Всяка нова наука възниква не на празно място, преди всичко върху основата на т. нар. “актуализиране на миналите знания” във визираното отношение[1], и в този смисъл всяка наука по необходимост представлява неразривно единство на историята и теорията за предмета на нейното изследване. Без историята на предмета няма теория на предмета, а без теорията на предмета няма даже и мисъл за неговата история.
Или с други думи: разработването на теоретическите проблеми на прогностиката е неразривно свързано с разработването и детайлното изясняване на генетическите й проблеми - с разкриването на нейната предистория, история и сегашно състояние. Разкриването на историята и теорията на предмета на прогностиката обаче е задача твърде трудна поради обстоятелството, че предметът на прогностиката от своя страна също така представлява сложно единство на теория и история, защото прогностиката всъщност е метанаука[2], т. е. наука за прогностичните функции на науките, извършващи самото прогнозиране.
Конкретният анализ на прогностичната практика и на нейната теоретико-методологическа основа дава основание да се смята, че прогностиката като наука започва своето формиране, развитие и обособяване върху основата на множество причини и обстоятелства, които могат да бъдат групирани в четири основни историко-генетически причини.
Преди всичко възникването и обособяването на прогностиката като самостоятелна наука със свой предмет и понятиен апарат е процес, неразривно свързан със съвременната тенденция към диференциация и интеграция на науките.
Научният подход при ръководенето и управляването на съвременното общество изисква изучаването и задълбоченото познаване на развитието на всички процеси и явления в природата и обществото. С развитието на обществото разширяващите се потребности на практика пораждат необходимостта от задълбочаване на знанията за изучаваните обекти, предизвикват разширяване на потенциалните възможности на науките. На съвременния етап тази закономерност води не само до уточняване на понятийния апарат на науките, но и до възникването на нови науки.
На второ място възникването, обособяването и оформянето на прогностиката е тясно свързано и е пряко следствие и от друг фактор - смяната на подхода и аргументационния арсенал при осъзнаването и обосноваването на настоящето. В досегашния етап на своето развитие при осъзнаването и обосноваването на настоящето човечеството е извличало аргументи почти изключително от миналото, т. е. то е виждало настоящето си през призмата на миналото. С това се обяснява и досегашният изключително голям и интензивен интерес към историческата наука и историята. Сега обаче то е в процес на подменяне на “историческия подход” към настоящето с друг - т. нар. “прогностичен подход”. Днес и най-вече в бъдещето, за обосноваване на настоящето човечеството все по-интензивно ще черпи своите аргументи не толкова от миналото, колкото от бъдещето.
На трето място възникването, обособяването и оформянето на прогностиката е тясно свързано с прогресивното развитие на отделните науки, изразяващо се преди всичко в подчертаното обособяване на една от основните функции на науките - тяхната прогностична функция. Изобщо: възникването, обособяването и оформянето на прогностиката е тясно свързано с и е пряко следствие от възникването и интензивното разработване на прогнози от отделните науки, от практиката на самото прогнозиране.
И на четвърто (по ред, но не и по важност) място, възникването и оформянето на прогностиката е свързано с преодоляването на редица догматични представи и навици, със значителна преоценка на ценностите, с преодоляване на множество трудности от обективен и субективен характер. В историята на науките са известни редица случаи на съпротива срещу новите идеи. Като примери могат да бъдат посочени първоначалните “унищожителни” критики от страна на марксистите срещу появата и налагането на теорията за системите, кибернетиката, теорията за информацията и др.; също така пренебрежителното отношение на ортодоксалните медици срещу прилагането на методите и резултатите от народната медицина и парамедицината. Напълно закономерна е и съпротивата на привържениците на футурологичната концепция по въпроса за науката, имаща “монополно право” да се занимава с проблемите на прогностичната теория.
[1] Така М. Борн изрично отбелязва, че Специалната теория на относителността не е дело само на един човек, а е възникнала в резултат от съвместните усилия на група велики изследователи, сред които са Хендрик Антуан Лоренц (1853-1928), Анри Жюл Пуанкаре (1854-1912), Херман Минковски (1864-1909), а фактът, че обикновено се споменава само името на Алберт Айнщайн (1879-1955) има все пак известно оправдание, тъй като Специалната теория е само първата крачка към Общата теория на относителността (Борн, М., Размисли и спомени на физика, Превод от английски, С., 1981, с. 89-90). Т. е., за да може да обоснове своята Обща теория за относителността А. Айнщайн е трябвало да актуализира предишните знания в това отношение.
[2] Метанауката (гр. meta – “над”, “след”) е наука, анализираща различните теоретически и логически конструкции, свойствата, структурите, закономерностите, методите и прийомите за изследване, използувани в рамките на определена група други, или всичките други науки, които непосредствено изследват даден конкретен предмет на научното знание. Метанауката изпълнява методологическа функция по отношение на определена по-широка научна област, и строго погледнато се състои от три най-важни компоненти: метатеория, металогика и метаметодология.
Понятието “метанаука” е било въведено за първи път от немския математик Дейвид Хилберт (1862-1943), а е доразработено от редица други видни математици, сред които са Курт Гьодел (1906-1978), Алфред Тарски (1901-1983) и др., чиито изследвания имат не само специфично частнонаучно математическо, но и изключително важно философско значение. Независимо от всичко това, обаче, цялостното теоретическо обосноваване на метанауката все още е в интензивен процес и установяване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар