Независимо от различията в мотивациите, типът на терориста днес, както и типът на терориста от всички предишни времена, си остава удивително сходен. Както отбелязва американският изследовател Ричард Рубенщайн, преди всичко това е “млад човек, при това високо образован, горещ привърженик на някаква идея, движен от съчетанието на надеждата и отчаянието, подбуждащи го към извършване на акт на насилие в името на тази идея”[1]. Като правило, неграмотни или ниско образовани и произхождащи от селски семейства и низшите градски среди сред терористите попадат само по изключение.
Освен това, според определението на Ричард Фалк, “нищо друго не характеризира светогледа на терориста така добре, както неговата стопроцентна убеденост в своята способност да идентифицира всеки, който носи и олицетворява в себе си злото. В психиката на терориста господствува именно мелодраматическата загриженост за изкореняване на злото. При това от тази психика категорично и безвъзвратно са изхвърлени такива човешки черти, като способност за съмнение, самоанализ, стремеж към солидарност, усет за морални и юридически забрани, необходимост от съблюдаване на закона. Цялото светоусещане на терориста е сведено единството до неговия собствен възглед за нещата, въздигнат в ранг на закон.”[2] Действително, колкото повече една крайна цел е определена като абсолют, толкова повече всяко зверство, което води към достигането на тази цел, се приема за напълно оправдано, и светостта на поставената цел се приема като достатъчно силен аргумент за пълно дистанциране от страданията на жертвите. В този именно смисъл всеки терорист е фанатик, а неговата категорична убеденост в разпознаването на доброто и злото, както и в справедливостта и правилността на собствените му действия, далеч надхвърля способността за убеденост в това отношение на всеки обективно мислещ човек.
Всъщност, научната представа за фанатизма (лат. fanum – “светилище”, “храм”; fanaticus – “обладан от божие вдъхновение”, “прекалена, упорита и сляпа привързаност към някакво учение, убеждение и пр., и пълна нетърпимост към противоположните възгледи и мнения”) се е появила през ХVІІ век, при което феноменът е бил схващан само като религиозен фанатизъм, а терминът се е отнасял единствено за хората с крайни религиозни убеждения, възприемани за прекалени и неестествени дори и от институционалните представители на самата религия.
Впоследствие, през ХVІІІ век, се е появила и представата за светския фанатизъм, проявното поле на който е било сведено единствено до сферата на етнонационалността и революцията, във връзка с което се оформили и образите на етнонационалния фанатик и на революционния фанатик, които наред с образа на религиозния фанатик формирали трите “иконични образи” на модерното (терористичното) насилие.
При това следва да бъде отбелязано, че докато етнонационалният фанатизъм и тероризъм по своята същност е подчинен на тенденцията към партикуларизъм (particularis – “отделяне”, “откъсване и разединяване на съставните части на дадено цяло”, “обособяване”), то революционният и религиозният фанатизъм и тероризъм са подчинени на тенденцията към интегризъм (integro – “обединявам в едно цяло”, integratio – “обединяване, сливане в едно цяло”), на сляпо, неистово, без каквото и да е снизхождение, търпимост и състрадание принуждаване на другите към приемането като “всеобщи” (“интегрални”) на съответните революционни или религиозни ценности, въздигнати като панацея за решаването на всичките социални и политически проблеми.
При характеризирането на образа на терориста, освен това, специално внимание заслужава и социално-психологическият механизъм на неговото формиране, ставане и утвърждаване като такъв. Като правило терористите стават такива не по силата на своето самостоятелно достигане до убеждението в светостта и непогрешимостта на една или друга “велика идея”, а по силата на въвличането им в терористичната дейност от тяхното непосредствено обкръжение.
Така, тази именно въвлеченост по своята същност е свързана не толкова със свободната воля и индивидуалния политически избор, а преди всичко с локалната (политическа и религиозна) култура. Така напр. живеещият в Белфаст или в Бейрут млад човек се оказва въвлечен в съответната бойна дейност много повече в резултат на локалния конформизъм и страха да не бъде обявен за “бяла врана” или дори за предател, отколкото по свой суверенен избор. В динамиката на тероризма много по-важна е групата, отколкото индивидът, и повечето от хората встъпват в терористичните организации преди всичко поради психическото усещане на необходимостта да принадлежат към съобщество на единомишленици, и най-вече на усещането на необходимостта да се чувствува уверен и силен чрез другите, а не чрез самия себе си.
Както всяка група, така и терористичната е притегателна с предимствата, които предоставя на слабите, а не на силните индивиди и личности, и както всяка група, така и терористичната по своята същност е упражняване на власт върху индивида, често пъти абсолютно тотална и достигаща пределите на пълното обезличаване и обезволяване на индивида.
При това условията, в които живеят и действуват екстремистките и терористичните организации, сами по себе си способствуват за и безкомпромисно налагат необходимостта от извънредно силна изолационност от останалия свят, вътрешна сплотеност и поведенческа еднообразност. Тези три структурно-формационни изисквания, абсолютно необходими за формирането и съхраняването на групата, обаче, не са и не могат да бъдат самоудовлетворяващи се, и поради това за утвърждаването и съхраняването на групата са необходими чести и систематични действия, или иначе казано – акции. Така, именно чрез организиране на участието му в акции, чрез въвличането му във вина и окървавяването му, ръководството на организацията осъществява унищожаването на всички мостове и пътища за връщането на терориста в предишния му социум. Нещо повече – по този именно начин ръководството на групата придобива абсолютно пълна и с нищо неограничена власт над индивида, включително и правото да го наказва със смърт върху основата на своите висши съображения за сигурност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар