А. Мишел дьо Монтен (1533-1592) е виден френски философ и писател, принадлежащ към последните големи представители на Френското Възраждане, последователно изявен противник на средновековната схоластика и църковните авторитети, привърженик на опиращия се върху фактите научен метод на познание, привърженик на хуманистичната теза, че човекът е най-висшата ценност; автор е на една-единствена публикувана книга[1], но е обект на изследователското внимание на голямо множество автори[2] - които, макар и недвусмислено да признават неговото високоавторитетно място в литературната история заради въвеждането на есето като жанр, все пак подчертават, че най-голямата му заслуга, всъщност, се състои в ролята му на един от философските архитекти и пропагандатори на модерната либерална доктрина.
Мишел дьо Монтен е роден в Бордо; произхожда от богато и преуспяващо търговско семейство, което, в съответствие с практиката на зараждащата се богата буржоазия, си откупило дворянска титла. Известно време той е бил кмет (от 1581 до 1585 г.) в родния си град, но се отказал от публична дейност, за да се отдаде на написването на книгата, която бил замислил. Въпреки официалното си оттегляне, той, обаче, все пак, макар и неофициално, продължавал да играе важна обществена - преди всичко посредническо-помиритерна роля - при взаиомоотношенията между различните групировки в тогавашните религиозни войни. Впрочем, той е бил и съветник на бъдещия крал Анри ІV, който впоследствие окончателно прекратил тези войни.
За първи път книгата „Опити” е била публикувана в два тома през 1580 г.; в петото издание от 1588 г. се появил и третият том; след това Мишел дьо Монтен е направил множество поправки и допълнения; външно всичките теми са разхвърляни и неорганизирани, а двете най-очевидни обединяващи теми са претенциите на автора за „лична откровеност” и неговият недвусмислен „скептицизъм”. Всъщност, самият той пише в книгата си (ІІ, 18; ІІІ, 5), че не толкова той е създавал книгата, колкото тя е създавала самия него, че тя е неразделна част от живота му, и че той я е написал благодарение на усамотението му в неговият „див край”, където никой не може да го открие; и че ако е бил писал другаде, то тогава съчинението му не е щяло да бъде истински негово.
Наистина, още от пръв поглед личи възможността неговите есета да бъдат сравнени с „Изповедите” на Августин или на Жан-Жак Русо, но все пак неговата единствена книга, макар и да има един-единствен герой – самият неин автор, притежава не само качеството на лично откровение, но и на прецизно изследване както на самия него, така и на нравите на хората (ІІ, 6). В тази връзка той споделя, че няма нищо по-лесно и нищо по-сложно и по-трудно от това, човек да беседва със самия себе си (ІІІ, 3); че за него единственият достоен предмет на философията е самопознанието, и именно поради това всяка философия трябва да бъде преди всичко морална философия.
Макар че, разбира се, скептицизмът нито започва, нито завършва с Мишел дьо Монтен, все пак най-главната особеност, с която той влиза и остава във философията, е именно неговият скептицизъм, издигането на съмнението като върховен принцип, като висше интелектуално достойнство и като най-дълбока практическа мъдрост. Първият източник на този скептицизъм, несъмнено, е характерът на неговия век; вторият несъмнен източник е характерът на самата човешка природа; а третият източник е несъвършенството и ограничеността на познавателната способност на човека. Все пак, обаче, за него скептицизмът не е нито пълно отричане, нито израз на неведение и невежество, а е висш продукт на познанието въобще и най-вече на моралното познание, той е весел и хедонистичен, светъл, оптимистичен, и преди всичко – умерен.
[1] Вж.: Montaigne, Michel de, The Essays, Ed. and Trans. George B. Ives, New York, The Heritage Press, 1946; The Complete Works of Montaigne, Stanford University Press, 1957; Мишел дьо Монтен, Опити, превод от френски, Том 1-3, С., 1975-1980.
[2] Вж.: Friedrich, Hugo, Montaigne, Bern, Francke, 1949, Berkeley, University of California Press, 1991; Villey, Pierre, Les sources et l'évolution des Essais de Montaigne, Paris, Hachette, 1933, Osnabrück, O. Zeller, 1976; Zweig, Stefan, Montaigne, Frankfurt, Fischer, 1960; Horkheimer, Max, Montaigne und die Funktion der Skepsis, Frankfurt, Fischer, 1971; Trinquet, Roger, La jeunesse de Montaigne, Paris, Nizet, 1972; Leake, R. E., Concordance des Essais de Montaigne, 2 vols., Genève, Droz, 1981; Burke, Peter, Montaigne, Oxford, Oxford University Press, 1981; Frame, Donald M., Montaigne: A Biography, New York, Harcourt, London, Hamish Hamilton, 1965, San Francisco, North Point Press, 1984; Conche, Marcel, Montaigne et la philosophie, Paris, PUF, 1996; Brahami, Frédéric, Le scepticisme de Montaigne, Paris, PUF, 1998; Faye, Emmanuel, Montaigne, l'humaniste et les théologiens, in: Philosophie et perfection de l'homme, Paris, Vrin, 1998, chap.3; Hoffmann, Georges, Montaigne's Career, Oxford, Clarendon Press, 1998; Carraud, Vincent & Marion, Jean-Luc (eds.), Montaigne: scepticisme, métaphysique, théologie, Paris, PUF, 2004.
[Публ. на стр.315-317 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]
Няма коментари:
Публикуване на коментар