Квинт Ений
Същинското начало на реализирането на римската политическа стратегия, насочена към използуване за идеологически и политически цели на литературата, която да разработва, обосновава и налага републиканската доктрина за virtus Romana, е след края на Втората Пуническа война, след анализиране на опита на картагенския пълководец Ханибал, и е свързано преди всичко с името и многостранната дейност на Квинт Ений (239-169 г. пр. Хр.).
Той е роден в калабрийския град Руди в смесено гръко-римско семейство и още в детството си получил солидно гръцко образование, като е бил запознат не само с литературата, но и с философията. През Втората Пуническа война е служил в римската армия като центурион и в района на Сардиния се сражавал против Ханибал, вероятно като член на съюзническите на Рим войски или като доброволец, което, впрочем, е било по време, когато повечето южноиталийски градове са предпочитали да бъдат на страната на картагенците. Именно тогава той бил “обхванат” или “заразен” от мощната вълна на патриотизъм, проявяваща се не толкова сред населението, колкото сред римската армия.
Там, по време на войната, той се запознал и с Марк Порций Катон, който през 204 г. пр. Хр. го взел със себе си в Рим, където започнал да се занимава с учителска дейност, като обучавал деца от аристократически семейства, на които преподавал преди всичко латински и гръцки език, както и художествена литература. Освен това в Рим той се занимавал и с литературна писателска дейност, включително и с постановки на пиеси, и бил “глава на колегията на писателите и актьорите”, при което се ползувал от покровителството на най-високопоставени личности като Публий Сципион[1], Сципион Назика[2], Квинт Фулвий Нобилиор и неговия син Марк Фулвий Нобилиор[3], както и на редица други видни представители на сенатското съсловие.
Според Полибий (ІІ, 12) още в самото начало на своята дейност в Рим Квинт Ений започнал последователно да насажда жанровете и формите на гръцката поезия. В същото време, обаче, успоредно с несъмнено доминиращата подчертано просветителска тенденция на своята дейност, той издигнал и ясно очертаната хегемонистична идеологическа тенденция, съдържаща се в тезата, че след като Рим освободил Елада от властта на Македония, негов дълг е да не изостава от гърците в нито една област на културата и да поеме лидерството и в тази сфера, и че за да може това да стане, е необходимо всички римляни от висшия слой на обществото да овладеят до съвършенство цялото огромно богатство на гръцката култура.
Коментирайки същността на взаимоотношенията между Квинт Ений и неговите велики покровители, Цицерон (“Pro Arch.”, 22, 27; “Brut.”, 79) свидетелствува, че в основата на близостта между тях е стояла не само общата любов към гръцката култура, но и двустранният интерес. Така напр. макар и наистина искрено да е споделял всенародното възхищение от подвизите на “африканския герой”, възхвалявайки и обезсмъртявайки ги в своите произведения, Квинт Ений в същото време умело е съумял да се възползува от покровителството на видния военачалник и държавник Публий Корнелий Сципион (Старши и Африкански) и да превърне неговата слава във високо икономическо и обществено положение за самия себе си.
Цицерон подчертава, също така, че съвсем не от липса на усет или информация Квинт Ений въобще не е правел особена разлика между различните фракции и групировки сред нобилитета и е бил особено близък, също така, и с консула Квинт Фулвий Нобилиор, който като вожд на сенатската олигархия е бил и главният политически противник на Сципион. Специално внимание Цицерон обръща върху факта, че през 189 г. пр. Хр. военачалникът бил взел със себе си писателя с очевидната надежда да бъде възвеличен и прославен, че после действително поетът е описал подвизите на своя покровител в претекста на “Амбракия”, и че накрая Марк Фулвий Нобилиор, синът на възвеличения, допълнително се отблагодарил на поета, като му обезпечил получаването на римско гражданство.
Постепенно, усвоявайки начина на живот и идеологията на римския нобилитет, Квинт Ений започнал да разработва идеята за високите нрави на предците и за необходимостта от общограждански (общоримски) нормативен морал, при което първоначално доминиращата в неговата дейност просветителска тенденция преминала на заден план и била изместена от апологетично идеологическата тенденция.
Успоредно с успешните завоевателни разширявания на държавната територия, тезата за “Високите нрави на римските предци” заемала все по-важно и централно място в идеологията, при което изпълнявала и функцията да подчертава различието на римския народ от останалите народи и да бъде идеологическа основа на републиканския строй. Заслужава специално внимание фактът, че по времето, когато благодарение на политическия усет и поощрението на Сципион и неговото обкръжение Квинт Ений започнал да разработва тази теза, по-голямата част от римското общество е била твърде далеч от осъзнаване както на нейното значение, така и на ролята на художествената литература за нейното разпространение и утвърждаване. Заслужава внимание и фактът, че само около четвърт век след смъртта на Квинт Ений тази теза вече е била абсолютно повсеместно разпространена и наложена, тя вече е била превърната в основен канон на аристократическата идеология.
И това личи пределно ясно от знаменитото произведение на Полибий (VІ, 47, 3), в което той пише, че “Ако при някой народ може да бъдат наблюдавани добри обичаи и закони, то смело може да се каже, че при него ще се окажат добри както хората, така и тяхното обществено устройство”; и в което авторът подчертава, че макар че тези “високи нрави” са предпоставени като отнасящи се към миналото, чрез издигането им в изискване за задължително следване по силата на принципа “Според обичаите на мъртвите предци” (Mores maiorum), те се превръщат в основно средство за възпитаване на такива нрави в сегашните и бъдещите поколения.
Пак в тази връзка римският писател Валерий Максим (“Factorum et dictorum memorabilia”, ІІ, 1, 10) свидетелствува, че с такава именно цел малките деца доста отрано са били заставяни да научават и да пеят песни за подвизите на предците. Полибий (VІ, 54, 2-3) добавя, че на тази цел са били подчинени както погребалните, така и редица други жертвоприносителни и възхвалителни обреди, и че по такъв начин непрекъснато е бил възобновяван споменът за заслугите на доблестните мъже, а чрез това е била възвеличавана и славата на всички римски граждани, които са били извършили нещо достойно, била е възвеличавана славата на благодетелите на отечеството и техните имена са били предавани за съхранение в паметта на потомството, и най-важното – тези обичаи са превръщали юношите в доблестни граждани, като са ги поощрявали към изтърпяване на всевъзможни изпитания за благото на държавата. Към всичко това Полибий (VІ, 55, 1-4) добавя, че особено възпитателно въздействие са имали разказите от легендарната история на Рим.
Квинт Ений е автор и на редица драматургически, комедийни и философски произведения, от които, обаче, са запазени само отделни фрагменти. С всичките си произведения, и най-вече с главното и класическото си произведение “Анали” (от което също така са запазени само доста малък брой фрагменти) той е извършил два изключително съществени преходи към качествено ново структуриране на римската културна и политическа стратегия: а) преди всичко самата литература (като най-важен елемент на културата) се отделя от масите и се елитаризира, като се превръща в достояние на образованата върхушка; и б) на второ место литературата вече става най-важното идеологическо средство и инструмент на държавната власт, имащо предназначение да формира, изразява и налага във вътрешната и външната политика т. нар. доктрина за virtus Romana, съгласно която Рим е величествено силен не само със своето завоевателно бойно оръжие, но и със своята висша духовна култура, а величествената сила на Рим произтича от това, че властта на римската държава е власт на интересите на всички съсловия, както и от това, че тази власт е основана върху “изключителната доблест н римляните” (virtus Romana), т. е. върху доблестта, добродетелността, мъжеството, храбростта, героичността на целия римски народ.
По своята същност “Анали” е произведение, представляващо летопис на римската история, изградено по образеца на героическия епос на Омир, но “омиризмът” на Квинт Ений тук има по-скоро формален характер, тъй като е сведен преди всичко до стихотворната форма. Все пак, обаче, именно заради него през целия републикански период Квинт Ений е бил считан за “римския Омир”, и едва с появата на “Енеида” на Вергилий неговите “Анали” загубили значението си на епос.
Наистина фрагментарното състояние,[4] в което е дошло да наши дни произведението “Анали”, не дава възможност да бъде изградена цялостна и детайлна картина на идейното съдържание и политическата насоченост на произведението. Първото съвременно издание на тези фрагменти, придружени от изказванията и коментарите на всички известни на науката антични автори относно Квинт Ений и неговите произведения, е на немския учен Вален, и то е още от 1854 г., когато изследователят е едва на 24-годишна възраст; а второто, пак негово, издание на немски език е от 1903 г.; в това коментарно изследване немският учен е дал и първата съвременна реконструкция на съдържанието на произведението.[5]
Второто съвременно и имащо преди всичко реконструктивен, текстологически и историко-литературен характер, издание на “Анали”-те на Квинт Ений, е от 1925 г. на английски език и е дело на Мери-Етел Стюарт.[6] Макар и имащи чисто литературен характер, без анализ на политическите мотиви, заслужават внимание и изследванията на редица други автори[7], но първият, който е обосновал тезата за наличие на пряка връзка между “Анали”-те на Квинт Ений с идеологията на неговата епоха, е немският изследовател Фридрих Лео,[8] и така тази теза постепенно започнала да си пробива път и да се налага в изследванията на европейските автори.
Френският изследовател Ж. Кузен пише, че с произведенията си Квинт Ений е проповядвал “политическата мъдрост на питагореизма”, а именно разумност, умереност и презрение към тълпата[9]; А. Ростани счита, че Квинт Ений се е увличал преди всичко от идеята и задачата да постигне художествено въплъщение на воинските подвизи на римляните[10]; най-сложна и сравнително разгърната е концепцията на Еторе Биньоне, който отбелязва, че за Квинт Ений поезията е начин или форма да се служи на Рим при осъществяването на неговата провиденциалистична роля в световната история, и че на своето служене на Рим той гледа като на изпълнение на свещен религиозен дълг.[11]
В своето изследване Еторе Биньоне (ц. с., с. 309) пише, че същинският герой на епоса на Квинт Ений е “римският народ”, но това, обаче, е вярно само отчасти, тъй като в неговите “Анали” не съществува онзи “колективен герой”, чийто дела и доблест е възпял примерно Гней Невий; макар че, все пак, схващането за “римския народ” неизменно присъствува в поемата, доколкото поетът се стреми да покаже именно “добрите нрави”, с които се славят квиритите,[12] встъпващи в поемата като абстрактен носител на традиционните римски добродетели. В текста на поемата са посочени редица от тези добродетели, към които се отнасят най-вече военната доблест, храброст и безстрашие, отдаването на слава, почит и признание от съвременниците на предците, подчертаващ превъзходството висок дух, жертвоготовност и пр.
Във връзка с добродетелите е необходимо да бъде отбелязано и още нещо. Когато през 216 г. пр. Хр. Ханибал съумял да разгроми при Кан числено многократно превъзхождащата го римска армия, Сципион и поддържащият го нобилитет предприели редица отстъпки, целящи да успокоят демократическото движение на плебса. Тогава един от идеологическите изрази на предприетия от Сципион компромис е бил призивът към всички да се откажат от тесните си съсловни интереси “в името на републиката и на единния римски народ”.
После върху основата на тази именно формулировка за единството на народа е било създадено учението за народното съгласие като основна опора на държавата. Най-пълен и завършен израз на това учение е дал Цицерон (“За държавата”, ІІ, 69), където е посочил, че така, както при струнната и духовата музика, както и при пеенето, е необходимо съразмерване и съблюдаване на съзвучието; по същия начин и в управлението на държавата е необходимо висшите, низшите и средните съсловия да бъдат умерено поставени и да има съгласуване на техните интереси; и че както в музиката това съгласуване се нарича хармония, така и при държавата нейната безопасност зависи именно от хармонията на интересите на трите съсловия.
В случая привеждаме формулировката на Цицерон, за да подчертаем, че първоначалната форма на същата тази теза, макар и в доста неизбистрен вид и форма, се съдържа именно в сентенциите, формулирани в “Анали”-те на Квинт Ений. Като много по-неопитен във формулировките той е и много по-откровен: пряко призовава народа (и най-вече войниците, които по неговото време са били считани за най-важната част от “народа”) “да се вслушва в разпорежданията на командирите, тъй като командуването не е тяхно дело, а е дело на пълководците”, както и “да не роптае, тъй като това е недостойно за римската доблест”. Независимо от тези, така да се каже “откровено издайнически” аспекти на формулировката, все пак главното ядро на новата идеологическа стратегия е намерено, и то е абстрактното общо благо, успешният прогрес на републиката.
По този именно начин и именно от Квинт Ений е започнало бавното и постепенното формиране на идеята за гражданското или общественото съгласие, която несъмнено има напълно определен аристократически характер, тъй като пределно ясно проповедта за “умереност” е адресирана само към низшите социални слоеве. Изходната позиция, съдържаща се в тази теза е, че умереността е ненужна на висшето съсловие, тъй като по силата на своите естествени дадености в своята дейност то се ръководи от Sapientia (“благоразумието”, “разсъдителността”, “мъдростта”, “мъдростта на знанието и опита”) и Sophia (“мъдростта на научното знание”), които именно имат грижата да обезпечават правилността на управлението. При това в неговата концепция мъдростта е представена като постоянно качество на висшето съсловие, и ако напр. понякога има малко или много негови членове, които изменят на това качество, то винаги ще се намери човек, който подобно на слепеца Апий Клавдий ще ги попита защо техните умове, които по-рано винаги са били здрави, сега се отклоняват от здравия път и вървят по пътя на безумието.
Впрочем, идеята за висшата мъдрост на висшето съсловие, и преди всичко на Сената като негова еманация, почти по същото време е издигната и от Полибий (VІ, 51, 6-8), който пише, че докато при картагенците винаги народът и тълпата са били най-висшата сила при всичките начинания, то при римляните такава сила са само събраните в Сената най-добри граждани, и именно поради тази причина решенията на римляните в сферата на държавните дела винаги са най-разумните; и че точно по тази причина, въпреки първоначалните загуби, благодарение на своите мъдри мероприятия римляните са възтържествували в края на войната.
Особено важен или дори знаменателен фрагмент, разкриващ логическата схема и същността на идеологическата фикция на Квинт Ений относно “нормалния държавен живот” е запазен в творчеството на Авъл Гелий (“Атически нощи”, ХХ, 10). От този фрагмент е видно, че според Квинт Ений: именно мъдростта е основа на нормалния живот в държавата; на мъдростта е свойствено да действува посредством словото и убеждението, представител на което е ораторът; силата на оратора, обаче, е не толкова в красноречието, колкото в личното му достойнство, което именно обезпечава неговия авторитет; мъдростта съвсем не изключва разногласието, което, обаче, се решава по пътя на обсъждането, в което най-голяма сила имат мъдрите съображения; такова обсъждане, обаче, е невъзможно когато от обществото са изгонени сговорчивостта и съгласието и в него господствува враждата и съпътствуващото я насилие; в общество, в което липсва съгласието, липсва и правото. Така, според очертаната от идеалите на аристократическата идеология картина, основните опори на републиката (като “нормален държавен живот”) са “мъдростта на управляващите”, “съгласието на гражданите” и “правото”; когато, обаче, хармонията бъде нарушена, тогава се издигат гласове или за демокрация, или за еднолична власт, като и едните и другите се опират върху силата, оръжието и армията.
Квинт Ений, разбира се, е преди всичко художник, а не политически мислител, и поради това задачата, която си е бил поставил в “Анали”-те не е надхвърляла стремежа да бъде дадено епическо художествено изображение на славните дни на предците, като по този начин да бъде осъществено нравствено и патриотично въздействие върху съвременната му римска младеж; и тъй като традиционно подобаващата за епоса тематика е военната, в произведението си той е дал преди всичко описания на военни подвизи и военна доблест. Заедно с това, обаче, той съвсем не се е задоволявал само с изобразяване на деянията на великите римляни, а е прибягвал и до ясни афористически характеристики, в които се е стараел да представи ако не всички, то поне главните или основните качества, представляващи неотнемаеми черти или свойства на идеалния римски гражданин.
Тъй като, както вече бе отбелязано, от “Анали”-те до нас са достигнали немного фрагменти, на Цицерон (“За старостта”, 4, 10; “За задълженията”, 1, 84; “Писмо до Атик”, ІІ, 19, 2) е заслугата днес да имаме представа за някои от основните елементи на доктриналното схващане на Квинт Ений в този аспект. Така, от текстовете, които Цицерон е привел като цитати, взети от Квинт Ений е видно, че той е противопоставял rumores (“общественото мнение”, “гласа на народа”, “шумното одобрение или неодобрение”) и gloria (“слава”, “честолюбие”).
Общественото одобрение, признанието на гражданите, е играло в републиканския Рим огромна роля, тъй като само то е могло да гарантира на политическия деец определено избиране и заемане на една или друга държавна длъжност; впрочем, и самото обозначаване на магистратурата чрез думата honores (“почит”, “уважение”, “слава”, “почетна длъжност”) несъмнено съдържа в себе си и представата за “признание от страна на народа”. В приведения от Цицерон цитат относно характеристиката на Квинт Фабий Максим Веррукос[13] е видно, че той е бил загрижен единствено за благото на държавата, и в името на тази загриженост не се е страхувал да се лиши от популярност и да предизвика недоволството на народа; т. е. той е предпочитал спасението на отечеството, без да се интересува от собствената си политическа кариера. Любопитно е, че Квинт Ений е избрал формулировка, при която е наблягал върху това, че Фабий “не е поставял интересите на народа по-високо от държавните интереси”, и не е предпочел формулировката, че пълководецът е “поставял благото на държавата по-високо от това на народа”.
При характеризирането на класическия представител на староримската добродетел - плебея Маний Курий Дентат - поетът е предпочел едностихното обобщение, съгласно което “нито със желязо са съумели да го победят, нито със злато”.
Третата характеристика се отнася за Секст Елий,[14] и също така е едностихно обобщителна, при което е посочено, че той е “надарен с изпъкващ остър ум”. Подчертавайки тази негова характеристика Цицерон (“За оратора”, І, 198) уточнява, че той е бил получил тази характеристика заради блестящото познаване на гражданското право (заради юридическите си познания). Тук, при даването на тази характеристика, Квинт Ений е изхождал от “същността си на просветител”, поставяща “знанието и ума” в редицата на висшите добродетели. В същото време, обаче, в духа на разработената и наложена от самия него идеология, потомците са съумели да “изтълкуват по съвсем друг начин” тази характеристика, и според мнението на Цицерон (“За държавата”, І, ХVІІІ, 30) Квинт Ений хвали Секст Елий не просто заради неговата образованост, а заради това, че тази образованост му е помагала да служи на републиката и на римския народ, защото неговите правни съвети са освобождавали хората от грижи и затруднения.
Четвъртата характеристика, съхранена също така от Цицерон (“Брут”, 58), е за Марк Корнелий Цетег, по отношение на когото поетът акцентира не върху вродената доблест, а върху “целевата установка”, върху изкуството и таланта, целенасочено усъвършенствувани от самия него. В цитирания от Цицерон фрагмент Квинт Ений набляга върху важната роля, която добрите оратори изпълняват в управляваната от мъдростта държава; показва, че изкусните оратори напълно заслужено се ползуват от славата и възхищението на своите съграждани; а така в крайна сметка той лансира тезата, че изкусното държавно управление е достойна за подвизи и слава територия, и то съвсем не по-малко, отколкото военните подвизи. Така, в общия контекст на останалите примери този текст е изключително знаменателен с това, че чрез него за първи път е издигната тезата, че държавническата мъдрост има не по-малко значение, отколкото традиционната военна доблест.
Освен така посочените характеристики на военните и политическите дейци, Квинт Ений е създал и обобщения и доста преувеличен образ на Ромул, встъпващ като образ на идеалния римлянин, а по-късната трактовката на този образ при Цицерон (“За държавата”, ІІ, 4-5, 10-17) разкрива, че той не се различава съществено от образа на Ений.
[1] Публий Корнелий Сципион Старши, известен още и като Африкански (235-183 г. пр. Хр.) е виден военачалник и държавен деец. По време на Втората Пуническа война се проявил като талантлив военачалник, а като главнокомандуващ римските войски през 202 г. пр. Хр. нанесъл поражение на картагенския военачалник Ханибал. Впоследствие бил обвинен в злоупотреба с държавни пари и бил осъден на изгнание, като починал далеч от родината си, където на надгробния му камък били издълбани думите: “Неблагодарна Родино, ти не ще имаш моите кости”.
[2] Публий Корнелий Сципион Назика Серапион (???-132 г. пр. Хр.) през 138 г. е консул, а през 133 г. пр. Хр. бил ръководител на сенаторите, които убили Тиберий Гракх.
[3] Като претор през 193-191 г. пр. Хр. Квинт Фулвий Нобилиор участвувал във войната в Испания, а като консул през 189 г. пр. Хр. удържал победа над Етолийския съюз. По време на Етолийската война той бил придружаван от Квинт Ений, който го прославил в “Амбракия”.
[7] Muller, L., Quintus Ennius, eine Einleitung in das Studium der romischen Poesie, 1884; Модестов, В. И., Лекции по истории римской литературы, СПбг., 1887; Cordier, A., Les debuts de l’hexametre latin: Ennius, Paris, 1947.
[12] Първоначалното значение на думата “квирити” (quirites) е неясно, но още античната традиция е извличала значението на думата от сабинския топоним Квирин (Квиринал), обозначаващ един от седемте хълма на Рим, населяван от племето сабини, което след продължителни борби било включено в римската община. В обществено-политическата и юридическата лексика думата е функционирала като обозначаваща “римските граждани”, т. е. пълноправното население на римската република, или по-точно - онова население, което е участвувало в народните събрания и е влизало в представата за събирателното название “римски народ” (populus romanus), или още по-точно - думата е обозначавала преди всичко гражданските лица, за разлика и в противоположност на военните лица.
[13] През 233 г. пр. Хр. е консул, а през 217 г. пр. Хр. – диктатор. По време на войната с каратагенския пълководец Ханибал е прилагал стратегията на т. нар. “сдържаща (удържаща) война”, заради която е бил наречен Кунктатор (лат. Cunctator – “който бави нещата”, “Мудният”, “Бавният”), а Квинт Ений го нарича “Единственият мъж, който е възстановил държавата благодарение на своята мудност”.
[14] Един от представителите на видния плебейски род на Елиите, славещи се като едни от най-големите юристи на своето време. През 198 г. пр. Хр. е цензор, през 196 г. пр. Хр. е консул, а през 194 г. пр. Хр. е издал т. нар. Ius Aelianum.
[Публикувано като §6 на стр.44-52 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар