§ 2. Маскарадът „Нежен Революционен Преход” - Първа част

 Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ.

           

            А. В съвременната западна научна литература се говори за наличието на един нов междудисциплинарен отрасъл на общественополитическото знание, наречен „транзитология” (tranzitology) или  „учение за общественополитическите преходи”; при което някои автори, в контекста на последните политически събития в Европа и в света, обособяват съществуването на т. нар. „политическа транзитология”, имаща характера на научно направление, изучаващо прехода от авторитарните и тоталитарните режими към демократически такива.

            Все пак  тези автори обръщат внимание, че т. нар. „транзитология” не само не е отделна и самостоятелна научна дисциплина, но дори не е цялостен и системен научноизследователски отрасъл, а е само един своеобразен модел за изследване на преходния феномен, в теоретическите рамки на който се наблюдава доста сериозно разминаване между възгледите на отделните автори относно функционирането на този модел и  неговите елементи.

            От гледна точка на насоките на своята вътрешна теоретическа същност съвременната транзитология се характеризира с наличието на три основни направления, а именно:

            Þедното се занимава  с изучаването на „самия  преходен период сам по себе си” и е свързано с понятието transition;

            Þвторото е свързано с „разглеждането на модела на преходния период”, т. е. с „трансформацията на политическия режим”, и е същностно закрепено с понятието transformation; и

             Þтретото се характеризира като схващане, че транзитологията е отрасъл на политическата наука, посветен на изследването на всичките многообразни процеси и феномени, свързани с прехода, като главните акценти са върху политическите актьори, режими, институти, норми, механизми, структури и процедури.

            Освен това, поставяйки и разглеждайки въпроса относно т. нар. движещи сили на прехода, в рамките на транзитологията като такива се сочат: Þнародните маси; Þинтелигенцията; Þполитическите елити; Þтайните служби; Þкриминалните структури; Þвъншните (враждебни по своята същност) тайни и явни сили; Þразличните заговорнически или предателски институции или видни личности; и пр.

            В рамките на транзитологията идеята за прехода се разглежда и през концептуалната призма на три основни типове  философии на историята, а именно:

            Þконвергентно-еднопосочни философско-исторически тези, гравитиращи  преди всичко около философията на Новото време, и най-вече с имената на Кант, Хердер и Хегел, съгласно които съществува т. нар. универсална история, в рамките на която всички страни се движат в една посока, като в един или друг период различни страни са начело на историческия процес. Тази идея, впрочем, бе възприета и от К. Маркс, който (в предговора си към първия том на „Капиталът”) говори за Англия като за модел, към който вървят всички останали страни. Съгласно водещата теза всички страни, рано или късно, ще стигнат до тази точка, при което шансът им да направят това по-бързо и по-лесно зависи от обвързаността им с модела на световния прогрес, което обвързване има функцията на ускорител на историческия процес. Именно от тази гледна точка К. Маркс е бил обосновал тезата, че за България е било по-изгодно да остане обвързана с Османската империя, която се намира в сферата на влиянието на Англия, докато ако бъде освободена от Русия, която е типична реакционна сила, България ще попадне в нейната сфера на влияние, и това ще бъде неблагоприятен за нейното развитие фактор.

            ÞДивергентно-конвергентни философско-исторически тези, съгласно които всички страни се движат в една посока, но това е един неравномерен процес, при който една част от тях може да изостават и да губят историческата надпревара помежду си, докато други могат да наваксат разстоянието, да се приближат до най-развитите и дори да ги изпреварят, което може да стане като използуват различни фактори, даващи им възможност да ускорят социалноисторическия си процес. Типичната лява версия на тези гледища е теорията на Сталин, обосноваваща възгледа, че в изостанала Русия е възможно построяването на социализма, който благодарение на ускоряващата роля на нов тип производствени отношения може да настигне и да изпревари развитите капиталистически страни в социаликономическо и технологическо отношение. Либералната версия на тези гледища е предложена от Джордж Сорос в книгата му „Кризата на глобалния капитализъм”, който пише, че засега страните от центъра и страните от периферията са в състояние на раздалечаване едни от други, изразяващо се в изпомпване на капиталите от периферията към центъра, но че този процес може да бъде обърнат, ако бъде обърната политиката на съответните международни институции. Културалистката версия на тези гледища обосновава тезата, че определени културни фактори, като напр. конфуцианската етика, японската етика, и пр. специфични за Азия културно-ментални фактори, имат способността да бъдат ускорител, благодарение на който изостаналите страни да преодолеят изоставането си.

            ÞДивергиращите философско-исторически тези обосновават възгледите, че в никакъв случай не бива да се очаква, че най-развитите държави ще дават модела на развитие на останалите държави, както и възгледите, че отделните страни и региони ще се сближават, тъй като те или се раздалечават, или се движат в съвсем различни посоки. Така напр. Ленин, ревизирайки Маркс пише, че фактите свидетелствуват, че в новата епоха светът се разделя на богат център и периферия, при което центърът не само не придърпва към себе си периферията, както смята Маркс, а прави точно обратното – задържа нейното развитие, като изпомпва ресурсите й и експлоатира нейната евтина работна  ръка. След Втората световна война тези гледища са развити в теориите на Пол Баран, Андре Франк, И. Уолърстейн, А. Тофлър (либерална версия), Самюел Хънтингтън (културалистка версия).

            Б. Какво е т. нар. „Преход от комунизъм към демокрация – революция или преврат?”

            Според видния български юрист, професор  и член-кореспондант на БАН Нено Неновски[1] събитията, станали на и след 10 Ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция””; но те са „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции от преди повече от 200 години”; те са „системоутвърждаваща Революция от рода на революциите в Западна Европа след 1789 г., в резултат на които към началото на ХХ век бяха окончателно утвърдени западните демократични общества”; те са „Революция, разчистила българския и източноевропейския практически терен за реализирането на класическите идеи от 1789 г.”[2].

            Според Румен Кънчев събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”; той приема, че тази „контрареволюция” има характера на неуспешен опит на ръководителите на събитието да надхитрят историята, като за няколко години изживеят и натрупат онези резултати, които в историята са познати като резултати на големи исторически фази и дори на цели исторически етапи; според него ръководителите на събитието са били реализирали в едно единно цяло две напълно противоположни и непознати до този момент явления, а именно „истински опит за революция и за неистинска контрареволюция”[3].

            В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен “политически преврат”.

            Разбира се, би могло да се дискутира и спори по въпроса дали е „Революция” („Нежна” или някаква друга), дали е „Преврат” или нещо друго.

            Нашето изрично и категорично мнение е, че е маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност).

            Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция.

            На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история[4]) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг, а тук нито едно от двете не е било станало.

            Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.

            И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождение на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

            Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество и преди всичко механизмите на неговото ограбване.

            Всичките онези, които бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

            Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.

            В. Разбира се, отговорът на въпроса относно „революционния” или „превратаджийския” характер на събитията категорично не може и не бива да бъде търсен само върху базата на фактите, проявили се единствено върху територията на България, а задължително трябва да бъде потърсен върху основата на целия  комплекс от събития, станали не само върху Съветския и източноевропейския ареал на комунистическата власт, но и върху цялата Западна и дори цялата Световна политическа сцена. Което, разбира се, излиза твърде далеч извън рамките на целта на настоящето изследване.

            Все пак, обаче, тук ще бъде акцентирано върху два основни моменти.

            В интервю, излъчено на 9 ноември 1999 г. по радио „Дойче веле” по случай тържествата за 10 години от падането на Берлинската стена, Маркус Мекел[5], в духа на добре позната официална басня твърди, че причините за падането на Берлинската стена са във взаимното съчетание както на „ролята на перестройката в СССР”, така и на „движението за граждански права в ГДР”. Според него това именно съчетание е било поставило комунистическата партия на ГДР в ситуация на невъзможност да постъпи иначе, освен като предостави правото на лек режим за желаещите да пътуват на Запад, и ... нищо повече. Той е категоричен, че в ГДР въобще не е било  планирано нито „отварянето”, нито „събарянето” на Берлинската стена, и че са били планирани единствено облекчения за желаещите да пътуват на Запад, но ... тези облекчения просто са били изпреварени от действията на хората, които седмици преди това са били показали, че не искат да бъдат командувани и че имат граждански кураж.

            Той, обаче, доста благоразумо не споменава за „чии планове става въпрос”, и поставя думите си в контекст относно плановете на управляващата комунистическа партия, без да споменава нито дума относно възможността всичко това да е било планирано и осъществено от тайните служби на ГДР по указание и под ръководството на съветската КГБ.

            Твърдението, че събитията не са били планирани от върхушката на комунистическата партия на ГДР може и да е верно, но би било абсолютно неблагоразумно да се пренебрегва анализът на възможността просто да е имало конспиративен заговор срещу тази върхушка и всичкото това да е било планирано от заговорниците, а те пък да са били включили в баталните си камуфлажни сцени и уличното участие на „хората с гражданския кураж”. Отделен е, разбира се, въпросът как този мистериозен „граждански кураж” се е бил появил „съвсем изведнъж” и то толкова „масово”, без преди това въобще да се е бил проявявал в продължение на многодесетилетното комунистическо управление на страната. Също така, отделен е и въпросът как този кураж е бил започнал да набира скорост само една седмица след посещението на М. Горбачов, и се е бил проявил в максималната си степен само три седмици след това посещение, след което пак внезапно започнал бавно, но доста видимо и чувствително да се изпарява.

            Въпросният баснописец е категоричен и изрично твърди, че именно „натискът от улицата отвори стената”,  и „в този смисъл падането на Берлинската стена беше резултат от случилото се в ГДР”, което пък, „разбира се”, е било възможно „само благодарение на цялостният сбор от събитията в Източна Европа”, „свързани с името на Горбачов и целящи да се спаси системата”.

            Taкa германският баснописец фактически „оневинява” и германския комунистически елит, и съветския комунистически елит, и германската ЩАЗИ, и съветската КГБ, които след неколкодесетилетно твърдо триумфално демонстриране на готовност да предизвикат потичането на реки от кръв, сега просто изведнъж чистосърдечно били решили да признаят негодността си да управляват и почти доброволно се били отказали от властта.

            Цялото това баснописно творчество, разбира се, е било нужно,  за да може промените да бъдат обяснени камуфлажно пред световната общественост (както и пред твърдоглавите комунисти, стремящи се към световен комунизъм) като процес, предизвикан и осъществен от обикновени хора; за да може по този начин да бъде скрита истината за тайното споразумение между продажната част от елитите на Запада и представителите на онзи клан на комунистическия елит, който бе осъзнал обречеността на комунистическата система и бе готов да „изтъргува идеята за светлото бъдеще на човечеството” срещу гарантирания им от Запада статус на настоящи и бъдещи капиталисти.

            Каква ирония на марксизмо-ленинизма – гробокопачите на капитализма!

            Но да се върнем в България.

            По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовели „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“[6].

            В книгата си „Десети ноември” проф. Недю Недев е систематизирал редица факти, свързани с тази дата. Той е посочил, че на 31 октомври 1989 г. М. Горбачов е имал специален разговор с Ерих Хонекер относно предстоящите промени в Източна Германия; че на 1 и 2 ноември 1989 г., специално извиканият в Москва съветски посланик Виктор Шарапов е бил подробно инструктиран лично от М. Горбачов за предстоящата му стратегическа и тактическа роля в България, при което на В. Шарапов е било възложено да предаде лично на Тодор Живков стенограмата от разговора между М. Горбачов и Е. Хонекер, както и непрекъснато да информира Т. Живков относно това как точно в Берлин падат и комунистическото Политбюро, и Берлинската стена; от 3 до 9 ноември 1989 г. В. Шарапов имал неколко драматични срещи с Тодор Живков (самият В. Шарапов публично е бил признал само за три, но проф. Н. Недев е установил, че те са били точно шест); че след новината за колективната оставка на германското Политбюро на 4 ноември, Т. Живков веднага и специално поканил В. Шарапов в кабинета си и още от вратата му заявил, че е готов да си подаде оставката; според проф. Недев Т. Живков е бил очаквал да го успокоят и да му кажат да не го прави (не е ясно обаче откъде Н. Недев е знаел какво точно Т. Живков е очаквал!), но В. Шарапов му казал, че това би било най-доброто[7]; на 7 ноември В. Шарапов поканил Т. Живков на специална среща в 11 часа, точно когато е било планирано и българското Политбюро да поднесе венци пред паметника на Ленин в София; на срещата не е било говорено нищо особено, но идеята на режисьорите е била под благовиден предлог Т. Живков да липсва на церемонията, така че, от снимките във вестниците на следващия ден да е видно, че него го няма,  и тази липса да бъде забелязана и отразена от политическите наблюдатели; същият ден в 17 часа е имало официален прием в посолството на СССР, но Т. Живков е бил въведен в сградата не през парадния, а през страничния вход; след това той е бил отведен при В. Шарапов за „специален разговор на четири очи”, който също така е бил съвсем незначителен, но идеята е била двамата да закъснеят за официалния прием достатъчно дълго, което също да даде простор на фантазиите на политическите наблюдатели; после, когато двамата влезли в приемната зала, Т. Живков бил подложен на следващата психоатака - сред най-почетните гости е бил поставен наскоро низвергнатият от него Стоян Михайлов.

            Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, но изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланика”[8]. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

            В духа на посоченото баснотворчество заслужава да бъде посочено и мнението на още един генерал (български, но верятно поне два пъти повече съветски). Генерал Любен Гоцев заявява: „Аз съм дълбоко убеден, че 10 ноември у нас не стана по поръчка от Москва”, „перестройката ни нямаше режисьор”, „преходът у нас беше абсолютно закономерен и напълно в синхрон с онова, което ставаше в Европа”,  като все пак „руските събития по някакъв начин предопределяха реда и в България”, но „не вярвам в митове - че някой някъде натиска копчета, а другите подскачат. Ами те могат да не искат да подскачат!“. После генералът наукообразно шикалкави, като казва, че „историческата диагноза“ „преврат ме плаши, макар че своего рода това е преврат”, „събитието има значението на преврат”; освен това, според него, „думата революция не е подходяща”, макар, че събитието „в някакъв смисъл е и революция”; и че „най-приемливо е да се каже, че е извършена историческа промяна”, която „е

---

            [1] Нено Неновски е роден през 1934 г. и е починал на 15 май 2004 г.; през периода от 19 септември 1991 г. до 22 септември 1994 г. е съдия в Конституционния съд. Като член на Научния съвет на Института за правни науки при БАН той бе единственият, който през март 1982 г. открито гласува против моето уволнение, което бе предшествувало арестуването и осъждането ми,  и бе направил тази открита демонстрация, въпреки че превъзходно знаеше, че искането за уволнението е искане на Държавна сигурност, а не на отделни „злоупотребяващи с властта си личности от висшия ешелон на властта”, както тогава  ДС се опитваше да внушава сред научните среди, обосновавайки своята „невинност”. Другият, който бе гласувал против уволнението ми, бе проф. Велко Вълканов,  но той бе направил това като бе гласувал с т. нар. „бяла бюлетина”, посланието на която бе означавало „не съм с Янков, но не съм и с неговите палачи”.

            [2] Неновски, Н., Размисли по повод на 1989 г., Изказване на ХV  Световен конгрес по философия на правото и социална философия, Гьотинген, 18-24 Август 1991 г., сп. Съвременно право, С., 1991, кн.5, с.3.

            [3] Кънчев, Р., Българският катарзис не се състоя, в-к „Капитал-прес”, 18-24 Септември 1995 г.

            [4] В литературата е традиционно прието да бъде считано, че класически държавни преврати в историята на България са:

            ÞНа 9 (21) август 1886 г. законният български княз Александър Батенберг е свален от група русофилски настроени офицери начело с Радко Димитриев;

            ÞНа 9 юни 1923 г. ръководени от Кимон Георгиев и Дамян Велчев офицери свалили законното правителство на Александър Стамболийски;

            ÞНа 19 май 1934 г. Военната лига начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев свалили правителството на Никола Мушанов и назначили за Министър-председател Кимон Георгиев, след което всички партии били забранени;

            ÞНа 9 септември 1944 г. законното правителство на Константин Муравиев е свалено от военни части, ръководени от кръга „Звено”; в София са вкарани и някои партизански части, но те са толкова малко, че едва стигат за охраната на няколко от ключовите сгради; за Министър-председател е назначен Кимон Георгиев;

            ÞПо време на провеждания от 2 до 6 април 1956 г. т. нар. „Априлски пленум на ЦК на БКП” Първа гвардейска дивизия, Софийският стрелкови полк и Софийската танкова бригада са били поставени под пълна бойна готовност, оказала нужния психологически ефект за вземането на политическите решения за новия курс на новото ръководство на комунистическата партия;

            ÞНа 7 и 8 април 1965 г. в София е бил направен опит за преврат, ръководен от Иван Тодоров-Горуня; целта е била да се свали Тодор Живков от власт (и вероятно да се тръгне по пътя на Китай към комунизма); според официалната версия Горуня се е самоубил, а неговият съратник генерал Анев е осъден на 12 г. затвор, от които излежал 4;

            ÞНа 10 ноември 1989 г. е организиран комунистически вътрешнопартиен преврат; на пленум на ЦК на БКП в резиденция „Бояна” е бил свален Тодор Живков и за Генерален секретар е бил избран Петър Младенов;

            ÞНа 10 срещу 11 януари 1997 г. е бил извършен своеобразен държавен преврат, като правителството на Жан Виденов бе принудено да си подаде оставката под натиска на ръководени от Червената мафия саботажи на производството, блокиране на транспортната система в София и страната и уличен натиск върху Парламента.

            [5] Депутат в Бундестага на Обединена Германия, бивш правозащитник в ГДР, първият демократично избран и последен Министър на външните работоти на ГДР, един от лично подписалите Договора за Обединение на Германия.

            [6] По повод извършения  на 9 август 1886 г. от българи-русофили преврат срещу българския монарх и последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство, в София пристигнал извънредният пратеник на руския император генерал Николай Каулбарс. От името на Руския император генерал Каулбарс поставил ултиматум до регентството, председателствувано от Стефан Стамболов, за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на въведеното на 16 август военно положение и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите, обаче, изпълнили само последните две, и отхвърлили първото искане, основавайки се на Конституцията и на решението на ІV Народно събрание. Тъй като това Регентство е било назначено от княз Александър І Батенберг и тъй като то провеждало ярко изразена антируска политика, руският император осъществил  такава система на натиск, че на 25 август 1886 г. княз Александър І Батенберг бил принуден да абдикира.

            [7] „Могъл ли е Т. Живков да го направи веднага?” Естествено; ако, обаче, той го е бил направил веднага, то е могло по някакъв начин да пообърка поне малко сценария на режисьорите от КГБ; именно поради това, предполагам, все пак на Т. Живков не му е било казано кога точно да го направи - за да се избере момент, когато оставката да не е демонстрация на Т. Живков, а да изглежда като принуда, на която той се е съпротивлявал.

            [8] Вж.: в-к „168 часа” бр.44/5 ноември 1999 г., с. 10.

КОНФРОНТАЦИЯТА ЗАВЪРШИ С КОНВЕРГЕНЦИЯ... НА „ЕЛИТИТЕ” СРЕЩУ СОБСТВЕНИТЕ ИМ НАРОДИ

(Интервю на Калоян Методиев в http://www.obshtestvo.net, 31.10.2009 г.)

К. М.: - Г-н Янков, вие сте един от основателите на СДС. Какво остана недоизказано, скрито около тези първи месеци от края на '89-а и началото на '90-a година?

Я. Я.: - Както тогава, така и днес мнозина са онези, които „се натискат” да представят себе си като „основатели на СДС”, или най-общо казано – като „бащи на опозицията” - или дори, особено по време на Великото Народно събрание, като „Бащи на Нацията”. Аз, обаче, както тогава, така и днес упорито отказвам да „призная” или „припозная” „отрочето”, което по онова време се роди в резултат на един привиден промискуитет, истинският баща на което, особено днес, е вече повече от очевиден.

По време на Великото Народно събрание аз не само отказах да подпиша т. нар. „Конституция”, но и никога не признах нейната легитимност; докато, както ви е известно, останалите, които не я бяха подписали, после официално и тържествено се заклеха в нейната сакралност. Аз официално и от самата трибуна нарекох Великото Народно събрание „червена кочина” и напуснах участието си в неговата дейност, и както още тогава, така и днес поддържам тезата, че от чисто юридическа гледна точка т. нар. „Конституция” е нелегитимна, и че на това основание е нелегитимен целият основан върху нея т. нар. посткомунистически политически режим.

Както от съдържателна, така и от структурна гледна точка този именно политически режим е чисто мафиотски и няма абсолютно нищо общо с т. нар. олигархичност, тъй като олигархията винаги е била и е легитимен собственик на богатството, което притежава; а в посткомунистическа България такива собственици няма - онова, което е наричано или самонаричано „олигархия”, всъщност е Мафия, или по-точно – Червена Мафия, която не е легитимен собственик на притежаваното от нея богатство.

Освен това този политически режим е и геноциден, тъй като е обезпечил факта, че днес от демографската карта на България липсват 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души, отделно от нормалната смъртност и от фактическата емиграция. Доказателствата в това отношение съм систематизирал и официално представил пред Прокуратурата и пред редица европейски и световни правозащитни организации и институции, а по-късно ще представя и пред надлежните европейски и световни съдебни институции.

К. М.: - Как, обаче, се стигна до този резултат? Беше ли това сценарийно заложено още преди или в самото начало на „Прехода”, или то се появи и се наложи по силата на естественото състояние на политическите сили?

Я. Я.: - Моята академическа специалност е в сферата на политическите и правните науки. Вече съм издал няколко десетки обемисти научни, публицистични и документални книги, и във всичките по един или друг начин разглеждам именно отговорите на този Ваш въпрос. Поредната ми книга, посветена на тази именно тема, е издадена преди повече от две години и е озаглавена „Легитимните основи на политическа власт в България”. Книгата е депозирана в редица големи европейски библиотеки.

Според мен т. нар. „Преход” съвсем не е преход от социализъм към капитализъм, а е преход от затворено към отворено общество, и именно такова е било и семантичното съдържание на официалните договорености, които бяха постигнати в Малта през декември 1989 г. Така, от семантична гледна точка съгласно текста на абзац 5-ти от Малтенското Споразумение САЩ се задължават да бъдат това, което абсолютно винаги са били, а СССР се задължава да извърши демонтаж на държавността и да сложи фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип, при което и двете страни са се съгласили да не бъде прилагана наказателна „нюрнбергска” процедура срещу комунистическите престъпници.

Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт. Малтенската договореност е предвиждала смяна на властта, но не и смяна на собствеността. Което означава, че САЩ като световен символ и лидер на това, което като правило в политиката се нарича „Западът”, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.

Така САЩ са показали, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. Латиноамерикански модел на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.

Според мен т. нар. „международни отношения” всъщност винаги са били „междудържавни” и „междуелитни”, и далеч преди появата на Горбачов третото поколение на съветския комунистически елит е било започнало да води „конфиденциални джентълменски преговори” за постигане на споразумение относно „края на Студената война”. Така, в резултат на тези преговори е била постигната „джентълменска договореност” конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи, и в този смисъл появата на Горбачов съвсем не е автентично политическо събитие, а е събитие, имащо характера на практическа реализация на посочената договоронст. Всъщност, точното семантично и най-вече военно-оперативно значение на въведения от него термин „Перестройка” съвсем не е „преход”, дори не е и „преустройство”, а е „престрояване”, „преподреждане” или „прегрупиране” на наличните ресурси. Именно в контекста на всичко това бе осъществено както създаването на СДС, така и институционализирането на политическата сцена и на всичките останали политически субекти.

К. М.: - Всъщност, така или иначе Вие, г-н Янков, сте един от непосредствените участници в началния етап на българските събития, които, както излиза от Вашия анализ, са били осъществени в този „джентълменски” договорен политически процес. Считате ли, че все още има недоизказани и скрити неща от онова време?

Я. Я.: - Разбира се! Дори са твърде много тези все още неизказани неща. Но за да мога да ги разкажа именно по автентичен начин, ще ми е нужно да припомня няколко съществено важни, предшествуващи ги и лично засягащи ме събития.

Преди арестуването ми, по времето когато работех като научен сътрудник Първа степен в Института за правни науки при БАН и като Главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, съм станал обект на строго секретно оперативно наблюдение и разработване от Шесто управление на ДС, кодовите наименования на които разработки са били „Терорист”, „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”. От самите тези вече разсекретени дела е видно, че вниманието на ДС към мен е било предизвикано от обстоятелството, че съм предприел интензивни контакти с граждани на западните държави, и че сред студентите и младите научни изследователи водя противодържавна агитация и пропаганда, както и че се старая да ги организирам за интелектуална и юридически безупречна съпротива срещу системата.

В отговор на това мое юридически напълно безупречно поведение е бил изработен строго секретен план (с.119-120, Дело № 13304), съгласно който на Научно-техническия отдел на ДС е било възложено да изработи компрометиращи ме фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”. Едва след 14-годишни интензивни перипетии, през 2003 г., аз получих достъп до създаденото на мое име т. нар. „Агентурно дело”, и веднага след това най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, съгласно който текстовете, намиращи се в посоченото дело, не са писани и не са подписвани от мен, и че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат. В резултат през февруари 2004 г. Софийската военна прокуратура е образувала Следствено дело № ХVІ-3/2004, по което изрично и недвусмислено бе доказано, че става въпрос именно за фалшификат.

Странното, обаче, е това, че както експертът-графолог, така и военният титулярен следовател по делото подполковник Димитър Евгениев Пашов внезапно и местериозно умират „от инфаркт” в буквалния смисъл на думата по едно и също време, съответно на 08 и на 19 февруари 2006 г. - непосредствено след като са били отказали да се съобразят с упражнения върху тях натиск да се откажат от изводите си.

Разбира се, веднага съм поискал от Прокуратурата да извърши разследване на причините за мистериозна смърт на Костов и Пашов, но сред прокурорите не се появиха нови кандидати да споделят тяхната съдба. Освен това по повод и във връзка с това съм завел в Софийския административен съд две съдебни дела срещу държавата и съм поискал репаративна сума в размер от сто милиони лева. Тези дела, естествено, ще бъдат поставени на вниманието и на европейското правосъдие.

К. М.: - Нима твърдите че през 2006 г. Костов и Пашов са били убити от прословутата бивша Държанта сигурност?!?

Я. Я.: - Разбира се! Но нека уточня и още нещо. От с.180-183 на папка № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че самото ми арестуване и вкарване в затвора за шест пълни календарни години е било станало непосредствено след като българското контраразузнаване е било проследило „вражеския обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл - втори политически секретар на посолството на САЩ, който посетил родното ми село Клисурица, където се срещнал и разговарял с майка ми и баща ми. Впрочем, доколкото ми е известно, по онова време това е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български гражданин. Категоричен съм, че именно това посещение окончателно е било предпоставило обстоятелството, че само две седмици след моето арестуване по радио Свободна Европа е била прочетена специалната Декларация на Държавния департамент на САЩ, съгласно текста на която аз съм поставен под техната дипломатическа защита.

Именно поради моята автентична, а не дисидентска позиция и дейност, обаче, тази „дипломатическа защита” никога не е била имала характера на искане за отмяна на наложената ми присъда, и самото ми оцеляване в затвора е зависяло единствено от моята физическа и психическа устойчивост. Както виждате, аз оцелях, но през същото това време (и непосредствено след него) именно в резултат на системните репресивни операции на ДС загинаха баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.

Така, когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от Посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.

Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на Посланика се бяхме разминали на вратата със сина на Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.

К. М.: - После какво стана?

Я. Я.: - После се озовах като участник във фарса или маскарада, наречен „Национална политическа кръгла маса”. Разбира се, че не е толкова важно, но все пак същностно значение има фактът, че по време на едно от заседанията аз репликирах комунистическия мастодонт Андрей Луканов, който официално се обърна към мен с обръщението „другарю”, и настоях към мен той да се обръща с думата „господине”, и така се оказах първият, който възстанови класиката в това отношение. Пак аз бях този, който по време на „Кръглата маса” пръв постави и въпроса за разкриването на досиетата, а във Великото Народно събрание поисках да ги докарат там с електрокари и до тях да има достъп всеки, който пожелае.

Доколкото ми е известно пак аз съм единственият, който е описал срещата на опозиционните участници в „Кръглата маса” с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Поне на мен не ми е известно други да са описали тази среща. В посочената книга съм написал, че в своите геополитически стратегии както САЩ, така и Западна Европа проявяват достатъчно отчетливата склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави, и че това е така в пълно съответствие с волята на московския комунистически и посткомунистически елит. Според мен въпреки привидните различия между румънската (определяна като „кървава”) и българската (определяна като „мирна”, „хуманна” и „градивна”) т. нар. „нежни „революции””, и двете са били подготвени поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ. Изключително важна роля в това съвместно мероприятие е имало осъщественото на 19 декември 1989 г. безпрецедентно спешно посещение на съветския генерал от КГБ, Министър на външните работи на СССР и пръв дипломатически представител на комунистическия военен „Варшавски договор” Едуард Шеварнадзе в Главната квартира на НАТО, и в контекста на това именно посещение следва да се тълкува и осъществения на 25 декември 1989 г. и завършил със смъртна присъда двучасов съдебен процес срещу Николае и Елена Чаушеску.

К. М.: - Значи, според Вас е имало общ сценарий на КГБ и ЦРУ относно Румъния и България?

Я. Я.: - Общ – да, но не и еднакъв, а по-скоро симетричен и най-вече напълно брониран срещу каквато и да е автентичност.

В контекста на тези събития, обаче, лично аз, без да зная каква точно е същността на нещата, се опитах да направя нещо, което, разбира се, веднага бе ликвидирано. Така, на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”. С официално и тържествено прочетената от мен „Декларация” заявих, че лидерите на тези организации сме обединени от искането да получим половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, и че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но нямаме абсолютно никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.

Тази радикална фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие - от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).

К. М.: - Имали ли сте шанс?

Я. Я.: - Днес съм категоричен, че не сме били имали абсолютно никакъв шанс, но че България днес е щяла да бъде съвсем друга, ако сме били имали шанс. И нека сега да разкажа поради какви причини не сме били имали нинакъв шанс.

В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател бе избран Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г. в хотел „Шератон” се състоя моята лична специална среща с Боб Хътчингс - личен секретар по сигурността на Държавния секретар (в книгата ми съм описал съдържанието на нашия разговор). После, в 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Когато огледах внимателно насядалите край масата, бях изключително силно изненадан от това, че американските организатори не само бяха поканили Петър Гогов, който въобще не участвуваше в заседанията на Кръглата маса, но дори го бяха настанили точно срещу Джеймс Бейкър. Поне едно десетилетие преди това бях изчел всички книги по димпоматически протокол и церемониал и веднага превъзходно схванах, че не само в присъствието, но и в посоченото „топологично разположение” се съдържа някакъв изключително важен замисъл. Още в самото начало на срещата американският организатор даде думата на този именно „оратор”, който говори точно 34 минути и възпроизведе своята скандална позиция, която две седмици преди това бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.

В книгата си съм посочил, после лично от самия Петър Гогов съм узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето!) кола на самия американски Посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Описал съм и че в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”; че когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.

В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”; записал съм, че при неколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „ - По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.

В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това - властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.

Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е бил помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”; и че само неколко месеци след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ. Впрочем, днес той е професор в един от най-престижните американски университети.

К. М.: - А след това?

Я. Я.: -По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд, а днес е Монтана. Тогава аз произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица; по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи.

Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан; и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент, а като „нещо друго”.

К. М.: - Все пак успяхте ли да направите нещо по време на участието си в Националната политическа „Кръгла маса”?

Я. Я.: - Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.

Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).

Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември 1989 г.

Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.

В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на "опозицията" не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.

В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност (ДС) и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.

Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата власт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси” бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години. Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

К. М.: - Доколкото ми е известно, Вие винаги сте се противопоставяли на определянето Ви като „дисидент”. Бихте ли уточнили защо?

Я. Я.: - Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”. Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност. Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция.

Без тук да изтъквам своите обстойни аргументи и съображения, ще отбележа, че лично аз съм ориентиран към гледището, че „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елеминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения, които са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по посоченото „джентълменско” Споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити. И едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”.

К. М.: - Доколкото успях да забележа, Вие систематично определяте всичките събития след 1989 г., включително и днешните, именно като „фарс”, и най-често като „маскарад”. Какво по-точно имате предвид?

Я. Я.: - В посочената моя книга към разгледал осемнадесет основни видове маскарадни форми на проявление на българското легитимистично политическо мислене в посткомунистическия период след 1989 г., но тук бих искал съвсем накратко да обърна внимание върху маскарада, наречен „Нежен Революционен Преход”.

Според един виден български юрист и професор събитията, станали на и след 10 ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция” - при това „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции отпреди повече от 200 години”. Според един виден български социолог, събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”. В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен „политически преврат”.

Според мен, обаче, събитията са маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност). Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция. На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг - а тук нито едно от двете не е било станало.

Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава, включително и днес.

И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождаване на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали - пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното - безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество, и преди всичко механизмите на неговото ограбване. Всичките онези, кото бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите - с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализЪма”.

По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовяли „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“. Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, като изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланиака”. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

К. М.: - Нима наистина е „фарс” и „маскарад” всичкото онова, с което се гордеят не само редица политически лидери, но дори и редица редови граждани?

Я. Я.: - Всъщност, големите промени през 1989 г. в Източна Европа станаха само за няколо дни. Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.

На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември в Прага „падна” Густав Хусак. Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече - опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма, и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”. Историята обаче сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

К. М.: - В крайна сметка дали т. нар. „Преход”, който Вие наричате „фарс” и „маскарад”, все още продължава?

Я. Я.: - Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров раздразнително и с апломб бе заявил, че „България вече не е в Преход”, че вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”. През 1997 г. Министър-Председателят Иван Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е приключил”. По-късно, включително и през 2004 г., същото заключение беше изтъквано и от виртуалния Цар и реален Премиер Симеон Сакскобургготски.

Дали, обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все още продължава”?.

Съгласно политологическата и държавноправната теория, когато един авторитарен или тоталитарен режим бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период” приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се опитват да ги коригират post factum. А погледната от тази гледна точка, българската действителност разкрива, че „Преходът” продължава, включително и днес.

Несъмнено поне на философите и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране именно чрез думите. При което винаги е било пределно ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.

Именно върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен, политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции” и „Посткомунистическия преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание, изключително умелото дозиране на „тайния метафоричен чар” на цяла серия от думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха изтъквани „революция” („нежна”, „синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”, то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план, и първостепенно значение придоби думата „Преход”.

Преди всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна” започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала. Освен това думата „революция” също така започна да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като се схващаше преди всичко като „едноактна пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната нежна революция”, се оказаха неефективни.

Именно така, на преден план беше изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се предоставяше на бъдещето - което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във времето. Освен това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна комунистическа употреба: както е известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т. нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е. „Преход” към „светлото и мечтаното комунистическо общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края на „Прехода”.

Онова, което е странното в случая, е че днес същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е аналогия с нейната вече злополучна употреба. Това, разбира се, се отнася и за новата политическа конфигурация, възникнала само преди неколко месеци.

& Край