Към въпроса за античното учение за най-добрата форма на държавното устройство
1. Всички теории за държавата и правото в древността са се развивали по същество в твърде ограничени предели, като са решавали преди всичко две основни групи въпроси: Þза формите на държавата и Þза най-добрата от тези форми. Като “връхна точка” или “завършващ венец” на развитието на политическите теории в древността са били приемани смесените форми на държавното устройство, и тази представа е била залегнала в най-дълбоките пластове на политико-философските концепции.
В своя фундаментален труд, посветен на теориите за смесеното устройство, Курт фон Фритц отчита, че за първи път тази теория се среща в “Законите” на Платон.[1] Това гледище, обаче, едва ли е безусловно основателно и убедително. Преди всичко, ако се има предвид една щателно разработена теория, то онова, което се среща в “Законите” на Платон едва ли заслужава подобно определение; а ако се има предвид, че при Платон за първи път се срещат някои идеи за смесеното държавно управление, то това не е така, защото те се сещат и преди него.
Съществуват напълно достатъчно основания да се приеме, че представите за смесеното устройство водят своето начало още от софистите, и по-специално от едно изказване на Тукидид за конституцията от 411 г. пр. Хр. в Атина, съгласно което властта и ръководството на държавата са пренадлежали едновременно на олигархията и на демокрацията.[2] Освен това Исократ, не само е приемал теоретическата възможност за съществуването на такова управление, но е и считал, че то е било практически осъществено в Атина в стародавните времена, когато е съществувало смесване между аристокрацията и демокрацията.[3]
В третата книга на “Законите” на Платон, където става дума за възникването на държавните форми, в качеството на трета такава форма се споменава в най-общ план формата на държавно устройство, в която “се сливат всичките видове и състояния на държавното управление”. После следват разсъждения за възникването на царствата Аргоса, Месения и Лакедемония, при което в тези разсъждения, наистина в не съвсем ясна и явна форма, но все пак се съдържа идеята или представата за смесеното устройство. В значително по-ясно изразена форма тази идея се забелязва когато авторът разкрива същността на държавния строй на Лакедемон и пряко говори за съчетаването на монархическите, аристократическите и демократическите елементи, при което той видимо не отдава никакво значение на факта на наличието на народно събрание в Лакедемон и дори въобще не споменава за него.[4] Определението на лакедемонския държавен строй като “смесен” се среща и в четвъртата книга на “Законите” на Платон, при което като “основни” или “матерински” (“майчински”) форми на управление, от които са се родили всички останали, той приема монархията и демокрацията. Според него монархията е олицетворение на “неумерената власт”, а демокрацията – на “неумерената свобода”, и именно оттук, от необходимостта за установяване на “мяра”, на “умереност” в едната и в другата форма, възниква и смесената форма.[5]
В “Политика” Аристотел достатъчно подробно описва характеристиките на простите форми, както на “правилните”, така и на “неправилните” (“извратените”)[6], и във връзка със “смесените” форми пише: “Някои приемат, че най-доброто държавно устройство е смесването на всичките форми. Поради това те отдават предпочитание на лакедемонското устройство, което, според техните представи, се състои от олигархия, монархия и демокрация. Но, най-общо казано, тези, които смятат, че следва да съчетаваме различните форми на държавния живот, разсъждават правилно, тъй като строят, изграден върху редица други, действително е най-добрият”[7]. Към държавите, при които този принцип е намерил най-пълно практическо приложение, Аристотел е отнесъл, освен Лакедемон (където е налице: монархически елемент – цар, аристократически елемент – геронти, демократически елемент – ефора, а не апела), още и Кит, Картаген, и като съвсем нечуждо на този принцип той е считал даже законодателството на Солон.[8] Аристотел, очевидно, съвсем не е считал, че “смесеното устройство” е идеалното, но все пак е приемал, че то, несъмнено, е най-доброто от практически осъществимите.
Съществуват всички необходими основания да се предполага, че теорията за “смесеното държавно устройство” е била разработвана и от учениците и последователите на Аристотел, но в т. нар. перипатетическа литература (т. е. литературата на последователите на философията на Аристотел) такива текстове не се срещат и не са достигнали до наши дни – съчиненията на Теофраст (ученик на Платон и Аристотел, автор на 240 съчинения) не са запазени, а от незначителните запазени фрагменти от съчиненията на Дикеарх (роден в Месина, Сицилия, ученик на Аристотел, автор на множество произведения с политически характер в диалогична форма, от повечето от които до наши дни са достигали само фрагменти) е видно само, че той много добре е знаел теорията за смесеното устройство и е считал, че нейното най-добро въплъщение е в Спарта.
2. Към римското държавно устройство теорията за смесената форма на управление е била приложена за първи път от Полибий, при когото, всъщност, тя е придобила и най-завършен израз. Полибий е бил превъзходен познавач на гръцката култура и политическа литература, но независимо от нейното мощно въздействие върху него, той все пак достатъчно ясно е запазвал независимостта на мисълта и съжденията си в много отношения. Учението на Полибий за смесеното държавно устройство е свързано преди всичко с неговото преклонение пред римската държава и нейните държавни институти. Според Полибий римляните са успели да покорят целия обитаем свят именно благодарение на своето съвършено държавно устройство.[9] Оттук именно произтича и цялата особеност на възгледите на Полибий в това отношение – доколкото в тяхната основа стои именно реално съществуващата държава с нейния конкретно съществуващ строй, Полибий преди всичко не е проявявал никакъв интерес към умозрителните абстрактни схеми и възгледи за идеалното управление, и освен това, е проявявал подчертана склонност към критика на всички други типове държавно устройство, които не са съответствували на това реално устройство, включително, следователно, и към смесените форми на управление.
Полибий отделя голямо внимание на “правилните” и “извратените” форми на държавното устройство, като подчертава, че за най-съвършена трябва да бъде считана тази, в която са обединени особеностите на всички прости форми. Разглеждайки въпроса за “кръговрата на държавните форми” той приема, че главната причина за този кръговрат е неустойчивостта на простите форми, тяхната склонност към израждане,[10] и в този план приема, че преимуществата на смесената форма са също така очевидни, тъй като тя обезпечава най-голяма устойчивост.
При определянето на най-важните черти на римското държавно устройство Полибий е изхождал от представата на Ликург и е приемал, че “всеки вид държавно устройство, който се опира само върху една сила, е опасен”, и че е необходимо съединяване в едно единно цяло на всички положителни черти на “чистите политически форми”, така, че нито един от елементите на държавната власт да не може да се отдава на свойствените за него пороци, и така държавата да бъде уравновесена, за да може да съществува по-дълго време”.[11] Все пак, обаче, представата на Ликург за държавното устройство съвсем е била идеал за Полибий, който е приемал, че “ликурговото устройство” е приспособено само за “вътрешнодържавни нужди и цели”, в което именно отношение римският строй е най-съвършеният от всички познати на човешката памет строеве.
При Цицерон въпросът за най-добрата форма на управлението е разработен в неговия трактат “За държавата”, а трактатът “За законите”, представляващ естествено продължение на първия труд, макар и да е бил започнат непосредствено след неговото написване, видно от наличния текст, едва ли е бил завършен и си е останал недоведен до края и необработен; впрочем, самият Цицерон не само не е публикувал този си труд, но и в едно от късните си произведения, изброявайки вече публикуваните си трудове, той даже въобще не споменава нищо за съществуването на този си труд.
Трактатът се състои от шест книги, като I и II са посветени на въпроса за най-доброто държавно устройство (de optimo statu civitatis), III и IV – на философското обосноваване на понятието държава, като се изхожда от идеите за справедливостта, а книги V и VI – на въпроса за най-добрия държавен деятел (de optimo cive).
Най-общо казано, в първата книга на трактата въпросът за смесената форма на управление се изчерпва със схващането, че от една страна тя представлява “свободна от недостатъците на чистите форми”, а от друга страна – “обединение на всички преимущества на чистите форми”. При това, недостатъците на чистите форми са разгледани доста бегло, при което значително внимание е отделено на неустойчивостта, смяната и възраждането на отделните форми. Във втората книга на трактата, посветена на същата тема, се съдържа подробно описание на смесеното устройство на римската държава, при което, както сам авторът подчертава, тази част има по-скоро “приложно” или “илюстративно” значение.[12] Все пак, обаче, обръщането към историята на Рим като към “образец” придобива много по-дълбок и принципен, а не само “илюстративен”, смисъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар