§ 2. Маскарадът „Нежен Революционен Преход” - Първа част

 Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ.

           

            А. В съвременната западна научна литература се говори за наличието на един нов междудисциплинарен отрасъл на общественополитическото знание, наречен „транзитология” (tranzitology) или  „учение за общественополитическите преходи”; при което някои автори, в контекста на последните политически събития в Европа и в света, обособяват съществуването на т. нар. „политическа транзитология”, имаща характера на научно направление, изучаващо прехода от авторитарните и тоталитарните режими към демократически такива.

            Все пак  тези автори обръщат внимание, че т. нар. „транзитология” не само не е отделна и самостоятелна научна дисциплина, но дори не е цялостен и системен научноизследователски отрасъл, а е само един своеобразен модел за изследване на преходния феномен, в теоретическите рамки на който се наблюдава доста сериозно разминаване между възгледите на отделните автори относно функционирането на този модел и  неговите елементи.

            От гледна точка на насоките на своята вътрешна теоретическа същност съвременната транзитология се характеризира с наличието на три основни направления, а именно:

            Þедното се занимава  с изучаването на „самия  преходен период сам по себе си” и е свързано с понятието transition;

            Þвторото е свързано с „разглеждането на модела на преходния период”, т. е. с „трансформацията на политическия режим”, и е същностно закрепено с понятието transformation; и

             Þтретото се характеризира като схващане, че транзитологията е отрасъл на политическата наука, посветен на изследването на всичките многообразни процеси и феномени, свързани с прехода, като главните акценти са върху политическите актьори, режими, институти, норми, механизми, структури и процедури.

            Освен това, поставяйки и разглеждайки въпроса относно т. нар. движещи сили на прехода, в рамките на транзитологията като такива се сочат: Þнародните маси; Þинтелигенцията; Þполитическите елити; Þтайните служби; Þкриминалните структури; Þвъншните (враждебни по своята същност) тайни и явни сили; Þразличните заговорнически или предателски институции или видни личности; и пр.

            В рамките на транзитологията идеята за прехода се разглежда и през концептуалната призма на три основни типове  философии на историята, а именно:

            Þконвергентно-еднопосочни философско-исторически тези, гравитиращи  преди всичко около философията на Новото време, и най-вече с имената на Кант, Хердер и Хегел, съгласно които съществува т. нар. универсална история, в рамките на която всички страни се движат в една посока, като в един или друг период различни страни са начело на историческия процес. Тази идея, впрочем, бе възприета и от К. Маркс, който (в предговора си към първия том на „Капиталът”) говори за Англия като за модел, към който вървят всички останали страни. Съгласно водещата теза всички страни, рано или късно, ще стигнат до тази точка, при което шансът им да направят това по-бързо и по-лесно зависи от обвързаността им с модела на световния прогрес, което обвързване има функцията на ускорител на историческия процес. Именно от тази гледна точка К. Маркс е бил обосновал тезата, че за България е било по-изгодно да остане обвързана с Османската империя, която се намира в сферата на влиянието на Англия, докато ако бъде освободена от Русия, която е типична реакционна сила, България ще попадне в нейната сфера на влияние, и това ще бъде неблагоприятен за нейното развитие фактор.

            ÞДивергентно-конвергентни философско-исторически тези, съгласно които всички страни се движат в една посока, но това е един неравномерен процес, при който една част от тях може да изостават и да губят историческата надпревара помежду си, докато други могат да наваксат разстоянието, да се приближат до най-развитите и дори да ги изпреварят, което може да стане като използуват различни фактори, даващи им възможност да ускорят социалноисторическия си процес. Типичната лява версия на тези гледища е теорията на Сталин, обосноваваща възгледа, че в изостанала Русия е възможно построяването на социализма, който благодарение на ускоряващата роля на нов тип производствени отношения може да настигне и да изпревари развитите капиталистически страни в социаликономическо и технологическо отношение. Либералната версия на тези гледища е предложена от Джордж Сорос в книгата му „Кризата на глобалния капитализъм”, който пише, че засега страните от центъра и страните от периферията са в състояние на раздалечаване едни от други, изразяващо се в изпомпване на капиталите от периферията към центъра, но че този процес може да бъде обърнат, ако бъде обърната политиката на съответните международни институции. Културалистката версия на тези гледища обосновава тезата, че определени културни фактори, като напр. конфуцианската етика, японската етика, и пр. специфични за Азия културно-ментални фактори, имат способността да бъдат ускорител, благодарение на който изостаналите страни да преодолеят изоставането си.

            ÞДивергиращите философско-исторически тези обосновават възгледите, че в никакъв случай не бива да се очаква, че най-развитите държави ще дават модела на развитие на останалите държави, както и възгледите, че отделните страни и региони ще се сближават, тъй като те или се раздалечават, или се движат в съвсем различни посоки. Така напр. Ленин, ревизирайки Маркс пише, че фактите свидетелствуват, че в новата епоха светът се разделя на богат център и периферия, при което центърът не само не придърпва към себе си периферията, както смята Маркс, а прави точно обратното – задържа нейното развитие, като изпомпва ресурсите й и експлоатира нейната евтина работна  ръка. След Втората световна война тези гледища са развити в теориите на Пол Баран, Андре Франк, И. Уолърстейн, А. Тофлър (либерална версия), Самюел Хънтингтън (културалистка версия).

            Б. Какво е т. нар. „Преход от комунизъм към демокрация – революция или преврат?”

            Според видния български юрист, професор  и член-кореспондант на БАН Нено Неновски[1] събитията, станали на и след 10 Ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция””; но те са „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции от преди повече от 200 години”; те са „системоутвърждаваща Революция от рода на революциите в Западна Европа след 1789 г., в резултат на които към началото на ХХ век бяха окончателно утвърдени западните демократични общества”; те са „Революция, разчистила българския и източноевропейския практически терен за реализирането на класическите идеи от 1789 г.”[2].

            Според Румен Кънчев събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”; той приема, че тази „контрареволюция” има характера на неуспешен опит на ръководителите на събитието да надхитрят историята, като за няколко години изживеят и натрупат онези резултати, които в историята са познати като резултати на големи исторически фази и дори на цели исторически етапи; според него ръководителите на събитието са били реализирали в едно единно цяло две напълно противоположни и непознати до този момент явления, а именно „истински опит за революция и за неистинска контрареволюция”[3].

            В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен “политически преврат”.

            Разбира се, би могло да се дискутира и спори по въпроса дали е „Революция” („Нежна” или някаква друга), дали е „Преврат” или нещо друго.

            Нашето изрично и категорично мнение е, че е маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност).

            Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция.

            На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история[4]) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг, а тук нито едно от двете не е било станало.

            Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.

            И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождение на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

            Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество и преди всичко механизмите на неговото ограбване.

            Всичките онези, които бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

            Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.

            В. Разбира се, отговорът на въпроса относно „революционния” или „превратаджийския” характер на събитията категорично не може и не бива да бъде търсен само върху базата на фактите, проявили се единствено върху територията на България, а задължително трябва да бъде потърсен върху основата на целия  комплекс от събития, станали не само върху Съветския и източноевропейския ареал на комунистическата власт, но и върху цялата Западна и дори цялата Световна политическа сцена. Което, разбира се, излиза твърде далеч извън рамките на целта на настоящето изследване.

            Все пак, обаче, тук ще бъде акцентирано върху два основни моменти.

            В интервю, излъчено на 9 ноември 1999 г. по радио „Дойче веле” по случай тържествата за 10 години от падането на Берлинската стена, Маркус Мекел[5], в духа на добре позната официална басня твърди, че причините за падането на Берлинската стена са във взаимното съчетание както на „ролята на перестройката в СССР”, така и на „движението за граждански права в ГДР”. Според него това именно съчетание е било поставило комунистическата партия на ГДР в ситуация на невъзможност да постъпи иначе, освен като предостави правото на лек режим за желаещите да пътуват на Запад, и ... нищо повече. Той е категоричен, че в ГДР въобще не е било  планирано нито „отварянето”, нито „събарянето” на Берлинската стена, и че са били планирани единствено облекчения за желаещите да пътуват на Запад, но ... тези облекчения просто са били изпреварени от действията на хората, които седмици преди това са били показали, че не искат да бъдат командувани и че имат граждански кураж.

            Той, обаче, доста благоразумо не споменава за „чии планове става въпрос”, и поставя думите си в контекст относно плановете на управляващата комунистическа партия, без да споменава нито дума относно възможността всичко това да е било планирано и осъществено от тайните служби на ГДР по указание и под ръководството на съветската КГБ.

            Твърдението, че събитията не са били планирани от върхушката на комунистическата партия на ГДР може и да е верно, но би било абсолютно неблагоразумно да се пренебрегва анализът на възможността просто да е имало конспиративен заговор срещу тази върхушка и всичкото това да е било планирано от заговорниците, а те пък да са били включили в баталните си камуфлажни сцени и уличното участие на „хората с гражданския кураж”. Отделен е, разбира се, въпросът как този мистериозен „граждански кураж” се е бил появил „съвсем изведнъж” и то толкова „масово”, без преди това въобще да се е бил проявявал в продължение на многодесетилетното комунистическо управление на страната. Също така, отделен е и въпросът как този кураж е бил започнал да набира скорост само една седмица след посещението на М. Горбачов, и се е бил проявил в максималната си степен само три седмици след това посещение, след което пак внезапно започнал бавно, но доста видимо и чувствително да се изпарява.

            Въпросният баснописец е категоричен и изрично твърди, че именно „натискът от улицата отвори стената”,  и „в този смисъл падането на Берлинската стена беше резултат от случилото се в ГДР”, което пък, „разбира се”, е било възможно „само благодарение на цялостният сбор от събитията в Източна Европа”, „свързани с името на Горбачов и целящи да се спаси системата”.

            Taкa германският баснописец фактически „оневинява” и германския комунистически елит, и съветския комунистически елит, и германската ЩАЗИ, и съветската КГБ, които след неколкодесетилетно твърдо триумфално демонстриране на готовност да предизвикат потичането на реки от кръв, сега просто изведнъж чистосърдечно били решили да признаят негодността си да управляват и почти доброволно се били отказали от властта.

            Цялото това баснописно творчество, разбира се, е било нужно,  за да може промените да бъдат обяснени камуфлажно пред световната общественост (както и пред твърдоглавите комунисти, стремящи се към световен комунизъм) като процес, предизвикан и осъществен от обикновени хора; за да може по този начин да бъде скрита истината за тайното споразумение между продажната част от елитите на Запада и представителите на онзи клан на комунистическия елит, който бе осъзнал обречеността на комунистическата система и бе готов да „изтъргува идеята за светлото бъдеще на човечеството” срещу гарантирания им от Запада статус на настоящи и бъдещи капиталисти.

            Каква ирония на марксизмо-ленинизма – гробокопачите на капитализма!

            Но да се върнем в България.

            По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовели „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“[6].

            В книгата си „Десети ноември” проф. Недю Недев е систематизирал редица факти, свързани с тази дата. Той е посочил, че на 31 октомври 1989 г. М. Горбачов е имал специален разговор с Ерих Хонекер относно предстоящите промени в Източна Германия; че на 1 и 2 ноември 1989 г., специално извиканият в Москва съветски посланик Виктор Шарапов е бил подробно инструктиран лично от М. Горбачов за предстоящата му стратегическа и тактическа роля в България, при което на В. Шарапов е било възложено да предаде лично на Тодор Живков стенограмата от разговора между М. Горбачов и Е. Хонекер, както и непрекъснато да информира Т. Живков относно това как точно в Берлин падат и комунистическото Политбюро, и Берлинската стена; от 3 до 9 ноември 1989 г. В. Шарапов имал неколко драматични срещи с Тодор Живков (самият В. Шарапов публично е бил признал само за три, но проф. Н. Недев е установил, че те са били точно шест); че след новината за колективната оставка на германското Политбюро на 4 ноември, Т. Живков веднага и специално поканил В. Шарапов в кабинета си и още от вратата му заявил, че е готов да си подаде оставката; според проф. Недев Т. Живков е бил очаквал да го успокоят и да му кажат да не го прави (не е ясно обаче откъде Н. Недев е знаел какво точно Т. Живков е очаквал!), но В. Шарапов му казал, че това би било най-доброто[7]; на 7 ноември В. Шарапов поканил Т. Живков на специална среща в 11 часа, точно когато е било планирано и българското Политбюро да поднесе венци пред паметника на Ленин в София; на срещата не е било говорено нищо особено, но идеята на режисьорите е била под благовиден предлог Т. Живков да липсва на церемонията, така че, от снимките във вестниците на следващия ден да е видно, че него го няма,  и тази липса да бъде забелязана и отразена от политическите наблюдатели; същият ден в 17 часа е имало официален прием в посолството на СССР, но Т. Живков е бил въведен в сградата не през парадния, а през страничния вход; след това той е бил отведен при В. Шарапов за „специален разговор на четири очи”, който също така е бил съвсем незначителен, но идеята е била двамата да закъснеят за официалния прием достатъчно дълго, което също да даде простор на фантазиите на политическите наблюдатели; после, когато двамата влезли в приемната зала, Т. Живков бил подложен на следващата психоатака - сред най-почетните гости е бил поставен наскоро низвергнатият от него Стоян Михайлов.

            Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, но изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланика”[8]. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

            В духа на посоченото баснотворчество заслужава да бъде посочено и мнението на още един генерал (български, но верятно поне два пъти повече съветски). Генерал Любен Гоцев заявява: „Аз съм дълбоко убеден, че 10 ноември у нас не стана по поръчка от Москва”, „перестройката ни нямаше режисьор”, „преходът у нас беше абсолютно закономерен и напълно в синхрон с онова, което ставаше в Европа”,  като все пак „руските събития по някакъв начин предопределяха реда и в България”, но „не вярвам в митове - че някой някъде натиска копчета, а другите подскачат. Ами те могат да не искат да подскачат!“. После генералът наукообразно шикалкави, като казва, че „историческата диагноза“ „преврат ме плаши, макар че своего рода това е преврат”, „събитието има значението на преврат”; освен това, според него, „думата революция не е подходяща”, макар, че събитието „в някакъв смисъл е и революция”; и че „най-приемливо е да се каже, че е извършена историческа промяна”, която „е

---

            [1] Нено Неновски е роден през 1934 г. и е починал на 15 май 2004 г.; през периода от 19 септември 1991 г. до 22 септември 1994 г. е съдия в Конституционния съд. Като член на Научния съвет на Института за правни науки при БАН той бе единственият, който през март 1982 г. открито гласува против моето уволнение, което бе предшествувало арестуването и осъждането ми,  и бе направил тази открита демонстрация, въпреки че превъзходно знаеше, че искането за уволнението е искане на Държавна сигурност, а не на отделни „злоупотребяващи с властта си личности от висшия ешелон на властта”, както тогава  ДС се опитваше да внушава сред научните среди, обосновавайки своята „невинност”. Другият, който бе гласувал против уволнението ми, бе проф. Велко Вълканов,  но той бе направил това като бе гласувал с т. нар. „бяла бюлетина”, посланието на която бе означавало „не съм с Янков, но не съм и с неговите палачи”.

            [2] Неновски, Н., Размисли по повод на 1989 г., Изказване на ХV  Световен конгрес по философия на правото и социална философия, Гьотинген, 18-24 Август 1991 г., сп. Съвременно право, С., 1991, кн.5, с.3.

            [3] Кънчев, Р., Българският катарзис не се състоя, в-к „Капитал-прес”, 18-24 Септември 1995 г.

            [4] В литературата е традиционно прието да бъде считано, че класически държавни преврати в историята на България са:

            ÞНа 9 (21) август 1886 г. законният български княз Александър Батенберг е свален от група русофилски настроени офицери начело с Радко Димитриев;

            ÞНа 9 юни 1923 г. ръководени от Кимон Георгиев и Дамян Велчев офицери свалили законното правителство на Александър Стамболийски;

            ÞНа 19 май 1934 г. Военната лига начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев свалили правителството на Никола Мушанов и назначили за Министър-председател Кимон Георгиев, след което всички партии били забранени;

            ÞНа 9 септември 1944 г. законното правителство на Константин Муравиев е свалено от военни части, ръководени от кръга „Звено”; в София са вкарани и някои партизански части, но те са толкова малко, че едва стигат за охраната на няколко от ключовите сгради; за Министър-председател е назначен Кимон Георгиев;

            ÞПо време на провеждания от 2 до 6 април 1956 г. т. нар. „Априлски пленум на ЦК на БКП” Първа гвардейска дивизия, Софийският стрелкови полк и Софийската танкова бригада са били поставени под пълна бойна готовност, оказала нужния психологически ефект за вземането на политическите решения за новия курс на новото ръководство на комунистическата партия;

            ÞНа 7 и 8 април 1965 г. в София е бил направен опит за преврат, ръководен от Иван Тодоров-Горуня; целта е била да се свали Тодор Живков от власт (и вероятно да се тръгне по пътя на Китай към комунизма); според официалната версия Горуня се е самоубил, а неговият съратник генерал Анев е осъден на 12 г. затвор, от които излежал 4;

            ÞНа 10 ноември 1989 г. е организиран комунистически вътрешнопартиен преврат; на пленум на ЦК на БКП в резиденция „Бояна” е бил свален Тодор Живков и за Генерален секретар е бил избран Петър Младенов;

            ÞНа 10 срещу 11 януари 1997 г. е бил извършен своеобразен държавен преврат, като правителството на Жан Виденов бе принудено да си подаде оставката под натиска на ръководени от Червената мафия саботажи на производството, блокиране на транспортната система в София и страната и уличен натиск върху Парламента.

            [5] Депутат в Бундестага на Обединена Германия, бивш правозащитник в ГДР, първият демократично избран и последен Министър на външните работоти на ГДР, един от лично подписалите Договора за Обединение на Германия.

            [6] По повод извършения  на 9 август 1886 г. от българи-русофили преврат срещу българския монарх и последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство, в София пристигнал извънредният пратеник на руския император генерал Николай Каулбарс. От името на Руския император генерал Каулбарс поставил ултиматум до регентството, председателствувано от Стефан Стамболов, за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на въведеното на 16 август военно положение и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите, обаче, изпълнили само последните две, и отхвърлили първото искане, основавайки се на Конституцията и на решението на ІV Народно събрание. Тъй като това Регентство е било назначено от княз Александър І Батенберг и тъй като то провеждало ярко изразена антируска политика, руският император осъществил  такава система на натиск, че на 25 август 1886 г. княз Александър І Батенберг бил принуден да абдикира.

            [7] „Могъл ли е Т. Живков да го направи веднага?” Естествено; ако, обаче, той го е бил направил веднага, то е могло по някакъв начин да пообърка поне малко сценария на режисьорите от КГБ; именно поради това, предполагам, все пак на Т. Живков не му е било казано кога точно да го направи - за да се избере момент, когато оставката да не е демонстрация на Т. Живков, а да изглежда като принуда, на която той се е съпротивлявал.

            [8] Вж.: в-к „168 часа” бр.44/5 ноември 1999 г., с. 10.

САКРАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА ФУНКЦИЯ НА ГЛАДИАТОРСТВОТО

Сакрално-политическата функция на гладиаторството

1. Насилието съпътствува целия животински свят, който съществува именно върху него и благодарение на него. То съпътствува и човечеството още от зората на цивилизацията, а в многобройни и най-различни модификации, като правило прикрити зад човеколюбиви аргументи и съображения, то пронизва изключително дълбоко и днешната модерна епоха. Не са еднозначни и отговорите на въпросите за причините на ненаситната човешка агресивност и насилие.

Насилието стои в най-дълбоката основа на всяка власт, а формите на неговото проявление и теориите, обясняващи и обосноваващи неговата същност, оправданост и легинимност, са толкова многобройни и във връзка с тях са създадени толкова много науки и направления в познанието, че за изучаването и овладяването им не са достатъчни дори няколко човешки животи.

Насилието е средство за отнемане на живота (а след отказа от канибализма то е средство преди всичко за отнемане на качеството на живота) на едни в името на обезпечаването на живота на други, и макар че конкретните форми на проявление и съществуване на това средство са доста разнообразни, едно от неговите най-чести и обобщени проявления още от зората на човечеството до наши дни е властта; и в този смисъл насилието е власт, а властта е насилие. А една от най-широко разпространените в Древен Рим форма на насилие и средство за власт е гладиаторството.

Гладиаторството е кърваво зрелищно средство за власт, упражнявана от политиците (и най-вече от императорите) в Древен Рим, чрез което: Þсе печелят избори и се дава легитимност на властта и авторитета; Þсе възпитава дух на жестокост в цялото общество, особено необходима за поддържане и функциониране на армията; Þсе предизвикват размирици, когато е необходима революция; Þсе успокояват страстите, когато е необходимо установяването на мир.

По своя генезис гладиаторството представлява синтез на няколко много по-древни от него феномени: Þот една страна на древното право на Главата на семейството[1] “на абсолютна власт над живота и смъртта на членовете на семейството”[2] и на правото на Императора на пълен монопол над живота и мисловната нагласа на поданиците на империята; и Þот друга страна на правото на императора на пълен контрол не само върху армията, финансите, съда и бюрокрацията, но и над амфитеатрите (т. е. върху зрелищата като средство за формиране на общественото мнение), което право е съпоставимо единствено с правото на контрол върху съвременните масмедии (чието предназначение, впрочем, съвсем не е да отразяват фактите, а е да контролират информацията и да създават една съвсем нова, съвсем друга реалност).

2. Гладиаторските битки са били характерни за Древния Рим, но не римляните са били измислили тези кървави зрелища. – те са били част от тържествените погребални церемонии (скръбните тържества) на етруските и вероятно на съседите им самнитите[3]. Предполага се, че техният несъмнено погребално-ритуален произход се корени в религиозното изискване за омилостивяване на мъртвия чрез жертвоприношение, подобно на изискванията (свързани със социалното положение) за погребване заедно с него и на съпругите и слугите му, битовия инвентар и военните снаряжения (ако, разбира се, неговото социално положение е изисквано наличието на такова изискване). Смята се, че техният произход се корени, също така, и в организираните в чест на боговете имащи сакрален (включително и жертвоприносителен) и спортно-състезателен характер масови обществени игри.

В достъпните за съвременната наука исторически източници съществуването на гладиаторските игри е споменато за първи път в източник от 264 г. пр. Хр. и в него се казва, че двамата синове на Брут Пера били организирали такива игри за почитане на паметна на техния баща при неговото тържествено погребение, при което била осъществена битка между три двойки гладиатори. От това съобщение става ясно, че по онова време провеждането на този вид игри е било нерегулярно, ролята им е била чисто сакрална, а осъществяването е ставало по частна инициатива.

От следващите исторически източници става ясно, че през 216 г. пр. Хр. на гладиаторската арена вече са се намирали 22 сражаващи се двойки, а през 200 г. пр. Хр. – 25; през 186 г. пр. Хр. за първи път били проведени игри, при които гладиаторите се биели с докарани от Африка специално за целта лъвове и пантери; при едно погребално тържество от 183 г. пр. Хр., което продължило три дни, се сражавали 60 двойки (120 души) и накрая на всички зрители било уредено богато угощение и отделно от това било раздадено огромно количество месо. Известно е, че при представянето на една драма на Теренций през 164 г. пр. Хр. публиката светкавично напуснала театъра, тъй като се бил разнесъл слух, че по това време някъде били провеждани гладиаторски битки.

След почти стогодишно практикуване на гладиаторството управниците, които първоначално се въздържали от официално ангажиране проумели, че свързаната с него еуфория спомага за утоляване на страстите на населението, които иначе биха били насочени към размирици. Така постепенно била формирана стратегията към неговото институционализиране, което станало през 105 г. пр. Хр., когато Сенатът натоварил магистратите Рутилий Руф и Гай Манлий със задачата да изравнят годишния брой на гладиаторските игри с цирковите представления (които вече са имали официален статус). Тъй като през същата, 105 г. пр. Хр. Рутилий Руф бил избран за консул, той официално обявил, че организира гладиаторски битки в чест на встъпването си в длъжност, и това е първото официално политическо институционализиране на гладиаторството (до този момент гладиаторските битки са били част единствено от погребалните обичаи).

Така, от този момент нататък, гладиаторството изключително бързо започнало да придобива статус на ежедневие и да се ползува с небивала популярност. Преди всичко то станало неизменна част от всяка предизборна кампания, но тъй като практиката неизменно показвала, че жадното за зрелища население с изключително голяма готовност гласувало единствено водено от симпатия към организатора на най-пищните и най-кървавите зрелища, през 63 г. пр. Хр. Сенатът определил тази практика като порочна и разпоредил да бъдат дисквалифицирвани от участие в изборите всички кандидати, които финансирвали и организирвали такива игри в рамките на две години преди изборите. Този законодателен акт, обаче, се оказал напълно неефективен, тъй като не се отнасял за организираните по сакрален повод гладиаторски битки, а такива поводи съществували в изобилие и давали превъзходна възможност на политиците да се надпреварват и състезават по честота и пищност на тези кървави зрелищни представления. От друга страна пък и свикналата с тези зрелища публика придобила толкова силна пристрастеност към тях, че започнала да не позволява на близките на умрелите да ги погребат, докато не предоставят определени суми, предназначени за организиране и провеждане на градиаторски зрелища.

Гай Юлий Цезар е бил първият политик, който най-ясно бил осъзнал възможността както да използува гладиаторските борби, за да влияе върху тълпата, така и да използува тълпата, за да печели политическите избори, и започнал да организира тези зрелища с невиждан дотогава разкош и пищност.

Октавиан Август е бил първият принцепс, който установил монопол върху правото да бъдат организирвани такива зрелища. Работата е била в това, че Август осъзнал, че би могло да бъде твърде опасно за неговата власт, ако допусне някой да стане “любимец на народа” благодарение на тези зрелища, и във връзка с това през 22 г. пр. Хр. издал законодателен акт, с който правото да организирват такива игри са имали само преторите, при това те можели да дават само не повече от две зрелища годишно, при което организираните в тях участници да не надхвърлят 120 души; в същото време той запазил само за себе си правото на неограничено организиране на тези кървави зрелища, които, за да се различават от преторианските, били наречени “извънредни зрелища” (munera extrafоdinaria). Така, върху основата на тази законодателна регламентация през 28, 27, 15, 11, 6 и 1 г. пр. Хр., както и през 7 г. Октавиан Август организирал общо 33 гладиаторски игри с общ брой на участниците 10 хиляди души; 3 от тях той организирал от свое име; 5 от името на децата и внуците си; и 25 от името на подчинени на него магистрати, които били пропуснали да се възползуват от предоставеното им от закона право да го направят. Във връзка с това той станал и първият, който е въвел схема в разпределението на зрителските места на сектори за различните категории посетители. Той, освен това, построил върху река Тибър изкуствено езеро (нещо като днешните големи язовири) и организирал в него пиратска морска битка, в която се сражавали 30 големи и множество малки плавателни съдове.

По времето на император Тиберий политиката спрямо гладиаторските зрелища се е характеризирала с колебание между тяхното толериране и ограничаване, но все пак, общо взето, изразходваните през периода на неговото управление за целта държавни средства били доста скромни, а и ограниченията върху частното организиране продължавали да тежат. Показателен е и случаят в град Поленция, при който по негово нареждане войската смазала тълпата, която не позволявала да бъде погребано тялото на някакъв центурион, докато близките му не дадат пари и организират гладиаторски битки.

Известният с лудостта си император Гай Калигула не само намерил истинско поле за самоизява именно в провеждането и дори в личното участие на арената в гладиаторските зрелища, но и пръв въвел разпродажбата на търг на останалия след големите зрелища инвентар (включително и на останалите живи гладиатори), при което сам ръководел търга. Император Нерон станал известен както с това, че милосърдно забранил да бъдат убивани ранените и падналите на арената гладиатори, така и с това, че по негово нареждане веднъж на арената били принудително отведени и заставени да се бият 400 души сенатори с напълно неопетнено дотогава име. По времето на император Траян гладиаторските битки се характеризирали с грандиозност, далеч превишаваща тази на неговите предшественици – като правило в битките участвували между 400 и 700 двойки, а по повод победата над даките през 109 г. участвували 4941 двойки сражаващи се гладиатори плюс 11 хиляди зверове. Император Адриан често пъти излизал на сцената като гладиатор, за да се бори с лъв или мечка, а император Комод се сражавал в почти всички организирани в Рим битки, при което убитите от него гладиатори надвишавали хиляда души.

Датиращите от времето на Октавиан Август опити да бъдат ограничени и смекчени проявите на безсмислени убийства по време на гладиаторските игри били продължени и от императорите Нерон, Домициан, Адриан и Марк Аврелий, но в крайна сметка страстите и желанието на т. нар. народ (populus)[4] били много по-силни както от всякакви съображения за милосърдие, така и от волята на императорите.

Все пак, след като на 10 октомври 326 г. император Константин Велики обявил християнството за официална държавна религия, той забранил в гладиаторските школи да бъдат обучавани престъпници и така ги лишил от основния им контингент попълнения, благодарение на което тези школи започнали да западат и в края на ІV век гладиаторството вече било замряло и се практикувало доста рядко. През 404 г. император Хонорий издал едикт, с който окончателно забранил провеждането на гладиаторски битки, но това, разбира се, съвсем не обезпечавало неговото изчезване, и последното датирано в историческите хроники гладиатрско сражение е било от 523 г.

---

[1] Pater familas.

[2] Potestas vitae necisque.

[3] За съществуването на такива погребални церемонии се споменава и в “Илиада” на Омир – край погребалната клада на Патрокъл станали двубои в пълно бойно снаряжение. Все пак, обаче, древните гърци, макар и да практикували човешките жертвоприношения, общо взето се отнасяли с отвращение към човекоубийството и след времето на Омир тази жертвоприносителна епоха вече е безвъзвратно отминала. Дори по времето на римското управление практиката на гладиаторските битки е била почти непозната и в цяла Гърция е имало само един единствен амфитеатър, намиращ се в Коринт.

[4] По думите на философствуващия стоик Марк Аврелий най-характерната черта на народа била тази, че обичал да се “радва и наслаждава от човешката кръв”.

[Публикувано като §53 на стр.384-388 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].