Възникване и развитие на Древен Рим
1. Както във всяка наука, така и в историческата, съществуват определен тип пристрастия или странности, и поне на нас ни се струва, че едно от доскоро съществуващите в историческата наука пристрастия или странности е по-честото предпочитание на изследователите към темата за краха на Римската империя, отколкото за създаването на Римската държава. Едно такова пристрастие, естествено, си има своите причини, генезис и обяснения, които несъмнено са предмет на друг тип изследвания, но онова, което в случая е важно да бъде отбелязано е, че за изследователя на политическите и правните идеи и учения би било непростима грешка отказът от осмисляне на дванадесетвековния път, изминат от Рим от архаичните форми на полисната демокрация до тоталитарно-нивелиращия режим на световната империя.
Възникването на градовете в Древния свят се е извършвало в зависимост от редица конкретни условия, свързани по определен начин преди всичко с характера на производството и с възможностите за издигане на крепостни стени и за отбрана. Времето на възникването на първите градове в историята на обществото съвпада с разпадането на първобитнообщинния строй и зараждането на цивилизацията.[1] Разбира се, градове са възниквали и много по-късно, т. е. в епохата на цивилизацията, но в механизма на тяхното възникване са взимали участие съвсем други причини и отношения.
Историческата наука за Древността разполага с много свидетелства относно възникването на градовете. Така Страбон дава сравнително изчерпателно изброяване на различните обстоятелства за тяхното появяване – градът възниква преди всичко в резултат от струпване на бегълци от най-различни места и поради най-различни причини: хора, търсещи убежище; хора, осъдени на изгнание; колонисти, търсещи и завладяващи нови земи; хора, изгонени заради оскърбление на отдали се на свещенодеяние девици; хора, изнасилили девойки и умъртвили защитниците на девойките; хора, избягали от родните си места след военно поражение; хора, бягащи поради глад, настъпил след безплодни години; хора, присъединили се към военен лагер; обединение на родови селища; разрастване на малки селища.[2]
Така, при Страбон са описани две основни условия за възникване на градовете: първото е свързано с преход на население на ново място, а второто - с постепенното прерастване на родовото селище в град в резултат на обединяване на няколко селски поселища в един град-държава (т. нар. синойкизъм) по време на прехода от родовия строй към класовото общество. Диодор (XVI, 15) пише, че като правило в древността градовете са били основавани от роби-бегълци, а Ливий (I, 8, 5) също отбелязва, че “в древността градовете са имали низък произход”.
При археологически разкопки на територията на съвременна Италия са намерени множество доказателства, че Апенинският полуостров е бил населен още от най-древните времена на първобитната епоха.[3] Римската историческа традиция отнася възникването на Рим към VIII в пр. Хр., което е периодът на разцвета на железния век на Апенинския полуостров. Това е било времето на повсеместното разпространяване на скотовъдството, земеделието и занаятчийството.
В литературата е прието да се счита, че по време на разстилането на индоевропейските племена върху Европейския континент т. нар. италийски племена (латини, сабини, оскити, умбрити, самнити и др.) се насочили към Апенинския полуостров, и първото постоянно и значимо селище, което те основали, е било Рим.
Селищено се е намирало на около 20 км от устието на река Тибър, в областта Лациум, първоначално[4] е било разпростряно само върху хълма Палатин (с което е започнало формирането на новото племе, наречено латини). След това, според редица изследователи, именно по времето на т. нар. епоха на етруското династично управление, към което принадлежат последните трима царе, селището е обхванало и хълмовете Есквилин, Квиринал и Виминал, и така се е превърнало в град (urbs), който формално и официално бил разделен на четири административни райони, обособени по чисто териториален признак и носещи наименованията Palatina, Esquilina, Collina и Suburana. И накрая към града се присъединили и поселенията, разположени върху хълмовете Авентин, Капитолий и Велий, и така възникнал градът, наричан Септимониум (Septimontium, т. е. “Градът върху Седемте хълма”)[5].
Макар че свидетелствата на античните писатели (Тит Ливий, Дионисий Халикарнаски, Вергилий и Плутарх) се свеждат до каноническата легенда, че градът е бил основан от Ромул и Рем,[6] които изразили желанието да основат град на мястото, където са били намерени и възпитани,[7] в литературата се счита за безспорно установено, че ядрото на първото население на Рим е било съставено от латинските и сабинските племена, при определящото културно и политическо влияние на гърците и етруските.
При това според Дионисий Халикарнаски (І, 16) немалко нови племена и населени места, включително и градове, са били възниквали и във връзка със широко разпространения в най-ранната древност обичай или по-точно – религиозен обред, наречен “свещена пролет” (ver sacrum), свързан с култовата магия на плодородието и с почитането на Марс, който е бил един от най популярните богове на плодородието.[8]
Става въпрос за това, че всяка година всяко племе или род е посвещавало на бог Марс първия за годината свой човешки приплод (т. е. първото родено след началото на годината дете), което било отглеждано като носител на свещени функции. После, когато детето подраствало, то било изпращано да образува нови заселнически места, като пътят към мястото и изборът му е бил посочван от тълкуването на редица случайни събития, които били считани като предизвикани от самия бог Марс и разкриващи неговата воля. Именно във връзка с този обичай е свързан и фактът, че както наименованията, така и преданията относно произхода на тези племена и населени места винаги носят в себе си определени лингвистични и семантични форми, свързани с бог Марс (като напр. марси, маруцини, мамертини) или с неговите свещени животни, каквито са напр. вълкът, бикът, кълвачът и др. Така, в съответствие с анализа на този свещен обред редица автори приемат, че и образуването на Рим е било непосредствено свързано с аналогичен процес на племенни разселвания и колонизация на нови земи.[9]
2. Първият, т. нар. царски период от историята на Рим, обхваща времето от 753 до 510 г. пр. Хр., през което време градът-държава е управляван от седем царе[10] и се е характеризирал като период на т. нар. военна демокрация и на преход от родовообщинна към робовладелска обществена структурираност и организация.
2. а. През този период населението било разделено на три племена (триби), а именно латини, сабини и етруски, всяко от които се подразделяло на 10 курии, във всяка от които били обединени по 10 родове, а старейшините на всичките 300 родове образували т. нар. Сенат (Съвет на старейшините), който бил висш държавен орган. През този период т. нар. племенно опълчение е било ръководено от цар (рекс), който е бил и върховен жрец, а цялото пълнолетно и пълноправно население било организирано в т. нар. Народно събрание (Куриатни комици, т. е. “Събрание по курии”).
Развитието през този период на производството и занаятите, както и успешните завоевателни войни срещу съседните племена, довели до натрупването на сериозни за своето време богатства и съответно до значително имуществено разслоение и разпадане на родовата община, при което били формирани трите основни компоненти на социалната структура, а именно съсловията на патрициите, плебеите и робите.
Наред с възникващата частна собственост върху земята се запазвала и общинната земя (Ager publicus), която се разраствала след всяка успешна война и била раздавана за ползуване от патрициите, и постепенно се превърнала в неотчуждаемо патрицианско владение. Като два от съдбовните частни случаи или следствия на това разслоение следва да бъдат посочени: а) извършването на реформата на Сервий Туллий, при която всички способни да носят оръжие граждани, в съответствие с количествените измерения на притежаваното от тях имущество били разделени на пет класи, а плебеите били включени в състава на римския народ (populus romanus); и така, в резултат от тази реформа, социалното положение на римския гражданин вече се определяло не само от принадлежността му към рода, а и от богатството му; б) формиране на стратегическа ситуация, при която военната демокрация в крайна сметка вече станала неспособна да отговаря на изискванията за адекватно обществено-политическо управление и в резултат на която цар Тарквиний Горди бил изгонен и било установено републиканско управление.
Според често пъти обосноваваното в литературата гледище цар Тарквиний Горди бил изгонен не заради друго, а именно заради извършено от него престъпление против личността, тъй като още от първия момент на своето формиране римското общество е било положило като основни, абсолютно неотнемаеми и едновременно проявяващи се четири принципи на своето съществуване, които този цар нарушил: а) самостоятелността на личността и на нейната свобода да отстоява интересите си в рамките на обществената и правната нормативност (Libertas); б) съвкупността от правните установявания на параметрите на човешкото достойнство, съответствуващи на общественото положение (Justitia); в) верността на дълга, съставляващ морална гаранция за изпълнението на законите (Fides); г) благоговейния дълг пред боговете, родината и съгражданите, винаги изискващ да бъде отдавано предпочитание на техните интереси, а не на своите (Pietas).
Според повечето изследователи едновременното съчетаване на тези именно принципи е изисквало от всеки римлянин пълно мобилизиране на цялата енергия на ума и волята и се е превърнало във фактор, благодарение на който малкият и разпокъсан в началото народ е съумял да постигне онова, което самите римляни са наричали Virtus (“гражданска доблест, добродетелност и мъжество”) и благодарение на което е станал властелин на света.
2. б. В научната литература се е утвърдила като изключително любопитна (а в много отношения и изключително загадъчна) проблемата за т. нар. етруски фактор при възникването и утвърждаването на Рим.
Ако изходим от широко разпространеното в историческата литература афористично изразеното схващане, че великите нации пишат автобиографиите си в три ръкописи – книга на делата си, книга на словата си и книга на културата си, ще трябва да приемем, че за съжаление етруските не са оставили книга на словата си (освен ако като такава не бъдат считани намерените около 10 хиляди кратки надгробни надписи), но са оставили огромна книга за своето строително майсторство, както и друга - за своето оригинално изкуство, в които са въплътени техните сравнително високо развити за своето време духовно светоусещане и култура.
Според историческото предание, когато през третата година от шестата олимпиада, т. е. през 753 г. пр. Хр. Ромул решил да основе град на мястото, където вълчицата го била закърмила заедно с неговия брат-близнак, той се бил обърнал за съвет относно начина на построяването на града към славещите се като строители специалисти от съседна Етрурия, на които именно и възложил осъществяването на самото строителство. Според древните историци, включително и според Плутарх, задачата за построяването на новия град е била изключително сложна и за нейното решаване е било необходимо наличието и практическото реализиране както на доста високи технико-строителни и градоустройствени знания, така и на високоразвити светогледно-ритуални възгледи, отразяващи и решаващи по безконфликтен начин въпроса за мястото и взаимоотношенията на новия град със заобикалящия го природен и социален свят.
Така, в съответствие с тези етруски знания и възгледи, в местността Комиций била изровена кръгла яма, в която било сложено всичко, което било считано за полезно, ценно и свещено, включително и от всекиго донесената от родните места шепа земя, и при спазването на специален свещен и жертвоприносителен ритуал всичкото това било старателно смесвано до степен на получаване на напълно нова маса. Тази яма била наречена “мундус”[11] и била определена като център на окръжността, очертаваща границите на града.
От своя страна самите граници на града били очертани, като основателят впрегнал крава и бик, и с меден плуг прокарал дълбока бразда по набелязаната черта, при което хората, които вървели след него, връщали обратно към вътрешната страна на кръга всяка буца земя, като по този начин не било позволявано на нито една свещена и разорана буца земя да остане вън от градските стени. При това там, където съгласно плана е било определено да бъде мястото на градската врата плугът бил изваждан и браздата се прекъсвала, с което било подчертавано схващането, че градската стена е свещена, но вратата не е.
Така, съгласно историческите предания, Рим е бил изграден при пълното спазване на вече съществуващата и считана за авторитетна етруска урбанистично-светогледна традиция. Този извод, впрочем, впоследствие е потвърден и от обилния археологически материал, по недвусмислен начин доказващ, че на мястото, където е Рим, още през ІХ век пр. Хр. вече е било имало старо селище, носещо всичките характерни за етруското строителство белези, както и че през VІІ век пр. Хр., считан за време на основаването на Рим, единият от седемте хълмове, наречен Целий, е бил населен именно от етруски етносен субстрат.
Съществено внимание заслужава и категорично установеният от науката факт, че през VІІ век пр. Хр. етруските вече са се били утвърдили не само като отлични строители, но и като изключително авторитетни притежатели на тайни знания, във връзка с което тяхната родина Етрурия е била считана и за родина на всички окултни възгледи, намиращи разпространението си в централната част на Европейския континент.
Етруските са народ (етносен субстрат), населявал района на Централна и Северна Италия още през края на ІІ хилядолетие пр. Хр., при което е играел първостепенна роля и в басейна на цялото Средиземноморие. Самото тяхно наименование “етруски” има латински произход, а гръцкото им наименование е било “тирсени” или “тирени”. Благодарение на археологическите находки и свидетелствата на античните автори съвременната наука разполага с немалко знания относно живота на етруските, които знания, обаче, не дават никакъв отговор на редица въпроси, сред които са и тези за произхода на етруските и за причините за тяхната неимоверно висока градска култура и робовладелско обществено организиране, силно открояващи ги от другите народи, населяващи Апенинския полуостров и живеещи в напълно селски родово-племенен начин на обществено организиране.
Според повечето от специалистите наблюдаваният през VІІІ-VІІ век пр. Хр. силно ускорен процес на развитие на културата в населяваните от етруските райони на Апенинския полуостров не може да бъде обяснен само с наличието на търговски връзки с гръцките италийски колонии или с централните гръцки населени места, тъй като възникването за толкова кратко време на такъв именно “културен оазис” е възможно само в един-единствен случай – само ако народът, който е носител на тази култура, е дошъл от другаде и я е донесъл със себе си.
Така, в този контекст на разсъжденията, възниква въпросът: “Откъде са дошли етруските?”
Впрочем, относно произхода на етруските съществуват следните най-разпространени хипотези: а) че те са дошли в Апенинския полуостров от Мала Азия и специално от Лидия или Егейските острови; това е теорията за “предгръцкия” произход на етруските, отделили се от народите, които били наричани пеласгити и тирсени, са обитавали земите на Пелопонес, Тесалия, Лесбос и други, откъдето са били прогонени от гърците, които заели тези земи; б) че етруските са народ, дошъл от север през Алпите и населявал преди това земите край Дунав и Боденското езеро; в) че етруските са коренно население, наследило и доразвило културата на района Виланова, както и на гръцката култура; г) че етруските имат троянски произход, и че легендата за Еней съдържа в себе си основите на реални исторически събития; д) че са народ, оцелял от потъналия материк Атлантида; е) че от гледна точка на пътя на своето развитие Етрурия е била много по-близка до архаичността на Микена и Крит, отколкото до класическата античност, и че в основата на това стои фактът, че в живота на етруските значителна роля е играело както морето, така и наличието на реки и блата в земите, населявани от тях.
Държавното устройство на етруските е било осъществено върху основата на федерирането на свободните градове, на създаването на съюзи от градове, които по изборен път определяли своя цар. Според модела на етруското културно и обществено-политическо мислене структурното изграждане е обхващало 12 (дванадесет) племена, провинции или градове, всеки от които избирал свой отделен предводител или регент, при което върховната или федеративната царска власт е била считана по-скоро за напълно формална и неползуваща се с никакъв особен авторитет.
Границите на Етрурия са се простирали на юг до река Тибър, на север до река Арно, на изток до областта на умбрите и на запад до Тиренско море. Главен федеративен център е бил град Волсинии, където се е намирало и светилището на главното етруско божество Волтумна (Вертумнус).
Античните автори пишат, че етруските са били създали три държавни съюзи или федерации, всеки от които е включвал по дванадесет града или провинции. Всички етруски градове от VІІ-VІ век пр. Хр. са били формирани и израствали като мощни центрове на материална и духовна култура, както и на оживена търговия.
Етруските са били предали на латините своята азбука, много думи от лексиката си[12], част от които впоследствие са преминали във всички европейски езици (такива са напр. спорт, майстор, цар, цезар, кайзер, и др.), при което, обаче, от всичко, което е запазено от етруските, единственото, което е най-неясно, е етруският език. Днес, разбира се, е много добре известно, че сърцевината на цялата централноевропейска и дори на световната култура е именно латинската (римската) култура. Според етрусколозите, обаче, за формирането на римската култура съществено или решаващо влияние е оказала и е имала именно етруската култура, която така да се каже е послужила като “подкваса”, като стимулатор, без който римската култура вероятно никога не е щяла да стана това, което е, и е щяла да сподели съдбата на много други изчезнали древни периферни и инцидентни култури. Мощното или дори решаващото влияние на етруската култура върху римската е общопризнато във всички области – военното дело, обществено-държавното организиране, правното мислене, писмеността, религията, строителството и архитектурата, живописта, театъра и музиката.
Непосредственото влияние на етруската култура върху римската е било особено силно още от самото начало на образуването на Рим, когато първите римски царе са били именно етруски царе, и е продължило почти до ІІІ-І век пр. Хр., когато етруските окончателно се слели с римляните, и откогато всъщност започва многовековното, продължаващо и днес позоваване на римската култура, при което постепенно се е забравяло обстоятелството, че по своя генезис тя е именно етруска култура.
За най-древното население на италийския полуостров се знае, че е живяло, използувайки примитивни каменни оръдия на труда и сечива, и че около ХVІІІ век пр. Хр. отнякъде са били пристигнали заселници, които предварително са познавали бронза и ефективното земеделие. Знае се също така, че около Х-ІХ век пр. Хр. на полуострова е била проникнала друга, нова, огромна и компактна група заселници, принадлежащи към т. нар. индоевропейски племена, сред които особено важна роля са играли латини, умбри, оски, сабели и сабини.
По същото време в селището Виланова бил поставен центърът и началото на желязната епоха в историята на Италийския полуостров, при което на фона на културата на завареното местно население се появила друга, много по-висока култура - т. нар. култура Виланова, носители на която са били етруските. Тази култура, обаче, макар и да се е откроявала като изключително висока в сравнение с културата на завареното местно население, все пак е била на много по-ниско равнище от могъщите по същото онова време култури на Месопотамия и Египет, и дори от тези на Балканския полуостров. В рамките на тази култура са били възникнали множество градове, укрепени с мощни каменни стени и ръководени от изборен цар, наричен “лукумон”, наред с който в някои от градовете съществувал и върховен жрец, наричен “притан”.
Още през VІІІ-VІІ век пр. Хр. етруските са били създали особена федерация (конфедерация, съюз или лига), наречена Съюз на Дванадесетте града. Впрочем, въпросното терминологично наименование е възникнало едва в най-ново време, а в древността авторите са използували термина diodecim populi Etruriae – “Дванадесетте народи на Етрурия”.
Делението на конфедерацията именно на 12 градове, разбира се, не е случайно, и то съответствува както на свещеното за етруските число 12, така и на модела на йонийските поселения в Мала Азия, към които етруските са принадлежали в своето праисторическо развитие. Това число е оставало неизменно както в продължение на цялата епоха на независимостта на етруските градове, така и в течение на по-голямата част от римския период на етруската история, и едва през времето на империята, когато етруската цивилизация е била в почти пълен упадък, броят на общините, които са запазвали своята автономия, е възлизал на 15 (петнадесет), което е засвидетелствувано в самия титул на римския магистрат, който е бил наричан “претор на 15-те народи на Етрурия”.
При тази федерация се запазвало самоуправлението на градовете, при което градските водачи ежегодно се събирали в светилището на етруския бог Волтумна (Волсинии)[13] и избирали водач и първожрец на федерацията. По същото това време тази федерация е била изпъквала като голяма политическа сила в Средиземноморието, която всявала силен респект дори сред гърците. Разцветът на етруската федерация обаче се бил оказал краткотраен, тъй като съседните племена започнали да придобиват надмощие, а след появата в Сицилия на гръцките колонисти и след нашествието на галите етруският федеративен съюз започнал да отслабва.
Във връзка с причините за западането на етруската цивилизация Страбон пише, че “Докато етруските имали един силен управник, и федерацията им е била много силна. Но с времето федеративната организация започнала да се разпада и да отстъпва под натиска на съседното, преди всичко латинското и галското население”.
Една от най-характерните особености на етруските е била тази, че те са били изключително опитни корабостроители и мореплаватели, на които са могли да съперничат единствено финикийците, и че всички митове, легенди и предания за страшни средиземноморски пирати всъщност са били неразривно свързани с дейността на етруските. С тази им дейност е свързан и митът за Дионис, който бил отвлечен именно от тях, но успял да се спаси, като се превърнал в делфин. Във всички древноегипетски документи, в които се говори за нападения от “страшни морски хора”, като правило винаги става въпрос за етруски пирати, изрично наричани, впрочем, и с името “турша” или “трусе”, с което име в източните езици са били обозначавани етруските народи.
Почти всички изследователи неизменно разглеждат морското пиратство на етруските не просто като проява на елементарно и примитивно морско разбойничество, а именно като добре организиран вид война срещу търговските конкуренти, т. е. като аспект на търговската война. А такъв един поглед върху проблематиката неизменно изтъква на преден план високата материална култура на етруските, без която този аспект на този вид дейност би бил абсолютно невъзможен и непознат. Този поглед върху проблематиката дава отговор и на въпроса за произхода на етруските, при което категорично се отхвърля тезата за собствен път на развитие, открит и прокаран от коренен народ, обитаващ територията на Апенинския полуостров, и се отива до възприемането на тезата, че става въпрос за народ, дошъл от другаде, където металургията е била изключително добре позната още през ХІІ-ХІ век, и че най-вероятно става въпрос за народ, който превъзходно е познавал металургичните умения на филистимяните.
Този поглед дава отговор и на въпроса защо при идването си на Апенинския полуостров етруските са се били установили и са колонизирали именно този район, в който по онова време никой друг, освен те, не е имал представа за намиращите се в него богати рудни залежи. Морското господство на етруските е започнало да запада едва в началото на V век пр. Хр., когато на преден план са били излезли гърците и финикийците.
Дълго време след основаването си през 754-753 г. пр. Хр. Рим е бил или етруско владение, или намиращ се под силното етруско влияние и римляните са учели в етруски училища и са говорели етруски език, който се е намирал на особена почит. Според някои древни историци, за да се противопоставят на своя силен търговски и военноморски конкурент, гърците доста умело са били започнали да подклаждат и засилват националистическото самочувствие на латините и да го противопоставят на водещото културно и политическо положение на етруските, а през 509 г. пр. Хр. това довело до свалянето на етруската власт в Рим и обявяване на латинска независимост. Все пак, обаче, събарянето на етруската династия и власт не променило нито урбанистичното и държавното устройство на Рим, нито търговските му връзки, нито влиянието му върху околните племена, и градът си останал силна, предимно военна държава, в която аристокрацията заемала господствуващо положение. Единственото ново нещо, което латините въвели, е било това, че аристокрацията не си избрала нов цар, а заменила царската институция с двама изборни водачи, наречено претори или консули, които били избирани всяка година и имали в ръцете си пълната военна, религиозна и гражданска власт; при което, все пак, изрично регламентирали, че в случай на нужда царската власт може да бъде възстановена временно в лицето на един диктатор, срокът на пълномощията на който, обаче, в никакъв случай не може да бъде повече от шест месеци.
После, през 478 г. пр. Хр., гърците превзели етруския град Кума, а след това Рим предприел стратегия за завладяване на етруските територии. Тит Ливий (“История”, кн. ІV.V) описва последната фаза от борбата на латините с етруските, завършила през 396 г. пр. Хр. със завладяването на етруския град Вен, когато римляните били неимоверно много учудени от величието, богатствата и разкоша на етруските градове. Любопитно е, че при завладяването на гр. Вен другите етруски градове останали безучастни и не се притекли на помощ или поради това, че те били градове-републики, а Вен – монархия, или защото все още не са осъзнавали надвисналата и над тях опасност от Рим. Освен това, в същото време етруските били нападнати и от север от галите; и така през 350 г. пр. Хр., благодарение на почти съвместните и синхронизирани военни действия на римляните, гърците и галите Етрурия вече фактически престанала да съществува, а Рим постепенно започнал асимилацията на етруската цивилизация и създаването върху нейното място на своята велика империя.
3. Вторият период от историята на Рим се определя като Период на Републиката, обхващащ времето от 509 до 27 г. пр. Хр. От своя страна този период често пъти се детайлизира на Период на ранната Република (от 509 до 264 г. пр. Хр.) и Период на късната Република и на гражданските войни (от 264 до 27 г. пр. Хр.).
3. а. В началото на този период в държавното управление все още доминирали патрициите, но след продължителни социални и етнически борби, през 287 г. пр. Хр., плебеите получили права, с които се изравнявали с патрициите и управлението на държавата било провъзгласено за “общонародно дело” (Res publlicаe), в съответствие с което и наименованието на държавата било установено като “Република”.
Във връзка с това, обаче, следва да бъдат пояснени две неща. Преди всичко под “народ” се е разбирало само мъжкото население, годно да носи оръжие, в съответствие с което разбиране върховен орган на държавното управление станали т. нар. Центуриатни комиции или Събрания на центуриите,[14] които събрания решавали въпросите за войната и мира и избирали военните предводители или диктатори, които първоначално били наричани претори (preator), а впоследствие – консули (consul). Така, в резултат на това изравняване на правата се стигнало до обединяване на патрицианската върхушка и плебейския елит и до образуване на ново управляващо съсловие – на т. нар. нобилитет,[15] от което съсловие се попълвал съставът на Сената и се избирали магистратите.
През този период ранната република постепенно укрепвала, населението ставало все по-многобройно, територията постоянно се разширявала най-вече благодарение на успешните войни, но също така и благодарение на мирното присъединяване на други общини към Рим. Тогава възникнала и т. нар. Римо-италийска конфедерация, представляваща политическа организация, създадена в резултат на експанзионистичните войни и успешното завладяване от Рим на Апенинския полуостров, при което завладяване все още не се стигало до създаването на единна централизирана държава, а Рим си оставал полис (civitas), който формално-юридически стоял начело на създаваната от него конфедерация.
От юридическо гледище полисите, влизащи в състава на тази конфедерация, съвсем не са се намирали в еднакво положение, а са имали различен категориален статус относно самоуправлението, правата и задълженията им. Все пак общото между тях е било това, че абсолютно всички са били напълно зависими във външната си политика; че във вътрешната им политика някои са били напълно зависими, но други са притежавали известна минимална самостоятелност; че всичките имали задължението да отстъпват част от земите си в полза на Рим, както и задължението да дават попълнения за пехотната и флотската войска, оръжия и други бойни съоръжения. Всички подчинени полиси били наричани федерати, голяма част от земите им били раздавани на гражданите на Рим, които били поставяни в привилегировано положение; съпротивляващото се население е било или избивано, или отвеждано в робство; върху тяхната територия са били основавани римски военни колонии, ръководени от римски граждани; тези територии и оцелялото върху тях население са били подлагани на сурова икономическа експлоатация и грабеж. Така, по своята същност Конфедерацията е била форма на политическа организация, формално провъзгласяваща съществуването на доброволна политическа договореност, но фактически представляваща инструмент за потискане на италийските полиси от Рим.
След многогодишна борба, през 494 г. пр. Хр., плебеите получили право да избират свои народни представители както в т. нар. Трибутни събрания (т. е. в отделните избирателни или племенни/трибни райони), така и в Общоплебейското събрание, а през 449 г. пр. Хр. бил гласуван закон, съгласно който решенията на Трибутните събрания и на Общоплебейско събрание имат силата на закон за целия римски народ.
В 450 г. пр. Хр., била избрана и специална Колегия от 10 души (5 патриции и 5 плебеи), наречена децемвири, която извършила систематизиране на древното обичайно право, което било записано върху 12 бронзови плочки, и което станало известно като Дванадесетте таблици. С това законодателство се ограничавал патрицианският произвол в правораздаването и се узаконявало и насърчавало робовладението.
През 387 г. пр. Хр. римляните претърпели голямо поражение от нахлуващите племена на галите, които превзели и опожарили самия град Рим. Галите се оттеглили и преустановили набезите си едва през 349 г. пр. Хр., и то с цената на изключително голям откуп.
През 340-338 г. пр. Хр. Рим водел т. нар. Латинска война, в резултат на която племената на латините били покорени и присъединени към Рим като “латински конфедеративни съюзници” без каквито и да са политически права. През този период т. нар самнитски племена оглавили съюза на борещите се за независимост италийски племена и римляните водели с тях три особено тежки и продължителни войни, известни като Самнитските войни,[16] в резултат на които през 290 г. пр. Хр. цялата Средна Италия била подчинена на Рим. След това били подчинени районите на Южна Италия и гръцките колонии, с което приключило завоюването на целия Апенински полуостров. Така, след Латинската и особено след Самнитските войни Рим станал най-голямата военна сила не само на Италийския полуостров, но и в цяла Западна Европа.
3. б. Периодът на късната република обхваща времето от 264 до 27 г. пр. Хр. Той започнал с избухването през 264 г. пр. Хр. на т. нар. Пунически войни,[17] водени между Рим и Картаген[18] за икономическо и политическо надмощие в района на Западното Средиземноморие, където вече господствували картагенците, които били наричани пунийци, и където римляните предявявали своите завоевателни претенции. През този период били водени и редица други завоевателни войни, в резултат на които се осъществявал процесът на създаването на първите т. нар. “Римски провинции” – Югозападна Сицилия, Сардиния, Корсика, Испания, Северна Африка и Македония.
Почти още в началото на този период се формирали две нови социални прослойки на робовладелската върхушка, а именно римският нобилитет и конниците, селяните загубили земите си и се превърнали в паразитен градски слой (пролетарии), а робите станали основна производителна сила във всичките стопански сфери. През този период избухнали първите две въстания на робите, известни като Сицилийски въстания (през 138-132 и през 104-101 г. пр. Хр.), както и въстанието на Спартак (74-71 г. пр. Хр.). През този период възникнало и демократическото движение на братята Гай (154-121 г. пр. Хр.) и Тиберий (162-133 г. пр. Хр.) Гракхи, а военната реформа на Гай Марий (158-86 г. пр. Хр.) допуснала в армията обезземленото и пролетаризирано население и превърнала армията от наемна в професионална.
След пълното професионализиране на армията военачалниците започнали да я използуват за свои лични икономически и политически интереси и най-вече за обезпечаване на стремежа им към диктатура, а ясно очертано начало в това направление било поставено от Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.), който победил в гражданската война през 83 г. пр. Хр., станал диктатор, отменил всички демократични придобивки на римляните и ги подложил на масов терор; като диктатор Сула управлявал от 82 до 78 г. пр. Хр. Окончателната гибел на Републиката била подготвена от гражданските войни и от съпътствуващите ги диктатури на Първия триумвират (от 60 до 53 г. пр. Хр.), на Помпей (от 52 до 47 г. пр. Хр.), на Цезар (от 45 до 44 г. пр. Хр.) и най-вече на Втория триумвират[19] (от 43 до 27 г. пр. Хр.).
4. Третият период е т. нар. Императорски период (Период на императорите) и обхваща времето от 27 г. пр. Хр. до 476 г. В литературата често пъти този период се детайлизира на: Период на принципата, Период на ранните императори, Период на кризата на робовладелската система и Период на домината и късните императори.
Този период започнал с това, че победителят от Втория триумвират Октавиан Август (63 пр. Хр. - 14 г.; император от 27 г. пр. Хр. до 14 г.) успял да ликвидира политическото значение на Сената и на магистратите и да установи едноличната си власт, наречена принципат, с което било положено и началото на Римската империя.
Тъй като, обаче, принципът на наследствеността на властта като основен белег на тази нова форма на държавната власт е бил напълно чужд и неприемлив за римското общество, в продължение на много години главната насока на вътрешната политика както на Октавиан Август, така и на императорите Тиберий (14-37), Калигула (37-41), Клавдии (41-54) и Нерон (54-68) се е определяла от борбите им срещу опозицията на част от членовете на Сената.
почти две години се разгоряла гражданска война, при която били издигани за императори няколко души, които наскоро след това били убивани.
През декември 69 г. забележителният военачалник Тит Флавий Веспасиан (9-79; император от 69 до 79) превзел Рим и бил обявен за император, с което положил началото на т. нар. Флавиева династия (която, впрочем, е управлявала само до 96 г.) и подготвил епохата на разцвета на римското антично робовладение, известна още и като Златния век на Римската империя, свързан преди всичко с управлението на династията на Антонините (от 138 до 192). В края на управлението на тази династия започнала нова гражданска война, в резултат на която била основана и поела управлението династията на Северите (от 193 до 235 г.), при която, обаче, възникнала икономическа криза, съпроводена от мощни нападения на варварски племена, и бързо прераснала в политическа криза. След падането на династията на Северите, от 235 г. до 285 г. управлявали т. нар. Войнишки императори, управлението на които било съпроводено с чести военни преврати, пълна икономическа разруха и тежка държавническа и политическа криза.
Сериозни опити за спиране на многостранната криза на римското общество и държава предприели императорите-съуправители Гай Аврелий Диоклециан (управлявал от 284 до 305 г.) и Константин І Велики (управлявал от 306 до 337 г.), които установили политическата система на т. нар. Доминат, представляваща последен стадий на римската военна диктатура и на неограничената монархия. Макар че именно те издигнали идеята и фактически положили основите на разделянето на империята на Източна и Западна, все пак установената от тях система на домината спряла разрухата на империята за почти един век, а окончателното разделяне на империята със столици Рим и Константинопол станало едва през 395 година.
През 408-410 г. предвожданите от Аларих орди на вестготите се възползували от въстаналите в града роби и превзели и разрушили голяма част от Рим; през 451 г. предвожданите от Атила хуни също нанесли големи военни поражения, а през 455 г. водените от Гензерих орди на вандалите също превзели и доразрушили града, населението на който след този погром било сведено до около 7 хиляди души.
Тъй като в същото време територията на целия полуостров била плътно залята от варварски племена, те започнали масово да встъпват като военни наемници в армията на последните римски императори. По време на малолетния император Ромул Августул (475-476 г.) издигнатият на длъжността военен предводител на императорската армия наемник Одоакър детронирал императора, като го изпратил в една от провинциите, а знаците на императорската му власт изпратил в Константинопол, и така фактически през 476 г. Западната римска империя престанала да съществува, а Източната, която по-късно била наречена Византия, продължила да съществува до 1452 г.
[1] Съгласно Светото писание възникването на градовете е резултат от “отдалечаването” на човека “от лицето Господне”. “И отдалечи се Каин от лицето Господне и се засели в земята Нод, на изток от Едем. И позна Каин жена си, и тя зачена и роди Еноха. И съгради той град, и нарече града по името на сина си Енох.” (Библия. Първа книга Моисеева. Битие, 4:16-17).
[3] Montelius, O., Civilization primitive en Italie, Stockholm, 1899, p. 407-409; Grenier, A., Bologe villanovienne et etrusque, Paris, 1912, p. 78-79; Homo, L., L’Italie Primitive, Paris, 1925, p. 84-86.
[5] Наистина историята не разполага с никакви преки доказателства за съществуването на това място на община, имаща такова наименование, поради което някои историци са склонни да считат Септимониум за “град, създаден от фантазията на археолозите”. Редица историци, обаче, привеждат немалко косвени доказателства, даващи основание да се приеме, че все пак такъв град е имало и той е бил напълно реален исторически етап от развитието на Рим.
[6] Легендата за основаването на Рим се е формирала в продължение на много столетия и представлява твърде сложна сплав от местни древноиталийски елементи и различни елинистични мотиви и сюжети. Крайните варианти на тази легенда са били създадени доста късно – едва след като Рим е подчинил гръцките градове в Южна Италия и е почувствувал необходимостта да изведе произхода си от гръцката държавност и култура.
Специално за Ромул - митическият основател и епоним на Рим, и за неговия брат-близнак Рем съществуват редица различни митологични версии: Þче са синове или внуци на Еней; Þче са синове на дъщерята или на робинята на албанския цар Тархетия; Þче са синове на сина на Еней и весталката Рея Силвия, дъщеря на царя на Алба Лонга, който бил свален от брат си, и за да се отърве от законните наследници на престола, направил дъщерята на брат си весталка, за да няма правото да се омъжва и да няма деца, а когато тя все пак родила, и то близнаци, той заповядал да ги удавят в река Тибър; реката, обаче, ги изхвърлила на брега, и там те първо били отгледани от една вълчица, а после - от един пастир; накрая те възстановили правата си и основали град на мястото, където били намерени, но когато между тях възникнал спор кой да управлява града, Ромул убил Рем, нарекъл града на свое име (Roma - Romulus) и така станал първият римски цар.
По-късно римските антиквари и историци “изчислили”, че датата, на която станало основаването на града, е 21 април 753 г пр. Хр., която дата, макар и да е била залегнала в основата на целия римски исторически календар (доколкото впоследствие всички събития са били изчислявани “от деня на основаването на Рим”), разбира се, е легендарна измислица, напълно сериозно възприемана като реален исторически факт.
[7] Този елемент или аспект на легендата несъмнено съдържа в себе си както представата, че основателите на Рим са били “пришълци”, така и представата, че все пак мястото и преди това е било обитавано, както и че хората, които са го обитавали, са живеели в родов строй.
[8] В непосредствена връзка с почитането на бог Марс е и фактът, че съгласно римския календар първият месец на годината е носел наименованието Марс (март).
[10] Ромул (754-716), Нума Помпилий (715-673), Тулл Хостилий (673-641), Анк Марций (641-616), Тарквиний Приск (616-578), Сервий Туллий (578-534) и Тарквиний Гордий (534-510). В литературата доминира схващането, че първите четири царе са легендарни, и че само последните трима са реални исторически личности, при това от етруски произход.
[11] Лат. mundus – “Свят”, “Вселена”, “пълно единство на Небе, Земя и хора”, “Нещо, което е съвършено чисто, спретнато, красиво и изящно”.
[12] Според М. Ростовцев дори самото наименование на града – Roma – се извежда от етруската дума ruma и има етруски произход. Виж: Ростовцев, М., История на Стария свят. Том 2. Рим, Превод от руски, С., 1994, с. 27.
[13] Всяка пролет в светилището на богинята Волтумна (fanum Voltumnae) са се събирали главите (principes) и представителите на етруските държави, които събрания са били придружавани от общонародни игри, подобни на Олимпийските, Делфийските и Коринтските, на които събрания са били обсъждани най-важните въпроси на общата политика, били извършвани държавни жертвоприношения и бил избиран глава на съюза (главен или върховен цар). Характерът на властта на този конфедеративен цар не е ясен. Така, според Страбон (V, 2, 2) първоначално той вероятно е бил действително значима фигура, обединила етруския народ в някаква сравнително висока степен, при която етруската държава е била могъща; но впоследствие това обединение е било разрушено и пълномощията му са били по-скоро на “съюзен магистрат”, отколкото на управляващ монарх. Фактически функциите на конфедеративен цар са били по-скоро официални, церемониални и култови, отколкото оперативно-управителни.
След ликвидирането на монархията длъжността конфедеративен управител останала, при което, както свидетелствува Тит Ливий, “предишният цар” вече започнал да носи жречески титул, а самото обединение постепенно започнало да се превръща преди всичко в религиозен съюз. И макар че както и преди продължили пролетните конфедеративни събирания, то въпросите на политиката вече били поставяни на разглеждане и обсъждане само в контекста на крайната необходимост, преди всичко в контекста на военните заплахи от Рим, а отделно от това до единство на мнения и действия вече се е стигало все по-рядко. Всички исторически сведения сочат, че отделните етруски градове фактически са постъпвали съвършено самостоятелно – воювали са, помирявали са се, сключвали са договори напълно независимо от другите етруски градове и от конфедеративните структури и без каквото и да общо етруско съгласие. Така напр. Тит Ливий (ІV, 24, 1-2; V, 17, 6-8) свидетелствува, че преди да бъде разрушен от Рим, етруският град Вей многократно се е бил обръщал за помощ както към съюзните градове, така и към други етруски градове, но винаги е бил получавал отказ, а формалният мотив е бил в смисъл, че щом те сами и по своя собствена инициатива са били предприели войната с Рим, трябва пак сами да я продължат и завършат.
[14] Първоначално в античен Рим центурията (лат. centuria; от лат. centum – “сто”; т. е. сотня или стотня) е представлявала основно армейско структурно формирование и по-точно - военен отряд от сто бойци, командувани от пълководец, наричан центурион. Впоследствие, след извършената от Сервий Туллий реформа, с която било въведено т. нар. центуриатно управление на държавния живот в Рим, центурията вече е представлявала гражданско формирование или обединение на сто граждани (както патриции, така и плебеи) с еднакъв имотен ценз, които са разполагали с един глас в Народното събрание, наричано Събрание на центуриите.
[15] По време на Римската Република именно нобилитетът (лат. nobilitas – “известност”, “знаменитост”, “прочутост”, “прославеност”, “благородничество”, “аристократизъм” “родовитост”), състоящ се от патрициански и плебейски семейства, е управляващият слой или съсловие. Членовете на нобилитета решително са отграничавали себе си от т. нар. “новоиздигнали се” (“парвенюта”, “нови благородници”). По време на Империята нобилитетът постепенно е стеснявал кръга на принадлежащите към него и през І век като принадлежни към него са били считани само потомците на консулите от републиканското и от августовското време.
[16] Първата Самнитска война е през 343-341 г. пр. Хр., и е приключила с победа на римляните. Втората Самнитска война е през 327-304 г. пр. Хр. и е завършила с поражение за римляните. Третата Самнитска война през 298-290 г. пр. Хр. донесла победа на Рим.
[17] Това са три войни. Първата Пуническа война, която се е водела за остров Сицилия, е от 264 до 241 г. пр. Хр., и тя завършила с победата на Рим. Втората Пуническа война, водена от 218 до 201 г. пр. Хр. заради Испания, е свързана най-вече с похода на картагенския пълководец Ханибал, който използувал Испания като изходна база, преминал Алпите и нахлул в Италия, като в две сражения (през 217 и 216 г. пр. Хр.) напълно разбил римските войски и завзел Сицилия и Сардиния. През 211-209 г. пр. Хр. римляните контраатакували и си възвърнали редица от завзетите земи, а през 204 -201 г. римският пълководец Публий Сципион, наричан още и Стари, както и Африкански, изтласкал картагенците от Испания, принудил Ханибал да напусне Италия, разбил го и сключил мирен договор, съгласно който Картаген бил лишен от средиземноморския си флот, владенията му се простирали само върху африканска територия и можел да води каквито и да са войни само с разрешението на Рим. Третата Пуническа война е от 149 до 146 г. пр. Хр.; тя се водела по инициатива на Рим, имала за цел пълното унищожение на Картаген, което било постигнато от пълководеца Емилиан Сципион, наричан още Младши и Африкански, който напълно разрушил града и продал в робство всички картагенски жители.
[18] Картаген (финикийското му наименование Карт хадашт означава “Новият град”) е финикийска колония, основана през 814 г. пр. Хр. на брега на днешния Туниски залив и в околностите на съвременния град Тунис (за съпоставка – Рим е основан през 753 г. пр. Хр., което е 61 години по-късно). Според историческите сведения градът е основан от група богати финикийци, предвождани от Елиса, известна още и с даденото й от Вергилий поетическо име Дидона, която е била сестра на Пигмалион, царя на финикийския град-държава Тир (намиращ се на крайбрежието на днешна Сирия). Благодарение на изключително обширната и интензивната си морска търговия Картаген бързо се формирал и утвърдил като мощна колониална държава с олигархическо управление. Макар че политическите институции на Картаген са слабо проучени, все пак се знае, че той бил управляван от двама суфети (царе), били избирани от кръга на най-старите фамилии, за които било считано че имат божествен произход, и представителите на които били членове на т. нар. Съвет на тридесетте старейшини, имащ статуса на Сенат. Съществувал е и т. нар. Съвет на сто и четирите, който е имал статуса на Камара на народните избраници и е притежавал контролни и съдебни функции. По време на война командуването на армията било възлагано на избираеми пълководци. Властта в многобройните колонии по бреговете на Средиземно море и на територията на Северна Африка е била поддържана от силна наемна армия и многочислен флот. Трудът в плантациите бил полаган от роби и през VІІ-ІV век пр. Хр. Картаген фактически е бил най-старата и най-голямата робовладелска държава в Западното Средиземноморие. Разрушен е през 146 г. пр. Хр. от вече успешно утвърждаващия се на политическата сцена Рим, и съгласно преданието бил “осъден на вечно проклятие”, а земите му – превърнати в Римска провинция, наричана “Африка”. За подробности виж: Шифман, И. Ш., Возникновение Карфагенской державы, М., 1963; Циркин, Ю.Б., Карфаген и его культура, М., 1986; Харден, Д., Финикийцы. Основатели Карфагена, Перевод с английского, М., 2002; Hubac, P.,
[19] Триумвиратът е съюзяване на три лица (триумвири) за заграбване на властта и съвместно диктаторско управление на държавата. Появил се е по време на гражданските войни. Първият триумвират е бил сключен през 60 г. пр. Хр. от Юлий Цезар, Помпей и Крас; Вторият триумвират е бил сключен през 43 г. пр. Хр. от Антоний, Лепид и Октавиан Август.
[Публикувано като §1 на стр.7-24 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар