Правилното разкриване на предметологията на прогностиката е един от въпросите за правилното обособяване на самата наука като форма на духовно усвояване на действителността. Значението на предметологичната проблематика понастоящем е твърде голямо, най-малкото поради две основни съображения: защото все още се спори за предмета на прогностиката, и защото предметологичните проблеми, макар и изходни за всяка наука, са все още неразработени теоретически в почти всички науки, въпреки че тяхното значение е задоволително осъзнато.
Предметологията на прогностиката е частнонаучно учение за предмета на науката, за законите на неговото функциониране и развитие. Изходна предметологична проблематика за всички съвременни науки е тая за разграничаването на обекта и предмета на тяхното изследване, и частнонаучната предметология на прогностиката естествено трябва да тръгне оттук. Най-вече и предвид обстоятелството, че споровете за предмета на прогностиката като наука в много отношения са обусловени именно от отъждествяването (или поне от недостатъчно ясното разграничаване) на обекта и предмета на изследването.
Проблемата за разграничаването и разкриването на съотношението между обекта и предмета на изследването е сред основните философски проблеми на всяко частнонаучно познание, и е изходен момент и част от проблемите на теорията (учението) на познанието. От правилното решаване на тази проблема зависи твърде много параметризацията на частнонаучната проблематика, отграничаването на науката от останалите науки, с които тя е в тесни връзки и взаимоотношения, очертаването на най-важните проблеми на науката и насочването на изследванията именно към тях, разкриването на основните системно-структурни компоненти на науката и тяхното по-нататъшно деструктуриране и рубрикиране, изборът на съответствуващи на предмета методи на изследванията, и редица други. Значението на проблемата за правилното определяне на обекта и предмета на всяко частнонаучно изследване има важно изходно значение и предвид на това, че все още не е налице задоволителна класификация на науките, която, разбира се, следва да се изгради преди всичко върху основата на предмета на тези науки.
Състоянието на частнонаучните философски проблеми винаги е обуславяно от принципното общофилософско решаване на същите тези проблеми. Поради това предимствата или недостатъците при решаването на първата проблематика винаги рефлектират осезателно върху решаването на другата. За съжаление в общофилософското решаване на предметологичната проблематика се срещат твърде много недостатъци, и тяхното влияние върху частнонаучната предметологична проблематика на прогностиката не е могло да бъде избегнато.
Мнозина автори отъждествяват (или недостатъчно ясно разграничават) понятията “предмет” и “обект” на изследване от науките, и обикновено едно и също явление в едни случаи се нарича обект, а в други - предмет на изследването. Дори и авторите, правещи разграничение между тези понятия, трактуват тяхното значение в различни аспекти[1]. Анализът на общофилософското решаване на предметологичната проблематика за разграничаването на обекта и предмета на изследването сочи, че са налице три групи становища: според едното понятията обект и предмет на изследването са еднозначни; според другото становище те са еднозначни само на емпиричното равнище на познанието, а необходимостта от тяхното разграничаване възниква на теоретическото равнище; и според третото становище, което намираме за най-приемливо - тези понятия са различни както на емпирическо, така и на теоретическото равнище на познанието.
Понятията “обект на изследването” и “предмет на изследването” изпълняват различни функции в процеса на човешкото познание. Понятието “обект на изследването” изразява, фиксира обективното съществуване на изучаемите явления, свойства, връзки и закони на развитието, и ориентира изследователя към най-пълно и всестранно отразяване на съществените страни на действителността. То е изходно понятие в интерпретацията на съдържанието на човешкото знание за действителността. Понятието “предмет на изследването” определя границите, в пределите на които се извършва конкретно изследване на обекта на изследването, и в концентриран вид посочва познавателните задачи на дадената конкретна наука, главното направление на научното търсене.
Т. нар. “метафизическа гносеология и епистемология” разглежда обекта на изследването твърде разширително, като по същество го отъждествява с цялата обективна реалност. Основателно ли е обаче такова отъждествяване? Колкото и парадоксално да изглежда, отъждествяването между обекта на изследването и обективната реалност е едновременно и основателно, и неоснователно.
Подобно отъждествяване е неоснователно защото и доколкото премахва разликата между обективната реалност и обекта на изследването, и води до отъждествяването на тези по същество различни понятия. Понятието “обективна реалност” обхваща всичко извън субекта на познанието. В рамките на епистемологията то обикновено се противопоставя на понятието “съзнание”, но такова противопоставяне има смисъл само при отговора на основния философски въпрос, извън което то губи смисъл, тъй като самото съзнание също е реалност, макар и т. нар. “идеална реалност”. Ако се приеме,че обектът на изследването е абсолютно тъждествен с обективната реалност, това би довело до извода, че обективната реалност е била подложена на изследване и опознаване още преди възникването на човешкото съзнание като иманентен атрибут на субекта на познанието, и че ще бъде подложена на такова изследване и след евентуалното изчезване на човешкото съзнание.
Т. нар. “материалистическа гносеология и епистемология” (която, впрочем, предпочита да нарича себе си “гносеология”), обаче, все пак приема идеята за отъждествяването на обективната реалност и обекта на изследването, но в определени граници, разглежда в качеството на обект на познанието само онези обективни свойства, връзки и отношения на обективната реалност, които са включени, и едва след като са включени, в процес на познанието, т. е. само опосредената чрез съзнанието обективна реалност, заобикаляща субекта на познанието. Така определено, понятието “обект на познанието” не е застинало и неподвижно, а динамично, постоянно обогатяващо се в процеса на развитието на научното познание и практическата дейност. В този смисъл обективната реалност съществува вън и независимо от субекта на изследването и познанието, но обектът на изследването е невъзможен без познаващия го субект. Освен това понятието “обект на познанието” е чисто общо епистемологично понятие, имащо смисъл единствено в рамките на целия познавателен процес, осъществяван от човека и човечеството, а що се отнася до познанието, осъществявано върху определени конкретни страни или аспекти на обекта, то тук вече става дума за предмет на познанието.[2]
Съдържанието на обекта на изследването съществува и не зависи от субекта на изследването. Напротив, съдържанието на предмета на изследването, макар и детерминирано от обекта, зависи и се формира от субекта на изследването, разбира се, съвсем не произволно, а в зависимост от обема и характера на знанията за предмета, т. е. върху основата на философската теория за познанието и частнонаучната предметология.
Тук твърде важно значение за прогностиката имат следните гносеологични, епистемологични и предметологични принципи: а) принципът на обективността изисква в процеса на формирането на предмета на прогностиката субектът на познанието непременно да отчита обективния характер на тези свойства, връзки и отношения, които се включват в предмета, и които в крайна сметка определят обективния характер на съдържанието на предмета на всяка частна наука, независимо от твърде активното участие на познаващия субект при формирането на това съдържание; б) принципът на детерминизма предполага разглеждането на предмета на прогностиката в зависимост от обекта на изследването; в) принципът на развитието налага разглеждането на обекта и предмета не като застинали и неизменни, а в тяхната динамика, от гледна точка на относителната им самостоятелност един от друг, на противоречието и взаимопрехода между тях; г) принципът на историзма държи на отчитането на конкретноисторическите условия, в които протича формирането на предмета на прогностиката и развитието на обекта на изследването, разкриването на генезиса на предмета, а следователно и на науката.
След принципното решаване на изходната предметологическа проблематика (т. е. на проблематиката за разграничаването между обекта и предмета на изследването) за прогностиката възниква нова, не по-малко сложна и трудна за решаване на настоящия етап проблематика, а именно проблематиката за конкретното очертаване на параметрите на предмета на прогностиката като наука. В съвременната прогностична литература този въпрос все още не е решен и е част от значително по-общ въпрос, а именно: “Каква наука, занимаваща се с проблемите на бъдещето, е възможна?”. В съществуващата по този въпрос литература са се оформили три становища.
Първото становище (което сега може да се смята за напълно преодоляно) се характеризира с отричане правото на съществуване на каквато и да е наука, изследваща проблемите на бъдещето. Това становище, макар и очевидно неубедително и недоказано, се приемаше като аксиома от марксистите и бе доминиращо до началото на 60-те години, докато се е смятало, че прогнозирането като проблематика и прогностиката като наука са характерни за капиталистическото стопанство, а в условията на директивното планиране при социализма те са нереални и нецелесъобразни. (Малко по-късно обаче сред марксистите стана доминираща точно обратната теза, а именно, че проблематиката на прогнозирането е специфична само за социалистическото общество, но не и за буржоазното). Може определено да се каже, че понастоящем това становище се среща твърде рядко и с редица резерви. Сред “последните мохикани” на тази тема е може би А. Д. Урсул[3].
Второто становище се характеризира с опитите за обосноваване на универсалната наука, изследваща проблемите на бъдещето в теоретико-съдържателен и едновременно в методологически план. Всъщност това е футурологична концепция. Независимо от наличието на известни нюанси в мненията на различни автори, всички те постулират, че възникващата наука е наука, разработваща конкретните прогнози за дадени обекти от действителността, и едновременно е наука, изучаваща методологията на самото прогнозиране.
Началото на подобно становище може да бъде намерено още в дълбока древност (например древногръцкият лекар Хипократ е написал специален труд, озаглавен “Прогностика”, в който прогностиката се разглежда като наука за диагностициране и разкриване тенденциите на бъдещото развитие на болестите), но неговото съвременно трактуване е спечелило значителен брой поддръжници. Същевременно по-голямата част от авторите, причислявани към това становище, не само че обикновено не анализират другите становища, но и поддържаното от тях изказват неясно и неаргументирано.
Освен това, сред неговите привърженици няма единство на възгледите по въпроса за наименованието на самата наука – едни автори я наричат философия на бъдещето[4], други автори я наричат футурология[5] или дори критическа футурология; трети – футуристика; четвърти – футокреация; пети – фустори; шести – футурибл; седми – делфология; осми – меллонтология[6]; девети – методология (тъй като тя е методология на всички останали науки по въпросите на прогнозирането); десети – проспектив[7]; единадесети – конжектюр[8]; дванадесети – прогностика[9] (при което говорят за обща и специална прогностика, и в частност за социална прогностика[10]); тринадесети употребяват и двата термини като абсолютно тъждествени, или в краен случай като леко нюансирани; четиринадесета група автори, избягвайки да се ангажират с горните наименования, просто предпочитат описателното наименование “наука за прогнозирането “ или “наука за предвиждането”.
Третото становище разглежда прогностиката като обща теория и методология на прогнозирането, като наука за анализ на обективната основа на прогнозирането, т. е. като самостоятелна наука за теоретико-методологическите проблеми на прогнозирането, извършвано от специалните науки и от философията. Според него специфичните съдържателни прогностични разработки са задача на отделната специална наука и от философията в съответствие с техния предмет на изследване, а прогностиката като самостоятелна наука има за свой предмет на изследване само теоретико-методологическите проблеми на прогнозирането. Този, според нас, е най-предпочитаният подход.
Прогностиката като наука е теоретическа основа за разработването на прогнози и има за предмет на изучаване технологията и организацията на научното прогнозиране, а самата тя не разработва прогнози и е наука за бъдещето само в смисъл, че изследва прогностичния процес, осъществяван в рамките на частните науки и философията. Изработването на прогнозите, самото прогнозиране като социално значима дейност не е и не може да бъде обособено в отделна наука, а е иманентна функция на всяка наука, и следователно не е възможно нито изграждането на обща наука за бъдещето на цялата действителност (т. нар. футурология), нито на по-малко общи науки за материалната и за социалната действителност (т. нар. естествена или социална прогностика), нито на конкретна наука за отделните сфери на действителността (например икономическа прогностика, политическа прогностика, правна прогностика и пр.). Прогнозирането е иманентна функция на всяка наука, но прогностичните функции на отделните науки се проявяват специфично - в математиката не така, както във физиката, химията или биологията; в астрономията не така, както в медицината и техниката; в правото не така, както в географията, икономиката и т. н.; но тя винаги и неизменно се проявява, защото без нея (както и без другите иманентни функции) науката просто губи смисъла на своето съществуване. Предмет на изучаване от прогностиката е “самото предвиждане”, структурата, вътрешната логика, технологията и научната организация на самия процес на разработване на прогнозите, независимо от спецификата на предметите на различните науки и сфери на дейност на човека.
Бидейки формулиран по този начин, предметът на прогностиката явно съществено се различава от традиционното схващане за предмет на дадена наука - той не е специфичен аспект от обект от материалната реалност, а е специфичен аспект от обект на идеалната реалност, представляваща отражение на материалната реалност. Или с други думи: тъй като самият предмет на изследване от прогностиката всъщност не е нищо друго освен съвкупност от теоретични знания и положения, формулирани от отделните науки, то и науката, изследваща тези знания, е по същество метанаука.
Като метанаука прогностиката има за предмет на изследване системата от теоретични знания за предмета на отделните науки, но не цялата система от знания за тези предмети интересува прогностиката, а само онази част, която описва бъдещото състояние на предметите на частните науки и философията. При това нужно е да се подчертае, че съдържанието на знанията за бъдещите характеристики на предметите има смисъл за прогностиката само във връзка с разкриване взаимоотношенията между природата на предмета и методите за неговото прогнозиране. Във всички други отношения (ценност, полезност, цел и др.) съдържанието на знанието за бъдещото състояние на предмета излиза извън рамките на предмета на прогностиката.
[1] Така например според първото гледище обекти са елементите на реалността, които в своето единство съставляват материята, а предмет е един от типовете материални обекти, за които са характерни структурна устойчивост, относителна твърдост на пространствените граници и наличие на маса на покоя. Второто гледище провежда разграничението между обект и предмет, като го свързва с понятията “проблема” и “проблемна ситуация”, и по-точно с началния и крайния момент от осъзнаването и формулирането на проблемната ситуация. Според третото гледище обект е всичко онова, което явно или неявно съдържа в себе си социално противоречие и поражда проблемна ситуация, а предмет са само най-значимите от практическа или теоретическа гледна точка аспекти, свойства, страни и особености на обекта, които подлежат на непосредствено изучаване. Според четвъртото гледище предметът на изследването - това е емпирическият или абстрактният обект, описан по-рано или още неизвестен на науката.
[2] В този смисъл следва да приемем за неприемливо становището на П. Гиндев, че “по отношение на познанието, осъществявано от отделен човек, понятието обект на познанието отстъпва мястото си на понятието предмет на познанието”. Гиндев, П., Философия и социално познание, С., 1973, с. 25.
[3] Урсул, А. Д., Проблема информации в современной науке (Философские очерки), М., 1975, с. 169-170.
[4] В началото на ХХ век известният немски философ и социолог Карл Манхайм (1893-1947) поставя въпроса за възникването и формирането на една “нова философия” - “философия на бъдещето”, която той противопоставя на всички съществуващи социални теории на миналото и настоящето, които разглежда най-общо като свеждащи се до или характеризиращи се като “идеология” и “утопия”.
[5] През 1943 г. емигриралият в САЩ немски социолог О. Флектхайм предлага и въвежда термина “футурология” като наименование за нововъзникващата и противопоставяща се на идеологията и утопията философия на бъдещето, в чиято предметна област вече е започнало формирането на редица футурологични теории, свързани с имената на Питирим Сорокин, Джон Кенет Гълбрайт, Даниел Бел, Реймън Арон, Алвин Тофлър, Хербърт Маркузе, Бертран дьо Жувенел, Гастон Берже, Фред Полак, Херман Кан, Збигнев Бжежински, и др.
[6] Тези автори обикновено изрично възразяват срещу термина футурология, тъй като е съставен от латинската дума futurum и гръцката дума logos, по който начин новообразуваният латинско-гръцки термин нарушавал лингвистичното изискване за наличие на еднородност на терминологията. Така, за да бъде спазено това лингвистично изискване те предлагат чисто гръцкия термин меллонтология, съставен от думите mellon и logos.
[7] Това наименование е предложено и обосновано през 1957 г. от френския изследовател Гастон Берже. (Виж: Berger, G., Etapes de la Prospective, Paris, 1957). Той, обаче, абсолютно никъде не обяснява защо не приема термина “футурология” и защо предлага термина “проспектив”.
[8] Това наименование е предложено и обосновано през 1964 г. от френския изследовател Бертран дьо Жувенел в книгата му “Изкуството да се предвижда”. (Виж: Jouvenel, B., L’art de la conjecture, Paris, 1964). За разлика от своя съотечественик Гастон Берже, Бертран дьо Жувенел най-обстойно обяснява защо отхвърля термина “футурология” и защо предлага термина “конжектюр”. Според него футурологията е свързана с обещание за едно достоверно знание, а такова обещание е опасно, дразнещо и има сугестивна сила, водеща до опасните илюзии, че плодовете на интереса към бъдещето са научен резултат, докато всъщност те съвсем не са такива, тъй като са резултат на акт на изкуството, а не на науката. Затова той предлага термина “конжектюр”, който е противоположен на термина “знание” и се основава върху вероятностите и правдоподобието, върху предположението и хипотезата, а не върху знанието и теорията. Впрочем, като наименование на науката за предвиждането, схващана по онова време единствено като математическа наука, основана върху същите съображения, наименованието “конжектюр” е било предложено още през XVII век от един от основоположниците на математическото учение за вероятността - Якоб Бернули (1654-1705). (Бернули, Я., Ars Conjectandi, СПбг., 1913.
[9] Така авторите на една философска енциклопедия приемат, че в широк смисъл на думата прогностиката е “теория и практика на прогнозирането”, а в тесен смисъл на думата всъщност е “наука за законите и способите за изготвяне на прогнозите”. Философский энциклопедический словарь, Второе издание, Ред. колл. С. С. Аверинцев, М., 1989, с. 512.
Няма коментари:
Публикуване на коментар