Сакрално-политическата функция на гладиаторството
1. Насилието съпътствува целия животински свят, който съществува именно върху него и благодарение на него. То съпътствува и човечеството още от зората на цивилизацията, а в многобройни и най-различни модификации, като правило прикрити зад човеколюбиви аргументи и съображения, то пронизва изключително дълбоко и днешната модерна епоха. Не са еднозначни и отговорите на въпросите за причините на ненаситната човешка агресивност и насилие.
Насилието стои в най-дълбоката основа на всяка власт, а формите на неговото проявление и теориите, обясняващи и обосноваващи неговата същност, оправданост и легинимност, са толкова многобройни и във връзка с тях са създадени толкова много науки и направления в познанието, че за изучаването и овладяването им не са достатъчни дори няколко човешки животи.
Насилието е средство за отнемане на живота (а след отказа от канибализма то е средство преди всичко за отнемане на качеството на живота) на едни в името на обезпечаването на живота на други, и макар че конкретните форми на проявление и съществуване на това средство са доста разнообразни, едно от неговите най-чести и обобщени проявления още от зората на човечеството до наши дни е властта; и в този смисъл насилието е власт, а властта е насилие. А една от най-широко разпространените в Древен Рим форма на насилие и средство за власт е гладиаторството.
Гладиаторството е кърваво зрелищно средство за власт, упражнявана от политиците (и най-вече от императорите) в Древен Рим, чрез което: Þсе печелят избори и се дава легитимност на властта и авторитета; Þсе възпитава дух на жестокост в цялото общество, особено необходима за поддържане и функциониране на армията; Þсе предизвикват размирици, когато е необходима революция; Þсе успокояват страстите, когато е необходимо установяването на мир.
По своя генезис гладиаторството представлява синтез на няколко много по-древни от него феномени: Þот една страна на древното право на Главата на семейството[1] “на абсолютна власт над живота и смъртта на членовете на семейството”[2] и на правото на Императора на пълен монопол над живота и мисловната нагласа на поданиците на империята; и Þот друга страна на правото на императора на пълен контрол не само върху армията, финансите, съда и бюрокрацията, но и над амфитеатрите (т. е. върху зрелищата като средство за формиране на общественото мнение), което право е съпоставимо единствено с правото на контрол върху съвременните масмедии (чието предназначение, впрочем, съвсем не е да отразяват фактите, а е да контролират информацията и да създават една съвсем нова, съвсем друга реалност).
2. Гладиаторските битки са били характерни за Древния Рим, но не римляните са били измислили тези кървави зрелища. – те са били част от тържествените погребални церемонии (скръбните тържества) на етруските и вероятно на съседите им самнитите[3]. Предполага се, че техният несъмнено погребално-ритуален произход се корени в религиозното изискване за омилостивяване на мъртвия чрез жертвоприношение, подобно на изискванията (свързани със социалното положение) за погребване заедно с него и на съпругите и слугите му, битовия инвентар и военните снаряжения (ако, разбира се, неговото социално положение е изисквано наличието на такова изискване). Смята се, че техният произход се корени, също така, и в организираните в чест на боговете имащи сакрален (включително и жертвоприносителен) и спортно-състезателен характер масови обществени игри.
В достъпните за съвременната наука исторически източници съществуването на гладиаторските игри е споменато за първи път в източник от 264 г. пр. Хр. и в него се казва, че двамата синове на Брут Пера били организирали такива игри за почитане на паметна на техния баща при неговото тържествено погребение, при което била осъществена битка между три двойки гладиатори. От това съобщение става ясно, че по онова време провеждането на този вид игри е било нерегулярно, ролята им е била чисто сакрална, а осъществяването е ставало по частна инициатива.
От следващите исторически източници става ясно, че през 216 г. пр. Хр. на гладиаторската арена вече са се намирали 22 сражаващи се двойки, а през 200 г. пр. Хр. – 25; през 186 г. пр. Хр. за първи път били проведени игри, при които гладиаторите се биели с докарани от Африка специално за целта лъвове и пантери; при едно погребално тържество от 183 г. пр. Хр., което продължило три дни, се сражавали 60 двойки (120 души) и накрая на всички зрители било уредено богато угощение и отделно от това било раздадено огромно количество месо. Известно е, че при представянето на една драма на Теренций през 164 г. пр. Хр. публиката светкавично напуснала театъра, тъй като се бил разнесъл слух, че по това време някъде били провеждани гладиаторски битки.
След почти стогодишно практикуване на гладиаторството управниците, които първоначално се въздържали от официално ангажиране проумели, че свързаната с него еуфория спомага за утоляване на страстите на населението, които иначе биха били насочени към размирици. Така постепенно била формирана стратегията към неговото институционализиране, което станало през 105 г. пр. Хр., когато Сенатът натоварил магистратите Рутилий Руф и Гай Манлий със задачата да изравнят годишния брой на гладиаторските игри с цирковите представления (които вече са имали официален статус). Тъй като през същата, 105 г. пр. Хр. Рутилий Руф бил избран за консул, той официално обявил, че организира гладиаторски битки в чест на встъпването си в длъжност, и това е първото официално политическо институционализиране на гладиаторството (до този момент гладиаторските битки са били част единствено от погребалните обичаи).
Така, от този момент нататък, гладиаторството изключително бързо започнало да придобива статус на ежедневие и да се ползува с небивала популярност. Преди всичко то станало неизменна част от всяка предизборна кампания, но тъй като практиката неизменно показвала, че жадното за зрелища население с изключително голяма готовност гласувало единствено водено от симпатия към организатора на най-пищните и най-кървавите зрелища, през 63 г. пр. Хр. Сенатът определил тази практика като порочна и разпоредил да бъдат дисквалифицирвани от участие в изборите всички кандидати, които финансирвали и организирвали такива игри в рамките на две години преди изборите. Този законодателен акт, обаче, се оказал напълно неефективен, тъй като не се отнасял за организираните по сакрален повод гладиаторски битки, а такива поводи съществували в изобилие и давали превъзходна възможност на политиците да се надпреварват и състезават по честота и пищност на тези кървави зрелищни представления. От друга страна пък и свикналата с тези зрелища публика придобила толкова силна пристрастеност към тях, че започнала да не позволява на близките на умрелите да ги погребат, докато не предоставят определени суми, предназначени за организиране и провеждане на градиаторски зрелища.
Гай Юлий Цезар е бил първият политик, който най-ясно бил осъзнал възможността както да използува гладиаторските борби, за да влияе върху тълпата, така и да използува тълпата, за да печели политическите избори, и започнал да организира тези зрелища с невиждан дотогава разкош и пищност.
Октавиан Август е бил първият принцепс, който установил монопол върху правото да бъдат организирвани такива зрелища. Работата е била в това, че Август осъзнал, че би могло да бъде твърде опасно за неговата власт, ако допусне някой да стане “любимец на народа” благодарение на тези зрелища, и във връзка с това през 22 г. пр. Хр. издал законодателен акт, с който правото да организирват такива игри са имали само преторите, при това те можели да дават само не повече от две зрелища годишно, при което организираните в тях участници да не надхвърлят 120 души; в същото време той запазил само за себе си правото на неограничено организиране на тези кървави зрелища, които, за да се различават от преторианските, били наречени “извънредни зрелища” (munera extrafоdinaria). Така, върху основата на тази законодателна регламентация през 28, 27, 15, 11, 6 и 1 г. пр. Хр., както и през 7 г. Октавиан Август организирал общо 33 гладиаторски игри с общ брой на участниците 10 хиляди души; 3 от тях той организирал от свое име; 5 от името на децата и внуците си; и 25 от името на подчинени на него магистрати, които били пропуснали да се възползуват от предоставеното им от закона право да го направят. Във връзка с това той станал и първият, който е въвел схема в разпределението на зрителските места на сектори за различните категории посетители. Той, освен това, построил върху река Тибър изкуствено езеро (нещо като днешните големи язовири) и организирал в него пиратска морска битка, в която се сражавали 30 големи и множество малки плавателни съдове.
По времето на император Тиберий политиката спрямо гладиаторските зрелища се е характеризирала с колебание между тяхното толериране и ограничаване, но все пак, общо взето, изразходваните през периода на неговото управление за целта държавни средства били доста скромни, а и ограниченията върху частното организиране продължавали да тежат. Показателен е и случаят в град Поленция, при който по негово нареждане войската смазала тълпата, която не позволявала да бъде погребано тялото на някакъв центурион, докато близките му не дадат пари и организират гладиаторски битки.
Известният с лудостта си император Гай Калигула не само намерил истинско поле за самоизява именно в провеждането и дори в личното участие на арената в гладиаторските зрелища, но и пръв въвел разпродажбата на търг на останалия след големите зрелища инвентар (включително и на останалите живи гладиатори), при което сам ръководел търга. Император Нерон станал известен както с това, че милосърдно забранил да бъдат убивани ранените и падналите на арената гладиатори, така и с това, че по негово нареждане веднъж на арената били принудително отведени и заставени да се бият 400 души сенатори с напълно неопетнено дотогава име. По времето на император Траян гладиаторските битки се характеризирали с грандиозност, далеч превишаваща тази на неговите предшественици – като правило в битките участвували между 400 и 700 двойки, а по повод победата над даките през 109 г. участвували 4941 двойки сражаващи се гладиатори плюс 11 хиляди зверове. Император Адриан често пъти излизал на сцената като гладиатор, за да се бори с лъв или мечка, а император Комод се сражавал в почти всички организирани в Рим битки, при което убитите от него гладиатори надвишавали хиляда души.
Датиращите от времето на Октавиан Август опити да бъдат ограничени и смекчени проявите на безсмислени убийства по време на гладиаторските игри били продължени и от императорите Нерон, Домициан, Адриан и Марк Аврелий, но в крайна сметка страстите и желанието на т. нар. народ (populus)[4] били много по-силни както от всякакви съображения за милосърдие, така и от волята на императорите.
Все пак, след като на 10 октомври 326 г. император Константин Велики обявил християнството за официална държавна религия, той забранил в гладиаторските школи да бъдат обучавани престъпници и така ги лишил от основния им контингент попълнения, благодарение на което тези школи започнали да западат и в края на ІV век гладиаторството вече било замряло и се практикувало доста рядко. През 404 г. император Хонорий издал едикт, с който окончателно забранил провеждането на гладиаторски битки, но това, разбира се, съвсем не обезпечавало неговото изчезване, и последното датирано в историческите хроники гладиатрско сражение е било от 523 г.
[3] За съществуването на такива погребални церемонии се споменава и в “Илиада” на Омир – край погребалната клада на Патрокъл станали двубои в пълно бойно снаряжение. Все пак, обаче, древните гърци, макар и да практикували човешките жертвоприношения, общо взето се отнасяли с отвращение към човекоубийството и след времето на Омир тази жертвоприносителна епоха вече е безвъзвратно отминала. Дори по времето на римското управление практиката на гладиаторските битки е била почти непозната и в цяла Гърция е имало само един единствен амфитеатър, намиращ се в Коринт.
[4] По думите на философствуващия стоик Марк Аврелий най-характерната черта на народа била тази, че обичал да се “радва и наслаждава от човешката кръв”.
[Публикувано като §53 на стр.384-388 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар