Акустичният характер на древната Римска философска и политическа мисъл
Философската и политическата мисъл на древните римски автори обикновено е намирала израз във формата на диалог, и тук, очевидно, диалоговата форма не е толкова литературна форма, а е преди всичко форма на мисленето.
По своята същност този феномен съвсем не е толкова удивителен, колкото изглежда на пръв поглед, тъй като творческото мислене по своя най-дълбок и същностен характер е именно диалогично мислене, то е провеждане на вътрешен диалог, то е диалог със събеседник alter ego. И именно поради това за древните автори е характерна ориентацията към диалога, към “спора” в неговото вътрешно развитие. Ето защо и този подход е пряко противоположен на подхода, ориентиран към установяване на резултатите от мисловния процес, който представлява съвсем друга система на мислене.
Любопитно е, че при диалогичния подход се проявява и един заслужаващ по-особено внимание парадокс, а именно, че в древността даже диалогът с другите се е осъществявал във формата на монолог; впрочем, свръхзадачата на спора е именно в това – да бъде отстранен събеседникът, и при спора със самия себе си тази свръхзадача си остава, като намира напълно естествения си израз в това, че спорът не е насочен към резултата, а към самия себе си.
Свойствената за европейската древност ориентация към диалогичност на мисленето е частен случай на особеността на древната (преди всичко класическата, полисната) култура като цяло – тя е ориентирана към устното, към живото, към звучащото слово, към неговото слухово възприятие, т. е. като цяло древната европейска култура има акустична ориентация.
Наистина, в Древен Рим са били високо развити и другите форми на културата, като изобразителното изкуство и архитектурата, но те не са били определящи за класическата култура, имали са вторично значение. Заслужава внимание схващането, че в скулптурното и живописното изкуство е преобладавала пластичността, а пластическият образ в изкуството всъщност е адекватен на словото. Освен това, в древния Римски свят писмеността никога не е могла да получи и да има надмощие над живото слово, и дори когато писмеността вече е имала фонетичен характер, тя все пак не е могла да се превърне в средство за масова комуникация; не случайно в този аспект Маршал Макклуен казва, че истинският преврат, превърнал писменото слово във важен фактор в живота, а едва изобретяването на печатарската преса, благодарение на който книгопечатането доведе до възникването на качествено нова епоха – епохата на преобладаването на визуалното възприятие на информацията над слуховото възприятие.
В епохата на полисната организация на римския свят развитието на писмеността се е намирало дори не на стадия на детското, а на стадия на бебешкото, отроческото си развитие. Писмеността е била използувана преди всичко в сферата на законодателството, съдебната и търговската дейност, книгите (естествено ръкописни) са били изключително голяма рядкост, библиотеки почти не е имало, а крупните библиотеки като Александрийската и Пергамската съвсем не са имали публичен характер. Грамотността, очевидно, съвсем не е била повсеместна, а обхватът на устната информация естествено е бил изключително широк.
По онова време познаването на най-информативните източници на древната култура е било привилегия за твърде малък кръг посветени личности; и все пак, тук съществува едно любопитно противоречие – древната римска култура съвсем не е била елитарна, а е имала достатъчно широк граждански характер, и единствено възможното при тези условия обяснение на този именно неин характер е, че той се е основавал върху най-информативните “компоненти” на културата – на слуховото, на акустичното възприятие. Тази именно ориентация на римската култура е имала изключително важно значение и е оставяла своя отпечатък върху целия живот на древния свят и върху всички жанрове и направления на културата.
Така, във встъпителната статия към превода на трактата на Цицерон за ораторското изкуство М. Л. Гаспаров пише, че “Цялата култура на Гърция и Рим – особено в сравнение с нашата – в голяма степен е била култура на устното, а не на писменото слово … Стиховете на Вергилий и речите на Цицерон еднакво са били насочени не към четене с очите, а към произнасяне с уста и слушане със слуха; съществува дори предположението, че античността въобще не е познавала четеното “за самия себе си”: даже когато са чели сами за себе си, античните хора са чели “на слух”, като са се наслаждавали на звучащото слово; и даже историческите съчинения, даже философските трактати, даже научните изследвания в античността са били писани преди всичко за гръмко четене”[1].
Това, очевидно, свидетелствува за съществуването на едно огромно “разминаване”, на един огромен конфликт между живата и писмената реч. Така, картината на древната римска култура е, че тя всъщност е култура преди всичко на пълновластно звучащото слово, което всъщност означава, че тя е била култура на тоталната личностнова и социалнополитическа структурообразуваща функцишя. И именно поради това политическото и съдебното красноречие са били стожерите, основата на обществената дейност, в най-пълния смисъл на думата “пресата на античността”, “античните медии”. Така, в римската древност всъщност ораторската реч е била единствената мислима форма за всяко политическо или друго изложение на определени мисли и идеи, на всяка политическа акция. Особено показателен в този аспект е примерът с Исократ, който като “оратор” всъщност никога не е излизал пред публика, а всичките му произведения са написани във вид, във формата на ораторска реч, при най-строго спазване на особеностите на ораторския жанр.
В тясна връзка с това обстоятелство е и фактът, че в съзнанието на древния римски човек ораторът, всеки оратор, е бил отъждествяван с политическия и държавния деец. Така Цицерон неслучайно пише, че “Има два рода дейности, които са способни да издигнат човека до най-висшата степен на достойнството: дейността на пълководеца и дейността на оратора. От последния зависи запазването на благата на мирния живот”.
Във връзка с тази особеност в древната римска култура в сферата на литературата са съществували и са се развивали преди всичко онези литературни жанрове, които са свързани най-вече със живото слово, със слуха и гласа – епическата поезия, лириката.
Господството на акустическата традиция в древната римска култура е не само по времето на обективно ниското ниво на използуването на писмеността поради технически причини, но и много по-късно, когато писмеността е била усъвършенствувана както от гледна точка на нейния фонетичен характер, така и от гледна точка на нейния носител, когато като носители на писмеността са били използувани леките пергаменти (в сравнение с глинените плочки). Впрочем, относно животоспасяващата роля на живото слово свидетелствува и съобщеният от Плутарх любопитен факт, че по време на нещастния сицилийски поход много атиняни са се спасили от робството, от каменоломните, от гладната смърт само благодарение на четенето наизуст на стиховете на Еврипид, когото в Сицилия били почитали особено много.
Същото се отнася и за римския театър (а и за съвременната телевизия) – визуалното въздействие съвсем не е стояло на първо място; в древния римски театър (както и в съвременната телевизия!) на първо място стои именно слуховото въздействие и едва след това визуалното и зрелищното възприятие и въздействие, което има второстепенна, подчинена, допълваща роля и значение.
Днес възприемането на словото има съвсем друг характер, различен от този в древния римски свят. Това е така поради различието в характера на социалните връзки в античното и в съвременното общество. В основата на функционирането на древното общество е стояло т. нар. Народно събрание, а то не е могло и не би могло да функционира иначе, освен именно чрез личното участие, обезпечавано и реализирано чрез вербалната, гласово-слуховата връзка между членовете на полиса. Извън акустичната сфера античното Народно събрание просто не би могло да съществува – именно акустичната връзка е обезпечавала сплотеността на индивидите, усещането им за участие и отговорност за и пред “общото дело”.
В древния римски свят словото е било предназначено преди всичко да бъде процес, а в съвременния свят – да бъде информационен резултат. Философските и политическите възгледи, теории и концепции на древните римски автори днес се възприемат от нас изключително в техния т. нар. “линеен израз”, с вложените в тях “причинно-следствени значения”, т. е. като “резултат от процес”. Истината обаче е, че както за древната аудитория, така и за самите автори те са имали съвсем друго измерение – те са били възприемани само и единствено именно като “процес”. (Тук, естествено, няма да се спираме на факта, че и за съвременния т. нар. “примитивен” или “масов човек” “словото е процес” почти точно толкова, колкото е било и през древността).
[1] Гаспаров, М. Л., Цицерон и античная риторика, в кн. Цицерон, Три трактата об ораторском искусстве, М., 1972, с. 7.
[Публикувано на стр.356-359 като §48 от книгата на проф. Янко Янков ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (основни аспекти на политикоправния генезис). Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006. - 412 с.].
Няма коментари:
Публикуване на коментар