ДОСИЕТАТА НА ДС (11)

Спи­сък на до­нос­ни­ци­те във Ве­ли­ко­то

На­род­но съб­ра­ние

Де­пу­та­ти във Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние, под­пи­са­ли дек­ла­ра­ции за сът­руд­ни­чес­т­во с Шес­то уп­рав­ле­ние на Дър­жав­на си­гур­ност или пред­шес­т­ву­ва­щи­те го струк­ту­ри.

Асен Рай­ков

Ла­зар Дъл­гар­с­ки

Бой­ко Кос­тов

Ма­нол Жур­на­лов

Ва­сил Кос­тов

Ми­ха­ил Ми­хай­лов

Ге­о­р­ги Мар­ков

Ну­ре­дин Ах­ме­дов

Ди­ми­тър Ба­та­лов

Ог­нян Ми­шев

Иб­ра­хим Та­тар­лъ

Мит­ро­по­лит Пан­к­ра­тий

Иван Михов (Драш­ков)

Пет­ко Огойс­ки

Йор­дан Ку­ку­ров

Пи­рин Во­де­ни­ча­ров

Йо­сиф Пет­ров

Стой­чо До­нев

Ка­лин Ди­мит­ров

Цан­ко Цан­ков

Крум Нев­ро­коп­с­ки

Ян­ко Ян­ков

На­род­ни пред­с­та­ви­те­ли във Ве­ли­ко­то на­род­но съб­ра­ние, по­е­ма­ли оп­ре­де­ле­ни ан­га­жи­мен­ти и би­ли в по-тяс­но сът­руд­ни­чес­т­во с Шес­то уп­рав­ле­ние:

Иван Глуш­ков

То­дор Ко­лев

Иван Пал­чев Ро­ман Са­дов

Бо­рян Кал­чев

Три­фон Ге­о­р­ги­ев

Пе­тър Бе­рон

Дон­чо Ка­ра­ка­ча­нов

Щат­ни слу­жи­те­ли на Шес­то уп­рав­ле­ние, де­пу­та­ти във ВНС:

Бла­гой Де­чев

Иб­ра­хим Та­тар­лъ

Иван Кръс­тев

[Публикуван във в-к "Факс" бр.24/22.04.1991 г. и на стр. 286 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].

До Бю­ро­то на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние

гр. Со­фия

До Глав­ния про­ку­рор на Бъл­га­рия

гр. Со­фия

До сред­с­т­ва­та за ма­со­ва ин­фор­ма­ция

Дек­ла­ра­ция

на Ян­ко Ни­ко­лов Ян­ков,

на­ро­ден пред­с­та­ви­тел от Ос­ми ед­но­ман­да­тен

из­би­ра­те­лен ра­йон гр. Сун­гур­ла­ре,

пред­се­да­тел на Пар­тия Ли­бе­ра­лен Кон­г­рес,

пред­се­да­тел на Съ­ю­за на юрис­ти­те де­мок­ра­ти

На 22 ап­рил 1991 г., по­не­дел­ник, пре­би­ва­вай­ки в про­вин­ци­я­та, на­у­чих от вес­т­ник „Факс“, че съм бил под­пис­вал дек­ла­ра­ция за сът­руд­ни­чес­т­во с Шес­то уп­рав­ле­ние на Дър­жав­на си­гур­ност или пред­шес­т­ву­ва­щи­те го струк­ту­ри. Във връз­ка с то­ва дек­ла­ри­рам, че:

1. Ни­ко­га не съм под­пис­вал дек­ла­ра­ция за сът­руд­ни­чес­т­во с ни­то ед­на от служ­би­те на Дър­жав­на си­гур­ност и /или/ ми­ли­ци­я­та.

2. Ни­ко­га не съм сът­руд­ни­чел под как­ва­то и да е фор­ма на ко­е­то и да е от уп­рав­ле­ни­я­та на Дър­жав­на си­гур­ност или ми­ли­ци­я­та.

3. С мен не е про­веж­дан офи­ци­а­лен раз­го­вор с ни­ко­го във връз­ка с та­ка на­ре­че­ни­те „до­си­е­та“.

4. Нас­то­я­вам мо­е­то до­сие да бъ­де офи­ци­а­л­но опо­вес­те­но в пе­ча­та и да се нап­ра­ви пъл­на ек­с­пер­ти­за на не­го­ва­та дос­то­вер­ност ка­то до­ку­мент и ка­то съ­дър­жа­ние.

23.04.1991 г.,София Ян­ко Ян­ков

[Публикувана на стр.287 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С., "Янус", 1994. - 640 с.].

Сте­ног­раф­с­ки днев­ни­ци на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние,

сто два­де­сет и тре­то за­се­да­ние,

Со­фия, втор­ник, 23 ап­рил 1991 г. (От­к­ри­то в 15 ч. и 10 мин.)

Пред­се­да­тел­с­т­ву­ва­ли: пред­се­да­те­лят Ни­ко­лай То­до­ров и

сек­ре­та­ри: Ни­ко­лай Сла­тин­с­ки и Иван Ха­ра­лам­бов

(...)

Пред­се­да­те­лят Ни­ко­лай То­до­ров: Има ду­ма­та гос­по­дин Ян­ко Ян­ков.

Ян­ко Ян­ков: Мис­ля, че не съм от хо­ра­та, ко­и­то из­пит­ват нос­тал­гия към ре­жи­ма на Жив­ков, но ще ми се на­ло­жи да нап­ра­вя ед­на ана­ло­гия. По вре­ме­то на ре­жи­ма на Жив­ков бях осъ­ден въз ос­но­ва на до­ку­мен­ти и прес­то­ях в зат­во­ра поч­ти шест го­ди­ни, а нас­ко­ро Вър­хов­ни­ят съд приз­на те­зи до­ку­мен­ти за не­год­ни и ме приз­на за не­ви­нен.

В съ­що­то то­ва вре­ме се­га, без да бъ­да из­с­лу­шан, без до­ри въ­о­б­ще да ми се ка­же за как­во ста­ва въп­рос, мен ме об­ви­ня­ват. Кои?

Иван Гин­чев (от мяс­то): Ко­и­то те съ­ди­ха.

Ян­ко Ян­ков: Ко­и­то ме съ­ди­ха. Вче­ра, пре­би­ва­вай­ки в про­вин­ци­я­та, в гр. Ми­хай­лов­г­рад, слу­чай­но ми по­да­до­ха в-к „Факс“ и от то­зи вес­т­ник уз­нах, че съм бил до­нос­ник или сът­руд­ник на Дър­жав­на си­гур­ност, на Шес­то уп­рав­ле­ние и т.н.

Във връз­ка с то­ва днес раз­п­рос­т­ра­них ед­на дек­ла­ра­ция до Бю­­ро­то на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние, до Глав­ния про­ку­рор на Бъл­га­рия, от­но­во наб­ля­гам на то­ва, до Глав­ния про­ку­рор на Бъл­га­рия и до сред­с­т­ва­та за ма­со­ва ин­фор­ма­ция, в ко­я­то от­бе­ляз­вам след­но­то:

„На 22 ап­рил 1991 г., в по­не­дел­ник, пре­би­ва­вай­ки в про­вин­ци­я­та, на­у­чих от в-к „Факс“, че съм бил под­пис­вал дек­ла­ра­ция за сът­руд­ни­чес­т­во с Шес­то уп­рав­ле­ние на Дър­жав­на си­гур­ност или пред­шес­т­ву­ва­щи­те го струк­ту­ри.

Във връз­ка с то­ва дек­ла­ри­рам, че:

1. Ни­ко­га не съм под­пис­вал дек­ла­ра­ция за сът­руд­ни­чес­т­во с ни­то ед­на от служ­би­те на Дър­жав­на си­гур­ност (или ми­ли­ци­я­та).

2. Ни­ко­га не съм сът­руд­ни­чел под как­ва­то и да е фор­ма на ко­е­то и да е от уп­рав­ле­ни­я­та на Дър­жав­на си­гур­ност или ми­ли­ци­я­та.

3. С мен не е про­веж­дан офи­ци­а­лен раз­го­вор с ни­ко­го във връз­ка с т. нар. „до­си­е­та“.

4. Нас­то­я­вам мо­е­то до­сие да бъ­де офи­ци­а­л­но опо­вес­те­но в пе­ча­та и да се нап­ра­ви пъл­на ек­с­пер­ти­за на не­го­ва­та дос­то­вер­ност ка­то до­ку­мент и ка­то съ­дър­жа­ние.“

23.04.1991 г. Ян­ко Ян­ков

То­ва бе­ше дек­ла­ра­ци­я­та.

Ис­кам да при­пом­ня, че аз пръв пос­та­вих въп­ро­са за до­си­е­та­та да­леч пре­ди кон­с­ти­ту­и­ра­не­то на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние. В съ­щия ден, в кой­то бе­ше обя­ве­но раз­ту­ря­не­то на Шес­то уп­рав­ле­ние, от Ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“ ми се оба­ди­ха по те­ле­фо­на. Там го­во­рих и ка­зах, че тряб­ва да бъ­дат раз­к­ри­ти всич­ки до­си­е­та, всич­ки, на всич­ки, ко­и­то имат до­си­е­та, не­за­ви­си­мо да­ли са жер­т­ви или до­нос­ни­ци. Всич­ки до­си­е­та, ця­ла­та та­зи ко­ло­сал­на пи­ра­ми­да, ко­я­то се съ­би­ра­ше в та­зи служ­ба.

Не­ка да при­пом­ня, че и на „Кръг­ла­та ма­са“ пос­та­вих то­зи въп­рос. Но та­ка си и ос­та­на. Ми­нис­тър Се­мер­джи­ев ми от­го­во­ри, че ня­мам до­сие, до­ка­то са­мо ня­кол­ко го­ди­ни пре­ди то­ва, ко­га­то ме арес­ту­ва­ха в Дър­жав­на си­гур­ност, ми ка­за­ха, че за мен са съ­би­ра­ли 40 то­ма, все­ки том по 300 стра­ни­ци. И в те­зи 40 то­ма са се съ­дър­жа­ли до­ка­за­тел­с­т­ва­та, въз ос­но­ва на ко­и­то бях осъ­ден, а се­га, как­то зна­е­те, оп­рав­дан.

Не­ка при­пом­ня, че и на ед­но от пър­ви­те за­се­да­ния на Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние тук, пак аз пръв пос­та­вих въп­ро­са за до­си­е­та­та и ка­зах, че е нуж­но всич­ки до­си­е­та да бъ­дат до­ка­ра­ни тук с елек­т­ро­ка­ри­те и все­ки да мо­же да ги че­те. И все­ки да мо­же да за­да­ва въп­ро­си на тях­на ос­но­ва.

Аз из­хож­дах от на­и­в­на­та пред­пос­тав­ка, че ще има поч­те­ни хо­ра, ко­и­то да че­тат поч­те­но оно­ва, ко­е­то ще бъ­де до­ка­ра­но тук. Но из­ли­за, че и пред­се­да­те­лят на ко­ми­си­я­та, а и ми­нис­тъ­рът на вът­реш­ни­те ра­бо­ти не са тол­ко­ва поч­те­ни, кол­ко­то би мог­ло да се очак­ва.

Не­ка при­пом­ня, че то­га­ва в то­ва мое из­каз­ва­не във Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние ка­зах, че не е нуж­на ко­ми­сия. Ка­зах дос­лов­но след­но­то: „Ако ис­ка­те иде­я­та за до­си­е­та­та да бъ­де пог­ре­ба­на, съз­дай­те ко­ми­сия.“ То­ва е дос­лов­но ка­за­но­то от мен. Мо­ля оне­зи, ко­и­то се ин­те­ре­су­ват, да прег­ле­дат про­то­ко­ла. Аз ка­зах точ­но та­ка, че кой­то ис­ка та­зи идея да бъ­де пог­ре­ба­на, да съз­да­де ко­ми­сия. И се съз­да­де ко­ми­сия, за да бъ­де пог­ре­ба­на иде­я­та за до­си­е­та­та.

За раз­ли­ка от оне­зи, ко­и­то твър­дят, че тряб­ва да бъ­дат из­го­ре­ни до­си­е­та­та, аз про­дъл­жа­вам да нас­то­я­вам: пъл­но ог­ла­ся­ва­не на всич­ки до­си­е­та и ек­с­пер­ти­за на всич­ки до­си­е­та! И от­го­вор­ност на всич­ки ви­нов­ни, ко­и­то имат до­сег с те­зи до­си­е­та.

Ис­кам да от­бе­ле­жа и още не­що. Когато излязох от затвора, ня­кол­ко дни пре­ди 10 но­е­м­в­ри, по­ра­ди из­тър­пя­ва­не на на­ло­же­но­то ми на­ка­за­ние, а не по­ра­ди ве­ли­ко­ду­шие, аз за­поч­нах да го­во­ря за ед­на ин­фор­ма­ция, ко­я­то ка­то гла­вен асис­тент в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет ус­пях да на­у­ча. А тя бе­ше, че през 1977 г. към ка­би­не­та на Пе­тър Мла­де­нов е раз­ра­бот­ва­на прог­но­за, план-прог­но­за с ко­до­во­то наз­ва­ние „стра­на­та Х след мо­мен­та Т“, с пър­во­на­чал­но раз­ра­бот­ва­не за Югос­ла­вия след Ти­то /Т/, по­ли­сем­ност­та. И пос­ле та­зи прог­но­за е би­ла пре­рас­на­ла в прог­но­за за Бъл­га­рия след То­дор. То­ва е би­ло през 1977 г.

Вед­на­га след ка­то из­ля­зох от зат­во­ра за­поч­нах да го­во­ря за та­зи прог­но­за. Ни­кой не ис­ка­ше да чуе то­ва. Нап­ро­тив, из­п­ра­ти­ха ми един, уж­ким пол­с­ки жур­на­лист, но от бъл­гар­с­ки про­и­з­ход, на ко­го­то ка­зах всич­ко, ко­е­то тряб­ва­ше да ка­жа. И се ока­за, че всич­ко след то­ва е за­ми­на­ло към ка­би­не­та на Пе­тър Мла­де­нов, ве­че пре­зи­дент.

На 18 май м.г. го­во­рих по Ра­дио Сво­бод­на Ев­ро­па от Мюн­хен точ­но за та­зи прог­но­за, план-прог­но­за. Бъл­гар­с­ки­те жур­на­лис­ти се стра­ху­ва­ха от та­зи те­ма.

Ед­ва съв­сем нас­ко­ро в един вес­т­ник, кой­то не се пол­зу­ва с ав­то­ри­тет, но все пак по­же­ла да пуб­ли­ку­ва те­за­та ми, във в. „Ди­а­лог“ от 22 март, аз имах въз­мож­ност­та да ка­жа ед­на мал­ка част от то­ва, ко­е­то съм уз­нал. Ка­то ес­тес­т­ве­но под­чер­тах, че по­до­зи­рам, че ця­ла­та та­зи план-прог­но­за се е раз­ра­бот­ва­ла под ръ­ко­вод­с­т­во­то на КГБ.

И се­га ис­кам от­но­во да под­чер­тая, че то­ва, ко­е­то в мо­мен­та се ра­зиг­ра­ва във Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние, от­как­то е съз­да­де­но Ве­ли­ко­то На­род­но съб­ра­ние, вклю­чи­тел­но и в мо­мен­та с до­си­е­та­та, е по прог­но­за­та, раз­ра­бот­ва­на от Съ­вет­с­ко­то ра­зуз­на­ва­не. Ня­кой каз­ва­ше тук, че то­ва е бил сце­на­рий на БКП и на бъл­гар­с­ка­та Дър­жав­на си­гур­ност. Не, те са са­мо жал­ки из­пъл­ни­те­ли. Те са са­мо жал­ки из­пъл­ни­те­ли. Всич­ко се дви­жи по прог­но­за­та на КГБ. (Ръ­коп­ляс­ка­ния в бло­ка на СДС.)

Спо­ме­на се за зап­ла­хи­те. Не­ка ви ка­жа, че ни­ко­га от ни­що не съм се стра­ху­вал. Мо­же да ви зву­чи са­мох­вал­но. И не съм об­ръ­щал вни­ма­ние на зап­ла­хи­те. Но са­мо пре­ди ня­кол­ко дни съм от­п­ра­вил пи­та­не до ми­нис­тъ­ра на здра­ве­о­паз­ва­не­то. За­що­то пре­ди ня­кол­ко дни ле­ка­ри в Ми­хай­лов­г­рад от­ка­за­ли да ле­ку­ват бол­но­то де­те на моя брат, за­що­то е мой пле­мен­ник. А тук днес до­ве­дох моя син, ко­го­то вче­ра са срещ­на­ли на ули­ца­та и са му ка­за­ли: „Ба­ща ти сно­щи са го уби­ли в Ми­хай­лов­г­рад с нож!“ До­ко­га ще се про­дъл­жа­ва с те­зи про­во­ка­ции? До­ко­га?

Глас от за­ла­та: До­ка­то има Дър­жав­на си­гур­ност. (От бло­ка на СДС.)

Ян­ко Ян­ков: Да, до­ка­то има ко­му­нис­ти, сложили си, как­то каз­ва ко­ле­га­та, псев­до­ни­ма „со­ци­а­лис­ти“. И до­ка­то има уж­ким де­по­ли­ти­зи­ра­на ми­ли­ция, по­ли­ция и Дър­жав­на си­гур­ност.

Ка­къв е из­хо­дът? Аз съм ка­те­го­ри­чен и про­дъл­жа­вам да бъ­да ка­те­го­ри­чен. Из­хо­дът е нов пар­ла­мент. То­зи пар­ла­мент не мо­же да ра­бо­ти и ня­ма да ра­бо­ти! То­зи пар­ла­мент е пре­да­тел към бъл­гар­с­кия на­род! То­зи пар­ла­мент тряб­ва да бъ­де раз­ту­рен и тряб­ва да бъ­де съз­да­ден пар­ла­мент, кой­то съ­о­т­вет­с­т­ву­ва на же­ла­ни­е­то на бъл­гар­с­кия на­род. (Ръ­коп­ляс­ка­ния в бло­ка на СДС.)

И още не­що ис­кам да под­чер­тая. Ние жи­ве­ем във взри­во­о­пас­но вре­ме. Го­во­ри се, че има опас­ност от граж­дан­с­ка вой­на. Мно­зи­на се стра­ху­ват от то­ва. Бих ка­зал, че и аз се стра­ху­вам. Но аз ис­кам да при­пом­ня на бъл­гар­с­кия на­род оно­ва, ко­е­то е фик­си­ра­но към пре-­а­м­бю­ла на Хар­та­та по пра­ва­та на чо­ве­ка. А то е, че все­ки на­род има пра­во­то на бунт ка­то пос­ле­ден из­ход от ти­ра­ни­я­та. Не­ка не заб­ра­вя­ме то­ва! Бла­го­да­ря за вни­ма­ни­е­то! (Ръ­коп­ляс­ка­ния)

[Публикувано на стр.287-291 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ. Политическа документалистика. - С. "Янус", 1994. - 640 с.].

ДОСИЕТАТА НА ДС (9)

– Гос­по­дин Ян­ков, как­во мис­ли­те за сли­за­не­то на То­дор Жив­ков от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на Бъл­га­рия?

– Сли­за­не­то на То­дор Жив­ков от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на Бъл­га­рия е съ­би­тие, ко­е­то изис­к­ва тъ­нък ана­лиз. Не­съм­не­но то е по­вод за на­рас­т­ва­не на на­деж­да­та за де­мок­ра­ти­за­ция на об­щес­т­во­то, но са­мо по се­бе си не е га­ран­ция за съ­щин­с­ки де­мок­ра­тич­ни про­ме­ни. Но­ви­ят пар­ти­ен ли­дер е тво­ре­ние мо­же би не из­ця­ло на са­мия Жив­ков, но във всич­ки слу­чаи на жив­ко­виз­ма ка­то вид не­о­с­та­ли­ни­зъм. Пе­тър Мла­де­нов е об­вър­зан ге­не­ти­чес­ки с жив­ко­виз­ма и не­го­во­то ви­ди­мо от­но­ше­ние към са­мия То­дор Жив­ков не е и не мо­же да бъ­де га­ран­ция за скъс­ва­не с жив­ко­виз­ма. Вни­ма­тел­ни­ят ана­лиз на по­ли­ти­чес­ки­те изя­ви на но­вия пар­ти­ен ли­дер за­се­га по­каз­ва, че не­го­ви­те на­ме­ре­ния гра­ви­ти­рат око­ло иде­я­та за мо­ди­фи­ци­ра­не на жив­ко­виз­ма, за ус­та­но­вя­ва­не на жив­ко­ви­зъм без То­дор Жив­ков, или не­ка го на­ре­чем не­о­жив­ко­ви­зъм.

Оче­вид­но Пе­тър Мла­де­нов не би имал ни­що про­тив то­ва да прех­вър­ли ця­ла­та ви­на за то­тал­на­та кри­за на на­ше­то об­щес­т­во лич­но вър­ху То­дор Жив­ков, вър­ху не­го­во­то се­мейс­т­во и не­кол­ци­на от не­го­ви­те приб­ли­же­ни. Но оче­вид­но е и то­ва, че Пе­тър Мла­де­нов ня­ма на­ме­ре­ние да поз­во­ли да бъ­дат об­ви­не­ни ос­та­на­ли­те ви­нов­ни­ци за на­ша­та на­ци­о­нал­на тра­ге­дия, прос­то за­що­то и са­ми­ят той е сред те­зи ви­нов­ни­ци. По­ра­ди то­ва лич­но аз не съм съг­ла­сен с до­ми­ни­ра­щи­те изяв­ле­ния за да­ва­не на „до­ве­рие на кре­дит“ на Пе­тър Мла­де­нов. Пе­тър Мла­де­нов ня­ма ни­ка­къв ре­а­лен шанс да скъ­са с жив­ко­виз­ма та­ка, как­то нап­ри­мер Хруш­чов ня­ма­ше ре­а­л­ния шанс да скъ­са със ста­ли­низ­ма. До­ве­ри­е­то на кре­дит на Пе­тър Мла­де­нов е об­ре­че­но на за­гу­ба.

– Как­во мис­ли­те за про­ме­ни­те в по­ли­ти­чес­кия и уп­рав­лен­с­кия жи­вот в Бъл­га­рия?

– След смя­на­та на То­дор Жив­ков в по­ли­ти­чес­кия и уп­рав­лен­с­кия жи­вот в Бъл­га­рия нас­тъ­пи ви­ди­ма ди­на­ми­ка. Аз съм из­рас­нал на се­ло и та­зи ди­на­ми­ка ми на­пом­ня ед­на кар­ти­на от сел­с­кия бит – вър­за­но­то жи­вот­но се рад­ва на сво­бо­да, до­ри ко­га­то син­джи­рът прос­то е удъл­жен с ня­кол­ко мет­ра. Мис­ля, че на то­зи етап Пе­тър Мла­де­нов е нап­ра­вил точ­но то­ва и че пла­но­ве­те му са да ди­на­ми­зи­ра на­ше­то об­щес­т­во точ­но по то­зи на­чин. Все пак си­ту­а­ци­я­та днес е та­ка­ва, че в твър­де ви­со­ка сте­пен от са­ми­те нас за­ви­си с кол­ко мет­ра ще удъл­жим син­джи­ра и до­ри да­ли ще се ос­во­бо­дим от не­го. Има на­деж­ди, има въз­мож­нос­ти да се ос­во­бо­дим и те­зи на­деж­ди и въз­мож­нос­ти са във въз­ник­ва­щи­те не­фор­мал­ни клу­бо­ве, дру­жес­т­ва, ор­га­ни­за­ции. Ди­на­ми­ка­та тук е го­ля­ма и оп­ти­мис­тич­на.

Но съ­щес­т­ву­ва още един ди­на­ми­чен про­цес, кой­то пос­та­вя в из­вес­т­на опас­ност пър­вия. Ли­ца­та от по­ли­ти­чес­кия и уп­рав­лен­с­кия апа­рат, ко­и­то бя­ха пуб­лич­но ан­га­жи­ра­ни и об­вър­за­ни с Жив­ков и жив­ко­виз­ма, са об­х­ва­на­ти от из­к­лю­чи­тел­на ди­на­мич­на ми­мик­рия с дву­по­соч­ни из­ме­ре­ния. Ед­на част от тях пад­на­ха в кра­ка­та на но­вия гос­по­дар и за­поч­на­ха пре­да­но да вър­тят опаш­ка пред не­го, а дру­га­та част, по-дал­но­вид­ни­те, се на­со­чи­ха към дей­ност­та на не­фор­мал­ни­те де­мок­ра­тич­ни си­ли, къ­де­то се опит­ват не са­мо да се им­п­лан­ти­рат, но до­ри и да по­е­мат ини­ци­а­ти­ва­та и ръ­ко­вод­с­т­во­то в сво­и­те ръ­це.

– Как­во мис­ли­те за раз­тур­ва­не­то на Шес­то уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност?

– Бе съ­о­б­ще­но, че Пе­тър Мла­де­нов е взел ре­ше­ние да раз­ту­ри зло­ве­що­то Шес­то уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност. Всъщ­ност не е на­пъл­но яс­но да­ли ста­ва въп­рос за ця­ло­то Шес­то уп­рав­ле­ние или са­мо за Шес­ти от­дел при Шес­то уп­рав­ле­ние на Дър­жав­на си­гур­ност. Счи­там, че е не­о­б­хо­ди­мо да бъ­де съз­да­де­на граж­дан­с­ка ко­ми­сия от вид­ни ин­те­лек­ту­а­л­ци, ко­я­то да про­у­чи прес­тъп­на­та дей­ност на то­ва уп­рав­ле­ние и да нас­то­я­ва за на­ка­за­тел­на от­го­вор­ност. Бъл­гар­с­ка­та об­щес­т­ве­ност ня­ма пъл­на и яс­на пред­с­та­ва за то­ва, с как­во точ­но се е за­ни­ма­ва­ло то­ва уп­рав­ле­ние. Мо­я­та ин­фор­ма­ция е, че то­ва уп­рав­ле­ние се е със­то­я­ло от 12 от­де­ла, ко­и­то са се за­ни­ма­ва­ли със съ­би­ра­не и ана­лиз на ин­фор­ма­ция за всич­ки ли­ца, не­за­ви­си­мо къ­де и как­во ра­бо­тят, за всич­ки ли­ца, не­за­ви­си­мо от об­ра­зо­ва­ни­е­то им, ра­бо­те­щи в сфе­ра­та на из­кус­т­во­то, кул­ту­ра­та, об­ра­зо­ва­ни­е­то и на­у­ка­та, а съ­що та­ка и по-буд­ни­те уче­ни­ци и сту­ден­ти. Съ­би­ра­на­та ин­фор­ма­ция е от най-все­въз­мо­жен ха­рак­тер – за би­то­ви­те и ин­тим­ни­те на­ви­ци на вся­ко от­дел­но ли­це, за кръ­га от поз­на­ти и при­я­те­ли, с ко­го и как­во се го­во­ри, за об­що­кул­тур­на­та и най-ве­че по­ли­ти­чес­ка­та ха­рак­те­рис­ти­ка на вся­ко ли­це и пр., и пр. Ця­ла­та та­зи ко­ло­сал­на ин­фор­ма­ция в един оп­ре­де­лен мо­мент се пус­ка в ма­ни­пу­ла­ти­вен ход за пос­ти­га­не­то на по­ли­ти­чес­ки и реп­ре­сив­ни це­ли.

За все­ки бъл­гар­с­ки граж­да­нин, при­те­жа­ващ ин­те­лек­ту­а­л­на лич­нос­то­ва ха­рак­те­рис­ти­ка, съ­щес­т­ву­ва от­дел­но до­сие. До­ку­мен­ти­те се под­ши­ват в пап­ки точ­но по трис­та стра­ни­ци, ка­то 301-та стра­ни­ца е в след­ва­щия том. Труд­но е да се ка­же от кол­ко то­ма се със­то­ят от­дел­ни­те до­си­е­та. При мо­е­то арес­ту­ва­не нап­ри­мер ус­пях да раз­бе­ра, че пър­ви­те до­ку­мен­ти са би­ли съб­ра­ни още до­ка­то съм бил уче­ник в гим­на­зи­я­та и за око­ло 20 го­ди­ни до­си­е­то ми е на­рас­на­ло на око­ло 40 то­ма, при ко­е­то най-ин­тен­зи­вен е бил рас­те­жът на до­си­е­то през вре­ме­то, до­ка­то бях на­у­чен ра­бот­ник.

Об­щес­т­ве­ност­та тряб­ва да нас­то­я­ва да бъ­де уве­до­ме­на за ня­кол­ко не­ща:

1. Къ­де ще бъ­дат из­п­ра­те­ни на ра­бо­та спе­ци­а­лис­ти­те – ма­ни­пу­ла­то­ри, ра­бо­ти­ли тол­ко­ва мно­го го­ди­ни в то­ва зло­ве­що Шес­то уп­рав­ле­ние при Дър­жав­на си­гур­ност? Ня­ма ли опас­ност да бъ­дат из­п­ра­те­ни в дру­ги уп­рав­ле­ния, къ­де­то ще про­дъл­жат да се за­ни­ма­ват със съ­ща­та дей­ност?

2. Как­во ще ста­не с ко­ло­сал­ни­те пи­ра­ми­ди от до­си­е­та? Ще бъ­дат ли скри­ти или уни­що­же­ни? Как­ва ще е га­ран­ци­я­та, че ще бъ­дат уни­що­же­ни, а не скри­ти? Все­ки, кой­то по­же­лае, ще има ли въз­мож­ност да се за­поз­нае със соб­с­т­ве­но­то си до­сие и да го из­пол­з­ва пред съ­да, ако спря­мо не­го е би­ло из­вър­ше­но прес­тъп­ле­ние?

От от­го­во­ра, от ре­ше­ни­е­то, ко­е­то Пе­тър Мла­де­нов ще да­де на те­зи ня­кол­ко въп­ро­са, ние ще раз­бе­рем да­ли той има на­ме­ре­ни­е­то дейс­т­ви­тел­но да де­жив­ко­ви­зи­ра на­ше­то об­щес­т­во, или има на­ме­ре­ни­е­то са­мо да ре­фор­ми­ра жив­ко­виз­ма.

[Ин­тер­вю на Ру­мя­на Узу­но­ва, из­лъ­чено по Ра­дио „Сво­бод­на Ев­ро­па“ на 27.11.1989 г. Публикувано и на стр.66-68 от книгата на проф. Янко Янков ДОКУМЕНТ ЗА САМОЛИЧНОСТ (Политическа документалистика). - 640 с.].

ЛИБИЙСКИЯТ ПРОВАЛ: КРИЯТ НЕУДОБНА ИСТИНА

- - -

На 16 август 2004 г. аз, пишещият тези редове, се обърнах със специално писмо, адресирано до г-н Соломон Паси - Министър на външните работи на България, копие от което изпратих до всички посланици, акредитирани у нас от държавите-членки на Съвета на Европа и САЩ, както и до Временно управляващия Посолството на Социалистическа народна Либийска арабска джамахирия Негово Превъзходителство г-н Исмаил Шалгам. Текстът на това писмо гласи следното:

“Господин Министър,

Както вече Ви е известно (или поне би трябвало или би могло да Ви е известно), от 1990 г. досега съм направил изключително много официални публикации, в които съм обосновал тезата, че по време на класическото комунистическо управление в България е имало свързани с отделите на КГБ и че днес продължава да има свързани с посткомунистическата мафия институции и личности, преди всичко служители на специални държавни служби, лекари и ангажирани с мафията лица, които са извършвали и продължават да извършват престъпна дейност, изразяваща се в предумишлено (с наказателно-репресивна и с експериментално-медикаментозна мотивация и цел) заразяване на хора с различни болести, преди всичко рак, СПИН и др.

Както вече Ви е известно (или поне би трябвало или би могло да Ви е известно), след възникването в началото на 1999 г. на т. нар. “Либийски случай с българските медици”, без, естествено, да бързам категорично да го причислявам към вече изключително добре познатата ми зловеща практика на Българския филиал на КГБ, аз все пак го разглеждам във висока степен именно през призмата на тази практика.

И трябва съвсем определено да Ви кажа, че към този именно доминантен тип или начин на виждане на нещата постоянно и неизменно ме тласка единствено изключително пристрастното поведение на българските държавни властнически институции, и най-вече поведението на Министерството на външните работи.

Мисля, че не е нужно като доказателство в това отношение тук да привеждам широко отразените в печата изявления и конкретни официални държавнически актове или акции, извършени или проведени от последните изпълнители на най-висшите мандатни държавни длъжности, а именно: Президента на България, Председателя на Народното събрание, Министър-председателя и най-вече - Министъра на външните работи. По силата на 30-годишната си професионална дейност и по силата на личната си ангажираност с този тип феномени, мога напълно определено и ясно да заявя, че като само до известна степен аналогични на държавническа ангажираност биха могли да бъдат посочени твърде малко случаи, и такива са напр. само случаите с убийството в Лондон на писателя Георги Марков и с българската следа в покушението в Рим срещу папа Йоан-Павел Втори.

При това, според мен, изключително съществено внимание заслужават следните факти: а) след политическите промени от 1989 г. до днес броят на пребиваващите в различни страни в света българи, които са били арестувани и подложени на съдебни процеси, както и които са били предумишлено или инцидентно убити, случайно пострадали и попаднали в състояние на необходимост от правна защита, е около 500-700 души; б) само от началото на 1999 г. до днес, т. е. по същото време, през което в Либия са арестувани българските медици, в различни държави по света са били арестувани и подложени на съдебни процеси около 320 души; в) за всичките тези българи, намиращи се по света и нуждаещи се от правна защита българската общественост в България не знае почти нищо, тъй като тяхната защита или въобще не е била осъществена, или е била осъществена напълно формално.

За мен, господин Министър, е повече от очевидна диспропорционалността на третирането от българските власти на българските медици в Либия, от една страна, и на всичките останали българи.

И като български гражданин аз желая да намеря отговор на въпроса относно причините за тази диспропорционалност.

По т. нар. “Либийски случай с българските медици” аз, разбира се, си имам своята “работна хипотеза” в това отношение, и тя е свързана с онова, което вече съм Ви посочил в началото на писмото си, но така или иначе, все още подлагам тази хипотеза на различни проверки, насочени към нейното опровергаване; при което съм абсолютно категоричен, че официалното поведение на българските власти въобще не позволява да бъде опровергана тази хипотеза.

Господин Министър,

На основание Закона за достъп до обществена информация предявявам пред Вас искането да обезпечите и да ми предоставите всичката намираща се в системата на Министерството на външните работи информация относно арестуваните и осъдените в Либия български медици, от която информация аз бих могъл да намеря отговор на следните въпроси: 1) В системата на кои български и чуждестранни медицински структури са работели преди да заминат на работа в Либия; 2) Били ли са ангажирани с изпълнението на някакви специални и секретни медицински или други изследвания и операции; 3) Били ли са ангажирани с дейността на специалните оперативни и медицински служби на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, и ако са били ангажирани – какви са били мероприятията, в които са участвували.

16 август 2004 г. Янко Н. Янков

Разбира се, въпреки задължението, тежащо върху българския Министър на външните работи по силата на така цитирания български закон за достъп до обществена информация, аз не получих никакъв отговор. Тъй като същият този Закон ми дава възможността да обжалвам мълчаливия отказ на Министъра пред Върховния административен съд, на 17 септември 2004 г. се обърнах към съда със “Жалба”, която има следния текст:

Уважаеми Господа (Госпожи) Съдии,

На основание Закона за достъп до обществена информация на 16 август 2004 г. подадох до Министъра на външните работи на България заявление с искане за достъп до такава информация. В текста на заявлението изрично, ясно, детайлно и недвусмислено съм посочил информацията, до която искам достъп. Ответникът, по силата на своята обществена функция, притежава исканата от мен информация.

В предвидения от Закона срок не получих никакъв отговор от ответника.

Уточнявам, че моето право на достъп до въпросната информация е гарантирано със съдебен контрол – вж. съответните текстове на Конституцията и Закона за достъп до обществена информация.

Уточнявам, че съгласно волята на законодателя непроизнасянето в срок по заявление за достъп до информация, имаща статус “обществена информация”, представлява мълчалив отказ, който накърнява моето гарантирано от Закона право на достъп до такава информация.

Отказът на Министъра на външните работи на България се намира в съществено противоречие с процесуалния и с материалния закон и е незаконосъобразен.

Първо: Този отказ е в противоречие с процесуалния закон – чл. 15 от ЗАП, чл. 38 от ЗДОИ. Съгласно изричното изискване на Закона за административното производство и на Закона за достъп до обществена информация съответният орган, когато издава искания административен акт или отказва издаването му, е длъжен да се произнесе с мотивирано решение. Законовата норма по отношение на формата на акта е изрично ясна и е императивна – формата трябва да е писмена, включително и на отказа. В случая тези изисквания на Закона не са спазени.

Второ: Този отказ противоречи на материалния закон. Исканата от мен информация има статуса на “обществена информация” по смисъла на ЗДОИ, защото е свързана с обществения живот в България, и ако ми бъде предоставена, ще ми даде възможност да си съставя собствено мнение относно интересуващия ме въпрос. Тази информация, също така, не попада под ограниченията на законите и не съществува пречка да ми бъде предоставена и да я получа.

Уважаеми Господа (Госпожи) Съдии,

Въз основа на гореизложеното моля: 1) да отмените отказа на Министъра на външните работи на България; 2) да решите делото по същество; 3) да признаете правото ми на достъп до исканата от мен информация; 4) да осъдите ответника да ми предостави исканата от мен информация в поисканата форма на достъп.

Прилагам:1) Копие от искането ми от 16 август 2004 г.; 2) Копие от жалбата ми за ответника.

17 септември 2004 г. Янко Н. Янков

- - -

Впоследствие, макар че Върховния административен съд не ми изпрати никакво съобщение, той бе публикувал в ИНТЕРНЕТ (http://privacy.gateway.bg/htmls/page.php?category=147&id=158) издаденото по случая свое решение, текстът на което е следният:

Решение № 3789 от 2005 г.

(относно това дали може да се предостави информация и данни от МВнР на трето лице за професионалната история на арестуваните и осъдени в Либия български медици)

Българската съдебна практика, публикувана тук, е предоставена на сайта ни с любезното съдействие на Сиела Софт енд Пъблишинг АД.

Решение № 3789 от 26.04.2005 г.

на ВАС по адм. д. № 8828/2004 г., V отд.

Производството е по чл. 12 и сл. от Закона за Върховния административен съд.

Образувано е по жалба на Янко Николов Янков, срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да се произнесе по заявление от 16.08.2004 г., за достъп до търсената обществена информация от жалбоподателя. В жалбата се развиват оплаквания за незаконосъобразност на оспорения акт и се иска да се отмени, като се върне преписката на административния орган, с указания да бъде предоставена търсената информация.

...

Върховният административен съд, състав на пето отделение, намери, че жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество се явява неоснователна, по следните съображения:

Янко Николов Янков е подал заявление от 16.08.2004 г. до министъра на външните работи, с което е поискал да му бъде предоставен достъп до „всичката намираща се в системата на Министерството на външните работи информация относно арестуваните и осъдени в Либия български медици”, от която би могъл да намери отговор на следните въпроси: „1. В системата на кои български и чуждестранни медицински структури са работили преди да заминат на работа в Либия; 2. Били ли са ангажирани с изпълнението на някакви специални и секретни медицински или други изследвания и операции; 3. Били ли са ангажирани с дейността на специалните оперативни и медицински служби на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната и ако са били ангажирани - какви са били мероприятията, в които са участвали.”

Няма данни кога е постъпило заявлението в администрацията на МВнР, но доколкото страните не спорят досежно срока по чл. 28 от ЗДОИ, следва да се приеме, че към момента на подаване на жалбата от Янков до съда, е налице формиран мълчалив отказ на министъра на външните работи да му предостави исканата информация.

В жалбата се поддържа, че търсената информация представлява „обществена информация”, защото е свързана с обществения живот в Р България, тя се съхранява от задължения субект и не попада в ограничителните хипотези на Закона за достъп до обществена информация, поради което не съществуват пречки да бъде получена от заявителя. Релевират се доводи за незаконосъобразност на мълчаливия отказ, тъй като органът по чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ е длъжен да се произнесе с мотивирано решение.

По време на съдебното производство процесуалният представител на министъра на външните работи е изложил доводи за неоснователност на жалбата - от формулираното искане в заявлението не е ясно каква точно информация се иска от министъра на външните работи; в Министерството на външните работи не се събира и съхранява такава информация, поради което за министъра не съществува задължение да предостави достъп до търсените сведения от жалбоподателя.

При обжалване на мълчалив отказ съдът е длъжен да се произнесе по законосъобразността му, като изхожда от съществото на искането и от предполагаемите съображения, които биха могли да мотивират отхвърлянето му (т. 5 от ППВС № 4/76 г.). В случая, предвид данните по административната преписка и изразените доводи и възражения на страните, при преценката за законосъобразност на мълчаливия отказ следва да бъде съобразено търсената информация има ли характер на обществена информация по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ и съответно съществува ли задължение за органа по чл. 3, ал. 1 от ЗДОИ да събира и съхранява информация от вида на детерминираната със заявлението.

Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, обществена информация по смисъла на този закон е всяка информация, свързана с обществения живот в Р България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закон субекти. Според регламентацията в чл. 9 от ЗДОИ обществената информация е два вида - официална и служебна. В разпоредбата на чл. 10 от ЗДОИ е посочено, че официална е информацията, която се съдържа в актовете на държавните органи и на органите на местното самоуправление при осъществяване на техните правомощия. Служебната информация, съгласно чл. 11 от ЗДОИ е тази, която се събира, създава и съхранява във връзка с официалната информация, както и по повод дейността на органите и техните администрации. По правило достъпът до официална и служебна обществена информация е свободен. В случая търсената информация няма характер на обществена информация по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, която да е създадена, да се събира или да се съхранява от ответната страна.

Със заявлението се иска достъп до данни, засягащи личността на трети лица, които не се субсумират в понятието обществена информация. Върховният административен съд в своята практика е отбелязал, че понятието „обществена информация” следва да бъде възприемано като сведение, знание за някого или за нещо, свързано с обществения живот в страната, респективно за дейността на задължените по чл. 3 от ЗДОИ субекти. Въпросите, свързани с професионалната реализация на дадена личност са от категорията лични данни по определението на чл. 2, ал. 1 от Закона за защита на личните данни, достъпът до които е изключен по реда на ЗДОИ - чл. 2, ал. 3. В какви медицински заведения лицата са упражнявали професията си е информация за икономическата им идентичност по см. на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ. Тя обаче не е от значение за обществения живот в страната, което би обусловило правото на всеки гражданин да иска да бъде информиран, за да си състави собствено мнение по този въпрос и съответно не поражда ответно задължение за органа да разполага и да предостави такива данни на заявителя.

Обществените отношения, свързани с условията, реда и начина на полагане на труд извън пределите на Р България, са регламентирани от трудовото законодателство, и министърът на външните работи и управляваната от него администрация на МВнР няма нормативно уредено задължение да събира и съхранява информация за икономическия статус на лицата. Що се отнася до искането за предоставяне на информация дали тези лица са осъществявали някаква дейност в полза на специалните служби към изброените ведомства в заявлението, доколкото тези факти биха представлявали интерес за обществото и в частност за всеки, който желае да си състави собствено мнение за работата на администрацията им и свързаните с тях лица, то следва да бъде изпълнена процедурата по чл. 31, ал. 2 от ЗДОИ (и при условие, че не съществуват други ограничения за достъп). Ноторно е обстоятелството, че лицата са извън пределите на страната и са задържани в чужда държава, поради което обективно не е възможно за задължения по закон субект да изиска тяхното съгласие. Следва да се изтъкне също, че с оглед предписаните в Устройствения правилник на Министерството на външните работи компетентности, функции и задачи на министъра на външните работи (и администрацията на министерството), няма задължение да събира и съхранява информация за упражняване на някаква дейност от гражданите на Р България, от вида на твърдяната от жалбоподателя, осъществявана под юрисдикцията на други ведомства от държавната администрация (без значение дали има характер на обществена информация и дали се субсумира в класифицирана такава по см. на Закона за защита на класифицираната информация). След като за административния орган не е възникнало задължение за предоставяне достъп до обществена информация, тоест, след като претендираното задължение не съществува, мълчаливият отказ се явява законосъобразен.

Предвид изложеното, жалбата на Янко Николов Янков срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да предостави на жалбоподателя информация по заявлението му от 16.08.2004 г. е неоснователна и следва да се отхвърли.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Янко Николов Янков срещу мълчаливия отказ на министъра на външните работи да предостави търсената информация по заявлението му от 16.08.2004 г.

Решението може да се обжалва в 14-дневен срок от съобщението от страните, с касационна жалба, пред петчленен състав на Върховния административен съд.

[Стр.410-420 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].

"НАРОДНИЯТ" СЪД

А. а) След навлизането на 8 септември 1944 г. на Червената армия в територията на българското царство в изпълнение на стратегията на Й. В. Сталин за налагане на съветска хегемония върху Източна Европа партията на българските комунисти получи възможността да смени своята локална стратегия и да премине от ограничен и неинтензивен към масов и силно интензивен терор и репресии върху българските граждани, при което в продължение на 45 години да налага и реализира една от най-модерните форми на варварството, а именно българския вариант на социалистическото тоталитарно управление.

В непосредствено следдеветосептемврийския период на българския държавен тероризъм централно място заема т. нар. Народен съд, организиран от партията на българските комунисти, най-строго контролиран от нейните господари от Москва и представляващ по своята най-дълбока същност съдебно легитимиране и прикритие на десетмесечни абсолютно противоправни и дори противозаконни убийства на десетки хиляди хора. Дадената от марксическата историография оценка на Народния съд е категорична, че той е бил “важен орган на пролетарската диктатура”, който е изпълнил задачата си да се справи решително “с най-отговорните хитлеристки оръдия и народни палачи”, но съвременната оценка, изхождаща от принципите на гражданското общество, несъмнено е съвсем друга. Впрочем, и днес в България Народният съд все още се приема по схемата на две полярни становища а) като “най-висша проява на обществен морал и на справедливо възмездие”; и б) като “форма на абсолютно противоправно и необикновено по обхват и по жестокост политическо насилие”.

Самият термин “Народен съд” се е появил за първи път през септември 1941 г. в обръщение на Централния комитет на партията на българските комунисти, адресирано към българските граждани и обвиняващо правителството на проф. Богдан Филов, че в интерес на Хитлер е започнало “терор и насилие”, за да задуши “борбата на свободолюбивия български народ против немските поробители и българските фашисти”. В това обръщение се казва, че няма да бъде оставено ненаказано нито едно престъпление на органите на полицията, а що се отнася до народните представители, администрацията и военните съдилища, “те трябва да знаят, че не е далеч денят, когато ще бъдат изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден”.

Все пак в първата програма на Отечествения фронт от 17 юли 1942 г. не фигурира самостоятелен пункт за провеждане на Народен съд, а във втората част от текста на т. 9 пестеливо е казано само, че е необходимо да бъдат обезвредени фашистките главорези и престъпници и да бъдат взети мерки за тяхното наказание. След това, на 14 октомври 1942 г. правителството на СССР е излязло със заявление, озаглавено “За отговорността на хитлеристките завоеватели и техните съучастници за злодеянията, извършени в окупираните страни на Европа”, в което се казва, че тези лица трябва да бъдат изправени пред Международен трибунал и наказани по цялата строгост на наказателния закон. В тази връзка на 2 ноември 1942 г. е издаден и Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР, с който е създадена Извънредна държавна комисия (ЧГК) за установяване и разследване на злодеянията, извършени на територията на СССР.

В съответствие с тези постановки през декември 1942 г. т. нар. Задгранично бюро на БРП (т. е. на партията на българските комунисти) разпространило документ, съгласно който ще бъдат съдени от “Народен съд” всички изпълнители на разпорежданията на хитлеристите, а именно министри, съдии и прокурори, полицаи и агенти на Гестапо, както и журналисти, обявени за интелектуални подбудители и вдъхновители на фашисткия режим. В съответствие с това е възложено на комитетите на Отечествения фронт, както и на неговите дейци и съмишленици, да събират факти за престъпления, имената и адресите на техните извършители. Именно по същото време Задграничното бюро на БРП издигнало призива “Да не се чака и още сега да се започне сурово народно възмездие”, при което конкретното изпълнение на указанието е възложено на бойните групи на партията и на нейната младежка организация (РМС). По същото време политическото бюро на партията е утвърдило списък на първата група лица, които следва да бъдат наказани със смърт, и този списък е предоставен на т. нар. Военен център на партията.

Така, в изпълнение на тези нареждания за периода от 1 септември 1943 г. до 15 февруари 1944 г. са били извършени общо 1204 терористични и саботажни акции, от които само 12 са нападения срещу германски военни. При тези акции са били убити 150 души военизирани (във войската и полицията) българи, 133 граждански български лица и само 44 немски военнослужещи; ранени са 128 военизирани българи, 34 български граждански лица и 68 немски военнослужещи; отвлечени са 148 български военизирани лица, 188 български граждански лица и само 19 германски военни лица. В крайна сметка българските загуби са 773, а немските – 131 души.

В подписаната на 27 август 1944 г. от Георги Димитров Директива на Задграничното бюро на БРП се казва, че във връзка с предстоящото навлизане на Червената армия в България е необходимо въоръжените сили да имат готовност да преминат на нейна страна и заедно “да очистят българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи”.

А. б) След навлизането на Съветската Червена армия в България и завземането на властта от комунистите, сутринта на 9 септември 1944 г. регентите княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да легитимират вече извършения военен преврат; третият регент - проф. Богдан Филов, вече си е бил подал оставката предния ден, на 8 септември, и така регентският орган е действувал в непълен състав.

Чрез позоваване на чл. 150 от Търновската конституция двамата регенти издали Указ № 10, с който назначили Кимон Георгиев за Председател на Министерския съвет, и едва след това издали Указ № 11, с който приели оставката на дотогавашното правителство на Константин Муравиев. Издаден е и Указ № 12, с който са назначени членовете на новото правителство, а с Указ № 13 е разпуснато действуващото ХХV Обикновено Народно събрание.

После, още същия ден, новоназначеното правителство издало Постановление, позоваващо се на чл. 47 от Търновската Конституция, с което освободило от длъжност регентите, които са го назначили[1], и издало друго постановление, с което назначило нов регентски съвет, съставен от проф. Венелин Ганев (от Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (от партията на българските комунисти). След това, продължавайки практиката, установена след военния преврат от 19 май 1934 г., Министерският съвет започнал да управлява чрез наредби, имащи силата на закон, формално основани върху чл. 47 от Търновската Конституция и формално одобрявани от Регентството; в действителност тези решения били вземани от ръководството на комунистическата партия в съответствие с нарежданията от Москва и били налагани върху Правителството не директно, а косвено чрез т. нар. Национален комитет на Отечествения фронт, който, без да е държавна институция, фактически стоял над Министерския съвет.

На 11 септември 1944 г. Задграничното бюро на БРП издало подписано от Георги Димитров указание незабавно да се пристъпи към създаване на „народни съдилища” за разглеждане делата на “предателите” и “фашистките престъпници”, а само три дни по-късно ЦК на партията изпратил писмо в Москва, текстът на което е повече от показателен: “В първите дни на революцията стихийно бяха уредени сметките с най-злостните врагове, попаднали в нашите ръце. Сега се вземат мерки за това с тези неща да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни съдилища и следствени комисии.”

На 12 септември 1944 г. Министерският съвет издал Постановление № 1, съгласно което следва да бъдат задържани всички министри, народни представители, военни и други лица, които са били такива от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. и с действията си са били причина за поставяне на страната пред катастрофа, и са разпореждали или спомагали извършването на престъпления. Същият ден ЦК на БРП (к) издал Окръжно № 5, с което нареждал на своите партийни структури в страната “да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо все още оцелелите гнезда на фашистката съпротива”. В тази връзка с постановление на Министерския съвет от 16 септември 1944 г. е наложен запор върху всичките имущества на бившите народни представители от ХХV Обикновено Народно събрание.

Така, очевидно, кървавата чистка в политическата и държавната сфера в България е започнала непосредствено преди навлизането на Червената армия и интензивно се е разгръщала успоредно с навлизането и разполагането на тази армия. В хода на този процес е било извършвано и по-нататъшно формиране и най-вече юридическо легитимиране на бойните групи на комунистическата партия, които с Постановление на Министерския съвет от 10 септември 1944 г. придобили статуса на “отряди на народната милиция” или “народна гвардия”, намираща се под ръководството на Министерството на войната и Министерството на вътрешните работи.

Наистина, докато “овладяването и прочистването” от страна на отрядите на комунистическата партия на органите на МВР станало почти само за няколко дни, то осъществяването на същия процес в системата на армията е извършено при по-друг подход. Така, на 10 септември 1944 г. със специална заповед Главният щаб на армията възложил на т. нар. “войнишки комитети” не само да арестуват, но и да разстрелват; обаче още същия ден Министърът на войната издал друга заповед, съгласно която тези комитети са само поделение от състава на армията, което няма право да извършва арести и разстрели и има задължение да съдействува на армията за поддържане на реда и спокойствието в страната.

За да се опитат да преодолеят тази заповед на Министъра, комунистите от Националния комитет на ОФ обезпечили издаването на нареждане, съгласно което войнишките комитети преминават на негово подчинение, и следователно макар и да са структури - част от армията, не са подчинени на Министъра, а имат задължението да “задълбочават издирването на намиращите се във войската народни врагове”.

В отговор Министърът на войната издал специална заповед, с която определил реда, по който да се извърши чистката в армията, а именно: във всяка дивизия да бъдат съставени т. нар. “тричленни следствени комисии”, единият от членовете на които да е представител на областния комитет на ОФ, които комисии имат правото единствено да разпределят задържаните по четири направления: за съдене от военния съд, за уволнение, за преместване в друга част и за освобождаване и връщане в същата част. Така военният министър изрично изразил становището си, че провинилите се военни - при това само извършилите “престъпления от вулгарен характер” - следва да бъдат съдени единствено от Военния, а не от Народния, съд.

В отговор на “своеволието” на военния министър[2] на 24 септември 1944 г. е одобрена “Наредба-Закон за съдене от народния съд виновниците за въвличане на България в световната война и за злодеянията, свързани с нея”. На 25 септември 1944 г. ЦК на БРП (к) изпратил писмо в Москва, в което се съобщавало, че законопроектът за народния съд е готов, че е приета най-кратката процедура, и че времето, докато той влезе в действие, ще бъде използувано за извършването на негласни ликвидирания, тъй като контрареволюцията трябва да бъда обезглавена бързо и решително. В същото време политическият секретар на комунистическата партия Трайчо Костов издал нареждане да бъдат съставени списъци и до началото на октомври да бъдат ликвидирани всички, включени в тези списъци, при което при извършването на репресиите да бъдат унищожавани всякакви документи и да бъдат заличавани всички следи.

След три последователни заседания на 28, 29 и 30 септември 1944 г. Министерският съвет приел Наредба-Закон за Народния съд; на 3 октомври 1944 г. тя е утвърдена с Указ на регентите и след три дни е обнародвана в Държавен вестник[3]. След още три дни, на 9 октомври 1944 г., с Постановление № 9 на Министерския съвет за Главен Народен обвинител е назначен Георги Петров Драгиев - активен участник в Септемврийското въстание от 1923 г. и дългогодишен адвокат в Старозагорския край, а от началото на октомври до средата на ноември 1944 г. са назначени почти всички т. нар. “народни обвинители”.

Въпреки надеждите и настояванията на някои видни по онова време български политици и политически партии относно прекратяването на произволните арести и избивания, с влизането в действие на тази Наредба–Закон те не само не били прекратени, а дори придобили още по-голям размах. Дори нещо повече – малко по-късно били направени някои изменения в Наредбата, които разширявали възможностите и приложното поле на арестите и избиванията[4].

А. в) Издаването на този акт, съдържащ напълно непознати за дотогавашното българското право разпореждания, е обосновано в уводната част, където е казано, че създаването на Народния съд е по “ общонародно искане” и във “върховен държавен интерес”, тъй като неговите присъди ще донесат “едно необходимо удовлетворение на измъчения народ” и “ще подсилят позициите на България пред съюзените демократически държави и ще се възстанови доброто й име пред свободолюбивите народи в света”. Тъй като за всички било пределно ясно, че тази Наредба-Закон противоречи на официално действуващата Търновска Конституция[5], в мотивите било записано, че “при условията днес няма възможност да се спазят ограниченията на конституцията за съдене на министрите и депутатите. Спазването на тези ограничения би означавало да се осуети Народният съд за години или завинаги, (... ) а това не може да се позволи. Поради същите съображения при съденето на виновниците не може да има никакво значение и правната догма за необратната сила на законите”.

Както законодателната материя относно т. нар. Народен съд, така и реалната практика са и могат да бъдат обект на изключително обширен историографски и юридически анализ, но ние тук няма да се занимаваме с тази тема. Ще отбележим само следното:

А.в-1) Народният съд е бил юридически ненужен, тъй като доколкото е имало престъпления, то наказателното им преследване е могло да стане и по съществуващото по онова време законодателство;

А.в-2) Народният съд е бил противоконституционен и противозаконен, и дори най-върлите му защитници не отричат това обстоятелство, но го обосновават и оправдават или като “революционно действие”, или като аналог на създадения много по-късно Нюренбергски съд;

А.в-3) Народният съд напомня на “съда на Линча”, но се отличава от него по това, че линчуването се е прилагало спрямо живи хора, докато Народният съд е бил приложен и по отношение на отдавна избити хора, за да се придаде законност на убийството им и да се легализира обсебването на имуществото им. В този аспект Народният съд няма аналог в историята на човечеството;

А.в-4) Народният съд е бил безпрецедентен по своята жестокост - както официално осъдените, така и официално неосъдените близки на осъдените са били подложени на нечувана жестокост и дълговременна дискриминация;

А.в-5) Изпълнението на присъдите на много места е било извършено при изключителен садизъм и без какъвто и да е съдебен и граждански контрол;

А.в-6) Народният съд е осъдил хората не за деяния, не за извършени престъпления, а за принадлежност към политическа партия, за политическо, нравствено и друго мислене. Такъв подход не е бил прилаган от нито един съд, включително и при Нюрнбергския съд;

А.в-7) Т. нар. “Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея”, е противоконституционен акт. Тя е “утвърдена” с Указ N 22 от 6 октомври 1944 г., когато Търновската конституция все още е в сила.

Това нейно “утвърждаване” противоречи на следните разпоредби на Търновската конституция: ÞСъгласно чл. 73, ал. 2 (в новата му редакция от 11 юли 1910 г.) не могат да бъдат създавани изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под каквото и да е наименование; следователно създадените такива не могат да правораздават, не могат да налагат наказания, а дейността им е антикоституционна и престъпна; ÞПредвиденото наказание “конфискация” противоречи на чл. 75, ал. 2 от Конституцията, който забранява такива наказания; ÞНаредбата-закон е утвърдена с Указ N 325, подписан от регентите на царя, на основание Постановление на Министерския съвет по доклад на министър-председателя от 3 октомври 1944 г., обаче: това регентство е нелегитимно, тъй като не е утвърдено по предвидения в чл. 27 от Конституцията начин, а „регентите” не са отговаряли на изискванията на чл. 29, за да бъдат назначени като такива - назначеното от Министерския съвет „регентство” не може да издава валидни укази от името на Царя; Наредбата противоречи и на цялото законодателство, действуващо по онова време: -съставът на съдилищата, тяхната квалификация и начин на назначаване са се определяли от Закона за устройство на съдилищата, а изискванията на този закон не са били спазени при формирането състава на Народния съд. Съгласно чл. 6 от Наредбата-Закон Народният съд е бил формиран от съдии, избрани от комитетите на Отечествения фронт, което е противоречало на действуващото законодателство и практика; -съгласно чл. 5 Министерският съвет е назначавал Главен народен обвинител и нужното число обвинители, а такава институция не е била позната по действуващото законодателство; -функциите на органите на предварителното производство и на прокуратурата са били обединени; -предвиждало се е възбуждане и провеждане на наказателно производство и спрямо починали лица, и то не само при установяването на факта на деянието и вината, а и прилагането на конфискация, което е било в противоречие с разпоредбите на чл. 71 от действуващия Наказателен закон, съгласно които наказателното преследване се изключва, когато виновният умре; -предвиждало се е наказание за деяния, които по време на извършването им не са били престъпления по действуващия Наказателен закон.

А. г) На 7 октомври 1944 г. в България пристигнали 60 души от английската военна комисия към бъдещата Съюзна контролна комисия, а на 14 октомври 1944 г. и 15 души от американската комисия. Във връзка с това на 17 октомври 1944 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) констатирало, че “ентусиазмът отминава” и сред населението се забелязва “отдръпване и уплаха от репресиите”. Наличието на членовете на тази комисия дало възможност за известно раздвижване сред политическите среди, но във връзка с това Министърът на вътрешните работи изрично и ясно призовал, че “борбата срещу народните врагове не само трябва да продължи, но и трябва да се засили”.

В специална радиограма от 26 ноември 1944 г. ЦК на БРП (к) съобщил в Москва, че английският посланик бил споменал пред професорите Петко Стоянов и Венелин Ганев, че ако правителството продължава да се болшевизира и милицията да действува круто, то те ще предприемат дипломатически стъпки за смяна на правителството. В отговор Георги Димитров наредил от Москва да не се правят никакви компромиси и отстъпки на съюзниците, и че както на приятелите, така и на враговете трябва да бъде недвусмислено показано, че провежданата линия ще продължи още по-твърдо, упорито и енергично и няма да бъде допуснат никакъв поврат назад.

И за да бъдат нещата пределно ясни, на 29 ноември 1944 г. зам.-председателят на Съюзната контролна комисия генерал-полковник С. Бирюзов отправил официално писмо до българския Министър-председател Кимон Георгиев, с което го уведомявал, “че всички сношения на представителите на съюзните държави с българското правителство по всички въпроси, влизащи в компетенцията на Съюзната контролна комисия, ще стават само чрез ... Толбухин, Бирюзов, Лаврищев, Черепанов и Абрамов”, при което “всякакви обръщения от страна на други лица от Съюзната контролна комисия, в това число и на представителите на съюзните държави, не се допускат.” Английските и американските представители в Съюзната контролна комисия не реагирали абсолютно никак на разпореждането на руския генерал, тотално ограничаващо техните контролни права. Защо ли?[6]

В доклада си до Политбюро от 16 ноември 1944 г. Министърът на вътрешните работи Антон Югов е отбелязал, че до този момент са арестувани 28 630 души; в аналогичен доклад от 20 ноември 1944 г. Министърът на правосъдието Минчо Нейчев обаче пише, че подсъдимите по Наредбата-Закон са 10 хиляди. Тъй като в документите от този период липсват каквито и да са данни за наличие на “освободени от арест”, възниква, разбира се, въпросът: “Какво е станало с 18 630 души от арестуваните?”; и понеже документален отговор на този въпрос няма, налага се изводът, че това е броят на убитите, които по-късно в продължение на много години се водят като “безследно изчезнали”.

Тъй като съгласно Наредбата-Закон Народният съд е бил длъжен да завърши работата си по всички дела до 1 януари 1945 г., но впоследствие този срок бил преценен като нереален, по искане на Министъра на правосъдието Министерският съвет приел допълнителна Наредба-Закон, с която срокът е удължен до 31 март 1945 г.

Първият най-голям процес на Народния съд е започнал на 20 декември 1944 г. срещу регентите, министрите и царските съветници, като едновременно и успоредно с него е воден и процесът срещу бившите депутати от ХХV Обикновено Народно събрание. И двата процеси са били предшествувани и съпроводени от множество митинги и публични събрания, придружени с приемането на резолюции, поздравления, телеграми и искания за налагане на най-строги присъди; и двата процеси са продължили по 40 дни, във връзка с което общественото пространство е било силно наситено с дирижирани „народни” протести против мудността и настоявания за бързо приключване на делата с най-сурови присъди.

В крайна сметка всички 135 масови процеси с общо 11 122 подсъдими завършили дейността си през април 1945 г., при което наложените смъртни присъди са 2730, доживотен затвор - 1305, а оправданите са 1516.

А. д) След приключването на дейността на Народния съд в средите на българските комунисти и най-вече на бившите партизани и ръководните служители на Министерството на вътрешните работи било формирано силно изразено недоволство от “малкия брой” на издадените смъртни присъди, които не могли “да компенсират жертвите, дадени през двадесетте години фашизъм”. Възразявайки на тези аргументи, Главният обвинител Георги Петров подчертавал, че те по същество “лекомислено подриват героичната историческа акция на Народния съд”, представляваща “едно от най-славните дела на Партията”, тъй като в случая е важен не броят, а “качеството на лицата”, благодарение ликвидирането на които било постигнато “едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат”.

Все пак, обаче, въпросното “комунистическо движение против ефективността на Народния съд” е имало по-скоро пропагандни, отколкото същностни мотиви и съображения, и неговата главна цел е била да формира и наложи “мита за десетките хиляди убити антифашисти”. А освен вътрешни, този мит е имал предназначението да изпълнява и външни политически функции, което, впрочем, е пределно ясно видно от изказването на Васил Коларов на Парижката мирна конференция в края на 1946 г., където той заявил, че само през периода от 1941 до 1944 г. били загинали 9 140 партизани и 20 070 техни укриватели и помагачи, и че общият брой на “жертвите на фашистката диктатура” от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. бил повече от 35 хиляди души.

Този мит, обаче, по същество е в пълно противоречие с данните, които самите комунисти са били събрали върху основата на обработването на сведенията, изготвени по специален формуляр, попълването на който е било задължително за всички кметства. Така, върху основата на тези данни на 10 януари 1945 г. НК на ОФ предоставил на Главния народен обвинител специален документ, в който е отбелязано, че общият брой на загиналите от 1923 до 1944 г. е 5 134 души, а специално за периода от 1941 до 1944 г. - 2 320 души.

Във връзка с това особено внимание заслужава и фактът на “съвпадането” на броя на издадените от Народния съд присъди – в специалния отчет на Главния народен обвинител от 3 юли 1945 г., адресиран до ЦК на БРП (к) е отбелязано, че Народният съд е осъдил на смърт 2 618 души; в доклада на Министъра на правосъдието Минчо Нейчев от 20 юли 1945 г. до НК на ОФ е записано, че осъдените на смърт са 2 680 души; а в съвременните историко-документални изследвания се смята, че истинският брой на осъдените на смърт е 2730 души; тук очевидно може да се приеме, че разликата от 298, 360 или 410 души е имала предназначението да бъде “своеобразна кървава лихва”.

---

[1] Които, впрочем, веднага били арестувани.

[2] За да сме наясно нека изрично подчертаем, че ако този министър предварително не е бил имал доверието на българските комунисти и на техните московски господари, то и неговото назначение въобще не е щяло да се състои. Или пък, ако впоследствие е бил загубил доверието, то той веднага е щял да бъде не само уволнен, а дори арестуван и разстрелян. Според мен работата е била в това, че в политическата театрална пиеса, предназначена за лаическата българска и световна публика, на този министър е била възложена ролята да гъделичка определени архетипове на оптимизма и надеждата, за да бъдат приспивани съпротивителните сили. Разбира се, съвсем неслучайно точно по същото време Трайчо Костов изпраща в Москва писмо, в което фигурира изключително красноречивото изречение: “Югов е във възторг от Дамян”. За справка: Антон Югов е Министър на вътрешните работи и народното здраве, а Дамян Велчев – Министър на войната.

[3] Държавен вестник бр. 219 от 6 октомври 1944 г.

[4] Държавен вестник бр. 261 от 24 ноември 1944 г.

[5] В текстовете на която (чл. 155 и чл. 158) е казано, че министрите могат да бъдат съдени само от държавен съд, и то по решение на Народното събрание, и че народните представители не носят отговорност за действията си в това им качество (чл. 93).

[6] Вече почти 15 г. аз, пишещият тези редове, бидейки активен участник в политическите процеси, свързани с промяната от 1989-1990 г., много пъти заявявам публично пред медиите, че тогава дипломатическите и разузнавателните представители на САЩ и на държавите от Западна Европа са действували в България “като филиал на КГБ”. За това, разбира се, имам редица както лично придобити от срещите ми с американските дипломати в София факти, така и редица други свидетелства, както и научнообосновани анализи.

Тук използувам възможността да попитам: “Дали САЩ и Великобритания не са действували в България като “филиал на НКВД” още от времето на Съюзната контролна комисия?”

През лятото на 1945 г. в България е била формирана сравнително силна опозиция срещу дошлото на власт с военния преврат от 9 септември 1944 г. правителство на Отечествения фронт, а самата поява на тази опозиция в изключително висока степен се е дължало на подкрепата на САЩ и Великобритания. Все пак редица напълно конкретни исторически факти недвусмислено сочат, че потъпкването на демокрацията в България съвсем не е предизвиквало искрена и сериозна загриженост във Вашингтон и Лондон, че защитата на опозицията съвсем не е имала първостепенно значение при определянето на политиката на тези правителства спрямо България, и че като че ли главната цел е била писането на ноти и вдигането на пропаганден шум, а не постигането на действена и ефективна защита.

Може би наистина САЩ и Великобритания не могат да бъдат обвинявани, че в резултат от взаимодействието на редица фактори при разделянето на Европа България попаднала в зоната на СССР, и техните възможности за влияние са били минимални или дори никакви. Но дори и това да е така, все пак, обаче, те могат да бъдат упреквани, че след попадането на България в съветската зона те преднамерено са подхранвали в опозицията и в българите нереални надежди за евентуална действена и твърда подкрепа.

Що се отнася, обаче, до промените, извършени в България през последните 15 години, възможностите за хуманитарно, икономическо и политическо влияние на САЩ и Великобритания са били максимални, но са използувани крайно минимално или дори никак.

[Стр.317-330 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].