Френският терористичен модел
В политическия лексикон на Европа думата “терор” е била влязла още през ХІV век, когато били преведени на френски език съчиненията на Тит Ливий, обаче до употреба на думата от други автори въобще не се е стигнало, и фактически първият европейски автор, употребил тази дума като идеологема и политически термин, е Шарл Монтескьо (1689-1755).
Така, описвайки трите форми на държавността, които считал за основни, Ш. Монтескьо споменава, че спецификата на всяка от тях е обусловена от съответствуващия ѝ базов принцип: монархията се гради върху “честта” (honneur), републиката - върху “добродетелта” (vertu); а деспотията, бидейки проявление на беззаконието, и поради това аномална форма на държавността, се крепи върху “страха” (craite, terreur). При това, за Ш. Монтескьо “терорът” е само оказионален синоним на страха, т. е. “удобен за случая”, “случаен”, “рядък”, “рядко срещан” (лат. occasio, occasionis, occasionalis) синоним на страха (който синоним не се среща никъде другаде в неговите съчинения).
Като същинска идеологема и наименование на “метод или система на управление”, наречена “режим на терора”, думата “терор” е употребена за първи път и е добила особена популярност по време на Френската революция. Френският революционен “режим на терора” е бил въведен и използуван от наскоро утвърдената революционна държава като средство за въдворяване на ред, като инструмент за управление по време на преходния анархистичен период на размирици и резки политически промени[1].
Предназначението на този режим е било да укрепи властта на новото правителство чрез сплашване на контрареволюционерите, подривните елементи и дисидентите, официално обявени за “врагове на народа”. В основата на функционирането на режима била залегнала дейността на т. нар. Комитет на обществената сигурност и на Революционния трибунал, които били оправомощени да извършват арести, да произнасят присъди и публично да екзекутират обвинените в “предателство към революцията”.
При това, за разлика от днес, в семантичното съдържание на първата употреба на думата “терор” е било влагано не само или дори не толкова “положително значение”, а нещо много повече – той е бил свързван с идеалите на “добродетелността” и “демокрацията”. Максимилиан Робеспиер (1758-1794), който като лидер на якобинците и един от култовите и най-кървави водачи на Френската революция пръв е обосновал теоретически терора като главно оръжие и метод на революцията и като главно съдържание на мисленето и поведението (като манталитет и идеологема) на следващата епоха от развитието на човечеството, по определение обявена за и считана за демократична.
Или казано малко по-иначе, именно от М. Робеспиер тръгва формулирането на теоретическите принципи и практическите рекомендации на терора, най-типичните умозаключителни схеми, аргументации, базови митологеми (ситуации, герои, термини) и характерните за терористите начини на действие и психологически изисквания.
Самото включване в езиков оборот на думата “терор” е станало, когато поради неотстъпчивостта на краля и под натиска на правителството възникнала възможността за народно въстание, и във връзка с това ръководителите на формиращото се въстаническо движение били поставени пред необходимостта да обсъдят въпроса за правомерността (легитимността) на предстоящото насилие върху краля и отговорността за насилието.
Тогава именно левите радикали формулирали тезата, че отговорността за въстаническите действия, които от гледна точна на правото несъмнено представляват престъпна дейност, както и отговорността за възможните жертви и от двете страни, ще следва да бъде понесена от краля, тъй като именно той, чрез своето престъпно поведение и чрез насилието, постоянно практикувано от органите на кралската власт, е предизвикал стихийната насилническа реакция на народа. По време на обсъждането в Законодателното събрание на тази аргументация жирондистът П. В. Верньо възкликнал: “Досега ужасът и терорът са излизали от кралския дворец в името на неговата деспотична власт, и нека сега ние го върнем обратно в двореца в името на законността!”[2]. Така именно словоформите “терор” и “тероризъм” влезли в езиков оборот, при което били схващани като “насилнически начин, метод или средство за възстановяване на законността” и като “главна съставна част, обуславяща и предопределяща легитимността на народното въстание”.
Думата е получила тази си терминологична функция и понятиен статус не само заради присъщата ѝ изключително силна емоционална заразителност, а и - дори най-вече - поради това, че определяйки терора като атрибут на деспотизма, тя всъщност следва философските традиции на века на Просвещението, и най-вече на възгледите на Ш. Монтескьо.
При което, разбира се, идеологията на революцията е приспособявала към своите нужди цялата авторитетна система на Ш. Монтескьо, без ни най-малко да се свени да я променя по дълбоко съществен начин. Тъй като идеолозите на революцията са били заинтересовани от постигането на максимална дискредитация на монархията, те, отъждествявайки я с деспотизма, по същество изключително грубо пренебрегвали точната формулировка и същността на мисълта на Ш. Монтескьо.
Така, позовавайки се по абсолютно некоректен и дори недопустим начин на авторитета на Ш. Монтескьо, чрез въпросната трансформация на смисъла на термина революционерите подменили дотогавашното представяне на Луи ХVІ като “възстановител на френската свобода” с представянето му като “деспот, застрашавал и отново застрашаващ френския народ”. А щом вече е логически предпоставено, че “безспорно е така”, то, съгласно логиката на политическите процеси и на изискванията на законността следва, че народът е в пълното си право да встъпи на сцената на историята, и “връщайки терора обратно в двореца, да възстанови законността”.
При това, както основателно е обърнал внимание още Томас Пейн, всичките тези логически и юридически конструкции са били адресирани и отправени не толкова към ума на всички французи, колкото най-вече именно към низшите слоеве или класи, на които е било “обяснено” или “внушено”, че именно те са “френският народ”, и на които винаги не им е достигало достатъчно здрава мисъл, способна да им подскаже и да ги накара да осъзнаят на какво точно са жертва[3]. Или, ако употребим съвременната терминология – които никога не са били и не са в състояние да осъзнаят, че всъщност много повече са жертва на поредната манипулация.
Така, от една страна, влагайки като главен съдържателен елемент на понятието “терор” именно “народния гняв”, а от друга - свеждайки понятието “народ” само до кръга на най-низшите социални слоеве и използувайки способността им да помитат всичко, идеолозите на революцията тотално манипулирали събитията, като насочвали “свещения гняв” не само против краля, но и към другите слоеве и отделните личности, държащи на достойнството си и на способността си да мислят и разсъждават самостоятелно. Така напр. когато един от журналистите, които Ж. П. Марат (наричан “Приятелят на народа”) бил обявил във своя вестник като “правителствен шпионин” се обърнал към съда, за да докаже, че това е долнопробна клевета против доброто му име, той бил подложен от същия този “свещен гняв на народа” на жесток натиск и заплахи, и така бил принуден да оттегли жалбата си. При това искането на набедения съвсем не е застрашавало нито живота, нито свободата, нито финансовото състояние на Ж. П. Марат, а се е свеждало единствено до това да докаже своята невинност и виновният да се извини на засегнатия. Функционерите на революцията обаче преценили, че трябва да вземат най-строги и ефикасни мерки за това, повече никой никога да не посмее да предявява каквито и да са претенции към тях.
Използуването на алгоритъма на “стихийното волеизявление на народа” като способ за тотален натиск е непрекъснато усъвършенствувано и разширявано при най-широко и максимално използуване на агресията. И докато в столицата радикалите все пак не смеели открито да тръгнат на въоръжен конфликт, то в провинцията въоръжените покушения били нещо напълно обичайно, и напр. “революционният народ на Марсилия” се пренесъл в съседните градове Арл и Авиньон, където, възмутен от “антинародната пасивност” на местните граждани, нанесъл жестоки погроми не само над държавните учреждения и служители, а и над всички, които им попаднали под ръката, при което в името на “революционната справедливост” извършили масови убийства и грабежи. А Ж. П. Марат, солидаризирайки се с погромаджиите, нарекъл техните действия “практическо осъществяване на доктрината “Приятели на народа”, чрез което Франция е спасена още веднъж”[4]. Впрочем, на въпроса за възможността за използуването на творческия опит на марсилския терор специално и пространно внимание е обърнал и един от патриарсите на анархизма – княз Пьотр Алексеевич Кропоткин (1842-1921), който, естествено, обосновал тезата, че марсилците въобще не са били извършили никакво престъпление, а просто са действували като “истински патриоти”[5].
Заслужава внимание също така и обстоятелството, че именно след практическото осъществяване и теоретическото обобщаване на “марсилския опит в Авиньон” думата “терор” окончателно се е утвърдила като идеологема и напълно е изместила всички други употребявани дотогава синонимни словоформи. Във връзка с това А. Шение пише, че “авиньонските чудовища” са били намерили своите истински приятели и усърдни защитници именно в якобинските клубове, и че именно якобинците са тези, които са “отървали от законното наказание и от затвора” крадците и убийците, като са ги въздигнали в ранг на “величави патриоти”, а жертвите на престъпниците били наречени “врагове на обществото”.
При това в случая съществено внимание заслужава и следният факт: докато в предишните си изследвания на радикализма и екстремизма в революцията А. Шение въобще не употребява думата terror (“терор”), а думата peur (“страх”, “уплаха”), която е един от синонимите на crainte (“страх”, “опасение”), като по-специално е говорел за Grande peur (“голям страх”, “голямо сплашване”), то след като якобинците взели на въоръжение “марсилския опит”, той вече говори именно за terror (“терор”). При това, за А. Шение проблемата въобще не е синонимно-граматическа, а е изключително понятийно-терминологическа. В случая, според него, става въпрос за това, че първият термин е имал значението и прилагането като адекватно описание на метода на разпространяване на слухове за заговор на аристокрацията против селяните и низшите социални слоеве, и за използуването на породения от това страх като “оръжие или метод за радикализиране и екстремизиране” на тези слоеве; докато вторият термин вече има качествено новата семантична натовареност, при която става въпрос за използуването на директното насилие и на заплахите за насилие като “деспотичен метод за управление”[6].
Програмата за завземане на властта чрез застрашаването и изплашването на социума в най-ясен и последователен вид е изложена в съчиненията на Ж. П. Марат, и именно той е формулирал основното условие за реализацията на тази програма, а именно създаването на ситуация на перманентна истерия.
Така, подчертавайки, че влиянието на вестниците е обусловено преди всичко от разпространяваните от тях сред публиката страшни скандали, и че всеки скандал всъщност не е нищо друго, освен инструмент за възбуждане и залог за успех на революцията, Ж. П. Марат обосновава тезата, че количествените критерии на ефективността на вестникарските скандали и на народното въстание се свеждат до броя на отсечените глави; и че колкото по-важна е една задача, която трябва да бъде осъществена, толкова повече трябва да са главите, които трябва да бъдат отсечени; и че истинският покой, свобода и щастие могат да бъдат обезпечени само след 500-600 отсечени глави; и че само щателно култивираната нервозност е в състояние да гарантира управляването на парижани; поради което великата цел на защитниците на народа трябва да се състои в това - постоянно да бъде поддържано състояние на възбуда дотогава, докато в основата на съществуването на правителството бъдат създадени и положени справедливи закони.
При това според ситуацията броят на отсечените глави в неговата аргументация се намира в постоянен растеж: от 500-600 количеството нараства на 5-6 хиляди, след което подчертава, че без никакво колебание цифрата може да бъде приета за напълно нормална и когато достигне до 20 хиляди; особено внимание следва да бъде обърнато на необходимостта от постоянно обезглавяване на всеки десети съдия, член на общината, член на департамента и член на Националното събрание; и накрая, много добре разбирайки, че всяка негова статия се възприема от лидерите на Парижката комуна като директива за незабавно и непосредствено действие, той обръща и специално внимание върху необходимостта да бъде въведена длъжността на специално упълномощените координатори, които да посочват на стихийно събраната тълпа кой, кога, къде и защо трябва да бъде убит.[7]
Така именно, през септември 1792 г. вече окончателно е бил наложен моделът на завземане на властта и на управление, който напълно основателно бил наречен “управление чрез терор”, при това именно чрез “терор на тълпата”, която встъпвала като непосредствено оръдие за физическо унищожаване и за всяване на страх.
Наистина, от формална гледна точка три години по-рано, при завземането на Бастилията през 1789 г., ситуацията е била аналогична, но между двете събития има съществена разлика: във втория случай, през 1792 г. прословутата тълпа вече имала практически постоянен състав и е представлявала нещо като армейско подразделение, ръководено от официална командна организация, и най-важното - едва във втория случай е бил приложен способът на управление на социума посредством неговото превантивно сплашване. Поради което точно вторият случай има характера на “модел или форма на управление чрез терор на тълпата”, при който модел партията е прилагала способа на “постоянно нагнетяване на масова истерия”, в името на което постоянно е търсела и ликвидирала все нови и нови „врагове”, и така именно е осъществявала “постоянното продължаване на революцията”, т. е. “перманентната революция”, терминологичното осмисляне на която е станало малко по-късно.
За революционните групировки “терорът на тълпата” възникнал и се наложил първоначално като изключително ефективно средство за завземане на властта и за решаване на вътрешните междуособици, но за решаването на главните държавни дела той, разбира се, се оказал недостатъчно средство. Тъй като революционните лидери нямали никакви други знания, умения и навици за управление, освен терористическите, необходимостта от нови методи и навици те решавали чрез модифициране на добре познатите стари такива. И така именно “неизбежно” се появила първата модификация, наречена “държавен терор” или “терор на държавата”, изключително важен етап от възникването и утвърждаването на която бил знаменитият съдебен процес над крал Луи ХVІ.
Още от самото си начало този съдебен процес започнал като абсолютно беззаконие и завършил с противозаконното убийство на краля на 21 януари 1792 г.: преди всичко, съгласно действуващата от 1791 г. Конституция монархът, макар и отстранен от власт, е оставал неприкосновен и не е подлежал на съд; на второ място, дори и да е подлежал на съд, той не е бил извършил и не е било доказано извършването на нито едно нарушение на действуващия закон, и следователно не е подлежал на обвинение и осъждане - така, както и милионите други граждани на Франция, които също не са били извършили нито едно престъпление. Въпреки това той е бил обвинен и срещу него е бил заведен един напълно абсурден от гледна точка на правото съдебен процес; на трето място, самото протичане на съдебния процес е било осъществено при спазването само на някои от чисто формалните изисквания на процесуалния закон, при което дълбоко същностните изисквания въобще не били спазени и по същество процесът въобще не е бил правосъден, а се е свеждал само до използуването на съда като инструмент за саморазправа.
Това, разбира се, поставя въпроса: “След като убийството на краля е било предварително предопределено, защо е била нужна “играта на законност”, а просто не е било прибегнато към вече изпитания много по-прост, по-лесен и по-ефективен “марсилско-авиньонски” или “септемврийски” способ на имитиране на правосъдие чрез “гнева на народа”?”
Отговорът на този въпрос всъщност се свежда до разкриването на логиката на терора в новите условия, изискващи прилагането на по-друга схема. Сред ляворадикалната фракция на якобинците е господствувало схващането, че удовлетворяването на необходимостта от “масова истерия” преминава през и изисква да бъде “пряко от народа отмъстено на тиранина”. Сред другата ляворадикална фракция - тази на жирондистите, които всъщност са имали мнозинство, е господствувало схващането за необходимостта от “грижа за престижа и стабилността на правителството”, която е изисквала изземване на функцията на терора от ръцете на тълпата и неговото монополизиране и съсредоточаване в ръцете на правителството, което да действува от името на народа и да осъществява косвеното правосъдие на народа. И така възникнала и се е наложила идеята или схемата на “революционната законност”, представляваща вече “не стихийна народна разправа”, но “не и съдебен процес в традиционното схващане на това понятие”.
Тогава, в хода на обсъждането на този въпрос, Сен-Жюст възкликнал, като казал, че всичките тези съдебни формалности въобще не са нужни, тъй като е известно, че всяко царуване и всеки монарх са виновни по определение, и че единственото нещо, което подлежи на доказване, за да бъде обоснована вината и екзекуцията, е фактът на царуването[8]. Същата теза била обоснована и от Максимилиан Робеспиер, който по много по-откровен начин заявил, че издигнатото от народа искане за екзекутиране на монарха е напълно законно, тъй като съгласно учението на Джон Лок народът има правото да събори тиранина, а в дадения случай смъртта на краля не е цел, а е само средство за постигането на много по-голямата цел – “да бъде насадено дълбоко в сърцата на всички хора презрение към кралската власт и да бъдат поразени от ужас (“de frapper de stupeur”) всички привърженици на краля”[9].
В хода на дебатите, обаче, жирондистите много добре проумели, че в случая, позовавайки се върху суверенното право на “терор на народа” якобинците всъщност поставят под заплаха не само и дори не толкова роялистите, а преди всичко именно тях - жирондистите, като следваща тяхна жертва. И в отговор на това жирондистът Жансонне заявил в речта си в Конвента, че партията на якобинците е крамолна партия, която лелее престъпната надежда да господствува чрез терор над Националния Конвент, а чрез него и над цялата Република, а може би простира своите замисли и много по-далече[10].
И макар че и двете ляворадикални групировки не отстъпвали от принципните си позиции, те все пак ясно осъзнавали необходимостта от изработването и налагането на нова система или модел за управление на социума, несъмнено пак основан върху терора, и така в крайна сметка бил приет моделът на “революционната законност”, схващан всъщност като модел на “революционна целесъобразност”. Най-дълбоката същност на това ново социално моделиране е изразена в най-ясен вид в думите на Сен-Жюст, който, възразявайки на жирондистите, казал: “Не пропускайте от вниманието си това, че в какъвто дух осъдите краля, в същия ще трябва да изградите и своята Република. Теорията, залегнала във вашето правосъдие, ще трябва да бъде и теория на вашето управление; мярата на вашата философия в този процес ще трябва да бъде и критерий за свободата, залегнал във вашата Конституция”[11].
Или накратко казано, съставеното от якобинците и жирондистите коалиционно правителство в крайна сметка е било обединено около идеята, че посредством съдебния процес над Луи ХVІ народът на Франция ще трябва да бъде убеден и да приеме тезата, че отсега нататък “в интерес на революцията” всеки гражданин ще може да бъде осъждан и екзекутиран даже и ако въобще не е нарушил никакъв закон.
Така именно било извършено моделирането на една принципно нова система на обществено управление, основана върху поетиката на терора и някои от аспектите на умело подбраните исторически аналогии, като напр. аналогията с осъждането и екзекутирането през януари 1649 г. на английския крал Чарлз І.
В своите изследвания Томас Карлайл пише, че по време на революцията във Франция са били издавани достатъчно много популярни брошури, изтъкващи на преден план редица полезни за революцията аналогии от английската история.[12] За такива аналогии постоянно се е говорело и от ораторите в Конвента, обаче още през 1789 г. английският модел е бил отхвърлен, тъй като в него все пак е била залегнала представата за юридическа неудачност и за реставрация на стария режим. Във връзка с това напр. жирондистът Мел изтъквал, че основаното върху решенията на Парламента смъртно наказание на Чарлз І е било “незаконно, но справедливо”, докато налаганите по решение на Конвента смъртни присъди са “и справедливи, и законни”; това, според него, е така, защото “английският парламент не е представлявал нацията в цялата пълнота на нейната власт, а я е представлявал само като власт, основана върху конституцията”; докато френският Конвент по определение представлява нацията в цялост, и следователно неговите права не са ограничени от нищо[13].
Същият по същество пълен отказ от предреволюционното законодателство се е съдържал и в представената от Робеспиер съдебна програма на якобинците, макар че тук аргументацията била съвсем друга: той изтъквал, че народите съдят не така, както съдилищата, и че те произнасят гръм и мълнии, а не присъди; че те не осъждат кралете, а ги превръщат в прах, и това тяхно правосъдие не отстъпва на съдебното; и че ако народът е въстанал против угнетителите си в името на своето спасение, то той би постъпил неразумно, ако прилага методи, които биха представлявали нова опасност за самия него и не биха довели до спасението му; и че когато Кромуел е съдел Чарлз І чрез съдебна комисия, намираща се под негово ръководство, както и когато Елисавета е осъдила на смърт Мария Стюарт чрез подчинените на нея съдии, то тук тираните са принасяли в жертва себеподобните си, при това не в името на народа, а в името на своето собствено властолюбие; и че в тези случаи тираните са се стараели за измамят глупаците чрез призрачната външност на едно формално правосъдие, при което, всъщност, става въпрос само за интриги и измами, а не за принципи и за свобода; и че когато народът произнася своята присъда, то тук вече става въпрос за разум и справедливост, намиращи своята опора върху могъществото на самия народ[14].
След осъждането и екзекутирането на крал Луи ХVІ якобинците предприели стратегия на максимално радикализиране на съдопроизводството чрез приспособяването му към нуждите на терора в мащабите на цялата държава, на която радикализация гледали изключително като на способ за нагнетяване на масова истерия, необходима им за потискане и отстраняване на политическото съперничество на жирондистите. Така на 10 март 1793 г. Дантон предложил в Конвента да бъде създаден Революционен трибунал за вземане на най-решителни мерки против контрареволюционерите.
Този трибунал, всъщност, бил институция, аналогична на трибунала, създаден през август 1792 г. за разправа с роялистите, и се опирал върху вече установения принцип, даващи възможност за нарушаване на същинската законност в “в името и в интерес на нацията”. А самият термин “трибунал” бил избран и навлязъл в употреба преди всичко именно чрез семантичното си значение на институция, формално причислявана към съдебните, но натоварена с извънредни пълномощия или действуваща в условията на изключителни обстоятелства. При това, за по-силно подчертаване на тази му именно функция било добавено и определението “революционен”.
При обосноваването на предложението си за създаването на този трибунал Дантон, който често плашел Конвента с евентуалното повторение на “стихийните септемврийски убийства” подчертавал, че е било могло те да бъдат избегнати, ако своевременно е бил учреден “Революционен трибунал”, който непосредствено да изразява народната воля. Сега, подчертавайки необходимостта от такъв трибунал, той казал, че именно чрез него “сега ние ще започнем сами да прилагаме терора, за да избавим народа от необходимостта той да го прилага”[15]. Трибуналът, разбира се, бил създаден, като все пак по настояване на жирондистите наименованието “революционен” отпаднало - не поради някакви специални същностни съображения, а просто поради котерийно-фракционни възражения и компромиси.
Почти по същото време Ж. П. Марат предложил основаните върху превантивната заплаха принципи на започнатото “съдебно реформиране” да бъдат разпрострени върху управлението на цялата държава, при което издигнал идеята да бъдат формирани два нови и упълномощени с извънредни наказателни пълномощия комитети. Съгласно неговото предложение, освен това, “в името на продължаването и спасяването на революцията” е необходимо да бъдат въведени два нови правни институти, а именно “заложничеството” и “арестуването на жените, децата и роднините на обвинените, както и на всички потенциални контрареволюционери”.
Тъй като все пак от октомври 1792 г. вече е съществувал Комитет по обществената сигурност, веднага след предложението на Ж. П. Марат бил образуван Комитет по общественото спасение, с което след преврата от 31 май 1793 г. и завземането на властта от якобинците т. нар. “държавен терор”, стартирал още по времето на коалиционното правителство, вече навлязъл в нов, по-интензивен и по-висш етап от своето развитие и проявление. И тогава именно, в речта си от 5 февруари 1794 г. пред Конвента, М. Робеспиер обосновал тезата, че “ако в мирно време най-важната движеща сила на народното правителство е добродетелността, то по време на революцията, за да може да възтържествува демокрацията, оръжие на правителството трябва да бъде едновременното съчетаване и на добродетелта, и на терора”; защото “терорът не е нищо друго, освен бърза, строга и непреклонна справедливост, т. е. проявление на добродетелта”, и че “терорът не е просто един специален принцип, а е преди всичко извод от общите принципи на демокрацията”.[16]
Разсъждавайки върху насилието, видният френски писател и публицист Жорж Сорел (1847-1922), отбелязва, че загриженият да не урони престижа на адвокатската си професия и несъмнено талантлив юрист М. Робеспиер много добре е разбирал, че не може да има никакво тъждество между добродетелта и терора, схващан като превантивно насилие, и поради това очевидното противоречие между двата феномени е било преодоляно по напълно казуистичен начин, като е посочено, че терорът е само “опора на добродетелта”[17].
Така, в името на съдържащата се в терора “добродетел”, гилотината отсекла главите на около 40 000 (четиридесет хиляди) души, обявени за “недобродетелни” и за “врагове на народа”. Когато, обаче, през лятото на 1794 г., от една страна, бил приет специален Декрет, фактически свеждащ съдебната процедура до чиста формалност, при която въобще не е било необходимо обвинението да доказва виновността на обвинения като “враг на народа”, и съдът въобще не е бил длъжен да се съобразява с аргументите за невинност на обвинения, а от друга страна М. Робеспиер провъзгласил пред Националния конвент, че е изготвил “нов списък на предатели”, тогава повечето от революционните функционери се обединили срещу М. Робеспиер и в резултат той и съратниците му споделили съдбата на своите жертви.
С това, всъщност, не само се слага край на революционния терор, но и се извършва семантично преконструиране на самия термин, и вече думата “терор” (респ. “тероризъм”) придобива значението на “злоупотреба с властта” и “използуване на властта за извършване на открити и външно легитимни престъпни по своето съдържание посегателства върху човека”. А само около една година след смъртта на М. Робеспиер, в прочутата си полемика срещу Френската революция англичанинът Едмънд Бърк представя терористите като “хиляди псета от ада, които се нахвърлят върху хората”[18].
Все пак, едно от най-трайните последствия на френския революционен “режим на терора” е мощният стимул на “богоборческите” (“тираноборническите”) и антимонархическите настроения в Европа, зараждането на национализма с представите му за национално държавно устройство и гражданство, основани не върху пределите на властта на кралската генеалогия, а върху представата за обща идентичност на хората. Така се раждат не само новите нации-държави като Италия и Германия, но и новите идеологии на анархизма, комунизма (марксизма) и фашизма, както и съответствуващият на тези идеологии нов тип тероризъм.
[1] Генифе, П., Французская революция и террор, Перевод с французского, сб. Французский Ежегодник-2000, М., 2000.
[2] Aulard, A., Les orateurs de la Revolution: La Legislstive et la Convention, Paris, 1906, Vol. 1, p. 323.
[7] Марат, Ж. П., Избранные произведения, Перевод с французского, М., Том 2, с. 176, 185, 222-223, 235; Том 3, с. 78, 104, 121.
[9] Robespierre, M., Traités choisis, Paris, 1959, Vol. 2, p. 71; Беркова, К. Н., Процесс Людовика ХVІ, Пбг., 1920, с. 57.
много хубаво направено
ОтговорИзтриване