РИМСКАТА ИМПЕРИЯ И ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ

Римската империя и императорската власт

1. В изключително голяма част от съвременните лингвистични речници и справочници, в различните други видове справочници и енциклопедии, както и в специалната историческа, юридическа и политологическа литература понятието “империя” (както и свързаното с него понятие “империализъм”) е употребено в крайно неудовлетворителен обяснителен контекст и често пъти с доста различно съдържание и смисъл[1].

Във връзка с това специално внимание заслужава обстоятелството, че през 1980 г. в Париж е излязла от печат една уникална по своя характер книга (La concept de L’Empire, Paris, 1980, p. 7), представляваща сборник от докладите и изказванията на участниците в колоквиум по проблемите относно империята и имперските системи, съществували от най-древни времена до наши дни. В предисловието към този труд неговият главен редактор Морис Дюверже е написал, че е “възможно на науката никога да не й се удаде да изработи адекватна концепция на империята, но дори самото търсене на такава концепция е полезно, тъй като подсказва нови пътища и нови въпроси”. Той изрично подчертава, че по време на заседанията на колоквиума не е било предложено нито едно определение на думата “империя” от нито един от участниците, и в хода и в края на научната среща не е било дадено никакво определение на понятието. И това е било така, тъй като всички участници ясно са съзнавали, че техните анализи и тези изхождат от ограничен набор характеристики на явлението или дори от схващането, че имперската система като такава не е съществувала, не съществува и не може да съществува.

Ние приемаме, че съществуват всички основания за формирането на модерно научно направление, наречено “империология”, за което би могло и да се спори дали представлява самостоятелна наука или е само раздел на някаква друга наука[2], но основното съдържание и главната научна цел на което трябва да бъде изследването на централните принципи на изграждането на империята (а именно религиозно-държавните идеи, съдържащи в себе си културния универсализъм и политическия изолационизъм), изследването на имперското съзнание за държавата {в рамките на което е необходимо изясняване и съпоставяне преди всичко на идеята за “трите форми или проявления на Римската империя”, а именно класическата Римска империя, Византийската империя (“Константинопол като Втори Рим”) и Руската империя (“Москва като Трети Рим”)}, както и изсладването на останалите видове и форми на империално организиране.

2) Най-характерната особеност на Римската империя е нейният универсализъм. Същността на римската идеология в това отношение се е изразявала преди всичко в това, че Рим е претендирал да бъде и че е “вселенска държава”, “единствената във Вселената държава”, съвпадаща по своите мащаби с целия цивилизован свят.

Така, Римската империя по същество е гледала на себе си не толкова като на “държава”, колкото като на “цялото цивилизовано и политически организирано човечество”. Така, този именно идеален образ на Римската империя, който впоследствие се е бил запазил като идеал в продължение на много векове, по същество е представлявал израз на представата, че самото съществуване на човечеството в състояние на разделеност на множество обществено-държавни групи е ненормативно, и че истинската организация (организованост) на хората е само една-единствена, и това е Римската империя.

Тази черта на Римската империя често пъти се разглежда като уникалност, но това съвсем не е така, тъй като неповторимостта на Римската империя се е състояла именно в нейния политически изолационизъм. Тя е била резултат на постепенни успешни военни завоевания, по които си е приличала не толкова на империализма на Атина или Александър Македонски, а на древния изолационизъм, който се е стремял да се разпространи върху целия обитаван свят, за да стане единствен във Вселената; и именно поради това Рим никога не е разглеждал себе си като държава (т. е. като “една от държавите сред множеството други държави”).

Съчетаването на универсализма с изолационизма, както и сакрализацията на обществено-държавния живот е било свойствено не само на Римската, но и на редица други имперски традиции. При това може недвусмислено да бъде казано, че всяко държавно образувание, при което са налице тези три съставляващи елементи, при определени благоприятни за него външни обстоятелства проявява тенденцията към превръщане и в действителност се превръща в империя. Всичките тези черти са били присъщи преди Рим и на Древния Египет, Древна Персия, Древен Китай, и други, при което, всъщност, именно китайската имперска традиция може да бъде считана за класическа, паралелна и равнозначна на Римската.

Все пак, обаче, има някои доста съществени качествени особености, които отличават Римската империя от всички предшествуващи я и съвременни й империи, макар че тази особеност се отнася не толкова към сферата на имперския принцип, колкото към спецификата на неговата реализация. Онова, което действително е различавало Римската империя от нейните предшественици и съвременници е, че на нея й се е било удало да съвмести културния универсализъм и политическия изолационизъм и успешно да реализира подобно съвместяване в своята практика.

Така, благодарение на това Римската империя на практика е станала полиетническа – достигнала е била положения, при които етническите различия не са имали абсолютно никакво политическо значение. Политическият ред в Римската империя е стоял високо над етническото разделение така, както днес политическите и технологическите постижения на цивилизацията стоят над националните граници и не са и не могат да бъдат повод за шовинизъм; така именно бил формулиран т. нар. “идеален модел на империята”.

Заслужава внимание, обаче, обстоятелството, че съдържанието на този централен принцип на Римската империя няма исконно римски произход, а представлява симбиоза на римската и на гръцката култура. По същество става въпрос за това, че в културно и религиозно отношение самият Рим е бил част от т. нар. елинистическа цивилизация, която е била схващана от римляните “просто като цивилизация”, на която Гърция е била не толкова “творец”, колкото преди всичко “пазител” и “съхранител”, и във връзка с което схващане тази цивилизация не е била възприемана като подлежаща на отрицание.

Така, благодарение на римския обществено-държавен гений специфично елинистичният полисен модел на обществено-държавно организиране (т. е. моделът, известен като “град-държава”) е бил издигнат като всеобщ, като вселенски модел. Става въпрос за това, че от локалния елинистичен полисен модел е била взета и издигната като универсална идеята, съгласно която идеалното обществено организиране е именно онова, при което “целият свят” е и трябва да бъде организиран именно така, както е организиран един град, едно населено място, и че целият свят всъщност е именно “едно населено място”. Така, благодарение на римската култура и римското право локалният гръцки модел на обществено-държавно организиране бил модифициран по такъв начин, че бил превърнат в универсален модел.

Влиянието на културата на елинизма и в частност на идеите за елинистическата монархия върху римската политическа култура се е разпростирало и върху статуса на римския император. Така, през ІІ век идеята за благочестието и религиозния дълг на императора все по-настойчиво е започнала да излиза на преден план и в резултат на това през ІІІ век вече особено ясно е било започнато подчертаването на божествеността на императорската власт, а през ІV век императорът вече изцяло “се е намирал под защитата на Бога” - за което, впрочем, вече съществено влияние е било започнало да оказва и християнството.

Все пак, обаче, взаимоотношенията между членовете на обществото (гражданите на империята) и боговете (първоначално езическите богове, а впоследствие и християнският Бог) винаги са били регламентирани от държавата, при което, от една страна, държавата чрез своето т. нар. “сакрално право” (ius sacrum), представляващо част от т. нар. “публично право” (ius publicum), най-строго е надзиравала за правилността на тези взаимоотношения, а от друга страна, религията винаги е била изключително тясно свързана с държавния живот, и то така, че нейното откъсване от държавността по същество я е лишавало от най-дълбокото й съдържание, тъй като римската религия не е имала никакъв смисъл без римската държава, и то не заради друго, а поради това, че римската религия е била “гражданска религия” (religio civilis), представлявала е “гражданска връзка” между хората в собствения смисъл на думата и никога не е имала в съдържанието си дори и зачатъци на стремеж към собствено и самостоятелно съществуване вън от и без държавата, никога не е имала цели и задачи, различни от тези на държавата.

3) Един от най-заплетените и запълнените с противоречия сюжети от историята на Древен Рим е историята на принципата и характера на императорската власт. Принципатът, всъщност, е изтъкан от слабосъвместими или дори напълно несъвместими принципи: а) от една страна в него е налице несъмнено основаната върху републиканското право практически неограничена монархическа власт, контролираща целия живот на обществото и фактически отменяща главното съдържание на републиканското право; б) а от друга страна, налице е доста сложната проблематика, свързана с взаимоотношенията между властта на принцепса и властта на Сената, между новата бюрократическа монархия и старите полисни (по-точно: вече квазиполисни) институти, изразяваща се в това, че императорската власт, макар и фактически да е била превърнала Сената в свой напълно подчинен инструмент, официално не се е решавала да доведе нещата до логическия им край и да ликвидира тази институция, а всячески се е стремяла да подчертава не само значението на Сената като независим и искрен сътрудник на принцепса при формирането на общата държавна воля, но и неговото значение като пазител на континуитета на императорската власт, на неговите правомощия не само да не се съгласи с императора, но дори и да го лиши от власт.

При това всичките тези противоречиви проблеми напълно естествено са били намирали своя израз и в сферата на титулатурата на императора, която сфера може да бъде считана като съдържаща в себе си редица от основните и най-важните моменти от идеологията на принципата.

Независимо от техните политически възгледи и пристрастия, самите древни историци, съвременници на принципата, винаги и напълно достатъчно ясно са подчертавали, че краят на гражданската война и идването на Август на власт представлява начало на нова епоха. Най ясното изложение на тезата за принципата като възстановяване на републиката е дадено от самия Август в неговия труд “Делата на император Август” (Res Gestae Divi Augusti)[3] и в историческото съчинение на Гай Велей Патеркул “Римска история” (Historiae Romanae, ІІ, 89), в които и двамата, макар и да твърдят, че с идването на Август на власт е било извършено възстановяване на Републиката и връщане и предаване на властта в ръцете на Сената и народа, все пак достатъчно ясно подчертават, че моментът на идването на Август на власт представлява разделителен момент между две различни епохи. Авторите от следващите поколения също така достатъчно ясно разграничават характера на епохата до Август и характера на епохата след него. В труда си “За снизходителността” (De clementia, І, 9) Сенека противопоставя principatus и commune rei publicae, при което обосновава идеята, че с установяването на принципата е завършила епохата на свободата и е започнала епохата на единовластието, и че Римската държава е навлязла в стадия на своята старост.

Заслужава внимание и фактът, че в рамките на самия принципат е съществувал един доста широк диапазон на интерпретиране на пълномощията на принцепса дори от самия него; и напр. докато Нерон (както свидетелствува Светоний)[4] се е хвалел, че нито един император преди него не е разбирал какво всъщност му дава принципатът и се е държал като стоящ по-високо и от боговете, то ставайки принцепс, Антоний Пий казал на жена си, че с това вече е загубил и последното, което е имал, и с нищо не е променил скромния си начин на живот като редови сенатор.

4. За същността на принципата в научната литература съществуват четири основни групи възгледи, схващани и като четири етапи в развитието на възгледите за принципата.

Първият възглед е бил формиран по времето на късната античност, но най-пълното и най-ясното му обосноваване е през Възраждането и Просвещението; той се е характеризирал със схващането, че принципатът има монархическа същност, типологически съвсем слабо отличаваща се както от елинистическите монархии, така и от монархиите на Западна Европа, а най-видните представители на това гледище са историците от ХVІІІ и ХІХ век Ж. Босюе, Ш. Монтескьо, Ф. Шампаньи и Ж. Ж. Ампер. При редица от изследователите, принадлежащи към това направление, се среща и схващането, че принципатът е преходна форма от република към монархия, въпреки което, обаче, дори и тези автори достатъчно ясно разделят историята на Рим на Република и на Империя, а принципата еднозначно определят като монархия.[5]

Вторият възглед върху същността на принципата и фактически вторият етап в развитието на възгледите в това отношение е свързан с фундаменталния труд на Теодор Момзен, в който изследвайки правния аспект на магистратската и императорската власт, той обосновал тезата за наличие на континуитет между управлението на царете, на републиканските магистрати и на императорите, при което разглеждал правната структура на управлението като неизменна през целия период от историята на Рим. Така, според него, властта на принцепса е представлявала не монархия, а извънредна магистратура, състояща се от два основни елементи: проконсулска империя и трибунска власт, които били допълвани от пълномощия от частен характер; после, опирайки се върху тези изводи, той обосновал тезата, че създадената от Август и поддържана от неговите приемници политическа система представлява двоевластие (диархия) на императора и на Сената.[6]

В случая историческата заслуга на Т. Момзен се е състояла в това, че той е първият, който детайлно е разгледал правната основа на принципата и е поставил въпроса за принципата като система, при което го е определил като сложна система на политическия дуализъм, изградена и формирана върху републиканските традиции. Тази теория бързо получила широко разпространение, при което някои изследователи практически я приели изцяло[7]; а други отишли по-далеч и “видели” в принципата “възстановената република”[8]; а трети я приели със съществената уговорка, че властта на Август и неговите приемници е била съставена от пълномощията на републиканските магистрати и отказвали да видят в Империята наличие на диархическа система1 като обявявали тезата за наличие на пълна монархия.[9]

Третият възглед върху същността на принципата е представен в изследванията на В. Гартхаузен, който, проучвайки преди всичко политическата история на Империята: Þопределил тезата за възстановяването на републиката като конституционна фикция и лицемерна стратегия; Þотрекъл диархията; Þподчертал, че макар и в юридически план властта на римските императори да е била съвместима с републиканската магистратура, това обстоятелство (ролята на правния фактор) не бива да бъде преувеличавано и в центъра трябва да бъде поставена реалната социално-политическа същност на режима; след което Þобосновал тезиса за монархическия характер на принципата.[10]

Същата теза е била сериозно обоснована и в руската научна литература. Така напр. изследвайки труда на Т. Момзен, руският историк В. И. Герье се обявил както против идеята за континуитета на римския държавен строй през цялата римска история, така и против тезиса за диархията, като обосновал тезиса, че властта на принцепса е била монархическа, и че “възстановяването на републиката” е било прикриваща монархизма правна фикция.[11]

Още по-последователно тази теза е била застъпена в творчеството на Е. Д. Грим, който макар и да отбелязва, че същинската монархическа власт окончателно е била установена едва по-късно, подчертава, че по своята същност принципатът е монархия (същински монархически строй)[12].

В рамките на този възглед може да бъде причислено и гледището на т. нар. съветска историография, която, акцентирайки преди всичко върху социалноикономическото съдържание на принципата, го определя като “републиканска монархия”, представляваща форма на компромис между военната монархия и сенатската власт, който компромис все пак се е развивал вътре в рамките на монархическия строй.[13]

В своите изследвания Н. А. Машкин обоснована тезата, че режимът на принципата е бил принуден да лавира между различните социални групировки, нито една от които не е била неговата единствена опора, при което, въпреки юридическата неопределеност, уверено може да се говори за монархическата същност на принципата.[14] Л. С. Утченко също така определя принципата като монархия, при което изрично подчертава, че републиканските елементи в неговата идеология и практика всъщност са били параван, ловко използуван от властта за прикриване на истинската й същност.[15]

Четвъртият възглед върху същността на принципата е започнал своето формиране през 20-те и 30-те години на ХХ век с възраждане в известна степен и форма на теорията на Т. Момзен за политическия дуализъм[16], но неговият пръв и достатъчно ясен израз се съдържа в концепцията на А. фон Премерщайн. Според него властта на императора е била изградена преди всичко върху основата на системата на клиентелизма, върху базата на която са били създавани различните т. нар. “лични партии” на отделните политически дейци от епохата на гражданските войни, а с победата на Август е била дошла на власт именно такава “лична партия”, при което принцепсът станал патрон на цялата държава, която била превърната в негов клиент. Според А. фон Премерщайн същността на принципата се изразява в това, че при него е налице господство на императора, който, без да има ясно фиксирани пълномощия и правно положение, се явява глава на държавата и управлява при пълното доминиране на неправните фактори.[17]

Този възглед впоследствие е бил получил по-нататъшно оформление в изследванията на редица автори от 40-те и 60-те години на ХХ век. Така напр. изхождайки от гледището, че главният източник на властта на императора не е правото (не са правните основи на тази власт), М. Грант и А. Маделен обосновават тезата, че такъв източник е особеният личен авторитет, който, според тях, може да бъде изразен чрез понятието auctoritas.[18] В. Кункел е издигнал тезата, че тъй като единна монархическа конституция по същество не е имало и че нейните елементи са били определяни в рамките на републиканското право, то поради това от юридическа гледна точка е невъзможно да бъде изразена идеята за монархия.[19] Ернст Мейер и Л. Уикерт обосновават гледището, че държавната система на принципата може да бъде описана, но не може да бъде ясно дефинирана.[20]

Важно значение за изясняване същността на императорската власт има и изследването на въпроса за титулатурата на императора, тъй като по правило титулатурата е най-синтетичният семантичен изразител на идеологическото и правното положение на нейния носител.

Обикновено държавните глави на монархическите държави имат пълен официален титул, употребяван в официалните документи, както и кратки варианти на титула, използувани за всекидневна употреба. Основните елементи на пълния титул са се били появили още при Август, и един от най-типичните варианти е Imperator Ceasar divi f. Augustus, pontifex maximus, cos. XIII, tribunicia potestate XXXII, imp. XXVI, pater patriae. Тъй като пълното титулуване като правило не е било често явление, за нуждите на по-широката употреба то е било заменяно с по-кратки форми, при което са използувани някои от основните елементи на пълния титул.

5. Вероятно за мнозина би могло да звучи ако не невероятно, то поне необичайно или трудноразбираемо, но едно от най-важните условия или дори елементи на императорската власт е умението на нейния носител формално да се проявява като театрален и зрелищно-гладиаторски зрител, докато в същото време действува с високо театрално майсторство като актьор и гладиатор, или иначе казано - да превръща театъра в политика и политиката в театър и така да обезпечава легитимността на своята власт.

На това, впрочем, са обръщали внимание още древните автори, и напр. още по времето на Републиката в речта си за Цестия Цицерон (Pro Sest. 115) казва, че съжденията и желанията на народа по отношение на държавата в най-голяма степен могат да се проявяват само на три места: на събранията, в комициите (в Народното събрание на целия римски народ) и на театралните и гладиаторските зрелища. По време на Империята събранията и комициите, естествено, са били загубили своето значение, но гладиаторските зрелища са имали своето важно значение при решаването на редица въпроси, най-важният от които несъмнено е бил обезпечаването на легитимността на властта на императора. Във връзка с това Светоний не пропуска да отбележи, че “Бащата на Отечеството” Август е бил получил легитимността на своята власт именно в театъра (Светоний, Август, 58).

В литературата нееднократно е подчертавана уникалната роля на театралните и зрелищните представления за формиране и демонстриране на легитимиращите политическата власт народни настроения[21], при което всички изследващи тази проблематика автори единодушно подчертават, че особено при първите императори именно местата, където са протичали театрите и гладиаторските сцени са съединявали в себе си чертите на римското и гръцкото народно събрание.

---

[1] За илюстрация тук ще посочим само няколко от българските справочни издания. Така, в “Речник на съвременния български книжовен език”, издаден през 1955 г., Том 1, стр. 555 думата “империя” е определена като съществително от ж. р., имаща латински произход и две значения: 1. “Монархическа държава, чийто държавен глава е император”, при което като примери са дадени Римската и Византийската империя; и 2. “Голяма колониална държава, която провежда империалистическа политика”, а като такива са посочени Френската и Британската империя. В същия речник във връзка с тази дума е посочена и думата “император”, определена като имащо латински произход съществително от м. р., което има две значения: 1. “Титла на монарх, по-висока от крал и цар”, като за пример е посочен Император Наполеон І; и 2. “Монархът, който носи тази титла”. Посочена е също така и думата “императрица”, за която са дадени две значения” 1. “Жена император” и 2. “Съпруга на император”.

В “Български етимологичен речник”, издаден през 1979 г., Том 2, стр. 73 думата “империя” е обяснена като: 1) “Държава, начело с император”; 2) Голяма държава с колониални владения”. Според този речник думата е навлязла в употреба в българския език чрез руския и полския език, където пък е била взета от латинския език. Във връзка с тази дума е посочена и думата “император”, която е определена като “глава на голяма монархия”, т. е. “държавен глава” на държава, която е “голяма монархия”.

На стр. 843 от издадения през 1990 г. от Българската академия на науките “Речник на българския език” думата “империя” е определена с две значения: 1) “Форма на държавно управление, която се характеризира с императорска върховна власт”; и 2. “Голяма колониална държава, която се управлява от император”. Посочено е, че думата произлиза от латинското imperium, което означава “власт”, както и че думата е навлязла в българския език от руски език. Като свързана с тази дума на стр. 841 е посочена “император”, която е определена като: 1) “Титла на върховен глава на империя, притежаващ абсолютна или конституционно ограничена власт”; 2) “Лице с такава титла и власт”; и 3) “Титла на пълководец в древен Рим, която е била давана след голяма негова победа и е притежавана до триумфа му”, и която по-късно, “по времето на Юлий Цезар и след него вече е била въведена като постоянна титла на върховния глава на Римската империя”. На стр. 842 е посочена и думата “императрица”, която е определена като: 1) “Титла на жена на император”; 2) “жена с такава титла”; и 3) “Съпруга на император”.

Две от историческите справочни издания (“Кратък исторически справочник. Старият свят”, С., 1980, с. 85; “Древният свят. Справочник”, С., 1993, с. 77) определят понятието “империя” като “държава с монархическо управление, т. е. цялата власт принадлежи на император”. В тези издания се посочва, че империята е била установена за първи път в древен Рим, и че след това като държава е съществувала във всички класови общества. Във връзка с това същите автори определят понятието “император” като: “1) В Рим върховен началник на войска, главнокомандуващ или пълководец. През епохата на републиката даден военачалник се е наричал “император” от момента на спечелването на победата до неговия триумф в столичния град, а след установяването на империята “император” вече е означавало притежание на висшата военна власт; 2) Най-високата титла на монарх”.

[2] Примерно на историята, на правото, на историята на политическите и правните учения, или на политологията.

[3] Август, Делата на император Август, Превод от латински на Г. Кацаров, сп. Прометей, С., 1938, кн. 4-5, 1. 3. 35.

[4] Светоний, Нерон, 37.

[5] Ampere, J. J., L’Empire Romaine a Rome, Paris, 1867, Tom 1; Tillemont, L. de, Histoire des empereurs, Paris, 1872 ; Gybbon, Ed., The History of the Decline and Fall of the Roman Empire, London, 1897.

[6] Mommsen, Th., Romisches Staatsrecht, Leipzig, 1887, Bd. 2.

[7] Willems, P., Le droit public Romain, Paris, 1883; Karlowa, E., Romische Rechtsgeschiche, Leipzig, 1885; Schiller, H., Geschichte der romischen Kaiserzeit, Berlin, 1887, Bd. 4.

[8] Meyer, Ed., Kaiser Augustus, // Meyer, Ed., Kleine Schriften, Halle, 1910.

[9] Mispulet, Cl., Les institutions politiques des Romains, Paris, 1883, Tom 2.

[10] Gardthausen, V., Augustus und seine Zeit, Berlin, 1891-1904, Bd. 2, T. 1.

[11] Герье, В. И., Август и установление империи, ж. Вестник Европы, М., 1877, № 6.

[12] Гримм, Э. Д., Исследования по истории развития императорской власти, СПбг., 1900, Том 1, с. 243-248, с. 361, с. 387, с. 402-403, с. 453.

[13] Сергеев, В. С., Очерки по истории древнего Рима, М., 1938, с. 373-411.

[14] Машкин, Н. А., Принципат Августа, М.-Л., 1949, с. 383, с. 393.

[15] Утченко, С. Л., Кризис и падение римской республики, М., 1952, с. 266-268.

[16] Dessau, H., Geschichte der Romischen Kaiserzeit, Berlin, 1924.

[17] Premerstein, A. von, Vom Werden und Wesen des Prinzipats, Berlin, 1937.

[18] Grant, M., From imperium to auctoritas. A Historical Study of the Aes Coinage in the Roman Empire 49 B. C. – 14 A. D., Cambridge, 1946; Magdelaine, A., Auctoritas principis, Paris, 1947.

[19] Kunkel, W., Romische Rechtsgeschichte, Berlin, 1948.

[20] Meyer, Er., Romische Staat und Staatsgedanke, Berlin, 1948; Wickert, L., Princeps (civitis), // RE, 1954, XXII; Wickert, L., Forschungen zum Romischen Prinzipat, // Aufstieg und Niedergang der Romischen Welt, 1972.

[21] Carcopiono, J., Daily Life in Ancient Rome, London, 1941, p. 210-211; Yavetz, Z., Plebs and Princeps, Oxford, 1969, p. 19-20; Cameron, A., Circus Factions Blues and Greens at Rome and Bizantium, Oxford, 1976, p. 158-160; Сергеенко, М. Е., Простые люди древней Италий, М.-Л., 1964, с. 132-133.

[Публикувано като §54 на стр.389-398 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].

ПРОГНОЗИТЕ - ОЦЕНКА НА НАДЕЖДНОСТТА И ТОЧНОСТТА

Както всяко човешко познание, така и прогнозирането се стреми към получаване не само на истинно, но и на надеждно и точно знание. В същото време обаче проблемата за съдържанието и обема на понятията “надеждност” и “точност”, употребявани в прогностиката, е недостатъчно изяснена в литературата, и повечето автори употребяват тези понятия почти изключително с интуитивното значение, което им придават.

Понятието “надеждност” е сравнително задоволително, определено почти само в теорията и практиката на проектирането и прогнозирането на техническите системи[1] и в психологията[2], и същото се е очертало изключително като вероятностно понятие, отразяващо степента на вероятност на дадения прибор, система, явление да изпълнява своите функции в течение на зададеното му време при зададените работни условия.

Нужно е да се отбележи, че макар че понятието “надеждност” в посочените системи винаги е определяно, охарактеризирвано само количествено, същото винаги трябва да бъде разглеждано като един от аспектите на качеството (на явленията, системите, приборите). В съответствие с казаното ние приемаме, че под “надеждност на прогнозата” следва да се разбира необходимата или поне достатъчната степен на вероятност, че при даден комплекс от условия прогнозата ще се реализира в действителността.

В прогностичната литература мнозина автори предпочитат термина “реалност” на прогнозата[3], в който влагат по същество същото съдържание и обем, които ние влагаме в термина “надеждност” на прогнозата. Други автори, говорейки за “истинност”, “правилност”, “правдивост”, “оптималност”, “достоверност”, “точност” на прогнозата, по същество влагат ако не същото, то поне близко съдържание. От тези примери ясно се вижда, че визираните термини и понятия все още не са достатъчно ясно обособени и изяснени в научната литература.

Без тук да навлизаме в подробен анализ на горните термини и понятия, ние смятаме, че те имат право на свое собствено, отделно и самостоятелно съществуване, непозволяващо отъждествяването им едно с друго, и че всяко едно от тях поотделно акцентира и отразява определен аспект на съответствието на нашето знание със същността на нещата.

Както вече посочихме, понятието “надеждност на прогнозата” отразява необходимата или поне достатъчната степен на вероятност за реализация в действителността, за сбъдване на прогнозата. Така определено, това понятие не бива да бъде смесвано или недостатъчно ясно разграничавано от понятието “истинност на прогнозата” и “достоверност на прогнозата”.

Проблемата за “истинност на прогнозата” е теоретико-познавателна (т. е. гносеологическа и епистемологическа) проблема на прогностиката, тя е проблема за най-общото съответствие на прогнозата с отразявания от нея обект; проблемата за “достоверността на прогнозата” е проблема за нейната убедителност, обоснованост, логическа доказаност, т. е. тя е – логическа проблема на прогностиката; а проблемите за “надеждността и точността на прогнозата” са частнонаучни проблеми на самото прогнозиране.

По-конкретно ние приемаме, че под “достоверност на прогнозата” трябва да се разбира необходимата степен на нейната обоснованост, но достоверността не е непременно истинност на познавателния образ, и в този смисъл достоверността на прогнозата като отразяваща нейната необходима степен на обоснованост не отразява непременно и някаква степен на истинност, защото определени съждения за бъдещето могат да бъдат истинни и да са недостоверни (т. е. недостатъчно обосновани, неубедителни, недоказани), както и определени напълно обосновани прогностични съждения могат да бъдат неистинни.

Надеждността на прогнозата отразява степента на нейната реализация в действителността, на нейното сбъдване, и като такава тя се “доуточнява” в точността на прогнозата. Или по-конкретно: точността на прогнозата отразява не най-високата възможна степен на реализация в действителността на сбъдване на прогнозата, а сбъдването, реализирането на основните и второстепенните компоненти на детайлно разработената прогноза. С други думи: надеждността на прогнозата отразява степента на реализацията на прогнозата като цяло, а точността на прогнозата - степента на реализация на всички поотделно взети компоненти на прогнозата.

Проблемата за точността на прогнозите има твърде важно практическо значение[4] и може би не без основание някои автори смятат, че когато например метеорологическите прогнози “станат по-сигурни и по-точни, отколкото днес, те ще играят важна роля в живота на човечеството и ще имат стопанско значение не по-малко от значението, което има атомната енергия”[5].

Проблемата за точността на прогнозите има твърде важно значение, но е нужно към нея да се подхожда, като се отчита нейната сложна и противоречива същност. Преди всичко трябва да се има предвид, че еднозначното, абсолютно точното прогнозиране на бъдещото състояние на даден обект или явление в неговата неповторима конкретност е обективно невъзможно поради присъщата на обекта или явлението обективна неопределеност и неизчерпаемост на конкретните проявления. Така например социалното предвиждане се отличава и винаги ще се отличава с твърде малка степен на точност във всичко, което се отнася до предвиждането на отделните събития, но в същото време то притежава значителна точност там, където е необходимо да се определи общият характер и направление на процесите. Абсолютно точното прогнозиране на бъдещото развитие на процесите в социалната сфера по принцип е невъзможно и всеки опит в това отношение ако не е шарлатанство, то е опит да се подмени науката с фантазията, научния подход с догадката. Но невъзможността за абсолютно точното прогнозиране се проявява не само в социалните системи, а и в системите, изучавани от естествените науки. Тя се изявява навсякъде, но нейната степен на проявление е различна в различните системи поради спецификата на проявяващия се в тези системи детерминизъм, но винаги се проявява. Имайки предвид именно това, Норберт Винер пише, че астрономическите факти действително могат да бъдат предвидени сравнително точно за много векове напред, докато точното предвиждане на времето дори само за утрешния ден, общо казано, е твърде трудно, и в много случаи твърде грубо[6]. В този смисъл едно от първите изисквания към подхода за решаване на проблематиката за точността на прогнозите е да се има предвид, че абсолютно точното прогнозиране на бъдещите процеси и явления е невъзможно[7], и че всяка прогноза, колкото и комплексно да е била изработена, е само “приближаване” към действителното движение на обективната реалност, а не точно съответствие с нея. Все пак, обаче, следва да се правди категорична разлика между обективната невъзможност за прогнозиране с висока степен на точност и проявата у субекта на прогнозирането на т. нар. бариера на предпазливостта, изразяваща се в избягване да се дава не само “сравнително точна”, но дори и “сравнително определена” прогноза за бъдещето развитие и състояние на процесите и явленията[8].

На второ място е нужно да се знае, че абсолютно точното прогнозиране, дори и да бъде възможно, не е нужно най-малкото поради две съображения - в много отношения прогнозирането на детайлите обикновено няма почти никакво значение, и абсолютно точното предварително познаване на всичко би лишило хората от прелестите на новото, от стремежа към познанието, би направило човешката история твърде мистична[9].

При преценката на надеждността (и точността) на прогнозите едно от най-важните условия е правилното намиране на критериите за надеждност. За съжаление обаче в прогностичната литература тази проблематика все още не е изяснена достатъчно релефно и твърде често като критерий за надеждност се сочат белези, които всъщност представляват критерий за истинност, правилност, правдивост, оптималност или достоверност на прогностичните съждения.

Разбира се, ние сме далеч от мисълта да протовопоставяме едните на другите критерии, защото все пак същите, така или иначе, могат да бъдат смятани и като критерии в останалите направления.

Според Г. М. Добров степента на надеждността (степента на реалността) на прогнозата зависи от: историческия опит, натрупан от човечеството; знанията и представите, присъщи на наличното ниво на науката; възможностите, реализацията на които зависи от бъдещите поколения[10]. Спирайки се по-конкретно на въпроса за степента на реалност на научно-техническите прогнози, Г. М. Добров счита, че тя се определя преди всичко от три основни групи ограничаващи рамки: а) законите на социално-икономическата целесъобразност и стопанска възможност на прогнозираните решения; б) законите и принципите на естествознанието, значителна част от които често се наричат “принципи на невъзможност”; в) представите за най-общите закони на природата и обществото, вкл. позициите на мирогледа на авторите, формулирани като философски основи на естествознанието.

Имайки предвид изработването на критерий за надеждността в областта на техниката, Дж. Диксон смята, че съществуват четири начини за повишаване надеждността на техническите системи: изобилие (излишък); простота; прилагане на стандартни елементи с известна и проверена надеждност; снижаване на натовареността[11]. На пръв поглед би могло да се помисли, че тези критерии са неприложими спрямо прогнозите, но един внимателен анализ би показал, че всеки от тези четири критерии е носител на белези, правещи ги приложими за оценка и в сферата на социалната технология, и в частност - в сферата на прогнозирането.

Прогнозирането е познавателен процес, и поради това трябва да се има предвид, че в познанието винаги се съдържа възможност да се огруби и идеализира изследваната действителност. Като се обръща към бъдещата действителност, субектът на прогнозирането е склонен да я схематизира, насочвайки вниманието си преди всичко върху главните, централните събития, и неизбежно изпуска многообразието.

Преценявайки възможните грешки при прогнозирането, трябва непременно да се отчитат и характерните за човешкото мислене социално-психологически установки. Имайки предвид това, Луи де Бройл деликатно предупреждава, че възторгът от последните успехи и постижения понякога може да премине в опасна екстраполация, суетността на която се доказва от бъдещото развитие. Както сочат данните на психологията, човешкото мислене понякога е твърде инертно, и това обстоятелство е важен фактор, играещ ролята на спирачка както при реализирането на научните открития, така и при търсенето на пътища за развитие при съставяне на прогнозите. Така например първите локомотиви били украсявани с изображения на коне, първите автомобили имали формата на карети, първите параходи дълго време са имали мачти с платна, а и до днес се срещат кораби с големи комини, макар че нуждата от тях отдавна е отминала. Тези психологически установки и инертни белези на човешкото мислене трябва да се отчитат при съставянето на прогнозите за бъдещето.

За повишаване надеждността на прогнозите твърде голяма роля играе (поне досега) интуицията и ерудицията на прогнозиста. За механизмите на интуицията в съвременната наука, и в частност на прогнозирането, както твърдят редица автори, почти нищо не се знае, пък и отделните автори употребяват в различни значения самия термин “интуиция”. Въпреки това обаче безспорно е установено и не бива да се забравя, че интуицията има важна роля за повишаване степента на надеждност на прогнозите.

Оценявайки надеждността, трябва да се отчита и обстоятелството, че при прогнозирането от съществено значение е преодоляването на т. нар. психологическа инерция, изразяваща се в предразположение към определен конкретен метод за прогнозиране и неоправдано игнориране във всеки конкретен случай на останалите методи, които може би са по-ефективни.

При оценка на надеждността на прогнозите винаги трябва да се има предвид, че вследствие на определени социално-психологически фактори и особености, господствуващи над общественото мнение в даден исторически момент, напълно е възможно при разработването на обективно правилни и напълно истинни и реални прогнози да се прояви т. нар. ефект Касандра, т. е. ситуация, при която субектът на управлението да се отнесе скептично или дори подчертано отрицателно, и да не вземе предвид предложените му прогностични решения, и това да се окаже съдбоносно за него[12]. Този ефект е бил известен не само на древните гърци, но и на редица други народи от древността. В почти всички европейски народи могат да се намерят модификации на мисълта, че “Никой не е пророк в родното си място”, и тази мисъл е израз именно на забелязаното незаслужено недоверие към хората, надвишаващи средното ниво.

В изключително пряка връзка с този ефект се намира и проявлението на т. нар. “ефект на запушеното съзнание”. Става въпрос за съществуването на един своеобразен контрапункт на известната в психологията на пропагандата аксиома, че “една лъжа, повторена хиляда пъти, се превръща в истина”, и се изразява в това, че “една истина, повторена хиляда пъти, се възприема като лъжа или изобщо не се възприема”, тъй като съзнанието “се запушва” и отказва да приеме истината.

Всъщност, проявлението на този ефектът въобще не е резултат на “хилядократното повторение”, а проявлението му “при хилядократното повторение” е само частен случай на проявление на “вечния отказ от истината”, при който съзнанието е “запушено” и фиксирано в стереотипите като запушено. В случая отказът от истината е стереотипичен отказ, а формулировката относно “хилядократността” на повторението като причина е само една метафора.

Степента на надеждност на прогнозите във всички случаи трябва да се проверява от гледна точка на типичните грешки, допускани от прогнозистите, като: свръхувереност; подценяване влиянието на съседните области; предубеденост, изразяваща се в концентриране вниманието само върху една алтернатива; неточно определяне границите на екстраполиране; грешки в изчисленията; необоснована оптимистичност към прогнозите за по-дълги срокове; чисто човешката склонност да се приема желаното за действително; склонност да се подвеждат към предварително изработена схема факти, които подлежат на многоаспектно тълкуване.

Според нас пътищата за повишаване на надеждността са следните:

1. Повишаване степента на научната издържаност на прогнозите;

2. Очертаване границите и допустимите грешки при използването на различни прогнозни модели;

3. Изработване на варианти на прогнозите;

4. Намаляване и премахване субективизма на прогнозиращите лица чрез увеличаване участието на все повече специалисти при прогнозирането;

5. Преценяване на прогнозите чрез съпоставка с други подобни прогнози у нас и в чужбина;

6. Периодично преценяване и уточняване на направените прогнози;

7. Правилно поставяне на проблемата за нравствената и юридическа отговорност на органите на прогнозирането за изработените от тях прогнози.

---

[1] Ллойд, Д., Липов, М., Надеждность, Перевод с английского, М., 1964; Базовский, И., Надеждность, теория и практика, М., 1965; Сандлер, Дж., Техника надеждности систем, Перевод с английского, М., 1966; Калабро, С. Р., Принципы и практические вопросы надеждности, Перевод с английского, М., 1966; Хевиленд, Р., Инженерная надеждность и расчет на долговечность, Перевод с английского, М., 1966; Райкин, А. В., Элементы теории надеждности для проектирования технических систем, М., 1967.

[2] Пушкин, В. Г., Проблемма надеждности, М., 1971.

[3] Виж напр. Добров, Г. М., Наука за науката, Превод от руски, С., 1969, с. 214 и сл.; Ганчев, П., Футурология и прогностика, С., 1973.

[4] Това е било осъзнавано още в най-дълбоката древност, и за да си осигурят авторитет на безпогрешни гадатели, жреците и оракулите са проявявали голяма изобретателност във формулирането на своите предсказания. Така напр. когато през 546 г. пр. Хр. царят на Лидия Крез (560-546 г. пр. Хр.) попитал Делфийския оракул за възможните последствия от подготвяното от него нападение над Персийската империя, оракулът му отговорил следното: “Ако ти нападнеш персите, то Великата империя ще загине”. При този отговор съвсем не е удивително, че който и да победи, оракулът ще бъде прав. Все пак, любопитно е, че персийският цар Кир Втори Велики разбил войската на Крез, пленил го и така Великата империя на Крез действително загинала.

Специално внимание в това отношение заслужават и предсказанията на известния средновековен пророк Мишел дьо Нострадамус. Както е известно неговите пророчества са имали стихотворна и изключително иносказателна форма, в резултат на което днес те могат да бъдат смятани или като напълно лишени от смисъл, или като напълно точни предсказания.

[5] Виж: Годев, Н., Как се предсказва времето, сп. Природа, С., 1970, кн. 2, с. 19.

[6] Винер, Н., Кибернетика, Перевод с английского, М., 1968, с. 80.

[7] Все пак, заслужава да бъде отбелязано съществуването на един изключително слабо проучен от науката прогностичен феномен или ефект – т. нар. Едипов ефект или ефект на самореализиращата се прогноза.

Вън от митологичния пример за неизбежната съдбовна реализация на прогнозата (или по-точно - пророчеството) относно бъдещето на Едип, съществуват и редица други аналогични и съвсем реални житейски примери в това отношение. Така, когато в края на 1883 г., главният редактор на алманаха “Нова Англия” подготвял изданието за следващата, 1884 г., в съответствие със съществуващата по онова време в Англия почти епидемична мода за публикуване на дългосрочни прогнози, той грижливо направил прогноза за времето за всички дни на следващата година, но бил затруднен за прогнозата за 13 юли, поради което временно оставил мястото празно. Когато, обаче, вече трябвало да отнесе ръкописа си в печатницата, той наредил на помощника си да напише за тази дата каквото си иска. Помощникът му, без въобще да се замисля, написал, че на този ден ще вали сняг. След като алманахът бил вече отпечатан, редакторът забелязал драстичното несъответствие между характера на сезона и вида на прогнозираното явление, но вече било твърде късно. Оказало се обаче, че на 13 юли 1884 г. действително валял сняг. С това този алманах се прочул като най-точен.

[8] Проявлението на тази бариера е особено силно подчертано в прогнозите на Р. Леп. Виж: Лэп, Р., Атомы и люди, М., 1959, с. 277.

[9] В този смисъл Г. В. Ф. Хегел е напълно прав, когато пише, че “би било до отчаяние скучно предварително да се знаят с пълна определеност всички поврати на съдбата и да се преживяват след това всичките заедно и всяка поотделно”.(Гегел, Г. В. Ф., Сочинения, Том 3, с. 152).

[10] Добров, Г. М., Наука за науката, Превод от руски, С., 1969, с. 214-217.

[11] Диксон, Дж., Проектирование систем: изобретательство, анализ и принятие решений, Перевод с английского, М., 1969, с. 402.

[12] Съгласно легендата, в Касандра, дъщерята на Приам, царя на Троя, се влюбил бог Аполон, и за награда я надарил със способността да предвижда бъдещето. Тя, обаче, отхвърлила неговата любов и той я наказал, като направил така, че никой да не вярва на нейните винаги изключително точно сбъдващи се предсказания. (Виж: Кун, Н. А., Старогръцки легенди и митове, Превод от руски, С., 1967, с. 248-249).

[Стр.429-439 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. - 443 с.].