НАУКАТА - ОРЪЖИЕТО НА СИЛНИЯ

Като един от видовете познавателна човешка дейност[1] и един от отраслите на човешката култура, науката е специфичен инструментариум за опознаване и преобразуване на света, с какъвто човечеството като цяло не винаги е разполагало, с който не всички народи са разполагали и разполагат, и за занимание с който притежават необходимите качества не повече от няколко процента от хората, населяващи Земята[2]. Науката има вече своята няколкохилядолетна предистория и история, своите несъмнено високи успехи в овладяването на тайните на света, но и своите, макар и сравнително многообразни, все още твърде скромни постижения в сферата на самопознанието, в овладяването на знанията за самата себе си[3].

Всяка наука притежава свое специфично “самосъзнание”, ясно осъзнаване на своите граници, на отношенията си с другите науки, на принципите, които залага в основата на своите построения. Целта на всяка наука е насочена към изработване на обективни, системно организирани и обосновани знания за действителността, към даването на вярна картина за света. Всяка наука[4] възниква, оформя се и се развива с цел да обслужва обществения живот с определени знания за закономерностите, на които се подчинява функционирането и развитието на изследвания от нея предмет. Възникването, обособяването и развитието на съответната наука се подчинява на сложни закономерности, но основни и винаги определящи са потребностите на практическата човешка дейност и кумулативният характер на процеса на познанието. Те именно ограничават произволността в еволюцията на науките, елиминират капризните случайности и обуславят строгия логически път на знанията от простото към сложното.

Когато се създават нови научни дисциплини, неминуемо се поставят на “дневен ред “ преди всичко философските проблеми на науката - за нейния генезис, за нейната предметология, системология и методология - т. е. за процеса на възникването, обособяването и оформянето й. При това нужно е да се прави разграничение между философските проблеми на науката и философските проблеми в науката. Става дума не за коренно разграничаване и противопоставяне между тези проблематики, а за основни насоки на работа във философското обобщаване на частнонаучните данни, при което към първите се отнасят проблемите на процеса на възникването, обособяването и оформянето на науката, а към вторите - проблемите на философската представа за света и теоретико-познавателните проблеми.

---

[1] Общоприето е схващането, че човешкото познание се осъществява в следните седем форми: обикновено (всекидневно, емпирично), митологическо, религиозно, художествено, философско и научно.

[2] Според Д. Прайс само 6-8 % от хората, населяващи Земята, притежават онзи необходим минимум от интелектуални качества, който е необходима предпоставка за скромно участие в научноизследователската дейност. Виж: Прайс, Д., Малая наука, большая наука, Перевод с английского, сб. Наука о науке, М., 1966, с. 288-293.

[3] Аристотел е употребявал понятието “наука” в смисъл на и като синоним на “отрасъл на знанието”, при което е определял науката като “доказателствено знание”; за Джон Стюард Мил науката е “теоретично знание”; за Огюст Конт тя е “позитивно знание”; за Имануел Кант – “системно знание”; за Едуин Хъбъл – “индуктивно процедиране”; за Карл Попър – “обосновано, обективно знание”; за Томас Кун – “парадигмално знание”; за Имре Лакатош – “изследователски програми”; за Джералд Холтън – “изследователски теми”; за Майкъл Полани – “неявно знание”; за Лари Лаудън – “проблеми и традиции”.

[4] Съдържанието и обемът на понятията наука, теория и знание все още не са непротиворечиво установени, и същите често се използуват като синоними. Анализът им обаче показва, че те имат сложна, многостепенна и разнокачествена структура. Науката е сложна система за събиране, анализиране и преработване на информация с цел да се получат нови знания, т. е. тя е инструмент за генериране на информация. Като дейност за производство на нови знания за изучавания от нея предмет, науката включва две равнища на отражение на действителността: емпирическо равнище и теоретическо равнище. Исторически погледнато, всяка наука започва своето съществуване от емпирическото равнище, и в процеса на прогресивното си развитие в нейните рамки се извършва процес на теоретическо обобщаване на емпиричния материал, т. е. на създаването на научна теория. Или с други думи: научната теория е само една от двете степени на развитието на науката.

Освен това, анализът разкрива, че съществува ясно очертано разграничение между наука и знание, и съотношението между тях е като между цяло и част, защото науката всъщност е “система от знания”. Това се подчертава още от И. Кант (Кант, И., Сочинения, Том 6, с. 56), и макар, че днес е общоприето, все пак считаме, че е непълно и недостатъчно убедително, защото не всяка система от знания може да бъде наречена наука. Така например не са и не могат да бъдат наука системата от знания, известни като теория на Птолемей, учението за топлорода и други повърхностни, погрешни и неадекватни знания, неразкриващи същността на явленията и неосновани върху законите на природата, обществото и мисленето. Следователно, за да бъде една система от знания наука, тя трябва да дава обективни знания, а не да бъде плод на чиста игра на ума.

Именно обективността на знанията е онзи могъщ фактор, който е дал основание още в най-дълбоката древност да бъде осъзнато, че “знанието е сила, а силата е предпоставка и възможност за знание”. Знанието е сила за онзи, който го притежава, т. е. знаещия; незнанието, обаче, също така е сила, но не за онзи, който го притежава, т. е. не за незнаещия, а пак за знаещия. От друга страна, силният е привилегирован да знае, включително и онова, което слабият трябва да не знае, за да бъде обезпечена възможността силният да си остане силен, а слабият да си остане слаб.

Освен това, следва изрично да бъде подчертано, че съществува и напълно ясно очертано различие между традиционно считаните за синоними термини знание и разбиране. В най-широк смисъл на думата знанието е теоретическо отражение на действителността и като такова по необходимост включва в себе си и разбирането. Въпреки това, обаче, двете понятия са различни. В тесен смисъл на думата знанието е отношение към обекта, изразяващо се в получаването (по теоретически или проектно-експериментален начин) на нови за него сведения. Разбирането е отношение не към обекта като такъв, а към знанието за него, то е интерпретация, тълкуване, обяснение на усвоеното знание.

И накрая, закономерно следва да бъде направено и разграничението между понятията знание и мнение: мнението е интерпретационна позиция, която би могла да бъде и доста оригинална, но въпреки това имаща преди всичко случаен и във висока степен недостоверен характер, която все пак в крайна сметка би могла да послужи като основа и тласък за раждането на нещо ново, т. е. за постигане на знание.

[Стр.11-14 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. 443 с.].