Римският социално-политически утопизъм
1. До 20-те години на ХХ век изследванията на проблемите на утопизма са били твърде фрагментарни и могат да бъдат посочени само няколко заглавия, сред които като теоретически значими се открояват само две – тези на Дж. О. Хертцлер и Л. Мъмфорд[1]. След това, обаче, изследванията в тази сфера станали особено интензивни, за да настъпи през 60-те и 70-те години истински “утопически бум” и дори да се формира ново научно направление, наречено “социология на утопията”[2].
В крайна сметка днес се приема, че в зависимост от прилаганите научни подходи многобройните изследвания на утопизма могат да бъдат групирани в няколко направления, а именно:
а) теория за историческите цикли, синтезирана преди всичко в изследванията на Осуалд Шпенглер, Арнолд Тойнби и Едуард Мейер;
б) психоаналитически метод на изследване на културните феномени, намерил конкретно приложение в схващането, че утопизмът е “изначално психическо свойство на човека” и “архетипен компенсаторен модел на човешкото съзнание”[3];
в) сравнителен подход, намерил израз преди всичко в новаторската за своето време (1893-1901 г.) книга на немския историк Р. Пелман, който върху изключително богат материал и върху примера на краха на аналогичните идеи в древността обосновава тезата за безперспективността и илюзорността на съвременното му социалистическо движение[4]; впрочем, благодарение на този автори след него в “социологията на утопията” се е наложила устойчивата тенденция на прилагането на сравнителния исторически метод, разкриващ по същество дълбоката органическа връзка между утопизма и различните варианти на тоталитаризма[5];
г) прилагането на марксическия метод на изследване на утопизма води своето начало от публикуваната през 1895 г. работа на Карл Каутски “Пътешествениците на най-новия социализъм”, според когото “комунизмът е коренно свойство на природата на човека” и “социална основа на живота на повечето от народите на земното кълбо още от момента на възникването на човечеството”, и че утопичните идеи са възникнали още през античността и са първите представи за комунистическия строй[6]. Впоследствие концепцията на К. Каутски е била подложена на унищожителна критика от ленинското направление в комунистическата теория[7], но въпреки това правоверната съветска “наука” винаги е приемала идеята, че елементите и генезиса на съвременния социализъм и комунизъм се съдържат още в античния утопизъм, при това не само в древногръцкия, но и в цялата антична обществено-политическа мисъл, обхващаща всичките идеи още от Древния Изток и Древния Рим, както и цялата обществено-политическа мисъл от античността до наши дни[8].
2. В посветената на утопизма научна литература, начиная от трудовете на Карл Каутски, Х. Адлер, К. Форлендер и др., включително и до редица съвременни изследователи, се проследява достатъчно ясно установената традиция да се прави рязък преход от Платон към ранното християнство, при което или въобще не се споменава наличието (съществуването) на римска утопия, или разсъжденията се ограничават само до споменаване без обосноваване на твърдението за нейната неразвитост и неоригиналност, или изрично се лансира тезата за “високата утопичност на елините” и “антиутопичността на римляните”.
Така, поради това обстоятелство и в контекста на темата на нашето изследване, неизбежно възникват въпросите: “Имали ли са древните римляни утопия?” и “Ако са имали – каква е била тя?”
Така, позовавайки се на специфичните качества на общественото съзнание на римляните, А. Кирхенхайм пише, че на никого, дори и на учените, които обичат да пълнят главите си с илюзии и утопии, и през ум не им минава мисълта да търсят утопии в историята на римския народ, който е признавал светостта на брака много повече от който и да е друг народ, и който много по-енергично от който и да е друг народ е издигал и налагал схващането си за частната собственост.[9] В същия дух е и мнението на Х. Адлер, който пише, че в историята на Рим, в противоположност на историята на Гърция, не могат да бъдат намерени никакви зачатъци на социализма и комунизма (т. е. утопични идеи за равенство и за общност на имуществото), и че причината за това е не само в трезвата разсъдителност на римляните, а и в ясно изразения частно-стопански дух[10]. Тази теза е изразена и от К. Форлендер, който пише, че философските, и изобщо литературните наслоения на социално-критическите идеи въобще, и в частност на социалистическите, са доста оскъдни при прозаично-трезвия римски народ, отколкото при изключително богатите с фантазиите си гърци[11].
В изследванията на по-съвременните автори същата тази идея е формулирана още по-ясно и категорично, при което римляните са определяни като трезви, прекалено практични, груби и дори цинични материалисти, стоящи твърде далеч от склонността към мечтания за идеални (утопични) общества, тъй като за тях самият Рим, без всякакво съмнение, е бил “идеален еталон”, т. е. бил е и утопия.[12] Високо възхвалявайки гърците заради тяхното абстрактно мислене и изразявайки същата идея относно римляните, Х. Дж. Роуз дори ги определя като “тъпоглав” (slow-witted) народ,[13] а Фред Полак обосновава тезата, че “трезвият и практичен Рим не е имал нито религиозни, нито светски идеалистически представи за бъдещето”[14]. Разглеждайки историята на естествознанието в епохата на елинизма, И. Д. Рожански[15] пише, че теоретическата философия е била чужда на римляните и поради това в областта на историята на теоретическото мислене не съществува нито един представител на римския етнос; той подчертава, че несъмнено римляните са били високо надарен народ, но че тяхната надареност е била проникната от напълно чуждия на гръцкия гений дух на практицизма.[16] Тезата за неспособността на римляните към “отвлеченото мислене” и за “тяхната култура, имаща във висша степен земен и практически характер”, е обоснована и от В. С. Дуров.[17]
Така, въпреки напълно естественото наличие на различия в гледищата на различните автори, като напълно определена тенденция сред тях се проявява гледището, че в древния Рим не е имало някаква що-годе развита собствена утопия, при което липсата на утопизма се обяснява с характерната психо-ментална черта на римския етнос, обърнал погледа си преди всичко към адекватните на реалната действителност практически проблеми и загърбил и деинтересирал се от чисто теоретическите и напълно абстрактни разсъждения.
3. Дали, обаче, този извод е напълно коректен? Несъмнено отговорът минава през предварителното уточняване на редица основни понятия, две от които са най-главните, и това са “римляни” и “утопия”.
а) Несъмнено би било абсолютно пълно изопачаване на реалността, ако бъде предпоставено, че в течение на хилядолетията няколко хиляди поколения етнически римляни неизменно и най-строго са предавали едно на друго своите етно-национални, биофизически, психо-ментални и множество други качества, и че в резултат на това понятието “римлянин” винаги е било постоянно и неизменно. При това, една такава трактовка несъмнено категорично би изключила от римляните твърде голяма част от онези личности, които, без да са етнически римляни, винаги са били схващани като едни от най-типичните и най-силните изразители на специфично римските характеристики, и такива са напр. Еней, Теренций, Вергилий, Хораций, Марциал и много, много други.
В този смисъл не само съвременната, но и древната интерпретация на понятието “етнос”, и в частност на “римски етнос” (римлянин), очевидно напълно губи смисъла си ако бъде разглеждано като “биологическа единица” и придобива своите същински очертания и характеристики именно когато се схваща като “осъзната културно-езикова и ментална общност, наложила се върху определена територия и при определен историко-икономически контекст”. В този именно смисъл още Исократ е подчертавал, че още през ІV век пр. Хр. самото име “елин” е означавало не биологически произход, а културна принадлежност.[18] Във връзка с това следва да бъде отбелязано, че изключително дългият процес на формиране и утвърждаване на общогръцката етничност (народност) е бил завършил едва през ІІІ-ІІ век пр. Хр., когато вече е бил широко разпространен общогръцкият език, и че латинската етничност (народност), която именно се има предвид, когато се говори за “римляните”, е била формирана два векове по-късно, когато е била завършена романизацията на Италийския полуостров.
Освен това, ако като основен “етнически определител” за принадлежност към римляните бъде взет примерно латинският език, то това също така несъмнено ще доведе до крайно изопачаване на реалността, тъй като с течение на времето латинският език е бил станал общоупотребим не само в Рим, не само на Италийския полуостров, а и в много от провинциите на Империята, и на този език са разговаряли изключително огромни маси от населението, които съвсем не са били принадлежни към римската народност, а и употребата на латинския език сама по себе си съвсем не е в състояние да формира както утопичност, така и антиутопичност на мисленето на онези, които говорят този език.
Несъмнено онова, което се отнася за латинския език, в почти същата степен важи и за римската култура, която също така е била разпространена и дори господствуваща далеч извън пределите на Рим и Италийския полуостров. И ако наистина би могло да се говори за съществуването на някакъв “неизменен субстрат”, присъщ на римската култура и определящ нейната специфика, то това съвсем не е нейният естествен традиционализъм, с който, впрочем, се характеризат и културите на много други древни народи, а е преди всичко особената откритост на римската култура, нейната постоянна готовност да възприема и да използува духовния и практическия опит на другите народи.
Или иначе казано – онова, което може да бъде определено като “неизменен субстрат” на специфично римския феномен е отвореността и динамизма, обезпечаващ многовековната жизнеспособност на римската култура, манталитет и дух, благодарение на които, всеки, който е считал, че е и че може да бъде истински “римлянин”, е придобивал самочувствието и увереността, че неговото предначертано от висшите сили предназначение е именно да шествува почти неограничено както в пространството, така и във времето, “за да закриля покорените и да покорява непокорните”[19], и така да обезпечава могъществото на Рим.
В това именно се състои и специфично “Римският идеал” за съдържанието на Римската личностнова и обществено-политическа съдба и предназначение, разглеждани от достойния римлянин по коренно различен начин от отношението към тях на достойния елин - не като мечта за някаква бъдеща реализация на личния и обществения идеал, не и като тъга или копнеж по отдавна отминали времена на получавания наготово безметежен начин на живот.
Така, следователно, когато говорим за “римляните”, ние неизбежно следва да имаме предвид, че в съдържанието на това понятие са включени и могат да бъдат включени не всички етнически римляни, не всички говорещи латинския език, не всички, които познават римската култура и ползуват наготово и пасивно нейните плодове, а само онези, за които римският идеал не е нещо, към което могат да се стремят с надеждата да получат (най-добре като дар от боговете, от Бога, или от техните социални заместители) в бъдеще, а е нещо, което е налично, и то наличността му е обезпечена именно благодарение на личното творческо участие на всеки, считащ себе си за римлянин.
В този именно семантичен смисъл утопията не е съществувала и не е могла да съществува при “римляните”; без това, разбира се, да означава, че тя не е съществувала при всички останали, които са били етнически римляни, говорели са латински език, познавали са римската култура и са ползували наготово и пасивно нейните плодове, и най-вече – са мечтаели да получат като дар всичкото онова, което са били неспособни да постигнат със свои собствени усилия.
б) Както е известно, създателят на термина “Utopia” Томас Мор е обединил в една латинска транскрипция две гръцки словоформи (ou – “не”, “няма”и topia – “място”), за да създаде дума, означаваща “несъществуващо място”, “място, което не съществува”. Впоследствие, обаче, думата се е формирала и утвърдила като носител на множество значения, сред които са “несбъднати мечти”, “благословена страна”, “нереализирани архитектурни, политически, социални, религиозни или други проекти” и други. Мнозина автори са се опитали да стеснят съдържанието на това понятие, като включат в него само създадените от отделните мислители детайлно разработени проекти за създаването на една бъдеща идеална държава, от която гледна точка историята на утопиите се превръща в стандартен набор от имена на личности като Платон, Томас Мор, Кампанела и пр.; и тъй като сред авторите на такива проекти няма нито едно име от римската епоха, то този факт е дал основание да бъде направен изводът за отсъствие на утопията и утопизма в тази епоха.
По своята същност, обаче, този подход е крайно едностранчив, тъй като социалните утопии могат да бъдат открити не само в съдържанието на индивидуалното творчество на отделните автори (мислители), но и в съдържанието на колективното по своя характер фолклорно творчество. Освен това би било крайно невярно към утопиите да бъдат отнасяни само проектите относно идеалната държава, тъй като реално съществуват и утопии за бездържавните обществени отношения (каквито са напр. тези за първобитния “златен век”, “Сатурновото царство”[20] или утопиите за анархистическото общество на бъдещето). Също така би било крайно невярно към утопиите да бъдат причислявани само преносимите към бъдещето идеали, тъй като те с еднакъв успех могат да бъдат пренесени и в миналото, и в настоящето, и дори да бъдат изнесени извън времето (да не бъдат закрепени към някакъв определен исторически времеви период), и тъй като непременното условие за наличието на утопизъм е утопичният идеал да не е в състояние да бъде хармонизиран и да не бъде съвместим с характера на съществуващата реалност. И би било крайно нереално към утопиите да бъдат причислявани само чисто теоретическите проекти, несъмнено оказващи своето косвено влияние върху реалната политическа практика, тъй като към тях са причисляеми по право и незрелите практически проекти, каквито са били напр. тези на братята Гракхи, както и проектите, принадлежащи към т. нар. идеология на принципата, представляващи “официална утопия”, представяща новия режим едновременно и като “възстановяване на републиката”, и като възвръщане към “златния век”, към “вечния мир и всеобщото благоденствие”.
Така, очевидно, утопията в римското общество, схващана в най-общия смисъл и значение на думата, съвсем не е била фантом, лишен от всякаква връзка с историческата реалност.
[1] Hertzler, J. O., The History of Utopian Thought,
[5] Walter, G., Historie de communisme, Paris, 1931; Polet, A., Le communisme dans la pensee grecque, Le Caire, 1947 ; Ferguson, J., Utopias of the Classical World, London, 1975; Crossman, R. H., Plato Today, London, 1959; Popper, K., The Open Society and Its Enemies,
[6] Първото издание на този труд е било като част, включена в сборника “История на социализма в отделни очерци”. Каутский, К., Путешественики новейшего социализма, М., 4-ое издание, 1924.
[7] Виж напр.: Ильин, В. Н., О средневековом “социализме”. К критике концепции К. Каутского, сб. История социалистических учений, Под ред. Л. С. Чиколини, М., 1986.
[8] Чанышев, А. Н., Егейская предфилософия, М., 1970; Волгин, В. П., Очерки истории социалистических идей: С древности до конца ХVІІІ века, М., 1975; Шейнман-Шошптейн, С. Я., Платон и недийская философия, М., 1978; Китайские социальные утопии, Под ред. Л. П. Делюсина и Л. Н. Бороха, М., 1987; Гуторов, В. А., Античная социальная утопия. Вопросы истории и теории, Л., 1989; Застенкер, Н. Е., История социалистической мысли, М., 1985; Штекли, А., Утопия и социализм, М., 1993.
[12] Manuel, F. E., Manuel, F. P., Utopian thought in the Western world, Cambridg, 1979, p. 21; Култура древнего Рима, М., 1985, Том 1, с. 36, с. 47.
[15] Рожанский, И. Д., История естествознания в эпоху эллинизма и Римской империи, М., 1988, с. 341-342.
[16] Все пак, поне според нас, главната разлика е била в това, че римлянинът е разчитал единствено на собствената си практика, на собственото си дело, и по същество никога не е разчитал да получи нещо, каквото и да е то, наготово. И именно тук е най-съществената разлика между римлянина и гърка, който е бил ориентиран много повече към ленността или дори мързела и е предпочитал да се придържа към стратегията да получава нещата “чрез по-малко практика”, т. е. “колкото се може повече наготово”. Тази именно, характеристика на гърка и днес стои в най-дълбоката основа на феномена, наречен homo balkanikus, без, обаче, наличието на характерната за древния грък рационалистичност.
[20] Един от големите и масово чествувани в Древен Рим празници е Сатурналий, в който ежегодно се извършвало възкресяване на спомена за Saturnia Regna – властта на Сатурн, когато хората са живеели по-леко и били равни помежду си. Едно от главните изисквания по време на този празник е било господарите и робите да празнуват заедно и да демонстрират равноправието и равенството си.
[Публикувано като §52 на стр.377-383 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар