Към въпроса за античното учение за идеалния владетел
1. В класическата античност, включително и в римската, възгледите за държавата са се развивали преди всичко в пределите на две основни проблематики – за държавните форми и за най-добрата от тях. Това, разбира се, съвсем не означава, че останалите проблеми не са били разглеждани и не са намирали място в съдържанието на разработваните теории.
Първите опити за теоретическо поставяне и разглеждане на въпроса за идеалния държавен деец (управник) са направени около 460 – 400 г. пр. Хр. от гръцките софисти, ритори и видни политически дейци Тразимах (V в пр. Хр.), Критий (460-403 г. пр. Хр.) и Каликъл (400 г. пр. Хр.), за които, впрочем, научаваме почти единствено от диалозите на Платон (427-347 г. пр. Хр.) като участници в неговите беседи. Така, според тях законите винаги се установяват от слабите и в интерес на слабите хора, за да се защитават от тези, които ги превъзхождат по своята сила; което, обаче, е противоестествено и несправедливо, тъй като при животните, при хората, при държавите и при народите основния “показателят” за справедливост е съвсем друг – силният трябва да повелява на слабия и да стои по-високо от него. Поради това, когато се появи силният мъж, той счупва оковите, отхвърля всичките противни на природата закони, и така “внася справедливост в природата”. Според тях “справедливо е това, което се върши в полза на по-силния”, и истинската същност на справедливостта се свежда до “установяване на естественото право на по-силния”[1].
За възгледите на Сократ (469-399 г. пр. Хр.), който нищо не е писал, се съди по това, което другите са писали за него. По същество той е отъждествявал “справедливото” със “законното” и е поставял общата норма на нравствения закон над волята на управляващите, които, според него, са длъжни да се съобразяват със законите така, както всички граждани се съобразяват с тях, и като пастири на стадо да се грижат за своите поданици. Според него, тъй като добродетелта се състои в знанието, то основаното върху знанието управление на държавата встъпва като “велика добродетел и велико изкуство”, а като царе и управници трябва да бъдат почитани не тези, които държат скиптъра и разполагат с властта, а онези, които знаят как да управляват.[2]
В “Държавата”, която е основният труд на Платон в интересуващото ни отношение, той приема, че държавата трябва да бъде управлявана от философите (което е модификация на мисълта на Сократ, че управлението трябва да се осъществява от знаещите), но в същото време в този труд никъде не се среща описание на образа на “идеалния управник”. За първи път проблемата за “идеалния управник” се среща в последния крупен труд на Платон – “Законите”, и това е образът на “благопристойния тиранин”.
Така, според Платон, най-добрата държава най-бързо и най-леко може да възникне именно от тиранията, но за това е нужно тиранинът да е млад, паметлив, способен на учение, мъжествен и по природа великодушен; необходимо е, също така, съдбата да го е събрала с изтъкнат законодател.[3] С начина си на живот и със своето поведение този тиранин трябва да служи като пример за поведение на всички граждани, тъй като само по такъв начин, т. е. само когато гражданите започнат да подражават на своя владетел, могат да бъдат променени нравите на самото общество. В този случай самото поведение на тиранина може да предизвиква похвалата на едни и порицанието на други, но във всички случаи то ще се превръща в модел и предписание за поведение на гражданите.[4]
И накрая, според Платон, при този “благопристоен тиранин” висшата власт задължително следва да бъде съчетавана с висок разсъдък и здравомислие, тъй като само едно такова съчетание е и може да бъде залог за възникването на най-добрия държавен строй и на най-добрите закони.[5]
Така очертаният от Платон в “Законите” образ на “благопристойния тиранин”, погледнат през призмата на написаното преди това в “Държавата” е толкова “неочакван”, че е предизвикал лансирането на две крайни гледни точки относно същността на възгледите на автора. Така, според Е. Н. Трубецкой в случая се касае за извършено от Платон в по-късното му произведение на едно “радикално преразглеждане на неговите собствени предишни възгледи”[6]. Според П. И. Новгородцев, обаче, отношението на Платон към тиранията съвсем не е било променяно в различните периоди на неговото творчество, и в “Законите” то продължава да е същото и напълно да съответствува на онова, което той е говорел по същата тема преди това в “Държавата”.[7]
Разбира се, възникването при Платон на образа на “благопристойния тиранин”, наистина съвсем не е толкова неочаквано, колкото изглежда на пръв поглед. То е “подготвено” от възгледа за значението на “изтъкнатия законодател” и неговата “ведуща роля” при наличието на “подходящ, разумен тиранин”.
Образът на “идеалния управник” най-детайлно е разработен в “Киропедия” на Ксенофонт, където персийската монархия е представена почти като античния гръцки полис и образът на владетеля (управника) Кир е изграден преди всичко в съответствие с възгледите на Сократ, че управлението е изкуство, което всеки управник може и следва да усвои. Тук Ксеофонт изброява качествата и добродетелите, които са необходими на управника, а именно: Þзадължението да почита боговете; Þда бъде справедлив, честен, храбър и умеещ да се самовладее; Þда умее да въздействува върху поданиците си със силата на личния пример, да подбужда у тях стремеж към добродетелен живот, да награждава за заслуги и да наказва за провинения. Според него поданиците на такъв управник са наистина щастливи – те се подчиняват доброволно, а той за тях е баща и пастир.[8] Така, при Ксенофонт границата между управника и мъдрия законодател е напълно изтрита, тези два отделни образи тук се сливат в един образ.
При Аристотел, в неговата “Политика”, няма разработен образ на управника. Той отделя значително внимание на въпроса за върховната власт, но разсъжденията му за нея са насочени към това, дали тя трябва да бъде предоставена на един или на много души, при което, макар и при известни уговорки и ограничения, подчертава своите предпочитания на възгледа, че е необходимо властта да принадлежи на мнозинството.[9] Най-общият извод на Аристотел е, че “върховната власт трябва да представлява правилното законодателство, магистратите (независимо дали са един или няколко души) трябва да имат решаващо значение само в случаите, когато законите не са в състояние да дадат достатъчно точен отговор”[10].
Така, при Аристотел, не се намират текстове, предназначено за насочване на мисълта към търсене и изграждане на идеалния образ на “отделния” управник. Причината за това обстоятелство вероятно е че това е проява на общата за гръцките мислители от онова време полисно-републиканска или умерено-демократическа тенденция. Всъщност, тази тенденция личи достатъчно ясно и при образа на “благопристойния тиранин” при Платон, и при идеализирания образ на Кир при Ксенофонт – описаният от тях, включително и от Аристотел, образ на управник (дори в случаите на споменаването на имената на Солон, Ликург, Минос и др.) е без теоретически обобщения и всъщност е образ не толкова на политически деец и управник, колкото преди всичко на мъдър законодател, на арбитър, на съдия. И тази именно насока на мисленето – на изграждането на образа на мъдрия законодател – впоследствие е достатъчно мощно запазена и представена в очертаването на характерните черти на образа на стоическия мъдрец.
Очевидно, при Платон на първо място е стояла мисълта и задачата за разработване на концепцията за “идеалната държава”, в сравнение с която учението за “идеалния управник” е било нещо не толкова важно, нещо второстепенно и дори незначително, поради което именно и на този въпрос е отделено само най-общо и бегло “щрихово внимание”, при това не в “Държавата”, а в много по-късното му произведение “Законите”.
При Ксенофонт, в “Киропедия”, обаче, картината в това отношение е съвсем друга – тук е налице явна апология на държавния деец, и макар че е дадена, също така, и картината на идеалното държавно устройство, все пак интересът на автора към образа на идеалния управник преобладава над интереса към образа на идеалната държава. При това заслужава внимание фактът, че Ксенофонт почти демонстративно е предложил един персонифициран образ, който обаче съвсем не е образ на историческия Кир, а е по-скоро синтезиран и идеализиран образ на импониращия на автора държавен деец, характеризиращ се най-вече с качествата на “силната личност”.
Така, очевидно, идеята за образа на “едноличния управник”, за “идеалния управник” или “идеалния владетел” не е могла да възникне по-рано, а това възникване е могло да стане само на онази историческа граница, на която именно е започнал кризисът на полисната идеология и е започнало формирането на елинистичната епоха, в която именно излиза на преден план и проблемата за “едноличната власт”. В този именно смисъл Ксеофонт е и следва да бъде считан за идеен предтеча на елинизма.
2. Проблемата за “едноличната власт” и за “идеалния управник” е станала важна проблема и в Рим, също така, едва през II – I век пр. Хр., по времето на кризиса на полиса и полисната идеология, по времето на кризиса на републиката, когато именно, начиная от Гракхите, възниква и феноменът “състезание на силните личности”. В тази именно обстановка на кризис на полисната идеология римската политическа мисъл започва разработването на учението за “идеалния гражданин” и “идеалния управник”.
В античния Рим са налице две ясно очертани линии или аспекти на разработването на учението за “идеалния държавен деец”: Þлиния на Салустий, или наречена още и линия на конкретно-историческото изложение; и Þлиния на Цицерон, известна още и като “линия на теоретическото изложение”.
Първата линия на разработването на учението за “идеалния държавен деец” – тази на Салустий - е представена първоначално и все още съвсем ескизно в неговите “Писма до Цезар”, а по-късно, вече в завършен вид, в трактата “Заговорът на Катилина”. В първото си писмо Салустий дава описание на държавния деец и управник, като обръща внимание преди всичко на това, че “този, който заема в държавата най-високо и най-блестящо сравнение с другите положение, е длъжен да проявява и най-голяма загриженост за държавните дела”. Според него, с благополучието на държавата е свързана съдбата и на всички останали граждани. Съдбата на тези, които с доблест са създали своите богатства, почит и положение, също така, но с още по-голяма сила и основание е свързана със съдбата на държавата, и дори най-малките сътресения в държавата водят при тях до много повече грижи и труд. В първото си писмо той очевидно изхожда от представата за важната историческа мисия на Цезар и го причислява към държавните дейци, за които следва да се говори само в апологетичен тон, при което му приписва такива черти, като “величие”, “висок интелект”, “жив и всеобхващащ ум”, “завидно присъствие на духа в неудачни ситуации и най-тежки обстоятелства”[11]. Във второто си писмо, обаче, Салустий се отнася съвсем иначе към Цезар: той го призовава да не превръща в зло придобитата от него власт, а да се възползува от нея, за да извърши възстановяване на добрите нрави в римската държава. Призовава го да употреби могъществото си в полза на отечеството, да не прибягва до издаването на сурови присъди и прилагането на тежки наказания, да проявява милосърдие и да се грижи най-вече за възстановяване на нравствеността на младото поколение.[12]
По-късно, в знаменитото си произведение “Заговорът на Катилина”, Салустий доразвива възгледите си за образа на държавния деец, и в едно характерно за неговия стил “отстъпление” дава заслужаваща високо изследователско внимание сравнителна характеристика на Цезар и Катон. Именно тук, в този текст, Салустий за първи път излага своя възглед за ролята на личността в историята и формулира своя знаменит извод, че успехите на Рим и римляните всъщност са резултат от дейността на отделни видни граждани.[13]
След това Салустий обрисува и портрета на идеалния държавен деец, при което, при спазването на определени принципни критерии относно съдържанието и композицията, разпределя между Цезар и Катон основните черти на този образ. Така, като основни характеристични черти, на които носител е Цезар, са посочени преди всичко онези, което го характеризират като “деец”, във връзка с което се акцентира именно върху дейностни характеристики: Þблаготворителност; Þщедрост; Þмилосърдие и състрадание; Þприбежище за нещастните; Þвисока дееспособност и полагане на непрекъснат труд; Þзащита на интересите на приятелите даже в ущърб на собствените си интереси; Þстремеж към власт; Þумение да ръководи армията по време на бой, където най-ярко се проявява неговата доблест.[14]
Като основни характерни черти, носител на които е Катон, са посочени преди всичко онези, които го характеризират като “нравствен герой”, във връзка с което се акцентира върху елементи, разкриващи нравственото съвършенство: Þбезупречен живот; Þсуровост; Þстрашилище за злодеите; Þпостоянство; Þумереност; Þнравствена чистота; Þсъревнование не по богатство с богатите, не по интригантство с интригантите, а по доблест с храбрите, по скромност и въздържание с безкористните.[15]
В научната, преди всичко в немската, литература, посветена на изследванията на античността, в края на XIX и началото на XX век интензивно е дебатиран въпросът “на кого всъщност Салустий отдава предпочитание – на дееца Цезар или на нравствения герой Катон?”
Във връзка с това били са лансирани и съществуват три взаимноизключващи се гледни точки. Така, през 1897 г. видният изследовател на античната история и литература Едуард Шварц (1858-1940) е лансирал тезата, че “Заговорът на Катилина” е апология на Цезар, който именно е истинският авторов герой, и че Салустий е считал Катон за “прекалено непрактичен”. По-късно, през 1930 г. Ото Зеел е обосновал схващането, че нито Цезар, нито Катон може да бъде считан за “предпочитан герой” на Салустий, тъй като нито един от двамата не е отговарял на изискването или идеала на автора на трактата да бъде “обновител на държавата”. По същото време, през 1934 г. В. Шур лансира възгледа, че самото използуване на метода на сравнителната характеристика е доказателство за антицезарианските позиции на Салустй, който очевидно има предпочитание именно към образа на нравствения герой Катон.
Тези гледни точки, разбира се, съвсем не изчерпват полето на възможните варианти, и не е изключено чрез композиционната характеристика на “Заговорът на Катилина” Салустий всъщност да е представил своя идеал за римския държавен деец чрез взаимопреливане, взаимодопълване или синтезиране на атрибутите на двамата герои, доколкото е приемал, че за величавата римска политическа сцена е крайно недостатъчно проявлението и съществуването само на едните или само на другите героически характеристики, а е необходимо едно по-широкоспектърно съчетание.
Другата линия на разработването на учението за “идеалния държавен деец” - линията на Цицерон, е представена преди всичко в неговия трактат “За държавата” и се характеризира най-вече с теоретичност и обобщеност на изложението, без, разбира се, това да означава пренебрегване на възможността за използуване на конкретно-историческите примери.
Съществено внимание заслужава фактът, че чрез устата на главния участник в диалога Сципион – Цицерон се изказва положително (макар и с известни уговорки относно несъвършенството на “чистите” форми на управление) за царската власт.[16]. Извършените от редица видни изследователи прецизни лингвистичи анализи на употребяваната от Цицерон в този трактат политическа фразеология, както и анализите на редица други фрагменти и детайли на творбата, са дали основанието да се приеме, че авторът е бил съзнателен и последователен привърженик на идеята за едновластието. Така, видният руски историк Роберт Юрьевич Виппер (1859-1954) приема, че “ръководителят на държавата” (rector rei publice), описана от Цицерон, всъщност не е нищо друго, освен “монархически президент”.[17] Видният италиански историк и социолог Гулиемо Фереро (1871- ) изрично обръща внимание на това, че в трактата си “За държавата” Цицерон всъщност извършва “идеологическа подготовка на едновластието на Август” и встъпва като “апологет на принципата”[18]. Тази теза е широко и аргументирано обоснована и в изследванията на видните немски учени Р. Рейтценщейн (в публикация през 1917 г.) Ф. Тегер (в публикация през 1924 г.) и Едуард Мейер (който, в публикация през 1922 г. приема, че за Цицерон образец е била “идеалната аристократия под ръководството на принцепс”, което по същество е форма на “конституционна монархия”).
В. Шур проследява различните нюанси в словоупотребата на Цицерон и преди всичко на термина ”princeps”, в резултат на което стига до извода, че първоначално Цицерон действително е стоял на републикански позиции, но постепенно е извършвал “отстъпки на монархическата действителност” и накрая е бил принуден да се примири с нея. Според него, в първите изказвания на Цицерон , преди всичко в речите му след завръщането му от изгнание, думата ”princeps” все още е имала чисто републикански смисъл и съдържание, но по-късно, в речите му “За своя дом”, “За Сестия”, “За консулските провинции”, както и в писмата му през декември 54 г. до проконсула Лентулий Спинтер, тази дума вече придобива съвсем нов оттенък и е запълнена с монархическо съдържание. Така, според В. Шур, Цицерон всъщност е истинският “идеологически предтеча на принципата на Август” и дори нещо повече – самият Август е “пряк ученик на Цицерон”.
В същото време, обаче, редица западноевропейски изследователи са посрещнали тезата за “монархическите симпатии” и “монархическия идеал” на Цицерон като напълно неприемлива. Така, Р. Хейнц (в публикация през 1924 г.) обосновава тезата, че думата “princeps” е характерна за аристократическата идеология и че тя всъщност е латинизиран превод на гръцкото наименование за “мъжът, ръководещ Сената”, поради което държавата, която Цицерон е имал предвид в своя трактат, е “аристократическа република от Сципионов вид”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар