ШИРОКИТЕ СОЦИАЛИСТИ - ВСЕ ПО-ТЕСНИ...

Ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти ста­ват все по-тес­ни

Ин­тер­вю на Та­тя­на Сти­ли­я­но­ва

във в-к „Де­ба­ти“, бр. 25

от 16 – 21 юли 1991 г.

– Гос­по­дин Ян­ков, се­га Вие сте пред­се­да­тел на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес, но ние Ви зна­ем и ка­то един от ръ­ко­во­ди­те­ли­те на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия по вре­ме­то на пър­ви­те стъп­ки на опо­зи­ци­я­та. Как ста­нах­те со­ци­а­л­де­мок­рат?

– Вие не­съм­не­но си спом­ня­те, че г-н Пе­тър Дер­т­ли­ев е спо­ме­на­вал, че сме се раз­де­ли­ли с не­го, за­що­то аз ни­ко­га не съм бил со­ци­ал­де­мок­рат. Впро­чем те­зи ду­ми на г-н Дер­т­ли­ев бя­ха са­мо ед­на част от мое анек­до­тич­но из­каз­ва­не, че ние се раз­де­ля­ме прос­то за­що­то и два­ма­та ня­ма­ме ни­що об­що със со­ци­а­л­де­мок­ра­цията.

За да от­го­во­ря по-пъл­но на въп­ро­са Ви, ще се вър­на да­леч на­зад във вре­ме­то. Пре­ди по­ве­че от 10 го­ди­ни, през есен­та на 1979 г., с мои при­я­те­ли об­ра­зу­вах­ме не­ле­гал­на ор­га­ни­за­ция с цел вът­реш­на и меж­ду­на­род­на пра­во­за­щит­на дей­ност и про­па­ган­да. Мно­го доб­ре зна­е­х­ме, че ра­но или къс­но ще бъ­дем арес­ту­ва­ни и за да се обез­пе­чим да не ни раз­с­т­ре­лят вед­на­га след арес­ту­ва­не­то, нап­ра­вих­ме две пре­зас­т­ра­хов­ки – пър­во, на­ре­кох­ме ор­га­ни­за­ци­я­та „дви­же­ние“ (а не пар­тия!), и вто­ро, на­ре­кох­ме дви­же­ни­е­то „со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко“. То­га­ва аз ра­бо­тех ка­то гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет и ка­то на­у­чен сът­руд­ник пър­ва сте­пен в Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те и вло­жих всич­ки­те си на­у­ч­ни зна­ния за пла­ни­ра­не и пре­зас­т­ра­хо­ва­не на все­ки наш ход. То­ва пре­зас­т­ра­хо­ва­не, раз­би­ра се, не мо­жа да ме спа­си от зат­во­ра, но все пак до­ве­де до фак­та, че след ка­то из­тър­пях при­съ­да­та си до пос­лед­ния ден, Вър­хов­ни­ят съд ме приз­на за не­вин­но осъ­ден по­ра­ди лип­са на до­ка­за­тел­с­т­ва. Ние не сме би­ли со­ци­а­л­де­мок­ра­ти ни­то то­га­ва, ни­то по-къс­но. Со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко­то на­и­ме­но­ва­ние и фра­зе­о­ло­гия бя­ха са­мо прик­ри­тие на на­ша­та ти­пич­но ли­бе­рал­на по­ли­ти­чес­ка ори­е­н­та­ция, от по­зи­ци­я­та на ко­я­то пред­при­е­х­ме ре­ди­ца ак­ции, ко­и­то хвър­ли­ха в па­ни­ка Дър­жав­на си­гур­ност на те­ри­то­ри­я­та на ня­кол­ко об­лас­ти. През 1984 г. бя­ха арес­ту­ва­ни твър­де мно­го на­ши хо­ра, но в зат­во­ра ос­та­нах­ме са­мо два­ма, при то­ва без ни­как­ви кон­к­рет­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за на­ша­та дей­ност, тъй ка­то всич­ки се дър­жа­ха съг­лас­но пред­ва­ри­тел­но раз­ра­бо­те­ния от нас сце­на­рий. В на­ча­ло­то на 1988 г. част от чле­но­ве­те на на­ша­та ор­га­ни­за­ция из­ля­зо­ха от не­ле­гал­ност и об­ра­зу­ва­ха Не­за­ви­си­мо­то дру­жес­т­во за за­щи­та пра­ва­та на чо­ве­ка (НДЗПЧ), чи­я­то дей­ност хвър­ли в ис­те­рия пра­во­вер­ни­те за­щит­ни­ци на ко­му­низ­ма в Бъл­га­рия. През есен­та на 1989 г. из­ля­зох от зат­во­ра и въз­с­та­но­вих­ме ка­то ле­гал­на ста­ра­та си ор­га­ни­за­ция, но до­пус­нах­ме пър­ва­та си неп­рос­ти­ма по­ли­ти­чес­ка греш­ка, ка­то се влях­ме в Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия (обе­ди­не­на) /БРСДП(о)/. В съ­що­то вре­ме за­поч­на и съз­да­ва­не­то на Съ­ю­за на де­мок­ра­тич­ни­те си­ли и чле­но­ве­те на пър­вия Ко­о­р­ди­на­ци­о­нен съ­вет от­ка­за­ха да при­е­мат г-н Дер­т­ли­ев за­ра­ди „ра­бот­ни­чес­кия“ ха­рак­тер на пар­ти­я­та и вър­ху мо­я­та съ­вест те­жи гре­хът, че се зас­тъ­пих и ста­нах га­рант за „опо­зи­ци­он­на­та бла­го­на­деж­д­ност“ на г-н Дер­т­ли­ев и не­го­ва­та пар­тия. Нап­ри­мер най-неп­ри­ми­рим бе­ше г-н Йор­дан Ва­си­лев, но мо­е­то „зас­тъп­ни­чес­т­во“ и осо­бе­но твър­де­ни­е­то ми, че в ско­ро вре­ме ще про­ме­ним име­то на пар­ти­я­та в БСДП, убе­ди­ха г-н Ва­си­лев и дру­ги­те и те скло­ни­ха да при­е­мат г-н Дер­т­ли­ев за член на Ко­о­р­ди­на­ци­он­ния съ­вет.

– Г-н Ян­ков, сам ли до­пус­нах­те те­зи греш­ки или Ви по­мог­на­ха?

– От хо­ра­та око­ло мен аз бях про­фе­си­о­нал­но най-ком­пе­тен­т­ни­ят, за­що­то мо­я­та спе­ци­а­л­ност е имен­но по­ли­то­ло­ги­я­та, та­ка че ви­на­та е пре­ди всич­ко моя. Но, раз­би­ра се, че и ми по­могна­ха. То­га­ва по­ли­ти­чес­ка­та си­ту­а­ция бе сил­но еуфо­рич­на и обър­ка­на. Аз, ка­то то­ку-що из­ля­зъл от зат­во­ра, ня­мах точ­на ин­фор­ма­ция за съ­би­ти­я­та в Бъл­га­рия и в Ев­ро­па и твър­де лес­но се по­дда­дох на съ­ве­ти­те на Пе­тър Бо­я­джи­ев от Мар­си­лия и Ру­мя­на Узу­но­ва от Мюн­хен, с ко­и­то раз­го­ва­рях по те­ле­фо­на до­ри по ня­кол­ко пъ­ти на ден.

– Ко­га раз­б­рах­те греш­ка­та си?

– Още на чет­вър­та­та сре­ща с г-н Дер­т­ли­ев ве­че зна­ех, че той не е со­ци­а­л­де­мок­рат, а в най-бла­гоп­ри­я­т­ния за не­го слу­чай – ши­рок со­ци­а­лист. С мо­и­те при­я­те­ли ос­та­нах­ме в пар­ти­я­та, за­що­то ре­ших­ме, че впос­лед­с­т­вие ще ус­пе­ем да „из­тег­лим на­дяс­но“ ста­ри­те „ши­ро­ка­ни“ и да ги нап­ра­вим ли­бе­ра­ли. То­ва, раз­би­ра се, съ­що бе­ше греш­ка, но ние не мо­жех­ме да зна­ем, че ста­ри­те „ши­ро­ка­ни“ са тол­ко­ва твър­дог­ла­ви, че не же­ла­ят да ста­нат да­же и со­ци­а­л­де­мок­ра­ти, а не са­мо ли­бе­ра­ли.

– Ако на Вас ви е по­мог­на­то да сгре­ши­те, смя­та­те ли, че и на „ши­ро­ка­ни­те“ им е по­ма­га­но да бъ­дат „твър­дог­ла­ви“?

– Пър­во­на­чал­ни­те ми съм­не­ния от­дав­на са ка­те­го­рич­на уве­ре­ност, че то­ва е та­ка. По­ве­че от 20 го­ди­ни съм се за­ни­ма­вал са­мо с по­ли­то­ло­гия и то­ва е мо­я­та про­фе­си­о­нал­на спе­ци­а­ли­за­ция. Бях шо­ки­ран от фак­та, че г-н Дер­т­ли­ев, чи­я­то про­фе­си­о­нал­на спе­ци­а­ли­за­ция е ме­ди­ци­на­та, а не по­ли­то­ло­ги­я­та, плу­ва тол­ко­ва про­фе­си­о­нал­но в по­ли­ти­чес­ки­те во­до­вър­те­жи, ся­каш зад гър­ба му сто­ят най-мал­ко­то ня­кол­ко про­фе­си­о­на­лис­ти ка­то мен. Не ми бе­ше труд­но да се до­се­тя кои са те, за­що­то мно­го доб­ре зна­ех кои са и къ­де са по-го­ле­ми­те про­фе­си­о­на­лис­ти от мен. Г-н Иван Ли­лов в брой 24 на в-к „Де­ба­ти“ на­ри­ча г-н Дер­т­ли­ев „блес­тящ апа­ра­тен иг­рач“. Точ­но в то­ва се опит­вах да убе­дя ко­ле­ги­те в пар­ти­я­та още през яну­а­ри 1990 г., ка­то до­ри съм по­соч­вал ар­гу­мен­ти от­нос­но ав­то­ри­те на сце­на­рия, по кой­то иг­рае г-н Дер­т­ли­ев, но то­га­ва мал­ци­на при­е­ма­ха фак­ти­те и ло­ги­чес­ки­те съ­о­б­ра­же­ния. На 18 яну­а­ри 1990 г. ини­ци­а­тив­на гру­па от 37 ду­ши офи­ци­а­л­но обя­вих­ме, че свик­ва­ме ра­бот­на кон­фе­рен­ция за от­х­вър­ля­не­то на мар­к­сиз­ма ка­то ис­то­ри­чес­ки фун­да­мент на БСДП, за от­х­вър­ля­не­то на ав­то­ри­тар­ни­те ме­то­ди на ра­бо­та на г-н Дер­т­ли­ев и за де­мок­ра­тич­но из­г­раж­да­не на пар­тий­на­та струк­ту­ра. На 9 фев­ру­а­ри 1990 г. обя­вих­ме съз­да­ва­не­то на „не­мар­к­сис­т­ка фрак­ция“ в БСДП и ло­ги­чес­ки­ят за­вър­шек бе на кон­фе­рен­ци­я­та на 18 март 1990 г., ко­га­то обя­вих­ме съз­да­ва­не­то на Со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия–не­мар­к­сис­ти.

– Как­во Ви поп­ре­чи на та­зи кон­фе­рен­ция да се обя­ви­те за ли­бера­ли?

– През март 1990 г. по­ли­ти­чес­ка­та си­ту­а­ция в Бъл­га­рия бе поч­ти тол­ко­ва обър­ка­на, кол­ко­то и през но­е­м­в­ри 1989 г. Ко­му­нис­ти­те вну­ша­ва­ха опас­ност от „ру­мън­с­ки ва­ри­ант“ и да­ва­ха да се раз­бе­ре, че ня­ма да поз­во­лят раз­ви­тие на про­це­си­те из­вън рам­ки­те на Гор­ба­чо­ва­та пе­рес­т­рой­ка. Има­ше ре­а­л­на опас­ност за пред­с­то­я­щи­те из­бо­ри да не поз­во­лят ре­гис­т­ра­ция на пар­тии с ти­пич­но ли­бе­рал­на ори­е­н­та­ция. Не­що по­ве­че, очер­та­ва­ше се, че спо­ра­зу­ме­ни­я­та на „Кръг­ла­та ма­са“ ще бъ­дат имен­но в то­зи дух. С дру­ги ду­ми, ако то­га­ва бях­ме по­ка­за­ли ис­тин­с­ко­то си ли­це на ли­бе­ра­ли, щях­ме да срещ­нем уни­що­жа­ва­ща­та съп­ро­ти­ва не са­мо на ко­му­нис­ти­те, но и на офи­ци­а­л­на­та опо­зи­ция. По­ра­ди то­ва на кон­фе­рен­ци­я­та при­е­х­ме ед­на ти­пич­но ли­бе­рал­на прог­ра­ма и един ти­пич­но со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки ус­тав, ка­то ос­та­вих­ме на­и­ме­но­ва­ни­е­то на пар­ти­я­та да бъ­де со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ко. Ока­за се, че мно­го точ­но бях­ме пре­це­ни­ли всич­ко в то­ва от­но­ше­ние. По вре­ме на съ­деб­но­то за­се­да­ние за ре­гис­т­ра­ци­я­та на пар­ти­я­та през ап­рил 1990 г. про­ку­рор­ка­та за­я­ви, че се ко­ле­бае да­ли да пле­ди­ра от­каз за ре­гис­т­ра­ция по­ра­ди на­и­ме­но­ва­ни­е­то „не­мар­к­сис­ти“ и по­ра­ди сму­ща­ва­щи­те ис­ка­ния в прог­ра­ма­та ни, но со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки­ят ус­тав и на­и­ме­но­ва­ни­е­то на пар­ти­я­та ба­лан­си­ра­ли опа­се­ни­я­та є. Ако не бях­ме нап­ра­ви­ли то­ва, ня­ма­ше да бъ­дем ре­гис­т­ри­ра­ни ка­то за­кон­на пар­тия за учас­тие в из­бо­ри­те.

– Г-н Иван Ли­лов каз­ва, че Дер­т­ли­ев е ус­пял да „заб­лу­ди всич­ки, ос­вен мал­ци­на­та от гру­па­та на Ян­ков“. Кол­ко го­ля­ма бе­ше Ва­ша­та гру­па?

– На кон­фе­рен­ци­я­та на 18 март 1990 г. „мал­ци­на­та“ бя­ха точ­но 199 де­ле­га­ти от всич­ки сек­ции на БСДП от ця­ла­та стра­на, а зад тях има­ше по­ве­че от три хи­ля­ди ду­ши. На­и­с­ти­на бях­ме мал­ко, но точ­но ние се ока­зах­ме пра­ви. На оне­зи, ко­и­то по то­ва вре­ме ме уп­рек­ва­ха в „раз­кол“ и „раз­цеп­ни­чес­т­во“, аз каз­вах след­но­то: „На Дер­т­ли­ев му тряб­ват са­мо три­ма ду­ши, за да има пар­тия с над три ми­ли­о­на джоб­ни па­ри за ежед­нев­ни раз­хо­ди и да съб­лаз­ни три ми­ли­о­на по­ли­ти­чес­ки дев­с­т­ве­ни бъл­га­ри.“ На­дя­вах се, че по­не за­пад­ни­те наб­лю­да­те­ли раз­би­рат опас­ни­те пи­ру­е­ти на г-н Дер­т­ли­ев, но са­мо шест ме­се­ца след то­ва, през ок­том­в­ри 1990 г., бях силно изу­мен, ко­га­то г-н Дъг­лас Смит и г-н Джон Мен­зис от по­сол­с­т­во­то на САЩ в Бъл­га­рия с явна за­ин­те­ре­сованост ме уве­ща­ва­ха да се по­ми­ря и обе­ди­ня с г-н Дер­т­ли­ев, за­що­то ве­че би­ло оче­вид­но, че той е ис­тин­с­ки опо­зи­ци­о­нер и оцен­ка­та ми за не­го би­ла пог­реш­на. След моя ка­те­го­ри­чен от­каз аме­ри­кан­ци­те прос­то прес­та­на­ха да про­я­вя­ват ини­ци­а­ти­ва­та да се сре­щат с мен. И днес не ми е яс­но да­ли и опит­ни­те за­пад­ни по­ли­ти­ци са се ока­за­ли „по­ли­ти­чес­ки дев­с­т­ве­ни­ци“, или прос­то тех­ни­те по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си са на­ло­жи­ли под­по­ма­га­не­то имен­но на ле­ви­чар­с­ки­те стра­те­гии, чи­и­то из­пъл­ни­те­ли са хо­ра­та ка­то Дер­т­ли­ев.

– Как пре­це­ня­ва­те се­гаш­но­то вът­реш­но раз­с­ло­е­ние в БСДП, раз­ми­на­ва­не­то меж­ду ръ­ко­вод­с­т­во­то и член­с­ка­та ма­са. По-„тес­­ни“ ли ста­ват „ши­ро­ки­те“ со­ци­а­лис­ти?

– Спо­ред мен ти­пич­ни­те ста­ри со­ци­а­л­де­мок­ра­ти от­дав­на са ево­лю­и­ра­ли и са ли­бе­ра­ли. През март 1990 г. в БСДП ос­та­на­ха са­мо ед­на мал­ка част от ти­пич­ни­те со­ци­а­л­де­мок­ра­ти, но и те пос­те­пен­но изживяваха илюзиите си и под натиска на политическите факти ево­лю­и­ра­ха и пре­ми­на­ха по-на­дяс­но в по­ли­ти­чес­кия спек­тър. През из­тек­ла­та го­ди­на БСДП се офор­ми ка­то пар­тия на ти­пич­ни со­ци­а­лис­ти, рек­ру­ти­ра­ни от сре­ди­те на ста­ри­те ши­ро­ки со­ци­а­лис­ти и от со­ци­а­ли­зи­ра­щи­те се ко­му­нис­ти. Тъй ка­то со­ци­а­ли­зи­ра­щи­те се ко­му­нис­ти при­до­би­ха пре­вес в БСДП, то­ва до­ве­де до по­ло­же­ни­е­то ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти да ста­ват все по-тес­ни. За мен БСДП не е со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ка, а е со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия, при то­ва пар­тия на тес­ни со­ци­а­лис­ти, или с дру­ги ду­ми – „ро­зо­ви ко­му­нис­ти“.

– Спо­ред Вас на как­во раз­чи­та г-н Дер­т­ли­ев в бъ­де­щи­те из­бо­ри, ако из­ле­зе със са­мос­то­я­тел­на бю­ле­ти­на?

– На „ро­зо­ви­те ко­му­нис­ти“.

– Не са ли твър­де мно­го ве­че пе­ри­о­ди­чес­ки­те раз­цеп­ле­ния в СДС и на как­во се дъл­жат те?

– Аз съм един от съз­да­те­ли­те на СДС и все още ме бо­ли, че та­зи ор­га­ни­за­ция не мо­жа да се офор­ми ка­то ис­тин­с­ка опо­зи­ция. След 14 де­кем­в­ри 1989 г., ко­га­то ли­де­ри­те на СДС се от­г­ра­ни­чи­ха от „ек­с­т­ре­мис­ти­те“, скан­ди­ра­щи пред На­род­но­то съб­ра­ние „До­лу БКП!“, аз про­у­мях, че ня­мам мяс­то в та­зи ор­га­ни­за­ция. Пе­ри­о­ди­чес­ките раз­цеп­ле­ния в СДС са ге­не­тич­но за­ло­же­ни и те се дъл­жат на твър­де мно­го фак­то­ри, но най-важ­ни­ят от тях е то­зи, че в ръ­ко­вод­с­т­во­то още в на­ча­ло­то се нас­та­ни­ха ле­ви­ча­ри.

– Има ли раз­ли­ка меж­ду СДС от юни 1990 г. и СДС от юни 1991 г.?

– Не­съм­не­но, но та­зи раз­ли­ка все още е твър­де нез­на­чи­тел­на. На­ли­це е ра­ди­ка­ли­зи­ра­не, но все пак СДС си ос­та­ва ти­пич­но ле­ви­чар­с­ка ор­га­ни­за­ция и до­ри най-дес­ни­те в СДС са всъщ­ност най-дес­ни в рам­ки­те на ле­ви­чар­с­т­во­то.

– Как си обяс­ня­ва­те об­ща­та тен­ден­ция към ли­бе­ра­ли­за­ция на со­ци­а­л­де­мок­ра­ти­чес­ки­те ор­га­ни­за­ции? За­ко­но­мер­ност ли е или е са­мо пре­диз­бор­на де­ма­го­гия?

– По­ли­ти­чес­ка­та ра­ди­ка­ли­за­ция на ма­си­те в Бъл­га­рия на­ла­га адек­ват­но ре­а­ги­ра­не на ле­ви­чар­с­ки­те ор­га­ни­за­ции, пре­тен­ди­ра­щи да бъ­дат „дви­га­те­ли на ис­то­ри­чес­кия про­цес“. Пре­тен­ции за ли­бе­ра­ли­за­ция имат всич­ки ле­ви­чар­с­ки ор­га­ни­за­ции. Но тях­на­та ли­бе­ра­ли­за­ция не е ни­що дру­го ос­вен из­вър­ш­ва­не на бес­ни про­ме­ни, при ко­и­то кол­ко­то и да се про­ме­нят, не­ща­та ос­та­ват ед­ни и съ­щи. В рам­ки­те на ле­ви­чар­с­т­во­то ли­бе­ра­ли­за­ци­я­та не е ни­що дру­го ос­вен по­ли­ти­чес­ко сло­воб­луд­с­т­во.

– Как­ва е Ва­ша­та прог­но­за за със­та­ва на бъ­де­щия пар­ла­мент?

– Ли­бе­ра­ли­за­ци­я­та в об­щес­т­во­то е мно­го по-сил­на от ли­бе­ра­ли­за­ци­я­та в ръ­ко­вод­с­т­ва­та и стра­те­ги­и­те на по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии. То­ва не­съм­не­но ще се от­ра­зи в бъ­де­щия пар­ла­мент. Във всич­ки слу­чаи не та­ка, как­то ние ис­ка­ме, но все пак твър­де чув­с­т­ви­тел­но в срав­не­ние със се­гаш­но­то чер­ве­но Ве­ли­ко На­род­но съб­ра­ние.

[Публикувано и на стр.323-327 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].

ДОСИЕТАТА НА ДС (9)

– Гос­по­дин Ян­ков, как­во мис­ли­те за сли­за­не­то на То­дор Жив­ков от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на Бъл­га­рия?

– Сли­за­не­то на То­дор Жив­ков от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на Бъл­га­рия е съ­би­тие, ко­е­то изис­к­ва тъ­нък ана­лиз. Не­съм­не­но то е по­вод за на­рас­т­ва­не на на­деж­да­та за де­мок­ра­ти­за­ция на об­щес­т­во­то, но са­мо по се­бе си не е га­ран­ция за съ­щин­с­ки де­мок­ра­тич­ни про­ме­ни. Но­ви­ят пар­ти­ен ли­дер е тво­ре­ние мо­же би не из­ця­ло на са­мия Жив­ков, но във всич­ки слу­чаи на жив­ко­виз­ма ка­то вид не­о­с­та­ли­ни­зъм. Пе­тър Мла­де­нов е об­вър­зан ге­не­ти­чес­ки с жив­ко­виз­ма и не­го­во­то ви­ди­мо от­но­ше­ние към са­мия То­дор Жив­ков не е и не мо­же да бъ­де га­ран­ция за скъс­ва­не с жив­ко­виз­ма. Вни­ма­тел­ни­ят ана­лиз на по­ли­ти­чес­ки­те изя­ви на но­вия пар­ти­ен ли­дер за­се­га по­каз­ва, че не­го­ви­те на­ме­ре­ния гра­ви­ти­рат око­ло иде­я­та за мо­ди­фи­ци­ра­не на жив­ко­виз­ма, за ус­та­но­вя­ва­не на жив­ко­ви­зъм без То­дор Жив­ков, или не­ка го на­ре­чем не­о­жив­ко­ви­зъм.

Оче­вид­но Пе­тър Мла­де­нов не би имал ни­що про­тив то­ва да прех­вър­ли ця­ла­та ви­на за то­тал­на­та кри­за на на­ше­то об­щес­т­во лич­но вър­ху То­дор Жив­ков, вър­ху не­го­во­то се­мейс­т­во и не­кол­ци­на от не­го­ви­те приб­ли­же­ни. Но оче­вид­но е и то­ва, че Пе­тър Мла­де­нов ня­ма на­ме­ре­ние да поз­во­ли да бъ­дат об­ви­не­ни ос­та­на­ли­те ви­нов­ни­ци за на­ша­та на­ци­о­нал­на тра­ге­дия, прос­то за­що­то и са­ми­ят той е сред те­зи ви­нов­ни­ци. По­ра­ди то­ва лич­но аз не съм съг­ла­сен с до­ми­ни­ра­щи­те изяв­ле­ния за да­ва­не на „до­ве­рие на кре­дит“ на Пе­тър Мла­де­нов. Пе­тър Мла­де­нов ня­ма ни­ка­къв ре­а­лен шанс да скъ­са с жив­ко­виз­ма та­ка, как­то нап­ри­мер Хруш­чов ня­ма­ше ре­а­л­ния шанс да скъ­са със ста­ли­низ­ма. До­ве­ри­е­то на кре­дит на Пе­тър Мла­де­нов е об­ре­че­но на за­гу­ба.

– Как­во мис­ли­те за про­ме­ни­те в по­ли­ти­чес­кия и уп­рав­лен­с­кия жи­вот в Бъл­га­рия?

– След смя­на­та на То­дор Жив­ков в по­ли­ти­чес­кия и уп­рав­лен­с­кия жи­вот в Бъл­га­рия нас­тъ­пи ви­ди­ма ди­на­ми­ка. Аз съм из­рас­нал на се­ло и та­зи ди­на­ми­ка ми на­пом­ня ед­на кар­ти­на от сел­с­кия бит – вър­за­но­то жи­вот­но се рад­ва на сво­бо­да, до­ри ко­га­то син­джи­рът прос­то е удъл­жен с ня­кол­ко мет­ра. Мис­ля, че на то­зи етап Пе­тър Мла­де­нов е нап­ра­вил точ­но то­ва и че пла­но­ве­те му са да ди­на­ми­зи­ра на­ше­то об­щес­т­во точ­но по то­зи на­чин. Все пак си­ту­а­ци­я­та днес е та­ка­ва, че в твър­де ви­со­ка сте­пен от са­ми­те нас за­ви­си с кол­ко мет­ра ще удъл­жим син­джи­ра и до­ри да­ли ще се ос­во­бо­дим от не­го. Има на­деж­ди, има въз­мож­нос­ти да се ос­во­бо­дим и те­зи на­деж­ди и въз­мож­нос­ти са във въз­ник­ва­щи­те не­фор­мал­ни клу­бо­ве, дру­жес­т­ва, ор­га­ни­за­ции. Ди­на­ми­ка­та тук е го­ля­ма и оп­ти­мис­тич­на.

Но съ­щес­т­ву­ва още един ди­на­ми­чен про­цес, кой­то пос­та­вя в из­вес­т­на опас­ност пър­вия. Ли­ца­та от по­ли­ти­чес­кия и уп­рав­лен­с­кия апа­рат, ко­и­то бя­ха пуб­лич­но ан­га­жи­ра­ни и об­вър­за­ни с Жив­ков и жив­ко­виз­ма, са об­х­ва­на­ти от из­к­лю­чи­тел­на ди­на­мич­на ми­мик­рия с дву­по­соч­ни из­ме­ре­ния. Ед­на част от тях пад­на­ха в кра­ка­та на но­вия гос­по­дар и за­поч­на­ха пре­да­но да вър­тят опаш­ка пред не­го, а дру­га­та част, по-дал­но­вид­ни­те, се на­со­чи­ха към дей­ност­та на не­фор­мал­ни­те де­мок­ра­тич­ни си­ли, къ­де­то се опит­ват не са­мо да се им­п­лан­ти­рат, но до­ри и да по­е­мат ини­ци­а­ти­ва­та и ръ­ко­вод­с­т­во­то в сво­и­те ръ­це.

– Как­во мис­ли­те за раз­тур­ва­не­то на Шес­то уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност?

– Бе съ­о­б­ще­но, че Пе­тър Мла­де­нов е взел ре­ше­ние да раз­ту­ри зло­ве­що­то Шес­то уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност. Всъщ­ност не е на­пъл­но яс­но да­ли ста­ва въп­рос за ця­ло­то Шес­то уп­рав­ле­ние или са­мо за Шес­ти от­дел при Шес­то уп­рав­ле­ние на Дър­жав­на си­гур­ност. Счи­там, че е не­о­б­хо­ди­мо да бъ­де съз­да­де­на граж­дан­с­ка ко­ми­сия от вид­ни ин­те­лек­ту­а­л­ци, ко­я­то да про­у­чи прес­тъп­на­та дей­ност на то­ва уп­рав­ле­ние и да нас­то­я­ва за на­ка­за­тел­на от­го­вор­ност. Бъл­гар­с­ка­та об­щес­т­ве­ност ня­ма пъл­на и яс­на пред­с­та­ва за то­ва, с как­во точ­но се е за­ни­ма­ва­ло то­ва уп­рав­ле­ние. Мо­я­та ин­фор­ма­ция е, че то­ва уп­рав­ле­ние се е със­то­я­ло от 12 от­де­ла, ко­и­то са се за­ни­ма­ва­ли със съ­би­ра­не и ана­лиз на ин­фор­ма­ция за всич­ки ли­ца, не­за­ви­си­мо къ­де и как­во ра­бо­тят, за всич­ки ли­ца, не­за­ви­си­мо от об­ра­зо­ва­ни­е­то им, ра­бо­те­щи в сфе­ра­та на из­кус­т­во­то, кул­ту­ра­та, об­ра­зо­ва­ни­е­то и на­у­ка­та, а съ­що та­ка и по-буд­ни­те уче­ни­ци и сту­ден­ти. Съ­би­ра­на­та ин­фор­ма­ция е от най-все­въз­мо­жен ха­рак­тер – за би­то­ви­те и ин­тим­ни­те на­ви­ци на вся­ко от­дел­но ли­це, за кръ­га от поз­на­ти и при­я­те­ли, с ко­го и как­во се го­во­ри, за об­що­кул­тур­на­та и най-ве­че по­ли­ти­чес­ка­та ха­рак­те­рис­ти­ка на вся­ко ли­це и пр., и пр. Ця­ла­та та­зи ко­ло­сал­на ин­фор­ма­ция в един оп­ре­де­лен мо­мент се пус­ка в ма­ни­пу­ла­ти­вен ход за пос­ти­га­не­то на по­ли­ти­чес­ки и реп­ре­сив­ни це­ли.

За все­ки бъл­гар­с­ки граж­да­нин, при­те­жа­ващ ин­те­лек­ту­а­л­на лич­нос­то­ва ха­рак­те­рис­ти­ка, съ­щес­т­ву­ва от­дел­но до­сие. До­ку­мен­ти­те се под­ши­ват в пап­ки точ­но по трис­та стра­ни­ци, ка­то 301-та стра­ни­ца е в след­ва­щия том. Труд­но е да се ка­же от кол­ко то­ма се със­то­ят от­дел­ни­те до­си­е­та. При мо­е­то арес­ту­ва­не нап­ри­мер ус­пях да раз­бе­ра, че пър­ви­те до­ку­мен­ти са би­ли съб­ра­ни още до­ка­то съм бил уче­ник в гим­на­зи­я­та и за око­ло 20 го­ди­ни до­си­е­то ми е на­рас­на­ло на око­ло 40 то­ма, при ко­е­то най-ин­тен­зи­вен е бил рас­те­жът на до­си­е­то през вре­ме­то, до­ка­то бях на­у­чен ра­бот­ник.

Об­щес­т­ве­ност­та тряб­ва да нас­то­я­ва да бъ­де уве­до­ме­на за ня­кол­ко не­ща:

1. Къ­де ще бъ­дат из­п­ра­те­ни на ра­бо­та спе­ци­а­лис­ти­те – ма­ни­пу­ла­то­ри, ра­бо­ти­ли тол­ко­ва мно­го го­ди­ни в то­ва зло­ве­що Шес­то уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност? Ня­ма ли опас­ност да бъ­дат из­п­ра­те­ни в дру­ги уп­рав­ле­ния, къ­де­то ще про­дъл­жат да се за­ни­ма­ват със съ­ща­та дей­ност?

2. Как­во ще ста­не с ко­ло­сал­ни­те пи­ра­ми­ди от до­си­е­та? Ще бъ­дат ли скри­ти или уни­що­же­ни? Как­ва ще е га­ран­ци­я­та, че ще бъ­дат уни­що­же­ни, а не скри­ти? Все­ки, кой­то по­же­лае, ще има ли въз­мож­ност да се за­поз­нае със соб­с­т­ве­но­то си до­сие и да го из­пол­з­ва пред съ­да, ако спря­мо не­го е би­ло из­вър­ше­но прес­тъп­ле­ние?

От от­го­во­ра, от ре­ше­ни­е­то, ко­е­то Пе­тър Мла­де­нов ще да­де на те­зи ня­кол­ко въп­ро­са, ние ще раз­бе­рем да­ли той има на­ме­ре­ни­е­то дейс­т­ви­тел­но да де­жив­ко­ви­зи­ра на­ше­то об­щес­т­во, или има на­ме­ре­ни­е­то са­мо да ре­фор­ми­ра жив­ко­виз­ма.

[Ин­тер­вю на Ру­мя­на Узу­но­ва, из­лъ­чено по Ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“ на 27.11.1989 г. Публикувано и на стр.66-68 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). - 640 с.].

МЕТОДОЛОГИЯ НА ПРОГНОСТИКАТА

Проблематиката за методологията на науката прогностика понастоящем е почти неразработена и може би трябва да си припомним и възприемем не с ирония, а напълно сериозно саркастичното предупреждение на Джон Бернал, че “изучаването на научния метод върви много по-бавно, отколкото развитието на самата наука”, защото обикновено учените са склонни да размишляват за методите, с помощта на които се правят открития, едва след самите открития.[1]

Всяка област на научната дейност има специфични конкретни методи[2] и специфична частнонаучна методология като учение за методите, приложими в изследванията в тази частнонаучна област, с помощта на които се разширява наличното знание и се добива ново знание. Или методологията изследва ролята и възможностите на методите в познавателния процес в дадената научна област. Всяка наука има собствена частнонаучна методология като учение за методите на познанието в специфичната за тази наука област, а всички частнонаучни методологии са части, компоненти в рамките на всеобщата методология като методология на философията. Всеобщата методология е философско учение за методите на познанието, синтезиращо частнонаучните методологии, онтологическите и гносеологическите принципи, законите и категориите, отразяващи всеобщите връзки и свойства на природата, обществото и мисленето, т. е. на битието и познанието.

При разглеждане проблематиката на методологията на прогностиката възниква необходимостта от разкриване на съдържанието и съотношението между двете важни, взаимосвързани понятия - понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”. Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика е свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничението между понятията “методология на науките” и “методи на науките”.

Решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика обаче е неизбежно свързано с решаването на аналогичната всеобща (философска) методологическа проблематика. Или с други думи: при решаването на тази частнонаучна методологическа проблематика трябва да бъдат взети като изходни всеобщо-методологическите решения на проблематиката за разграничаването между понятията “методология” (“методология на науката”) и “метод” (“методи на науката”).

Във философската и енциклопедично-справочната литература понятието “методология” (“методология на науката”) функционира в научен оборот като сравнително нееднозначно и се употребява обикновено в две основни значения. От една страна, под “методология” (methodology) се разбира: Þтеория, учение или наука за методите и способите на научното изследване (на науката); Þсистема от теории, които се използуват като насочващи принципи и правила при извършването на анализи и обобщения; Þфилософска оценка на изследователските методи на науките, интерес към концептуалните, теоретическите и изследователските аспекти на знанието; Þтеория или учение, представляващо част от проблемите на научното познание в рамките на епистемологията (гносеологията)[3]. В този смисъл проблематиката на методологията на науката се разглежда като една от философските проблеми на всяка наука, като философска теория или учение за методите на научното познание на света, и от тази гледна точка методологията разкрива същността, границите и възможностите на използуваните методи, класифицира и систематизира тези методи, изследва условията на ефективното им използуване.

Към същата група гледища трябва да бъде отнесено и схващането, според което под “методология” следва да се разбира “философията в цялост, призвана да даде теория и най-общ метод или подход на научното познание”. В този смисъл според Азаря Поликаров терминът “методология на науката” е “алтернативен”, т. е. равнозначен на редица други названия като “философия на науката”, “философски проблеми на частните науки”, “епистемология”, при което предпочитанията към един или друг термин е “въпрос на удобство”[4].

От друга страна обаче някои автори фиксират своето внимание върху проблемите на анализа на научното познание и разглеждат методологията като “отрасъл на философията, основната цел и предназначение на който е да даде конкретна и детайлна разработка на методите на научното познание, на принципите на организацията на понятийния апарат на науките” като “съвкупност от методи”, като “система от методи” за изследване и преобразяване на предмета на науката, и в този смисъл това понятие се отъждествява с понятието “методи на науката”[5]. За нас това второ схващане е неприемливо, защото подменя или отъждествява методологията като теоретическа система с нейния предмет на изследване. Ние приемаме, че методологията не е съвкупност (система) от методи, а е съвкупност (система) от знания за методите на науката, учение за методите на науката, теория за тези методи.

Другото понятие - “метод” (гр. methodos; англ. method) или “методи на науката” - по правило се схваща сравнително еднозначно като: Þсъвкупност от изследователски прийоми; Þначини за постигане на определена теоретическа или практическа цел; Þспособи на изследване, на построяване и обосноваване на системи от философски и научни знания; Þсистема от регулативни принципи и прийоми на теоретическата и практическата дейност на човека; Þпътища, способи и средства за опознаване на действителността и за установяване на истината за изследвания от науката предмет; Þизползуване и прилагане на определени теории и понятия, постановки и знания за по-нататъшно изучаване, изменяване и управляване на явленията от действителността.[6].

По въпроса за съдържанието на метода в литературата доминира схващането, че методът е система от регулативни принципи, но се среща и твърде тясното разбиране, че методът всъщност е само един принцип[7] или един подход[8]. Доминиращо е схващането, че методите са “интелектуален инструментариум” за опознаване на действителността, и от умението на учения да го владее зависи твърде много резултатността на изследването, но се срещат и автори, които напълно отричат ролята на методите в развитието на науката[9].

Тези важни изходни предпоставки имат решаващо значение при разглеждането на проблематиката за методологията на прогностиката. В съответствие с тях ние приемаме, че методологията на прогностиката е частнонаучно учение, теория за методите на прогностиката като наука, и следователно понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката” са две отделни, самостоятелни (макар и взаимосвързани) по право на съществуване понятия, имащи свое собствено съдържание и значение в системата на прогностиката като наука. Методологията на прогностиката разкрива същността, границите и възможностите на използуваните в науката и практическата прогностична дейност методи, класифицира ги, систематизира тези методи с оглед на тяхното прилагане, изследва условията на ефективното им използуване, показва съотношението между философския метод, частнонаучните методи на прогностиката и частнонаучните методи за прогнозиране.

След направеното разграничение между понятията “методология на прогностиката” и “методи на прогностиката”, при което вниманието бе насочено главно към първото понятие, неизбежно се поставя въпросът за разкриване съдържанието на второто понятие.

Всъщност, поставя се въпросът - Какво представляват методите на прогностиката?

Отговорът е сложен и многостранен. Преди всичко необходимо е да се отбележи, че определянето на методите като “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на действителността, разбира се, е вярно, но пределно общо, не разкрива достатъчно релефно същността на методите, и следователно се нуждае от конкретизация. Методите на прогностиката, бидейки “пътища”, “способи” и “средства” за опознаване на изследваната от прогностиката действителност, по начало не се основават в тази действителност, а в човешкото съзнание, без това да означава, че човекът е свободен да конструира методите изцяло в зависимост от своите субективни желания. Или с други думи: методите на прогностиката, макар и основаващи се предимно в човешкото съзнание, не може да бъдат откъсвани от предмета на прогностиката, към чието изследване те са насочени. Такова откъсване е недопустимо и защото прогностиката, бидейки метанаука, има за предмет на изследване теоретични изводи и знания, основаващи се също така в човешкото съзнание[10].

На второ място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че те са неразривно свързани не само с предмета на изследването, но и с теорията за този предмет, т. е. с теорията на прогностиката като наука. Връзката между теорията на прогностиката и методите на прогностиката е многостранна и пронизва всички признаци на теорията[11], при което методите на науката представляват кондензация на теорията,отразяват теорията, но не в цялото й многообразие, а само съществени страни и признаци; те са теорията, приведена в действие, теорията в диалектически снет вид.

По правило теорията на прогностиката предшествува методите логически - като тяхно обоснование, и исторически - като тяхна предпоставка. Теорията е фундаментът за изграждането на методите на прогностиката, и от успешната и непротиворечива разработка на теорията зависи изграждането на адекватни на предмета методи на науката, което не изключва обратното въздействие на методите върху теорията на прогностиката. Съдържанието на теорията зависи от методите така, както и от реалното съществуване на предмета на изследването.

На трето място, при разкриване същността на методите на прогностиката е необходимо да се подчертае, че от структурно-съдържателно гледище всеки метод на прогностиката е сложно образувание от неравнозначни съставни части, играещи специфична роля в процеса на познанието и определящи спецификата на метода. Като изхождаме от идеята, че логиката на научното изследване има две страни - съдържателно-генетическа и формално-логическа, ние приемаме, че това са и двата най-общи и основни структурни компоненти на всеки метод на прогностиката, и че те са сложно образувание от множество елементи: съдържателно-генетическия компонент на методите включва в себе си определена система от закони, категории и теоретически обобщения (принципи), открити и формулирани от науката, а формално-логическият компонент на методите - способите, похватите, начините за организация на провеждането на познавателната дейност, насочена към достигането на обективната истина.

При разкриване същността на методите на прогностиката на четвърто място следва да се подчертае, че е необходимо да се прави разграничение между методите на прогностиката и методите на прогнозирането. Диференциацията на тези два вида методи е особено наложителна и поради обстоятелството, че в съществуващата литература е казано твърде много за методите на прогнозирането, и почти абсолютно нищо за методите на прогностиката, което дава основание за извода, че като че ли се е оформила погрешна тенденция за неразграничаване на тези методи. Ние приемаме, че методите на прогнозирането представляват методи от сферата на частните науки и философията, чрез които се извършва конкретно прогнозиране, а методите на прогностиката представляват методи, посредством които се осъществява изследване на предмета на прогностиката, в който предмет са включени и методите на прогнозирането. Или с други думи: ние приемаме, че методите на прогнозиране са едни от структурните компоненти на предмета на прогностиката, т.е., че те са предмет на изследване от прогностиката, което тя прави с помощта на методите на научно изследване, характерни за тази наука. Методите на прогностиката са методи за изследване в рамките на прогностиката, а методите за прогнозиране са методи за изследване в другите науки, но не и в прогностиката, където са един от структурните компоненти на предмета на изследването.

При разкриване същността на методите на науката прогностика на пето място е необходимо да се прави разграничение между понятията “методи на науката” и “научни методи”. Второто понятие е по-малко по обем и е само един от компонентите на първото. Както казва А. Сент-Дьорди[12], в историческото развитие и съществуване на всяка наука винаги са налице “ярки светлини” и дълбоки сенки, знания и невежество, преплитане на известното с неизвестното”, което означава, че във всяка наука поне по принцип е възможно съществуването наред с научните методи и на ненаучни такива, които заедно образуват комплекса от “методи на науката”.

След разкриване същността на методите на прогностиката следващата важна методологическа проблематика е тази за тяхната класификация. В съответствие с логиката на движението и характера на организацията на знанието в научното изследване частнонаучните методи на прогностиката могат да се групират в две равнища: емпирическо, на което се извършва процеса на натрупване на фактите и инфомацията за изследваните явления и процеси; и теоретическо, на което се постига висш синтез на познанието във формата на научна теория. Съответните частнонаучни методи се прилагат в зависимост от това, на какво равнище се провежда изследването и какви цели преследва то. Ето защо е целесъобразно тези методи да се разделят на три големи групи: методи на емпирическото изследване; методи, използувани както при емпирическото, така и при теоретическото изследване; методи на теоретическото изследване. Границите на това разграничение са твърде сложни и то се прави, за да се подчертае, че тези методи се използуват преимуществено на определено равнище.

В съответствие с казаното методите на прогностиката се групират според нас така:

а) методи на емпирическото изследване[13]: наблюдение, описание, измерване, картографиране, статистифициране, сравнение (съпоставка), експериментиране;

б) методи както на емпирическото, така и на теоретическото изследване: абстрахиране, анализ и синтез, индукция и дедукция, моделиране, исторически и логически методи;

в) методи на теоретическото изследване: движение от абстрактното към конкретното, идеализация, формализация, обяснения и аксиоматизация.

Накрая е нужно да се отбележи, че разгледаните методологически проблеми на прогностиката представляват само ядрото на тези проблеми. Предвид съображението, че прогностиката е все още формиращо се научно направление, ние се спряхме на тези методологически проблеми поради тяхното важно изходно значение за решаването на останалите (вече възникнали, или предстоящи да възникнат) методологически проблеми.

---

[1] Бернал, Дж., Наука в истории общества, Перевод с английского, М., 1956, с. 21.

[2] В сферата на методологията на науката и практиката функционира и понятието “подход”. Неговото съдържание, обаче, не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. (Виж: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74).

[3] Виж: Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 359-360; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 258; Новейший философский словарь, Сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420-421; Джери, Д., Джери, Дж., Большой социологический словарь, Перевод с английского, М., 1999, с. 417-418.

[4] Поликаров, А., Методология на науката, сп. Философска мисъл, С.,1987, кн. 2, с. 3. Според нас обаче въобще не става дума за свързани с “терминологично удобство” предпочитания, а за произтичащи от философския подход възгледи и за произтичаща от това терминологична оформеност на идеята.

[5] Горский, Д. П., Проблемы общей методологии наук как диалектической логики, М., 1966; Никитин, Е.П., Объяснение - функция науки, М., 1970; Методологические основы научного познания, Под ред. П. В. Попова, М., 1972, с. 5; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 355.

[6] Философская энциклопедия, М., 1964, Том 3, с. 409; Сичивица, О. М., Методы и формы научного познания, М., 1972, с. 4; Философски речник, Под ред. на М. Бъчваров и др., С., 1977, с. 354; Български етимологичен речник, С., 1986, Том 3, с. 771; Философский энциклопедический словарь, Ред. колл. С. С. Аверинцев и др., М., 1989, с. 258-259; Краткая философская энциклопедия, Ред. Е. Ф. Губский и др., М., 1994, с. 266; Енциклопедичен речник по социология, Под ред. на Ст. Михайлов, С., 1996, с. 257-258; Новейший философский словарь, сост. А. А. Грицанов, М., 1998, с. 420.

[7] Така според Ф. В. Константинов “научният метод - това е изходен принцип на познанието на обективния свят и резюме на познанието” (Константинов, Ф. В., Научный метод - исходный принцип познания объективного мира, сб. Методологические проблемы науки, М., 1964, с. 247). В този смисъл виж и: Шанявский, К., Роль оценок в познавательном процессе, ж. Вопросы философии, М., 1969, N 3, с. 57.

[8] Съдържанието на понятието “подход” обаче не винаги е достатъчно ясно. Редица автори определят подхода като принцип, като гледна точка, обуславяща общата стратегия на изследването и на съответната практическа дейност. Така: Блауберг, И. Б., Юдин, Э. Г., Становление и сущность системного подхода, М., с. 74. В съответствие с тях Н. Стефанов определя подхода като “съвкупност (система) от принципи, които определят общата цел и стратегията на съответната теоретическа или практическа дейност” (Стефанов, Н., Мултипликационен подход и ефективност, С., 1976, с. 27). Според нас обаче подходът не е нито принцип (главен, важен принцип), нито съвкупност от принципи, а е съвкупност от методи.

[9] Така например Макс Борн пише: “Аз съм убеден, че в науката няма главен път с гносеологически указатели... Ние се намираме в джунгли и изнамираме своя път само посредством пробите и грешките, построявайки пътя едва след себе си според това, как сме успели да се придвижим напред” (Борн, М., Эксперимент и теория в физике, сб. Успехи физических наук, М., 1958, Том 66, Вып. 3, с.374). Разбира се, с този възглед не можем да се съгласим; та нали и “пробите”, и “грешките” са също така метод, предполагат определена система от действия!

[10] Разбира се, откъсването на методите на дадена наука от предмета на нейното изследване е недопустимо не само при прогностиката. Още Хегел остро възразяваше против разглеждането на методите единствено като съвкупност от правила и способи за познание, откъснато от самия предмет на познанието, и определяше метода като душа на съдържанието на същия (Гегель, Г., Сочинения, М., Том 1, с. 344). Очевидно методите в науката съвсем не са въпрос на личния вкус или на някакво външно удобство, а са само развитие на съдържанието, ембриология на истината.

[11] Теорията на всяка наука има различни признаци. Според А. И. Илиади те са четири, а според Г. А. Подкоритов – пет. (Виж: Илиади, А. И., Практическая природа человеческого познания, М., 1962, с. 79-80; Подкорытов, Г. А., Соотношение истории и теории познания, ж. Вопросы философии, М., 1958, № 10, с. 491).

[12] Сент-Дьорди, А., Биоэнергетика, Перевод с английского, М., 1960, с. 11-12.

[13] Мнозина автори предпочитат да наричат тези методи методики, за да ги отграничават от методите на теоретическото изследване.

[Стр.35-44 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. - 443 с.].

НАУКАТА - ОРЪЖИЕТО НА СИЛНИЯ

Като един от видовете познавателна човешка дейност[1] и един от отраслите на човешката култура, науката е специфичен инструментариум за опознаване и преобразуване на света, с какъвто човечеството като цяло не винаги е разполагало, с който не всички народи са разполагали и разполагат, и за занимание с който притежават необходимите качества не повече от няколко процента от хората, населяващи Земята[2]. Науката има вече своята няколкохилядолетна предистория и история, своите несъмнено високи успехи в овладяването на тайните на света, но и своите, макар и сравнително многообразни, все още твърде скромни постижения в сферата на самопознанието, в овладяването на знанията за самата себе си[3].

Всяка наука притежава свое специфично “самосъзнание”, ясно осъзнаване на своите граници, на отношенията си с другите науки, на принципите, които залага в основата на своите построения. Целта на всяка наука е насочена към изработване на обективни, системно организирани и обосновани знания за действителността, към даването на вярна картина за света. Всяка наука[4] възниква, оформя се и се развива с цел да обслужва обществения живот с определени знания за закономерностите, на които се подчинява функционирането и развитието на изследвания от нея предмет. Възникването, обособяването и развитието на съответната наука се подчинява на сложни закономерности, но основни и винаги определящи са потребностите на практическата човешка дейност и кумулативният характер на процеса на познанието. Те именно ограничават произволността в еволюцията на науките, елиминират капризните случайности и обуславят строгия логически път на знанията от простото към сложното.

Когато се създават нови научни дисциплини, неминуемо се поставят на “дневен ред “ преди всичко философските проблеми на науката - за нейния генезис, за нейната предметология, системология и методология - т. е. за процеса на възникването, обособяването и оформянето й. При това нужно е да се прави разграничение между философските проблеми на науката и философските проблеми в науката. Става дума не за коренно разграничаване и противопоставяне между тези проблематики, а за основни насоки на работа във философското обобщаване на частнонаучните данни, при което към първите се отнасят проблемите на процеса на възникването, обособяването и оформянето на науката, а към вторите - проблемите на философската представа за света и теоретико-познавателните проблеми.

---

[1] Общоприето е схващането, че човешкото познание се осъществява в следните седем форми: обикновено (всекидневно, емпирично), митологическо, религиозно, художествено, философско и научно.

[2] Според Д. Прайс само 6-8 % от хората, населяващи Земята, притежават онзи необходим минимум от интелектуални качества, който е необходима предпоставка за скромно участие в научноизследователската дейност. Виж: Прайс, Д., Малая наука, большая наука, Перевод с английского, сб. Наука о науке, М., 1966, с. 288-293.

[3] Аристотел е употребявал понятието “наука” в смисъл на и като синоним на “отрасъл на знанието”, при което е определял науката като “доказателствено знание”; за Джон Стюард Мил науката е “теоретично знание”; за Огюст Конт тя е “позитивно знание”; за Имануел Кант – “системно знание”; за Едуин Хъбъл – “индуктивно процедиране”; за Карл Попър – “обосновано, обективно знание”; за Томас Кун – “парадигмално знание”; за Имре Лакатош – “изследователски програми”; за Джералд Холтън – “изследователски теми”; за Майкъл Полани – “неявно знание”; за Лари Лаудън – “проблеми и традиции”.

[4] Съдържанието и обемът на понятията наука, теория и знание все още не са непротиворечиво установени, и същите често се използуват като синоними. Анализът им обаче показва, че те имат сложна, многостепенна и разнокачествена структура. Науката е сложна система за събиране, анализиране и преработване на информация с цел да се получат нови знания, т. е. тя е инструмент за генериране на информация. Като дейност за производство на нови знания за изучавания от нея предмет, науката включва две равнища на отражение на действителността: емпирическо равнище и теоретическо равнище. Исторически погледнато, всяка наука започва своето съществуване от емпирическото равнище, и в процеса на прогресивното си развитие в нейните рамки се извършва процес на теоретическо обобщаване на емпиричния материал, т. е. на създаването на научна теория. Или с други думи: научната теория е само една от двете степени на развитието на науката.

Освен това, анализът разкрива, че съществува ясно очертано разграничение между наука и знание, и съотношението между тях е като между цяло и част, защото науката всъщност е “система от знания”. Това се подчертава още от И. Кант (Кант, И., Сочинения, Том 6, с. 56), и макар, че днес е общоприето, все пак считаме, че е непълно и недостатъчно убедително, защото не всяка система от знания може да бъде наречена наука. Така например не са и не могат да бъдат наука системата от знания, известни като теория на Птолемей, учението за топлорода и други повърхностни, погрешни и неадекватни знания, неразкриващи същността на явленията и неосновани върху законите на природата, обществото и мисленето. Следователно, за да бъде една система от знания наука, тя трябва да дава обективни знания, а не да бъде плод на чиста игра на ума.

Именно обективността на знанията е онзи могъщ фактор, който е дал основание още в най-дълбоката древност да бъде осъзнато, че “знанието е сила, а силата е предпоставка и възможност за знание”. Знанието е сила за онзи, който го притежава, т. е. знаещия; незнанието, обаче, също така е сила, но не за онзи, който го притежава, т. е. не за незнаещия, а пак за знаещия. От друга страна, силният е привилегирован да знае, включително и онова, което слабият трябва да не знае, за да бъде обезпечена възможността силният да си остане силен, а слабият да си остане слаб.

Освен това, следва изрично да бъде подчертано, че съществува и напълно ясно очертано различие между традиционно считаните за синоними термини знание и разбиране. В най-широк смисъл на думата знанието е теоретическо отражение на действителността и като такова по необходимост включва в себе си и разбирането. Въпреки това, обаче, двете понятия са различни. В тесен смисъл на думата знанието е отношение към обекта, изразяващо се в получаването (по теоретически или проектно-експериментален начин) на нови за него сведения. Разбирането е отношение не към обекта като такъв, а към знанието за него, то е интерпретация, тълкуване, обяснение на усвоеното знание.

И накрая, закономерно следва да бъде направено и разграничението между понятията знание и мнение: мнението е интерпретационна позиция, която би могла да бъде и доста оригинална, но въпреки това имаща преди всичко случаен и във висока степен недостоверен характер, която все пак в крайна сметка би могла да послужи като основа и тласък за раждането на нещо ново, т. е. за постигане на знание.

[Стр.11-14 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2006. 443 с.].

ПРОГНОЗИРАНЕТО - ЗАЛОГ ЗА УСПЕШНО УПРАВЛЕНИЕ

“Да управляваш, това значи да прогнозираш”. В този френски афоризъм като че ли най-пълно е изразена изключително важната роля на прогнозите в управлението и ежедневния живот. Прогнозирането е необходим елемент на личната и социалната практика и именно непосредствените, понякога остри практически потребности на днешния ден, са породили и непрекъснато поддържат и засилват интереса към бъдещето.
Доколкото хората сами са творци на собствената си история, те винаги са се стараели да узнаят резултатите от своите настоящи и бъдещи действия, да “приповдигнат тайнствената завеса на бъдещето”. В процеса на развитието на човека и неговото съзнание се е появила и постепенно усъвършенствувала и способността му да познава бъдещите събития и явления. Но “пронизването на времето”, проникването в бъдещето, човекът винаги е осъществявал, като е изхождал от своя конкретен светоглед, с предимствата и недостатъците на степента на усъвършенствуването на неговото съзнание. Формите и методите на проникване в бъдещето винаги са съответствували на формите и методите за опознаване на действителността, характерни за съответния стадий от развитието на обществото.
Представата за бъдещето има своя дълъг и сложен път, своята изпълнена със зигзаги хилядолетна история. Тя е резултат не на просто любопитство, а на насъщна потребност, произтичаща от нуждите на ежедневния живот, от необходимостта за по-трезво осмисляне на настоящето чрез очертаване на контурите на бъдещето. По своята природа ежедневният човешки живот е целенасочена дейност, а поставените от човека цели съдържат в себе си прогнозиране. Така, че без прогнозиране е невъзможен и самият ежедневен човешки живот – пристъпвайки към практическата реализация на каквато и да е от поставените цели, човек мислено гледа напред, и в края се получава резултатът, който още в самото начало е съществувал в представата му.
С развитието и разширяването на сферите и изискванията на човешката дейност се е развивало и усложнявало и самото прогнозиране. Както при решаването на всяка лично и социално значима проблема, така и при изработването на теоретико-методологическите подходи на прогнозирането на бъдещето, исторически винаги са били налице ярки светлини и дълбоки сенки, знания и невежество, преплитане на известното с неизвестното.
Необходимостта от интензивно и строго научно прогнозиране се появява тогава, когато в настоящето възникват противоречията, решаването на които ще доведе до количествено или качествено нов етап в развитието на процесите. Поради това и интересът към бъдещето винаги е бил особено актуален в епохите на ускорен и кризисен ход на социалното развитие. Когато противоречията са по-слаби, и необходимостта от прогнозиране не е особено актуална. От друга страна, обаче, точността на прогнозирането на бъдещото състояние на процесите и явленията зависи от степента на самите противоречия. Когато противоречията са още значително слаби и недостатъчно зрели, тогава и картината на бъдещето е недостатъчно оформена. С други думи – на незрелите условия отговарят незрели теории.
Развитието и функционирането на съвременната социална система се характеризира с небивал досега динамизъм на всички процеси във всички нейни подсистеми и връзките й с околната среда. Управлението на съвременната обществена система и нейните подсистеми се извършва в условията на взаимно преплитане на много фактори, при остър дефицит на време, при безчислено множество възможни варианти за приемане на управленски решения. Този динамизъм настоятелно диктува необходимостта от непрекъснато повишаване на научната обоснованост и надеждност на управленската теория и практика, на необходимостта от прилагането на нови методи и подходи при изработването на стратегическите и тактическите решения за въздействие върху процесите и явленията. Ако при тези ситуации се изхожда само от състоянието на системата в дадения момент и не се вземат под внимание бъдещите условия на нейното развитие и функциониране, то управлението не само ще бъде неоптимално, но и системата може да стане неуправляема. Така че без прогнозиране е немислимо изработването на ефективна стратегия и тактика за управлението на обществената система. Прогнозирането позволява да се определи курса на развитието на обществената система, на нейните компоненти и връзките й с околната среда, и осигурява на субекта на управлението възможност за свободно ориентиране в сложния комплекс от взаимно преплетени фактори, влияещи върху поведението на системата. Изобщо: в съвременното общество социалните процеси могат да се ръководят, управляват и контролират само върху основата на обширни и задълбочени научнообосновани прогнози, и успехът в прогнозирането обрича на тържество или провал провежданата дейност.
Ефективното управление на социалните процеси се състои в дълбоко научнообосновано прогнозиране на общественото развитие и вземането на оптимално отговарящи на това развитие стратегически и тактически управленски решения. Планомерните действия днес се нуждаят от трезво виждане на утрешния ден, което позволява правилно да се използуват огромни средства, труд и време, колосална социална енергия, да се подобри обосноваността и повиши ефективността на вземаните управленски решения. Непрекъснатият процес на прогнозиране на социалните явления и процеси в тяхната динамика дава възможност възникналите днес проблеми успешно да се решават от гледището на бъдещото развитие.
Макар че първите систематично организирани и строго научно осъществени прогнози са се появили едва по време (и по-точно - към края) на Втората световна война, съвременното прогностично движение води своето начало от 50-те и 60-те години на ХХ век и се характеризира преди всичко със значителен растеж на количествените и интензивните параметри – постоянно се увеличава броят на учените и практиците, заети в областта на прогнозирането, рязко се нараства броя на публикациите по тази тема, периодично се провеждат симпозиуми, конференции и съвещания по прогнозирането, и пр.
Обаче, независимо от непрекъснатия растеж на количествените параметри, качествените резултати от “прогностичното движение” са все още твърде скромни. Последното, според нас, се дължи предимно на липсата на непротиворечиви фундаментални прогностични концепции, и в частност на липсата на обобщаващ философски анализ на досегашните постижения. На съвременния етап от развитието на прогностичните изследвания отдавна вече е без съществено значение създаването на някакъв нов метод за частнонаучно прогнозиране, и все по-остра става необходимостта от изграждането на философско-методологическата база на прогностичния подход към действителността. Опит да се даде отговор на тази именно задача е и настоящето изследване.
На този труд авторът гледа не единствено като на свидна рожба на своите интелектуални усилия, а като на труд, отразяващ състоянието, развитието и перспективите на едно формиращо се модерно научно направление, и най-вече като на труд, представляващ изходна предпоставка и програма за по-нататъшни частнонаучни прогностични изследвания. Тук авторът прави опит да обоснове статуса на едно новоформиращо се научно направление, наречено “Прогностика”, чийто проблеми имат решаващо методологическо значение за прогностичните проблеми, възникващи във всички частнонаучни изследвания.
Прочее, изхождайки от предпоставката, че твърде много е писано за прогнозирането като форма на познание на действителността, но почти не се срещат разработки, които цялостно да третират въпросите на прогностиката като наука, авторът смята, че с този си труд се включва във важна и отговорна теоретико-методологическа дискусия, която, макар че трябваше да се състои много отдавна, все още не се е състояла, и безпристрастен съдник на която ще бъде бъдещето. И ако трудът отговори на насъщни познавателни и практически нужди и се посрещне с интерес от читателя, авторът ще бъде удовлетворен.

[Стр.5-11 от книгата на проф. Янко Янков ПРОГНОСТИКА (Теоретико-методологически проблеми). Второ, преработено и допълнено издание. - С., "Янус", 2007. - 443 с.].

ЧЕРВЕНАТА МАФИЯ ВЕРБУВА ЕВРОПЕЙСКИ КОМИСАРИ

(Б.Р. Пълният списък до кого е изпратено това писмо, за удобство на читателя, е разположен не над, а под самото писмо).

Писмо относно:
Престъпна дейност на българските държавни
специални служби, български правителствени лица

висши функционери наЕвропейския съюз

Ваши Превъзходителства, ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

І.

1) Вие несъмнено много добре знаете и помните, но все пак съм длъжен да ви припомня, че още през март 2005 г. агенция „Ройтерс” публикува анализа на Майкъл Уинфри, в който анализ пределно ясно бе казано, че „организираната престъпност в България се е просмукала в държавните институции”, благодарение на което е „по-видима и по-агресивна отвсякога”.

Не е тук мястото да споря с анализатора на посочената агенция, но все пак съм длъжен да ви уведомя (или припомня!), че още от 1990 г. до днес, всеки месец (а често пъти дори всяка седмица) лично аз систематично съм предоставял на западните посолства в София прецизно събрани фактологически данни и анализи, в които пределно ясно и категорично съм обосновавал тезата, че специално в България е абсолютно невъзможна хипотезата, при която организираната престъпност да проникне („да се просмуче”) в държавните институции, тъй като тази хипотеза предполага изначална чистота на тези институции; докато истината е, че както самата държава, така и всичките нейни институции са изначално сътворени и съществуват само и единствено благодарение креативното слово, воля и роля на КГБ и руската посткомунистическа държавна организация и система на Червената Мафия; и че всички приказки за съществуването на „изначално чиста българска посткомунистическа държава, която впоследствие е била просмукана от престъпността”, са само празни приказки или на незнаещи и неразбиращи хора, или на пределно знаещи и разбиращи, които говорят и пишат това поради демагогия, тъй като са заинтересовани другите да не знаят и да не разбират за какво става дума.

При това съм длъжен да ви уведомя, че всичките тези предоставяни от мен на западните посолства в София материали периодично са били публикувани в напълно общодостъпни книги (досега са излезли от печат точно седем обемисти томове), които своевременно са депозирани в специализираните научни библиотеки не само в България, но и в редица европейски държави.

2) Вие несъмнено много добре знаете и помните, но все пак съм длъжен да ви припомня, че още в края на февруари 2006 г. известният и високоавторитетен германски експерт-криминалист (с 34-годишен опит в германската полиция, Председател на Германската федерация на следователите от криминалните служби) Клаус Янсен се прочу и в България с авторството си на един от докладите по партньорската проверка “Правосъдие и вътрешни работи”, в който доклад (както и в дадените от него интервюта във вестниците “Financial Times”, „Financial Times Deutschland”, „Die Welt”, „Der Spiegel”, „24 часа” и други), изрично и ясно е заявил, че:

а) Винаги, когато при своите срещи се е опитвал да поиска допълнителна или по-различна информация от тази, която в България са се опитвали да му наложат, служебните правителствени лица са „реагирали с нежелание” и са му казвали, че това, за което пита, е класифицирана информация, до която той няма право на достъп, тъй като, ако му бъде дадена, ще бъдат нарушени най-съкровените държавни тайни и националните интереси на България.

Наистина в доклада на видния германски специалист в този аспект не е отбелязано, но струва ми се, че от логиката на самия доклад е пределно ясно, че информацията, която е така енергично защитена от „антибългарското” „антинационално” любопитство на европейските институции, всъщност е част от информационната система на уж вече несъществуващата КГБ и създадената от нея руска посткомунистическа държавна организация и система на Червената Мафия.

б) Един от най-големите проблеми в България е трафикът на хора, и по-точно това, че законодателството и правосъдната практика са създадени така, че твърде много жени - преди всичко от бедните региони и социални слоеве - са принудени да изкарват прехраната си чрез добре организирана и поощрявана от правителството проституция.

При това изрично е посочено, че в присъствието на свидетели самият шеф на отдела при МВР за борба с трафика на хора изрично и ясно е бил казал, че трафикът на проститутки въобще не е проблем на полицията и правосъдието, тъй като в България и без това така или иначе всички жени са проститутки.

При това, изходната теза на българския полицейски шеф се е свеждала до схващането, че всички български жени са проститутки именно защото всичките са поставени в такива икономически условия на живот, при които оцеляването им по друг начин е напълно невъзможно, и че Правителството няма никакво намерение да променя тези условия, тъй като именно такава е и същинската правителствена стратегия.

в) Тъй като инспекторската визита на европейския криминален експерт уж съвсем случайно е била съвпаднала с изпълнението на едно от демонстративните поръчкови убийства, при срещата си с Главния прокурор на България Клаус Янсен е бил шокиран от обстоятелството, че самият заместник-главен прокурор се е бил заел изключително енергично да обосновава тезата, че поръчковите демонстративни убийства въобще не са проблем за България, тъй като техният брой съвсем не е 173, както се твърди в редица западни анализи, а е „само 95”; при което фактически демонстрираното от представителите на Главната прокуратура официално държавническо мнение се е свеждало до това, че е напълно погрешна и неприемлива тезата на Клаус Янсен, че не броят, а самият факт на извършването на въпросните убийства е важен, както и фактът, че по нито едно от тях няма приложено валидно правосъдие.

г) Клаус Янсен е категоричен в твърдението си, че всичките негови опити да разкрие истината за престъпността в България са били осуетявани, при което е било особено ясно и демонстративно показвано това, че българските правителствени среди са били предварително и категорично убедени, че каквито и проверки да бъдат правени, каквито и факти да бъдат събирани, нищо няма да бъде в състояние да попречи на влизането на България в Европейския съюз (“Те смятаха, че при всички случаи ще влязат в ЕС”).

Наистина както в текста на Доклада, така и в текстовете на интервютата липсват каквито и да са данни относно произхода и основанията на тази категорична и дори нагла увереност на българските правителствени служители. А поне на мен ми се струва, че намирането (разкриването) на истината относно същността на така наречения „посткомунистически преход” се съдържа преди всичко в намирането на отговора на въпросите, свързани с тази именно увереност на българските правителствени служители.

Така, поне според мен и поне на първо време, в това отношение са възможни поне две изходни и работни хипотези: ►или самият бос на българския клан на мафията предварително и на договорни „джентълменски” начала е уредил това с някой друг господар на някаква друга мафия; ►или увереността на българските правителствени служители идва от обстоятелството, че те разчитат на безотказните резултати от планираните и проведените от тях оперативни мероприятия по компрометирането и вербуването на важните европейски комисари, от които зависи вземането на такова решение.

д) дори нещо повече: Клаус Янсен категорично заявява, че навсякъде се е натъквал на такова красноречиво поведение на българските правителствени служители, което, отправено към него, недвусмислено е означавало: “-Целуни ми задника!”.

Колкото и да е странно, изглежда истинският отговор на повечето от загадъчните за политическата практика въпроси се съдържа именно в разкриването на истината за политическата роля на тази именно част от биологичното тяло не само на българските политици и държавници, но и на европейските комисари.

е) Както в доклада, така и в интервюто на Клаус Янсен е записано, че ситуацията в България е такава, че не може да се очаква мафията да арестува себе си и после да се самоосъди.

ж) През цялото време на пребиваването му в София отношението на официалните правителствени служители към него е било такова, сякаш той въобще не е високоавторитетен експерт на Европейската комисия, специално и служебно изпратен да извърши „партньорска проверка”; при което той постоянно е изпитвал нужда да бъде защитен от арогантното държание на онези, които проверява, както и да бъде защитена неговата репутация.

В едно от интервютата неговите думи са следните: „-Като криминалист не съм особено чувствителен или плашлив! Но смятам, че един експерт, който проверява, трябва да има известна защита. Защита от тези, които той проверява, и защита на собствената си репутация.”.

Дори нещо повече – в едно от интервютата той изрично казва, че в разгорещените дебати в България относно неговия мониторингов доклад всъщност въобще не става дума за съществени неща, а всичко се свежда до стремежа на българското правителство да дискредитира неговата личност, и че в тази разгорещена ситуация той има опасения за собствената си лична телесна сигурност, тоест, той има опасения за това, че би могло да се стигне до посегателство върху живота му.

з) Клаус Янсен сочи, че изключително показателен е фактът, че изпратеният от Европейската комисия до българското правителство „поверителен доклад”, който все още не е бил готов за оповестяване и е имал предназначението да бъде обект на конфиденциален правителствен коментар, веднага се е бил озовал в ръцете на медиите, който факт категорично говори, че „Европейската комисия не може да работи с доверие с българската администрация”.

и) От българската правителствена страна нещата са били поставени така, че посочените в доклада факти съвсем не са проблем за България, тъй като въобще не съществуват, и че единственият проблем е именно той - Клаус Янсен - който нагло и безочливо клевети българското правителство и България и представлява „Държавен враг на № 1 на България”.

й) В доклада и интервютата на Клаус Янсен изрично се набляга върху това, че “ШИРЕЩОТО СЕ ЧУВСТВО НА БЕЗНАКАЗАНОСТ ДЕМОРАЛИЗИРА ОБЩЕСТВОТО”, и че именно наличието на правова държава е и си остава неотменно условие за присъединяване към ЕС.

к) Клаус Янсен изрично и ясно посочва, че „точно сега България е „Див Изток”, че „българската мафия е наистина жестока” и че „проблемите на България скоро ще станат проблеми на Европа”.

л) Клаус Янсен е категоричен в твърдението си, че лично заместник-министърът Бойко Коцев не само е бил организирал провокационни ситуации, които са имали характеристиките на „лоша комедия за агенти”, но и при които германският криминален следовател е бил обект на оперативно мероприятие, при което при него е била изпратена една много атрактивна и симпатична жена, ролята на която е била той да бъде поставен в компрометираща го ситуация, след която върху него да бъде оказан шантажен натиск относно съдържанието на доклада, който предстои да бъде написан и защитен от него.

м) В изказванията си Клаус Янсен е категоричен, че „България се нуждае от нещо много повече от предпазна клауза”.

ІІ.

Ваши превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Държа непременно и изрично да ви кажа, че поне според мен този именно Доклад на Клаус Янсен е единственият правдив доклад относно ситуацията в България и че абсолютно необходимо да бъде разследвана престъпната дейност, обект на е бил авторът на този Доклад.

Държа непременно и изрично да ви кажа, че за всички българи, които превъзходно познават практиката на българските тайни служби, на пръв поглед изглежда доста странно обстоятелството, че Клаус Янсен е единственият европейски функционер, който официално и категорично е заявил, че е бил обект на престъпни строго секретни оперативни мероприятия, целящи неговото личностново компрометиране и оказване на шантажен натистк относно съдържанието на доклада, който предстои да бъде изготвен и подписан от него.

При това, държа непременно и изрично да ви кажа, че поне според мен единственото обяснение на така посочения странен факт е, че по отношение на Клаус Янсен тези оперативни мероприятия на българските специални служби са се били оказали напълно неприложими и неефективни, и че именно поради тази причина в българските медии се беше разгоряла истинска война срещу този изключително достоен човек и високоавторитетен специалист.

ІІІ.

Ваши превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

вие несъмнено много добре помните, че съвсем неотдавна, в началото на миналия месец, настоящият евродепутат и бивш докладчик за България Джефри ван Орден заяви, че съвсем не е очаквал (?!?), че пристигайки в България, ще се озове в блато, пълно са алигатори.

Трябва да ви призная, че ние, живеещите в това блато и хранещите тези алигагори, твърде дълго време съвсем не бяхме очаквали, че Западът нагло ще се преструва, че алигаторите въобще не съществуват и ще продължава да ни обрича на тяхното зловещо съжителство, в резултат на което повече от един милион и половина български граждани вече са напълно изядени от алигаторите и са изчезнали от демографската карта на България, а повече от половината от останалите български граждани ги чака същата съдба.

Освен това, трябва да ви призная, че проучвайки общодостъпната информация, аз бях силно впечатлен от личността на запасния бригаден генерал от разузнаването Джефри ван Орден, и най-вече от неговата прецизност при официалното отчитане на получаваните от него в чужбина дребни подаръци, като например плащането на сметките за обеди, транспорт, хотели и прочее.

При това помня много добре, че когато през 1999 г. Джефри ван Орден бе избран за докладчик за България, политическите функционери от българския клан на руската Червена мафия бяха силно притеснени. Впоследствие, обаче, бързо стана ясно не само че притесненията в това това отношение са напълно изчезнали, но и че един от най-възхитените от него бе именно най-приближеният и най-довереният на руската енергийна мафия министър Румен Овчаров, който дори бе предложил на Правителството и на Президента да го наградят с някой от официалните ордени на България; поради това и напълно закономерно бе събитието, при което „за неговия изключителен принос за присъединяването на България към ЕС” Джефри ван Орден бе тържеството награден с почетната диплома „Доктор хонорис кауза”, и то не от който и да е, а именно от един от най-мафиотските български университети, за който дори и децата знаят, че е свързан с руската енергийна мафия.

Впрочем, Ваши Превъзходителства, като имам предвид факта, че на 30 ноември 2006 г. Европейският парламент одобри доклада на Джефри Ван Орден за напредъка на България, благодарение на който именно доклад бе потвърдено членството на България в Европейския съюз още от 01 януари 2007 г. (при това без предпазни клаузи), за мен остава интелектуалното терзание да намеря правилния отговор на въпроса: „-Откъде дойдоха алигаторите, наличието на които в продължение на цели осем години чести инспекционни посещения в България категорично е било отричано; наличието на които не е било констатирано и в официалния Доклад, който Джефри Ван Орден бе написал и подписал само половин година преди това?”.

ІV.

1. Вие, Ваши превъзходителства и ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим, несъмнено много добре знаете, че откритието на Джефри ван Орден в сферата на политическата зоология всъщност бе станало именно във връзка с медийния конфликт между министър Румен Овчаров и шефа на Националната следствена служба Ангел Александров, и че още в самото начало на конфликта без какъвто и да е достатъчно ясен контекст Александров публично и официално бе заявил, че каквото и да става, дори и да му кажат, че ще го разстрелят, той пак нищо няма да каже за снимките, които са били направени в зимния курорт Боровец и какво е заснето на тях.

После всичко, свързано с така наречените „скандални снимки от Боровец” бе превърнато в митология, във връзка с която самият Главен прокурор на България официално направи изявление в медиите, че „снимки няма”.

Накрая, обаче, след като някои западни информационни източници „повдигнаха малко завесата” стана ясно, че цялата медийна шумотевица около мистериозните снимки всъщност има предназначението да шантажира не толкова министър Румен Овчаров, колкото Европейския комисар Франко Фратини, който (вероятно съвсем не за първи път!) бе имал глупостта да се отзове на любезната провокационна покана от министрите на енергийната и на силовата мафия (Румен Овчаров и Румен Петков) и да посети този български планински курорт.

Както много добре знаете, в статия, публикувана във в-к „Financial Times”, съвсем недвусмислено и категорично бе лансирано твърдението, че официални представители на Франция, Холандия, Швеция и Великобритания са се оплакали на генералния секретар на Европейската комисия Катрин Дей, че Европейският комисар Франко Фратини „е станал твърде близък с представители на България и Румъния, които трябва да наблюдава”, и че по-специално вече съществуват достатъчно доказателства, че „еврокомисарят си затварял очите” и така не виждал престъпленията, извършвани както специално от тези правителствени служители, така и от цялото българско правителство.

При което, разбира се, би било крайно глупаво да се счита, че едно такова изключително сериозно твърдение, имащо юридическото качество на обвинение в престъпление, би могло да бъде направено единствено върху основата на „някакви си снимни” относно един „делови работен уикенд” на проверяващ и проверявани.

Поради и във връзка с което е крайно наложително не само българските, но и съответните европейски административни и следствено-съдебни институции да извършат прецизно разследване както спрямо българските официални правителствени лица, така и спрямо европейския комисар Франко Фратини.

2. Освен това, напълно отворен остана отговорът на въпроса относно съдържанието на „несъществуващите снимки”, и в тази връзка напълно закономерно вниманието на анализаторите бе насочено към въпросите относно деликатния или пикантния характер на метричната величина на разстоянието на въпросната „близост”.

Междувременно в полезрението на политическите анализатори особено важно място зае зловещо събитие - мистериозната смърт на едва 36-годишния Явор Аврамов - собственик на модната агенция „Евромоделс”, който именно е бил човекът, обезпечил не само красавиците, но и красавците, чиито образи - според видни магистрати, които по професионално задължение са винаги изключително добре посветени в такива мистерии - са били запечатани на въпросните „несъществуващи снимки” на Франко Фратини.

И на всичко отгоре прецизността на анализа налага да бъде припомнено, че след като през октомври 2004 г. италианският консервативен политик Роко Бутильоне издигна на преден план моралните приоритети на Европа и с това предизвика най-сериозната до този момент политическа криза в Европейския парламент, той бе обявен за евроталибан и бе принуден да се оттегли като кандидат за комисар по правосъдието преди всичко заради острите му изказвания против хомосексуализма. Така, утвърждавайки се като носител на тотално лява (изглежда не само политическа!) ориентация, Европейският парламент избра за комисар по правосъдието Франко Фратини, върху когото напълно закономерно падна подозрението, че е избран именно като политически и морален контрапункт на Роко Бутильоне.

И вероятно самият последен връх на пикантерията в това отношение се съдържа във факта, че съвсем неотдавна Президентът на България издаде Указ, с който Франко Фратини е награден с орден “Стара планина” първа степен, за което награждаване предложението е било направено от Министър-Председателя, за когото българските медии вече отдавна открито пишат, че е не само ляв политик, но е и „лява резба”.

Впрочем, изглежда че „върховете на пикантерията” нямат край, тъй като би било крайно несправедливо ако не бъде отбелязано и обстоятелството, че към същата тотално лява кохорта принадлежи и Главния прокурор на България, който е и един от адресатите на настоящето ми искане за разследване на визираната престъпна дейност.

V.

Ваши превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Всичките вие в една или друга степен вече несъмнено знаете, че в продължение на повече от три десетилетия самият аз не съм спирал да настоявам за прецизни разследвания и съдебна отговорност за изключително многото, при това изключително жестоки престъпления, извършвани от добре известни конкретни лица, ангажирани с мафиотската комунистическа и посткомунистическа държавна власт.

Всичките вие в една или друга степен вече несъмнено знаете, че в моите стотици прецизно обосновани писмени изложения в това отношение съм обосновал необходимостта от най-строго разследване и съдебно преследване на:

1) няколко извършени от специалните служби убийства на най-близките мои роднини;

2) повече от сто различни по вид престъпления, извършени лично против мен, мои близки роднини и приятели;

3) различни видове геноцидни и евгенични престъпления, извършени и продължаващи да се извършват и в момента против неимоверно голям процент от българското население;

4) невъзвратимо геноцидно изтребление и изличаване от демографската карта на България на повече от 1 500 000 (един милион и половина) души.

VІ.

Ваши превъзходителства,

ваши престъпни нискойерархични държавно-властнически слуги на българския мафиотски режим,

Така, върху основата на информацията, която несъмнено притежавате, всичките вие в една или друга степен вече би следвало да сте пределно наясно, че в контекста на всичките тези изключително зловещи факти и обстоятелства, не съм и няма да бъда аз този, който ще се съгласи на това ПРАВОСЪДИЕТО В БЪЛГАРИЯ ДА ЗАВИСИ:

►КАКТО ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ИКОНОМИЧЕСКИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И ДЪРЖАВНИЧЕСКИ СЛУГИ НА ИМПЕРСКАТА СТРАТЕГИЯ НА РУСКАТА ЧЕРВЕНА МАФИЯ И ДЪРЖАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ;

►ТАКА И ОТ КОРУПЦИОННИТЕ И АЛТЕРНАТИВНИТЕ СЕКСУАЛНИ НАГЛАСИ И ДЕЛИКАТНИ СЪРБЕЖИ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ КОМИСАРИ.

Така, в контекста на всичко гореизложено НАСТОЯВАМ ЗА НАЙ-СТРОГО И ПРЕЦИЗНО РАЗСЛЕДВАНЕ НА ВСИЧКИ ПОСОЧЕНИ ФАКТИ И ОБСТОЯТЕЛСТВА И НАЙ-СТРОГО СЪДЕБНО ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВСИЧКИ ЛИЦА, КОИТО ИМАТ ВИНА ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО И СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ПОСОЧЕНИТЕ ПРЕСТЪПНИ ФАКТИ И ОБСТОЯТЕЛСТВА.

Янко Н. Янков
11 юни 2007 г.

---

His Excellency
Mr. Hans-Gert Poettering -
President of the European Parliament
Rue Wiertz
B-1047 Brussels
Belgium
Head of the Cabinet - E-mail: klaus.welle@europarl.europa.eu
Team Leader E-mail: anthony.teasdale@europarl.europa.eu
E-mail: webmasterpresident@europarl.europa.eu
---
Katrin Ruhrmann
Spokesperson for the President of Parliament
E-mail: katrin.ruhrmann@europarl.europa.eu
Jesus Gomez
Press Officer for the President of Parliament
E-mail: jesus.gomez@europarl.europa.eu
---
Committee on Petitions
The Secretariat
Rue Wiertz
B-1047 Brussels
Belgium
E-mail: http://www.eurochicago.com/modules/AMS/mailto%3Cimg%20src=http://www.eurochicago.com/modules/AMS/mailto%3Cimg%20src=

His Excellency
Mr. Jose Manuel Barroso -
President of the European Commission
Secretariat General of the European Commission ,
Unit SG/B/4
rue de la Loi 200,
B- 1049 Brussels
Belgium
E-mail: comm-web@ec.europa.eu
https://www.secure.europarl.europa.eu/parliament/public/citizensMail/secured/cmRequest.do?cmLanguage=bg
http://ec.europa.eu/commission_barroso/president/

His Excellency
Mr. Franco Frattini -
Vice President & Commissioner
of Justice, Freedom and Security
European Commission
B-1049 Brussels
Belgium
E-mail:
http://ec.europa.eu/commission_barroso/frattini/online_form_en.htm
- - -
EUROPEAN COMMISSION
DG Justice, Freedom and Security
B-1049 Brussels
Belgium
E-mail:
http://ec.europa.eu/justice_home/contact_us2_en.htm

His Excellency
Mr. Olli Rehn -
Commissioner of Enlargement
European Commission
B-1049 Brussels
Belgium
E-mail: cab-rehn-web-feedback@ec.europa.eu
- - -
DG Enlargement
Rue de la Loi 200
B- 1049 Bruxelles
Belgium
E-mail: elarg-webmaster@ec.europa.eu

His Excellency
Mr. P. Nikiforos Diamandouros -
EUROPEAN OMBUDSMAN
1 Avenue du President Robert Schuman
B.P. 403
F – 67001 Strasbourg Cedex
France
E-mail: euro-ombudsman@europarl.eu.int

До Борис Велчев –
син на престъпници
и престъпен държавновластнически слуга
на българския мафиотски режим,
изпълняващ длъжността
Главен прокурор на България
бул. “Витоша” № 2 ,
1000 София
чрез: Николай Марков, ръководител на отдел,
E-mail: n.markov@prb.bg

До Георги Първанов –
агент на комунистическата Държавна сигурност
и престъпен държавновластнически слуга
на българския мафиотски режим,
изпълняващ длъжността
Президент на България
бул. “Княз Дондуков” № 2
1000 София
E-mail: press@president.bg

Информационно копие:
До всички членове на чуждестранния
дипломатически корпус в и за България
(на пощенските и на E-mail-адресите)

До всички български и чуждестранни медии
(на E-mail-адресите)