Психологическото изучаване на проблемата за тероризма неизменно преминава през теориите за индивидуалната и груповата човешка агресивност (напр. социал-дарвинистките концепции, етноцентричните теории, теориите за груповия нарцисизъм, теорията за влечението към смъртта, етологическите теории за инстинктивната природна агресивност, и пр.), теориите за индивидуалната и груповата психопатология, както и теорията на Теодор Адорно за авторитарната личност. С оглед на тези именно теории най-общо може да се каже, че съществуват три модели на личността:
►на човек, който се ръководи от своите религиозни, идеологичски, политически и други убеждения и искрено счита, че неговите действия са полезни за обществото независимо от конкретните обстоятелства. Това преди всичко е човек с крайно ограничена сфера на съзнанието, обикновено запълнена с готови доктрини и теми, проявлението на които е подчинено на емоционалната сфера. Такъв човек по изначалност е способон да извърши всичко, каквото му е изгодно в момента или каквото се поиска от него. В политическата феноменология такъв човек обикновено е характеризиран като фанатик или психопат, който при определено доминиращо обществено настроение може да извърши велики дела, но при други ситуации и в друг контекст е способен да причини неимоверно зло, да се прояви като жесток престъпник, включително и като терорист;
►на човек, попаднал във фрустрационна ситуация (т. е. невъзможност да удовлетвори важни за него цели), неизбежно пораждаща у него инстинктивната или подсъзнателната тенденция към проява на агресивни действия, която тенденция при определени случаи може да бъде рационализирана от съзнанието и да послужи като основа включително и за високорационални терористични прояви;
►на човек, който е получил психопатологично или социо-патологично развитие на личността, свързано с доминиращите ненормални отношения в микросредата, в която е израснал и се е формирал под влияние преди всичко на проявите на социалната изолация, на дефицит на добрите отношения, на озлобеност и антисоциални насочености.
Все пак, обаче, при изследването на проблемите в този аспект трябва да се има предвид, че мнозинството изследвания на мотивацията на тероризма сочат, че явната психопатия сред терористите е изключително рядко явление, макар че съществуват редица специфични личностнови предразположености, които често пъти влизат в подбудителния мотивационен механизъм, като напр.: ►свърхсъсредоточеност към защита на собственото „Аз” по пътя на стимулирането на агресивно-отбранителната готовност; ►недостатъчна лична идентичност, ниска самооценка, елементи на раздвоение на личността, рационализационно прикрити зад политико-идеологическата аргументация; ►силна потребност от групова идентификация или групова принадлежност; ►изострено и силно преживяване на социалната несправедливост, придружено от висока степен на склонност за проециране на своите лични неудачи в причинната верига на обществото.
В тези многообразни конкретни случаи в психологически смисъл на думата терористичната група всъщност е само инструмент за външно снемане у индивида на непълнотата или раздвоеността на неговата психосоциална идентичност - стабилизиращо психологическо основание, позволяващо му да се чувствува пълноценна личност; тя е важен компонент от неговото самосъзнание, мощен механизъм в структурата на духовната, ценностната и поведенческата стереотипизация и осмислянето на един иначе трудноосмислим живот.
За въвличането на хората в терористичната дейност в съврементото (преди всичко източно) общество важно значение имат редица фактори, влизащи в причинната верига на традиционно ниското икономическо и психологическо здраве на обществото, на високата степен на нервозност, психозност и манипулативна внушаемост, на традиционно ниските жизнени перспективи и ниската оценка на човешкия живот по скалата на човешките ценности. Така в това общество изключително мощна проява имат спонтанното реагиране, липсата на предварително обмисляне на елементите на ситуацията, въвличането на значителни групи в каквито и да са конфликти - независимо от тяхното съдържание; при което изброеното дотук встъпва в контекста на социума преди всичко като мотив и механизъм за разреждане на насъбраното психологическо напрежение, на чувството за раздразненост, на фрустрацията и безпомощността. При тези условия обществото се оказва способно да поддържа какъвто и да е лидер-авангардист, включително и явно престъпен тип, ако той е в състояние безпринципно да „играе” върху струната на техните чувства. На тази именно основа голяма част от младежта проявява готовността си да участвува във военни конфликти - без значение къде и на чия страна.
Все пак, обаче, независимо от наличието на твърде много общи психологически характеристики на терористично проявените лица, не съществуват основания за поддържането на мнение за наличие на единен терористичен психологически комплекс. Като минимум се очертават два ярко изразени психологически типове, често срещащи се сред терористите: първият психологически тип се характеризира с висок интелект, с висока, и при това обективна, самооценка и увереност в себе си, и с висок напълно адекватен стремеж към самоутвърждаване; вторият психологически тип се характеризира с личностна неувереност, ниска самооценка, висока агресивност и постоянна готовност за защита на своето слабо позиционирано „Аз”, стремеж към личностно самоутвърждаване, с прекалена погълнатост от собствените личностнови проблеми, с незначително внимание към чувствата и желанията на хората. И за двата типа е характерна високата тенденциая на екстернализация, към търсене на източника за своите лични проблеми преди всичко извън самия себе си.
Освен това, един от съществените елементи в терористичния психологически комплекс се изразява в това, че за бойците (преди всичко ислямските, но също така и нерелигиозните) насилието е един от най-съществените елементи на свещенодействието, на единението с бога или висшия идеал, то е „най-богоугодното задължение и дело на правоверния ислямист” или „най-висшето задължение на революционера-комунист” – т.е., насилието е явление със свръхестествени или най-висши измерения. Така, от тази гледна точка, насилието тук няма нито политически, нито морални, нито практически, нито каквито и да са други измерения и функции, освен религиозното измерение и религиозната функция дори когато се извършва от атеистичния комунист-революционер.
Все пак специфично религиозният тероризъм качествено се отличава от светския тероризъм – докато малко или много светският тероризъм се подчинява на идеята чрез терористичния акт да бъдат търсени и намирани сред хората симпатизанти, фенове на онова, което се прави, то религиозният тероризъм не отдава абсолютно никакво значение както на положителното, така и на отрицателното отношение на хората към терористичния акт, а единственото, от което се интересува, е хипотетичното одобряване на извършеното дело от бога.
[Публикувано на стр.460-463 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар