Римската империя и императорската власт
1. В изключително голяма част от съвременните лингвистични речници и справочници, в различните други видове справочници и енциклопедии, както и в специалната историческа, юридическа и политологическа литература понятието “империя” (както и свързаното с него понятие “империализъм”) е употребено в крайно неудовлетворителен обяснителен контекст и често пъти с доста различно съдържание и смисъл[1].
Във връзка с това специално внимание заслужава обстоятелството, че през 1980 г. в Париж е излязла от печат една уникална по своя характер книга (La concept de L’Empire, Paris, 1980, p. 7), представляваща сборник от докладите и изказванията на участниците в колоквиум по проблемите относно империята и имперските системи, съществували от най-древни времена до наши дни. В предисловието към този труд неговият главен редактор Морис Дюверже е написал, че е “възможно на науката никога да не й се удаде да изработи адекватна концепция на империята, но дори самото търсене на такава концепция е полезно, тъй като подсказва нови пътища и нови въпроси”. Той изрично подчертава, че по време на заседанията на колоквиума не е било предложено нито едно определение на думата “империя” от нито един от участниците, и в хода и в края на научната среща не е било дадено никакво определение на понятието. И това е било така, тъй като всички участници ясно са съзнавали, че техните анализи и тези изхождат от ограничен набор характеристики на явлението или дори от схващането, че имперската система като такава не е съществувала, не съществува и не може да съществува.
Ние приемаме, че съществуват всички основания за формирането на модерно научно направление, наречено “империология”, за което би могло и да се спори дали представлява самостоятелна наука или е само раздел на някаква друга наука[2], но основното съдържание и главната научна цел на което трябва да бъде изследването на централните принципи на изграждането на империята (а именно религиозно-държавните идеи, съдържащи в себе си културния универсализъм и политическия изолационизъм), изследването на имперското съзнание за държавата {в рамките на което е необходимо изясняване и съпоставяне преди всичко на идеята за “трите форми или проявления на Римската империя”, а именно класическата Римска империя, Византийската империя (“Константинопол като Втори Рим”) и Руската империя (“Москва като Трети Рим”)}, както и изсладването на останалите видове и форми на империално организиране.
2) Най-характерната особеност на Римската империя е нейният универсализъм. Същността на римската идеология в това отношение се е изразявала преди всичко в това, че Рим е претендирал да бъде и че е “вселенска държава”, “единствената във Вселената държава”, съвпадаща по своите мащаби с целия цивилизован свят.
Така, Римската империя по същество е гледала на себе си не толкова като на “държава”, колкото като на “цялото цивилизовано и политически организирано човечество”. Така, този именно идеален образ на Римската империя, който впоследствие се е бил запазил като идеал в продължение на много векове, по същество е представлявал израз на представата, че самото съществуване на човечеството в състояние на разделеност на множество обществено-държавни групи е ненормативно, и че истинската организация (организованост) на хората е само една-единствена, и това е Римската империя.
Тази черта на Римската империя често пъти се разглежда като уникалност, но това съвсем не е така, тъй като неповторимостта на Римската империя се е състояла именно в нейния политически изолационизъм. Тя е била резултат на постепенни успешни военни завоевания, по които си е приличала не толкова на империализма на Атина или Александър Македонски, а на древния изолационизъм, който се е стремял да се разпространи върху целия обитаван свят, за да стане единствен във Вселената; и именно поради това Рим никога не е разглеждал себе си като държава (т. е. като “една от държавите сред множеството други държави”).
Съчетаването на универсализма с изолационизма, както и сакрализацията на обществено-държавния живот е било свойствено не само на Римската, но и на редица други имперски традиции. При това може недвусмислено да бъде казано, че всяко държавно образувание, при което са налице тези три съставляващи елементи, при определени благоприятни за него външни обстоятелства проявява тенденцията към превръщане и в действителност се превръща в империя. Всичките тези черти са били присъщи преди Рим и на Древния Египет, Древна Персия, Древен Китай, и други, при което, всъщност, именно китайската имперска традиция може да бъде считана за класическа, паралелна и равнозначна на Римската.
Все пак, обаче, има някои доста съществени качествени особености, които отличават Римската империя от всички предшествуващи я и съвременни й империи, макар че тази особеност се отнася не толкова към сферата на имперския принцип, колкото към спецификата на неговата реализация. Онова, което действително е различавало Римската империя от нейните предшественици и съвременници е, че на нея й се е било удало да съвмести културния универсализъм и политическия изолационизъм и успешно да реализира подобно съвместяване в своята практика.
Така, благодарение на това Римската империя на практика е станала полиетническа – достигнала е била положения, при които етническите различия не са имали абсолютно никакво политическо значение. Политическият ред в Римската империя е стоял високо над етническото разделение така, както днес политическите и технологическите постижения на цивилизацията стоят над националните граници и не са и не могат да бъдат повод за шовинизъм; така именно бил формулиран т. нар. “идеален модел на империята”.
Заслужава внимание, обаче, обстоятелството, че съдържанието на този централен принцип на Римската империя няма исконно римски произход, а представлява симбиоза на римската и на гръцката култура. По същество става въпрос за това, че в културно и религиозно отношение самият Рим е бил част от т. нар. елинистическа цивилизация, която е била схващана от римляните “просто като цивилизация”, на която Гърция е била не толкова “творец”, колкото преди всичко “пазител” и “съхранител”, и във връзка с което схващане тази цивилизация не е била възприемана като подлежаща на отрицание.
Така, благодарение на римския обществено-държавен гений специфично елинистичният полисен модел на обществено-държавно организиране (т. е. моделът, известен като “град-държава”) е бил издигнат като всеобщ, като вселенски модел. Става въпрос за това, че от локалния елинистичен полисен модел е била взета и издигната като универсална идеята, съгласно която идеалното обществено организиране е именно онова, при което “целият свят” е и трябва да бъде организиран именно така, както е организиран един град, едно населено място, и че целият свят всъщност е именно “едно населено място”. Така, благодарение на римската култура и римското право локалният гръцки модел на обществено-държавно организиране бил модифициран по такъв начин, че бил превърнат в универсален модел.
Влиянието на културата на елинизма и в частност на идеите за елинистическата монархия върху римската политическа култура се е разпростирало и върху статуса на римския император. Така, през ІІ век идеята за благочестието и религиозния дълг на императора все по-настойчиво е започнала да излиза на преден план и в резултат на това през ІІІ век вече особено ясно е било започнато подчертаването на божествеността на императорската власт, а през ІV век императорът вече изцяло “се е намирал под защитата на Бога” - за което, впрочем, вече съществено влияние е било започнало да оказва и християнството.
Все пак, обаче, взаимоотношенията между членовете на обществото (гражданите на империята) и боговете (първоначално езическите богове, а впоследствие и християнският Бог) винаги са били регламентирани от държавата, при което, от една страна, държавата чрез своето т. нар. “сакрално право” (ius sacrum), представляващо част от т. нар. “публично право” (ius publicum), най-строго е надзиравала за правилността на тези взаимоотношения, а от друга страна, религията винаги е била изключително тясно свързана с държавния живот, и то така, че нейното откъсване от държавността по същество я е лишавало от най-дълбокото й съдържание, тъй като римската религия не е имала никакъв смисъл без римската държава, и то не заради друго, а поради това, че римската религия е била “гражданска религия” (religio civilis), представлявала е “гражданска връзка” между хората в собствения смисъл на думата и никога не е имала в съдържанието си дори и зачатъци на стремеж към собствено и самостоятелно съществуване вън от и без държавата, никога не е имала цели и задачи, различни от тези на държавата.
3) Един от най-заплетените и запълнените с противоречия сюжети от историята на Древен Рим е историята на принципата и характера на императорската власт. Принципатът, всъщност, е изтъкан от слабосъвместими или дори напълно несъвместими принципи: а) от една страна в него е налице несъмнено основаната върху републиканското право практически неограничена монархическа власт, контролираща целия живот на обществото и фактически отменяща главното съдържание на републиканското право; б) а от друга страна, налице е доста сложната проблематика, свързана с взаимоотношенията между властта на принцепса и властта на Сената, между новата бюрократическа монархия и старите полисни (по-точно: вече квазиполисни) институти, изразяваща се в това, че императорската власт, макар и фактически да е била превърнала Сената в свой напълно подчинен инструмент, официално не се е решавала да доведе нещата до логическия им край и да ликвидира тази институция, а всячески се е стремяла да подчертава не само значението на Сената като независим и искрен сътрудник на принцепса при формирането на общата държавна воля, но и неговото значение като пазител на континуитета на императорската власт, на неговите правомощия не само да не се съгласи с императора, но дори и да го лиши от власт.
При това всичките тези противоречиви проблеми напълно естествено са били намирали своя израз и в сферата на титулатурата на императора, която сфера може да бъде считана като съдържаща в себе си редица от основните и най-важните моменти от идеологията на принципата.
Независимо от техните политически възгледи и пристрастия, самите древни историци, съвременници на принципата, винаги и напълно достатъчно ясно са подчертавали, че краят на гражданската война и идването на Август на власт представлява начало на нова епоха. Най ясното изложение на тезата за принципата като възстановяване на републиката е дадено от самия Август в неговия труд “Делата на император Август” (Res Gestae Divi Augusti)[3] и в историческото съчинение на Гай Велей Патеркул “Римска история” (Historiae Romanae, ІІ, 89), в които и двамата, макар и да твърдят, че с идването на Август на власт е било извършено възстановяване на Републиката и връщане и предаване на властта в ръцете на Сената и народа, все пак достатъчно ясно подчертават, че моментът на идването на Август на власт представлява разделителен момент между две различни епохи. Авторите от следващите поколения също така достатъчно ясно разграничават характера на епохата до Август и характера на епохата след него. В труда си “За снизходителността” (De clementia, І, 9) Сенека противопоставя principatus и commune rei publicae, при което обосновава идеята, че с установяването на принципата е завършила епохата на свободата и е започнала епохата на единовластието, и че Римската държава е навлязла в стадия на своята старост.
Заслужава внимание и фактът, че в рамките на самия принципат е съществувал един доста широк диапазон на интерпретиране на пълномощията на принцепса дори от самия него; и напр. докато Нерон (както свидетелствува Светоний)[4] се е хвалел, че нито един император преди него не е разбирал какво всъщност му дава принципатът и се е държал като стоящ по-високо и от боговете, то ставайки принцепс, Антоний Пий казал на жена си, че с това вече е загубил и последното, което е имал, и с нищо не е променил скромния си начин на живот като редови сенатор.
4. За същността на принципата в научната литература съществуват четири основни групи възгледи, схващани и като четири етапи в развитието на възгледите за принципата.
Първият възглед е бил формиран по времето на късната античност, но най-пълното и най-ясното му обосноваване е през Възраждането и Просвещението; той се е характеризирал със схващането, че принципатът има монархическа същност, типологически съвсем слабо отличаваща се както от елинистическите монархии, така и от монархиите на Западна Европа, а най-видните представители на това гледище са историците от ХVІІІ и ХІХ век Ж. Босюе, Ш. Монтескьо, Ф. Шампаньи и Ж. Ж. Ампер. При редица от изследователите, принадлежащи към това направление, се среща и схващането, че принципатът е преходна форма от република към монархия, въпреки което, обаче, дори и тези автори достатъчно ясно разделят историята на Рим на Република и на Империя, а принципата еднозначно определят като монархия.[5]
Вторият възглед върху същността на принципата и фактически вторият етап в развитието на възгледите в това отношение е свързан с фундаменталния труд на Теодор Момзен, в който изследвайки правния аспект на магистратската и императорската власт, той обосновал тезата за наличие на континуитет между управлението на царете, на републиканските магистрати и на императорите, при което разглеждал правната структура на управлението като неизменна през целия период от историята на Рим. Така, според него, властта на принцепса е представлявала не монархия, а извънредна магистратура, състояща се от два основни елементи: проконсулска империя и трибунска власт, които били допълвани от пълномощия от частен характер; после, опирайки се върху тези изводи, той обосновал тезата, че създадената от Август и поддържана от неговите приемници политическа система представлява двоевластие (диархия) на императора и на Сената.[6]
В случая историческата заслуга на Т. Момзен се е състояла в това, че той е първият, който детайлно е разгледал правната основа на принципата и е поставил въпроса за принципата като система, при което го е определил като сложна система на политическия дуализъм, изградена и формирана върху републиканските традиции. Тази теория бързо получила широко разпространение, при което някои изследователи практически я приели изцяло[7]; а други отишли по-далеч и “видели” в принципата “възстановената република”[8]; а трети я приели със съществената уговорка, че властта на Август и неговите приемници е била съставена от пълномощията на републиканските магистрати и отказвали да видят в Империята наличие на диархическа система1 като обявявали тезата за наличие на пълна монархия.[9]
Третият възглед върху същността на принципата е представен в изследванията на В. Гартхаузен, който, проучвайки преди всичко политическата история на Империята: Þопределил тезата за възстановяването на републиката като конституционна фикция и лицемерна стратегия; Þотрекъл диархията; Þподчертал, че макар и в юридически план властта на римските императори да е била съвместима с републиканската магистратура, това обстоятелство (ролята на правния фактор) не бива да бъде преувеличавано и в центъра трябва да бъде поставена реалната социално-политическа същност на режима; след което Þобосновал тезиса за монархическия характер на принципата.[10]
Същата теза е била сериозно обоснована и в руската научна литература. Така напр. изследвайки труда на Т. Момзен, руският историк В. И. Герье се обявил както против идеята за континуитета на римския държавен строй през цялата римска история, така и против тезиса за диархията, като обосновал тезиса, че властта на принцепса е била монархическа, и че “възстановяването на републиката” е било прикриваща монархизма правна фикция.[11]
Още по-последователно тази теза е била застъпена в творчеството на Е. Д. Грим, който макар и да отбелязва, че същинската монархическа власт окончателно е била установена едва по-късно, подчертава, че по своята същност принципатът е монархия (същински монархически строй)[12].
В рамките на този възглед може да бъде причислено и гледището на т. нар. съветска историография, която, акцентирайки преди всичко върху социалноикономическото съдържание на принципата, го определя като “републиканска монархия”, представляваща форма на компромис между военната монархия и сенатската власт, който компромис все пак се е развивал вътре в рамките на монархическия строй.[13]
В своите изследвания Н. А. Машкин обоснована тезата, че режимът на принципата е бил принуден да лавира между различните социални групировки, нито една от които не е била неговата единствена опора, при което, въпреки юридическата неопределеност, уверено може да се говори за монархическата същност на принципата.[14] Л. С. Утченко също така определя принципата като монархия, при което изрично подчертава, че републиканските елементи в неговата идеология и практика всъщност са били параван, ловко използуван от властта за прикриване на истинската й същност.[15]
Четвъртият възглед върху същността на принципата е започнал своето формиране през 20-те и 30-те години на ХХ век с възраждане в известна степен и форма на теорията на Т. Момзен за политическия дуализъм[16], но неговият пръв и достатъчно ясен израз се съдържа в концепцията на А. фон Премерщайн. Според него властта на императора е била изградена преди всичко върху основата на системата на клиентелизма, върху базата на която са били създавани различните т. нар. “лични партии” на отделните политически дейци от епохата на гражданските войни, а с победата на Август е била дошла на власт именно такава “лична партия”, при което принцепсът станал патрон на цялата държава, която била превърната в негов клиент. Според А. фон Премерщайн същността на принципата се изразява в това, че при него е налице господство на императора, който, без да има ясно фиксирани пълномощия и правно положение, се явява глава на държавата и управлява при пълното доминиране на неправните фактори.[17]
Този възглед впоследствие е бил получил по-нататъшно оформление в изследванията на редица автори от 40-те и 60-те години на ХХ век. Така напр. изхождайки от гледището, че главният източник на властта на императора не е правото (не са правните основи на тази власт), М. Грант и А. Маделен обосновават тезата, че такъв източник е особеният личен авторитет, който, според тях, може да бъде изразен чрез понятието auctoritas.[18] В. Кункел е издигнал тезата, че тъй като единна монархическа конституция по същество не е имало и че нейните елементи са били определяни в рамките на републиканското право, то поради това от юридическа гледна точка е невъзможно да бъде изразена идеята за монархия.[19] Ернст Мейер и Л. Уикерт обосновават гледището, че държавната система на принципата може да бъде описана, но не може да бъде ясно дефинирана.[20]
Важно значение за изясняване същността на императорската власт има и изследването на въпроса за титулатурата на императора, тъй като по правило титулатурата е най-синтетичният семантичен изразител на идеологическото и правното положение на нейния носител.
Обикновено държавните глави на монархическите държави имат пълен официален титул, употребяван в официалните документи, както и кратки варианти на титула, използувани за всекидневна употреба. Основните елементи на пълния титул са се били появили още при Август, и един от най-типичните варианти е Imperator Ceasar divi f. Augustus, pontifex maximus, cos. XIII, tribunicia potestate XXXII, imp. XXVI, pater patriae. Тъй като пълното титулуване като правило не е било често явление, за нуждите на по-широката употреба то е било заменяно с по-кратки форми, при което са използувани някои от основните елементи на пълния титул.
5. Вероятно за мнозина би могло да звучи ако не невероятно, то поне необичайно или трудноразбираемо, но едно от най-важните условия или дори елементи на императорската власт е умението на нейния носител формално да се проявява като театрален и зрелищно-гладиаторски зрител, докато в същото време действува с високо театрално майсторство като актьор и гладиатор, или иначе казано - да превръща театъра в политика и политиката в театър и така да обезпечава легитимността на своята власт.
На това, впрочем, са обръщали внимание още древните автори, и напр. още по времето на Републиката в речта си за Цестия Цицерон (Pro Sest. 115) казва, че съжденията и желанията на народа по отношение на държавата в най-голяма степен могат да се проявяват само на три места: на събранията, в комициите (в Народното събрание на целия римски народ) и на театралните и гладиаторските зрелища. По време на Империята събранията и комициите, естествено, са били загубили своето значение, но гладиаторските зрелища са имали своето важно значение при решаването на редица въпроси, най-важният от които несъмнено е бил обезпечаването на легитимността на властта на императора. Във връзка с това Светоний не пропуска да отбележи, че “Бащата на Отечеството” Август е бил получил легитимността на своята власт именно в театъра (Светоний, Август, 58).
В литературата нееднократно е подчертавана уникалната роля на театралните и зрелищните представления за формиране и демонстриране на легитимиращите политическата власт народни настроения[21], при което всички изследващи тази проблематика автори единодушно подчертават, че особено при първите императори именно местата, където са протичали театрите и гладиаторските сцени са съединявали в себе си чертите на римското и гръцкото народно събрание.
[1] За илюстрация тук ще посочим само няколко от българските справочни издания. Така, в “Речник на съвременния български книжовен език”, издаден през 1955 г., Том 1, стр. 555 думата “империя” е определена като съществително от ж. р., имаща латински произход и две значения: 1. “Монархическа държава, чийто държавен глава е император”, при което като примери са дадени Римската и Византийската империя; и 2. “Голяма колониална държава, която провежда империалистическа политика”, а като такива са посочени Френската и Британската империя. В същия речник във връзка с тази дума е посочена и думата “император”, определена като имащо латински произход съществително от м. р., което има две значения: 1. “Титла на монарх, по-висока от крал и цар”, като за пример е посочен Император Наполеон І; и 2. “Монархът, който носи тази титла”. Посочена е също така и думата “императрица”, за която са дадени две значения” 1. “Жена император” и 2. “Съпруга на император”.
В “Български етимологичен речник”, издаден през 1979 г., Том 2, стр. 73 думата “империя” е обяснена като: 1) “Държава, начело с император”; 2) Голяма държава с колониални владения”. Според този речник думата е навлязла в употреба в българския език чрез руския и полския език, където пък е била взета от латинския език. Във връзка с тази дума е посочена и думата “император”, която е определена като “глава на голяма монархия”, т. е. “държавен глава” на държава, която е “голяма монархия”.
На стр. 843 от издадения през 1990 г. от Българската академия на науките “Речник на българския език” думата “империя” е определена с две значения: 1) “Форма на държавно управление, която се характеризира с императорска върховна власт”; и 2. “Голяма колониална държава, която се управлява от император”. Посочено е, че думата произлиза от латинското imperium, което означава “власт”, както и че думата е навлязла в българския език от руски език. Като свързана с тази дума на стр. 841 е посочена “император”, която е определена като: 1) “Титла на върховен глава на империя, притежаващ абсолютна или конституционно ограничена власт”; 2) “Лице с такава титла и власт”; и 3) “Титла на пълководец в древен Рим, която е била давана след голяма негова победа и е притежавана до триумфа му”, и която по-късно, “по времето на Юлий Цезар и след него вече е била въведена като постоянна титла на върховния глава на Римската империя”. На стр. 842 е посочена и думата “императрица”, която е определена като: 1) “Титла на жена на император”; 2) “жена с такава титла”; и 3) “Съпруга на император”.
Две от историческите справочни издания (“Кратък исторически справочник. Старият свят”, С., 1980, с. 85; “Древният свят. Справочник”, С., 1993, с. 77) определят понятието “империя” като “държава с монархическо управление, т. е. цялата власт принадлежи на император”. В тези издания се посочва, че империята е била установена за първи път в древен Рим, и че след това като държава е съществувала във всички класови общества. Във връзка с това същите автори определят понятието “император” като: “1) В Рим върховен началник на войска, главнокомандуващ или пълководец. През епохата на републиката даден военачалник се е наричал “император” от момента на спечелването на победата до неговия триумф в столичния град, а след установяването на империята “император” вече е означавало притежание на висшата военна власт; 2) Най-високата титла на монарх”.
[2] Примерно на историята, на правото, на историята на политическите и правните учения, или на политологията.
[3] Август, Делата на император Август, Превод от латински на Г. Кацаров, сп. Прометей, С., 1938, кн. 4-5, 1. 3. 35.
[5] Ampere, J. J., L’Empire Romaine a Rome, Paris, 1867, Tom 1; Tillemont, L. de, Histoire des empereurs, Paris, 1872 ; Gybbon, Ed., The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, London, 1897.
[7] Willems, P., Le droit public Romain, Paris, 1883; Karlowa, E., Romische Rechtsgeschiche, Leipzig, 1885; Schiller, H., Geschichte der romischen Kaiserzeit, Berlin, 1887, Bd. 4.
[12] Гримм, Э. Д., Исследования по истории развития императорской власти, СПбг., 1900, Том 1, с. 243-248, с. 361, с. 387, с. 402-403, с. 453.
[18] Grant, M., From imperium to auctoritas. A Historical Study of the Aes Coinage in the
[20] Meyer, Er., Romische Staat und Staatsgedanke, Berlin, 1948; Wickert, L., Princeps (civitis), // RE, 1954, XXII; Wickert, L., Forschungen zum Romischen Prinzipat, // Aufstieg und Niedergang der Romischen Welt, 1972.
[21] Carcopiono, J., Daily Life in Ancient
[Публикувано като §54 на стр.389-398 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар