Религия и митология на Древен Рим
Тъй като първите (най-ранните достъпни за изследване) източници относно римската митология и религия се отнасят едва към І век пр. Хр., изключително трудно е днес да се съди за тяхното състояние преди това. Авъл Гелий отбелязва, че в жреческите книги, известни като “Индигитаменти”, са изброени почитаните от римляните отделни божества, при което имената им са образувани от названията на отделните поведенчески актове, които те извършват (за извършването на които те отговарят), и че поради това е доста трудно да бъде направен извод относно техния пол[1]. Във връзка с тази особеност Марк Теренций Варон свидетелствува, че в древността за римляните са съществували само “отделни символи за съответните богове”, които са били нещо като “друго и по-предпочитано за използуване като наименование на съответния бог”, и напр. Юпитер е бил символизиран от камъка, Марс – от копието, Веста – от огъня, и прочее.
Изхождайки от тази именно особеност на римската религия и митология, изследователите подчертават, че тя е неразривно свързана със самото световъзприемане на римляните, което е било такова, че е възпрепятствувало антропоморфизацията на боговете, а следователно и създаването на митологическа система, основана върху родствените и брачните взаимовръзки между боговете. По тази причина и главната особеност на специфично римската религия и митология е представата за боговете преди всичко като безлични, неперсонифицирани и неиндивидуализирани вредоносни или благодетелни сили (т. нар. numina), свойствени на отделните предмети, живи същества и действия.
Ето защо и от сравнително немалката маса почитани нюминни богове, на преден план се откроявали само образуващите най-древната триада, а именно Юпитер, Марс и Квирин, с които, обаче, не е било свързано наличието на никакви сюжетно определени митове. При това, доколкото с имената на тези богове все пак понякога са битували определени минимално персонифицирани представи, то те по същество са имали постепенно наслояван етруски и преди всичко гръцки генезис, свързан, впрочем, с тяхната обща културна доминация.
Редица съвременни изследователи, обаче, поставят под съмнение теорията за нюмината, и напр. П. Бойансе пише, че жреческите книги “Индигитаменти” всъщност съвсем не са широко разпространено народно творчество, а са специализирано творчество на жреците-понтифици, повечето от които са били юристи и като такива са имали подчертаната склонност към крайна детайлизация на явленията и казусите; която склонност, впрочем, е неразривно свързана както с крайната деперсонализация, така и със стремежа (поради опасения от злоупотреби със сакралната сила) към скриване на истинското име на конкретния бог. Така, в съответствие с тази специфика на жреческото мислене, според П. Бойансе самият термин numina като правило е встъпвал със значението си “воля”, “сила”, “величие”, “действие на бога, на сената или императора”.[2]
Според Г. Дюмезил спецификата на римската религия и митология се състои в това, че конфликтите и хармонията в социума са се възпроизвеждали не върху “равнището (или света) на боговете”, а върху “равнището на хората-герои”; така, според него, спецификата на римската митология е във факта, че тя “не се е откъсвала от земните проблеми” и “не е навлизала дълбоко в небесните сфери”, че при нея “светът на боговете” е бил устроен почти без да се различава съществено от “света на хората” и по същество боговете почти постоянно са пребивавали в света на хората: боговете са имали своя Юпитер като най-почитания сред тях така, както и хората са имали своите най-почитани герои.[3]
Постепенно, успоредно с развитието преди всичко на отношенията вътре в социума и до известна степен с влиянието на високоразвитата гръцка култура, се извършвало и развитието и обогатяването на чертите на безличните нюминни богове, което се изразявало най-вече в тяхното антропологизиране, индивидуализиране и адаптиране към определени социални роли и функции. Така древната римска религия и митология се развивали паралелно с процесите на т. нар. синойкизъм на общините[4] (върху основата на които процеси всъщност е възникнала и е била изградена и самата римска култура и държавност), най-дълбоката същност на които се изразявала в това, че боговете и обредите на отделните съседски родове, фамилии и общини не се конфронтирали, а се групирали и смесвали, акумулирали редица от своите основни и главни функции, сливали се едни с други и ставали във висока степен общи за всички, или, където не е било възможно, оставали изключително високо толерантни едни към други.
За установяването и съществуването на този именно начин на формиране и развитие на римската религия и митология съществено значение са изиграли няколко тясно взаимно свързани фактори: а) високата демократизация на обществото, благодарение на която не само жреческите длъжности са били напълно достъпни за плебеите, но и най-висшето ръководство на съответния култ, длъжността на т. нар. “велик понтифик”, е била напълно изборна, поради което е било напълно невъзможно създаването на привилегирована жреческа каста; б) като сериозно препятствие за създаването на жреческа каста е служело и обстоятелството, че е било забранено даряването и завещаването на земи на храмовете, а следователно е било препятствувано и възникването на храмово стопанство, което като правило е опора на кастовото жречество; в) поставянето на авторитета на гражданската община (на гражданското организиране) като най-висш и стоящ по-високо (над) от авторитета на религиозната община (на религиозното организиране); г) пределно ясното социално структуриране, изразяващо се в наличието на абсолютно пълноправни граждани - от една страна, и на напълно безправни роби, удържани единствено чрез сила - от друга страна, е правело ненужно и безполезно завоалирането на социалното структуриране чрез “божествената санкция”, и поради тази причина религията и митологията въобще не са изпълнявали ролята на репресивна идеология, не са били превръщани в догма, а са били въпрос единствено на напълно свободен вътрешен избор.
Наистина, римските граждани са били длъжни “да зачитат” боговете, така както са били длъжни да зачитат всеки друг гражданин на общината, тъй като боговете са били считани за част от гражданската общност; обаче, вън от изискването за “гражданско зачитане” на боговете, върху гражданите на Рим не е тежало абсолютно никакво изискване “за почитане” или “за вяра” и те са имали право да мислят, да говорят и да пишат за боговете каквото си поискат, включително и да не признават и да отричат реалното им съществуване.
Което личи както от творчеството на видния римски поет Квинт Ений (239-169 г. пр. Хр.), така и от творчеството на Цицерон (106-43 г. пр. Хр.), който, от една страна във философските си трактати “За природата на боговете” и “За дивинацията” доста рязко осмива всички способи за изясняване волята на боговете и решително изразява съмнението си относно тяхното съществуване, а от друга страна в същото време в политико-юридическите си трактати (“За законите”) счита за задължителни спазването на установените от предците ритуали на почитане на боговете. А това е било така, защото в древен Рим етиката се е определяла не от религията, а от благото на гражданската община, която именно, водена не от религиозни, а от чисто граждански съображения, е награждавала или порицавала своите членове за техните достойни или недостойни деяния.
Освен това, култът към боговете не е бил свързан по никакъв начин с властта, и при римляните фактически е липсвал както култ към властта, така и култ към героите и царете, и е съществувало естествено отвращение от всеки, който би искал по някакъв начин да постави себе си над останалите членове на общината. От друга страна, обаче, непрекъснатите победоносни войни на Рим, които са стрували огромно напрежение и множество жертви, са изисквали някакво идеологически оформено оправдание, и за удовлетворяване на въпросното изискване се е появил постепенно формиращият се мит за провиденциалната мисия на Рим, за предназначението на Рим да управлява света, да смирява дръзките и да щади покорните.
Днес, разбира се, е абсолютно невъзможно да бъде установено с точност в каква последователност са възниквали и са се формирали отделните компоненти на този, т. нар. “Римски мит”, но все пак се счита, че един от неговите основни компоненти, а именно митът за Еней, е най-древен, и че той е бил получил особено силно разпространение по време на трите т. нар. Пунически войни (264-146 г. пр. Хр.), водени между Рим и Картаген за икономическо и политическо надмощие в Западното Средиземноморие. Днес се счита за установено, също така, че по време на управлението на Октавиан Август[5] неговите съвременници Тит Ливий (59 г. пр. Хр. – 17 г.) и Вергилий (70-19 г. пр. Хр.) са допринесли изключително много за обединяването в единна система на разнообразните митове в този аспект, с което бил оформен и императорският култ.
[3] Dumezil, G., La religion romaine archaique, avec un appendice, sur la religion des Etrusques, Paris, 1966.
[4] Синойкизмът (от гр. synoikia ) представлява форма на съжителство на биологическите или социалните организми, при което едните живеят върху или до другите, без да им пречат.
[5] Истинското му име е Гай Октавий. През 44 г. пр. Хр., когато бил 19-годишен, бил осиновен от Гай Юлий Цезар и така получил неговото име, както и икономическото и политическото му наследство. Той именно е основоположник на едноличната власт в римската държава, а прозвището Август (т. е. “възвеличен”), което той официално получил от Сената, впоследствие е станало титла и част от името на римските императори. Макар и по време на неговото управление формално да са били запазени републиканските магистратури, те по същество не на имали никакво значение в политическия живот на държавата, която благодарение на реформите е имала подчертано изразен монархически облик.
[Публикувано като §2 на стр.25-28 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар