ЗАПАДНИ МАФИОТИ НИ ОТНЕМАТ ВОДАТА (5)

ваше мръсно мафиотско куче на руско-българско-британската мафия,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Ваши Превъзходителства,

І.

Както, несъмнено, вече отдавна сте се досетили, тази ми именно форма на специфично мило обръщение към първите две групи от вас има предназначението да поставя на изпитание чувството ви за собствено личностно достойноство и да ви накарам, ако имате такова, да се опитате да ме съдите, и така, покрай този ви опит да станат още по-широко публично известни същностните аргументи, които се съдържат в изложенията ми и се отнасят до вашите престъпления. Но тъй като, очевидно, нивото на вашето достойнство е далеч под това дори и на проститутките, вие естествено няма да посмеете да се опитате да ме съдите. Все пак, обаче, аз ви приканвам да се пробвате да го направите.

Разбира се, че (в духа на класическата и модерната ритуалистика) е напълно редно още първите редове на настоящето мое писмено изложение да започнат с благодарности.

И така: благодаря на мръсните британски мафиотски кучета Кевин Старлинг и Грег Ендемано, както и на тяхната смрадлива българска ченгеджийско-мафиотска кучка Руска Петрова.

Благодаря им за това, че преди две години, през 2005 г., ме извадиха от унеса ми, изразяващ се в последното предпечатно редактиране на подготвените за печат няколко обемисти томове на книгите ми, посветени на политическите и правните учения на античността, и така ме принудиха да погледна върху нещо, което, поради посочения унес, вероятно нямаше така лесно и бързо да осъзная, както го осъзнах благодарение на тях.

Благодаря им за това, че през 2005 и 2006 г. ми изпратиха няколко чистопробни мафиотски заплашителни писма, благодарение на които интуицията ми подсказа, че тук се върши нещо изключително зловещо, и че е необходимо временно да пренасоча вниманието си от античността към злободневното мафиотско съвремие.

Така именно на 10 май 2006 г. се появи и първото ми официално искане за прокурорско разследване на престъпленията на водната мафия; и така именно тръгна моето частно разследване на престъпленията в тази насока, при което, подобно на сюжет от класически британски криминален роман, се оказа, че следите ме отведоха там, където би следвало още от самото начало да е достатъчно очевидно, че ще ме заведат, и където - в същото време и в крайна сметка - се оказва, че е най-малко очаквано.

Благодаря, разбира се, и на Главния прокурор за това, че макар и да е добре известна „мека китка”, все пак съумява да се проявява като превъзходен продължител на фамилната традиция и да бъде „ударен железен юмрук” на комунистическата и посткомунистическата Червена мафия; с което, не само придава на криминалния сюжет както retro-, така и future-колорит, не само придава на сюжета още по-модерна широкомащабност и панорамност, но и (отново като в класически британски криминален роман) се вписва в класическата британска представа за дълбока родова наследственост – разбира се, на престъпните, не и на джентълменските - характеристики на рода.

Пак в духа на класическата и модерната ритуалистика декларирам, че приемам отправените към мен благодарности от страна на Кевин Старлинг и Грег Ендемано (които, в интерес на истината, все още не са ми официално отправени, но за които би било напълно редно да ми бъдат отправени!) заради това, че писмото ми от преди около две седмици (26 май т. г.) веднага бе публикувано в излизащия на български език лондонски вестник „Будилникъ”, както и в българската електронна версия на същия вестник (http://www.budilnik.com/?act=showpost&postid=1509), където, съгласно брояча, писмото вече е прочетено от повече от 1 300 (хиляда и триста) читатели; както и заради това, че ентусиазирани българи от Лондон са превели на английски език писмото и са го предоставили на няколко чисто британски вестници, откъдето, впрочем, вече ми се обадиха британски журналисти, проявяващи жив интерес към темата.

ІІ.

На 16 април 2007 г. в електронната медия „Държавата – това е фарс” (http://kaily.dir.bg/_wm/diary/diary.php?did=191947&df=46&dflid=3) е публикувана статията „Като й тежи на Софийска вода концесията, да се откаже от нея”. В тази статия се казва, че:

1) В момента общо 62 % от водата се „губи” по водопроводната мрежа;

2) Неизпълнението на договора за отстраняване и преодоляване на причините за тези загуби се обяснява с аргумента, че липсват финансови възможности, тъй като цената на водата е много ниска;

3) До изтичането на договора през 2030 г. фирмата „Софийска вода” трябва да вложи общо 800,000,000 левове инвестиции, но към момента компанията отчита, че направените от нея инвестиции са едва 14,400,000;

4) От представената статистика става ясно, че за строителството на довеждащи водопроводи и съоръжения фирмата е вложила едва 96,000 левове, докато в същото време за закупуването на компютри тя е изразходвала 220,000 левове;

5) На фона на така посочените символични общи инвестиции силно впечатление прави фактът, че в същото време фирмата е направила така наречените „транспортни разходи” в размер на 375,000 левове, при което, на всичко отгоре, тези пари са били счетоводно заведени като „инвестиции”.

ІІІ.

В статията на журналистката Теодора Тодорова, публикувана на с. 13-14 от в-к „168 часа”/15-21 юни 2007 г. се казва, че експерти от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране са алармирали, че само през тази (2007) година и при това само от нововъведената „такса дъжд” в касите на дружествата на водната мафия ще влязат най-малко 100,000,000 левове, при което те ще имат право да съберат по принудителен път тези пари, като в същото време няма да имат никакво задължение да почистват канализацията, в която дъждът се оттича.

Журналистката сочи, че всичките нейни опити да получи точна информация относно величината на сумата, която ще влезе в касата специално на фирмата „Софийска вода” и специално от нововъведенета „такса дъжд” са били неуспешни, но че все пак тя е успяла да се добере до някои частични данни, съгласно които само за първото полугодие на тази година, и при това само от сградите, които са били построени след 2005 г., фирмата ще получи около 350,000 левове; при което без да има задължение да почиства водоотточните канали (за построяването на които жителите на населените места доста отдавна са платили всички разходи!) в контекста на добре познатите през последните години силни наводнения на улиците и сградите на града.

Журналистката сочи, че според експертите, познаващи посочения сектор, тази именно нововъведена „такса дъжд” има всички шансове да се превърне в един от най-сериозните приходоизточници на водопроводно-канализационните дружества, и то в контекста на ситуация, при която тези фирми няма да положат абсолютно никакви разходи – както за инвестиции, така и за поддръжка на водоотточните съоръжения.

ІV.

В статия на журналистките Светлана Батолова и Даринка Николова, публикувана на с. 17 и 20 на в-к „168 часа” от 15-21 юни 2007 г. се казва, че увеличението на цената на водата в София е било направено по искане на британския министър по европейските въпроси Джеф Хун. Дори и самото заглавие на статията е „Британски министър вдига цената на водата в София”.

Журналистките сочат, че разполагат с копие от писмото на британския министър, адресирано до българския вицепремиер и външен министър Ивайло Калфин, от което писмо е пределно ясно видно, че Джеф Хун е настоявал българската държавна (правителствена) власт да направи така, че английската частна фирма, която е мажоритарен собственик на „Софийска вода”, да получи гарантирано от държавата увеличение на цената на водата, плащана от гражданите на София.

Журналистките конкретизират, че това писмо на британския министър е било написано веднага след като (по повод и във връзка с това, че) Държавната комисия по енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) е била отхвърлила като неоснователно и необосновано предявеното пред нея искане на британската фирма, тоест – след като държавната Комисия вече е била отказала да удовлетвори претенциите на британската фирма.

Журналистките уточняват, че от това писмо е видно, че именно по повод и във връзка с посочения отказ на въпросната държавна Комисия британският министър е поискал от българския вицепремиер да упражни общ контрол върху тази държавна Комисия, в резултат на който контрол тази Комисия фактически да се откаже от мнението и аргументите си, и да приеме мнението и аргументите на британската фирма и на британския министър.

Журналистките привеждат цитат от писмото, от който е видно, че британският министър Джеф Хун прави недвусмислено внушение, че в случая той говори не само и не толкова от свое име, а именно от името на британското Правителство – за това говори изразът „обезпокоени сме”, който израз се съдържа като изходна позиция в изречението „Обезпокоени сме от позицията на регулатора – ДКЕВР – по отношение на бизнесплана на „Софийска вода””. В този аспект е и фактът, че веднага в следващото си изречение британският министър вече говори само от свое име и употребява единствено персонализационно число.

Двете журналистки отделят специално внимание и на съдържащия се в писмото израз, който гласи: „Надявам се, че българските власти ще направят всичко възможно да гарантират успеха и непрекъснатата жизнеспособност на тази концесия”.

В своята статия те изрично и ясно подчертават обстоятелството, че писмото на британския министър е било пристигнало при българския вицепремиер не само след като Столичният общински съвет е бил отхвърлил представения там за одобрение бизнес-план на фирмата „Софийска вода”, и най-вече след като членовете на Столичния общински съвет били направили официално искане и настоявали да се извърши ревизия и предоговаряне на концесиянния договор.

Журналистките изрично и ясно подчертават, че в крайна сметка българските власти очевидно са се били постарали да направят и действително са били направили всичко онова, което в писмото до тях е било квалифицирано като „всичко възможно”, тъй като впоследствие става ясно, че поисканите от англичаните нови цени на водата са станали факт. Дори нещо повече – журналистките подчертават, че се очаква англичаните да направят ново искане за увеличение на цената на водата - което, естествено, да бъде прието и одобрено без никакви проблеми.

В статията си журналистките изрично и ясно подчертават, че на техния въпрос: „Защо цените на водата са били вдигнати, след като наскоро преди това искането за увеличение е било отказано?”, никой от ДКЕВР не е могъл да даде смислено обяснение и отговор.

Те цитират мнението на независимата депутатка Стела Банкова, която недвусмислено е казала пред тях, че „Става въпрос за груба и безогледна намеса във вътрешните работи на страната”.

V.

От статията на журналистките Светлана Батолова и Даринка Николова става ясно, че британският министър Джеф Хун съвсем не е единственият восокопоставен в държавната йерархия британец, който се е опитал да въздействува и да наложи волята си над българските правителствени служители по посочения мафиотски казус.

Така, те допълват, че през февруари 2007 г. аналогично писмо до българското Министерство на външните работи е било написано и изпратено и от британския депутат Гордън Марсден, и че впоследствие неговото писмо е било изпратено и достигнало до тогавашния Заместник-министър на икономиката Корнелия Нинова; която, на свой ред, също така била упражнила престъпно въздействие и влияние върху Председателя на ДКЕВР проф. Шушулов. В статията изрично се посочва, че въпросната зам.-министърка изрично е била казала, че нейният интерес по казуса е свързан с това, че нейният шеф – министър Румен Овчаров – не само и не просто е бил имал план да посети Лондон, но и в официалната му програма е било изрично предвидено, че по време на неговите официални срещи с британските правителствени представители този въпрос ще бъде поставен като предмет на разговор именно по инициатива на британската страна. Така, в този именно контекст, в писмото на зам.-министърката до Председателя на ДКЕВР проф. Шушулов изрично е имало следния текст: „Въпросът ще бъде поставен от британска страна по време на срещите на министър Овчаров. Моля спешно да ми изпратите вашето становище, мотиви и позицията на българската страна по съществуващия проблем”.

В статията на журналистките се посочва, че при личния им разговр с Корнелия Нинова тя се е била опитала да отрече съществуването на този факт, но ... все пак вестникът е публикувал копие от текста на нейното достатъчно ясно писмо. Дори нещо повече – вестникът е публикувал и копие от текста на достатъчно ясното писмо-отговор на проф. Шушулов, адресирано до Корнелия Нинова, в което писмо изрично е записано, че при направения преглед на бизнес-плана на британската фирма е било установено, че „не са налице законови основания за одобряването му”.

В статията на журналистките се посочва, че въпреки така изразеното гледище, впоследствие и в крайна сметка „не след дълго хората на Шушулов дават зелена светлина и на 12 март е одобрен бизнес-планът на „Софийска вода” АД”за периода 2006-2007 г., в който план не само е предвидено покачване (увеличаване) на цената на водата, но и са били извършени фактически промени в условията на концесионния договор, с които промени са въведени нови и абсолютно недопустими престъпни посегателства върху интересите на абонатите на фирмата. В случая става въпрос за това, че с този така одобрен план е била извършена промяна на договора както относно процентите на загубата на водата от течовете, така и относно срока, в рамките на който е допустима определена загуба; при което тази промяна е била направена изцяло за сметка на абонатите на фирмата (гражданите на София), които трябва да заплатят за почти два пъти по-висок (по-голям) обем вода, каквато въобще не са консумирали.

В посочената статия се казва, също така, че независимите депутати Стела Банкова и Минчо Христов вече са били депозирали при Главния прокурор на България така наречения „Сигнал за извършено престъпление”, в който главната аргументационна линия се свежда до това, че мнението на Парламентарната комисия за борба с корупцията е, че съгласно правосъобразното мислене и поведение нова цена на водата може да бъде приета едва след като приключи вече отдавна предприетото прокурорско разследване относно законосъобразния или престъпния характер на сделката за концесията; и че следователно неотдавна направеното увеличение на цената на водата е престъпно и подлежи на разследване от прокуратурата и на обявяването му за нищожно и непораждащо правни последици.

VІ.

Ваши Превъзходителства,

ваше мръсно мафиотско куче на руско-българско-британската мафия,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Настоявам за прецизно разследване на всички посочени в настоящето изложение факти и обстоятелства, както и за търсенето на наказателна и всякаква друга отговорност за корупционно организираната под покровителството на българските и британските политически и правителствени среди мафиотска дейност на български и британски фирми, подлагащи българското население на икономико-социален терор, евгеника и геноцид.

21 юни 2007 г. Янко Н. Янков

[Писмо №LPC-Embassy-084/21.06.2007 г. до Главния изпълнителен директор на "Софийска вода", Главния прокурор, Президента, Техни превъзходителства посланиците на държавите-членки на ЕС, САЩ и Швейцария, БТА].

ПАРТИЯ ЛИБЕРАЛЕН КОНГРЕС: САМОЛИЧНОСТ

По­ли­ти­чес­ка­та са­мо­лич­ност

на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес

Ин­тер­вю на Ро­си­ца Кру­пе­ва

във в-к „Ли­бе­ра­лен кон­г­рес“,

брой 2 от 2­9 ав­густ 1991 г.;

брой 3 от 12­19 ав­густ 1991 г.;

брой 4 от 19­26 ав­густ 1991 г.;

брой 5 от 26 ав­густ – 2сеп­тем­в­ри 1991 г.;

брой 6 от 1­9 сеп­тем­в­ри 1991 г.

Гос­по­дин Ян­ков, ед­ва днес Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес за­поч­ва да из­да­ва свой вес­т­ник. До­се­га има­ше ня­кои пуб­ли­ка­ции, но е оче­вид­но, че по­ли­ти­чес­ка­та са­мо­лич­ност на пар­ти­я­та е би­ла в сян­ка за мас­ме­ди­и­те. Раз­ка­же­те как бе съз­да­де­на пар­ти­я­та, как­во е ней­но­то ми­на­ло?

– След двор­цо­вия не­о­ко­му­нис­ти­чес­ки прев­рат, из­вър­шен на 10 но­е­м­в­ри 1989 г., на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на в Бъл­га­рия се по­я­ви­ха и шум­но за­я­ви­ха сво­е­то при­със­т­вие твърде мно­го пар­тии и ор­га­ни­за­ции. Спо­ред съ­деб­ния ре­гис­тър до то­зи мо­мент са ре­гис­т­ри­ра­ни точ­но 96 по­ли­ти­чес­ки пар­тии и око­ло 150 ор­га­ни­за­ции, ак­тив­но учас­т­ва­щи в по­ли­ти­чес­кия жи­вот. Го­ля­ма част от те­зи пар­тии и ор­га­ни­за­ции са съз­да­де­ни през пос­лед­на­та го­ди­на и по­ло­ви­на и спо­ред мен по­ве­че­то от тях са де­ло на адап­тив­на­та стра­те­гия на ко­му­нис­ти­те, прев­ръ­ща­щи се в не­о­ко­му­нис­ти, со­ци­а­лис­ти и со­ци­а­л­де­мок­ра­ти, за да за­па­зят власт­та си. Дру­га­та част са пар­тии и ор­га­ни­за­ции, ко­и­то са съ­щес­т­ву­ва­ли пре­ди ус­та­но­вя­ва­не­то на ко­му­нис­ти­чес­ка­та дик­та­ту­ра и се­га са въз­с­та­но­ви­ли сво­я­та дей­ност. Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес е ед­на от мал­ко­то по­ли­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции, ко­я­то е съз­да­де­на ка­то не­ле­гал­на в ус­ло­ви­я­та на жес­то­ката ко­му­нис­ти­чес­ка дик­та­ту­ра.

През есен­та на 1979 г. за­е­д­но с мои при­я­те­ли об­ра­зу­вах­ме не­ле­гал­на ор­га­ни­за­ция за бор­ба сре­щу ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма и за ре­а­л­ни чо­веш­ки пра­ва. Мно­го доб­ре зна­е­х­ме, че ра­но или къс­но ще бъ­дем арес­ту­ва­ни и за да се обез­пе­чим, за да не ни раз­с­т­ре­лят вед­на­га след арес­ту­ва­не­то, нап­ра­вих­ме две из­ход­ни пре­зас­т­ра­хов­ки: пър­во – на­ре­кох­ме ор­га­ни­за­ци­я­та „дви­же­ние“, а не пар­тия. По­ра­ди кон­с­пи­ра­тив­ни съ­о­б­ра­же­ния не ис­ках­ме да съз­да­ва­ме пис­мен ус­тав и пис­ме­на прог­ра­ма, ма­кар че имах­ме вер­бал­но ус­та­но­ве­ни ус­тав­ни и прог­рам­ни по­ло­же­ния, от ко­и­то се ръ­ко­во­дех­ме. Вто­ро – на­ре­кох­ме дви­же­ни­е­то „со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко“, за да мо­жем при арес­ту­ва­не­то да пле­ди­ра­ме, че все пак сме „бра­тов­че­ди“ с ко­му­нис­ти­те и да раз­чи­та­ме, че ще ос­та­нем жи­ви в ко­му­нис­ти­чес­ки­те зат­во­ри. То­га­ва, как­то зна­е­те, вся­ко опъл­ч­ва­не сре­щу съ­вет­с­кия тип ко­му­нис­ти­чес­ки дог­ми се на­каз­ва­ше из­к­лю­чи­тел­но жес­то­ко и бе рав­но­сил­но на са­мо­у­бийс­т­во. Ние по­е­х­ме рис­ка на жес­то­ко­то на­ка­за­ние, но все пак ис­ках­ме да нап­ра­вим та­ка, че ако тряб­ва да ум­рем, то­ва да ста­не по-къс­но.

– Съв­сем нас­ко­ро жур­на­лис­ти, про­и­з­ли­за­щи от ко­му­нис­ти­чес­ки­те сре­ди, Ви об­ви­ни­ха в „по­ли­ти­чес­ка не­пос­ле­до­ва­тел­ност“ по­не­же по-ра­но сте бил со­ци­а­л­де­мок­рат, а се­га сте ли­бе­рал.

– Ло­ги­ка­та на то­ва об­ви­не­ние е мно­го ста­ра. Още по вре­ме­то на Ста­лин всич­ки, ко­и­то се за­вър­на­ха жи­ви от фа­шис­т­ки­те кон­ц­ла­ге­ри и тряб­ва­ше да по­пъл­нят местата в много по-зловещите ко­му­нис­ти­чес­ки­ кон­ц­ла­ге­ри, бя­ха об­ви­не­ни в най-вис­ша­та сте­пен на по­ли­ти­чес­ка не­пос­ле­до­ва­тел­ност, на­ре­че­на „пре­да­тел­с­т­во“. Об­ви­не­ни­я­та на те­зи жур­на­лис­ти и на тех­ни­те гос­по­да­ри не ме за­ся­гат. Ще приз­ная пра­во­то да ме об­ви­ня­ват в то­ва от­но­ше­ние са­мо на оне­зи, ко­и­то от­к­ри­то са за­я­ви­ли на ко­му­нис­ти­те, че са тех­ни про­тив­ни­ци и са ос­та­на­ли жи­ви, без да пад­нат на ко­ле­не. Твър­де мно­го са хо­ра­та, ко­и­то са сви­де­те­ли на все­ки мо­мент от моя прес­той в ко­му­нис­ти­чес­ки­те зат­во­ри, но ар­гу­мен­ти про­тив мен, ид­ва­щи оттам, ня­ма и не мо­же да има. Ние бях­ме и си ос­та­нах­ме пос­ле­до­ва­тел­ни в жес­то­ка­та схват­ка с ко­му­нис­ти­те и съв­сем от­де­лен въп­рос е, че кон­с­пи­ра­тив­ни­те ус­ло­вия дос­ко­ро ни на­ла­га­ха да се прик­ри­ва­ме зад со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки идеи и фра­зе­о­ло­гия. Ако някой не признава това ни право на конспирация, то неговата аргументация е само леко завоалирана форма на желанието му да сме мъртви.

Още в на­ча­ло­то на на­ша­та не­ле­гал­на дей­ност ние ре­ших­ме, че все пак мо­жем да се про­ти­во­пос­та­вим на ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма, ка­то се при­дър­жа­ме към две ос­нов­ни стра­те­гии. Пър­ва­та стра­те­гия бе да из­дир­ва­ме хо­ра, обик­но­ве­но на­ши поз­на­ти или поз­на­ти на на­ши­те поз­на­ти, чи­и­то пра­ва са на­ру­ше­ни, да до­ку­мен­ти­ра­ме и сис­те­ма­ти­зи­ра­ме на­ру­ше­ни­я­та, а пос­ле от тях­но име и с тях­но съг­ла­сие да от­п­ра­вя­ме мно­жес­т­во жал­би до всич­ки въз­мож­ни ин­с­тан­ции, ка­то се по­зо­ва­ва­ме на офи­ци­а­л­ни­те по­ли­ти­чес­ки дог­ми и на за­ко­но­да­тел­с­т­во­то и нас­то­я­ва­ме за тях­но­то стрик­т­но спаз­ва­не. Та­ка под­гот­вих­ме из­к­лю­чи­тел­но мно­го офи­ци­а­л­ни жал­би и от­го­во­ри, в ко­и­то до­ку­мен­ти­ра­но ли­че­ше про­ти­во­ре­чи­е­то меж­ду офи­ци­а­л­ни­те комунистически дог­ми, за­ко­но­да­тел­с­т­во­то и ре­а­л­на­та дейс­т­ви­тел­ност. Всич­ко то­ва бе­ше сис­те­ма­тич­но под­реж­да­но в пап­ки и лич­но аз за­поч­нах да по­се­ща­вам ре­ди­ца за­пад­ни по­сол­с­т­ва в Со­фия, къ­де­то де­по­зи­рах те­зи пап­ки. То­ва бе­ше по вре­ме­то, ко­га­то твър­де мно­го хо­ра не сме­е­ха до­ри да ми­на­ват по ули­ца­та, на ко­я­то се на­ми­ра­ха те­зи по­сол­с­т­ва. Вто­ра­та ни стра­те­гия бе – ка­то се по­зо­ва­вах­ме на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки­те идеи и фра­зе­о­ло­гия да „за­мо­та­ва­ме акъ­ла“ на оне­зи, ко­и­то виж­да­ха ре­а­л­на­та трагична си­ту­а­ция, но не виж­да­ха пер­с­пек­ти­ва за съп­ро­ти­ва. В съв­куп­ност те­зи две стра­те­гии ни да­до­ха въз­мож­ност да „зад­ръс­тим“ всич­ки дър­жав­ни и об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки ин­с­тан­ции с ви­со­коп­ро­фе­си­о­нал­ни прав­ни и по­ли­ти­чес­ки ар­гу­мен­та­ции, ка­то ко­пи­я­та на те­зи ар­гу­мен­та­ции се пре­дос­та­вя­ха на ре­ди­ца за­пад­ни по­сол­с­т­ва. От­дел­но от то­ва, бла­го­да­ре­ние на нас, в продължение на една година и половина те­ри­то­ри­я­та на ня­кол­ко ок­ръ­га бе осе­я­на с по­зи­ви про­тив ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма. В Ми­хай­лов­г­рад, къ­де­то по­зи­ви­те бя­ха раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни най-ин­тен­зив­но, за­поч­на­ха ма­со­ви арес­ти. През 1984 г. бя­ха арес­ту­ва­ни твър­де мно­го на­ши хо­ра, но в зат­во­ра ос­та­нах­ме са­мо два­ма, при то­ва без ни­как­ви кон­к­рет­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за на­ша­та дей­ност, тъй ка­то всич­ки се дър­жа­ха съг­лас­но пред­ва­ри­тел­но раз­ра­бо­те­ния от нас сце­на­рий.

– Как обез­пе­чих­те ка­чес­т­во­то на сце­на­рия?

– Ко­га­то за­поч­нах­ме та­зи „са­мо­у­бийс­т­ве­на“ съп­ро­ти­ва сре­щу сис­те­ма­та, аз ра­бо­тех ка­то гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет и ка­то на­у­чен сът­руд­ник пър­ва сте­пен в Ин­с­ти­ту­та по на­у­ки­те за дър­жа­ва­та и пра­во­то при Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те. Спе­ци­а­л­ност­та ми се на­ри­ча­ше „Те­о­рия на со­ци­а­л­но­то уп­рав­ле­ние“, ко­я­то аз раз­ра­бот­вах ка­то „По­ли­то­ло­гия“, а ос­нов­ни­те ми на­у­ч­ни ин­те­ре­си и поз­на­ния бя­ха пре­ди всич­ко в сфе­ра­та на прог­но­зи­ра­не­то. Аз бях про­фе­си­о­нал­но най-ком­пе­тен­т­ни­ят в ор­га­ни­за­ци­я­та и бях вло­жил всич­ки­те си на­у­ч­ни зна­ния и всич­ко­то си вре­ме за пла­ни­ра­не и пре­зас­т­ра­хо­ва­не на все­ки наш ход. То­ва пре­зас­т­ра­хо­ва­не, раз­би­ра се, не мо­жа да ме спа­си от зат­во­ра, но все пак до­ве­де до фак­та, че след ка­то из­тър­пях­ме при­съ­да­та си до пос­лед­ния ден, ние с Це­ко Це­ков бях­ме приз­на­ти от Вър­хов­ния съд за не­вин­но осъ­де­ни по­ра­ди лип­са на до­ка­за­тел­с­т­ва. Всъщ­ност, мо­га да бъ­да до­во­лен от об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че влас­ти­те ни­ко­га не мо­жа­ха да се до­бе­рат до ис­ти­на­та и ни­ко­га не им ста­на яс­но кое как е ста­на­ло.

– Как­во ста­на с ор­га­ни­за­ци­я­та след арес­ту­ва­не­то Ви?

– По­зи­ви­те се по­я­вя­ва­ха още ня­кол­ко ме­се­ца, до­ка­то Дър­жав­на си­гур­ност „се убе­ди“, че то­ва не е де­ло на те­зи, ко­и­то са арес­ту­ва­ни, и об­ви­не­ни­е­то към нас в то­ва от­но­ше­ние от­пад­на. Пос­ле дей­ност­та бе „паш­ку­ли­ра­на“ поч­ти три го­ди­ни. Ед­ва в на­ча­ло­то на 1988 г. част от чле­но­ве­те на ор­га­ни­за­ци­я­та из­ля­зо­ха от не­ле­гал­ност и об­ра­зу­ва­ха Не­за­ви­си­мо­то дру­жес­т­во за за­щи­та пра­ва­та на чо­ве­ка (НДЗПЧ), чи­я­то дей­ност пре­диз­ви­ка ис­те­рия сред пра­во­вер­ни­те за­щит­ни­ци на ко­му­низ­ма в Бъл­га­рия. В спи­съ­ка на дру­жес­т­во­то аз бях за­пи­сан под №3, ма­кар че бях в зат­во­ра по то­ва вре­ме. През есен­та на 1989 г. из­ля­зох оттам и то­га­ва въз­с­та­но­вих­ме ка­то ле­гал­на го­ля­ма част от ста­ра­та ни ор­га­ни­за­ция, а ед­на по-мал­ка за­па­зих­ме ка­то „ин­ф­рас­т­рук­ту­ра“. Още то­га­ва ня­мах­ме ни­как­во до­ве­рие в про­ти­ча­щи­те про­це­си и при­е­х­ме стра­те­гия да ра­бо­тим в по­лу­не­ле­гал­ност.

През есен­та на 1989 г. нап­ра­вих­ме и пър­ва­та си неп­рос­ти­ма по­ли­ти­чес­ка греш­ка с то­ва, че се влях­ме в Бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия (обе­ди­не­на) /БРСДП(о)/, ко­я­то по-къс­но под наш на­тиск бе пре­и­ме­ну­ва­на в Бъл­гар­с­ка со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия (БСДП). Ви­на­та за та­зи греш­ка е пре­ди всич­ко моя, за­що­то от мен за­ви­се­ше да­ли да нап­ра­вим то­ва вли­ва­не, но мис­ля, че зас­лу­жа­ват об­щес­т­вен ин­те­рес при­чи­ни­те, по­ра­ди ко­и­то до­пус­нах та­зи греш­ка. Пър­ва­та при­чи­на бе в то­ва, че ка­то из­ля­зъл са­мо пре­ди ня­кол­ко дни от зат­во­ра ня­мах точ­на ин­фор­ма­ция и яс­на пред­с­та­ва за съ­би­ти­я­та в Бъл­га­рия и в Из­точ­на Ев­ро­па. Дру­ги­те две при­чи­ни са пря­ко след­с­т­вие от пър­ва­та: вто­ра­та бе, че твър­де лес­но се по­дда­дох на съ­ве­ти­те на Ру­мя­на Узу­но­ва от Ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“ от Мюн­хен и на бол­ше­виш­ки­те нас­то­я­ва­ния на Пе­тър Бо­я­джи­ев от Мар­си­лия да нап­ра­вим то­ва обе­ди­не­ние. И тре­та­та при­чи­на бе, че аз имах на­и­в­ност­та да се на­дя­вам, че ще ус­пе­ем да „из­тег­лим на­дяс­но“ ста­ри­те ши­ро­ки со­ци­а­лис­ти и да ги нап­ра­вим ли­бе­ра­ли.

Точ­но по вре­ме­то, ко­га­то се влях­ме при со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­те, за­поч­на съз­да­ва­не­то на Съ­ю­за на де­мок­ра­ти­чес­ки­те си­ли (СДС) и аз ста­нах един от пър­ви­те съз­да­те­ли на та­зи ор­га­ни­за­ция. Тъй ка­то ня­кои от чле­но­ве­те на пър­вия Ко­о­р­ди­на­ци­о­нен съ­вет на СДС от­ка­за­ха да при­е­мат БРСДП (о) за­ра­ди ней­ния „ра­бот­ни­чес­ки ха­рак­тер“, вър­ху мо­я­та съ­вест днес те­жи гре­хът, че се зас­тъ­пих и ста­нах га­рант за „опо­зи­ци­он­на­та бла­го­на­деж­д­ност“ на та­зи пар­тия и та­ка спо­мог­нах за ней­но­то нас­та­ня­ва­не в обе­ди­ня­ва­ща­та се опо­зи­ция. Твър­де ско­ро оба­че на нас ни ста­на яс­но, че со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­те не са се от­ка­за­ли от въз­г­ле­ди­те си на ши­ро­ки со­ци­а­лис­ти, че не са на­у­чи­ли ни­що от опи­та на ев­ро­пейс­ка­та и све­тов­на­та со­ци­а­л­де­мок­ра­ция. Поч­ти на вто­ра­та сед­ми­ца след сли­ва­не­то ние ве­че зна­е­х­ме, че ста­ри­те „ши­ро­ка­ни“ ня­мат ни­как­ви на­ме­ре­ния да ста­ват да­же и со­ци­а­л­де­мок­ра­ти, а още по-мал­ко ли­бе­ра­ли.

Още в на­ча­ло­то на де­кем­в­ри 1989 г. сфор­ми­рах­ме гру­па, ко­я­то си пос­та­ви цел­та да се про­ти­во­пос­та­ви на ле­ви­чар­с­ки­те стра­те­гии в БСДП. Поч­ти цял ме­сец бе­ше ну­жен, за да про­у­ме­ем, че опи­ти­те ни да нап­ра­вим „тих прев­рат“ за из­тег­ля­не­то на пар­ти­я­та надяс­но са об­ре­че­ни на не­у­с­пех и то­га­ва взех­ме ре­ше­ние да се опи­та­ме да нап­ра­вим то­ва по най-офи­ци­а­лен на­чин. На 18 яну­а­ри 1990 г. ини­ци­а­тив­на гру­па от 37 ду­ши офи­ци­а­л­но обя­вих­ме, че свик­ва­ме „ра­бот­на кон­фе­рен­ция“ за от­х­вър­ля­не­то на мар­к­сиз­ма ка­то ис­то­ри­чес­ки фун­да­мент на пар­ти­я­та, за от­х­вър­ля­не­то на ав­то­ри­тар­ни­те ме­то­ди на ра­бо­та на са­моп­ро­въз­г­ла­си­лия се за пред­се­да­тел на пар­ти­я­та Пе­тър Дер­т­ли­ев (ле­ги­тим­ни­ят пред­се­да­тел бе д-р Ата­нас Мос­ков) и за де­мок­ра­тич­но из­г­раж­да­не на пар­тий­на­та струк­ту­ра. На 9 фев­ру­а­ри 1990 г. обя­вих­ме съз­да­ва­не­то на „не­мар­к­сис­т­ка фрак­ция“ в БСДП и ло­ги­чес­ки­ят за­вър­шек на те­зи дейс­т­вия бе кон­фе­рен­ци­я­та на 18 март 1990 г., ко­га­то обя­вих­ме съз­да­ва­не­то на Со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия (не­мар­к­сис­ти).

– Го­во­ри се, че то­га­ва сте би­ли са­мо ше­па хо­ра. Та­ка ли бе­ше?

– От есен­та на 1989 г. до есен­та на 1990 г. по­ли­ти­чес­ка­та си­ту­а­ция в Бъл­га­рия се ха­рак­те­ри­зи­ра­ше с еуфо­рич­ност, „по­ли­ти­чес­ка дев­с­т­ве­ност“ и „про­мис­ку­и­тет­ност“. Мас­ме­ди­и­те иг­ра­е­ха из­к­лю­чи­тел­но ак­тив­на ро­ля в „по­ли­ти­чес­ко­то пре­лъс­тя­ва­не“ и тъй ка­то се ръ­ко­во­де­ха от „пре­у­с­т­рой­ва­щи­те се ко­му­нис­ти“, те та­ка ма­ни­пу­ли­ра­ха по­ли­ти­чес­ко­то съз­на­ние на ма­со­вия бъл­га­рин, че най-ма­со­ви­те фор­ма­ции ста­на­ха имен­но ле­ви­чар­с­ки­те ор­га­ни­за­ции, на ко­и­то ко­му­нис­ти­те бя­ха въз­ло­жи­ли за­да­ча­та да ими­ти­рат „опо­зи­ци­он­на“ по­зи­ция. БСДП бе имен­но та­ка­ва по­ли­ти­чес­ка струк­ту­ра, на ко­я­то ко­му­нис­ти­те бя­ха въз­ло­жи­ли на­деж­да­та да оме­ко­ти на­род­ния гняв сре­щу прес­тъп­на­та ко­му­нис­ти­чес­ка сис­те­ма и да да­де въз­мож­ност на не­о­ко­му­нис­ти­те да вля­зат в Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал. Ти­пич­ни­те со­ци­а­л­де­мок­ра­ти още по вре­ме­то на ко­му­нис­ти­чес­ка­та дик­та­ту­ра бя­ха ево­лю­и­ра­ли и ста­на­ли ли­бе­ра­ли и ко­га­то ние фор­ми­рах­ме „не­мар­к­сис­т­ка­та фрак­ция“, те зас­та­на­ха плът­но с нас. Ста­ри­те ши­ро­ки со­ци­а­лис­ти бя­ха и си ос­та­на­ха без­на­деж­д­но по­ра­зе­ни от мар­к­си­чес­ка­та за­ра­за и ес­тес­т­ве­но зас­та­на­ха про­тив нас. Ос­нов­на­та член­с­ка ма­са на БСДП оба­че се рек­ру­ти­ра­ше пре­ди всич­ко от бив­ши ко­му­нис­ти, те има­ха пре­вес в пар­ти­я­та и до­ве­до­ха до то­ва, че ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти ста­ва­ха все по-тес­ни и по съ­щес­т­во БСДП ста­на со­ци­а­лис­ти­чес­ка, а не со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка. Има­ше и хо­ра, ко­и­то прос­то бя­ха влю­бе­ни в нар­цис­тич­ни­те мус­тач­ки на г-н Дер­т­ли­ев... В ця­ла­та та­зи си­ту­а­ция ние, ес­тес­т­ве­но, бях­ме твър­де мал­ко. Все пак зас­лу­жа­ва вни­ма­ние фак­тът, че „мал­ци­на­та от гру­па­та на Ян­ков“ (как­то ни на­ри­ча­ха) на кон­фе­рен­ци­я­та на 18 март 1990 г. бя­ха точ­но 199 де­ле­га­ти от всич­ки сек­ции на БСДП в ця­ла­та стра­на, а зад тях сто­я­ха по­ве­че от три хи­ля­ди ду­ши! Да, бях­ме мал­ко, но сме до­вол­ни, че не се под­чи­них­ме на те­ро­ра на пре­о­б­ла­да­ва­що­то фор­ми­ра­но от ко­му­нис­ти­чес­ки­те мас­ме­дии об­щес­т­ве­но мне­ние. Днес ве­че на всич­ки е яс­но, че оно­ва, ко­е­то ние каз­вах­ме то­га­ва за ха­рак­те­ра на БСДП, е аб­со­лют­но точ­но. Жалко, че „мнозинството“ не проумя това навреме!

– До­кол­ко­то раз­би­рам, Вие сте на мне­ние, че гос­по­дин Пе­тър Дер­т­ли­ев и не­го­ва­та пар­тия са иг­ра­ли ро­ля­та на „по­ли­ти­чес­ки пре­лъс­ти­тел“ на „дев­с­т­ве­но­то по­ли­ти­чес­ко съз­на­ние“ на ма­со­вия бъл­га­рин. Та­ка ли е ?

– По­не та­ка­ва е би­ла ед­на от въз­ло­же­ни­те му от ко­му­нис­ти­те за­да­чи. Ко­му­нис­ти­те имат бо­гат опит в то­ва от­но­ше­ние. Поз­на­вам хо­ра, ко­и­то са ми до­ве­ря­ва­ли, че Дър­жав­на си­гур­ност им е да­ва­ла твър­де мно­го па­ри, за да съб­лаз­ня­ват съп­ру­ги­те на оне­зи, ко­и­то са не­у­доб­ни на власт­та, и та­ка да им съз­да­ват се­мей­ни проб­ле­ми, т.е. „да прев­зе­мат кре­пост­та“ с пре­да­тел, от­вът­ре. Съ­ща­та фун­к­ция бе въз­ло­же­на и на г-н Пе­тър Дер­т­ли­ев. Аз ня­мам пра­во­то да уп­рек­вам оне­зи бъл­га­ри, ко­и­то бя­ха пре­лъс­те­ни от г-н Дер­т­ли­ев и ти­пич­но ко­му­нис­ти­чес­ка­та прог­ра­ма на не­го­ва­та пар­тия, за­що­то те­зи хо­ра прос­то ня­ма­ха опит в по­ли­ти­чес­ки­те из­ма­ми. За мен е важ­но, че те се­га ве­че яс­но раз­би­рат, че са би­ли из­ма­ме­ни. Мно­го ми е труд­но оба­че да про­у­мея да­ли и опит­ни­те за­пад­ни по­ли­ти­чес­ки наб­лю­да­те­ли у нас са би­ли „пре­лъс­те­ни по­ли­ти­чес­ки дев­с­т­ве­ни­ци“, или прос­то тех­ни­те по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си са на­ла­га­ли те да под­по­ма­гат ле­ви­чар­с­ки­те стра­те­гии, чи­и­то из­пъл­ни­те­ли са хо­ра­та ка­то г-н Пе­тър Дер­т­ли­ев. Спом­ням си, че пос­ла­ни­ци­те на Гер­ма­ния, Ис­па­ния и Фран­ция ме обя­ви­ха за „пер­со­на нон гра­та“ в сво­и­те по­сол­с­т­ва, след ка­то им ка­зах през фев­ру­а­ри и март 1990 г., че счи­там Дер­т­ли­ев за мар­к­сист и под­с­та­ве­но ли­це на ко­му­нис­ти­те. По-тър­пе­ли­ви бя­ха са­мо аме­ри­кан­ци­те, ко­и­то ед­ва през ок­том­в­ри 1990 г. сче­то­ха за нуж­но да ми ка­жат, че ве­че е вре­ме да се помиря и обе­ди­ня с Дер­т­ли­ев, за­що­то оцен­ки­те ми за не­го би­ли пог­реш­ни и било очевидно, че той е „ис­тин­с­ки опо­зи­ци­о­нер“. Е, и те спря­ха да ме ка­нят в по­сол­с­т­во­то, ко­га­то от­ка­зах да се съ­о­б­ра­зя с пре­по­ръ­ки­те им.

– Не се ли опи­тах­те да обяс­ни­те на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал как­ва пар­тия е БСДП? До­кол­ко­то зная, Ва­ше­то име там е би­ло поз­на­то, щом лич­но Ви­ли Бранд се е зас­тъ­пил за Вас...

– Още до­ка­то бях в зат­во­ра ръ­ко­во­де­на­та от г-н Сте­фан Та­ба­ков във Ви­е­на БСДП в из­г­на­ние бе пуб­ли­ку­ва­ла в сво­е­то из­да­ние в-к „Сво­бо­ден на­род“ ма­те­ри­а­ли и про­тес­ти в моя за­щи­та и в за­щи­та на на­ша­та не­ле­гал­на ор­га­ни­за­ция. На та­зи ба­за през про­лет­та на 1989 г. лич­но г-н Ви­ли Бранд от три­бу­на­та на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал съ­що се е из­ка­зал в моя за­щи­та. Но аз ня­мах ни­как­во на­ме­ре­ние да вли­зам в офи­ци­а­л­ни вза­и­мо­о­т­но­ше­ния със Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал прос­то за­що­то ни­ко­га не съм бил со­ци­а­л­де­мок­рат. Днес не съм пи­сал пис­ма ни­то до г-н Сте­фан Та­ба­ков, ни­то до г-н Ви­ли Бранд, чи­я­то за­щи­та, докато бях в затвора, бе важ­на за мен.

Тук оба­че мо­га да спо­ме­на два твър­де лю­бо­пит­ни фак­та: през декември 1989 г. пос­ла­ни­кът на Ав­с­т­рия ни бе­ше по­ка­нил с г-н Дер­т­ли­ев на офи­ци­а­л­на сре­ща и ко­га­то, от­го­ва­ряй­ки на въп­рос, за­поч­нах да раз­каз­вам за не­ле­гал­на­та си дей­ност, г-н Дер­т­ли­ев най-гру­бо и без­це­ре­мон­но се опи­та да ми поп­ре­чи да го­во­ря. На­ли от то­ва, ко­е­то раз­каз­вах, бе­ше оче­вид­но, че в съ­що­то вре­ме той са­мо е сер­вил­ни­чел на влас­ти­те! Бях дал на г-н Дер­т­ли­ев всич­ки бро­е­ве от в-к „Сво­бо­ден на­род“, из­да­ван във Ви­е­на, в ко­и­то има­ше ста­тии и пе­ти­ции за на­ша­та не­ле­гал­на ор­га­ни­за­ция, но той уни­що­жи всич­ки­те вес­т­ни­ци, за да не ги раз­п­рос­т­ра­ня­вам сред опо­зи­ци­я­та!

– Как­во ви поп­ре­чи да се обя­ви­те за ли­бе­ра­ли още на уч­ре­ди­тел­на­та кон­фе­рен­ция на пар­ти­я­та на 18 март 1990 г.?

– Как­то ка­зах, со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки­те идеи и фра­зе­о­ло­гия ви­на­ги са би­ли са­мо прик­ри­тие на на­ши­те ти­пич­но ли­бе­рал­ни по­зи­ции. Ко­га­то въз­с­та­но­вих­ме ор­га­ни­за­ци­я­та ка­то ле­гал­на през есен­та на 1989 г., ние ня­мах­ме ни­как­во до­ве­рие на про­ти­ча­щи­те про­це­си на де­мок­ра­ти­за­ция. По време на „Кръглата маса“ и през пролетта на 1990 г. в София и в провинцията от­к­ри­то се го­во­ре­ше, че ако ко­му­нис­ти­те пред­п­ри­е­мат и у нас та­ка на­ре­че­ния „ру­мън­с­ки ва­ри­ант“, то те ще го за­поч­нат пре­ди всич­ко сре­щу „хо­ра­та на Ян­ко Ян­ков“. Това бе споменато и в някои вестници.

Слож­ни бя­ха и от­но­ше­ни­я­та ни със Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли. Още в на­ча­ло­то на „Кръг­ла­та ма­са“ аз по­ка­зах от­к­ри­тия си ан­ти­ко­му­ни­зъм и ан­ти­съ­ве­ти­зъм и то­ва из­п­ла­ши всич­ки ли­де­ри на СДС. На 5 фев­ру­а­ри 1990 г. на за­се­да­ние на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС обя­вих ис­ка­ни­я­та и със­та­ва на та­ка на­ре­че­на­та „фрак­ция на ра­ди­кал­на­та опо­зи­ция в СДС“ и бях­ме раз­би­ти още съ­ща­та ве­чер. Ня­кол­ко дни след то­ва, на 9 фев­ру­а­ри 1990 г., обя­вих съз­да­ва­не­то и ръ­ко­вод­ния със­тав на „не­мар­к­сис­т­ка­та фрак­ция“ в БСДП. А се­га чуй­те най-съ­щес­т­ве­но­то: след ед­на сед­ми­ца, на 15 фев­ру­а­ри 1990 г., във в-к „Ли­те­ра­ту­рен фронт“ пред­се­да­те­лят на КС на СДС Же­лю Же­лев пуб­ли­ку­ва ин­тер­вю, чи­е­то заг­ла­вие бе не са­мо лич­на дек­ла­ра­ция, но и ин­с­т­рук­ция към опо­зи­ци­я­та – то­ва заг­ла­вие гла­се­ше: „И се­га се смя­там за мар­к­сист!“ На ми­тин­га на СДС пред бан­ка­та в Со­фия на 25 фев­ру­а­ри 1990 г. лич­но Же­лю Же­лев и Ивай­ло Три­фо­нов не ис­ка­ха да ме до­пус­нат до мик­ро­фо­на. Са­мо зап­ла­ха­та от д-р Кон­с­тан­тин Трен­чев, че вед­на­га ще нап­ра­ви „ми­тин­гов скан­дал“, при­ну­ди Же­лев и Три­фо­нов да ме до­пус­нат до три­бу­на­та, но ед­ва след ка­то цен­зу­ри­ра­ха и из­х­вър­ли­ха от реч­та ми всич­ко, ко­е­то бе про­тив ко­му­нис­ти­те. Аз ес­тес­т­ве­но про­че­тох реч­та си та­ка, как­то си зна­ех. И то­ва вбе­си два­ма­та „си­ни де­мок­ра­ти“. На 10 март 1990 г. ве­че всич­ки ли­де­ри на СДС нап­ра­ви­ха плъ­тен кор­дон и въ­о­б­ще не ме до­пус­на­ха до три­бу­на­та на ми­тин­га в Плов­див. При та­зи си­ту­а­ция бе­ше по­ве­че от яс­но, че на­ши про­тив­ни­ци са не са­мо ко­му­нис­ти­те.

В съ­що­то вре­ме яс­но се очер­та­ва­ше, че по­ли­ти­чес­ко­то спо­ра­зу­ме­ние на „Кръг­ла­та ма­са“ меж­ду чер­ве­ни­те и си­ни­те ко­му­нис­ти ще бъ­де та­ко­ва, че пар­тии с ли­бе­рал­на по­ли­ти­чес­ка ори­е­н­та­ция ня­ма да бъ­дат до­пус­на­ти за учас­тие в пред­с­то­я­щи­те из­бо­ри. Как­то ве­че Ви ка­зах, мо­я­та про­фе­си­о­нал­на спе­ци­а­ли­за­ция е по­ли­то­ло­ги­я­та и по­ли­ти­чес­ко­то прог­но­зи­ра­не. За да из­бег­нем уни­що­жи­тел­ни­те уда­ри на ко­му­нис­ти­те и на фал­ши­ва­та опо­зи­ция, на кон­фе­рен­ци­я­та на 18 март 1990 г. ние при­е­х­ме ед­на ти­пич­но ли­бе­рал­на прог­ра­ма и един ти­пич­но со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки ус­тав и ос­та­вих­ме на­и­ме­но­ва­ни­е­то на пар­ти­я­та да бъ­де со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко. Ока­за се, че всич­ко бе пре­це­не­но мно­го точ­но – по вре­ме на съ­деб­но­то за­се­да­ние за ре­гис­т­ри­ра­не на пар­ти­я­та през ап­рил 1990 г. про­ку­рор­ка­та за­я­ви, че се ко­ле­бае да­ли да пле­ди­ра от­каз за ре­гис­т­ра­ция по­ра­ди на­и­ме­но­ва­ни­е­то „не­мар­к­сис­ти“ и по­ра­ди твър­де сму­ща­ва­щи­те ис­ка­ния в прог­ра­ма­та ни, но в съ­що­то вре­ме со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки­ят ус­тав и на­и­ме­но­ва­ни­е­то на пар­ти­я­та ба­лан­си­ра­ли опа­се­ни­я­та є. Как­то виж­да­те, тряб­ва­ше да про­дъл­жим да бъ­дем в не­ле­гал­ност или полунелегалност още дъл­го вре­ме. Ед­ва на из­вън­ред­на­та ра­бот­на кон­фе­рен­ция на 12 яну­а­ри 1991 г. ние сче­тох­ме, че мо­жем да при­ве­дем на­и­ме­но­ва­ни­е­то и ус­та­ва на пар­ти­я­та в съ­о­т­вет­с­т­вие с ли­бе­рал­на­та ни прог­ра­ма и прак­ти­чес­ка­та ни по­ли­ти­чес­ка по­зи­ция.

– Кои бя­ха ос­нов­ни­те при­чи­ни за от­ри­ца­тел­но­то от­но­ше­ние на Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли към Вас?

– Аз съм един от съз­да­те­ли­те на Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли. На 31 ок­том­в­ри 1989 г. из­ля­зох от зат­во­ра, на 17-та­та ми­ну­та бях в по­сол­с­т­во­то на САЩ в Со­фия, на дру­гия ден бях на „Еко­фо­ру­ма“ и от то­зи ден за­поч­нах да се сре­щам с „по­ли­ти­чес­ки­те мъ­же“, пре­тен­ди­ра­щи да са опо­зи­ция. Тряб­ва да приз­ная, че се от­на­сях из­к­лю­чи­тел­но скеп­тич­но поч­ти към всич­ки, а при­чи­ни­те за скеп­ти­циз­ма ми бя­ха твър­де мно­го. Пре­ди всич­ко зна­ех, че още през 1977 г. към ка­би­не­та на то­га­ваш­ния ми­нис­тър на вън­ш­ни­те ра­бо­ти Пе­тър Мла­де­нов е раз­ра­бот­ван план-прог­но­за за ов­ла­дя­ва­не на по­ли­ти­чес­ка­та си­ту­а­ция на пре­хо­да към не­о­ко­му­ни­зъм (по то­зи въп­рос ве­че съм пи­сал, но в ско­ро вре­ме ще раз­ка­жа от­но­во съ­о­б­ра­же­ни­я­та си на стра­ни­ци­те на на­шия вес­т­ник). Ос­вен то­ва, до­ка­то бях в зат­во­ра, зна­ех, че влас­ти­те са взе­ли не­о­б­хо­ди­ми­те мер­ки, за да из­го­нят от стра­на­та всич­ки неп­ри­ми­ри­ми опо­зи­ци­о­не­ри. От на­ча­ло­то до края на 1988 г. от Бъл­га­рия бя­ха из­го­не­ни твър­де мно­го неп­рек­лон­ни мъ­же. На 23 но­е­м­в­ри 1988 г. пол­ков­ник Бо­жи­дар Ан­то­нов от Ми­нис­тер­с­т­во­то на вът­реш­ни­те ра­бо­ти до­ве­де ро­ди­те­ли­те ми в зат­во­ра и в тях­но при­със­т­вие ми ка­за, че още съ­щия ден ще ме ос­во­бо­дят, но тряб­ва вед­на­га да на­пус­на стра­на­та. Аз от­ка­зах и ос­та­нах в ки­ли­и­те още ед­на го­ди­на! Точ­но през та­зи го­ди­на про­у­мях, че ис­тин­с­ки­те опо­зи­ци­о­не­ри у нас се на­ми­рат или в зат­во­ри­те, или са из­го­не­ни в чуж­би­на. През приз­ма­та на те­зи съ­о­б­ра­же­ния се от­на­сях с твърде мно­го ре­зер­ви към те­зи, ко­и­то по вре­ме­то на „Еко­фо­ру­ма“ се под­ви­за­ва­ха ка­то ли­де­ри на опо­зи­ци­я­та. Пък и не­мал­ко от тях поз­на­вах лич­но и от мно­го го­ди­ни, та­ка че не мо­жех лес­но да по­вяр­вам на твър­де­ни­я­та им, че са скъ­са­ли с ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия. Впро­чем, по­ве­че­то от тях го­во­ре­ха са­мо за пре­у­с­т­ройс­т­во на ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма, а не за ней­но­то съ­ба­ря­не. На мо­и­те пред­ло­же­ния за ра­ди­кал­ни опозиционни ис­ка­ния се от­в­ръ­ща­ше със „заг­ри­же­ност“ за мо­е­то пси­хич­но здра­ве. Те­за­та на Ан­д­ро­пов, че кой­то е про­тив ко­му­низ­ма прос­то е луд, бе­ше в де­мон­с­т­ра­ти­вен ход сред псевдоопо­зи­ци­он­ни­те ли­де­ри през есен­та на 1989 г. Пре­ди сли­за­не­то на То­дор Жив­ков от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на аз не вля­зох в от­к­рит кон­ф­лик­т с те­зи ли­де­ри, за­що­то раз­чи­тах, че те­за­та за пре­у­с­т­ройс­т­во мо­же да бъ­де из­пол­з­ва­на ка­то по­вод, за да се за­поч­не съ­ба­ря­не­то на сис­те­ма­та, но след 10 но­е­м­в­ри 1989 г. кон­ф­лик­тът ни бе­ше не­и­з­бе­жен. Пър­ви­ят ни се­ри­о­зен кон­ф­ликт бе още на 14­15 де­кем­в­ри 1989 г., ко­га­то об­ви­них в „пре­да­тел­с­т­во“ Же­лю Же­лев, Пет­ко Си­ме­о­нов, Ге­о­р­ги Спа­сов и поч­ти всич­ки ос­та­на­ли за то­ва, че от­к­ло­ни­ха хо­ра­та от про­тес­та им пред На­род­но­то съб­ра­ние и ги на­со­чи­ха към чер­к­ва­та, за да по­че­тат па­мет­та на Са­ха­ров. То­га­ва, как­то зна­е­те, хо­ра­та скан­ди­ра­ха „До­лу БКП!“, а ли­де­ри­те на опо­зи­ци­я­та се „раз­г­ра­ни­чи­ха“ от тях, на­ри­чай­ки ги „ек­с­т­ре­мис­ти“. По вре­ме на то­зи спон­та­нен на­ро­ден про­тест не бе счу­пе­но ни­то ед­но стък­ло, но псевдоопо­зи­ци­я­та на­ри­ча­ше хо­ра­та „ек­с­т­ре­мис­ти“ за­ра­ди же­ла­ни­е­то им да бъ­де сва­ле­на ко­му­нис­ти­чес­ка­та дик­та­ту­ра. Ка­те­го­ри­чен съм, че то­га­ва бе­ше из­вър­ше­но пър­во­то го­ля­мо по­ли­ти­чес­ко пре­да­тел­с­т­во и бе из­пус­нат пър­ви­ят шанс за сво­бод­но­то раз­ви­тие на Бъл­га­рия! Пос­ле бя­ха из­пус­на­ти още ня­кол­ко та­ки­ва шан­са, за­що­то ра­ди­ка­лиз­мът на ма­си­те се сблъс­к­ва­ше с пре­да­тел­с­т­во­то на ле­ко­мис­ле­но из­диг­на­ти­те от тях ли­де­ри. Всъщ­ност СДС се със­то­е­ше от два, за съ­жа­ле­ние про­ти­вос­то­я­щи си по сво­и­те ин­те­ре­си слоя – елек­то­рат и ли­де­ри. Меж­ду мен и елек­то­ра­та на СДС ви­на­ги е има­ло раз­би­ра­тел­с­т­во, но с ли­де­ри­те ви­на­ги съм бил в кон­ф­ликт. При­чи­ни­те за те­зи кон­ф­лик­ти са съ­щи­те, ко­и­то днес са в ос­но­ва­та на растящия кон­ф­лик­т меж­ду ли­де­ри­те и елек­то­ра­та на СДС.

– Вие спо­ме­нах­те, че на 5 фев­ру­а­ри 1990 г. на за­се­да­ние на Коор­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС сте обя­ви­ли ис­ка­ни­я­та и със­та­ва на „фрак­ция на ра­ди­кал­на­та опо­зи­ция“. Раз­ка­же­те ня­кои под­роб­ности!

– Още през пър­ви­те дни на „Кръг­ла­та ма­са“ кон­с­та­ти­рах пъл­но еди­но­мис­лие и еди­но­дейс­т­вие меж­ду ко­му­нис­ти и опо­зи­ция по всич­ки важ­ни пун­к­то­ве от пре­го­во­ри­те. По­тър­сих съ­миш­ле­ни­ци сред чле­но­ве­те на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС, учас­т­ва­щи в за­се­да­ни­я­та на „Кръг­ла­та ма­са“, и от­к­рих 16 ду­ши. По­ве­че­то от тях ежед­нев­но раз­го­ва­ря­ха по те­ле­фо­на с Пе­тър Бо­я­джи­ев от Мар­си­лия и спо­де­ля­ха не­го­ви­те ра­ди­кал­ни по това време съ­ве­ти. Ка­то ръ­ко­во­ди­тел на Ев­ро­пейс­ка­та фон­да­ция „Ди­а­лог“ още през 1987­1988 г. той бе за­поч­нал да под­по­ма­га фи­нан­со­во и ор­га­ни­за­ци­он­но съп­ро­ти­ва­та сре­щу ре­жи­ма на Жив­ков и бе из­вес­тен сред опо­зи­ци­я­та. До­ка­то бях в зат­во­ра, той бе под­по­ма­гал мно­го мо­и­те при­я­те­ли от Не­за­ви­си­мо­то дру­жес­т­во за за­щи­та на пра­ва­та на чо­ве­ка. Бе­ше ор­га­ни­зи­рал и спе­ци­а­л­но ин­тер­вю с мо­я­та май­ка, ко­е­то бе от­пе­ча­та­но във френ­с­ки­те вес­т­ни­ци. Ко­га­то за­поч­нах да ор­га­ни­зи­рам фрак­ци­я­та на ра­ди­кал­на­та опо­зи­ция, Пе­тър Бо­я­джи­ев за­поч­на прип­ря­но да нас­то­я­ва пред всич­ки да за­я­вим по-бър­зо по­зи­ци­я­та си, оба­че по­ве­че­то от тях не бя­ха го­то­ви за то­ва. Ня­мах ни­как­во до­ве­рие на Ру­мен Во­де­ни­ча­ров, но Бо­я­джи­ев нас­то­я­тел­но го пре­по­ръч­ва­ше за го­во­ри­тел на фрак­ци­я­та. Ис­ках да „об­ра­бо­тя“ все­ки член на фрак­ци­я­та, та­ка че да ня­ма „връ­ща­не на­зад“, но на 4 фев­ру­а­ри 1990 г. Ди­ми­тър То­мов ме уве­до­ми, че всич­ки са се съб­ра­ли в мо­я­та квар­ти­ра и ча­кат мен, за да офор­мим тек­с­та на ис­ка­ни­я­та си. За­ми­съ­лът бе още на дру­гия ден да обя­вим със­та­ва на фрак­ци­я­та и да се обо­со­бим в дяс­на­та стра­на на опо­зи­ци­он­на­та част на „Кръг­ла­та ма­са“, а Же­лю Же­лев и не­го­вият ан­ту­раж да бъ­дат в ля­ва­та част. На фо­на на оно­ва, ко­е­то се пред­ла­га­ше ка­то по­зи­ция от ан­ту­ра­жа на Же­лю Же­лев, на­ши­те пред­ло­же­ния бя­ха ис­тин­с­ко уни­що­же­ние на ко­му­нис­ти­чес­ка­та сис­те­ма. Всич­ко бе­ше доб­ре об­мис­ле­но ка­то по­зи­ция, но пла­нът не бе обез­пе­чен със ста­бил­ни хо­ра. На за­се­да­ни­е­то на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС на 5 фев­ру­а­ри 1990 г. аз обя­вих със­та­ва и ис­ка­ни­я­та на фрак­ция­та и то­ва пре­диз­ви­ка ис­тин­с­ки шок – Же­лю Же­лев за­я­ви, че ед­но­лич­но ще се раз­бе­рат с Лу­ка­нов да от­ло­жат за­се­да­ни­е­то на „Кръг­ла­та ма­са“, пла­ни­ра­но за 6 фев­ру­а­ри, а Пе­тър Бе­рон, Пет­ко Си­ме­о­нов, Ге­о­р­ги Спа­сов, Сте­фан Гай­тан­джи­ев, Пе­тър Дер­т­ли­ев и Ми­лан Дрен­чев не мо­жа­ха да ов­ла­де­ят нер­ви­те си. Спря­мо нас се за­поч­на стра­хот­на ата­ка и чле­но­ве­те на фрак­ци­я­та за­поч­на­ха един по един да за­я­вя­ват, че се от­каз­ват. Пър­ви­ят, кой­то се из­п­ла­ши най-мно­го и вед­на­га се от­ре­че от нас, бе отец Хрис­то­фор Съ­бев. Вто­ри­ят бе д-р Кон­с­тан­тин Трен­чев, кой­то за­я­ви пред всич­ки, че фрак­ци­я­та не го ин­те­ре­су­ва и за­ми­на­ва на сре­ща с Лу­ка­нов.

Тре­ти­ят от­ка­зал се бе Лю­бо­мир Со­ба­джи­ев, кой­то за­я­ви, че ко­га­то е бил у до­ма ми при об­съж­да­не­то на на­шия план, е бил пи­ян и дре­мел, та­ка че ни­що не пом­ни и се­га в трез­во със­то­я­ние се ужа­ся­ва от нас. Пос­ле­ден на­пус­на по­тъ­ва­щия ко­раб Ру­мен Во­де­ни­ча­ров! Ос­та­нах­ме са­мо аз, д-р Бой­ко Прой­чев, Дра­го­мир Це­ков, Кон­с­тан­тин Ге­о­р­ги­ев и Пла­мен Да­рак­чи­ев. Съ­ща­та ве­чер при­със­т­вах на за­се­да­ни­е­то на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на син­ди­ка­та „Под­к­ре­па“, къ­де­то Ирен Зам­фи­ро­ва ръ­ко­во­де­ше на­тис­ка вър­ху д-р Трен­чев и не ща­де­ше уп­ре­ци­те към не­го за­ра­ди от­ка­за му да ос­та­не във фрак­ци­я­та. На 6 фев­ру­а­ри ве­чер­та д-р Трен­чев от­но­во бе под­ло­жен на „на­тис­ка на чле­но­ве­те на ръ­ко­вод­с­т­во­то на син­ди­ка­та“ и нак­рая всич­ко му се раз­ми­на с то­ва, че на 7 фев­ру­а­ри 1990 г. той про­че­те на „Кръг­ла­та ма­са“ ед­на мал­ка част от на­ши­те ис­ка­ния, при то­ва ги про­че­те ка­то своя лич­на по­зи­ция. С то­ва фрак­ци­я­та на ра­ди­кал­на­та опо­зи­ция в СДС прик­лю­чи сво­е­то крат­ко съ­щес­т­ву­ва­не. Дъл­го вре­ме след то­ва си мис­лех, че бях­ме раз­би­ти по­ра­ди при­бър­за­ни греш­ки в сце­на­рия, но пос­ле се убе­дих, че фрак­ци­я­та бе об­ре­че­на по­ра­ди неп­ре­о­до­ли­ми при­чи­ни – дяс­на по­ли­ти­чес­ка по­зи­ция не мо­же да се осъ­щес­т­вя­ва от ле­ви­ча­ри!

– Как­во ста­на след „по­ра­же­ни­е­то“?

– По­ра­же­ни­е­то бе още ве­чер­та на 5 фев­ру­а­ри 1990 г. На дру­гия ден (на 6 фев­ру­а­ри) Пе­тър Дер­т­ли­ев пред­с­та­ви в Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС ре­ше­ние на ръ­ко­вод­с­т­во­то на БСДП за мо­е­то от­с­т­ра­ня­ва­не от Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет и от „Кръг­ла­та ма­са“ ка­то пред­с­та­ви­тел на та­зи пар­тия. Но Дер­т­ли­ев бе до­пус­нал ед­на съ­щес­т­ве­на греш­ка – до­ку­мен­тът бе пред­с­та­вен на 6 фев­ру­а­ри, а тек­с­тът му гла­се­ше, че за­се­да­ни­е­то се е със­то­я­ло и ре­ше­ни­е­то е взе­то на 7 фев­ру­а­ри 1990 г.! От Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС един­с­т­ве­но Пла­мен Да­рак­чи­ев се про­ти­во­пос­та­ви и се по­зо­ва на то­ва не­съ­о­т­вет­с­т­вие в да­ти­те. Все пак до ре­ше­ние на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС не се стиг­на. На 9 фев­ру­а­ри 1990 г. обя­вих­ме съз­да­ва­не­то на „не­мар­к­сис­т­ка фрак­ция“ в БСДП и то­ва ве­че пос­лу­жи ка­то мо­щен сиг­нал за всич­ки ле­ви­ча­ри да се обе­ди­нят сре­щу мен.

На 10 фев­ру­а­ри 1990 г. в Со­фия прис­тиг­на дър­жав­ни­ят сек­ре­тар на САЩ Джеймс Бей­кър, а не­го­ви­ят спе­ци­а­лен съ­вет­ник Боб Хът­чингз по­ка­ни мен, Же­лю Же­лев, Пет­ко Си­ме­о­нов, Ге­о­р­ги Спа­сов, Ру­мен Во­де­ни­ча­ров и Пе­тър Бе­рон за раз­го­вор сут­рин­та в 10 ча­са. „Си­ни­те ли­де­ри“ нап­ра­ви­ха всич­ко въз­мож­но да ми поп­ре­чат да се срещ­на с то­зи чо­век, но Мар­шал Ха­рис от по­сол­с­т­во­то на САЩ в Со­фия от­с­т­ра­ни „ин­фор­ма­ци­он­на­та мъг­ла“ и сре­ща­та се със­тоя. По вре­ме на раз­го­во­ра „си­ни­те ли­де­ри“ гру­бо се опит­ва­ха да ми поп­ре­чат да ка­жа мне­ни­е­то си, но се ока­за, че г-н Хът­чингз лич­но е по­же­лал да раз­го­ва­ря с мен, тъй ка­то по вре­ме на мо­е­то арес­ту­ва­не и пре­би­ва­ва­не в зат­во­ра той е ра­бо­тел в Ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“ и от­дав­на е зна­ел мо­е­то име и дей­ност. Оно­ва, ко­е­то ка­зах по вре­ме на сре­ща­та, бе съ­що­то, ко­е­то ве­че два ме­се­ца уси­ле­но го­во­рех пред за­пад­ни­те пос­ла­ни­ци и жур­на­лис­ти в Со­фия, а имен­но, че вът­реш­на­та същ­ност на опо­зи­ци­я­та у нас е дъл­бо­ко чер­ве­на! Ве­чер­та на 10 фев­ру­а­ри се със­тоя сре­ща­та в „Ше­ра­тон“ с г-н Джеймс Бей­кър и „си­ни­те ли­де­ри“ се опи­та­ха да ми прег­ра­дят пъ­тя и да ми поп­ре­чат да при­със­т­вам, но Мар­шал Ха­рис и Дъг­лас Смит от по­сол­с­т­во­то на САЩ ме въ­ве­до­ха в за­ла­та за сре­ща­та.

На дру­гия ден, 11 фев­ру­а­ри 1990 г., съв­сем не­о­чак­ва­но бях по­се­тен у до­ма от Вло­дже­мир Смо­хов­с­ки, кой­то се пред­с­та­ви ка­то „жур­на­лист от Вар­ша­ва“ и всъщ­ност бе пър­ви­ят жур­на­лист, кой­то бе про­я­вил ин­те­рес към мо­я­та те­за, че още през 1977 г. към ка­би­не­та на Пе­тър Мла­де­нов е бил раз­ра­бот­ван план за съз­да­ва­не­то на фал­ши­ва опо­зи­ция по вре­ме­то на един евен­ту­а­лен пре­ход към не­о­ко­му­ни­зъм. (Немно­го вре­ме след то­ва кон­с­та­ти­рах, че Смо­хов­с­ки не е жур­на­лист, че ин­тер­вю­то ми не е има­ло ни­как­ва дру­га фун­к­ция ос­вен да бъ­де пре­дос­та­ве­но на раз­по­ло­же­ние на тай­ни­те служ­би.)

На 21 фев­ру­а­ри 1990 г. лич­но ге­не­рал Ата­нас Се­мер­джи­ев, то­га­ва­шен ми­нис­тър на вът­реш­ни­те ра­бо­ти, ме по­ка­ни в ми­нис­тер­с­т­во­то за раз­го­вор. По­вод за по­ка­на­та бе мо­е­то ис­ка­не, пос­та­ве­но официално на „Кръг­ла­та ма­са“, да се раз­сек­ре­тят до­си­е­та­та на жер­т­ви­те на Дър­жав­на си­гур­ност и нас­то­я­ва­не­то ми да се за­поз­ная с мо­е­то до­сие. На сре­ща­та при­със­т­ва­ха за­мес­т­ни­ци­те на ге­не­ра­ла – Го­цев, Ор­ман­ков и Ни­ков. Още в на­ча­ло­то на раз­го­во­ра оба­че аз раз­б­рах, че цел­та на по­ка­на­та е да ме шан­та­жи­рат и да ме на­ка­рат да бъ­да „по-кро­тък“ на „Кръг­ла­та ма­са“ и в Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС. Да­дох им да раз­бе­рат, че то­ва ня­ма да ста­не! Точ­но по то­ва вре­ме в кон­так­т­ни­те гру­пи на „Кръг­ла­та ма­са“ ак­тив­но се об­съж­да­ха ос­нов­ни­те по­ло­же­ния и тек­с­тът на по­ли­ти­чес­ко­то спо­ра­зу­ме­ние меж­ду БСП и СДС. Аз бях под­гот­вил ед­на из­к­лю­чи­тел­но об­с­той­на по­ли­то­ло­ги­чес­ка кри­ти­ка на про­е­к­та за спо­ра­зу­ме­ние и за­я­вих в Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет на СДС, че ще се из­ка­жа на „Кръг­ла­та ма­са“ по то­зи въп­рос. То­ва хвър­ли в па­ни­ка „си­ни­те ли­де­ри“. След не­у­с­пеш­ния опит за шан­таж­но ус­ми­ря­ва­не от стра­на на ми­нис­тър Се­мер­джи­ев бе яс­но, че са­мо „си­ни­те ли­де­ри“ ще мо­гат да ме „ус­ми­рят“ чрез от­с­т­ра­ня­ва­не­то ми от „Кръг­ла­та ма­са“. Ко­га­то за­я­вих на Же­лю Же­лев, че же­лая да се из­ка­жа, той се опи­та да ме из­го­ни от за­се­да­ни­я­та на „Кръг­ла­та ма­са“ в Дво­ре­ца на кул­ту­ра­та, но аз от­ка­зах да ги на­пус­на. Ка­то пред­се­да­тел на гру­па­та на СДС на „Кръг­ла­та ма­са“ оба­че той ус­пя да на­ло­жи во­ля­та си и не ми да­де въз­мож­ност да се из­ка­жа. На след­ва­щия ден, ко­га­то оти­дох в Дво­ре­ца на кул­ту­ра­та за учас­тие в за­се­да­ни­я­та на „Кръг­ла­та ма­са“, бях пос­рещ­нат от Сте­фан Гай­тан­джи­ев, кой­то ме уве­до­ми, че през нощ­та са сме­не­ни про­пус­ки­те и аз ве­че ня­мам про­пуск и ня­ма да бъ­да до­пус­нат в за­се­да­тел­на­та за­ла. Та­ка бях от­с­т­ра­нен от за­се­да­ни­я­та на „Кръг­ла­та ма­са“ и бе обез­пе­че­но без­п­роб­лем­но­то при­е­ма­не и под­пис­ва­не на по­ли­ти­чес­ко­то спо­ра­зу­ме­ние меж­ду чер­ве­ни­те и си­ни­те ко­му­нис­ти, ко­е­то до­ве­де до със­то­я­ни­е­то, в ко­е­то се на­ми­ра­ме днес.

– А от СДС как бях­те от­с­т­ра­нен?

– То­ва ста­на свет­ка­вич­но. Съ­щия ден, ко­га­то Сте­фан Гай­тан­джи­ев не ме до­пус­на на за­се­да­ни­я­та на „Кръг­ла­та ма­са“, аз оти­дох в сгра­да­та на СДС на ул. „Ра­ков­с­ки“ № 134, но там ед­но яко мом­че ме пре­дуп­ре­ди, че по за­по­вед на Пет­ко Си­ме­о­нов ще уп­раж­ни на­си­лие вър­ху мен, ако се опи­там да вля­за в сгра­да­та. Отто­га­ва не съм стъп­вал там.

– След то­ва ни­кой ли не Ви е ка­нил да по­се­ти­те та­зи сгра­да?

– Пре­ди ня­кол­ко дни Йор­дан Ва­си­лев и Сте­фан Са­вов ме по­ка­ни­ха. Не­що по­ве­че – те ме по­ка­ни­ха за учас­тие в от­с­т­ра­ня­ва­не­то на по­ра­же­ни­я­та, на­не­се­ни на СДС от „си­ни­те ко­му­нис­ти“. Про­ме­ни­те в СДС ве­че са осе­за­е­ми, а то­ва оз­на­ча­ва, че шан­сът на де­мок­ра­ци­я­та се за­сил­ва. Бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во има нуж­да от „си­ня­та ма­гия“ и аз съм уве­рен, че та­ка на­ре­че­на­та „гру­па на 39-те“ би могла да нап­ра­ви от СДС ед­на ис­тин­с­ка опо­зи­ци­он­на си­ла в Бъл­га­рия.

[Публикувано и на стр.348-361 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].

ПРЕДМЕТОЛОГИЯ НА ПРОГНОСТИКАТА

Правилното разкриване на предметологията на прогностиката е един от въпросите за правилното обособяване на самата наука като форма на духовно усвояване на действителността. Значението на предметологичната проблематика понастоящем е твърде голямо, най-малкото поради две основни съображения: защото все още се спори за предмета на прогностиката, и защото предметологичните проблеми, макар и изходни за всяка наука, са все още неразработени теоретически в почти всички науки, въпреки че тяхното значение е задоволително осъзнато.

Предметологията на прогностиката е частнонаучно учение за предмета на науката, за законите на неговото функциониране и развитие. Изходна предметологична проблематика за всички съвременни науки е тая за разграничаването на обекта и предмета на тяхното изследване, и частнонаучната предметология на прогностиката естествено трябва да тръгне оттук. Най-вече и предвид обстоятелството, че споровете за предмета на прогностиката като наука в много отношения са обусловени именно от отъждествяването (или поне от недостатъчно ясното разграничаване) на обекта и предмета на изследването.

Проблемата за разграничаването и разкриването на съотношението между обекта и предмета на изследването е сред основните философски проблеми на всяко частнонаучно познание, и е изходен момент и част от проблемите на теорията (учението) на познанието. От правилното решаване на тази проблема зависи твърде много параметризацията на частнонаучната проблематика, отграничаването на науката от останалите науки, с които тя е в тесни връзки и взаимоотношения, очертаването на най-важните проблеми на науката и насочването на изследванията именно към тях, разкриването на основните системно-структурни компоненти на науката и тяхното по-нататъшно деструктуриране и рубрикиране, изборът на съответствуващи на предмета методи на изследванията, и редица други. Значението на проблемата за правилното определяне на обекта и предмета на всяко частнонаучно изследване има важно изходно значение и предвид на това, че все още не е налице задоволителна класификация на науките, която, разбира се, следва да се изгради преди всичко върху основата на предмета на тези науки.

Състоянието на частнонаучните философски проблеми винаги е обуславяно от принципното общофилософско решаване на същите тези проблеми. Поради това предимствата или недостатъците при решаването на първата проблематика винаги рефлектират осезателно върху решаването на другата. За съжаление в общофилософското решаване на предметологичната проблематика се срещат твърде много недостатъци, и тяхното влияние върху частнонаучната предметологична проблематика на прогностиката не е могло да бъде избегнато.

Мнозина автори отъждествяват (или недостатъчно ясно разграничават) понятията “предмет” и “обект” на изследване от науките, и обикновено едно и също явление в едни случаи се нарича обект, а в други - предмет на изследването. Дори и авторите, правещи разграничение между тези понятия, трактуват тяхното значение в различни аспекти[1]. Анализът на общофилософското решаване на предметологичната проблематика за разграничаването на обекта и предмета на изследването сочи, че са налице три групи становища: според едното понятията обект и предмет на изследването са еднозначни; според другото становище те са еднозначни само на емпиричното равнище на познанието, а необходимостта от тяхното разграничаване възниква на теоретическото равнище; и според третото становище, което намираме за най-приемливо - тези понятия са различни както на емпирическо, така и на теоретическото равнище на познанието.

Понятията “обект на изследването” и “предмет на изследването” изпълняват различни функции в процеса на човешкото познание. Понятието “обект на изследването” изразява, фиксира обективното съществуване на изучаемите явления, свойства, връзки и закони на развитието, и ориентира изследователя към най-пълно и всестранно отразяване на съществените страни на действителността. То е изходно понятие в интерпретацията на съдържанието на човешкото знание за действителността. Понятието “предмет на изследването” определя границите, в пределите на които се извършва конкретно изследване на обекта на изследването, и в концентриран вид посочва познавателните задачи на дадената конкретна наука, главното направление на научното търсене.

Т. нар. “метафизическа гносеология и епистемология” разглежда обекта на изследването твърде разширително, като по същество го отъждествява с цялата обективна реалност. Основателно ли е обаче такова отъждествяване? Колкото и парадоксално да изглежда, отъждествяването между обекта на изследването и обективната реалност е едновременно и основателно, и неоснователно.

Подобно отъждествяване е неоснователно защото и доколкото премахва разликата между обективната реалност и обекта на изследването, и води до отъждествяването на тези по същество различни понятия. Понятието “обективна реалност” обхваща всичко извън субекта на познанието. В рамките на епистемологията то обикновено се противопоставя на понятието “съзнание”, но такова противопоставяне има смисъл само при отговора на основния философски въпрос, извън което то губи смисъл, тъй като самото съзнание също е реалност, макар и т. нар. “идеална реалност”. Ако се приеме,че обектът на изследването е абсолютно тъждествен с обективната реалност, това би довело до извода, че обективната реалност е била подложена на изследване и опознаване още преди възникването на човешкото съзнание като иманентен атрибут на субекта на познанието, и че ще бъде подложена на такова изследване и след евентуалното изчезване на човешкото съзнание.

Т. нар. “материалистическа гносеология и епистемология” (която, впрочем, предпочита да нарича себе си “гносеология”), обаче, все пак приема идеята за отъждествяването на обективната реалност и обекта на изследването, но в определени граници, разглежда в качеството на обект на познанието само онези обективни свойства, връзки и отношения на обективната реалност, които са включени, и едва след като са включени, в процес на познанието, т. е. само опосредената чрез съзнанието обективна реалност, заобикаляща субекта на познанието. Така определено, понятието “обект на познанието” не е застинало и неподвижно, а динамично, постоянно обогатяващо се в процеса на развитието на научното познание и практическата дейност. В този смисъл обективната реалност съществува вън и независимо от субекта на изследването и познанието, но обектът на изследването е невъзможен без познаващия го субект. Освен това понятието “обект на познанието” е чисто общо епистемологично понятие, имащо смисъл единствено в рамките на целия познавателен процес, осъществяван от човека и човечеството, а що се отнася до познанието, осъществявано върху определени конкретни страни или аспекти на обекта, то тук вече става дума за предмет на познанието.[2]

Съдържанието на обекта на изследването съществува и не зависи от субекта на изследването. Напротив, съдържанието на предмета на изследването, макар и детерминирано от обекта, зависи и се формира от субекта на изследването, разбира се, съвсем не произволно, а в зависимост от обема и характера на знанията за предмета, т. е. върху основата на философската теория за познанието и частнонаучната предметология.

Тук твърде важно значение за прогностиката имат следните гносеологични, епистемологични и предметологични принципи: а) принципът на обективността изисква в процеса на формирането на предмета на прогностиката субектът на познанието непременно да отчита обективния характер на тези свойства, връзки и отношения, които се включват в предмета, и които в крайна сметка определят обективния характер на съдържанието на предмета на всяка частна наука, независимо от твърде активното участие на познаващия субект при формирането на това съдържание; б) принципът на детерминизма предполага разглеждането на предмета на прогностиката в зависимост от обекта на изследването; в) принципът на развитието налага разглеждането на обекта и предмета не като застинали и неизменни, а в тяхната динамика, от гледна точка на относителната им самостоятелност един от друг, на противоречието и взаимопрехода между тях; г) принципът на историзма държи на отчитането на конкретноисторическите условия, в които протича формирането на предмета на прогностиката и развитието на обекта на изследването, разкриването на генезиса на предмета, а следователно и на науката.

След принципното решаване на изходната предметологическа проблематика (т. е. на проблематиката за разграничаването между обекта и предмета на изследването) за прогностиката възниква нова, не по-малко сложна и трудна за решаване на настоящия етап проблематика, а именно проблематиката за конкретното очертаване на параметрите на предмета на прогностиката като наука. В съвременната прогностична литература този въпрос все още не е решен и е част от значително по-общ въпрос, а именно: “Каква наука, занимаваща се с проблемите на бъдещето, е възможна?”. В съществуващата по този въпрос литература са се оформили три становища.

Първото становище (което сега може да се смята за напълно преодоляно) се характеризира с отричане правото на съществуване на каквато и да е наука, изследваща проблемите на бъдещето. Това становище, макар и очевидно неубедително и недоказано, се приемаше като аксиома от марксистите и бе доминиращо до началото на 60-те години, докато се е смятало, че прогнозирането като проблематика и прогностиката като наука са характерни за капиталистическото стопанство, а в условията на директивното планиране при социализма те са нереални и нецелесъобразни. (Малко по-късно обаче сред марксистите стана доминираща точно обратната теза, а именно, че проблематиката на прогнозирането е специфична само за социалистическото общество, но не и за буржоазното). Може определено да се каже, че понастоящем това становище се среща твърде рядко и с редица резерви. Сред “последните мохикани” на тази тема е може би А. Д. Урсул[3].

Второто становище се характеризира с опитите за обосноваване на универсалната наука, изследваща проблемите на бъдещето в теоретико-съдържателен и едновременно в методологически план. Всъщност това е футурологична концепция. Независимо от наличието на известни нюанси в мненията на различни автори, всички те постулират, че възникващата наука е наука, разработваща конкретните прогнози за дадени обекти от действителността, и едновременно е наука, изучаваща методологията на самото прогнозиране.

Началото на подобно становище може да бъде намерено още в дълбока древност (например древногръцкият лекар Хипократ е написал специален труд, озаглавен “Прогностика”, в който прогностиката се разглежда като наука за диагностициране и разкриване тенденциите на бъдещото развитие на болестите), но неговото съвременно трактуване е спечелило значителен брой поддръжници. Същевременно по-голямата част от авторите, причислявани към това становище, не само че обикновено не анализират другите становища, но и поддържаното от тях изказват неясно и неаргументирано.

Освен това, сред неговите привърженици няма единство на възгледите по въпроса за наименованието на самата наука – едни автори я наричат философия на бъдещето[4], други автори я наричат футурология[5] или дори критическа футурология; трети – футуристика; четвърти – футокреация; пети – фустори; шести – футурибл; седми – делфология; осми – меллонтология[6]; девети – методология (тъй като тя е методология на всички останали науки по въпросите на прогнозирането); десети – проспектив[7]; единадесети – конжектюр[8]; дванадесети – прогностика[9] (при което говорят за обща и специална прогностика, и в частност за социална прогностика[10]); тринадесети употребяват и двата термини като абсолютно тъждествени, или в краен случай като леко нюансирани; четиринадесета група автори, избягвайки да се ангажират с горните наименования, просто предпочитат описателното наименование “наука за прогнозирането “ или “наука за предвиждането”.

Третото становище разглежда прогностиката като обща теория и методология на прогнозирането, като наука за анализ на обективната основа на прогнозирането, т. е. като самостоятелна наука за теоретико-методологическите проблеми на прогнозирането, извършвано от специалните науки и от философията. Според него специфичните съдържателни прогностични разработки са задача на отделната специална наука и от философията в съответствие с техния предмет на изследване, а прогностиката като самостоятелна наука има за свой предмет на изследване само теоретико-методологическите проблеми на прогнозирането. Този, според нас, е най-предпочитаният подход.

Прогностиката като наука е теоретическа основа за разработването на прогнози и има за предмет на изучаване технологията и организацията на научното прогнозиране, а самата тя не разработва прогнози и е наука за бъдещето само в смисъл, че изследва прогностичния процес, осъществяван в рамките на частните науки и философията. Изработването на прогнозите, самото прогнозиране като социално значима дейност не е и не може да бъде обособено в отделна наука, а е иманентна функция на всяка наука, и следователно не е възможно нито изграждането на обща наука за бъдещето на цялата действителност (т. нар. футурология), нито на по-малко общи науки за материалната и за социалната действителност (т. нар. естествена или социална прогностика), нито на конкретна наука за отделните сфери на действителността (например икономическа прогностика, политическа прогностика, правна прогностика и пр.). Прогнозирането е иманентна функция на всяка наука, но прогностичните функции на отделните науки се проявяват специфично - в математиката не така, както във физиката, химията или биологията; в астрономията не така, както в медицината и техниката; в правото не така, както в географията, икономиката и т. н.; но тя винаги и неизменно се проявява, защото без нея (както и без другите иманентни функции) науката просто губи смисъла на своето съществуване. Предмет на изучаване от прогностиката е “самото предвиждане”, структурата, вътрешната логика, технологията и научната организация на самия процес на разработване на прогнозите, независимо от спецификата на предметите на различните науки и сфери на дейност на човека.

Бидейки формулиран по този начин, предметът на прогностиката явно съществено се различава от традиционното схващане за предмет на дадена наука - той не е специфичен аспект от обект от материалната реалност, а е специфичен аспект от обект на идеалната реалност, представляваща отражение на материалната реалност. Или с други думи: тъй като самият предмет на изследване от прогностиката всъщност не е нищо друго освен съвкупност от теоретични знания и положения, формулирани от отделните науки, то и науката, изследваща тези знания, е по същество метанаука.

Като метанаука прогностиката има за предмет на изследване системата от теоретични знания за предмета на отделните науки, но не цялата система от знания за тези предмети интересува прогностиката, а само онази част, която описва бъдещото състояние на предметите на частните науки и философията. При това нужно е да се подчертае, че съдържанието на знанията за бъдещите характеристики на предметите има смисъл за прогностиката само във връзка с разкриване взаимоотношенията между природата на предмета и методите за неговото прогнозиране. Във всички други отношения (ценност, полезност, цел и др.) съдържанието на знанието за бъдещото състояние на предмета излиза извън рамките на предмета на прогностиката.

---

[1] Така например според първото гледище обекти са елементите на реалността, които в своето единство съставляват материята, а предмет е един от типовете материални обекти, за които са характерни структурна устойчивост, относителна твърдост на пространствените граници и наличие на маса на покоя. Второто гледище провежда разграничението между обект и предмет, като го свързва с понятията “проблема” и “проблемна ситуация”, и по-точно с началния и крайния момент от осъзнаването и формулирането на проблемната ситуация. Според третото гледище обект е всичко онова, което явно или неявно съдържа в себе си социално противоречие и поражда проблемна ситуация, а предмет са само най-значимите от практическа или теоретическа гледна точка аспекти, свойства, страни и особености на обекта, които подлежат на непосредствено изучаване. Според четвъртото гледище предметът на изследването - това е емпирическият или абстрактният обект, описан по-рано или още неизвестен на науката.

[2] В този смисъл следва да приемем за неприемливо становището на П. Гиндев, че “по отношение на познанието, осъществявано от отделен човек, понятието обект на познанието отстъпва мястото си на понятието предмет на познанието”. Гиндев, П., Философия и социално познание, С., 1973, с. 25.

[3] Урсул, А. Д., Проблема информации в современной науке (Философские очерки), М., 1975, с. 169-170.

[4] В началото на ХХ век известният немски философ и социолог Карл Манхайм (1893-1947) поставя въпроса за възникването и формирането на една “нова философия” - “философия на бъдещето”, която той противопоставя на всички съществуващи социални теории на миналото и настоящето, които разглежда най-общо като свеждащи се до или характеризиращи се като “идеология” и “утопия”.

[5] През 1943 г. емигриралият в САЩ немски социолог О. Флектхайм предлага и въвежда термина “футурология” като наименование за нововъзникващата и противопоставяща се на идеологията и утопията философия на бъдещето, в чиято предметна област вече е започнало формирането на редица футурологични теории, свързани с имената на Питирим Сорокин, Джон Кенет Гълбрайт, Даниел Бел, Реймън Арон, Алвин Тофлър, Хербърт Маркузе, Бертран дьо Жувенел, Гастон Берже, Фред Полак, Херман Кан, Збигнев Бжежински, и др.

[6] Тези автори обикновено изрично възразяват срещу термина футурология, тъй като е съставен от латинската дума futurum и гръцката дума logos, по който начин новообразуваният латинско-гръцки термин нарушавал лингвистичното изискване за наличие на еднородност на терминологията. Така, за да бъде спазено това лингвистично изискване те предлагат чисто гръцкия термин меллонтология, съставен от думите mellon и logos.

[7] Това наименование е предложено и обосновано през 1957 г. от френския изследовател Гастон Берже. (Виж: Berger, G., Etapes de la Prospective, Paris, 1957). Той, обаче, абсолютно никъде не обяснява защо не приема термина “футурология” и защо предлага термина “проспектив”.

[8] Това наименование е предложено и обосновано през 1964 г. от френския изследовател Бертран дьо Жувенел в книгата му “Изкуството да се предвижда”. (Виж: Jouvenel, B., L’art de la conjecture, Paris, 1964). За разлика от своя съотечественик Гастон Берже, Бертран дьо Жувенел най-обстойно обяснява защо отхвърля термина “футурология” и защо предлага термина “конжектюр”. Според него футурологията е свързана с обещание за едно достоверно знание, а такова обещание е опасно, дразнещо и има сугестивна сила, водеща до опасните илюзии, че плодовете на интереса към бъдещето са научен резултат, докато всъщност те съвсем не са такива, тъй като са резултат на акт на изкуството, а не на науката. Затова той предлага термина “конжектюр”, който е противоположен на термина “знание” и се основава върху вероятностите и правдоподобието, върху предположението и хипотезата, а не върху знанието и теорията. Впрочем, като наименование на науката за предвиждането, схващана по онова време единствено като математическа наука, основана върху същите съображения, наименованието “конжектюр” е било предложено още през XVII век от един от основоположниците на математическото учение за вероятността - Якоб Бернули (1654-1705). (Бернули, Я., Ars Conjectandi, СПбг., 1913.

[9] Така авторите на една философска енциклопедия приемат, че в широк смисъл на думата прогностиката е “теория и практика на прогнозирането”, а в тесен смисъл на думата всъщност е “наука за законите и способите за изготвяне на прогнозите”. Философский энциклопедический словарь, Второе издание, Ред. колл. С. С. Аверинцев, М., 1989, с. 512.

[10] Кусев, Ив., Социална прогностика, С., 1997, с. 13-16.

[Стр.17-27 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. - 443 с.].