Марк Порций Катон
В периода на началните стъпки на римската култура професионалните писатели са произхождали единствено от низшите социални слоеве и са работили единствено в областта на поезията (при което комедията и трагедията също така са били принадлежни към поетичния жанр), като прозаичната реч е оставала област на аристокрацията, която, обаче, като правило рядко публикувала произведенията си.
През този период римската проза (преди всичко политическите речи, публицистиката и историческите съчинения) са били подчинени на изискванията на външнополитическата пропаганда, и тъй като са били предназначени най-вече за елинистическата аудитория, са били публикувани на гръцки език. При това през този период либералната гръкофилска групировка е прибягвала до услугите на писателите от гръцки произход, докато ориентираната към римската старинна култура консервативна групировка, най-видният представител на която е бил Катон, е била ориентирана към идеята да не използува чуждестранни автори-посредници, а сама да се заеме с литературно пропагандиране на своите идеи и принципи.
Марк Порций Катон (234-149 г. пр. Хр.), наричан още и Старши, а също така и Цензорий, произхожда от обикновено семейство и се е издигнал в социално-политическата йерархия на Рим благодарение на личните си способности и заслуги. Още като юноша бил усвоил навика (който, впрочем, запазил и до най-дълбоки старини) сутрин да става рано, да се занимава с тежък физически труд, да яде груба храна, никога да не носи скъпа тога, да избягва всякакви подкупи и облаги, и да изисква от всички римляни да бъдат носители на същите добродетели, които притежава и самият той.
Като юноша е участвувал в няколко важни военни операции, включително и в похода на Сципион в Африка през 204 г. пр. Хр. когато е назначен за квестор в Сицилия; през 199 г. пр. Хр. е назначен за градски магистрат (едил), а през следващата година – за претор. Като консул през 195 г. пр. Хр. потушил въстание в Испания, а през 191 г. пр. Хр. победоносно се сражавал срещу сирийския цар от династията на Селевкидите Антиох ІІІ при Термопилите.
Неговата известност сред съвременниците му пораснала особено много след като през 184 г. пр. Хр. бил назначен на поста цензор, във връзка с което и получил прозвището Цензорий. Плутарх (“Катон”, 16-18) разказва, че почти всички знатни и влиятелни сенатори са се били обявили против избирането на Катон за цензор, тъй като са се опасявали от неговата пословична неподкупност и откритите му изявления, че е посветил целия си живот на дейност за “велико пречистване на Рим от гнусните нововъведения” (nova flagitia) и че ще следва девиза си за “чистота на нравите” и “борба срещу разкоша”. Тези изявления на Катон, обаче, се оказали твърде съзвучни с настроенията на широките слоеве от населението и именно по тази причина Катон (заедно с неговия съмишленик Луций Валерий Флак) бил избран за цензор.
Още преди това в т. нар. “Поема за нравите” Катон обосновал своите теоретически възгледи относно “йерархията на гнусните нововъведения”, при което на първо място като “корен на всичките злини” поставял “стремежа към разкош и користолюбието”. После той сочел и останалите “достойни за изкореняване пороци”, а именно тщеславието, безсрамието, разпуснатостта и грубостта. В една запазена до наши дни част от негова реч в Сената той заклеймява и високомерието, жестокостта, необуздаността, бездейността и леността.
Веднага след встъпването си в длъжността на цензор[1] Катон, като привърженик на идеята за завръщането на римското общество към старите строги правила и обичаи, провел няколко чистки сред членовете на Сената, като изключил от сенатското съсловие, лишил от звания и изгонил от Сената редица сенатори, които проявявали склонност към разкошен и разгулен “неримски начин на живот”, сред които и такива, които били известни само със своето скромно увлечение към елинистичната култура (т. нар. филоелини).
Наистина всичките действия на Катон са били продиктувани не от обявените и изтъкнатите нравствени съображения, а от съвсем реални и актуални политически цели и съображения, но поне външно те са изглеждали като борба за “чистота на нравите” и, както свидетелствува Плутарх, най-силен аргумент в този аспект е фактът, че Катон изгонил от Сената някой си Манилий само защо в присъствието на дъщеря си бил целунал жена си; когато го попитали дали той все пак целува жена си, той отговорил, че тя целува него, но само когато има гръмотевици[2]. Заслужава внимание също така и фактът, че когато през 155 г. пр. Хр. в Рим гостувала делегация, съставена от гръцки културни дейци, писатели и философи, които направили няколко внушителни публични изяви, Катон веднага счел това за опасно и настоял за тяхното незабавно отпътуване.
Онова, което прави най-силно впечатление в дейността на Катон, е че на “множествеността на пороците от съвременността” той е противопоставял “множествеността на древноримските добродетели”. Според него така както древните добродетели са били обединени от идеята за доминирането на общите интереси над личните, така и съвременните пороци са обединени от идеята за доминирането и противопоставянето на личните интереси над общото благо. В тези именно възгледи на Катон всъщност се съдържа “първият вариант” на учението за “упадъка на нравите”, което впоследствие е било доразвито от Салюстий и Цицерон.
Катон е бил първият яростен публичен изразител на съпротивата срещу разлагащото римските нрави чуждоземно влияние. Тази съпротива е идвала преди всичко от страна на римския плебс, но в определени политически ситуации към нея са се присъединявали и видни представители на висшите слоеве на римското общество, които всъщност в най-висока степен били податливи и се поддавали на влиянието на Изтока и преди всичко на елинистичното влияние.
Но докато издаваните по-рано постановления на Сената за вакханалиите и за изгонването от Рим на философите и риторите[3] все пак могат да бъдат характеризирани като чисто административни и юридически форми на борба срещу визираните явления, то предприетата от Катон цензура всъщност представлява обединяване на мероприятията от правен характер с идеологическите мероприятия, с идеологическите, пропагандните форми на борба срещу явлението. При това тези идеологически форми на съпротива са били доста своеобразни и дават основание да се говори за съществуването на своеобразно обратно въздействие на римската културна среда върху чуждоземната култура, а типичен пример в този аспект е появата на т. нар. Римска стоическа школа, на Римския стоицизъм.
Марк Порций Катон усърдно провеждал икономическа политика, насочена към повишаване на рентабилността на селскостопанското робовладение и производство, като наред с всичките мероприятия в тази насока той разпоредил да бъдат преведени на латински език няколко посветени на селското стопанство книги на картагенеца Магон.
Макар че винаги неизменно е поставял въпроса за използуване на икономическия и най-вече на селскостопанския опит на Картаген, Марк Порций Катон усърдно е провеждал външна политика, насочена срещу Картаген, и постоянно е настоявал за неговото разрушаване. В тази връзка съществува предание, че след всяка негова реч в Сената, независимо каква е била нейната тема, накрая той винаги произнасял думите: “Освен това, считам, че Картаген повече не трябва да съществува (трябва да бъде разрушен)!” (Ceterum censo Carthaginem esse delendam).
Освен славата си на виден държавен деец той споделя и славата на основоположник на римската литературна проза. Историческото му съчинение в седем книги, известно като “Начала” или “Произход” (Origines), представлява първата написана на латински език история на Рим, започваща още от произхода му, но от него са запазени само отделни фрагменти. От неговите многобройни речи, някои от които са били напълно фиктивни и са имали функцията на литературна публицистика, са запазени само няколко.
В съответствие с широко разпространения по онова време литературен стил или прийом, представляващ послание или полезни съвети към синовете, Марк Порций Катон е написал специален учебник или енциклопедия по медицина, риторика, право, земеделие и военно дело, озаглавен “Към сина ми Марк”. От този трактат са запазени само някои фрагменти, сред които редица афоризми, като напр. “Мързелът е баща на всички пороци”, “Купувай не това, което е нужно, а онова, без което не можеш да минеш”, “Купуването на онова, което не е нужно, колкото и евтино да изглежда, винаги е достатъчно скъпо”, “Владей предмета и думите сами ще дойдат”, “У гърците думите текат от устата, а у римляните те идват от сърцето”, “Ораторът е добър мъж, изкусен в думите, а добър мъж е само онзи, който има както благонамерен и консервативен начин на мислене, така и умението да увеличава доходите си и да извлича печалби”.
Изцяло запазен е само трудът му “За земеделието”[4] (De agri cultura), в който е издигнал главните принципи на ефективното земеделие, сред които на първо място е поставил (2, 1-4; 2, 7) постоянното възлагане на работа на робите и продаване на негодните за работа стари и болни роби, за да не поглъщат разходи. На този негов принцип е обърнал специално внимание Плутарх (“Катон”, 4-5, 21), който отбелязва, че Катон е притежавал имения, в които е назначавал за работа преди всичко млади роби и от които е “изстисквал всички възможни сокове”. Пак Плутарх свидетелствува, че самият Катон е имал навика често пъти да работи заедно с робите и да се храни със същата храна, каквато ядат и те, че е правел всичко необходимо неговите роби да не гладуват и да не мръзнат, но и че често ги е препродавал и жестоко ги е наказвал дори и за малки провинения, както и че е обичал да сее постоянни раздори и разпри сред робите. Когато някой роб бил извършил някакво престъпление, Катон събирал останалите роби, които заставял сами да осъдят на смърт провинилия се, след което собственоръчно и пред очите на всички удушавал осъдения (“Катон”, 3; 5, 2-5; 20; 21).
[1] В Древен Рим от републиканската епоха цензорът (лат. censor), наричан още и magister morum (“блюстител на нравите”), е бил магистрат, т. е. официално длъжностно лице, избирано от Сената от кръга на носителите на титлата консуларис (consularis), която се давала както на бившите консули, така и на лица, които не са били консули, но имат особени заслуги за държавата. Основните задължения на цензора са били две: а) да провежда (осъществява) т. нар. ценз, като текущо и периодично извършва оценяване на имуществото и социалното положение на гражданите и като ги класифицира според определените икономически и политически признаци, върху основата на които преценки се определяли политическите права и социалния статус на гражданите; както и да извършва ревизия на предишните цензови списъци, като включва или изключва от списъците лицата, в чийто статус са настъпили промени; и б) да следи за нравственото поведение и политическата благонадеждност на римските граждани. По време на императорската епоха функцията на цензора е била изпълнявана от самите императори. Както в републиканската, така и в императорската епоха, дейността по извършването на цензорната функция е била наричана цензура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар