lewis, (1997). Giordano Bruno, Kessinger Publishing, 1997; Blackwell, Richard J., Robert de Lucca, (1998). Cause, Principle and Unity: And Essays on Magic by Giordano Bruno, Cambridge University Press, 1998; Gatti, Hilary, (2002). Giordano Bruno and Renaissance Science, Cornell University Press, 2002; Giordano Bruno, Due Orazioni: Oratio Valedictoria - Oratio Consolatoria, a cura di Guido del Giudice, Di Renzo Editore, 2007.
[13] Вж.: Реале, Дж., Д. Антисери, Западная философия от истоков до наших дней, Том 3. Новое время. От Леонардо до Канта, Перевод с итальянского, СПбг., 1996, с. 19.
[15] Вж.: Выгодский, М. Я., Галилей и инквизиция, М., 1935; Цейтлин, З. А., Политическая сторона инквизиционного процесса Галилея, ж. Мироведение, М., 1935, № 1, с. 1-35; Кузнецов, Б. Г., Галилей, М., 1964; Брехт, Бертолд, Животът на Галилей, Драма, Превод от немски, С., 1964, С., 1966; Штекли, Л. Э., Галилей, М., 1972; Фантоли, А., Галилей: в защиту учения Коперника и достойнства Святой Церкви, М., 1999; Баюк, Д. А., Галилей и инквизиция: новые исторические контексты и интерпретации, ж. Вопросы истории естествознания и техники, М., 2000, № 4, с. 146-154; Allan-Olney, Mary, The private Life of Galileo: Compiled primarily from his correspondence and that of his eldest daughter, Sister Maria Celeste (nun in the Franciscan convent of St. Matthew, in Arcetri), London, 1870; Drake, Stillman, Discoveries and Opinions of Galileo, New York, 1957; Zouckermann, R., Galilee penseur libre, Paris, 1968; Drake, Stillman, Galileo's Discovery of the Law of Free Fall, Scientific American, 1973, Vol. 228, N 5, p. 84-92; Chapere, D., Galileo. A philosophical study, Chicago, 1974; Von Gebler, Karl, Galileo Galilei and the Roman Curia: from authentic sources, London, C. K. Paul & Сo., 1879, Merrick, New York, 1977; Drake, Stillman, Galileo At Work, Chicago, University of Chicago Press, 1978; Galileo Galilei: 350 anni di storia. 1633-1983. Studi e ricerche, A cura di Mons. Paul Polard, Roma, 1984; Biagioli, Mario, Galileo, Courtier: The Practice of Science in the Culture of Absolutism, Chicago, University of Chicago Press, 1993; Fantoli, Annibale, Galileo – Per il Copernicanesimo e per la Chiesa, Vatican, 1993; Fantoli, Annibale, Galileo: for Copernicanism and for the Church, Vatican City State: Vatican Observatory Foundation, 1994; Apre Galilee, Ed. By P. Poupard, 1994; Sobel, Dava, Galileo's Daughter, 1999; Lessl, Thomas, The Galileo Legend, New Oxford Review, N 27-33, June 2000; Fantoli, Annibale, Galileo — For Copernicanism and the Church, third English edition. Vatican Observatory Publications, 2003; Newall, Paula, The Galileo Affair, 2004.
[16] Вж.: Белый Ю. А., Иоганн Кеплер, М., 1971; Белонучкин В. Е., Кеплер, Ньютон и все и все-все, М., 1990; Caspar, Max, Kepler, New York, Dover, 1993; Field, J. V., Kepler’s geometrical cosmology, Chicago, Chicago University Press, 1988; Applebaum, W., Keplerian Astronomy after Kepler. Researches and Problems, History of Science, 1996, Vol. 34, p.451-504; Robert S. Westman., Kepler’s Early Physico-Astrological Problematics, Journal for the History of Astronomy, № 32, 2001, p. 27-36.
БЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР -
ОтговорИзтриванеhttp://balkan1.blog.bg/technology/2010/01/18/bylgarskiiat-kalendar.474831